Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (16)

Глава 16

„А сега какво?“

Изчакване, предположи Майлс, докато квадите на станция Граф не подготвят пилот или не поемат риска да протакат до последно, преди да пратят свой човек на такава опасна акция, а и какво щеше да стане, ако никой не се пишеше доброволец? Докато Ворпатрил подготвеше ударния си отряд, докато тримата висши администратори квади, затворени в товарния цилиндър, кършеха ръце — а изборът им кои ръце да кършат беше двойно по-голям от обичайното… Майлс истерично се изкиска наум, „докато заразата ме повали“, докато сетаганданецът направи… какво?

„Изчакването не ми е приятел.“

Но беше негова дарба. Колко беше часът, между другото? Късно вечерта — все същия ден, който беше започнал толкова рано с новината за изчезването на Бел? Да, макар че изглеждаше направо невъзможно. Сигурно беше попаднал в някакъв времеви капан. Майлс сведе поглед към комуникатора на китката си, пое си дъх дълбоко и ужасено и въведе личния код на Екатерин. Дали Ворпатрил й беше казал нещо за заформилата се ситуация, или беше предпочел да й спести тревогите и да я държи в неведение?

— Майлс! — обади се моментално тя.

— Екатерин, любов моя. Къде, ъъ… къде си?

— В тактическата зала, с адмирал Ворпатрил.

А. Това отговаряше на въпроса. В известен смисъл се почувства облекчен, че не се налага лично да й съобщава лошите новини.

— Значи знаеш какво става.

— Повече или по-малко. Много е объркано.

— Бас държа. Аз… — Не можеше да го изрече, не и така направо. — Обещах да се обадя на Никол, когато разбера нещо за Бел, но така и не успях. Новината, както сигурно знаеш, не е добра. Намерихме го, но е бил съзнателно заразен с изкуствено създаден сетагандански паразит, който може… може да се окаже смъртоносен.

— Да, разбирам. Тук, в тактическата, чуваме целия обмен по комуникационната система.

— Добре. Медиците правят всичко възможно, но времето може да не им стигне, а сега се появиха и други усложнения. Би ли се обадила на Никол вместо мен? Не че няма никаква надежда, но… тя трябва да знае, че засега нещата не изглеждат добре. Сама прецени доколко да смекчиш новината.

— Преценката ми е, че трябва да чуе неукрасената истина. Цялата станция Граф е на крак, с карантината и опасността от биозаразяване. Тя трябва да знае какво точно става и има право да го знае. Ще й се обадя веднага.

— О. Добре. Благодаря ти. Аз, ъъ… знаеш, че те обичам.

— Да. Кажи ми нещо, което не знам.

Майлс примигна. Не ставаше по-лесно, затова го изрече на един дъх:

— Виж сега. Има вероятност да съм го загазил здравата. Може, може и да не ми се размине този път. Ситуацията е доста объркана и, ъъ… боя се, че ръкавиците на биозащитния ми костюм пострадаха в един гаден сетагандански капан, в който сам се напъхах. Изглежда, съм се заразил със същата гадост, от която е болен и Бел. Обаче май не действа много бързо.

Като фон на нейното мълчание, се чу гласът на адмирал Ворпатрил — той се разпсува гневно, при това на крайно колоритен казармен език, който никак не съответстваше на уважението, дължимо към един от имперските ревизори на Негово величество Грегор Ворбара. Екатерин продължаваше да мълчи. Майлс напрегна слух да долови дишането й. Звуковото възпроизвеждане на тези първокачествени комуникационни връзки беше на такава висота, че я чу, когато най-после издиша отново, през пълните си, изящни и топли устни, които не можеше нито да види, нито да докосне.

Започна наново:

— Аз… съжалявам, че… Исках да ти дам… не това исках да… Никога не съм искал да ти причиня мъка…

— Майлс. Стига си мрънкал.

— О… ъъ, да?

Гласът й се втвърди:

— Ако ми умреш тук, няма да страдам, бясна ще съм. Всичко това е много хубаво, любов моя, но мога ли да ти обърна внимание, че точно сега нямаш време да се отдаваш на чувство за вина. Ти си същият човек, който до неотдавна си изкарваше хляба със спасяване на заложници. Не ти е позволено да се провалиш сега. Така че спри да се притесняваш за мен и насочи вниманието си към онова, което правиш. Чуваш ли какво ти говоря, Майлс Воркосиган? Да не си посмял да ми умираш! Няма да я бъде тая!

Това изглеждаше окончателно. Въпреки всичко той се ухили.

— Да, скъпа. — Каза го покорно и обнадежден. Ворските прабаби на тази жена бяха защитавали крепости по време на война, ура!

— Така че спри да си приказваш с мен и се връщай на работа. Ясно?

Почти успя да прикрие задавения хлип, промъкнал се покрай последната дума.

— Пази крепостта, любима — прошепна той с всичката нежност, на която беше способен.

— Винаги. — Чу я как преглътна с мъка. — Винаги.

Тя прекъсна връзката. Той го прие като намек. Спасяване на заложници значи? „Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши си го сам.“ В този ред на мисли, онзи ба дали имаше някаква представа от какво естество бяха доскорошните професионални занимания на Майлс? Или беше приел, че Майлс е поредният дипломат или бюрократ, най-обикновен изплашен гражданин? Нямаше как да знае и кой от групата им е задействал капана с джойстиковете. Не че биозащитният му костюм би бил от някаква полза при космическа атака, дори да не беше отишъл по дяволите. Какви други инструменти обаче можеха да се намерят в лечебницата, които да използва по начини, за каквито производителите им никога не биха се сетили? И какъв личен състав?

Мъжете от медицинския екип бяха преминали военно обучение, вярно, навикнали бяха и на дисциплина. Освен това бяха затънали до лактите в други задачи от най-висок приоритет. Майлс за нищо на света не би ги откъснал от претрупаната с апаратура лабораторна маса и пациента в критично състояние, за да си играят на стражари и апаши с него. „Макар че може да се стигне и до това.“ Закрачи замислено из външното помещение на лечебницата, като отваряше чекмеджета и шкафове и оглеждаше съдържанието им. Лепкава умора започваше да го тегли надолу въпреки високите нива на адреналина, които черпеха енергия от дълбоките резерви на изнуреното му тяло, а зад очите му се зараждаше главоболие. Той усърдно заобикаляше в мислите си ужаса, криещ се в сянката на тази болка.

Надникна в отделението през сините светлинни решетки. Техникът при кушетката се изправи и забърза към банята, понесъл нещо, след което се влачеха завити маркучи.

— Капитан Клогстън! — извика Майлс.

Втората фигура с предпазен костюм се обърна.

— Да, милорд?

— Ще затворя вътрешната ви врата. Би трябвало да се затвори сама при загуба на налягане, но точно сега не ми се ще да разчитам на неща, които се задвижват дистанционно. Имате ли готовност да преместите пациента си в спасителна шушулка, ако се наложи?

Клогстън му махна утвърдително.

— В общи линии да, милорд. Тъкмо сглобяваме втория кръвен филтър. Ако първият заработи така, както се надявам, много скоро ще можем да включим и вас.

