Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (19)

19.

Тур вдигна длан пред лицето на статуята. Бронзът, макар вече да не светеше, бе все още твърде горещ, за да го пипне. Но Ури вече и без това го нямаше там. Силният дъжд скоро щеше да охлади метала окончателно. Тур вдигна лице към небето и остави студените капки да се смесят с горещите в очите му, прикривайки мъката си пред всичките тези непознати. В техния свят Ури вече нямаше да го има, скоро щяха да забравят, че някога е живял сред тях и се е смял. „Но аз ще помня, кълна се.“

Примигна и видя войници — монтефолиански войници — да се изсипват през разбитите порти. Двамина от тях посочиха стреснато статуята, познали в нея чертите на покойния си капитан, после забързаха нанякъде. Фиамета стоеше под блещукащия дъжд и изглеждаше мъничка, изтощена и подгизнала, черните й къдрици се измъкваха от плитката й и залепваха моментално по кожата й. Искаше му се да я увие с наметало, но самият той разполагаше само с подгизналата стара роба, смъкната над слабините му. Пъхна ръце в отворите за ръкавите и я нахлузи на раменете си, после остана да стои бос в локвите и да трепери.

Фиамета се обърна към Монреале и попита:

— Вие как се озовахте тук, отче? Когато ви отнесоха в лечебницата на „Свети Джеронимо“ след като ви порази заклинанието на Вители, бяхте блед и безжизнен като труп. Брат Марио не ми позволи да вляза при вас.

Монреале се подпря на жезъла си, откъсна замисления си поглед от изстиващия бронз и каза:

— Заклинанието беше разтурено късно снощи. Твое дело ли беше, Тур?

— Ами… може и да е било, отче. Не бях съвсем сигурен кое заклинание разтурих, но Вители определено се разстрои, когато съборих символите от масата. Беше точно преди да избягам от тъмницата с тялото на брат си.

— Сигурно така е било — каза Монреале. — Събудих се, но се чувствах много зле. Лечителите ме държаха на легло до сутринта, когато най-после си възвърнах силите достатъчно, за да им надделея. Чак следобед разбрах, че си избягала от „Свети Джеронимо“, Фиамета, и изглежда, никой не знаеше от колко време те няма. Разпратих птиците си, но не можах да науча друго, освен че Вители и Феранте най-вероятно са в замъка и че Тур още не е увиснал на кулата. С офицерите на Сандрино решихме, че трябва да нападнем според плана от предния ден. Но аз прецених, че ще е по-добре да скъся разстоянието преди да се счепкам с Вители. По всичко личеше, че силата му е нараснала неимоверно. Решихме нападението да стане през нощта, така че мракът да прикрие малочислеността ни. — Той потърка уморено тила си. — Изчакахме да се мръкне и излязохме от манастира, но схватките с обсадилите ни ни забавиха повече от предвиденото. Накрая пробихме и тръгнахме към града. Войниците се нуждаеха от малкото коне, с които разполагахме, но един от братята намери това бяло добиче да се мотае сред овцете ни. Сред остатъка от овцете ни. Това ли е конят, който баща ти е купил в Цечино, Фиамета? Колкото и да е платил за него, много е било. Е… все пак ми помогна да си запазя силите. Но когато стигнахме до градските врати, подготвени за отчаяна битка, лозимонците вече бяха пометени от тълпата. Така че вместо да поведем населението към замъка, ние го последвахме. Дотогава вече се бях досетил, че подготвяш някакъв магически трик, Фиамета, така че препуснах възможно най-бързо, уплашен, че демоничните сили на Вители може наистина да са нараснали до степен да надвият смъртта. Както се и оказа. — Монреале въздъхна печално. — Не че второразреден старец като мен би могъл да се надява на успех срещу тъмна мощ като неговата.

— Но въпреки това дойдохте — каза Тур.

