Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spirit Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОКОВНИЯТ ПРЪСТЕН. 2001. Изд. Амбър, София (Изд. Бард, София). Превод: Милена ИЛИЕВА [The spirit ring / Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 21 см. Страници: 400. Цена: 8.99 лв. ISBN: 954-585-274-7 (Бард)

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

10.

Тур последва стража през вътрешния двор. Един слуга отведе коня на Феранте в обратната посока. Вляво от себе си Тур позна изящното мраморно стълбище, което бе зърнал в огледалото на Монреале. Феранте взе стъпалата по две наведнъж и се скри в замъка. Следвайки стража, Тур влезе през един по-скромен вход откъм северната страна на вътрешния двор, който явно водеше към слугинските помещения. Минаха през кухня с каменни плочи по пода и варосани стени, където половин дузина мъже се потяха и псуваха, борейки се с наръчи дърва за огрев и с огромното туловище на един заклан вол. Две стреснати възрастни жени месеха малка планина тесто. От другата страна на кухнята следваше помещение, изпълнявало преди ролята на килер, а сега заето от военен аптекар. След още няколко стъпала нагоре и един завой, водещ към поредния коридор, Тур и стражът най-после стигнаха до трапезарията на покойния дук Сандрино.

Тя беше преустроена във временен лазарет. Десетина ранени лежаха на сламеници по пода. По покритите с фрески стени румени полуголи богове и бледи зеленикави нимфи се гонеха усмихнати сред стилизирани листа, безразлични към плътската болка под нарисуваните им очи.

Докато стражът говореше с лекаря на Феранте, Тур тревожно огледа сламениците. Нито едно познато лице. Ури го нямаше тук. Така. А колко мъже беше видял досега Тур? Ако се брояха войниците, обсадили манастира, със сигурност повече от първоначалната почетна стража на Феранте. Изглежда, част от кавалерията вече бе пристигнала от Лозимо. На колко ли дни след тях се движеше пехотата на Феранте? Трябваше да се опита да разбере тези неща.

Военният лекар на Феранте беше набит мургав сицилианец, чиято енергия изригваше в подскоци при всяка крачка. Приличаше повече на бръснар, отколкото на лечител или маг, и нямаше нищо общо с облечените с дълги мантии падуански доктори, които мереха пулсове, душеха урина и обявяваха диагнозата с тържествен тон. Този човек изглеждаше така, сякаш повече би му прилягало да копае гробове. Нацупи пълните си устни и сви рамене, когато Тур свали палтото си и му показа раната. Първоначалното обилно кървене беше спряло, но естествената еластичност на кожата отваряше ръбовете на раната. Тур зяпаше, ужасен и очарован едновременно, как червеникавокафявите му мускули се движат под зейналия отвор.

Лекарят му нареди да легне на една набързо скована маса, измърмори заклинание против гноясване, което прозвуча доста повърхностно, и се зае да зашие раната с една голяма закривена игла. Тур, с насълзени очи и захапал някакъв не особено чист парцал, дишаше едва-едва и дъхът му излизаше със свистене през зъбите. Не беше минала и минута, когато лекарят му каза да седне и стегна кръста му с ленена превръзка.

— След десетина дена срежи шевовете и ги издърпай, ако раната не е гноясала — посъветва го лекарят. — Ако усетиш, че гноясва, ела да я погледна. А сега бягай.

Тур надмогна болката и успя да каже едно: „Благодаря“. Сгъна окървавеното си палто и разрови предпазливо вързопа за другата си дреха — опърпана туника от сив лен. Дали да не постави едно ухо тук? Щеше ли то да чуе нещо ценно? Като се изключеха фреските, помещението не се различаваше много от манастирския лазарет. Мъжете изглеждаха същите, небръснати и бледи или зачервени и трескави. И миризмата беше същата — пот, засъхваща кръв, воня на урина и фекалии, и дъх на изгоряло, който подсказваше, че наскоро са обгаряли нечия рана.

Лекарят беше с гръб към него. Тур стисна в шепа едно от малките пергаментови дискчета и се огледа за място, където да го скрие. В един ъгъл зад масата беше натрупана купчина най-различни вещи — огъната ризница, нечия празна войнишка раница, едно копие и два пръта за носилка. Тур понечи да се наведе, но го спря рязко придърпване в коремната област. Задържа дъх, измърмори задействащите думи, които му беше казал абат Монреале, и пусна диска зад купчината. После внимателно се изправи.

Лекарят прибра иглата в малък кожен несесер, който съдържаше още по-големи и страховити нейни роднини, и набута окървавените парцали в торба, предназначена за перачницата. Тур върза връзките на палтото си и попита небрежно:

— Колко от мъжете тук са от хората на лорд Феранте и колко са пленници?

— Пленници? Тук? — Лекарят смаяно вдигна черните си вежди. — Едва ли.

Смееше ли да попита конкретно за Ури?

— Взехте ли в плен много ранени войници?