Което щеше да го прикове към някоя кушетка в отделението. Още не беше готов да жертва мобилността си. Поне докато беше в състояние да се движи и мисли без чужда помощ. „Което означава, че нямаш много време. Без значение какво ще предприеме сетаганданецът.“

— Благодаря, капитане — извика Майлс. — Уведомете ме, когато сте готови. — И затвори вратата чрез ръчното управление.

Какво можеше да научи сетаганданецът от позицията си на мостика? И нещо по-важно — какво не можеше да научи? Майлс крачеше и мислеше за конструкцията на този централен цилиндър — дълъг и разделен на три палуби. Лечебницата се намираше в задната част на най-горната. Мостикът беше далеч напред, в противоположния край на средната палуба. Вътрешните херметично затварящи се врати на всички нива се намираха на трите отстоящи на равно разстояние една от друга пресечки към товарните и двигателните цилиндри, които надлъжно разделяха всяка палуба на четвъртини.

Мостикът имаше охранителни камери на всичките външни шлюзове, разбира се, и други, които следяха за безопасността, на всички врати към вътрешните секции, които се затваряха, разделяйки кораба на херметично запечатани участъци. Ако унищожаха някоя камера, това би затруднило сетаганданеца, но би му и подсказало, че предполагаемите му заложници са намислили нещо. Ако унищожаха всичките камери, или поне всички, до които можеха да се доберат, това би го объркало значително повече… но пак оставаше проблемът с предупреждението. Каква беше вероятността сетаганданският агент да изпълни принудителната си, а може би и безумна заплаха да се вреже с кораба в станцията?

По дяволите, това беше толкова непрофесионално… Майлс застина, поразен от собствената си мисъл.

Какви бяха стандартните оперативни процедури за един сетагандански агент — за чийто и да било агент всъщност, — когато секретната му мисия отидеше по дяволите? Да унищожи всички доказателства и по възможност да се оттегли на безопасно място — посолство или неутрална територия. Ако това се окаже невъзможно, то да унищожи доказателствата, след което да си седне мирно на задника, докато местните не го арестуват, без значение кои са местните, и да чака собствените му хора или да издействат някак освобождаването му по законов път, или да го измъкнат със сила — според ситуацията. А при изключително, ама изключително важни мисии — да унищожи доказателствата и да се самоубие. За последното много рядко биваше издавана заповед, защото още по-рядко се случваше да бъде изпълнена. Но сетаганданските ба бяха приучени на такава дълбока вярност към висшите си господари — и господарки, — че Майлс, волю-неволю, трябваше да причисли самоубийството към по-реалистичните вероятности в този случай.

Но шумното взимане на заложници от неутрално или съседско население, раздухването на мисията по всички новинарски канали и най-вече — най-вече неприкритата употреба на най-строго пазения в тайна арсенал на Звездните ясли… Нито един агент не действаше така. Това беше трижди проклета аматьорска работа. А шефовете на Майлс го обвиняваха него, че бил като отвързано добиче по време на мисия — ха! Нито една от най-рискованите му, но и вдъхновени каши не бе толкова отчаяна, колкото тази тук се очертаваше да стане — уви, и за двете страни. За жалост, това иначе удовлетворително умозаключение не правеше следващия ход на сетаганданския ба по-предсказуем. Точно обратното.

— Милорд? — най-неочаквано прозвуча гласът на Роик откъм комуникатора на китката му.

— Роик! — радостно извика Майлс. — Чакай. Какво, по дяволите, правиш на този канал? Да не би да си си съблякъл скафандъра?

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, милорд — доста натъртено отговори Роик. — Ако имах време да питам. Но и без това трябваше да сваля скафандъра, за да навлека този работен костюм. Мисля, че… да. Мога да закача комуникатора в шлема си. Готово. — Последва леко прищракване като от затворен шлем. — Още ли ме чувате?

— О, да. Да разбирам ли, че още си в инженерното?

— Засега. Намерих ви страхотен малък скафандър, милорд. И разни други джаджи. Въпросът е как да ви ги донеса.

— Не се приближавай до херметичните врати — под наблюдение са. Случайно да си намерил някакви режещи инструменти?

— Аз, ъъ… според мен тез са си точно такива, да.

— Тогава иди колкото можеш назад към кърмата и си пробий път през тавана до средната палуба. Гледай да не повредиш въздухопреносните тръби, гравитационната решетка, контролните връзки и тръбопроводите за течности. Както и всичко останало, което ще включи алармени пищялки на мостика. После ще ти изберем място за следващото рязане.

— Разбрано, милорд. И аз си помислих, че нещо такова може да свърши работа.

Минаха няколко минути, през които се чуваше само дишането на гвардееца, прекъснато от няколко приглушени псувни, докато Роик, на принципа на пробата и грешката, откриваше как се задейства непознатото оборудване. Най-накрая се чу ръмжене, съскане и трясък на метал.

Импровизираната процедура щеше да направи на пух и прах атмосферната самостоятелност на секциите, но това непременно ли щеше да влоши положението, от гледна точка на заложниците? А и скафандър, направо блаженство! Майлс се зачуди дали сред работните костюми със самостоятелно задвижване не е имало и някой със съвсем малък размер. Те си бяха почти като астронавтски бойни скафандри.

— Готово, милорд — чу се чаканият глас откъм комуникатора на китката му. — Стигнах до средната палуба. Сега се движа назад… Не съм сигурен точно на какво разстояние под вас се намирам.

— Можеш ли да стигнеш до тавана и да потропаш? Леко. Не ни трябва да отекне през тънките преградни стени и да се чуе чак на мостика. — Майлс се хвърли по очи на пода, вдигна лицевото прозорче на шлема си, извъртя глава и нададе ухо. Леко потропване откъм коридора. — Можеш ли да се придвижиш още малко към кърмата?

— Ще се опитам, милорд. Проблемът е, че тези панели по тавана трудно се разделят… — Още тежко дишане. — Готово. Слушайте сега.

Този път почукването дойде съвсем малко встрани от протегнатата ръка на Майлс.

— Мисля, че уцелихме десятката, Роик.

— Разбрано, милорд. Дръпнете се да не ви порежа. Подозирам, че лейди Воркосиган много ще ми се разсърди, ако по погрешка ви отрежа нещо.

— И аз така мисля. — Майлс се изправи, отпра парче от подовото покритие, отдръпна се в другия край на външното помещение на лечебницата и затаи дъх.

Ярка червена точка се появи върху голия под на палубата, после засвети в жълто и накрая в бяло. Точката се проточи в линия, която нарасна, очерта неправилен кръг и се върна до началото си. После защитената и подсилена от костюма ръка на Роик наби един юмрук през пода, откъртвайки отслабения кръг.

Майлс изтича да надникне през отвора и се ухили. Вдигнал лице нагоре, гвардеецът го гледаше разтревожено през лицевото прозорче на ремонтен скафандър. Дупката беше твърде малка за едрата фигура на гвардееца, но не и за скафандъра, който той подаде на Майлс.

— Браво — извика Майлс. — Почакай там. Ей сега идвам при теб.

— Милорд?

Майлс свали безполезния предпазен костюм и се намъкна в скафандъра за рекордно време. Естествено, отвеждащата система беше дамска и той я остави несвързана. И без това едва ли щеше да остане дълго в скафандъра. Усещаше лицето си пламнало и го обливаше пот, ту му беше горещо, ту студено, но дали от инфекцията, или просто от опънати до скъсване нерви, нямаше представа.

