Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (18)

Глава 18

— Стигнахме ли вече? — измрънка унесено Майлс.

Примигна и отвори очи, които, за негова искрена изненада, не бяха гуреливи, нито го смъдяха. Таванът над него не се люлееше и гънеше като мираж сред нажежения пясък на пустиня. Пое си дъх, разширявайки ноздри докрай, и въздухът се вля в носа му прохладен, без да среща разни втвърдени прегради от органичен произход. Нямаше сополи. Нито тръби. „Няма тръби?“

Таванът не му беше познат. Той разрови паметта си. Мъгла. Ангели и дяволи в биозащитни костюми, които го изтезават; някой настоятелно го моли да се изпикае. Медицински унижения, които си спомняше бегло — и слава Богу. Опитвал се бе да говори, да дава заповеди, докато някакъв хипоспрей с мрак не го беше изключил от мощност.

И преди това — толкова близо до пълното отчаяние. Трескавите съобщения, пращани час по час с надеждата да изпреварят малката му флотилия. И обратният поток от остарели с дни доклади за блокирани възлени проходи, за масови интернирания на чужденци от едната и от другата страна, за конфискувана собственост, за струпвания на бойни кораби — от подробностите му се виеше свят. Знаеше твърде много за подробностите. „Не можем да започнем война сега, идиоти такива! Не знаете ли, че има толкова деца, на които предстои да се родят?“ Лявата му ръка помръдна и не срещна друга съпротива освен някаква мека подложка под стиснатите му пръсти.

— Стигнахме ли?…

Прекрасното лице на Екатерин се приведе над него откъм едната му страна. Не полускрито зад шлема на биозащитен костюм. За миг той се уплаши, че образът й е холовидна проекция или халюцинация някаква, но истинската целувка на топлия й дъх, който излезе от устата й на вълна от пухкав смях, го увери в реалността на присъствието й дори преди ръката му колебливо да я докосне по бузата.

— Къде ти е маската? — прегракнало попита той и се надигна на лакът въпреки пристъпа на шемет.

Определено не беше в претъпкания малък лазарет на бараярския военен кораб, където го бяха преместили след „Идрис“. Леглото му се намираше в малка, но елегантно обзаведена стая, която бъкаше от сетаганданска естетика, като се започне с многообразието от живи растения, мине се през ведрото осветление и се стигне до успокоителната крайбрежна гледка през прозореца. Вълни се пенеха мирно по светлия пясък на някакъв плаж, който пък се провиждаше през разни странни дървета, хвърлящи шарена сянка като от разперени пръсти. Почти със сигурност видпроекция, защото на подсъзнателно ниво атмосферата и звуците в стаята му нашепваха за корабна каюта. Облечен беше със свободна копринена дреха в меки сиви нюанси и единствено странните отвори за достъп в кройката й подсказваха, че става дума за болнично облекло. Над леглото откъм главата му малък панел дискретно следеше жизнените му показатели.

— Къде сме? Какво става? Спряхме ли войната? Онези репликатори… номер е, знам, че е някакъв номер…

Последната катастрофа — когато пътуващите му с максималната възможна скорост кораби уловиха теснолъчево съобщение от Бараяр за преустановяване на дипломатическите преговори след разкритието, направено в един склад близо до Ворбар Султана, а именно хиляда празни репликатора, очевидно откраднати от Звездните ясли и с липсващо съдържание. Предполагаемо съдържание? Дори и Майлс не беше сигурен в онзи момент. Истински кошмар от усложнения. Естествено бараярското правителство горещо бе отрекло да знае каквото и да било за това как са попаднали там репликаторите или къде се намира понастоящем съдържанието им. И естествено не му повярвали…

— Онзи ба… Гупи… обещах… висшите бебета… трябва да…

— Трябва да лежиш, без да мърдаш много-много. — Една решителна ръка го бутна назад върху възглавниците. — Всички най-неотложни въпроси бяха уредени.

— От кого?

Тя се изчерви.

— Ами… от мен, най-вече. Корабният капитан на Ворпатрил може би не трябваше да ме оставя да му се кача на главата, поне официално, но аз реших да не му изтъквам този факт. Влияеш ми зле, любими.

„Какво? Какво?“

— Как?

— Просто продължих да излъчвам съобщенията ти и да настоявам да ги предадат на висша Пел и на гем-генерал Бенин. Бенин беше страхотен. Веднага щом получи първите ти съобщения, разбра, че репликаторите, намерени във Ворбар Султана, са примамка. Нашият ба ги е изнасял незаконно по няколко наведнъж от Звездните ясли в продължение на близо година, подготвяйки плана си. — Тя свъси чело. — Явно е било съзнателна измама от негова страна, която е трябвало да доведе точно до такъв вид политическа неразбория. Резервен план, ако някой се досети, че не всички са загинали с детекораба, и го проследи до Комар. Почти проработи. Щеше да проработи, ако Бенин не се беше оказал толкова старателен и уравновесен. Ако съм разбрала правилно, на онзи етап вътрешната политическа обстановка във връзка с разследването му се е била усложнила неимоверно. Той наистина заложи репутацията си на карта.

А вероятно и живота си, ако Майлс правилно четеше между редовете.

— Браво на него.

— Военните сили — и техните, и нашите — отмениха тревогата и са в състояние на отбой. Сетаганданците обявиха ситуацията за вътрешен въпрос.

Той се отпусна, изпълнен с неимоверно облекчение.

— Чудесно.

— Не мисля, че щях да се добера до тях без името на висшата Пел. — Тук се поколеба. — И без твоето.

— Нашето.

При тази му поправка тя се усмихна.

