Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diplomatic Immunity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
tonywoolf
Корекция
Mandor
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Дипломатически имунитет

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 34

ИК „Бард“ ООД, 2003 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №103

ISBN: 954-585-428-6

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 2

— Добре ли ми е яката?

Студените пръсти на Екатерин подръпнаха делово тук-там отзад на врата му и Майлс прикри зиморничавата тръпка, плъзнала по гръбнака му.

— Сега вече е — каза тя.

— Дрехите ме правят ревизор — измърмори той.

Малката каюта не притежаваше такива удобства като голямо огледало, така че вместо него се наложи да използва очите на жена си. Което май не беше недостатък. Тя отстъпи колкото можа назад — половин крачка до преградната стена — и го огледа от главата до петите, преценявайки ефекта от фамилната униформа на Воркосиган — кафява куртка с извезан в сребърно семеен герб на високата яка, избродирани със сребърно маншети, кафяви панталони със сребърни странични кантове и високи кафяви ботуши за езда. В периода на разцвета си ворската класа била съставена от войници кавалеристи. Е, тук коне нямаше на Бог знае колко светлинни години, това поне беше сигурно.

Той докосна комуникатора на китката си, комплект с онзи, който носеше Екатерин, само дето нейният беше изработен по дамски и ворски като декоративна сребърна гривна.

— Ще ти дам знак, когато съм готов да се върна и да се преоблека. — Кимна към обикновения сив костюм, който жена му вече беше изпънала върху леглото. Униформа за пред военните, цивилни дрехи за пред цивилните. И нека тежестта на бараярската история и единайсетте поколения графове Воркосиган зад гърба му компенсират ниския му ръст и леко изгърбената стойка. Не така видимите си дефекти не беше нужно да споменава.

— Аз какво трябва да облека?

— Понеже ще трябва да влезеш в ролята на целия ми антураж — нещо ефектно. — Усмихна се криво. — Онова червено копринено нещо май ще е достатъчно, за да кръстоса очите на домакините ни от станцията.

— Само на мъжката половина, любими — отбеляза тя. — Представи си, че шефът на сигурността им е жена? Всъщност квадите изпитват ли влечение към външни?

— Една поне явно е изпитала — въздъхна той. — Оттам и цялата каша… Повечето сектори в станция Граф са с нулева гравитация, така че ще ти е по-удобно с панталон, вместо с пола по бараярската мода. Така че да можеш да се движиш по-свободно.

— О. Да, разбира се.

На вратата се почука и гвардеец Роик го повика нерешително от коридора:

— Милорд?

— Идвам, Роик. — Майлс и Екатерин си смениха местата и, озовал се на височината на гърдите й, Майлс си открадна една приятно подплатена прегръдка на минаване, след което излезе в тесния коридор на куриерския кораб.

Роик се беше нагиздил със съвсем малко по-скромна версия на фамилната воркосиганска униформа, както подобаваше на един заклет васален гвардеец.

— Ще искате ли да ви опаковам нещата за прехвърляне на бараярския флагмански кораб, милорд? — попита той.

— Не. Ще останем на куриера.

Роик почти успя да прикрие реакцията си, но болезнено присвитите очи го издадоха. Беше млад мъж с внушителен ръст и застрашително широки рамене, а койката си над тази на корабния инженер беше описал по следния начин: „То е все едно да спиш в ковчег, милорд, само дето в ковчег няма кой да ти хърка“.

Майлс добави:

— Нямам намерение да връча контрола над движението си, да не говорим за снабдяването с въздух, на никоя страна в тази караница, засега поне. Пък и койките във флагманския кораб не са много по-широки, уверявам те, гвардеец.

Роик се усмихна жално и сви рамене.

— Боя се, че трябваше да вземете Янковски вместо мен, сър.

— Защо, защото е по-нисък ли?

— Не, милорд! — Роик, изглежда, бе обзет от лек пристъп на възмущение. — Защото е истински ветеран.

По закон всеки бараярски граф трябваше да ограничи охраната си до двайсет заклети мъже. Графовете Воркосиган по традиция набираха гвардейците си сред редиците на пенсиониращите се ветерани с двайсетгодишен стаж в Имперските служби. По политическа целесъобразност през последните десетилетия това бяха все бивши служители на ИмпСи. Всичките усърдни, но с все повече сиво в косите. Роик беше интересно ново изключение от правилото.