В шлема нямаше да има място да окачи комуникатора си, но парче медицинска лента разреши проблема за миг. Сложи шлема на главата си, прикачи го и пое с пълни гърди въздуха, който единствен той контролираше. После неохотно нагласи температурата на поносимо ниско ниво.

Седна на пода до дупката и провеси крака през нея.

— Хвани ме. Не стискай много силно, че току-виж си ми строшил нещо с допълнителната сила на костюма.

— Разбрано, милорд.

— Лорд ревизор Воркосиган — чу се неспокойният глас на Ворпатрил. — Какво правите?

— Разузнавам.

Роик го прихвана за хълбоците и го смъкна — с излишна нежност — на средната палуба. Майлс погледна нагоре по коридора, покрай по-голямата дупка в пода, към херметичните врати в другия край на сектора.

— Кабинетът на Солиан е в тази секция. Ако на проклетия кораб има поне едно контролно табло, което може да наблюдава, без на свой ред да бъде наблюдавано, трябва да е там.

Тръгна на пръсти по коридора, последван доста по-тромаво от гвардеец Роик — подът скърцаше под тежките му стъпки. Майлс набра познатия му вече код на кабинета. Роик едва се вмъкна след него през вратата. Майлс седна на стола пред бюрото на Солиан и раздвижи пръсти, оглеждайки замислено контролното табло. Пое си дълбоко дъх и се наведе напред.

Да, можеше да отклони данни от видкамерите при всеки шлюз на кораба — едновременно, ако поиска. Да, можеше да се включи към сензорите за безопасност при херметичните врати. Те бяха направени така, че да предават идеален образ на всеки, застанал достатъчно близо до вратите — например ако тропа трескаво по тях. Той затаи дъх и провери вратата за тази задна секция на средната палуба. Обсегът, в случай че сетаганданецът въобще я погледнеше при толкова други неща на главата си, не стигаше до вратата на Солиановия кабинет. Уф. Дали пък не можеше да надникне на мостика и тайничко да шпионира настоящия му обитател?

Роик подозрително попита:

— Какво сте намислили, милорд?

— Намислил съм, че една изненадваща атака, при която командосите трябва да спират шест или седем пъти, за да си пробият път през шест или седем преградни стени, докато стигнат до набелязаната цел, едва ли ще е достатъчно изненадваща. Макар че може и до това да опрем. Времето ми изтича. — Примигна без особен резултат, после реши, че всичко може да върви по дяволите и отвори шлема си, за да разтърка очи. Видеообразът се поизясни, но все още се мержелееше леко по краищата. Проблемът едва ли беше във видплочата. Главоболието, което беше започнало като пронизваща болка между очите, вече се разпростираше към слепоочията, които пулсираха неприятно. Тресеше го. Въздъхна и отново затвори прозорчето на шлема.

— Онази биогадория… адмиралът каза, че сте пипнали същата биогадория като хермафродита. Радостта, дето стопила приятелите на Гупта.

— Кога си говорил с Ворпатрил?

— Точно преди да говоря с вас.

— А.

Роик бавно каза:

— Аз трябваше да седна пред ония джойстикове. Не вие.

— Напротив. Познавам оборудването по-добре от теб.

— Да. — Гласът му спадна още повече. — Трябваше да вземете Янковски, милорд.

— Само догадка е — но догадка, основана на дълъг опит, не забравяй… — Майлс млъкна, смръщил вежди срещу монитора. Добре де, значи Солиан не бе имал камера във всяка каюта, но ако не друго, трябва да беше имал достъп поне до мостика… — Та догадката ми е, че преди да приключим за днес, ще сме имали предостатъчно възможности да проявим героизма си. Едва ли ще се наложи да се надпреварваме, Роик.

— Нямах това предвид — възмутено рече Роик.

Майлс се ухили мрачно.

— Знам. Помисли си обаче колко трудно щеше да й е на мама Янковски. И на всичките не толкова малки Янковчета.

Тихо изсумтяване откъм комуникатора, прикрепен с лейкопласт към вътрешността на шлема му, го уведоми, че Екатерин отново е на линия и слуша. Подозираше, че няма да се намеси в разговора.

Внезапно прозвуча гласът на Ворпатрил. Адмиралът направо се пенеше:

— Безгръбначните му нещастници! Четириръки копелета такива! Милорд ревизор! — А, значи отново го бяха повишили. — Проклетите дребни мутанти дават скоков пилот на онзи безполов сетагандански чумаджия!

— Какво? — Стомахът на Майлс се сви на топка. На много стегната топка. — Намерили са доброволец? Квади или външен? — Не можеше да има чак толкова възможности за избор. Хирургически имплантираните невроконтролери на пилота трябваше да пасват на кораба, който щеше да управлява през скоковите преходи. Колкото и пилоти да бяха настанени — или задържани — в момента на станция Граф, повечето от тях не би трябвало да са съвместими с бараярските корабни системи. Така че да не би пилотът или помощник-пилотът на „Идрис“, или пък пилот от някой от комарските кораби да беше…

— Защо смятате, че е бил доброволец? — изръмжа Ворпатрил. — Просто не мога да повярвам, че му поднасят на тепсия…

— Може би квадите са намислили нещо. Те какво казват?

Ворпатрил се поколеба, после изломоти:

— Уотс ме изключи от комуникационната им система преди няколко минути. Спорехме чия ударна група трябва да атакува — нашата или на тяхната милиция — и кога. И под чие командване. Двете групи едновременно и без координация ми се стори изключително кофти идея.

— Точно. Потенциалните рискове са видими с просто око. — Сетаганданецът започваше да губи откъм числено превъзходство. Но пък да не забравяме биозаплахите му… Зараждащата се в гърдите му симпатия се стопи без следа, когато зрението му се замъгли отново. — Ние сме гости тук, независимо дали ни харесва, или не… чакайте малко. Изглежда, нещо става при един от външните шлюзове.

Майлс увеличи образа, предаван от охранителната камера при активирания шлюз. Светлинните индикатори за скачване, обточващи външната врата, примигаха обичайната си поредица от проверки и потвърждения. Напомни си, че и сетаганданецът най-вероятно гледа същия образ. Майлс затаи дъх. Дали пък квадите нямаше да се опитат, под претекст, че доставят поискания скоков пилот, да вкарат в кораба ударна група?

Вратата на шлюза се отвори с приплъзване и за миг се видя вътрешността на миниатюрна едноместна обслужваща сонда. Един гол мъж прекрачи и стъпи в шлюза. Малки сребристи контактни кръгове на неврални скокови имплантанти грееха в средата на челото и на двете му слепоочия. Вратата се затвори отново след него. Висок, тъмнокос и красив, с изключение на тънките розови белези, спускащи се по цялото му тяло. Дмитрий Корбо. Лицето му беше бледо и застинало.

— Скоковият пилот пристигна току-що — каза Майлс на Ворпатрил.

— Мамка му. Човек или квади?

Ворпатрил определено имаше нужда да поработи върху дипломатическия си речник…

— Външен — ограничи се Майлс, макар да му идваха доста по-остри реплики в отговор. Поколеба се, после добави: — Лейтенант Корбо.