— Отче, щяхме да загинем, ако не бяхте вие. Всъщност — Фиамета свъси съсредоточено вежди — сам по себе си никой от нас не можеше да се мери с Вители. Папа можеше да го удържи, но не и да го прогони от този свят. Вие можехте да го прогоните, на което не бяхме способни нито аз, нито папа… но само ако някой ви го удържа. А всички ние въобще не бихме могли да влезем тук, ако не беше Ури, който нямаше да съществува, ако не беше Тур. Всички ние може и да сме били по-слаби от него поотделно, но заедно бяхме първокласна дружина.

— Хм. — Монреале се усмихна и притвори очи. — Възможно ли е това да е бил урокът, който Бог се е опитвал да ми даде през цялото това време? От устата на младенците…

— Аз не съм дете — възрази Фиамета.

— Мила моя, от висотата на моето половин столетие всички вие ми изглеждате деца. — Монреале разкърши измъчено гръб и отново се загледа в бронзовата статуя. — Не. Не си дете. И те грозят опасностите на пораснала жена.

— Отче — каза Тур. — Има нещо, което трябва да видите, докато е още непокътнато. Оставих един от вашите монаси да пази вратата.

Монреале кимна.

— Води, момче. Защото ме чакат още много неща.

Тур го въведе в замъка през входа за слугите и оттам по вече познатите коридори към тъмницата. Поне се скриха от дъжда. Един монах държеше лампа и осветяваше пътя на абата. Тур не разбираше как е възможно изрязаните в скалата коридори да са по-тъмни нощем, отколкото денем, но точно така му се струваше. Силата, дадена му на заем от неумолимия ужас, вече се оттичаше от крайниците му и той току се блъскаше в стените. Започна да накуцва. Всяко мускулче в тялото му сякаш се бе покрило с ръжда, щракаше при всяко движение и болеше, щом той застанеше на едно място.

Железните решетъчни врати на килиите сега зееха отворени и затворът се беше изпразнил наполовина. Здравите вече се бяха включили в схватките горе. За ранените се грижеха монтефолиански граждани, вероятно техни роднини.

Продължиха по стълбата към долното ниво. Монах с бледо лице стоеше с чука на Тур в ръка пред разбитата врата на некромантската стая. Монреале влезе пръв. Тур взе единствената горяща свещ и запали с нея останалите, разкривени и полуизгорели.

Дървените магарета бяха прекатурени, сандъците със сол лежаха на земята с разсипано по пода съдържание — Тур и придружилият го монах ги бяха прекатурили, докато бързаха да изнесат тялото на майстор Бенефорте. На пода се виеше сложна двойна диаграма. Едната й половина беше празна — Тур беше вдигнал тялото на майстор Бенефорте, след като уплашеният монах бе отказал да го докосне — а втората ограждаше друг труп. Гол млад мъж, осакатен и с прерязано гърло.

— Това значи е била силата, с която окончателно са натикали папа в оковния пръстен — прошепна Фиамета ужасено. — Пресният дух. Аз го видях, вътре във Вители. О, отче! — Тя се обърна, затвори очи и преглътна.

„Това можех да бъда аз“ — помисли си Тур.

— Кой е този нещастен човечец, отче?

Монреале облиза устни, приближи се бавно и коленичи до мъртвия. Но каквато и магия да бе родена от това сатанинско дело, тя очевидно беше вече изчерпана.

— Да. Познавам момчето. Един от моите братя… казваше се Лука. Именно него изпратих да шпионира два дни преди теб, Тур, и повече нито го чух, нито го видях. Вители сигурно го е избрал сред другите затворници след като ти си избягал. Той има семейство в града — родители, братя, сестри… Убийство, убийство и черна магия. — Той сведе горестно глава и поде ритуалите на благословението.

Когато свърши, Тур попита тревожно:

— Трябва ли да зазидаме тази стая?

Монреале бавно тръгна из стаята, като оглеждаше всичко с хладното усърдие на човек, който съзнава, че скоро ще му се наложи да опише всичко в официален доклад.