— И откога това има значение? — Гвардейците, които беше подбрал бащата на Майлс, се отнасяха към Роик като към младок, защото си беше такъв, но ако го третираха като човек второ качество…

— Ъъъ… — Роик размаха определено ръка в жест, обхващащ куриерския кораб, от което Майлс заключи, че проблемът е възникнал в по-ново време.

Вместо да тръгне по късия коридор, Майлс се облегна на стената и скръсти ръце.

— Виж, Роик, съмнявам се в Имперските служби да има друг мъж на твоите години или по-млад, който да е попадал в толкова напечени ситуации в служба на императора, при колкото си оцелявал ти в Градската гвардия на Хасадар. Не им позволявай на проклетите зелени униформи да ти вземат страха. Само се перчат. Половината ще изпопадат в несвяст, ако им се наложи да озаптят някой като онзи побеснял ненормалник, дето стреляше на главния площад в Хасадар.

— Аз вече бях по средата на площада, милорд. Щеше да е все едно си преплувал половината река и тогава да решиш, че няма как да стигнеш до другия бряг, и да заплуваш обратно. По-безопасно беше да му скоча, отколкото да се обърна и да хукна слепешката. И в двата случая онзи имаше еднакво време да ме вземе на мушка.

— Но така не му остана време да застреля още десетина минувачи. Иглената автоматична карабина е гадно оръжие — замислено каза Майлс.

— Така си е, милорд.

Въпреки ръста си Роик го връхлиташе пристъп на стеснителност, окажеше ли се в неизгодна откъм социално положение компания, което, за съжаление, се случваше кажи-речи постоянно, откакто беше постъпил на служба в домакинството на Воркосиган. И понеже стеснителността му приемаше външен израз във вид на тъповата флегматичност, в повечето случаи оставаше незабелязана.

— Ти си гвардеец на Воркосиган — твърдо рече Майлс. — Духът на генерал Пьотър е втъкан в тази кафяво-сребърна униформа. Ти ще им вземаш страха, обещавам ти.

Кратката усмивка на Роик изразяваше по-скоро признателност, отколкото убеденост.

— Ще ми се да бях познавал дядо ви, милорд. Като знам какви неща разправят за него в окръга, ще да е бил голяма работа. Прадядо ми е служил с него в планините по време на Сетаганданската окупация, така казва майка.

— А! А интересни истории разказва ли за него?

Роик сви рамене.

— Той умрял от радиацията след унищожението на Воркосиган Вашной. Баба не обича да говори за него, така че не знам.

— Жалко.

Лейтенант Смоляни подаде глава иззад ъгъла.

— Скачихме се с „Принц Ксав“, лорд ревизор Воркосиган. Трансферната тръба е прикачена и от „Принца“ са готови да се прехвърлите при тях.

— Много добре, лейтенант.

Майлс последва Роик, комуто се наложи да наведе глава на минаване през овалната врата към претъпканата служебна шлюзова палуба на куриерския кораб. Смоляни застана до контролното табло на шлюза. Индикаторите примигнаха и забибипкаха, вратата се плъзна и откри шлюза и еластичната тръба отвъд. Майлс кимна на Роик, който видимо си пое дъх и се промуши през не особено широкия отвор. Смоляни застана мирно и отдаде чест, Майлс му кимна отсечено в отговор, промърмори едно „Благодаря, лейтенант“ и последва Роик.

Единият метър в преобръщащата червата нулева гравитация на тръбата свърши с втори шлюз, не по-различен от първия. Майлс сграбчи ръкохватките, залюля се и стъпи в отворения шлюз. Служебната палуба от тази страна беше значително по-просторна. Вляво от него Роик го чакаше, надвиснал застрашително в стойка мирно. Вратата на флагманския кораб плавно се затвори зад гърба му.

Трима мъже в зелена униформа и един цивилен стояха изпънати по устав. Изражението на нито един не се промени при вида на майлсовата съвсем небараярска физика. Изглежда, Ворпатрил, когото Майлс си спомняше бегло от няколко случайни срещи в столицата, от своя страна го беше запомнил значително по-добре и своевременно бе информирал хората си за мутантската външност на най-ниския, да не споменаваме и най-младия и най-новия, Глас на император Грегор.

Адмирал Йожен Ворпатрил беше среден на ръст, набит, побелял и мрачен. Пристъпи напред и отдаде чест, отсечено и като по учебник.

— Милорд ревизор. Добре дошли на борда на „Принц Ксав“.

— Благодаря, адмирале. — Не добави: „Радвам се, че съм тук“ — едва ли някой от посрещачите му се радваше да го види при така стеклите се обстоятелства.