Слисано мълчание. После Ворпатрил изсъска:

— Гадно копеле!…

— Шш. Сетаганданецът най-сетне се включи. — Майлс нагласи силата на звука и отново вдигна прозорчето на шлема си, така че Ворпатрил също да чува разговора. Стига скафандърът на Роик да си останеше запечатан, нямаше… нямаше как да стане по-лошо. „Да бе, и колко лошо е това «лошо»?“

— Обърнете се към охранителната камера и отворете уста — хладно и без предисловие инструктира пилота гласът на сетаганданеца. — По-близо. По-широко. — Майлс бе удостоен с прекрасен изглед към сливиците на Корбо. Освен ако лейтенантът не криеше някой отровен зъб, други оръжия в устата му очевидно нямаше.

— Добре… — Сетаганданецът продължи с безстрастните си инструкции, подлагайки Корбо на поредица от унизителни пируети, които, макар и не така подробни като претърсването на всички телесни отвори, не оставиха и най-малкото съмнение, че скоковият пилот не е скрил нищо и там. Корбо се подчиняваше съвсем точно, без колебание или протест, лицето му бе все така застинало и празно.

— Сега освободете сондата от скобите за скачване.

Корбо се надигна от последната си позиция в клекнал стоеж и прекрачи през вътрешната врата на шлюза към сондата, скачена към външния отвор. Няколко метални изщраквания и сондата, освободена, но с невключени двигатели, бавно се отдели от корпуса на „Идрис“.

— Слушайте следващите ми инструкции. Изминете двайсет метра по посока на носа, завийте наляво и изчакайте вратата там да се отвори.

Корбо се подчини, все така с почти лишено от изражение лице, с изключение на очите. Погледът му се плъзна за миг наоколо, сякаш търсеше нещо или се опитваше да запомни маршрута си. След първите няколко крачки образът му излезе от обхвата на охранителната камера.

Майлс се замисли за специфичната шарка на старите белези от глисти по тялото на Корбо. Трябваше да се е овалял или е бил овалян в някое наистина голямо гнездо. Избледняващите йероглифи, изглежда, носеха своя история. Малко колониално момче, може би новодошло в лагера или градчето — подлъгано или предизвикано, или просто съблечено и бутнато вътре? А после е трябвало да се изправи, разплакано и уплашено, посрещнато от бурния смях и дюдюкания на някаква жестока шега…

Ворпатрил продължи да ругае под сурдинка:

— Защо Корбо? Защо Корбо?

Майлс, който трескаво си задаваше същия въпрос, предположи:

— Може сам да е предложил услугите си.

— Или пък проклетите квади са го пробутали като жертвено агне. Вместо да рискуват живота на някой от своите. Или… или пък е измислил поредния начин да дезертира.

— Аз… — Майлс задържа думите си за още един дълъг миг на размисъл, после ги изстреля на един дъх: — Не мисля, че този би бил от лесните начини. — Подозрението обаче беше от тези, които прихващаха лесно. Чий точно съюзник щеше да се окаже Корбо?

Майлс улови отново образа на лейтенанта, докато сетаганданецът го насочваше през кораба към командната зала, като отваряше и затваряше херметични врати по пътя му. Корбо мина и през последната бариера, с което изчезна от монитора — направи го с изправен гръб, мълчаливо, пошляпвайки тихо по пода с босите си стъпала. Изглеждаше… студен.

Нещо друго привлече вниманието на Майлс — беше се включила сензорната аларма на още един шлюз. Той бързо повика образа от охранителната камера — тъкмо навреме, за да види как един облечен в зелен биозащитен костюм квади замахва към камерата с гаечен ключ, а други две зелени фигури профучават зад него. Образът потрепна и угасна. Все още чуваше обаче тревожния вой на шлюзовата аларма, съскането на отваряща се херметична врата… но не и съсъка при затварянето й. Защото не се беше затворила, или защото се е затворила във вакуум? Докато шлюзът се завърташе, въздухът, и звукът се върнаха. Следователно херметичният шлюз се бе затворил във вакуум — квадите се бяха измъкнали в космоса край станцията.

Това отговаряше на въпроса му за биозащитните им костюми — за разлика от евтиния модел, с който беше оборудван „Идрис“, техните бяха от много по-скъпата модификация, пригодена за работа във вакуум. В Квадикосмоса подобна предпазна мярка изглеждаше повече от разумна. В рамките на малко повече от няколкостотин метра поне половин дузина шлюзове предлагаха достъп към станцията. Измъкващите се квади имаха богат избор, да не говорим за евентуалните сонди и совалки, които изчакваха наблизо и лесно можеха да ги пресрещнат и приберат на борда си.

— Вен, Грийнлоу и Лютвин току-що избягаха през един шлюз — уведоми той Ворпатрил. — Добре са преценили момента, във всеки случай. — Много умно, наистина, да се измъкнат точно когато вниманието на сетаганданския ба е отклонено от пристигането на пилота, а и сега, когато се бе очертала реална възможност да се измъкне, той едва ли щеше да е все така склонен да вреже „Идрис“ в станцията. Това беше най-правилният ход — да се намалява броят на заложниците при всеки удобен случай. Трябваше да признае, че пристигането на Корбо беше използвано по най-умния, направо гениален начин. На което Майлс можеше само да се възхити. — Браво. Чудесно! Сега на кораба няма нито един цивилен.

— С изключение на вас, милорд — отбеляза Роик, понечи да каже още нещо, но улови черния поглед, който Майлс му хвърли през рамо, и се задоволи да измърмори нещо под нос.

— Ха! — сърдито възкликна Ворпатрил. — Може пък сега на Уотс да му дойде друг акъл. — Гласът му се снижи, сякаш не говореше в аудиоприемника, или беше сложил ръка пред устата си. — Какво, лейтенант? — После измърмори: — Извинете. — На кого, Майлс така и не разбра.

Така, значи сега на борда бяха останали само бараярци. Плюс Бел — той пък фигурираше във ведомостта със заплатите на ИмпСи, следователно се броеше за почетен бараярец по всички счетоводни линии, на живот и на смърт. Майлс въпреки всичко се ухили за миг, като си представи гневната реакция на Бел при едно такова изказване. Най-добрият момент да се вкара ударен отряд в кораба щеше да е преди потеглянето му, много по-добре, отколкото да се опитва игра на гоненица в открития космос. В даден момент на Ворпатрил вероятно щеше да му писне да чака позволението на квадите, за да хвърли хората си в атака. В даден момент Майлс би се съгласил с него.

Насочи вниманието си към въпроса как да шпионира мостика. Ако сетаганданецът беше разбил камерата, както току-що го бяха направили измъкващите се квади, или дори ако беше метнал някое сако отгоре й, Майлс нямаше шанс… А! Най-сетне. Над видплочата му изникна образ от мостика. Сега пък нямаше звук. Майлс изскърца със зъби и се наведе напред.

Камерата явно беше насочена към вратата, осигурявайки добър изглед към няколко празни командни кресла и тъмните табла пред тях. Сетаганданецът беше там, все още облечен в бетанските дрехи на изоставената си фалшива самоличност — сако, саронг и сандали. Все пак един скафандър — само един — с маркировката на „Идрис“ лежеше наблизо, метнат през облегалката на едно от креслата. Корбо, все така уязвимо гол, седеше в пилотското кресло, но още не си беше сложил шлема. Сетаганданецът вдигна ръка и каза нещо. Корбо се намръщи гневно и се дръпна, но сетаганданецът успя да притисне за миг един хипоспрей към ръката му над лакътя и отстъпи назад със самодоволно изражение.