— Хм? Не… — Той събра бележките и листата, пръснати по работната маса. — Виж, тези не бива да остават тук. Не, Тур, тъкмо обратното. Тази стая трябва да остане отворена и колкото се може повече стражи и граждани трябва да бъдат доведени да я видят. Нека доказателствата за грешните дела на Вители и Феранте станат видни за възможно най-голям брой свидетели. — Той замълча. — Толкова свидетели, колкото видяха как една бронзова статуя става, тръгва към замъка и убива двама души. Поне толкова свидетели. — Обърна се към Тур и Фиамета. — Вие двамата знаете какво сте направили, но за това ще си поговорим по-късно. Първите доклади до архиепископството, курията и ръководството на моя орден ще напиша лично. Междувременно… можете да сте сигурни, че сред хората ще плъзнат най-невероятни слухове за тазнощните събития. Надявам се колкото се може повече от тези слухове да бъдат прикачени на Вители, а не на вас. Разбирате ли?

Фиамета кимна не съвсем уверено, а Тур поклати глава в искрено недоумение. Монреале му даде знак да се наведе и сниши глас:

— Виж, момче. Изключително важно е да не допуснем Инквизицията да разпита Фиамета. Острият й език ще я качи на кладата още преди да е свършил първият ден, да не говорим за другите улики. Разбираш ли?

— О… — Тур разбираше, да.

— Ако я обичаш, помогни й да не си вири много носа и да си държи устата затворена. Църковната политика е моя грижа. Ако се наложи… е, има един-двама, които ми дължат услуга. Но Фиамета трябва да внимава да не обиди с нещо съседите си и поведението й да не изглежда… необичайно. В противен случай може и да не съм в състояние да овладея всички последствия.

— Ами… ако се омъжи и си отвори работилница в къщата на баща си, това ще бъде ли твърде… необичайно?

— Не. Това би свършило чудесна работа. Но ако отвори работилница, без да се омъжи… това би било опасно.

Лицето на Тур светна.

— Готов съм да й помогна с всичко, което тя ми позволи, отче.

— По-добре бъди готов да й помогнеш и с повече от това, момче, ако се наложи — сухо промърмори Монреале.

— От цялото си сърце, отче.

Монреале кимна и се обърна. Тур се спря за един последен поглед към младия мъж, проснат в собствената си кръв.

— Той е бил… моята изкупителна жертва. Лука. — Трябваше да запомни това име, така, както се надяваше другите да запомнят името на Ури.

Монреале сви устни.

— Да, в известен смисъл… макар че ако ти беше умрял вчера, това нямаше да го спаси тази нощ. Все пак, като покаяние ти налагам да палиш свещ за него всяка неделя в монтефолианската катедрала и да се молиш за душата му.

— Да, отче — каза Тур и се почувства успокоен.

Монреале кимна и ги поведе навън.

Докато минаваха през вече почти безлюдния коридор на затвора едно ниво по-нагоре, Тур дочу немощен стон.

— Чакайте… — Той свърна към последната килия. И наистина, нечие свито на топка тяло лежеше върху сламеника. — Защо тази врата не е била отключена? Къде е ключът? — извика Тур.

Един възрастен гражданин се появи откъм стаичката на стражите, подрънквайки с връзката ключове.

— Казаха ни, че бил луд.

— Аз ще се погрижа за това — каза Монреале, взе ключовете и ги подаде на Тур, който отключи вратата.

Господин Пиа лежеше в килията, завит с тънко одеяло. Лицето му беше сивкаво, а замаяните му очи, изглежда, не познаха Тур. Раната на ръката му не беше превързана и беше покрита с кора от съсирена кръв. Ако се съдеше по синините му, го бяха пребили жестоко. За да задоволи любопитството си, Тур подаде глава през прозорчето. Една от крайните пръчки още стоеше на мястото си и за нея бе вързан единият крачол на копринен клин, за чийто край беше стегнат вторият крачол — импровизирано въже, което сега висеше отпуснато и мокро покрай скалната стена. Колко просто беше било всичко. Тур се почувства едновременно облекчен и донякъде разочарован. В крайна сметка Пиа не беше прелетял като огромен прилеп до некромантската стая на Вители. Тур реши, че би предпочел противното.