Ворпатрил продължи:

— Позволете да ви представя командира на флотската сигурност капитан Брюн.

Тънкият напрегнат мъж, по-мрачен даже и от адмирала си, кимна рязко. Брюн беше командвал злополучния патрул, чиито стрелкови подвизи бяха превърнали дребното законово недоразумение в сериозен дипломатически инцидент. Не, този изобщо не се радваше.

— Главен каргокапитан Молино от Комарския флотски консорциум.

Молино също беше на средна възраст и също толкова кисел на вид като бараярците, макар и облечен в спретната кафява туника и панталони по комарската мода. Главният каргокапитан се явяваше най-висшият изпълнителен и финансов служител на временната корпоративна единица, каквато всъщност представляваше всеки търговски конвой, и като такъв носеше повечето от отговорностите на флотски адмирал и само малка част от пълномощията и властта му. Освен това имаше незавидната задача да посредничи между потенциално разнопосочните търговски интереси, от една страна, и техните бараярски военни пазители, от друга, което обикновено беше достатъчно да обясни киселия вид като на човек, страдащ от храносмилателни смущения, и без да има криза като тукашната. Каргокапитанът промърмори едно учтиво: „Милорд Воркосиган“.

Гласът на Ворпатрил пристърга леко при следващите му думи:

— Юрисконсултът на флотилията, младши лейтенант Деслориер.

Високият Деслориер, восъчноблед под следите от младежко акне с различна давност, успя да кимне.

Майлс примигна от изненада. Докато самият той беше ръководил, под прикритие към Секретни операции, една предполагаемо независима наемническа флота, работеща в действителност за Галактически операции на ИмпСи, юридическият му отдел беше разполагал с достатъчно кадри и значителен бюджет — дори само договарянето на коридор за преминаване на бойни кораби през законовите лабиринти на различните местни юрисдикции беше изисквало неуморните и изтощителни усилия на много хора.

— Младши лейтенант. — Майлс отвърна на кимването му и подбра грижливо думите си: — Вие, аа… изглежда, носите голяма отговорност за чина и възрастта си.

Деслориер се прокашля и измънка едва доловимо:

— Шефът на отдела ни беше пратен у дома преди да пристигнем тук. Отпуск поради смърт в семейството. Майка му е починала.

„Май вече започвам да усещам откъде духа вятърът.“

— Това да не би случайно да ви е първият галактически курс?

— Да, милорд.

Ворпатрил вметна, вероятно от съчувствие към младия си подчинен:

— С екипажа ми сме напълно на ваше разположение, милорд ревизор. Готови сме и с докладите си, както поискахте. Бихте ли ме последвали в залата за инструктаж?

— Да, благодаря, адмирале.

След кратка разходка по коридорите под съпровода на влачещи се крака и с ритъма на привеждани при всяка вътрешна врата глави, групичката им се озова в стандартна военна зала за инструктаж — закована за пода дълга маса, снабдена с холовидеооборудване, въртящи се столове и подово покритие, запазило слабата миризма на плесен, типична за всяко затворено и тъмно помещение, не видяло слънчева светлина и свеж въздух. Залата просто миришеше по военному. Майлс потисна внезапното си и носталгично желание да вдиша дълбоко и продължително, в името на доброто старо време. По негов знак Роик застана на пост до вратата. Останалите го изчакаха да седне, после сами се настаниха около масата — Ворпатрил вляво от Майлс, Деслориер колкото се може по-далече.

Ворпатрил, демонстрирайки добро разбиране за етикета на ситуацията, или най-малкото известна доза чувство за самосъхранение, започна:

— Така. Какво искате да направим, милорд ревизор?

Майлс събра пръстите на ръцете си върху масата.

— Аз съм ревизор, първата ми задача е да слушам. Ако обичате, адмирал Ворпатрил, опишете ми събитията от ваша гледна точка. Как се стигна до тази безизходица?

— От моя гледна точка? — Ворпатрил изкриви лице. — Започна се като обичайната поредица от дребни неприятности. По план трябваше да останем на док тук пет дни, за договорено прехвърляне на стоки и пътници. И понеже по онова време нямах основание да смятам, че квадите са враждебно настроени, пуснах възможно най-много от хората си в неколкодневен отпуск, който да прекарат на станцията, каквато е стандартната процедура.