Наркотични вещества? Даже и смахнатият сетаганданец не можеше да е толкова луд, че да надруса скоков пилот, от чиито неврални функции съвсем скоро щеше зависи и самият той. Зараза някаква? Би възникнал същият проблем… макар че нещо със забавено действие можеше и да свърши работа — „Съдействай ми и по-късно ще ти дам противоотрова.“ Или стопроцентов блъф, дестилирана вода например. Хипоспреят като цяло изглеждаше твърде елементарен и очевиден метод за приложение на вещества сетаганданска направа, което навеждаше Майлс на мисълта за блъф, макар че Корбо едва ли би се сетил. Сложеше ли си пилотът шлема на главата и включеше ли кораба към мозъка си, целият контрол така или иначе преминаваше в негови ръце. Което означаваше, че е трудна задача да заплашваш пилот.

И обезсмисляше параноичните опасения на Ворпатрил, че Корбо е станал предател и че се е писал доброволец с цел да се измъкне от ареста на квадите и останалите си проблеми. Или не? Независимо от всички евентуални уговорки, предварителни и тайни, сетаганданецът не би се задоволил просто да повярва някому, когато може да се подсигури по друг начин.

От комуникатора Майлс чу резкия, изненадан рев на адмирал Ворпатрил:

— Какво? Невъзможно. Да не сте полудели? Не сега…

След като минаха няколко секунди без разяснение.

Майлс прошепна:

— Ъъ, Екатерин? Чуваш ли ме?

Чу я как вдиша рязко.

— Да.

— Какво става?

— Офицерът, отговарящ за комуникациите, извика адмирал Ворпатрил настрана. Пристигнало е някакво съобщение от щаба в Пети сектор. Изглежда, е нещо много спешно.

Над видплочата пред себе си Майлс наблюдаваше как Корбо минава през предстартовите проверки и се мести от табло на табло под строгия, бдителен поглед на сетаганданския ба. Корбо сякаш нарочно се движеше с излишна предпазливост и явно обясняваше, ако се съдеше по движението на устните му, всеки свой ход преди да докосне съответното контролно табло. И бавно, забеляза Майлс. Доста по-бавно от необходимото, макар и не чак толкова, че да бие на очи.

Гласът на Ворпатрил, или по-скоро тежкото му дишане, най-после се чу отново. Запасът му от ругатни явно се беше изчерпал. На Майлс това му се стори значително по-тревожно от предишните му нецензурни крясъци.

— Милорд. — Ворпатрил се поколеба. Гласът му спадна до слисано ръмжене. — Току-що получих изрична заповед от щаба в Пети сектор да събера корабите от ескорта си, да изоставя комарската флотилия и да потегля с максималната възможна скорост към Марилак за среща на имперския флот.

„Как ли пък да не потеглиш с моята жена на борда“, беше първата мисъл на Майлс.

После примигна и замръзна на стола си.

Другата функция на военните ескорти, които Бараяр осигуряваше безвъзмездно на комарските търговски флотилии, беше тихо и незабележимо да се поддържа въоръжена сила, пръсната из цялата възлена връзка. Сила, която може, при наистина спешен случай, да бъде събрана бързо и да послужи като убедителна военна заплаха в ключови стратегически точки. В противен случай можеше да отнеме твърде много време, или дори да се окаже невъзможно от дипломатическа или военна гледна точка, да се придвижи значителна военна сила от родните светове през скоковите проходи на междинните държавни образувания до сборните пунктове, където можеше да е от полза на Бараяр. А търговските флотилии пътуваха из цялата възлена връзка.

Планетата Марилак беше бараярски съюзник на задния вход на Сетаганданската империя, от бараярска гледна точка, в сложната паяжина от скокови преходи, които свързваха възлената връзка. Втори фронт, така както непосредствената съседска заплаха, която Ро Сета представляваше за Комар, беше първият фронт. Вярно, комуникационните и логистични разстояния между двете допирни точки бяха по-къси за сетаганданците, отколкото за бараярците. Но стратегическите клещи говореха сами за себе си, особено с потенциалното включване на марилакански сили. Единствената причина бараярците да сбират флота при Марилак, беше, за да сплашат Сетаганда.

Само дето, когато Майлс и Екатерин бяха потеглили от Бараяр на закъснялото си сватбено пътешествие, отношенията между двете империи се бяха отличавали — е, не чак със сърдечност, думата едва ли беше най-подходящата, — но с незапомнена липса на напрежение. Какво, по дяволите, можеше да е променило това толкова коренно и така бързо?

„Има някакво раздвижване сред сетаганданците около Ро Сета“, беше казал Грегор.

На няколко скока от Ро Сета Гупи и приятелите му контрабандисти бяха качили странен жив товар, доставен от сетагандански правителствен кораб, кораб с множество лъскави маркировки. С пискун на емблемата може би? Товар с един-единствен придружител — единствения оцелял? След което правителственият кораб беше побързал да се отдалечи, поемайки опасен курс към двете слънца на близката система. Ами ако тази траектория не е била заблуждаваща маневра? Ами ако не е била друго, а гмурване право надолу, без път назад?

— Мамамустара — промълви Майлс.

— Милорд? — обади се Ворпатрил. — Ако…

— Тихо — скастри го Майлс.

Веднъж годишно най-ценните товари на висшата раса напускаха Звездните ясли на столичния свят Ета Сета. Осем кораба, всеки на път към една от планетите на империята, така любопитно управлявана от висшите. Всеки един, натоварен с ежегодната реколта висши ембриони, генетично модифицираните и сертифицирани резултати от всички договори за зачеване, плод на сложни преговори между великите съзвездия, както наричаха там клановете, с други думи — грижливо култивираните генетични линии на висшата раса. Всеки товар от приблизително хиляда млади живота, придружаван от една от осемте най-влиятелни висши дами в империята, планетарните консорти, които представляваха управителния съвет на Звездните ясли. Всичко това — смятано за най-интимно, държано в най-дълбока тайна и забранена тема за разговор с външни посетители.

Защо един агент ба не се беше върнал за нови копия, след като беше загубил подобен безценен товар с бъдещи висши деца по време на транспортирането?

Защото изобщо не беше агент. Защото беше изменник.

— Престъплението не е убийство — прошепна Майлс и очите му се разшириха. — Престъплението е отвличане.

Убийствата бяха дошли по-късно, под напора на нарастваща паника, когато сетаганданецът, с пълно основание, се беше опитал да заличи следите си. Е, колкото до Гупи и приятелите му, за тях е било предвидено да умрат, защото са били единствените свидетели, че един човек не е загинал с останалите на обречения кораб. Кораб, който е бил отвлечен, макар и за кратко, преди унищожаването му — ами да, най-успешните отвличания в историята винаги се бяха оказвали вътрешна работа. Сетаганданското правителство сигурно направо се беше побъркало покрай тази история.

— Милорд, добре ли сте?

После гласът на Екатерин прошепна натъртено:

— Не го прекъсвайте. Мисли. Винаги издава тези странни звуци, когато мисли.