Монреале прати за помощ и скоро нещастният кастелан бе положен върху широка дъска и изнесен от тъмницата е общите усилия на един набит монах и един от градските енориаши. Когато излязоха на двора, завариха шумна тълпа, струпана около освободената от кулата дукеса Летиция. Тя бе привикала оцелелите офицери на Сандрино и сега ги разпращаше със задачи да си върнат контрола над замъка, първо от оцелелите все още лозимонци, а после и от монтефолианските граждани. Самите монтефолианци, макар да се свеняха да крадат директно от покойния си дук, нямаха нищо против да освободят заловените и убити лозимонци от плячката им. Монреале за нула време се оказа завлечен във водовъртежа около дукесата.

Госпожа Пиа изтича ужасена към съпруга си. Кастеланът, изглежда, я позна, въпреки немощта и съмнителното си психическо състояние — усмихна й се и стисна ръката й, когато тя коленичи до него. Госпожа Пиа моментално привика няколко мъже да го занесат в покоите им в кулата, която отново се бе превърнала в дом, вместо в затвор, и безцеремонно поведе със себе си монаха лечител, който беше дошъл с Монреале.

Незнайно как центърът на целия този среднощен хаос се беше изместил — от тях към Монреале и дукесата. Тур нямаше нищо против. Дъждът беше отслабнал в мъглив ръмеж. Тур обви ръка около треперещите рамене на Фиамета.

— Мисля, че вече можем да пренесем тялото на баща ти у вас.

— Стига къщата още да я има. Ами… ами с Ури какво ще правим?

— Имаш предвид статуята? Ще я оставим тук. Сега тя е просто статуя. Никой няма да я открадне, освен ако няма два впряга волове.

Тя кимна. Очите й бяха широко разтворени в трептящия полумрак. Двамата отидоха до увития в саван труп.

— Тур, май няма да мога да го нося — притеснено каза Фиамета.

— И аз май няма да мога — призна си Тур. — Какво ще кажеш да запрегнем коня?

Белият кон душеше скръбно калдъръма, където не растеше и стръкче трева. Не се беше отдалечил много и по някаква причина никой не се бе опитал да го отмъкне. Тур се приближи до него и го почеса зад ушите. Конят отърка глава в него, като одраска кожата му с кабарите по оглавника си и му остави за спомен десетина мокри бели косъма.

Тур подаде юздите на Фиамета, намери въже и пригоди нещо като шейна. Конят пое с нормалния си муден ход и Тур прецени, че ще е безопасно да качи Фиамета на гърба му. После поеха надолу по склона.

С наближаването на зората улиците на Монтефолия утихваха. Тур и Фиамета подминаха само две групички възбудени мъже с факли, които обаче се дръпнаха възможно най-далеч — доколкото позволяваха тесните улички. Тур беше прекалено уморен, така че просто не им обърна внимание. Стигнаха без произшествия до разбитата дъбова врата на Фиаметината къща.

Тур помогна на Фиамета да се смъкне от гърба на коня и тя влезе залитайки в къщата. Тур се зае с възлите по въжето и безчувствените му пръсти едва успяха да ги развържат. Докато приключи с това, Тик излезе с лампа в ръка и отведе коня в задната градина.

Вързаха го далеч от зеления лук и марулите, които растяха в зеленчуковата леха край кухнята. Тик донесе кофа с вода и конят я изпи жадно и благодари с мощно пръхтене.

— Сутринта ще трябва да му намерим фураж — каза Тик. — Тревата тук няма да му стигне за дълго.

— При апетит като неговия — едва ли. Утре ще ти помогна да потърсиш и мулетата си.

Тик кимна доволно, после помогна на Тур да внесе майстор Бенефорте в къщата и да го положи до Ури в предната стая.

— Трябва да ги погребем — каза Тур. — Както подобава.

— Доколкото разбрах, утре в Монтефолия ще има много погребения — рече Тик.

— На тези двамата ще отстъпят ред — каза Тур. — Ще ги накарам да им отстъпят ред.

— Руберта ни е постлала в преддверието. Каза, че така сме щели да пазим вратата, докато не я оправят.

Тур се усмихна криво.

— Не вярвам някой да хвърли око точно на тази къща. — „Постлала“. Каква прекрасна дума. Направо му идеше да заплаче от умиление пред красотата на този милосърден жест — някой да му постеле легло.

Тик побърза да си легне, но Тур закуцука за последно към вътрешния двор. Някаква светлинка се виждаше там, свещ или лампа — и двете, както се оказа. Фиамета беше забучила една недогоряла свещ в изкопаната пръст до ямата за отливане и вдигнала високо запалена лампа, оглеждаше щетите.

Мястото приличаше на бунище. Изоставена пещ, празна яма за отливане, натрошени мебели, разхвърляни инструменти. Част от галерията липсваше, стената над нея беше почерняла от пушека, а в ъглите се полюляваха опасно обгорени подпорни греди.

— Изгасили са огъня — бодро отбеляза Тур.

— Да — каза Фиамета. — Руберта, Тик и съседите. Не знаех… че имам такива приятели. — Тя се отпусна тежко върху посипаните с пепел плочи. — О, Тур! Виж на какво е заприличала бедната ми къща!

— Стига. Стига. — Той седна до нея и я потупа по треперещите рамене. — Може пък на сутринта да не изглежда толкова зле. Ще ти помогна да я ремонтираш. Галерията е лесна. Често помагах, когато залагаха подпорни греди в новите забои. Ще ти направя галерия, която никога няма да се срине.

Отговорът й беше нещо средно между смях и хлип — Тур не можа да прецени какво точно.

— Има ли нещо, което не можеш да правиш?

— Не знам. — Тур обмисли въпроса й. — Не съм опитвал всичко.

Веждите й се вдигнаха насмешливо.

— Всичко ли искаш да опиташ?

Той си пое дълбоко дъх — за кураж.

— Ще ми се да се опитам да ти бъда съпруг.

Тя примигна и потърка очи с черната си от сажди ръка.

— Не ставам за съпруга. Много ми е остър езикът. Всички така казват. Ще се чувстваш под чехъл.

Тур смръщи вежди.

— Това „да“ ли беше, или „не“? Хайде стига вече. Къде другаде ще намериш храбрец, който да се ожени за момиче, дето може да го подпали само с една дума?

— Никога не бих го направила! — Тя го погледна в очите. — Сериозно. Но много говоря — така казваше папа — и не съм особено търпелива.

— Аз пък съм много търпелив — отвърна Тур. — Достатъчно търпелив съм и за двама ни.

— Не беше много търпелив, когато изливахме бронза — засмя се тя.

— Защото… защото не трябваше да става така. Исках да стане както трябва. — Искаше езикът му да не се плете. Изобщо не трябваше да започва този разговор — сега, когато беше толкова уморен, че очите му се затваряха. Вдигна поглед и се стресна при вида на оранжевия отблясък, обточващ потъналия в сенки черен квадрат на покрива. Да не би да се беше подпалил градът? — Небето защо има такъв странен цвят?

Фиамета също вдигна очи, после каза:

— Зазорява се.

И така си беше. Небето се обагряше в кайсиено сияние.

— А, да.

Фиамета се изкиска и подсмръкна. Трябваше отдавна да си е легнала. Тур я сложи в скута си и я гушна, за да я стопли. Тя не възрази. Даже обви с ръце врата му. И загледаха как небето просветлява.

— Всичко е съсипано — отбеляза сънено Фиамета.

— Кое? — стресна се от дрямката си Тур.

— Всичко. Цялата къща.

Той погледна над разчорлената й коса към опустошения двор.

— Да. Много лошо.

Фиамета сбърчи носле.

— Кое?

— Какво „кое“? — попита Тур след дълга пауза. Вече изобщо нямаше представа за какво говорят.

— Как какво? И аз искам да се оженим.

— О. Хубаво. — Той примигна и я гушна по-здраво.

— Защото разбираш съвършенството. И от какво се нуждае то.

— От какво?

— От това, че те обичам.

Той се усмихна. Лицето му беше изтръпнало от умора.

— Знам. Нали и аз затова те обичам.