Майлс кимна. Целите на бараярските военни ескорти, придружаващи комарски кораби, варираха от явни, през негласни, до такива, за които никога не се говореше. Явното предназначение на ескорта бе да пази търговските съдове от отвличане и да усили маневреността на военната част от флотилията. Негласно, пътуванията даваха възможност да се събира всякакъв вид разузнавателна информация — не само военна, но също икономическа, политическа и социална. Освен това осигуряваше на бараярски провинциалисти, били те бъдещи офицери или цивилни лица, допир до по-широката галактическа култура. Колкото до онази част, за която никога не се говореше, то тя беше свързана с дремещото напрежение между бараярци и комарци, наследство от напълно оправданото, поне от гледната точка на Майлс, завладяване на вторите от първите преди едно поколение. Изричната политика на императора бе да се премине от състояние на окупация до пълна политическа и социална асимилация между двете планети. Този процес обаче се оказваше бавен и осеян с препятствия.

Ворпатрил продължи:

— Корабът на Корпорация Тоскана, „Идрис“, пристана на док за настройка на скоковия драйвер, но при разглобяването се натъкнаха на неочаквани усложнения. Поправените части не издържаха калибровъчните тестове при повторното инсталиране и бяха върнати на станцията за преработка. Петте дни станаха десет, докато двете страни си отправяха взаимни обвинения в некадърност. После изчезна и лейтенант Солиан.

— Правилно ли съм разбрал, че лейтенантът е бил бараярският офицер за свръзка на борда на „Идрис“? — каза Майлс. С други думи, районното ченге на флотилията, натоварено със задачата да следи за реда и спокойствието сред екипажа и пътниците, като си отваря очите за незаконни или опасни дейности, или подозрителни лица — не едно и две останали в аналите отвличания бяха вътрешна работа, — както и да бъде първата защитна линия срещу контраразузнаването. И негласно — да се ослушва за потенциални брожения сред комарските поданици на императора. Имаше и задължението да съдейства активно на екипажа при спешни случаи, да координира евакуации или спасителни мисии с военния ескорт. Работата на офицера за свръзка можеше да се преобрази от скучна до смърт в смъртно опасна за едно мигване на окото.

Капитан Брюн се обади за пръв път:

— Да, милорд.

Майлс се обърна към него.

— Един от вашите хора, нали? Как бихте описали лейтенант Солиан?

— Беше новоназначен — отвърна Брюн, после се поколеба. — Не го познавах отблизо, но всичките му предишни характеристики бяха повече от добри.

Майлс погледна към каргокапитана.

— Вие познавахте ли го, сър?

— Говорили сме няколко пъти — каза Молино. — Аз стоях предимно на борда на „Рудра“, но ми беше направил впечатление на приятелски настроен човек, който си разбира от работата. Струваше ми се, че се погажда добре с екипажа и пътниците. Направо ходеща реклама на асимилацията.

— Моля?

Ворпатрил се изкашля.

— Солиан беше комарец, милорд.

— Аа. — „Уф!“ В докладите тази подробност не се споменаваше. Комарците едва наскоро бяха допуснати в бараярските Имперски служби. Първото поколение такива офицери бяха подбирани внимателно и правеха всичко възможно да докажат лоялността и компетентността си. „Домашните любимци на императора“ — Майлс беше чувал поне един бараярски офицер да ги описва с тези думи и с тон на едва прикрито негодувание. Грегор лично се беше заангажирал с успеха на тази интеграция. И адмирал Ворпатрил нямаше начин да не го знае. Майлс придвижи мистериозната съдба на Солиан с няколко степени по-нагоре в списъка си с най-важни приоритети.

— При какви обстоятелства изчезна лейтенантът?

Отговори Брюн:

— Нищо необичайно, милорд. Подписал се в края на смяната си както винаги, но така и не се яви за следващото си дежурство. Когато проверихме каютата му, се оказа, че липсват някои от личните му вещи, както и един куфар, макар че повечето от униформите му си бяха там. Нямаше данни да е напускал кораба, но той най-добре би знаел как да се измъкне, без да бъде видян. Поради което лично аз съм на мнение, че е дезертирал. Впоследствие корабът беше претърсен основно. Трябва да е променил записите, или да се е измъкнал с товара, или нещо друго.

— Да сте останали с впечатление, че не харесва работата или назначението си?

— Не… не, милорд. Нищо особено.

— А нещо неособено?

— Ами, обичайните хронични задевки, че е комарец, пък носи това. — Брюн посочи униформата си. — А и на пост като неговия, сигурно са го тормозели и от двете страни.

