Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (17)

Глава 17

Майлс се върна в лечебницата на „Идрис“ напред с краката. Занесоха го двама от мъжете от ударната група на Ворпатрил, която набързо се беше превърнала в санитарен екип за спешна помощ и като такава беше получила разрешение от квадите да се качи на кораба. Носачите му едва не паднаха в дупката, която Роик беше изрязал в пода. Майлс си върна личния контрол върху придвижването си, колкото да се изправи със собствени сили и да се облегне доста нестабилно на стената до вратата на биоизолационното отделение. Роик го последва, понесъл внимателно дистанционното управление на сетаганданеца в биозащитна торба. Корбо, с бледо и застинало лице, вървеше най-отзад, облечен в свободна медицинска туника и панталон на ластик, под надзора на един медтехник, също с биозащитна торба в ръце, в която бяха прибрали хипоспрея на сетаганданеца.

Капитан Клогстън излезе през жужащата синя бариера и плъзна поглед по новия набор пациенти и помощници.

— Така — обяви той и се намръщи на дупката в пода. — Този кораб е заприличал на проядено сирене, затова го обявявам целия за зона на биозаразяване трета степен. Което значи, че можем да се махнем от тази теснотия и най-после да се почувстваме удобно, момчета.

Техниците се подредиха в жива верига и набързо прехвърлиха апаратурата във външното помещение. Майлс се възползва от възможността да размени няколко тревожни думи с двамата мъже с медицински отличителни знаци на костюмите, които стояха встрани от другите и които всъщност бяха офицерите за военни разпити от „Принц Ксав“. Не точно дегизирани, просто дискретни — а и, трябваше да признае Майлс, все пак имаха медицинска подготовка.

Второто отделение беше обявено за временна килия на затворника, който беше следващият в процесията им, овързан към един подемник. Майлс се навъси, когато подемникът мина край него, теглен за контролния повод от един бдителен мускулест сержант. Сетаганданецът беше завързан здраво, но главата и очите му се въртяха диво, а разлигавената му уста се гърчеше.

Преди всичко друго, жизненоважно беше сетаганданецът да остане в бараярски ръце. Не по-малко спешно беше да се разбере къде на станция Граф е скрита гадната му биобомба. Расата на висшите имаше някакъв генетично заложен имунитет към повечето от обичайните наркотици, използвани при разпит, и към техните производни. Ако фаст-пентата не подействаше на затворника, възможните процедури за разпит, от които квадите можеха да избират и които трябваше да бъдат одобрени от съдия Лютвин, се свеждаха до минимум. В критична ситуация като тази военните правила изглеждаха по-подходящи от цивилните. „С други думи, ако ни оставят на мира, ние ще изтръгнем ноктите на сетаганданеца вместо тях.“

Майлс хвана Клогстън за лакътя й попита:

— Как е Бел Торн?

Флотският главен лекар поклати глава.

— Не е добре, милорд ревизор. Отначало помислихме, че се подобрява, след като го включихме към филтрите — изглеждаше, че се връща в съзнание. Но после стана много неспокоен. Стене и се опитва да говори. Не е на себе си, струва ми се. Непрекъснато вика адмирал Ворпатрил.

„Ворпатрил? Защо? Чакай малко…“

— Бел каза ли името му? — рязко попита Майлс. — Или просто викаше „адмирала“?

Клогстън сви рамене.

— В момента Ворпатрил е единственият адмирал тук, макар че, ако питате мен, пристанищният управител може и да е в плен на някакви халюцинации. Обикновено не бих седирал пациент, който е в толкова тежък психически стрес, особено след като току-що се е преборил с друго наркотично опиянение. Но ако хермафродитът не се успокои, ще се наложи да го направим.

Майлс се намръщи и забърза към изолационното. Клогстън тръгна след него. Майлс издърпа шлема си, извади комуникатора и го върна на китката си. Един техник оправяше набързо разчистената втора кушетка — явно я подготвяше за заразения лорд ревизор.

Бел лежеше на първата кушетка, подсушен и облечен в бледозелена бараярска болнична туника, каквито използваха военните, което на пръв поглед се стори на Майлс голям напредък. Но лицето на хермафродита сивееше, устните му бяха синкави, клепачите му потрепваха. Една интравенозна помпа, независеща от потенциално променливата гравитация на кораба, вливаше някаква жълта течност в дясната ръка на Бел. Лявата беше завързана неподвижно. Пластмасова тръбичка, пълна с кръв, излизаше изпод превръзката и свързваше ръката му с набързо сглобен апарат, омотан с огромни количества залепваща лента. Втора тръбичка се връщаше обратно, тъмната й повърхност беше влажна от кондензация.

— Фбалеа — простена Бел. — Фбалеа.

Устните на главния лекар се свиха в израз на медицинско неудоволствие зад прозорчето на шлема му и той мина напред да погледне монитора.

— И кръвното му е високо. Мисля, че е време да го приспим.

— Чакайте. — Майлс се промуши край лекаря, застана до леглото на Бел, така че да е право пред погледа му, и впери пълни с отчаяна надежда очи в хермафродита. Главата на Бел помръдна рязко. Клепачите му се отвориха треперливо, после очите му се разшириха. Сините устни направиха ново усилие да се раздвижат. Бел ги облиза, пое си накъсано дъх и опита отново.

— Дмирале! Могофазно. Копеето ое скрио фбалеа. Каами. Садисишно копее.

— Продължава да вика адмирал Ворпатрил — озадачено промърмори Клогстън.