Според онова, което беше известно в Небесните градини, един детекораб беше изчезнал, пътувайки по иначе безопасен маршрут до Ро Сета. Всички единици за бързо реагиране и агенти разузнавачи, с които разполагаше Сетаганданската империя, навярно бяха хвърлени в разследването. Ако не беше Гупи, трагедията навярно щеше да се припише на някаква странна повреда, станала причина корабът да загуби контрол и връзка с останалия свят, пропадайки безпомощно към огнената си гибел. Без оцелели, без отломки, без въпросителни. Но Гупи го имаше. И не само го имаше, ами и оставяше след себе си истинска бъркотия от най-разнопосочни улики при всяка шляпаща стъпка на огромните си стъпала.

Колко ли бяха скъсили вече разстоянието сетаганданците? Твърде много, ако се съдеше по паническите ходове на похитителя. Цяло чудо беше, че сетаганданският ба не беше получил фатален инфаркт, спестявайки на Гупи несръчната му стрелба със занитвача, когато уж мъртвият контрабандист беше цъфнал изневиделица в хотелското фоайе. Но следите на похитителя, очертани с ярки фойерверки от гафовете на Гупи, водеха от местопрестъплението право до сърцето на една доскоро враждебна империя — Бараяр. Какви ли изводи си бяха направили сетаганданците?

„Е, сега вече имаме улика, нали?“

— Така — промълви Майлс, после повтори, малко по-бодро: — Така. Всичко това го записвате, надявам се. Първата ми заповед като Императорски глас, адмирале, е да отменя тази, която сте получили от Пети сектор. За това се канехте да ме помолите, нали?

— Благодаря ви, милорд ревизор, да — признателно рече Ворпатрил. — При нормални обстоятелства по-скоро бих умрял, отколкото да пренебрегна такава заповед, но… предвид ситуацията тук ще им се наложи да изчакат. — Ворпатрил не драматизираше. Думите му прозвучаха делово, като излагане на очевиден факт. — Не много, надявам се.

— Тъкмо напротив. Ще им се наложи доста да почакат. Това е следващата ми заповед като Императорски глас. Направете некодирано копие на всичко — всичко, — което сте записали през последните двайсет и четири часа, и го излъчете по открит канал и с най-висока степен на приоритетност до Императорския дворец, до Висшето командване на Бараяр, до централния щаб на ИмпСи и до Галактическия отдел на ИмпСи на Комар. И — той си пое дълбоко дъх и повиши глас, за да надвика възмутения крясък на Ворпатрил „Некодирано копие! В момент като този?“ — с изпращач лорд ревизор Майлс Воркосиган от Бараяр: „Спешно и на личното внимание на гем-генерал Даг Бенин, началник на Имперската служба за сигурност, Небесните градини, Ета Сета — лично, спешно, неотложно. В името на косата на Райън, довери ми се, Даг.“ Като използвате точно тези думи.

— Какво? — изкрещя Ворпатрил, после побърза да понижи глас, макар тревогата да си остана непроменена: — Какво? Среща на флота при Марилак може да означава единствено неизбежна война със сетаганданците! Не можем да им поднесем на тепсия подобна информация за позицията и придвижването ни!

— Изискайте също така пълния, нередактиран запис от разпита на Русо Гупта и го изпратете на същия адрес, по най-бързия начин. Макар че и това няма да е достатъчно бързо.

Нов ужас разтърси Майлс, видение като от трескав сън — величествената фасада на Дом Воркосиган в бараярската столица Ворбар Султана, засипана с плазмен огън, който топи старата му каменна зидария като масло, а два пълни с течност контейнера избухват и се превръщат в пара. Или заразна мъгла, след която в къщата остават само купчини трупове по коридорите — и два почти достигнали термина си утробни репликатора, останали без надзор, които не след дълго спират да функционират, изстиват бавно, а мъничките същества вътре умират от липса на кислород и се удавят в собствената си околоплодна течност. Миналото и бъдещето му унищожени едновременно… И Ники — дали щяха да го подберат заедно с другите деца в отчаян опит за бягство, или щеше да остане забравен, непотърсен, сам-самичък в пламналия град? Майлс беше вярвал, че се превръща в добър втори баща на детето — сега това определено подлежеше на съмнение, нали? „Екатерин, съжалявам…“

Щяха да минат часове — дни — преди новият теснолъчев сигнал да стигне до Бараяр и Сетаганда. Полудели от тревога хора можеха да допуснат фатални грешки в рамките на минути. На секунди…

— И ако сте вярващ човек, Ворпатрил, молете се никой да не направи нещо глупаво преди съобщението да стигне до адресатите си. И да ни повярват.

— Лейди Воркосиган — тревожно прошепна Ворпатрил. — Възможно ли е да халюцинира от болестта?

— Не, не — успокои го тя. — Просто мисли твърде бързо и пропуска да обясни междинните стъпки. Често го прави. Не е много приятно за околните. Майлс, любими, ъъ… дали не би ни обяснил малко по-подробно?

Той се пое дъх — после още няколко пъти, — докато овладее треперенето на гласа си.

— Сетаганданският ба. Той не е агент, изпълняващ мисия. Престъпник е. Изменник. Може и да е луд. Смятам, че е отвлякъл тазгодишния детекораб до Ро Сета, програмирал го е да се блъсне в най-близкото слънце заедно с всички на борда — които най-вероятно е избил преди това — и е избягал с товара си. После го е прекарал през Комар, където го е прехвърлил на търговски кораб, лична собственост на семейството на императрица Лайза — а точно колко уличаваща може да се стори тази подробност на някои индивиди в Звездните ясли, не смея и да помисля. Сетаганданците смятат, че ние сме им откраднали бебетата, или че най-малкото сме били съучастници в кражбата, и, мили Боже, че сме убили планетарен консорт, следователно са на път да ни обявят война по погрешка!

— Ооо — проточи Ворпатрил.

— Единственият шанс на сетаганданския изменник за успех се е криел в пълната секретност на замислената операция, защото, щом попаднат на вярната следа, сетаганданците не биха се отказали, докато не разкрият престъплението. Но съвършеният му план се е пропукал, когато Гупта не е умрял по разписание. Последвалите безумни ходове на контрабандиста въвлекли Солиан, въвлекли вас, въвлякоха и мен… — Думите му се забавиха. — Само дето не разбирам за какво са му притрябвали тези висши деца?

Екатерин предположи колебливо:

— Възможно ли е да ги е откраднал по поръчка на някой друг?

— Да, но ба се славят със своята неподкупност.

— Тогава, ако не срещу заплащане или друг вид подкуп, може би заради изнудване или заплаха? Може би заплаха към някой висш, комуто нашият ба е верен до смърт?

— Или може би е замесена някаква фракция в Звездните ясли — предположи на свой ред Майлс. — Само че… гем-лордовете се делят на фракции. Висшите лордове се делят на фракции. Звездните ясли винаги са действали като един — дори при онази тяхна държавна измяна отпреди десетина години висшите дами взимаха всички решения единодушно.

— Звездните ясли да са извършили държавна измяна? — невярващо повтори Ворпатрил. — Нищо не се е чуло за такова нещо! Сигурен ли сте? Не съм чувал за никакви масови екзекуции толкова високо по етажите на империята по онова време, а би трябвало. — Замълча, после добави объркано: — Пък и как е възможно висши дами, чиято работа е да създават бебета, да извършат държавна измяна?

— Измяната така и не се осъществи. По различни причини. — Майлс се изкашля.

— Лорд ревизор Воркосиган. Това е вашата комуникаторна връзка, нали? Чувате ли ме? — намеси се нов глас, на който Майлс се зарадва искрено.

— Контрольор Грийнлоу! — извика радостно той. — В безопасност ли сте вече? Всичките?

— Намираме се на станция Граф — отговори тя. — Твърде рано е да се говори за безопасност. А вие?

— Още сме затворени на борда на „Идрис“. Макар да не сме напълно лишени от възможности за действие. Или идеи.

— Спешно трябва да разговарям с вас. Можете ли да изключите от връзката онзи ненормалник Ворпатрил?

— Ами… в момента комуникаторът ми е в пряка аудиовръзка с адмирал Ворпатрил, мадам. Можете да разговаряте и с двама ни едновременно, ако искате — побърза да обясни Майлс преди тя да се е изразила още по-свободно.

Тя се поколеба само за миг.

— Добре. Абсолютно наложително е Ворпатрил да се въздържа, повтарям, да се въздържа от всякакви агресивни действия спрямо кораба. Корбо потвърди, че сетаганданецът наистина носи някакво устройство за дистанционно управление или детонатор, задействащ се при смъртта му, което очевидно е свързано с биологичната зараза, която е скрил някъде на станция Граф. Не е блъфирал.

Майлс вдигна изненадано поглед към мълчаливото видеоизображение от мостика. Корбо седеше в пилотското кресло, контролният шлем обгръщаше черепа му, а безизразното му лице изглеждаше още по-застинало.

— Корбо е потвърдил! Та той беше чисто гол… сетаганданецът не сваля очите си от него и за секунда! Подкожна комуникаторна връзка?

— Нямаше време за това. Той се нае да сигнализира със светлините на кораба по предварително уговорен код.

— Чия беше идеята?

— Негова.

Умно колониално момче. Значи пилотът беше на тяхна страна. И това ако не беше добра новина… Тръпките на Майлс се засилваха неумолимо.

— С изключение на децата, всички квади на станция Граф, които не са дежурни на различните критични точки, търсят скритата зараза — продължи Грийнлоу, — но нямаме представа как изглежда това нещо, нито колко е голямо, нито дали е маскирано като нещо друго. И дали е само едно. Опитваме се да евакуираме колкото се може повече деца на всички кораби и совалки, с които разполагаме, и да ги отдалечим от станцията, но всъщност няма как да сме сигурни, че заразата не е именно на някой от корабите. Ако направите нещо, което да предизвика онова умопобъркано копеле — ако предприемете несъгласувана атака преди заразата да бъде открита и елиминирана — кълна се, че лично ще дам заповед на милицията ни да стреля по корабите ви. Разбрахте ли ме, адмирале? Потвърдете, моля.

— Чувам ви — неохотно каза Ворпатрил. — Вижте, мадам… самият имперски ревизор е заразен със смъртоносните биоагенти. Не мога… не бих могъл… ако трябва да си седя безпомощно тук и да го слушам как агонизира…

— На станция Граф има петдесет хиляди невинни, адмирале… лорд ревизор! — Гласът й й изневери за миг, после тя заговори дори по-твърдо отпреди. — Съжалявам, лорд Воркосиган.

— Още не съм умрял — превзето я укори Майлс. Ново и крайно неприятно усещане се прибави към лепкавия страх, стиснал в юмрук стомаха му. — Ще изключа за секунда комуникатора си. Веднага се връщам.

Даде знак на Роик да остане на мястото си, после отвори вратата на кабинета, излезе в коридора, вдигна прозорчето на шлема си, преви се на две и повърна на пода. „Нищо не помага.“ С яден жест нагласи температурата в костюма на нормално ниво. Примигна да изчисти зеленикавите петна пред очите си, избърса уста, върна се в кабинета, седна на мястото си и отново се включи във връзката.

— Продължете.

Остави сърдитите гласове на Грийнлоу и Ворпатрил да жужат като тих звуков фон и се вгледа по-подробно в изображението от мостика. Един предмет трябваше да се намира някъде там… А, ето го — малка портативна криокамера с размерите на дипломатическо куфарче, внимателно положена до едно от празните командни кресла близо до вратата. Стандартен търговски модел, без съмнение закупена от някой склад за медицинска апаратура тук, на станция Граф, през последните няколко дни. Всичко това, цялата тази дипломатическа каша, тази застлана с трупове пътека през половината възлена връзка, двете империи на ръба на война — всичко се свеждаше до тази криокамера. Спомни си старата бараярска народна приказка за злия мутант магьосник, който държал сърцето си в кутия, за да го скрие от враговете си.

Да…

— Грийнлоу — прекъсна ги той. — Има ли начин вие да сигнализирате на Корбо?

— Определихме един от навигационните фарове — настроен е на каналите, които пилотите използват в режим на кибер-неврален контрол. Не можем да предадем гласово съобщение чрез него — Корбо не беше сигурен как би се транслирало спрямо променените му в работен режим възприятия. Но със сигурност можем да предадем някакво светлинно или звуково примигване с прост код.

— Съобщението ми за него е простичко. И спешно. Предайте му го, без значение как. Кажете му да отвори всички вътрешни херметични врати на средната палуба в централния цилиндър. Да изключи и охранителните им камери, ако може.

— Защо? — подозрително попита тя.

— Защото там имаме хора, които скоро ще умрат, ако не го направи. — Е, не беше лъжа.

— Добре — рязко отвърна тя. — Ще видя какво можем да направим.

Майлс изключи изходящата гласова връзка, завъртя се със стола си и даде знак на Роик да направи същото. Наведе се напред.

— Чуваш ли ме?

— Да, милорд. — Гласът на Роик се чуваше едва-едва през по-дебелата лицева преграда на работния скафандър, но достатъчно ясно — не им се налагаше да викат в това тихо, тясно пространство.

— Грийнлоу никога няма да заповяда или да позволи употреба на сила спрямо сетаганданеца. Нито на своя ударен отряд, нито на нашия. Не може. Заложен е животът на твърде много квади. Работата е там, че този й умиротворителен подход няма да помогне на станцията. Ако онзи ба наистина е убил планетарен консорт, и окото му няма да мигне пред няколко десетки хиляди квади. До последния момент ще обещава съдействие, после ще задейства биобомбата си и ще скочи, само заради слабата надежда, че хаосът, който ще остави след себе си, може да забави преследването с някой и друг ден. Следиш ли ми мисълта?

— Да, милорд. — Роик го гледаше втренчено.

— Ако двамата с теб успеем да се доберем незабелязано до вратата на мостика, мисля, че имаме шанс сами да обезвредим похитителя. По-точно, ти ще му скачиш, а аз ще се погрижа да му отвлека вниманието. Няма да пострадаш. И зашеметител и невроразрушител няма да свършат работа срещу този скафандър. Същото се отнася и до иглените гранати, ако се стигне до това. А на теб ще ти трябва по-малко време да прекосиш мостика, отколкото на изстрела от плазмената пушка да стигне до теб.

Роик подозрително сви устни.

— Ами ако вместо по мен стреля по вас? Вашият костюм въобще не е толкова добър.

— Няма да стреля по мен. Това мога да ти го обещая. Сетаганданските хоут и първите им братовчеди ба са физически по-силни от повечето хора, с изключение на онези, които са променили генетиката си, за да живеят на по-тежки планети, но не са по-силни от човек в скафандър със самостоятелно захранване. Гледай да му хванеш ръцете. И ги дръж здраво. Ако стигнем дотам, е, по-нататък нещата ще поемат по естествения си ход.

— А Корбо? Чистак гол е горкичкият. С каквото и да го стреля, ще го улучи.

— Корбо — каза Майлс — е последният човек, по когото сетаганданецът би стрелял. Ха! — Очите му се разшириха и той се завъртя рязко със стола си. В края на видеоизображението половин дузина от миниатюрните образи, предавани от охранителните камери в кораба, тихомълком угаснаха. — Излез в коридора. Бъди готов да тичаш. Колкото можеш по-тихо.

От комуникатора му гласът на Ворпатрил, тих заради намаления звук, сърцераздирателно умоляваше имперския ревизор да включи отново гласовата си връзка. После подкани лейди Воркосиган да се присъедини към молбите му.

— Оставете го на мира — твърдо рече Екатерин. — Той знае какво прави.

— И какво прави? — изврещя отчаяно Ворпатрил.

— Нещо. — Гласът й спадна до шепот. Или беше молитва, кой знае? — Късмет, любов моя.

Друг глас, сякаш отстрани, се включи в разговора. Капитан Клогстън.

— Адмирале? Можете ли да се свържете с лорд ревизор Воркосиган? Приключихме с кръвния му филтър и сме готови да го изпробваме, но той изчезна някъде. Само преди няколко минути беше в лечебницата…

— Чувате ли, лорд Воркосиган? — отчаяно пробва нов подход Ворпатрил. — Трябва да се явите в лечебницата. Незабавно.

След десет минути — пет — може би щеше да се остави в ръчичките на медиците, но преди това имаше да свърши още нещо. Избута се от стола — наложи се да използва силата и на двете си ръце — и последва Роик в коридора пред кабинета на Солиан.

В полумрака пред тях първата херметична врата се отвори със съскане. Зад нея беше перпендикулярният коридор към другите цилиндри. В дъното му следващата врата също започна да се плъзга.

Роик се затича. Стъпките му бяха неизбежно тежки. Майлс хукна след него. Помъчи се да се сети кога за последно е използвал пристъпния си стимулатор и какъв е рискът точно в този момент да се строполи в конвулсии на пода заради комбинацията от кофти мозъчна химия и ужас. Средно голям риск, реши той. Този път и без това не разполагаше с автоматични оръжия. С никакво оръжие — освен ума си. А точно сега умът му не беше в най-добрата си форма.

Втората двойка врати се отвори пред тях. После третата. Майлс отправи кратка молитва това да не е поредният хитроумен капан. Но не му се вярваше сетаганданският ба да е разбрал, или дори да подозира, че между станцията и пилота му се осъществява една така странна и заобиколна комуникация. Роик поспря за миг, прекрачи прага на последната врата и надникна. Вратата към мостика беше затворена. Гвардеецът рязко кимна и продължи напред, Майлс го последва като сянка. Когато се приближиха, Майлс видя, че контролният панел вляво от вратата е прогорен с някакъв режещ инструмент, братовчед, без съмнение, на онзи, който беше използвал Роик. Сетаганданецът също беше ходил да пазарува в инженерното. Майлс посочи панела. Лицето на Роик просветна и едното ъгълче на устата му забележимо се повдигна. Изглежда, все пак някой не беше забравил да заключи вратата, когато за последно бяха излезли оттук.

Роик посочи себе си, после вратата. Майлс поклати глава и му даде знак да се наведе по-близо до него. Шлемовете им се допряха.

— Първо аз. Трябва да грабна онова куфарче преди сетаганданецът да има време да реагира. Пък и ти ще ми трябваш за друго — да издърпаш вратата.

Роик се огледа, вдиша дълбоко и кимна. Майлс отново му даде знак да се приведе.

— Още нещо, Роик. Радвам се, че не взех Янковски.

Гвардеецът се усмихна. Майлс отстъпи встрани.

„Хайде.“ Отлагането не помага на никого.

Роик се наведе, опря ръце на вратата и се зае да натиска и дърпа. Спомагателните двигатели на скафандъра му завиха от натоварването. Вратата изскърца и неохотно се плъзна встрани.

Майлс се шмугна през отвора. Не погледна назад, нито нагоре. Целият му свят се беше стеснил до една точка, една цел, един предмет. Портативната криокамера — ето я, още си стоеше на пода до контролното кресло на отсъстващия офицер по комуникациите. Майлс се хвърли напред, грабна я, вдигна я и я притисна до гърдите си като щит, като любима, като последна надежда.

Сетаганданецът вече се обръщаше, крещеше, устата му бе отворена, ръката му посягаше към джоба. Пръстите на Майлс трескаво опипаха ключалките. „Ако са заключени, метни куфарчето към сетаганданеца. Ако са отключени…“

Куфарчето се отвори с щракване. Майлс го тръсна, размаха го, после пак.

Сребърен водопад, повече от хилядата мънички игли с тъканни проби за криосъхранение, излетяха в дъга от куфарчето и се пръснаха по целия под. При удара някой се счупиха с тъничко кристално хрущене — като умиращи насекоми. Някои се завъртяха. Други се търкулнаха и изчезнаха зад контролните кресла. Майлс се ухили демонично.

Викът премина в писък. Ръцете на сетаганданеца се протегнаха към Майлс сякаш в смирена молба, в изблик на отчаяние и невяра. Той се запрепъва към него, посивялото му лице бе сгърчено от потрес.

Усилените от костюма ръце на Роик се сключиха около китките му и рязко се вдигнаха нагоре. Костите изпукаха и се счупиха, кръв потече между стягащите се като менгеме пръсти на гвардееца. Тялото на сетаганданеца се сгърчи конвулсивно, после се отдели от пода. Подивелите му очи се подбелиха. Писъкът мутира в зловещ вой, после постепенно стихна. Обутите в сандали крака ритаха без никаква полза по добре защитените от работния скафандър колене на Роик, но напразно. Роик стоеше с вдигнати ръце, непоклатим като скала, а пленникът му се мяташе бясно във въздуха.

Майлс пусна куфарчето-криокамера и то се удари с трясък в пода. После включи излъчващото аудиоустройство на комуникатора си и изхриптя:

— Пленихме сетаганданеца. Пратете спасителна група. В биозащитни костюми. Вече няма да им трябват пушки. Боя се, че корабът е нагоре с краката.

Коленете му се подгъваха. Срина се на пода, като се кискаше налудничаво. Корбо се надигна от пилотското кресло и Майлс му даде знак да не се приближава.

— Стой далеч, Дмитрий! Ей сега ще…

Успя да отвори шлема си точно навреме. Тоест в последния момент. Този път повръщането и спазмите, раздиращи стомаха му, бяха много по-тежки. „Свърши се. Може ли вече да умра, моля?“

Само дето не се беше свършило, никак даже. Грийнлоу беше играла, за да защити живота на петдесет хиляди души. Сега беше ред на Майлс да играе, за да защити живота на петдесет милиона.