„Сега се опитваме всички да бъдем от една страна.“ Майлс реши, че не му е нито времето, нито мястото да се занимава с подсъзнателните тежнения зад избора на думи на Брюн.

— Каргокапитан Молино, вие имате ли някакви странични наблюдения по този пункт? Бил ли е Солиан обект на, ъъ, укори от страна на сънародниците си комарци?

Молино поклати глава.

— Доколкото мога да кажа, лейтенантът беше в много добри отношения с екипажа на „Идрис“. Гледаше си работата и не влизаше в спорове.

— И въпреки това, правилно ли разбирам, че първото ви… впечатление е било, че е дезертирал?

— Изглеждаше възможно — призна Брюн. — Не искам да очерням никого, но той все пак беше комарец. Може да се е оказало по-трудно, отколкото е очаквал. Адмирал Ворпатрил не се съгласи — побърза да добави той.

Ворпатрил разклати ръка, имитирайки крехко равновесие, и каза:

— Натежаха основанията срещу възможното му дезертиране. Висшето командване избира внимателно комарците, които допуска в Службите. Точно за да се избегнат публични провали.

— За всеки случай — продължи Брюн, — вдигнахме на крак целия си охранителен състав да го търси, помолихме за помощ и властите на станция Граф. Която те не ни оказаха твърде охотно. Само повтаряха, че нямат данни да се намира нито в секторите с нормална, нито в тези с нулева гравитация, както и че не е засечен да напуска станцията с някой от местните им превозвачи.

— И какво стана после?

Отговори адмирал Ворпатрил:

— Времето си течеше. Ремонтът на „Идрис“ приключи, всички документи бяха разписани. Натискът — той погледна недоволно към Молино — да продължим по планирания маршрут нарасна. Аз обаче не зарязвам хората си, ако има и най-малкия шанс да го избегна.

Молино ядосано се обади:

— Икономически неоправдано беше да се задържа цяла флотилия заради един човек. Можехте да оставите малък съд или дори група от хората си, които да разследват инцидента и да ни последват след изясняването му, а останалите да си продължат по пътя.

— Имам изрична заповед да не разделям флотилията — каза Ворпатрил и челюстта му се стегна.

— Но в този сектор от десетилетия не е имало опит за отвличане — продължи да спори Молино. Майлс остана с усещането, че е свидетел на незнайно кой поред рунд от един и същ спор.

— Откакто Бараяр започна да ви осигурява военен ескорт, оттогава — каза Ворпатрил с фалшива сърдечност. — Странно съвпадение, нали? — Гласът му стана по-твърд. — Не изоставям хората си. Още по време на ескобарския погром, когато самият аз бях младши лейтенант с жълто около устата, се заклех никога да не изоставя човек под мое командване. — Погледна към Майлс. — Между другото, тогава служех под командването на баща ви.

„Охо. Това може да се окаже проблем…“ Майлс остави веждите си да се вдигнат в знак на любопитство.

— И какво стана с вас там, сър?

Ворпатрил изсумтя замислено.

— Бях младши пилот на една бойна совалка, която осиротя, след като ескобарците взривиха кораба-майка във висока орбита. Предполагам, че ако бяхме успели да се приберем по време на отстъплението, щяха да ни издухат заедно с него, но все пак… Нямаше къде да се приберем, нямаше къде да бягаме, дори и малкото оцелели кораби с открити докове за совалки не спираха да ни вземат, а на борда си имахме двеста и повече мъже, включително ранените — беше си жив ад, това мога да кажа.

Майлс усети, че адмиралът едва в последния момент отряза обръщението „синко“ от края на разказа си, и каза предпазливо:

— Не мисля, че на адмирал Воркосиган му е бил останал кой знае какъв избор по времето, когато е поел командването на инвазията след смъртта на принц Серж.

— Даже никакъв — съгласи се Ворпатрил и отново махна с ръка. — Не казвам, че не направи всичко възможно при дадените обстоятелства. Но не можа да свърши всичко и аз бях един от пожертваните. Почти година прекарах в ескобарски военнопленнически лагер преди преговорите да приключат и да се прибера у дома. Ескобарците не ни галеха с перце, това мога да кажа.

„Можело е да бъде и по-лошо. Можело е да си ескобарска военнопленничка в един от нашите лагери.“ Майлс реши да не насочва въображението на адмирала в тази посока, не сега поне.

— Сигурно.

— Само казвам, че знам какво е да те изоставят и че няма да изоставя свой човек заради нечии капризи. — От острия поглед, който хвърли на каргокапитана, стана повече от ясно, че изпаряващите се комарски корпоративни печалби определено не се класират в тежката категория причини, които биха го накарали да наруши този си принцип. — Събитията доказаха… — Поколеба се и перифразира думите си: — За известно време смятах, че събитията са доказали правотата ми.

— За известно време — повтори Майлс. — Но вече не?

— Ами… сега… случилото се след това беше доста… доста смущаващо. Засечено бе неразрешено задвижване на служебен шлюз в товарния док на станция Граф точно до мястото, където е скачен „Идрис“. Само дето няма данни наблизо да се е придвижил кораб или обслужваща сонда — печатите на тръбата не са били активирани. Когато охраната на станцията стигнала там, докът бил празен. Но по пода имало доста кръв, както и следи от нещо влачено до шлюза. Изследванията показаха, че кръвта е на Солиан. Изглеждаше, че се е опитал да стигне до „Идрис“, но някой му е попречил.

— Някой, който не оставя отпечатъци от крака — мрачно добави Брюн.

При въпросителния поглед на Майлс Ворпатрил обясни:

— В секторите с гравитация, използвани от външните, квадите се придвижват с малки лични подемници, наричат ги плъзгачи. Управляват ги с долните си ръце, така че горният чифт да е свободен. Никакви следи нямаше. То пък от какво ли и да останат.

— А, да. Разбирам — каза Майлс. — Кръв, но не и труп. Открихте ли тялото му?

— Още не — каза Брюн.

— А търсихте ли го?

— О, да. По всички възможни траектории.

— Предполагам сте се сетили, че един дезертьор би могъл да инсценира собственото си убийство или самоубийство, за да се отърве от преследване.

— Сигурно щях да се сетя за това — каза Брюн, — ако не бях видял лично пода на товарния док. Няма начин да загубиш толкова кръв и да останеш жив. Имаше поне три или четири литра.

Майлс сви рамене.

— Първото нещо, което правят при спешен случай на криотична подготовка, е да източат кръвта на пациента и да я заменят с криотечност. Така спокойно може да останат няколко литра кръв по пода, а жертвата — ами, може и да е жива. — Беше лично запознат с въпросния процес, или така поне му го бяха описали Ели Куин и Бел Торн впоследствие, при онази катастрофална мисия на свободната наемническа флота „Дендарии“. Той, разбира се, не помнеше точно тази част, затова пък Бел му я беше описал подробно.

Веждите на Брюн скочиха нагоре.

— Не се сетих за това.

— Просто ми хрумна — извинително рече Майлс. „Мога да ти покажа белезите.“

Брюн се намръщи, после поклати глава.

— Не мисля, че биха имали достатъчно време преди пристигането на момчетата от местната сигурност.

— Дори ако са разполагали с готова преносима криокамера?

Брюн отвори уста, после пак я затвори. Най-накрая каза:

— Това е доста сложен сценарий, милорд.

— Изобщо не настоявам, че е станало така — лековато рече Майлс. После се замисли за финалната процедура при криосъживяването. — Нека само посоча, че съществуват и други източници на няколко литра кръв освен тялото на жертвата. Като лабораторен или болничен синтезатор например. Продуктът със сигурност би издържал проверката на повърхностно ДНК сканиране. Един вид фалшив положителен резултат. В лаборатория по съдебна медицина биха хванали разликата, разбира се. Следи от криотечност също биха се открили, стига някой да се сети да ги потърси. — После добави замислено: — Мразя косвените доказателства. Кой извърши идентификационното изследване на кръвта?

Брюн се размърда притеснено.

— Квадите. Прехвърлихме им копие от ДНК картата на Солиан още когато изчезна. Но офицерът за свръзка на „Рудра“ присъства на теста — дишал е буквално във врата на техника им. Докладва ми за съвпадението веднага щом излезе резултатът. Тогава отидох лично да видя всичко с очите си.

— Беше ли взета друга проба за контролно изследване?

— Ами… мисля, че да. Мога да попитам флотския главен лекар дали е получил втора проба преди да ни, хм, застигнат следващите събития.

Адмирал Ворпатрил седеше с вдървен гръб и неприязнено изражение.

— Бях сигурен, че горкият Солиан е бил убит. От някой… — И млъкна.

— Струва ми се, че все още не можем да изключим и тази хипотеза — успокои го Майлс. — Във всеки случай, по онова време искрено сте вярвали в нея. Предайте на флотския лекар да изследва по-подробно кръвните проби и ми докладвайте за резултатите, моля.