— Не много. Повечето избягаха след онзи войнствен абат, а после разменихме онези, които бяха толкова лошо ранени, че повече не представляваха заплаха за нас. Нека ядат запасите на врага. На кого му пука. Важното е да има за нас.

— И къде са те сега? Малцината, които държите пленници?

— В тъмницата, разбира се.

— И офицерите ли? Дори капитаните и служителите на дука?

— И те са врагове като всички останали — сви рамене лекарят.

— Не… не рискува ли лорд Феранте да си навлече критики с подобна жестокост?

Лекарят излая някакво подобие на смях, в което нямаше и капка веселие.

— Не и от войниците си. Виж… можеш да четеш, нали?

— Да. Малко.

— Така си и мислех. Иначе не би повтарял такива свещенически и женски глупотевини. Започнах като лекар в лагера на един венециански наемник — няма да си мърся устата с името му. Преследвахме някакви болонци. Дни наред ги гонихме. Настигнахме ги при едно блато и нашият скъп командир спря и ги остави да се подготвят за атаката ни. От цялата работа си спечели репутация на истински рицар и се оттегли да се радва в охолство на старините си. А аз получих шатра, пълна с умиращи мъже, които можеше въобще да не бъдат ранени. Фиаско. Пфу! На мен ми дай капитан, който мисли първо за собствените си хора. А врагът може да получи трохите от милостивото му сърце, в случай че останат такива.

— Значи се възхищавате на лорд Феранте?

— Той е разумен войник. Колкото повече остарявам, толкова повече ми харесва това качество. — Лекарят поклати глава.

Тур реши, че ще се чуди над думите му по-късно.

— Но сега на лорд Феранте му се налага да бъде и нещо повече от войник. Сега трябва да бъде управник.

— И каква е разликата? — Лекарят сви рамене.

— Ами… не съм сигурен. Просто ми се струва, че трябва да има разлика.

— Властта си е власт, мой млади философе, и хората са си хора. — Лекарят се усмихна, наполовина горчиво, наполовина развеселено.

— Леяр съм.

— И разсъждаваш като такъв. — Лекарят го плесна по рамото с жест, копиран от Феранте, в това Тур би могъл да се закълне. — Ти просто ни направи оръдие, леярю, а насочването му остави на тези, дето разбират повече от теб.

Тур се усмихна криво и стиснал здраво вързопа си, избяга от изрисуваната стая.

 

 

Скоро откри, че се лута през смайваща поредица от стаи, някои светли, с дървена ламперия и фрески по тавана, други обикновени и сумрачни. В една малка зала двама лозимонски войници дремеха върху одеялата си в горещия следобед, а други двама играеха вяло на зарове, колкото да убиват времето. Хвърлиха по един поглед на Тур и се върнаха към играта си. „Надолу. Трябва да открия някакъв път надолу.“

След залата с войниците Тур попадна в една необичайно голяма стая с мраморен под. Двойните врати стояха отворени към бездиханния въздух и трептящата омара. Тур надникна навън — там се простираше градина, оградена с висока стена. Насекоми жужаха приспивно в белия следобед. Неколцина измъчени от жегата стрелци охраняваха куличките по върха на зида. Тур се ориентира по сенките — стената на градината явно минаваше по протежение на канарата, която се спускаше почти отвесно към езерото. Нямаха голямо основание да се боят от атака в този участък. Нямаха никакво основание да се боят от атака в който и да било участък, мрачно си призна Тур. Но може би Феранте не знаеше това.

До голямата стая имаше друга, по-малка и облицована с дървена ламперия. Писалището с натрупани на купове листа, лавиците с книги и покритата с нахвърляни карти маса подсказваха, че е кабинет. Работната стая на дук Сандрино? Подтикнат от неочакваната възможност, Тур се огледа и се шмугна вътре. Извади едно уше от вързопа си и зашари с поглед из стаята.

По дървения под се виждаха странни кафяви петна като от разплискана течност, спекла се в порите на дъбовите дъски. Имаше и една висока библиотечка. Той се протегна и прокара ръка по горнището й, но откри единствено прах. По мрамора отвън се чуха стъпки. Тур изрече припряно думите и бутна малкото кръгло барабанче към стената. Човек трябваше да е с половин глава по-висок от него, за да го види. Той се отдалечи бързо от библиотечката.

Месер Вители влезе в кабинета и се намръщи подозрително.

— Какво правиш тук, германецо?

— Лорд Феранте каза, че сте щели да ми покажете с какво да се захвана, месер — отвърна Тур.

— Ха. — Дребният мъж порови сред листата и картите върху масата, откри каквото търсеше и махна на Тур да го последва в нагорещената от слънцето градина. Тур прехапа раздразнено устни и тръгна след него. Погледна назад към огромната каменно-тухлена конструкция на замъка. „Толкова съм близо. Трябва да открия път надолу.“

Вители поведе Тур към дъното на градината срещу конюшните, към които водеше заключена порта. Двама изгорели от слънцето работници, голи до кръста и с лъщящи от пот тела, бавно копаеха голяма яма. Отрупаните наблизо купове пясък, дърва, цели и натрошени тухли говореха достатъчно за предназначението на изкопа — бъдеща леярна пещ. Бронзов топ, позеленял от ветрове и дъждове, клечеше върху една шейна, огромното му черно дуло зяпаше към небето.

— Това е оръдието — каза Вители.

Човекоядски казан. Тур коленичи до оръдието и плъзна ръце по грапавата му орнаментирана повърхност — животински маски, изпъкналости и релефни лози се виеха около тялото му. Пукнатината се виждаше с просто око — назъбена спирала, която го пресичаше наполовина по ширината му. Навярно се бе появила, докато оръдието се бе охлаждало след поредица от изстрели. Ако толкова сериозен дефект се бе проявил по време на стрелба, бронзът щеше да се разкъса и да убие топчията. Същото щеше да се случи, ако произведяха изстрел при сегашното му състояние. Но желязно гюле, изплюто от този дяволски казан, щеше като нищо да пропука каменна стена, дебела колкото зидовете на „Свети Джеронимо“.

— Колко често може да се стреля с него? — попита Тур.

— Доколкото разбрах, веднъж на час. Предишният му собственик се опитал да пренебрегне това ограничение.

Подобен обстрел, поддържан денем и нощем, можеше да унищожи „Свети Джеронимо“ за по-малко от два дни. Спиралната пукнатина правеше бързото и лесноосъществимо подсилване с железни обръчи твърде съмнително начинание — в противен случай артилерийският майстор на дук Сандрино отдавна щеше да го е направил. Оръдието явно беше оставено за претопяване и повторно отливане.

— Какво ще кажеш, леярю? — Чак сега Тур си даде сметка за настойчивия поглед на Вители.

Дали да не каже на секретаря на Феранте, че оръдието може да се стегне с железни обръчи и така да подлъже враговете сами да си го взривят? Не, със съжаление реши Тур. От приготовленията ставаше ясно, че лозимонците вече знаят какво трябва да се направи. Но едно повторно отливане щеше да отнеме време и труд, а Феранте страдаше от недостиг на хора, пък и много неща можеха да се объркат. А за това, осъзна Тур, можеше да се погрижи той. Не беше майстор леяр, но за саботаж като този не се и налагаше да бъде. Колкото по-непохватен, толкова по-добре всъщност. Лицето му светна.

— Ще трябва да се отлее наново.

— Можеш ли да го направиш?

— Досега не съм правил нещо толкова голямо, но… да. Защо не?

— Добре тогава. Можеш да започваш. Направи списък на нещата, които ще ти трябват, и ми го донеси. И, леярю… — потайната усмивка на Вители изкриви едното ъгълче на устата му, — нашият артилерийски майстор има една желязна верига, дълга шест стъпки. Единият й край ще бъде занитен към зарядния сандък. Другият й край завършва с окови, които ще бъдат заключени около глезена ти. На теб ще се падне честта да запалиш фитила при първата стрелба с новото оръдие. Веднага след това ще получиш кесия със злато.

Тур се ухили неуверено.

— Шегувате се… месер?

— Не. Такава е заповедта на лорд Феранте. — Вители възнагради Тур с ироничен поклон, обърна му гръб и тръгна към замъка. Усмивката на Тур се превърна в гримаса.

Двамата работници, както разбра Тур от отговорите им, вече копаеха ямата за предложеното от него изливане в пясък. Тур отклони многозначителното предложение сам да грабне лопата, като вдигна туниката си да покаже превръзката, и заоглежда критично купчините материали, придавайки си невъзмутим вид като на майстор Кунц, или поне се опита. Изобилие от тухли, но дървата бяха недостатъчно. Две каци качествена глина. Пясъкът беше чист и сух, но трябваше да покрият купа с брезент, в случай че дойдеше дъждът, за който се молеха монасите в „Свети Джеронимо“. Тур вдигна лице нагоре и примигна. По небето не си виждаше и облаче. Добре де, брезент, който да пази пясъка от замърсяване. Тур още помнеше табелите, които майстор Кунц беше отлял по времето, когато селските котки си бяха харесали купчината му с пясък, а работниците не бяха пресели пясъка преди да го нахвърлят с лопатите си в ямата. Разтопеният бронз бе влязъл в съприкосновение с котешките изпражнения и бе последвала поредица от димни експлозии. Отливките отидоха по дяволите, работниците си отнесоха боя, а майстор Кунц прекара следващите две седмици в мятане на камъни по всяка котка, която имаше неблагоразумието да си покаже мустаците в близост до работилницата му.

А може би Тур трябваше да подправи купчината пясък на Феранте със, да речем, рибешки глави? Тук, писи-писи… После се сети за дългата шест стъпки верига на Вители и се отказа. Засега.