— Не адмирал Ворпатрил. Мен — прошепна Майлс. Дали го имаше още острия ум в бункера на мозъка му? Очите на Бел бяха отворени и се местеха в усилието да се фокусират върху Майлс, сякаш образът му трептеше и се размазваше пред погледа му.

Нещо е многофазно. Не. Бел се опитваше да каже нещо много важно. Бореше се със смъртта за контрола над собствената си уста само и само да предаде това съобщение. Фбалеа? Балистичен? Балалайка? Не… балет!

Майлс изрече на един дъх:

— Сетаганданецът е скрил биобомбата в балета — в зала „Минченко“? Това ли се опитваш да ми кажеш, Бел?

Напрегнатото до болка тяло облекчено се отпусна на кушетката.

— Даа. Даа. Ажи им. При светините, мися.

— Само една ли е бомбата? Или има и други? Той каза ли ти?

— Не знам. Саоделка, мися. Провеи. Покупи…

— Добре, разбрах! Браво, капитан Торн. — „Винаги си бил най-добрият, Бел.“ Майлс се изви леко встрани и заговори авторитетно в комуникатора на китката си, настоявайки да го свържат с Грийнлоу, Вен или някой друг достатъчно високопоставен на станция Граф.

Най-накрая му отвърна един предрезгавял женски глас:

— Да?

— Контрольор Грийнлоу? Вие ли сте?

Гласът й укрепна.

— Да, лорд Воркосиган? Имате ли нещо ново?

— Може би. Бел Торн докладва, че сетаганданецът му е казал къде е скрил биобомбата — някъде в зала „Минченко“. Вероятно зад някакви светлини.

Тя си пое шумно дъх.

— Добре. Ще насоча най-добрите си хора натам.

— Бел също така смята, че сетаганданецът сам е спретнал бомбата, и то неотдавна. Може да е купил необходимите му неща на станция Граф в ролята си на Кер Дюбауер. Покупките му може да ви дадат представа колко са бомбите.

— А! Добре! Ще пратя хората на Вен да се заемат с това.

— Имайте предвид, че Бел никак не е добре. А и сетаганданецът може да го е излъгал. Уведомете ме, щом откриете нещо.

— Да. Да. Благодаря ви. — И побърза да прекъсне връзката. Майлс се сети да се запита дали и нея не я бяха поставили в предпазна биоизолация, което очакваше и самия него в най-скоро време, и дали не се опитва да ръководи критичната ситуация от също такова голямо и твърде неудобно разстояние.

— Копее — промърмори Бел. — Парализиа ме. Напъха ме в проклетата шусулка. Каа ми. След това я запешата. Знаеше… знаеше за Нихол и мен. Видя видкубшето ми. Къе ми е видкубчето?

— Никол е добре, в безопасност е — увери го Майлс. Е, поне колкото всички останали квади на станция Граф в момента — ако не в безопасност, то поне предупредени. Видеокубче? А, малкото устройство, което прожектираше триизмерни образи на хипотетичните деца на Бел. — Видеокубчето ти е прибрано на сигурно място. — Майлс нямаше представа дали последното му твърдение отговаря на истината — кубчето можеше да е било в джоба на Бел, унищожено заедно със заразените му дрехи, а можеше и сетаганданецът да го е откраднал. Но думите му поуспокоиха Бел. Очите му се затвориха и дишането му стана по-равномерно.

„След няколко часа и аз ще изглеждам така.“

„Тогава по-добре да не губиш време сега, какво ще кажеш?“

С огромно неудоволствие той се остави в ръцете на един пъргав техник, който му помогна да се измъкне от скафандъра и да съблече бельото си — него сигурно щяха да го занесат някъде и да го изгорят.

— Ако ще ме връзвате за това нещо, искам веднага да ми се инсталира комтабло до кушетката. Не, това не можете да го вземете. — Майлс избута безапелационно техника, който се опита да му вземе личния комуникатор, после млъкна и запреглъща. — И нещо против гадене. Добре де, тогава го сложете на дясната ми ръка.

Хоризонталата не се оказа много по-добра от вертикалата. Майлс приглади надолу бледозелената болнична туника, с която го нагиздиха, и протегна лявата си ръка към главния лекар, който лично се зае да прободе вената му с някакво медицинско шило, което му се стори огромно като сламка за пиене. От другата му страна един техник притисна хипоспрей към дясното му рамо — нещо, което да премахне замайването и спазмите в стомаха, или така поне се надяваше Майлс. Цялата тази инквизиция я изтърпя безропотно, но при първия излив на филтрирана кръв обратно в тялото му изскимтя недоволно:

— Мамка му, студена е! Мразя студа.

— Нищо не може да се направи, милорд ревизор — успокоително промърмори Клогстън. — Трябва да понижим телесната ви температура поне с три градуса. Така ще си спечелим време.

Майлс изгърби рамене при това неприятно напомняне, че все още не са открили лекарство срещу болестта му. Задуши приливната вълна от чист ужас, която избликна под налягане от мястото, където я беше държал заключена през последните няколко часа. И за една секунда дори не би си позволил да повярва, че лекарство няма да бъде открито, че тази биогадория ще го надвие, ще го завлече в мрак, от който няма да се събуди…

— Къде е Роик? — Вдигна дясната си китка към устните. — Роик?

— Във външното помещение съм, милорд. Не смея да внеса дистанционното през биобариерата, преди да сме сигурни, че е обезвредено.

— Добре, това е разумно. Някъде на кораба трябва да е сапьорът, когото поисках да ми изпратят. Намери го и му дай дистанционното. После искам да присъстваш на разпита вместо мен, разбра ли?

— Да, милорд.

— Капитан Клогстън.