— Както и на службата за сигурност на станция Граф?

— Ъъ… засега само на мен. — Дори резултатите да бяха отрицателни, самият факт, че е правено ново тестуване, би събудил нови подозрения у квадите относно намеренията на бараярците. А ако бяха положителни… Майлс искаше първо да помисли, пък после да действа. — Както и да е, какво стана после?

— Фактът, че Солиан беше офицер от флотската сигурност, правеше убийството му — очевидното му на пръв поглед убийство — да изглежда особено зловещо — призна Ворпатрил. — Може би се е опитвал да се добере до кораба, за да ни предупреди за нещо? Нямаше как да разберем. Така че прекратих всички отпуски, обявих тревога и наредих всички кораби да се разкачат от доковете.

— Без никакво обяснение защо — вметна Молино.

Ворпатрил му се облещи.

— При състояние на тревога командирът не губи време да обяснява заповедите си. Просто очаква всички да се подчиняват своевременно. Пък и както си гризяхте ноктите от нетърпение и мърморехте заради забавянето, въобще не ми и хрумна, че ще има нужда да повтарям. — Един мускул заподскача на бузата му, той си пое дълбоко въздух и се върна към разказа си: — По същото време възникнаха и някои комуникационни недоразумения.

„Ето я и димната завеса, най-после.“

— Както ние разбрахме нещата, патрул от двама души, изпратен да върне офицер, който закъснявал да се яви…

— Става дума за младши лейтенант Корбо?

— Да. Корбо. Така както го разбрахме в онзи момент, патрулът и младши лейтенантът били нападнати, обезоръжени и задържани от квадите. Както се оказа по-късно, истината е била доста по-сложна, но по онова време разполагах само с тази информация, като същевременно се опитвах да изтегля целия си персонал от станция Граф и да се подготвя за всякакви евентуалности, дори за незабавна евакуация от местното космическо пространство.

Майлс се приведе напред.

— Каква беше информацията ви тогава — че някакви случайни квади са задържали хората ви, или че са били от службата за сигурност на станция Граф?

Ворпатрил не че чак изскърца със зъби, но почти. Въпреки това отговори:

— Знаехме, че са от службата им за сигурност.

— Обърнахте ли се за съвет към юрисконсулта си?

— Не.

— Младши лейтенант Деслориер опита ли се да ви даде съвет по своя инициатива?

— Не, милорд — успя да прошепне Деслориер.

— Разбирам. Продължете.

— Наредих на капитан Брюн да прати боен патрул, който да измъкне тримата мъже от ситуация, която, както смятах по онова време, се е оказала опасна за бараярския личен състав.

— Въоръжени далеч не само със зашеметители, доколкото разбирам?

— Не можех да поискам от хората си да излязат срещу толкова многоброен противник само със зашеметители, милорд — каза Брюн. — Онези мутанти са цял милион!

Майлс остави веждите си да се повдигнат.

— На станция Граф? Мислех, че постоянното й население е около петдесет хиляди. Цивилни.

Брюн махна нетърпеливо с ръка.

— Един милион срещу дванайсет или петдесет хиляди срещу дванайсет — все едно, хората ми се нуждаеха от оръжия, които внушават респект. Спасителният патрул трябваше да се придвижи натам и обратно по най-бързия начин, при възможно най-слаба съпротива от страна на квадите и без спорове. Със зашеметители не можеш да уплашиш никого.

— Този аргумент ми е познат. — Майлс се облегна назад и потърка устни. — Продължете.

— Патрулът ми стигна до мястото, където бяха задържани хората ни…

— Трето управление на службата за сигурност на станция Граф, ако не се лъжа? — прекъсна го Майлс.

— Да.

— Кажете ми нещо — за цялото време, през което флотилията ви е била тук, не се ли е случвало някой от отпускарите ви да се забърка в неприятности с местната служба за сигурност? Пиянство, неприлично поведение, нарушения на сигурността или нещо друго?

Брюн, с вид сякаш някой изтегля думите от устата му със зъболекарски клещи, каза:

— Миналата седмица трима от нашите бяха арестувани за надбягване с плъзгачи по особено опасен начин и в състояние на алкохолно опиянение.

— И какво стана с тях? Как ви посъветва да постъпите вашият юрисконсулт?

Младши лейтенант Деслориер измрънка:

— Останаха няколко часа в ареста, после отидох и се погрижих глобите им да бъдат платени, след което поех ангажимент пред местния съдия нарушителите да бъдат държани под домашен арест на корабите им до края на престоя ни тук.

— Значи, когато е настъпил въпросният инцидент, вече сте били запознати със стандартните процедури по измъкване на хора, забъркали се в неприятности с властите на станцията?

— Тези обаче не са били пияни и не са се държали неприлично. Били са хора от собствената ни сигурност, които са си вършели работата — каза Ворпатрил.

— Продължете — въздъхна Майлс. — Какво стана с патрула ви?

— Все още не разполагам с докладите им от първа ръка, милорд — вдървено рече Брюн. — Квадите допуснаха само един невъоръжен медик да ги посети на мястото, където ги държат сега. В Трето управление бяха разменени изстрели, както от зашеметители, така и от плазмени пушки. Квадите буквално заляха сградата, хората ни се огънаха пред численото превъзходство и бяха арестувани.

„Залелите“ сградата квади бяха включвали — нещо съвсем естествено от майлсова гледна точка — повечето от професионалните и доброволни пожарни отряди на станция Граф. „Плазмени пушки. В цивилна космическа станция. Ох, направо ще ми се сцепи главата.“

— И така — спокойно рече Майлс, — след като отстреляхме полицейското управление и запалихме пожар, какво изпълнихме за бис?

Адмирал Ворпатрил стисна челюсти, за кратко.

— Боя се, че след като комарските кораби на док не изпълниха спешната ми заповед да потеглят и вместо това допуснаха да ги заключат по местата им, инициативата ми беше отнета. Вече бяхме допуснали твърде много заложници да попаднат в ръцете на квадите, независимите комарски капитани не изпълниха навреме заповедите ми за позициониране и милицията на квадите успя да ни обгради. Почти два пълни дни останахме в патова ситуация. След това получихме заповед да отстъпим и да чакаме пристигането ви.

„За което благодаря на всички богове.“ Проявите на военна интелигентност бяха нищожни в сравнение с тези на военна глупост. Но да се плъзнеш до половината път към невероятна глупост и да спреш, си беше наистина рядко явление. Ворпатрил заслужаваше да му се признае поне това.

Брюн вметна мрачно:

— Не че имахме голям избор на онзи етап. Не можехме да ги заплашим, че ще взривим станцията, при положение че собствените ни кораби са пристанали на док.

— И без това не бихте могли да взривите станцията — спокойно отбеляза Майлс. — Би било масово убийство. Да не споменавам наказателния кодекс. Императорът веднага би заповядал да ви разстрелят.

Брюн се размърда нервно и притихна.

Ворпатрил сви устни.

— Императорът или вие?

— С Грегор бихме хвърляли чоп кому да се падне честта.

След тези му думи последва кратко мълчание.

— За щастие — продължи Майлс, — изглежда, че страстите тук са се поуспокоили. За което ви благодаря, адмирал Ворпатрил. И ако позволите да добавя, по-нататъшната професионална съдба на всеки от вас е въпрос, който ще трябва да уредите с командването на отдела си. — „Освен ако заради вас не закъснея за раждането на най-най-първите си деца, в който случай ще е по-добре да си потърсите някоя много, ама много дълбока дупка.“ — Моята задача е чрез преговори да измъкна колкото мога повече поданици на императора от ръцете на квадите, при това на колкото се може по-ниска цена. И ако извадя много голям късмет, някой ден нашите флотилии отново ще могат да пристават в доковете на станция Граф. За съжаление, картите, които сте ми раздали, не са от най-силните. Въпреки това ще видя какво мога да направя. Искам да ми осигурите копия от всички необработени записи, имащи връзка с последните събития.

— Да, милорд — изръмжа Ворпатрил. — Но — в гласа му прозвуча нещо близко до тревога — не виждам как това ще ни помогне да разберем какво се е случило с лейтенант Солиан!

— Ще имам грижата и този въпрос да получи полагащото му се внимание, адмирале. — Майлс го погледна в очите. — Обещавам ви.

Ворпатрил кимна отсечено.

— Но, лорд ревизор Воркосиган! — намеси се притеснено каргокапитан Молино. — Властите на станция Граф се опитват да наложат глоби на нашите комарски кораби за щети, нанесени от бараярски военни. Трябва ясно да им бъде заявено, че военните и единствено военните имат пръст в тази… криминална активност.

Майлс се поколеба и се колеба дълго.

— Вие наистина сте късметлии, каргокапитане — най-накрая каза той, — защото в случай на истинско нападение обратното няма да е вярно. — Потропа по масата и стана.