След като приключи с първоначалния оглед, Тур се върна в замъка да търси месер Вители, като си напомни да се оглежда за още подходящи места, където да заложи ушетата си. Поставеше ли ги всичките, можеше да изчезне, а леярната и оръдието на Феранте да вървят по дяволите. Но трябваше да намери и Ури.

За съжаление, Тур откри Вители още на първото място, където го потърси — в кабинета на дука. Секретарят на Феранте седеше до прозореца и пишеше писма, възползвайки се от последните слънчеви лъчи. Щом Тур влезе, той обърна листа с написаното надолу и погледна младежа.

— Да, германецо?

— Искахте да ви дам списък с необходимите неща, месер.

Вители взе едно ново перо и лист хартия.

— Казвай.

— Кран или дълги греди и вериги, с които да го направя. Железни тръби за каналите. Достатъчно брезент, който да предпазва конструкцията, докато работим. Както и стар бронз или нова мед и калай, които да бъдат добавени при топенето, за да компенсират загубите на метал. Ще трябват и още дърва. Наличното ще стигне само да се подсуши калъпът. Въглища и хубава глина, с която да се замажат тухлите на пещта. Трамбовач. Две големи духала, направени от волска кожа, и достатъчно силни работници, които да ги задвижват на смени по време на по-трудните етапи от процеса. Шестима ще стигнат.

— За това мога да ти дам няколко войници. Още колко бронз?

— Не съм сигурен. Сто килограма най-малко. — При втрещения поглед на Вители Тур припряно добави: — Излишното може да се възстанови от каналите, но ако металът не стигне, цялото отливане ще се провали. Калъпът ще бъде унищожен, а тъй като старото оръдие дотогава ще е претопено, вече няма да може да се направи друг.

— Още бронз тогава. — Вители сведе примирено глава над скърцащото си перо. Тур си наложи да не поглежда към най-горния плот на библиотечната. Вители го погледна и смръщи вежди. — Връщай се на работа, германецо.

Явно все още не можеше да се измъкне от целия този театър. Тур се върна в градината, отбеляза габаритите на бъдещата пещ от високата страна на ямата и обясни на работниците как да издигнат основата й от купчината изкопана пръст. Докато приключат, вече се беше здрачило и работниците го заведоха в кухнята, където един сопнат лагерен готвач им раздаде пържени филийки, месо и евтино вино. Тур беше толкова изгладнял, че излапа вечерята си на крак, докато го водеха към спалното на работниците, което се намираше над конюшните и което деляха с конярите. Тур намери един незает сламеник и го обяви за свой. Поне се надяваше, че не е зает — разрови подозрително сламата за признаци на живот. Издебна момент, когато никой не гледаше към него, и скри още едно уше досами сламеника, прикри го с износения юрган, връчен му от главния коняр, а останалите три пъхна под предницата на сивата си туника. Остави вързопа си и отклони поканата на новите си познайници да пийнат вино и да поиграят на зарове.

— Трябва да говоря с Вители за крановете — извини се той.

Всъщност изнервящият го дребен секретар беше последният човек, когото Тур би искал да види в момента. Той прекоси предпазливо конюшните, пълни с конете на лозимонската кавалерия. Няколко уморени коняри разтоварваха каруци с фураж и вода. Тези тук трябва да бяха само част от конете на Феранте, осъзна Тур, като броеше шепнешком — останалите сигурно бяха на паша някъде извън градските стени, разбира се, охранявани от войници.

От конюшните се излизаше в двор при портата с двете големи кули и мраморното стълбище. Червените плочи по покривите на кулите грееха като емайл под косите лъчи на залязващото слънце, после избледняха в сенчести земни нюанси под хладното вечерно небе. Две глави с шлемове се движеха по платформите за стрелците.

Слаб златист светлик от запалени свещи се процеждаше от два потънали в сенки тесни прозореца на половината височина на една от кулите. Дали това не беше стаята, където държаха дукесата и лейди Джулия? Нищо по-дебело от сиянието на свещ или от стрела не би могло да премине през тези тесни каменни процепи.

Меко и настойчиво като сърдечен ритъм, шестото чувство на Тур го тикаше напред, към служебния вход от другата страна на вътрешния двор. Този път той не продължи към кухните, а пое по тъмен каменен коридор в противоположната посока. Уморен на вид лозимонец с къс меч на кръста седеше на едно преобърнато буре, копието му бе подпряно на стената.

Копиеносецът изгледа намръщено Тур и плъзна ръка към меча си.

— Какво искаш, момче?

— Аз… аз съм новият леяр на лорд Феранте. Пратиха ме да проверя решетките и другите метални работи тук долу и да предам списък с необходимите поправки на месер Вители. — Толкоз. По-правдоподобна лъжа Тур не би могъл да измисли. Ако не свършеше работа… Тур измери с очи копието. „Ури, идвам.“

— О. Да. Знам за коя килия са те пратили. — Стражът кимна. — Ще те заведа. — Стана от бурето и бутна вратата.

Някъде отдолу отекна вик. Един лозимонски страж се качваше тичешком нагоре с фенер в ръка. Видя другаря си и спря да си поеме дъх.

— Карло! Лудият пак се измъкна. Пази твоя край.

— Не е идвал насам.

— Добре, значи още се крие тук долу. Ще продължим да го търсим.

— Ще заключа вратата, докато го намерите. — Първият страж направи път на Тур да мине. — Този е работник на господаря, дошъл е да провери килията.

— Добре. — Вторият страж му махна с ръка и заслиза по стълбите. Тур го последва озадачен. Но всяка хрущяща стъпка на кожените му обувки по грапавия камък беше като ехо на растящата му увереност. „Надолу. Да. Оттук.“ Масивната врата се затвори с трясък зад него, сгъстявайки още повече полумрака, и железният й лост се плъзна с пристъргване на мястото си.

След втория завой стените на коридора се промениха — от дялана каменна зидария в необработен пясъчник. Коридорът се стесни, а след поредния завой се ушири, колкото да побере стражево помещение и клозет. Зарешетено прозорче гледаше към езерото и пропускаше мътната синкава светлина на ранната вечер. Прозорецът явно бе издълбан в самата скала под стената на градината. Каменният улей за изпражненията пробиваше стената близо до него.

По-нататък коридорът продължаваше покрай зарешетени килии, железните панти бяха вкопани дълбоко в пясъчника. В килиите имаше миниатюрни зарешетени прозорчета, което ги правеше не чак толкова задушни, влажни или ужасни, колкото си ги беше представял Тур. Като се прибавеше и проветривата направа на вратите, вентилацията беше наистина превъзходна. Затова пък килиите бяха претъпкани — по четирима-петима души във всяка. Тур забави крачка, опитвайки се да различи отделни лица или фигури… Тук Феранте държеше не повече от двайсетина затворници. И Ури не беше сред тях…

— Насам. — Стражът се обърна и се намръщи и Тур побърза да го настигне. Мина покрай друг тесен коридор вляво, водещ… нагоре към замъка? Беше прекалено тъмно, за да прецени. Стражът посочи една празна килия в края на редицата. — Тази.

— Какво не й е наред? — попита Тур. Не изглеждаше по-различна от другите, само дето беше празна.

— Бас държа, че нищо — сърдито отговори стражът. — Според мен е магия. Магия и лудост. — Той разтърси начумерено вратата, която издрънча на пантите си, свали един ключ от колана си и я отключи. — Виждаш ли? Беше си заключена, точно като сега. И въпреки това лудият… как да кажа… отлетя.

Тур влезе притеснено в килията. Представи си как стражът трясва вратата зад него и виква: „Ха! Хванах ли те, шпионино!“ Но стражът само потърка носа си и вдигна фенера, за да го улесни. Тур пристъпи към квадратното прозорче, опипа решетките и ги разтърси. Не помръдваха. Поне две стъпки масивен камък деляха килията от скалната стена отвън. Прозорецът беше като малък тунел. Порязаница от езерото блещукаше в сбиращия се здрач, а в малката кръпка небе грееше самотна звезда. Тур дръпна рязко ръка, когато тлъста стоножка изпълзя от една пукнатина, пролази по камъка и се измъкна навън.

Тур огледа варосаните стени на килията. Помещението беше малко, но не нечовешки малко — и по-висок от Тур мъж можеше да се побере на сламеника, а, както стоеше прав, главата му не докосваше тавана. Стените изглеждаха солидни. Тур започваше да нервничи под зоркия поглед на стража. „Хайде, махай се.“ Беше близо, съвсем близо до Ури, усещаше го. Ако само можеше да се спечели няколко мига насаме…

Груби гласове проехтяха по коридора, примесени с далеч по-необичаен звук… смях? После отекна пронизителен писък:

— Еее, еее, еее!

— А, спипали са го! — изсумтя лозимонският страж. — Никога не стига далеч. Но как се измъква е въпросът. — Той поклати глава и излезе от килията. Тур го последва, подгонен от тъмнината, която сякаш пролазваше от ъглите с отдалечаването на фенера.

Двама лозимонци влачеха някакъв човек към килията — закръглен мъж на средна възраст. При други обстоятелства навярно би внушавал царственост и достойнство. Мръсната му кадифена туника и коприненият клин го бележеха като високопоставена особа, а побелялата му коса — като човек, натрупал мъдростта на годините. Но сега косата му стърчеше невчесана, а брадясалите му бузи бяха хлътнали. Очите му бяха кръвясали и подути. Той изпищя отново, изви се и заразмахва безпомощно ръце.

— Къде го намерихте? — попита стражът с фенера.

— Пак беше долу — изпъшка единият от заловилите пленника, още младеж. — В същото кьоше. Първия път не го видяхме, но като погледнах пак, го видях да клечи там. Божке! Може пък наистина да се превръща в прилеп.

— Не казвай тая дума, че пак ще пощурее — рече другарят му, сержантът на затворническата стража, но вече беше късно. Възбуда се разля по лицето на затворника и той започна да бръщолеви нещо, а тялото му се заизвива неистово.

— Прилеп. Прилеп. В прилепа е истината. Черният Вители е фалшив прилеп, но аз съм истинският. Ще отлетя. Ще отлетя от вас, или ще увиснете на въжето. Ще отлетя при жена си и няма да ме спрете — напаст! Убийци! — Съзаклятническото му хихикане отстъпи пред истински бяс и той започна да се бори не на шега. Двамата стражи го набутаха в килията и треснаха вратата след него. Той я блъсна с рамо, после още веднъж и още веднъж. Двамата стражи с по-нисък чин натискаха решетките от външната страна, докато сержантът пъхне ключа в ключалката — успя едва на третия път — и го превърти. Резето щракна и лозимонците отстъпиха облекчено от вратата.

Лудият продължи да блъска решетките и да крещи безсловесния си прилепен вик, като от време на време спираше, колкото да обиколи в кръг килията — размахваше ръце като пляскащ с криле прилеп. Беше нелепо, но не се стори смешно на Тур. Сълзи се стичаха по изпитото лице на мъжа, докато надаваше странните си викове: „Ще отлетя. Ще отлетя. Ще отлетя…“ — най-накрая проточи той и замлъкна. Клекна на пода, после седна тежко и захлипа.

— Кой е този нещастник? — прошепна Тур, вперил поглед през решетките.

— Бил е кастелан на мъртвия дук, казва се Пиа — рече сержантът, все още задъхан от борбата. — Изглежда, битката и кръвопролитието са му повредили мозъка. Май не проумява, че е затворен в собствената си тъмница, това поне мога да ти кажа.

— Само дето не остава за дълго затворен, там е проблемът — промърмори по-младият страж. — Как го прави? Вители се кълне, че няма и следа от магия по ключалката.

При името на секретаря очите на затворника се ококориха, кръвясалият му злобен поглед се плъзна по мъжете от външната страна на решетката, после той отново се взря в пода и замърмори нещо неразбрано. „Наистина ли е луд? Или само се преструва?“ Или и двете… странна мисъл. Нищо чудно, че го държаха сам, колкото и претъпкана да беше тъмницата.

Тур огледа желязната врата. Решетките бяха смазани, без следа от ръжда. Пантите бяха яки и вдълбани дълбоко в дебелия каменен зид. Тур почука по всяка от дългите вертикални решетки. Всичките звънтяха нормално, нямаше скрити кухини за тайно приплъзване. Не беше ключар, но и ключалката му изглеждаше съвсем в ред.

— Всичко това вече сме го правили — нетърпеливо рече стражът с фенера.

— Претърсихте ли го за ключ? И килията?

— До голо. Два пъти.

— До голо. Хм… едва ли той би… тоест, ъъ, вие…

— Не, не си е пъхнал ключа в задника — каза развеселено сержантът. — Нито го е глътнал. — Тур реши да не пита как е разбрал. — Просто някой ще трябва да го наблюдава денем и нощем — продължи сержантът.

— Трябва да ида за вечерята — каза изнервено по-младият страж.

Сержантът го изгледа заплашително, но после сви рамене.

— Не ни стигат хора. Ще помоля капитана да ни придаде някой от по-леко ранените. Работата няма да е трудна. Ще трябва само да седи на една пейка срещу вратата и да наблюдава. И да е буден.

— Аз лично не бих заспал тук — разгорещено заяви по-младият страж.

— От паяците ли те е страх? — подигра му се онзи с фенера. — Или от плъховете? В затвора в Генуа ядяхме плъховете печени.

— И сте си пържили паяците с чесън и смазка, без съмнение — не му остана длъжен другарят му, раздразнен от тази, както изглежда, често повтаряна възхвала на мъжката издръжливост. — Не от паяците се притеснявам. Но в стените има разни неща. Странни неща.

Тур се притесни, защото никой не отрече твърдението, нито обвини младия страж, че е прекалил с пиячката.

— Оставете ми фенера и аз ще го наблюдавам за известно време — предложи Тур. — Може пък да ми хрумне някоя идея как го прави. — Сега кастеланът седеше с кръстосани крака на пода и се клатеше напред-назад, с втренчен в нищото поглед и безизразно като камък лице.

Сержантът кимна и стражът връчи фенера на Тур.

— И не се приближавай много. Може да те сграбчи през решетките.

— Ще викам.

— Ще викаш, ако не те сграбчи за гърлото.

Стражите се върнаха към преките си задължения. Под зоркия поглед на сержанта, който държеше лък със запъната стрела, те внесоха ведрата с вечерята в претъпканите килии и изнесоха пълните с фекалии кофи, които понесоха към клозета, за да ги изпразнят. Ала никой от затворниците не изглеждаше склонен да бяга.

Тур гледа известно време клатещия се кастелан, после се облегна на отсрещната стена и затвори очи. Вече не му трябваше фенер. Можеше да открие крайната си цел и със завързани очи. Пулсираше в главата му, толкова близо. „Надолу. Надолу.“

Тур издебна момент, когато стражите бяха погълнати от задълженията си в другия край на коридора, кой в клозета, кой в стражевото помещение, вдигна фенера и безшумно се шмугна в тъмната пресечка на коридора. Раменете му се опираха в стените. Издълбаната скала сякаш се издигаше в лек наклон към замъка и за момент той се усъмни в интуицията си, но после откри стълбите; едната — нагоре, другата — надолу. Тръгна надолу.

В края на стълбището имаше тесен коридор с четири врати, този път всичките от масивно дърво. Две не бяха заключени. Нито една от тях не беше търсената, той го чувстваше със сърцето си, но за всеки случай ги отвори и надникна вътре. Складови помещения. Бурета с брашно, прашни бъчви с вино… запасите на замъка в случай на обсада, било от хора или от природни стихии. Светлината на фенера улови в един от ъглите зелени искрици — лъскавите като скъпоценни камъни очи на подплашен плъх. Паяжини красяха ъглите като гирлянди. Паяците бяха по-малки от плъховете, но не чак толкова, колкото би му се искало.

Върна се в коридора. Тази врата. Пробва да я отвори, но без успех, после се опита да я насили с рамо. Желязната ключалка простена, но не поддаде. Защо не се беше сетил да вземе на заем някакви инструменти от другите работници и да ги скрие под туниката си, преди да тръгне насам? Ако сега се върнеше, щеше ли втори път да си пробие път дотук с лъжи и блъфиране? Колко време щеше да мине, преди стражите горе да забележат отсъствието му? „Сега. Сега или никога. Ури, тук съм.“

Клекна, като се постара да не разпъва твърде болезнено раната си, и извика приглушено, прилепил уста до черния процеп между вратата и пода:

— Ури? Ури?… — „Защо ме е страх от отговора?“ Възлите, стегнали корема му, нямаха нищо общо с раната.

Прахта по пода под носа му се раздвижи в миниатюрни вихри. Нямаше течение. Тур бързо скочи на крака и нажежена до бяло болка раздра плътта около шевовете. Отстъпи заднишком, докато гърбът му не се опря в студената като лед каменна стена. Потисна с мъка напиращия вик и застина безмълвно, само сърцето му се блъскаше като обезумяло. „Чакай и наблюдавай.“

Прахта се завихри нагоре, всяка миниатюрна прашинка се въртеше около себе си в светлината на фенера, докато съвкупността им не оформи една позната полупрозрачна фигура… голяма платнена шапка, къдрава брада… „Не мисли за него като за дух. Мисли за него като за… като за бъдещия си тъст“ — заповяда си сащисано Тур.

— Здравейте… — прошепна той. Паника стисна гърлото му. — Мм… майстор Бенефорте. Дойдох да…

Смътният намек за шапка кимна в знак на потвърждение.

Тур посочи ключалката.

— Можете ли да помогнете? — В колко силен дух се беше превърнал мъртвият маг? Дали това не беше тайната на бягствата на лудия кастелан? Беше съвсем малко по-добро от представата как господин Пиа се превръща в прилеп и се измъква през решетките.

Призрачната фигура раздвижи рамене като човек, който събира сили за трудна задача. Изваяните от прах черти се стегнаха в предчувствие за болка. Миг на подготовка и ето че прахта се сви и изпада от въздуха. Вътре в ключалката застърга метал, спря, после пак застърга. Прищракване… и вратата се открехна. Последва тишина.

Тур си пое дълбоко дъх, протегна ръка и отвори вратата докрай. После, стиснал здраво фенера, прекрачи през прага и внимателно придърпа вратата, без да я затваря напълно.

Стаята беше по-голяма от складовите помещения и имаше зарешетен прозорец, прокопан в скалата като в килиите горе. До едната стена беше тикната паянтова маса, отрупана с кутии, буркани, книги, листа, един мангал… цялата тази бъркотия напомни неприятно и твърде много на Тур за магическата работилница на абат Монреале. Сред книжата се мъдреше столче за крака във формата на малка резбована ракла с кожена тапицерия отгоре. Имаше и два железни свещника с дузина дебели свещи от фин пчелен восък, изгорели наполовина. Добро работно осветление за неща, които се правят нощем. Тур внимателно извади лоената свещ от фенера си и запали няколко от свещите. Чак тогава се насили да пресече стаята и да огледа онова до отсрещната стена.

Два правоъгълни сандъка бяха поставени един до друг, всеки върху двойка дървени магарета. Сандъците бяха около шест стъпки дълги, сковани от неодялани чамови дъски. Капаците им се придържаха от въжета, вързано през средата им.

Тур докосна предпазливо едно от въжетата. То не се стрелна да се увие около врата му, нито изпълни някой друг магически трик. Тур развърза хлабавия възел и въжето се свлече на пода. Тъй като нямаше кърпа, която да притисне към лицето си, Тур просто затаи дъх и бутна капака настрани.

Добре. Не беше кой знае каква изненада. Тялото на майстор Бенефорте, все още увито в тънкото платно от пушилнята, лежеше в ложе от лъщяща каменна сол. Тур се зачуди разсеяно защо привидението винаги се явява с дрехите, в които го беше застигнала смъртта, а не с този тънък саван, който изглеждаше много по-подходящ за един призрак. Може би кадифеният официален тоалет му е бил любимият. Миризмата не беше толкова неприятна, колкото се беше опасявал Тур — най-силно се усещаше прилепчивият, но не и неприятен аромат на ябълково дърво. И все пак — Тур преброи набързо горещите летни дни — Феранте или Вители навярно бяха добавили някое силно заклинание за консервиране. Потъмнялото брадато лице беше студено. Никой дух не би могъл да вдъхне живот на тази плътна и тежка маса така, както го правеше с праха и дима. Тур потърси в сърцето си следи от суеверен ужас, но нещото пред него изглеждаше по-скоро тъжно, отколкото страшно. Гол старец, изгубил всичко, дори и суетата си. Тур го покри с чамовия капак.

Обърна се неохотно и развърза възела на втория сандък, после спря за миг, призовавайки… не смелостта си, ако трябваше да е точен. Надеждата. „Може да не е Ури. Много хора са умрели в Монтефолия през последната седмица.“ За още един миг можеше да подхранва надеждата си. После щеше да разбере.

„Вече знаеш. Знаеше го от самото начало.“ И: „Не! Няма да е той!“ Тур избута решително капака назад.

Лицето на брат му изпъкваше над постелята от каменна сол, едновременно познато и чуждо. Красивите някога черти си бяха същите, незагрозени. Но живителното веселие, гневът, жаждите и амбициите, остроумието… колко празен беше този непознат, изпит, блед образ без тях. „Умрял е в болка.“ Само това се виждаше в застиналото лице.

Тур плъзна поглед по голото тяло. Една-единствена рана зееше тъмна в гърдите и в сравнение с нея парещото порязване на корема на Тур изглеждаше като бледа пародия. „Умрял е бързо. Преди дни.“ Поне тази част от кошмара — как Ури страда, затворен в килия — можеше вече да забрави. „Ако само си могъл да почакаш малко, братле. Да издържиш. Аз идвах. Аз…“

Нямаше недостиг от нови кошмари, които да заемат овакантеното място. С каква цел бе подготвил Феранте тази стая и странните инструменти в нея? Чувствайки собственото си лице изстинало и мъртво почти като на по-големия си брат, Тур обиколи още веднъж помещението. Центърът на каменния под беше разчистен и по него личаха следи от тебешир и от други вещества, които не можа да разпознае. Черно некромантство, без съмнение. Тур извади с мрачна решителност едно от малките барабанчета, които къташе в туниката си, прошепна задействащите думи и, изправен на пръсти, му намери място зад някакъв буркан на една висока полица. Така. Поне това би трябвало да създаде достатъчно работа на ослушващите се монаси в манастира.

Върна се при брат си и за пръв път докосна студеното му лице. Само празна черупка. Ури го нямаше, или, най-малкото, нямаше го тук. Но колко далеч беше сега? Тур се огледа невиждащо из стаята, внезапно осъзнал, че и двата му кошмара са се оказали реални. Ури беше мъртъв. И Ури беше пленник в това ужасно място. „Как да те освободя, братко?“

Приглушен кънтеж на басов глас и каменно ехо на кратък смях долетяха откъм коридора. Ужасен, Тур бързо издърпа капака върху сандъка на Ури, като прищипа болезнено палеца си, опитвайки се да избегне изтракването. Твърде късно ли бе да избяга? Обърна се, очите му оглеждаха трескаво стаята за някакво прикритие.

Свещите изгаснаха моментално, явно по собствено усмотрение, защото не се усети и следа от повей, и потопиха стаята в почти пълен мрак. Ръка, която Тур не мислеше, че би могъл да види дори на дневна светлина, го сграбчи за рамото.

— Скрий се, момче! — погъделичка ухото му шепот без дъх.

Прекалено уплашен, за да спори, той клекна и се навря под масата. Вратата тихо се затвори и ключалката прещрака. Тур се сви до стената, а някакво платно го заръчка в ръката с настойчивостта на куче, което си проси милувка. Беше леко и меко като лен и Тур го придърпа отгоре си.

Истински, материален ключ изстърга в ключалката и тя отново изщрака. Тур надзърна над платненото си прикритие към треперливия жълт светлик, хвърлян от нечия лампа. Стражите ли бяха дошли да го търсят?

Стъпки на два чифта крака прекосиха пода, едните с ботуши, другите с по-меки подметки. „Де да бяха стражите“ — помисли си Тур, внезапно обзет от лошо предчувствие.

Гласът на месер Вители изкънтя глухо сред каменните стени на стаята:

— Не ви ли мирише на горещ восък, милорд?