— „Лейди Воркосиган“ наистина се оказа нещо като вълшебна думичка. Накара и двете страни да превключат на пауза. Това, както и упоритото и кресливо разгласяване на истината. Но нямаше да успея без името.

— Може ли да изкажа предположението, че името нямаше да успее без теб? — Свободната му ръка стисна нейната. Тя му отговори по същия начин.

Той пак се надигна.

— Чакай… не трябва ли да си в биозащитен костюм?

— Вече не. Лягай, ти казах. Какво си спомняш последно?

— Последният ми ясен спомен е, струва ми се, от четвъртия ден, след като напуснахме Квадикосмоса, от борда на бараярския кораб. Спомням си, че ми беше адски студено.

Усмивката й не се промени, но очите й потъмняха от спомена.

— Правилно си спомняш. Кръвните филтри не можеха да наваксат, макар да работеха четири едновременно. Животът ти се изцеждаше пред очите ни. Метаболизмът ти не можеше да поддържа същото темпо, не успяваше да замени отклонената енергия, въпреки интравенозните системи с хранителен разтвор, които ти вливаха непрекъснато, и многократните кръвопреливания. Капитан Клогстън не можа да измисли как иначе да потисне паразитите, освен като намали до минимум жизнените ви функции — твоите, на Бел и техните. Студена хибернация. Следващата стъпка щеше да е криозамразяване.

— О, не. Пак ли!…

— Това беше за в най-краен случай, но не се наложи, слава Богу. След като с Бел ви упоиха и изстудиха, паразитите спряха да се размножават. Капитаните и екипажите на малката ни флотилия направиха и невъзможното да ни докарат тук с най-голямата безопасна скорост, а може би и малко по-бързо. О, да, тук сме. Пристигнахме в орбита около Ро Сета… вчера, струва ми се.

Беше ли спала оттогава? Не много, заподозря Майлс. Лицето й, макар и грейнало в момента, беше изпито от натрупана умора. Той протегна отново ръка към нея да докосне с два пръста устните й, както обикновено правеше с холовидео образа й, и се оплака:

— Помня, че не ми позволи да се сбогувам както трябва с теб.

— Реших, че това ще подсили мотивацията ти да се върнеш при мен. За една последна дума, ако не за друго.

Той изгрухтя, макар да му беше смешно, и остави ръката си да падне обратно върху подложката. Изкуствената гравитация в стаята едва ли беше настроена на две g, нищо че усещаше ръката си като оловна. Трябваше да признае, че не се чувства съвсем… във форма.

— И сега какво, значи ли, че са ме изчистили от дяволските паразити?

Усмивката й се върна.

— Много по-добре си. Което ще рече, че една страховита сетаганданска лекарка — доведе я висшата Пел — те обяви за излекуван. Но все още си твърде слаб. Трябва да почиваш.

— Да почивам? Не мога да почивам! Какво друго е станало, докато съм спал зимен сън? Къде е Бел?

— Шш, успокой се. Бел е жив. Скоро ще можеш да го видиш, както и Никол. Каютата им е малко по-нататък по коридора. Бел е… — Тя се смръщи колебливо. — Пострадал е повече от теб, но очакват да се възстанови, до голяма степен. С времето.

На Майлс това никак не му хареса.

Екатерин проследи погледа му, обхождащ стаята.

— Намираме се на личния кораб на висшата Пел — тоест на нейния звездноясленски кораб, който е върнала от Ета Сета. Жените от Звездните ясли уредиха двамата с Бел да бъдете преместени тук, за да ви лекуват. Висшите дами не позволиха на никой от мъжете ни да ви придружи на борда като охрана, дори на гвардеец Роик, което предизвика един особено глупав спор на висок глас. В един момент ми идеше да плесна по шамар на всички участници, но точно тогава дамите решиха, че двете с Никол можем да дойдем с вас. Капитан Клогстън много се разстрои, когато разбра, че няма да може да надзирава лечението. Даже искаше да задържи репликаторите, докато не се съгласят да му съдействат, но, както сигурно се досещаш, аз ударих с юмрук по масата и категорично му забраних да си въобразява подобни работи.

— Браво! — И не само защото бе смятал за особено важно невръстните бомби със закъснител да им се махнат от главите в първия възможен момент. Не можеше да си представи по-противен от психологическа гледна точка ход и по-катастрофален от дипломатическа такава, особено на такъв късен етап. — Помня, че се опитвах да успокоя онзи идиот Гупи, който беше изпаднал в истерия, задето го връщат на сетаганданците. Обещах му разни неща… надявам се, че не съм ръсел лъжи през тракащите си зъби. Вярно ли се оказа, че още носи в себе си резервоар от паразити? Излекуваха ли го и него? Или… не? Заклех се в името си, че ако ни съдейства и свидетелства, Бараяр ще го защити, но по онова време предполагах, че ще съм в съзнание, когато пристигнем…

— Да, сетаганданската лекарка излекува и него. Твърди, че латентният остатък от паразитите нямало да се активира отново, но, ако питаш мен, май не беше много сигурна. Явно той е първият оцелял след среща с това биооръжие. Останах с впечатлението, че Звездните ясли го искат за изследователски цели дори повече, отколкото Имперската сигурност го иска за криминално разследване, и ако се наложи да се надцакват за него, сетаганданците ще победят. Нашите хора изпълниха нареждането ти — Гупи все още е на бараярския кораб. Някои от сетаганданците не са много доволни от този факт, но аз им казах, че ще трябва да се разправят с теб по въпроса.

Той се поколеба.

— Май си спомням, че записах и няколко съобщения. До родителите си. И до Марк, до Иван. И до малките Арал и Хелен. Надявам се, че не си… не си ги изпратила, нали?

— Реших да поотложа изпращането.

— О, добре. