Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diplomatic Immunity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
tonywoolf
Корекция
Mandor
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Дипломатически имунитет

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 34

ИК „Бард“ ООД, 2003 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №103

ISBN: 954-585-428-6

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 5

Трето управление на службата за сигурност на станция Граф се намираше на границата между частите с нормална и с нулева гравитация, с достъп и до двете. Строителни работници квади в жълти ризи и шорти заедно с неколцина външни с крака, облечени по подобен начин, поправяха щетите, нанесени на главния вход откъм сектора с гравитация. Майлс, Екатерин и Роик влязоха, съпроводени от Бел и един от двамата явно зачислени им пазачи. Другия го бяха оставили да охранява намусен изходния шлюз на „Керкенез“. Работниците заобръщаха глави и масово се мръщеха при вида на минаващите покрай тях бараярци.

Минаха по два коридора, които ги отведоха едно ниво по-надолу до контролната кабинка на портала към гравитационния арест. Един квади и един външен тъкмо обсъждаха дали да не поставят ново, вероятно по-издръжливо на плазмен огън стъкло в празната сега рамка. Друг облечен в жълто квади довършваше монтажа на редица монитори под зоркия поглед на униформен свой сънародник в плъзгач с означенията на службата за сигурност.

Край скелето пред кабината завариха да ги чакат контрольор Грийнлоу и началник Вен, този път качени на плъзгачи. Вен незабавно се зае подробно да уведоми Майлс за всички ремонти — завършените, както и незавършените — и за приблизителните разходи за всеки един, плюс списък на всички квади, пострадали в бъркотията, включително техните имена, чинове, точното им здравословно състояние в момента, както и за шока, изживян от членовете на семействата им. Майлс издаваше утвърдителни и в същото време неангажиращи го звуци, а накрая сам се впусна в контраатака по повод изчезналия Солиан и зловещото свидетелство на локвата кръв в товарния док, придружена с кратка дисертация на тема логистиката на изхвърленото му тяло, прибрано и отнесено от възможен съучастник извън станцията. Последното запуши устата на Вен, поне временно. Лицето му се разкриви като на човек, страдащ от стомашни болки.

Когато Вен отиде да уведоми охраната в контролната кабинка за посещението им в блока с килиите, Майлс погледна към Екатерин, а после плъзна изпълнен със съмнения поглед по временната строителна площадка, която не предлагаше дори минимални удобства.

— Как предпочиташ — да изчакаш тук, или да дойдеш с мен?

— Ти искаш ли да дойда с теб? — попита тя с толкова явна липса на ентусиазъм, че дори Майлс я долови. — Не че не повличаш след себе си всичко живо наоколо, но точно за това едва ли ти трябвам.

— Е, май си права. Но тук едва ли ще ти е много интересно.

— Аз нямам твоята силна алергия към скуката, любими, но да ти кажа право, надявах се да поразгледам станцията, докато ти си зает с твоите си работи днес следобед. Нещата, които видяхме на идване, ми се сториха интересни.

— Но на мен Роик ще ми трябва. — Поколеба се, сортирайки наум възможните проблеми във връзка със сигурността.

Екатерин хвърли дружелюбен поглед на Бел, който слушаше разговора им.

— Признавам, че бих се радвала да имам гид, но наистина ли смяташ, че тук ще ми трябва бодигард?

Обидите не бяха изключени, макар и само от страна на квади, които знаят чия съпруга е, но нападение едва ли можеше да се очаква — Майлс трябваше да го признае.

— Не, но…

Бел й върна сърдечната усмивка.

— Ако присъствието ми няма да ви пречи, лейди Воркосиган, ще се радвам да ви разведа из станция Граф, докато лорд Воркосиган провежда разпитите си.

Лицето на Екатерин засия още повече.

— Би било чудесно, благодаря ви, пристанищен управител Торн. Ако всичко върви добре, както трябва да се надяваме, може да не останем задълго тук. Чувствам, че трябва да се възползвам от всяка открила се възможност.

Бел имаше повече опит от Роик във всичко, от ръкопашната борба до координираното маневриране на цяла флота от кораби, освен това беше много по-малко вероятно да се забърка в неприятности заради непознаване на обстановката.

— Ами… добре тогава, защо не. Приятна разходка. — Майлс посочи комуникатора си. — Ще ви се обадя, като приключа. Може да разгледате магазините. — И им махна да тръгват, усмихнат. — Само да не ми довлечете пак някоя отрязана глава. — Вдигна поглед и видя, че Вен и Грийнлоу го гледат объркано. — Ъъ… семейна шега — не особено убедително обясни той. Объркването не намаля.

Екатерин му се усмихна на свой ред и се отдалечи, хванала под ръка жизнерадостния Бел. Майлс със закъснение се сети, че Бел е забележително универсален в сексуалните си предпочитания и че може би трябваше да предупреди Екатерин, че не е нужно да е особено деликатна в отклоняване на авансите му, в случай че такива й бъдат направени. Но Бел не би… от друга страна, може пък просто да отидеха да пробват разни рокли по магазините.

Той неохотно се върна към задачата си.

Бараярските арестанти бяха натикани по трима в килии, предназначени за двама обитатели, нещо, за което Вен наполовина се извини, наполовина се оплака. Даде да се разбере, че Трето управление не е било подготвено за такова ненормално нашествие на недисциплинирани външни. Майлс измърмори с разбиране, ако не и със съчувствие, като се въздържа да спомене факта, че килиите в ареста са по-просторни от каютите на „Принц Ксав“, в които се тъпчеха по четирима души.

Майлс започна с командира на взвода, изпратен от Брюн. Човечецът беше потресен от откритието, че подвизите му са удостоени с високопоставеното внимание на истински имперски ревизор, и в резултат превключи на тежък военен жаргон. Картинката, която се разкри на Майлс зад официални фрази като „навлязохме в периметъра“ и „струпване на вражески сили“, го караше да примижава болезнено. Но като се изключеше гледната точка, показанията не се различаваха съществено от версията на местните власти. Уви.

Майлс свери разказа на взводния командир с разказите на друга килия, пълна с войници, но те само добавиха нови, злощастни, но не и изненадващи подробности. Понеже взводът се числеше към „Принц Ксав“, нито един от арестантите не се беше познавал лично със Солиан, числящ се към екипажа на „Идрис“.

Майлс излезе от килията и изпробва един аргумент върху полюляващата се на стъпка над пода контрольор Грийнлоу:

— Абсолютно нередно е да продължавате да задържате тези хора. Заповедите, които са изпълнявали, макар и навярно твърде необмислени, на практика не са били незаконни според бараярския военен закон. Ако им е било заповядано да грабят, изнасилват или избиват цивилни квади, те щяха да бъдат задължени, според военния кодекс, да им се противопоставят, но всъщност на тях изрично им е било заповядано да не убиват. Ако не се бяха подчинили на Брюн, щяха да ги изправят пред военен съд. Грозяла ги е двойна опасност, което е твърде несправедливо спрямо тях.

— Ще обмисля това ваше твърдение — сухо рече Грийнлоу. Между думите й се четеше: „За около десет секунди, след което ще го изхвърля през най-близкия шлюз“.

— А и, в по-далечен план — добави Майлс, — едва ли изгаряте от желание да подслонявате тези мъже до безкрай. Със сигурност е за предпочитане да се махнат — в последния момент успя да промени „от главите ви“ във: — с нас, когато отпътуваме.

Лицето на Грийнлоу застина още повече, а Вен изгрухтя неутешимо. Майлс подозираше, че Вен с радост би ги връчил на имперския ревизор още сега, стига това да не противоречеше на политическата обстановка като цяло. Майлс не настоя, но запази аргументите си за скорошна повторна употреба. За миг си помечта как разменя Брюн за хората му и го оставя тук, с което прави услуга на Императорската служба, но не даде гласно изражение на този си блян.

Разпитът му на двамата мъже от службата за сигурност, които първи били изпратени да приберат Корбо, беше, по свой си начин, още по-достоен за болезнени примижавания. Ревизорският му ранг ги стресна достатъчно, за да дадат пълни и искрени, макар и неохотно измърморени показания за случилото се. Но някои неудачни изразни средства, като „Ама аз не се опитвах да й счупя ръката, просто я блъснах тая тъпа мутирала кучка в стената“ и „От всичките ония стискащи ме ръце направо ми призля — все едно змии се увиваха около ботуша ми“, убедиха Майлс, че точно тези двамата не би ги изправил на свидетелската скамейка, особено в Квадикосмоса. Все пак успя да установи важната подробност, че по време на инцидента те също са били под прякото впечатление, че лейтенант Солиан току-що е бил заклан от неизвестен квади.

На излизане от килията им Майлс каза на Вен:

— Бих предпочел да разговарям с младши лейтенант Корбо насаме. Ще можете ли да ни намерите някое помещение?

— Корбо е настанен в самостоятелна килия — хладно го информира Вен. — Като резултат от заплахите, отправени му от собствените му другари.

— А! Заведете ме тогава при него, ако обичате.

 

 

Вратата на килията се плъзна встрани. На койката вътре мълчаливо седеше висок млад мъж, подпрял лакти на коленете си и лице — на дланите. Металически контактни кръгове на неврален имплантант на скоков пилот лъщяха на слепоочията и в средата на челото му, при което Майлс утрои наум сумата, която Империята беше похарчила дотук за обучението на младия офицер. Младежът вдигна очи и се намръщи объркано при появата на Майлс.

Беше типичен бараярец — тъмна коса, кафяви очи и мургав цвят на лицето, избледнял от месеците, прекарани в космоса. Правилните му черти напомниха на Майлс за братовчед му Иван, когато беше на същата тази лекомислена възраст. Едното му око беше заобиколено от голяма синина, вече поизбледняла и клоняща към жълто-зелената гама. Униформената му риза беше разкопчана на шията, ръкавите — навити до лактите. Няколко избледняващи, неравни розови белега пълзяха на зигзаг по откритата кожа — сигурен знак, че е бил сред жертвите на сергиярската глистна чума отпреди няколко години. Явно беше израснал или поне се бе оказал на тази нова бараярска колониална планета през онзи труден период преди приеманите през устата противоглистни средства да бъдат усъвършенствани.

— Младши лейтенант Корбо, това е бараярският имперски ревизор лорд Воркосиган — каза Вен. — Вашият император го е изпратил като официален дипломатически емисар, който да представлява вашата страна в преговорите със Съюза. Той иска да ви разпита.

Устните на Корбо се разтвориха тревожно, той скочи и кимна нервно на Майлс. Това направи разликата в ръста им повече от очебийна и челото на Корбо се набръчка още по-притеснено. Вен добави, не толкова от любезност, колкото от желание да е точен:

— Поради обвиненията, повдигнати срещу вас, както и поради молбата ви за убежище, която все още предстои да бъде разгледана, засега контрольор Грийнлоу не ще позволи на лорд Воркосиган да ви прехвърли под свое попечителство.

Корбо изпусна малко въздух, но продължаваше да гледа Майлс с изражението на човек, когото са представили на отровна змия.

Със сардонична жилка в гласа, Вен добави:

— Той, от своя страна, обеща да не ви заповядва да се застреляте.

— Благодаря ви, началник Вен — каза Майлс. — Оттук ще поема аз, ако нямате нищо против.

Вен разбра намека и си излезе. Роик застана мълчаливо на пост до врата на килията, която се затвори със съскане. Майлс посочи койката.

— Седнете, младши лейтенант. — Самият той се настани на койката срещу младежа и кривна глава, оглеждайки набързо младши лейтенанта, докато той се сгъваше обратно до седнало положение. — И спрете да хипервентилирате.

Корбо преглътна шумно и успя да изграчи едно паникьосано: „Да, Милорд“. Майлс преплете пръсти.

— Сергиярец сте, нали?

Корбо сведе поглед към ръцете си и направи неуспешен опит да си смъкне ръкавите.

— Не съм роден там, милорд. Родителите ми емигрираха, когато бях на пет години. — Погледна към мълчаливия Роик в кафяво-сребристата му униформа и добави: — Вие… — После преглътна каквото там се канеше да каже.

Майлс лесно запълни празнината:

— Син съм на вицекраля и вицекралицата Воркосиган, да. Единият син.

Корбо успя да издиша едно безгласно „О“. Изражението му на едва потиснат ужас не намаля.

— Току-що разпитах двамата флотски патрулиращи, изпратени да ви приберат след изтичане на отпуска ви. Бих искал да чуя и вашата версия за събитието. Но преди това… познавахте ли лейтенант Солиан, комарския офицер от сигурността на борда на „Идрис“?

Мислите на пилота бяха толкова очевидно фокусирани върху собствените му проблеми, че му трябваха няколко секунди, докато проумее какво го питат.

— Виждал съм го веднъж или два пъти при предишни спирки на флотилията, милорд. Не мога да кажа, че съм го познавал. Никога не съм бил на борда на „Идрис“.

— Имате ли някакви предположения или хипотези относно изчезването му?

— Не… не.

— Капитан Брюн смята, че може да е дезертирал. Корбо се намръщи.

— Не се учудвам, че Брюн смята така.

— Защо точно Брюн?

Устните на Корбо помръднаха, после застинаха и видът му стана още по-нещастен.

— Не би било редно да критикувам по-висши офицери, милорд, нито да коментирам личните им мнения.

— Брюн храни предразсъдъци към комарците.

— Не съм казвал това!

— Това беше мое наблюдение, младши лейтенант.

— О!

— Добре, да поговорим за нещо друго. За вашите проблеми. Защо не сте отговорили на заповедта за връщане на кораба, която сте получили по личния си комуникатор?

Корбо пипна лявата си китка, където в момента нямаше нищо — комуникаторите на всички арестувани бараярци бяха конфискувани от квадите при залавянето им.

— Бях го свалил и го бях оставил в друга стая. Сигурно съм спял и не съм чул сигнала. Разбрах, че има заповед да се върна, чак когато онези двама, двама… — проведе кратка вътрешна борба, после продължи горчиво: — побойници дойдоха да блъскат по вратата на Гранат Пет. Просто я избиха и…

— Представиха ли се по устав и уведомиха ли ви ясно за касаещата ви заповед?

Корбо не отговори веднага. Погледът, с който фиксираше Майлс, се изостри.

— Трябва да призная, милорд — бавно каза той, — че не успях да декодирам в думите на сержант Тучев „Дигай гащите, любовнико, и целуни мутантката си за довиждане“ съответната заповед, а именно „Адмирал Ворпатрил нареди целият бараярски личен състав да се върне на корабите“. Поне не веднага. Току-що се бях събудил.

— Представиха ли се?

— Не… вербално не се представиха.

— Показаха ли някакъв документ за самоличност?

— Е… бяха в униформи, с патрулни нашивки на ръкавите.

— Разпознахте ли ги като представители на флотската сигурност, дошли по служба, или решихте, че се касае за частно посещение — двама другари, които търсят отдушник за расовата си неприязън в извънработно време?

— Ами то… ъъ… вижте, двете неща не се изключват взаимно, милорд. Така поне показва опитът ми.

„Хлапето го е схванало правилно, за жалост.“ Майлс дълбоко пое дъх.

— Ясно.

— Реакциите ми бяха забавени, още не се бях разсънил. Когато започнаха да ме блъскат, Гранат Пет помислила, че искат да ме наранят. Ще ми се да не се беше опитвала да… Тучев го ударих чак след като я повали от плъзгача й. От този момент… всичко отиде по дяволите. — Корбо сведе яден поглед към краката си, обути в затворнически чехли.

Майлс се облегна назад. „Хвърли въже на момчето. Дави се.“ Каза меко:

— Знаете ли, все още нищо не е загубено, що се отнася до кариерата ви. Технически погледнато, не се водите дезертьор, поне докато властите на станция Граф ви държат затворен против волята ви. Същото се отнася и за бойния патрул на Брюн, който също е тук. За известно време поне законът няма да има претенции към вас. Обучението ви за скоков пилот и операцията по имплантирането биха ви направили твърде неприятна загуба за Империята. Ако подходите разумно, все още има шанс да се измъкнете чист от ситуацията.

Лицето на Корбо се изкриви болезнено.

— Аз не… — почна той.

Майлс измрънка окуражително. Корбо избълва:

— Въобще не я искам повече проклетата ми кариера. Не искам да съм част от — и размаха ръка, останал без думи — от това. От тази… идиотщина.

Като потисна немалка доза обхванало го съпричастие, Майлс попита:

— Какво е настоящото ви положение? Какъв срок от назначението ви е изминал?

— Подписах договор за един от новите петгодишни курсове, с опция да бъда преназначен или да мина в резервите за следващите пет. Минаха три години, остават ми още две.

Когато си на двайсет и три, напомни си Майлс, две години все още изглеждат твърде дълго време. Корбо едва ли можеше да е нещо повече от чиракуващ младши пилот на този етап от кариерата си, макар че назначението му на „Принц Ксав“ говореше за по-висока оценка.

Корбо поклати глава.

— През последните дни погледнах по друг начин на нещата. Поведение, което бях смятал за нормално, шегите, вицовете, въобще начинът, по който се държим всички — всичко това сега ме дразни. Като камъче в обувката. Хора като сержант Тучев и капитан Брюн… Господи! Винаги ли сме били толкова ужасни?

— Не — каза Майлс. — Били сме много по-отвратителни. За това мога да свидетелствам лично.

Корбо го погледна изпитателно.

— Но ако всички прогресивно мислещи хора бяха избрали да се махнат, както вие се каните да направите сега, нито една от промените, които настъпиха през последните двайсетина години, нямаше да се случи. Променили сме се. И можем да се променим още. Не моментално, не. Но ако всички свестни хора се откажат и само идиотите останат да ръководят шоуто, това няма да е добре за бъдещето на Бараяр. А мен ме е грижа за него. — Постресна се, внезапно осъзнал колко вярно всъщност е това твърдение и колко страстно бе започнал да вярва в него напоследък. Сети се за двата репликатора в онази зорко охранявана стая в Дом Воркосиган. „Като малък бях убеден, че родителите ми могат да оправят всичко. Сега е мой ред. Мили Боже, как стигнах дотук?“

— Никога не съм си представял, че може да съществува място като това. — Неспокойният жест на Корбо този път обхващаше, досети се Майлс, целия Квадикосмос. — Никога не съм си представял жена като Гранат Пет. Искам да остана тук.

Майлс бе обзет от неприятното чувство, че пред него седи млад човек, който е на път да вземе решение с дълготрайни последици под влиянието на временен стимул. На пръв поглед станция Граф беше привлекателна, да, но Корбо бе израснал в просторна земя с истинска гравитация, истински въздух — щеше ли да се адаптира, или щеше да бъде пометен от техноклаустрофобията? А и младата жена, заради която се канеше да захвърли всичко постигнато, беше ли тя достойна за такава жертва, или за нея Корбо бе само временно забавление? Или пък, с течение на времето, лоша грешка? По дяволите, та те се познаваха съвсем отскоро — никой не би могъл да знае какво ги чака, най-малко от всички Корбо и Гранат Пет.

— Искам да се махна — каза Корбо. — Не издържам повече.

Майлс направи още един опит.

— Ако оттеглите молбата си към Съюза за политическо убежище преди квадите да са я отхвърлили, все още има шанс да бъде забутана в настоящото ви неясно от законова гледна точка досие и да изчезне с малко външна помощ, без да се отрази на бъдещата ви кариера. Ако не я оттеглите навреме, обвинението в дезертьорство ще последва автоматично с всичките му пренеприятни последици за вас.

Корбо вдигна очи и попита напрегнато:

— Престрелката между патрула на Брюн и квадите от управлението не променя ли параграфа, под който ще се разглежда неподчинението ми — в разгара? Лекарят на „Принц Ксав“ каза, че това е твърде вероятно.

„В разгара на битката“, както наричаха дезертьорство пред лицето на врага, се наказваше със смърт според бараярския военен закон. Дезертьорството в мирно време се наказваше с дългогодишна присъда в някоя особено неприятна каторга или затворнически лагер. И двата варианта изглеждаха крайно прахоснически, предвид обстоятелствата.

— Според мен ще са нужни множество законови финтифлюшки и тройни салта, за да се изкара въпросният епизод битка. Ако не друго, подобно дефиниране би влязло в пряко противоречие с изрично изразеното желание на императора да се поддържат мирни отношения с това важно търговско депо. И все пак… ако е враждебно настроен, а защитата — неопитна… не бих казал, че евентуален военен съд би бил разумен риск, особено при положение, че може да бъде избегнат. — Майлс потърка устни. — Случайно да сте били пиян, когато сержант Тучев дойде да ви прибере?

— Не!

— Хм. Жалко. От алкохолното опиянение става чудесна защита. Нищо общо със социален или политически радикализъм, ако разбирате какво искам да кажа. Предполагам, че не бихте…

Устните на Корбо се стиснаха с възмущение. Предложението му да излъже по този пункт нямаше да се приеме добре. Което всъщност подобри мнението му за младия офицер. Но по никакъв начин не облекчи собствения му живот.

— Искам да се махна — упорито повтори Корбо.

— Боя се, че бараярците не са особено популярни сред местното население тази седмица. Би било сериозна грешка да се разчита, че ще ви дадат исканото убежище и по този начин ще разрешат дилемата ви. Сигурно има доста по-добри начини да се разрешат проблемите ви, стига да погледнете ситуацията от по-широк, тактически ъгъл. Всъщност почти всеки друг начин би бил по-добър от този.

Корбо мълчаливо поклати глава.

— Е, помислете си, младши лейтенант. Подозирам, че ситуацията ще си остане неясна, докато не открия какво се е случило с лейтенант Солиан. На този етап се надявам бързо да разплета загадката, което ще означава, че шансът ви да промените мнението си за някои особено лоши идеи може да се изпари внезапно.

Изправи се уморено. Корбо, след миг на несигурност, стана и козирува. Майлс му кимна и даде знак на Роик, който наведе глава към интеркома на килията и поиска да отключат вратата.

Когато излезе, замислено смръщил чело, Майлс едва не се сблъска с полюляващия се на прага началник Вен.

— Солиан ми трябва, по дяволите — сърдито му се сопна Майлс. — Това негово забележително изчезване се отразява точно толкова зле на вашата служба за сигурност, колкото и на нашата, ако се сещате какво имам предвид.

Вен го изгледа злобно. Но не понечи да възрази на изказаното твърдение.

Майлс въздъхна и вдигна комуникатора до устните си, за да се обади на Екатерин.

 

 

Тя настоя да се срещнат на „Керкенез“, а и Майлс с радост се възползва от този предлог да избяга от потискащата атмосфера на управлението. Уви, беше повече от ясно на чия страна е правдата. Само дето не беше на неговата страна, по дяволите.

Завари я в малката им каюта да окачва фамилната му сребристо-кафява униформа. Обърна се и го прегърна, а той наклони глава назад за една дълга, бавна целувка.

— Е, как мина разходката ти из Квадикосмоса с Бел? — попита той, когато успя да всмуче достатъчно въздух за целта.

— Много добре, струва ми се. Ако Бел някога реши да си напусне работата като пристанищен управител, мисля, че би се справил чудесно в службата за връзки с обществеността на Съюза. Разгледахме най-хубавите места на станция Граф, които можехме да вместим в ограниченото си време. Прекрасни гледки, добра храна, история — Бел ме заведе в най-дълбоките части на зоната с нулева гравитация, където видяхме запазените части от стария скоков кораб, с който първите квади дошли в системата. Направили са нещо като музей — заварихме там няколко класа деца, които отскачаха от стените. Буквално. Много бяха сладки. Напомни ми за бараярските светилища на предците. — Пусна го и посочи една голяма кутия с лъскави, ярки картинки и схеми, която заемаше половината от долното легло. — Купих това за Ники от магазинчето на музея. Модел на Суперскачач Д-620, с който са пристигнали тук предците на квадите.

— О, това определено ще му хареса. — Единайсетгодишният Ники още не беше надраснал страстта си към всякакъв вид космически кораби и особено към скоковите. Още беше рано да се каже дали ентусиазмът му ще прерасне в призвание, или ще изчезне с възрастта, но засега нямаше признаци за последното. Майлс се вгледа по-отблизо в картинката. Древният Д-620, изглежда, беше бил истински звяр, удивително неповратлив на вид, а според интерпретацията на художника върху капака на кутията приличаше повече на гигантска металическа сепия, стиснала набор от консервени кутии. — Едромащабен модел, нали?

Тя го погледна със съмнение.

— Не особено. Корабът е бил огромен. Дали не трябваше да взема по-малкия модел? Но той не можеше да се разглобява като този. Сега обаче не знам къде да го сложа.

В режима на майчинска отдаденост Екатерин беше способна да дели леглото си с кутията по целия обратен път.

— Лейтенант Смоляни ще се радва да му намери място някъде.

— Мислиш ли?

— Имаш личната ми гаранция — заяви той и я удостои с полупоклон и ръка на сърцето. Хрумна му да купи още два модела за малките Арал-Александър и Хелен-Наталия, но разговорът му с Екатерин на тема „подходящи за възрастта играчки“, разигравал се неколкократно по време на престоя им на Земята, едва ли се нуждаеше от ново повторение. — За какво си говорихте с Бел?

Тя се ухили самодоволно.

— За теб повечето.

Закъснялата паника се прояви външно като жизнерадостно, въпросително и с ниска степен на себеуличаване „О?“

— Бел много се интересуваше как сме се запознали и очевидно си напрягаше отчаяно ума как да попита някои неща, без да изглежда груб. Съжалих го и му разказах това-онова за запознанството ни на Комар и за след това. Като се орежат засекретените части, ухажването ни изглежда много странно, между другото, не знам дали си се замислял.

Той потвърди наблюдението й с жално свиване на раменете.

— Забелязал съм. Нищо не може да се направи.

— Вярно ли е, че при първата ви среща си прострелял Бел със зашеметител?

Любопитството явно не е било само еднопосочно.

— Ами да. Това е дълга история. И отдавнашна.

Сините й очи се присвиха развеселено.

— И аз така разбрах. Бил си пълен ненормалник на млади години, ако и половината от нещата, които чувам за теб, са верни. Ако се бяхме срещнали тогава, не знам дали щях да съм впечатлена, или ужасена.

Майлс се замисли.

— И аз не съм сигурен.

Тя пак се подсмихна, заобиколи го и вдигна от леглото калъф за дрехи. Отвори го и извади отвътре богато надиплена тежка материя в сиво-синкаво, което отиваше на очите й. Разгърна я и тя се оказа гащеризон от някаква непокорна, кадифена на вид материя, пристегната в дълги маншети с копчета на китките и глезените, което придаваше на крачолите ненатрапчива прилика с ръкави. Екатерин го вдигна пред себе си.

— Хм — одобрително рече той.

— Да — съгласи се тя. — Хем ще съм модерна при нормална гравитация, хем скромна при нулева. — Разстла дрехата на леглото и плъзна пръсти по копринената й мекота.

— Явно Бел се е погрижил да не те закачат, задето си бараярка.

— Е, аз нямах никакви проблеми. Бел обаче го заговори един много странен на вид човек — с най-дългите и тънки ръце и крака, които съм виждала. Имаше нещо странно и в гръдния му кош — беше някак несъразмерно голям. Зачудих се дали е бил генетично променен за някаква специална цел, или видът му е резултат от хирургична намеса. Предполагам, че човек може да види какво ли не тук, в покрайнините на възлената връзка. Настояваше Бел да му каже кога на пътниците ще бъде позволено да се качат на корабите и каза, че се ширели слухове как на някой си му било позволено да си свали товара, но Бел го увери — твърдо! — че никой от пътниците не е стъпвал на корабите, откакто са ги задържали. Беше някой от пътниците на „Рудра“, предполагам, притеснен за стоката си. Намекна, че задържаните товари могат да станат жертва на крадливи пристанищни служители. Като го чу, Бел наистина се вбеси.

— Мога да си представя.

— После поиска да знае какво правиш ти и как смятат да реагират бараярците. Естествено Бел не му каза коя съм. Каза му, че ако иска да знае какво възнамеряват да правят бараярците, да иде и да попита тях, а колкото до теб, да се нареди на опашката и да си уговори среща чрез контрольор Грийнлоу като всички други. Онзи не остана много доволен, но Бел заплаши, че ще повика патрул от местната полиция да го ескортира до общежитието му и да го затвори там, ако не престане да го тормози, така че той млъкна и тръгна да търси Грийнлоу.

— Браво на Бел. — Майлс въздъхна и размърда схванатите си рамене. — Май ще е най-добре още сега да поговоря пак с Грийнлоу.

— Нищо подобно — твърдо рече Екатерин. — От сутринта не правиш друго освен да говориш с разстроени хора. Отговорът най-вероятно е „не“. А въпросът, на който въпросното „не“ е отговор, е дали намери време да хапнеш нещо на обяд, или да си починеш поне за десетина минути?

— Ъъ… добре де, не. Как позна?

Тя се усмихна.

— В такъв случай следващата точка в дневния ви ред, милорд ревизор, е един хубав обяд със съпругата и старите ви приятели. Бел и Никол ще ни водят на ресторант. А след това ще гледаме представление на квадибалет.

— Сериозно?

— Да.

— Защо? Тоест, знам, че трябва да хапна по някое време, но да се шляя насам-натам по средата на разследването с, ъъ, развлекателна цел, едва ли ще се хареса на хората, които ме чакат да оправя тази каша. Като се започне с адмирал Ворпатрил и антуража му.

— Ще се хареса на квадите обаче. Те много се гордеят със своя балет и никак няма да ти навреди, ако видят, че проявяваш интерес към културата им, дори напротив. Трупата изнася представления само веднъж или два пъти седмично, в зависимост от пътникопотока и сезона — всъщност имат ли сезони тук… в зависимост от годишния период тогава — така че може и да нямаме друга възможност. — Усмивката й стана лукава. — Билетите за представлението бяха продадени, но Бел помоли Гранат Пет да използва връзките си и тя ни осигури цяла ложа. С нея ще се срещнем там.

Майлс примигна.

— Иска да ходатайствам за Корбо, нали?

— Предполагам. — И като видя раздразнено сбръчкания му нос, добави: — Днес разбрах някои неща за нея. Тя е известна личност тук, направо знаменитост. За сблъсъка й с бараярския патрул говорят всички. Поради естеството на професията й, счупената ръка я е свалила от сцената за известно време, освен че е нещо ужасно само по себе си — така че в очите на квадите случилото се е и обида към културата им.

— О, направо страхотно! — Майлс разтри челото си. Не си въобразяваше — наистина го болеше глава.

— Да. Така че да я видят как си приказва сърдечно с бараярския емисар на балетно представление, сякаш всичко е простено и забравено, ще ти донесе колко точки? Според пропагандната скала.

— Ами… — Той се поколеба. — Стига да не се разфучи и да не ми обърне публично гръб, защото на този етап не мога да й обещая нищо конкретно за Корбо. Хич не му е розово положението, пък и той не се държи по най-разумния начин.

— Тя очевидно е емоционална натура, но не е глупава, така поне разбрах от Бел. Не ми се вярва Бел да ме е подвел да организирам всичко това, ако е смятал, че ще доведе до публичен скандал… но може би ти имаш основания да го подозираш в обратното?

— Нямам.

— Както и да е, сигурна съм, че ще се справиш с Гранат Пет. Просто бъди естествено очарователен, както винаги.

Представата й за него, напомни си той, не беше съвсем обективна. И слава Богу.

— Цял ден се опитвам да очаровам разни квади и нямам успех.

— Ако дадеш да се разбере, че харесваш някого, на него ще му е трудно също да не те хареса. А и Никол ще свири в оркестъра довечера.

— О? — Той наостри уши. — Това ще е нещо, което заслужава да се чуе. — Екатерин беше рядко наблюдателна и Майлс не се съмняваше, че е прекарала следобеда, улавяйки културни вибрации, които се разпространяват далеч отвъд местната мода. Значи щяха да ходят на квадибалет. — Ще си облечеш ли новия гащеризон?

— Точно затова го купих. Почитаме артистите, като се издокарваме в тяхна чест. А ти си облечи фамилната униформа. Бел скоро ще мине да ни вземе.

— По-добре да се придържам към сивите костюми. Имам чувството, че точно в този момент парадирането с бараярски униформи пред квадите може да се окаже лоша идея от дипломатическа гледна точка.

— В Трето управление може би. Но няма смисъл да те видят как се наслаждаваш на изкуството им, ако изглеждаш като анонимен външен. Мисля, че довечера и двамата трябва да изглеждаме колкото се може по-бараярски.

Да го видят с Екатерин би било добре само по себе си, освен всичко останало, реши той, макар и не толкова като пропаганда, колкото като чисто мъжкарска фукня. Потупа се отляво, но там не висеше сабя.

— Добре.