Докторът, който донагласяваше нещо по скалъпения за временно ползване кръвен филтър, сведе поглед към Майлс.

— Милорд?

— Веднага щом се освободи някой медтехник… не, лекар. Веднага щом неколцина достатъчно квалифицирани хора от вашите се освободят, изпратете ги в товарното отделение със сетаганданските репликатори. Искам да вземат проби и да открият дали похитителят ги е заразил или отровил по някакъв начин. После да проверят дали устройствата работят нормално. Изключително важно е всички висши деца да останат живи и здрави.

— Да, лорд Воркосиган.

Ако висшите бебета бяха заразени със същите гадни паразити, които си разиграваха коня и в неговото тяло, възможно ли бе температурата в репликаторите да бъде понижена, за да забави напредването на болестта? Или студът би повредил мъничетата… само дърпаше дявола за опашката с тези си прибързани размишления. Един обучен агент, свикнал да тегли чертата между действието и въображението, би могъл да извърши такова заразяване с цел да премахне и най-малката следа от уличаващата висша ДНК, преди да напусне сцената. Но този ба беше аматьор. Този ба беше обучен на съвсем различни неща. „Да, само че обучението му трябва дяволски да се е объркало в един момент, защото иначе никога не би отишъл толкова далеч…“

Когато Клогстън му обърна гръб, Майлс добави:

— Уведомете ме и какво е състоянието на пилота, Корбо, веднага щом разберете нещо.

Отдалечаващата се фигура в биозащитен костюм вдигна ръка в знак, че указанието е разбрано.

След няколко минути Роик влезе в отделението. Беше се отървал от огромния ремонтен скафандър и сега носеше значително по-удобния военен биозащитен костюм за тревога трета степен.

— Какво е положението?

Роик сви глава между раменете си.

— Не е добро, милорд. Сетаганданецът май нещо не е наред с главата. Плямпа непрекъснато, но не казва нищо по същество, а момчетата от разузнаването казват, че и физическото му състояние хич не е добро. Опитват се да го стабилизират.

— Трябва да го опазят жив! — Майлс с мъка се надигна на лакти и вече си представяше как нарежда да го отнесат в съседното помещение, за да поеме командването. — Трябва някак да го върнем на Сетаганда. Да докажем, че Бараяр е невинен.

Отпусна се тежко назад и огледа жужащото, филтриращо кръвта му устройство, окачено вляво от него. Изтегляше паразитите, вярно, но му отнемаше и енергията, която гадинките му бяха откраднали, за да създадат сами себе си. Изсмукваше остротата на ума, която му беше така необходима в момента.

Направи преглед на пръснатите си мисли и каза на Роик какво е разбрал от Бел.

— Върни се в стаята за разпит и ги уведоми за това ново развитие. Нека се опитат да получат потвърждение за скривалището в зала „Минченко“ и особено за това дали има и друга бомба.

— Добре. — Роик плъзна поглед по разрастващия се набор медицинска апаратура, прикачена към Майлс. — Между другото, милорд. Случайно да сте споменали вече на главния лекар за проблема с пристъпите си?

— Не. Не остана време.

— Разбирам. — Устните на Роик се стиснаха многозначително, по начин, който Майлс предпочете да не забележи. — Да взема аз да се погрижа за това, милорд?

Майлс клюмна.

— Даа, добре.

Роик излезе от отделението, за да се заеме с двете си задачи.

Комтаблото пристигна. Един техник намести голяма табла в скута на Майлс, сложи видплочата отгоре й и му помогна да се привдигне с помощта на няколко допълнителни възглавници зад гърба. Отново започваше да го тресе. Добре, чудесно, комтаблото беше бараярска направа, от онези, които се използваха в армията, а не просто взето назаем от „Идрис“. Ето че пак разполагаше с обезопасена видеовръзка. Вкара няколко кода.

Лицето на Ворпатрил не се появи веднага — повикването на Майлс едва ли беше единствената претенция към вниманието на адмирала, който надзираваше всичко случващо се от тактическата зала на „Принц Ксав“. Когато най-накрая се появи, го направи с едно бодро:

— Да, милорд! — Очите му се плъзнаха по образа на Майлс на виддисплея. Гледката май не го успокои. Челюстите му се стиснаха объркано. — Добре ли… — започна той, после коригира в движение нелепицата, която за малко щеше да изрече, в нещо малко по-подходящо за случая: — Много ли сте зле?

— Все още мога да говоря. И докато все още мога да го правя, искам да направя запис на няколко заповеди. Докато чакаме квадите да открият биобомбата — следите последното развитие около претърсването на станцията, нали? — Майлс уведоми адмирала за информацията, получена от Бел относно бомбата в зала „Минченко“, после продължи: — Междувременно искам да изберете и подготвите най-бързия кораб от ескорта, който да има и достатъчен капацитет за товара, който ще носи. А товарът ще сме аз, пристанищен управител Торн, медицински екип, затворникът ни ба със съответната охрана, Гупи — джаксънианският контрабандист, ако успея да го изтръгна от ръцете на квадите, плюс хиляда работещи утробни репликатора. Заедно с квалифициран медицински персонал, който да ги наблюдава.

— И с мен — вметна с нетърпящ възражения глас Екатерин някъде отстрани. Лицето й се появи в обхвата на Ворпатриловата видкамера и тя се намръщи на Майлс. Но пък тя и преди беше виждала съпруга си така — с вид на мъртвец. Може би затова не изглеждаше потресена като адмирала. А той си беше направо сащисан и нищо чудно — да ти се натресе стопен във вид на вдигаща пара слуз имперски ревизор би било огромна черна точка, не че кариерата на Ворпатрил не беше вече пострадала значително покрай заформилата се каша.

— Куриерският ми кораб ще ни придружи като конвой, а лейди Воркосиган ще пътува на борда му. — И пресече напиращите възражения на Екатерин: — Няма да ми е излишен поне един говорител, който не е под карантина.

Тя отстъпи с едно неуверено „Хм“.

— Но държа да не ни бавят с разни дребни спорове къде ли не, адмирале, така че нека флотският ви отдел незабавно се заеме да ни осигури право на преминаване през местните пространства на всички междинни системи. Бързина. Бързината е от най-съществено значение. Искам да потеглим веднага щом дяволската машина на сетаганданския ба бъде отстранена от станция Граф. Ако не друго, всичките зарази, дето си ги носим с нас, поне ще ни спестят излишните митнически проверки.

— Към Комар ли, милорд? Или към Сергияр?

— Не. Изчислете най-краткия скоков маршрут директно до Ро Сета.

Главата на Ворпатрил отскочи стреснато назад.

— Ако заповедите, които получих от щаба в Пети сектор, означават онова, каквото си мислим, точно там едва ли ще получите право на достъп. Ако питате мен, много по-вероятно е да ви посрещнат с плазмен обстрел и термоядрени снаряди в мига, в който си подадете носа от възления проход.

— Обясни, Майлс — долетя гласът на Екатерин.

Той се ухили за миг при познатото раздразнение в гласа й.

— Докато пристигнем там, вече ще съм уредил нещата със Сетаганданската империя. — „Надявам се.“ В противен случай всички щяха да си навлекат повече неприятности, отколкото беше склонен дори да си представи. — Бараяр им връща отвлечените им висши бебета. На края на дълга пръчка. Аз се явявам в ролята на пръчката.

— Ааа — проточи Ворпатрил, вдигнал вежди в пристъп на размисъл.

— Предупредете пилота на куриерския ми кораб да е готов. Смятам да потеглим веднага щом прехвърлим всичко и всички на борда. С неодушевения товар можете да се захванете веднага.

— Разбрано, милорд. — Ворпатрил се изправи и излезе от обхвата на видеопредавателя. Мястото му зае Екатерин и се усмихна на Майлс.

— Е, най-после можем да се похвалим с някакъв напредък — каза й той с тон, предназначен да изрази добро настроение, а не с мъка потискана истерия.

Усмивката й се кривна на една страна. Очите й обаче бяха топли.

— Някакъв напредък? Чудя се какво ли би нарекъл лавина тогава?

— Без арктически метафори, ако обичаш. И така ми е достатъчно студено. Ако медиците овладеят това… масово опаразитяване на бедното ми тяло по пътя, може би ще ми разрешат да приемам посетители. Куриерският кораб и без това ще ни трябва по-късно.

Появи се един медтехник, взе кръвна проба от изходната тръбичка, добави една интравенозна помпа към останалата апаратура, вдигна страничните облегалки на кушетката, после се наведе и се зае да прикрепи неподвижно поставката за лявата ръка.

— Чакай бе — възрази Майлс. — И как да разплета цялата тази бъркотия с една ръка, вързана на гърба?

— Така нареди капитан Клогстън, милорд ревизор. — Техникът решително довърши обездвижването на ръката му. — Стандартна процедура при опасност от гърч.

Майлс изскърца със зъби.

— Пристъпният ти стимулатор е при другите ти неща на борда на „Керкенез“ — безстрастно отбеляза Екатерин. — Ще го намеря и ще ти го пратя веднага щом се прехвърля там.

Съвсем благоразумно Майлс ограничи отговора си до:

— Благодаря. Обади ми се преди да го пратиш — може да ми потрябват и други неща. Обади се и като се прехвърлиш на „Керкенез“ — да съм спокоен.

— Да, любими. — Тя му прати въздушна целувка. Той й я върна. Сърцето му се сви, когато образът й примигна и изчезна. Колко ли време щеше да мине преди отново да се докоснат истински? „Ами ако е никога?… Ама че студ, проклет да е.“

Техникът излезе. Майлс се сгърчи в леглото. Едва ли би имало смисъл да си поиска одеяла. Представи си миниатюрните биобомбички, курдисани да се взривят из цялото му тяло сред дъжд от искри като фойерверките на Летния празник във Ворбар Султана — как се издигат в дъга и угасват по обратния път в пищен, смъртоносен финал. Представи си как плътта му се разлага на отровна каша, докато той още е жив в нея. Трябваше да мисли за нещо друго.

Две империи, и двете еднакво докачливи, които маневрират, заемат позиции и струпват смъртоносна сила зад възлените проходи, като всеки скок е потенциална точка на контакт, на конфликт, на катастрофа…

Хиляда наближили термина си висши бебета, които шават в контейнерите си, без да съзнават разстоянията и опасностите, през които са преминали, нито рисковете, които тепърва им предстоят… колко точно оставаше всъщност до термина им? Картинката на хиляда ревящи бебета, тръснати в ръцете на шепа изтормозени бараярски военни медици почти успя да извика усмивка на устните му, само дето в момента му идеше по-скоро да закрещи.

Дишането на Бел до него беше учестено и тежко.

Бързина. Откъдето и да го погледнеш, беше въпрос на бързина. Беше ли задвижил всичко и всеки? Заотмята по списък в пулсиращата си от болка глава, обърка се, опита отново. Откога не беше спал? Десет минути пропълзяха мъчително бавно. Майлс си ги представи като охлюви, стотици малки охлювчета със сетагандански кланови маркировки върху къщичките — минаваха покрай него в процесия, като оставяха лигави заразни следи… пълзящо бебче, малката Хелен-Наталия, гука и протяга ръчица към едно от симпатичните, отровни същества, а той е целият овързан и набоден с тръбички и не може да прекоси стаята навреме, за да я спре…

От комтаблото в скута му прозвуча сигнал, слава Богу, и го изтръгна от кошмара, преди да е разбрал как ще свърши. Още си беше набоден с тръбички като игленик обаче. Кое време беше? Съвсем му беше загубил края. Обичайната му мантра „Ще се наспя, като умра“ този път изглеждаше прекалено на място.

Един образ се появи над видплочата.

— Контрольор Грийнлоу! — Добри новини или лоши новини? „Добри.“ Умореното й лице грееше от облекчение.

— Намерихме я — каза тя. — Прибрана е на сигурно място.

Майлс издиша продължително.

— Чудесно. Къде я намерихте?

— В зала „Минченко“, точно както е казал пристанищният управител. Прикрепена към стената в една от светлинните клетки. Наистина прилича на набързо сглобена самоделка, но въпреки това е много умно измислена. Гениална в простотата си. Кажи-речи само малък запечатан пластмасов балон, пълен с някакъв хранителен разтвор, така казаха моите хора. Плюс малък заряд и електронен спусък към него. Сетаганданецът я е прикрепил за стената с обикновена залепваща лента и я е напръскал с малко черна боя. Никой не би я забелязал, дори при ремонт на осветлението, освен ако ръката му случайно не попадне точно върху нея.

— Самоделка значи. Направена тук?

— Така изглежда. Електрониката, която е използвал, може да се купи от всеки специализиран магазин и е наше производство, както и залепващата лента, между другото. Всичко съвпада с покупките, отбелязани в кредитния чип на Дюбауер от вечерта след нападението в хотелското фоайе. Изяснихме произхода на всички части, до една. По всичко личи, че не е имало второ устройство. — Тя прокара горните си ръце по посивялата си коса, разтри уморено главата си и стисна силно очи — под тях тъмнееха сенки от изтощение.

— Това… съвпада с разписанието, което съставих за себе си — каза Майлс. — До мига, в който Гупи изскочи изневиделица със занитвача си, сетаганданският ба очевидно е смятал, че се е измъкнал чист с крадения си товар. И че му се е разминало за смъртта на Солиан. Всичко е било тихо и мирно. Планът му е бил да прекоси Квадикосмоса, без да привлича внимание и без да остави следи. По онова време не би имал никакво основание да сглобява разни бомби. Но след несръчния опит за покушение страхът го е обземал все повече и му се е наложило да импровизира, при това бързо. Интересно предчувствие обаче. Няма как да е планирал принудителното си оставане на „Идрис“.

Тя поклати глава.

— Все нещо е планирал. Зарядът е можел да се активира по два начина. Единият спусък е приемник на сигналното устройство, което е държал в джоба си. Другият е най-обикновен звуков сензор. Настроен за доста високо ниво на децибелите. Като от пълна, аплодираща концертна зала например.

Майлс стисна зъби. „О, да.“

— Аплодисментите ще заглушат тихия взрив на заряда, а в същото време болестотворният агент ще зарази възможно най-много хора едновременно. — Не му беше трудно — и още по-малко приятно — да се представи картинката.

— Така смятаме. За представленията на балет „Минченко“ идват хора и от други станции на Квадикосмоса. Заразата е могла да се разпространи заедно с тях из половината система, преди да сме разбрали какво става.

— Същата ли е като… не, не може да е същата като онази, с която зарази мен и Бел. Или може? Смъртоносна ли е, или просто нещо омаломощаващо? Или друго?

— Медиците ни се занимават в момента с пробата. Скоро би трябвало да знаем.

— Значи нашият ба е спретнал бомбичката си… след като е разбрал, че истински сетагандански агенти скоро ще надушат следите му, след като е разбрал, че няма друг изход, освен да изостави уличаващите го репликатори и тяхното съдържание… бас държа, че много е бързал, докато е сглобявал бомбата и я е залагал в залата. — А може би беше отмъщение? Може би беше искал да отмъсти на квадите заради всичките принудителни забавяния, провалили съвършения му план? Според доклада на Бел подобна мотивация не би била чужда на сетаганданеца — беше демонстрирал черен, дори жесток хумор и вкус към разклоняващи се стратегии. Ако нещата на „Идрис“ не се бяха объркали така, щеше ли сетаганданецът да си прибере устройството, или просто щеше да се измъкне, оставяйки бомбата да се взриви при първите силни аплодисменти? Е, ако собствените хора на Майлс не успееха да изкопчат всичко от затворника си, той познаваше едни други, които щяха да успеят.

— Добре — прошепна той. — Сега можем да тръгнем.

Уморените, очи на Грийнлоу се разшириха.

— Какво?

— Имам предвид — с ваше позволение, мадам контрольор. — Нагласи видприемника си на по-широк ъгъл, така че да обхваща зловещия медицински декор. Твърде късно беше да задава по-зеленикав оттенък на цветовия му баланс. Но пък май би било и излишно. Устата на Грийнлоу увисна слисано при разкрилата се гледка.

— Адмирал Ворпатрил получи крайно тревожно военно комюнике… — Майлс набързо изложи заключенията си за връзката между внезапно засилилото се напрежение между Бараяр и опасния му сетагандански съсед и последните събития на станция Граф. Постара се да изключи от обяснението си тактическата употреба на ескортите към търговските флотилии като сили за бързо реагиране, макар че не вярваше Грийнлоу да е пропуснала подтекста.

— Планът ми е да доставя себе си, затворника, репликаторите и колкото се може повече доказателства за престъпленията на „Дюбауер“ на Ро Сета, да ги представя пред сетаганданското правителство, да изчистя Бараяр от всички обвинения в съучастие, довели до настоящата криза между двете империи. Колкото се може по-бързо. Преди някой умник с гореща кръв — било от тяхна, било от наша страна — да е направил нещо, в сравнение с което, казано направо, действията на адмирал Ворпатрил на станция Граф биха изглеждали образец на въздържание и мъдрост.

Това му спечели едно изсумтяване от нейна страна и той продължи да я притиска:

— Макар както сетаганданският ба, така и Русо Гупта да са извършили престъпления на станция Граф, те са извършили престъпления в Сетаганданската и Бараярската империя преди това. Поради което твърдя, че имаме неоспоримо предимство относно юрисдикцията. И нещо по-лошо — самото им по-нататъшно присъствие на станция Граф би било опасно, защото, това ви го гарантирам, рано или късно гневните им сетагандански жертви ще ги проследят дотук. Мисля, че видяхте достатъчно, за да не подскачате от радост при перспективата из станцията ви да плъзнат неизвестен брой истински сетагандански агенти. Прехвърлете ни двамата затворници и евентуалното възмездие ще се стовари на нашите глави вместо на вашите.

— Хм. А задържаната ви търговска флотилия? Глобите?

— Нека… на основание делегираната ми власт, склонен съм да ви прехвърля собствеността върху „Идрис“ в замяна на всички глоби и разходи.

Очите й се ококориха и тя каза възмутено:

— Корабът е заразен.

— Да. Така че и без това не можем да го вземем. Обеззаразяването му би било добро практическо упражнение за службата ви по биоконтрол. — Реши да не споменава дупките в подовете. — Дори и с разходите по почистването му, пак ще сте на печалба. Боя се, че застраховката на пътниците ще изяде стойността на онази част от товара им, която не може да се обеззарази. Но имам основания да вярвам, че за повечето няма да се наложи карантина. Останалата част от флотилията можете да освободите.

— А вашите хора в ареста?

— Вече пуснахте един от тях. Съжалявате ли? Не сте ли съгласна, че смелостта на лейтенант Корбо е достатъчна да откупи другарите му? Това беше една от най-смелите постъпки, които съм виждал — как крачи гол и с пълно съзнание за риска, само и само да спаси станция Граф.

— Ами… да. Беше забележително наистина — отстъпи Грийнлоу. — По всички стандарти. — Погледна го замислено. — Вие също се изправихте срещу сетаганданския ба.

— Моето не се брои — автоматично отвърна Майлс. — Вече бях… — редактира следващата дума — „мъртъв“. Още не беше умрял, по дяволите. — Вече бях заразен.

Веждите й се вдигнаха в израз на неприкрито любопитство.

— А ако не бяхте, какво щяхте да направите?

— Ами… от тактическа гледна точка, моментът беше възможно най-подходящият да се действа. Имам нещо като дарба да нацелвам най-подходящия момент, ако разбирате какво искам да кажа.

— И да извъртате.

— Има нещо такова. Но сетаганданецът просто беше част от служебните ми задължения.

— Казвал ли ви е някой, че сте луд за връзване?

— От време на време — призна той. Въпреки всичко бавна усмивка се разля по устните му. — Макар и не толкова често, откакто ме назначиха за имперски ревизор. Една от добрите страни на новата ми работа.

Тя изсумтя, но тихичко. Дали пък не омекваше? Майлс почна следващата атака.

— Молбата ми има и своето хуманно изражение. Вярвам — надявам се, — че сетаганданските висши дами ще разполагат с някакво лечение за болестта, която си е тяхно производство. Предлагам да вземем пристанищен управител Торн с нас — на наши разноски, — за да се възползва от лечението, на което самият аз отчаяно се надявам. Би било съвсем справедливо. В известен смисъл хермафродитът беше на служба при мен, когато пострада. В работната ми група, ако така предпочитате.

— Ха. Вие, бараярците, поне се грижите за своите, ако не друго. Една от малкото ви добродетели.

Майлс разпери ръце в също толкова нееднозначно признание за този нееднозначен комплимент.

— И аз, и Торн се сдобихме с краен срок, който не ще се съобрази с дискусиите на никой комитет, нито с нечие разрешение. Настоящото палиативно средство — той махна несръчно към кръвния филтър — ще ни спечели малко време. Но дали ще е достатъчно, поне засега никой не може да каже.

Тя потърка чело, сякаш я мъчеше главоболие.

— Да, така е, разбира се… вие, разбира се, трябва да… о, по дяволите. — Пое си дълбоко дъх. — Добре. Вземете си и затворниците, и доказателствата и цялата тази проклетия — и Торн — и вървете.

— А хората на Ворпатрил в ареста?

— И тях. Махнете ги всичките. Корабите ви също са свободни, с изключение на „Идрис“. — Носът й се набръчка с отвращение. — Но остатъка от глобите и разноските ви ще ги обсъдим отново, след като корабът бъде оценен от нашите инспектори. По-късно. Правителството ви може да изпрати някого за тази цел. Не вас, по възможност.

— Благодаря ви, мадам контрольор — облекчено въздъхна Майлс, прекъсна връзката и се срина на възглавниците. Отделението сякаш се въртеше около главата му, много бавно, на тласъци. Проблемът не беше в стаята, реши той след кратък размисъл.

Капитан Клогстън, който бе чакал при вратата ревизорът да приключи преговорите на високо ниво, влезе и се зае да оглежда смръщено набързо стъкмения кръвен филтър. После почна да оглежда смръщено и самия ревизор.

— Пристъпи, а? Радвам се, че някой ме уведоми.

— Ами… не бихме искали да ги вземете за някой екзотичен, непознат досега сетагандански симптом. Свикнал съм им. Ако се случи, не се паникьосвайте. След пет-шест минути сам идвам на себе си. Обикновено се чувствам като махмурлия след това, не че сега бих могъл да направя разлика. Няма значение. Някакви новини за лейтенант Корбо?

— Проверихме хипоспрея на сетаганданеца. Пълен е с вода.

— А! Добре! И аз така си помислих. — Майлс се усмихна самодоволно. — Това означава ли, че не го грозят разни биоужасии?

— Като се има предвид, че се е разхождал из заразения кораб по гол задник, не мога да го освободя официално от карантината, преди да сме идентифицирали всички възможни опасни вещества, които сетаганданецът може да е освободил тук. Но в първите кръвни и тъканни проби, които изследвахме, не се доказа нищо.

Обнадеждаващ — определението, което му се натрапи, всъщност беше „твърде оптимистичен“, но той го отхвърли набързо — знак.

— Може ли да повикате лейтенанта при мен? Безопасно ли е? Искам да говоря с него.

— Смятаме, че болестта, от която страдате двамата с хермафродита, не се предава при обикновен контакт. Щом се уверим, че на кораба няма други зарази, ще можем да се измъкнем от костюмите. Макар че е възможно паразитите да се предават по полов път… ще трябва да го проучим това.

— Не харесвам Корбо чак толкова много. Нека дойде, моля.

Клогстън го изгледа озадачено и излезе. Майлс не можа да прецени дали капитанът не разбра глуповатата му шега, или просто я беше сметнал за твърде глупава и незаслужаваща реакция. Но тази теория за половото предаване отприщи цял нов водопад от неприятни и нежелани размишления в главата му. Ами ако медиците откриеха начин да го поддържат жив, но не и начин да го отърват от гадинките? Нима до края на живота си нямаше да може да докосне Екатерин по друг начин, освен да й праща въздушни целувки по холовидеото? Да не говорим, че пораждаше и цял нов набор въпроси, които да зададат на Гупи относно последните му пътувания… е, лекарите на квадите си разбираха от работата, освен това получаваха копия от всички резултати на бараярските си колеги. Епидемиолозите им без съмнение вече работеха по въпроса.

Корбо мина през биобариерите. Премяната му беше доста странна — маска и ръкавици за еднократна употреба, плюс лекарска престилка и болнични пантофи. Майлс се надигна, избута настрани комтаблото и се размърда така, че туниката му да се разтвори на гърдите и да разкрие избледняващата паяжина на старите белези от иглена граната. Все трябваше да внушат нещо на Корбо.

— Поискали сте да ме видите, милорд ревизор? — Корбо неспокойно размърда рамене.

— Да. — Майлс се почеса замислено по носа с единствената си свободна ръка. — Е, вече сте герой. Много добър ход за кариерата ви.

Корбо изгърби леко рамене, запъвайки се като магаре на мост.

— Не го направих заради кариерата си. Нито за Бараяр. Направих го заради станция Граф, заради квадите и заради Гранат Пет.

— За което се и радвам. Въпреки това хората несъмнено ще искат да ви окичат със златни звезди за днешния ви подвиг. Съдействайте ми, и няма да ви накарам да ги приемете в костюма, който носехте, когато ги заслужихте.

Корбо му хвърли озадачен, бдителен поглед.

Какво им имаше на всичките му шеги днес, между другото? Тъпи, по-тъпи, най-тъпи. Може би нарушаваше някакъв неписан ревизорски протокол и объркваше репликите на всички останали.

Лейтенантът каза — със забележително необщителен тон:

— Какво искате да направя? Милорд?

— По-неотложни задачи — меко казано — ме принуждават да напусна Квадикосмоса преди да съм приключил напълно с възложената ми дипломатическа мисия. Въпреки това сега, когато истинската първопричина и последователност на скорошните ни неприятности тук най-после се изясниха, по-нататъшната работа би следвало да е по-лесна. — „Освен това няма по-основателна причина да делегираш права другиму от заплахата за надвиснала смърт.“ — За всички е ясно, че Бараяр отдавна е трябвало да установи постоянни дипломатически контакти със Съюза на свободните общини, в лицето на свой офицер с консулски пълномощия. Интелигентен млад мъж, който… — „ходи с местно момиче“, не, „женен е за“, чакай, тук не му казват така, „е партньор със“ да, така по̀ може, само дето още не е факт. Макар че Корбо щеше да е много голям глупак, ако не се възползваше от тази прекрасна възможност да уреди нещата с Гранат Пет веднъж завинаги. — Който харесва квадите — гладко продължи Майлс — и със смелостта си е спечелил уважението и признателността им, и не възразява срещу едно дългосрочно назначение далеч от дома — две години, нали така? Да, две години. Такъв един млад мъж би бил особено ефективен в защитата на бараярските интереси в Квадикосмоса. По моето лично мнение.

Майлс не можеше да прецени дали устата на Корбо се е отворила зад маската. Очите му обаче направо се бяха ококорили.

— Не мисля — продължи Майлс, — че адмирал Ворпатрил би имал някакви възражения да ви освободи, за да поемете новите си задължения. Или, ако не друго, за да си няма повече работа с вас под свое командване с оглед на тези… нееднозначни събития. Не че въобще смятам да му дам някакво право на глас във връзка с ревизорските си решения, разбира се.

— Аз… аз не разбирам нищо от дипломация. Обучен съм за пилот.

— Щом сте минали през обучение за военен скоков пилот, значи вече сте доказали способността си да учите упорито, да възприемате бързо и да взимате бързи, разумни решения, които засягат живота на други хора. Възражението се отхвърля. Разбира се, ще разполагате със служебен бюджет и ще можете да наемате експерти, които да ви помагат с по-специфичните проблеми в областта на правото, търговията, пристанищните такси и други такива. Но от вас ще се очаква да научите достатъчно, за да бъде валидна преценката ви доколко съветите им са добри за Империята. И ако в края на двете години решите да напуснете бараярската си служба и да останете тук, натрупаният опит ще ви помогне да си намерите работа в частния сектор на Квадикосмоса. И ако предложението ми има някакви слаби страни от ваша гледна точка — или от гледната точка на Гранат Пет, много уравновесена жена между другото, не я изпускайте, — то аз поне не ги виждам.

— Аз… — Корбо преглътна — ще си помисля. Милорд.

— Чудесно. — Сдържаността на младия мъж му допадна не по-малко. — Направете го. — Усмихна се и му даде знак, че е свободен. Корбо се оттегли, все така нащрек. Веднага щом се отдалечи достатъчно, Майлс прошепна един код в комуникатора на китката си.

— Екатерин, любима? Къде си?

— В каютата си на „Принц Ксав“. Младият свързочник бе така добър да ми помогне и сега стягаме багажа за совалката… Да, благодаря ви, това също…

— Добре. Аз пък току-що ни уредих разрешение да напуснем Квадикосмоса. Грийнлоу се показа разумна, или пък беше твърде уморена, за да спори с мен.

— Напълно я разбирам. Не знам дали ми е останал и един нормално функциониращ нерв в момента.

— Нямаш нужда от нервите си, само от обичайната си грация. Веднага щом успееш да се добереш до някое комтабло, свържи се, моля те, с Гранат Пет. Искам да назнача онзи юначен млад идиот Корбо за бараярски консул тук, за да разчисти кашата, която се налага да оставя след себе си. Съвсем справедливо е — той определено е имал принос в забъркването й. Грегор изрично поиска да направя така, че бараярските кораби отново да могат да пристават тук. Момчето обаче се колебае. Така че уведоми Гранат Пет и се погрижи тя да се погрижи Корбо да приеме предложението ми.

— О! Каква чудесна идея, любими. Мисля, че двамата ще са страхотен екип.

— Мда. С нейната красота и хм… нейният ум.

— И с неговата смелост, все пак. Може и да се получи. Трябва да помисля какъв сватбен подарък да им пратя, за да изразя личната си благодарност.

— Партньорски подарък? Не знам, питай Никол. О! Като заговорихме за Никол. — Майлс хвърли поглед към фигурата под чаршафите на съседната кушетка. След като бе предал неотложното си съобщение, Торн отново беше потънал в сън, или поне Майлс се надяваше да е сън, а не кома. — Мисля, че е редно някой да придружи Бел по време на пътуването ни и да се грижи за него. Нещо като поддръжка. Предполагам, че в Звездните ясли ще имат антидот за собствената си отрова — би трябвало, случват се лабораторни инциденти и така нататък. — „Ако стигнем там навреме.“ — Но имам чувството, че възстановяването ще е особено неприятно. — „Но пък, като се замислиш за алтернативата…“ — Попитай я дали не иска да дойде. Може да пътува с теб на „Керкенез“, хем ще си правите компания. — И ако нито той, нито Бел се измъкнеха живи от това, щяха да си бъдат и взаимна подкрепа.

— Разбира се. Ще й се обадя оттук.

— Обади ми се пак, когато се настаниш на „Керкенез“, любима. — „Въобще обаждай ми се колкото можеш по-често.“

— Разбира се. — В гласа й се прокрадна колебание. — Обичам те. Гледай да си починеш малко. Уморен си. Гласът ти се чува сякаш от дъното на кладенец, а знаеш какво означава това… Времето ще стигне. — Решимост избликна през мъглата на собствената й умора.

— Не бих посмял да умра. Има една лоша ворска дама, която заплаши да ме убие, ако го направя. — Ухили се немощно и прекъсна връзката.

 

 

Дрема известно време под похлупака на замаяно изтощение, съпротивлявайки се на съня, който се опитваше да го надвие, защото нямаше как да е сигурен дали е обикновен сън, или поредната фаза на дяволската болест, от която можеше и да не се събуди. Долови слаба промяна в звуците и гласовете, долитащи от външното помещение, когато медицинският екип премина към режим на евакуация. След малко дойде един техник и изнесе Бел с подемник. След още известно време подемникът беше върнат и лично Клогстън, с помощта на друг техник, преместиха на него имперския ревизор и неговия разрастващ се набор от животоподдържаща апаратура.

Един от офицерите от разузнаването докладва на Майлс по време на кратко забавяне във външното отделение:

— Най-после открихме останките на лейтенант Солиан, милорд ревизор. Каквото беше останало от тях. Няколко килограма… така де. Във вътрешността на спасителна шушулка, навита и прибрана в стенното си шкафче в коридора при товарното отделение, където бяха репликаторите.

— Добре. Благодаря. Ще я вземем с нас. Така, както си е. Като доказателство и за да… човекът е загинал, докато си е вършел работата. Бараяр му дължи… има дълг на честта към него. Военно погребение. Пенсия, семейството му… по-късно ще уредим всичко.

Подемникът потегли и таванът на коридора в „Идрис“ за последен път се приплъзна пред замъгленото му зрение.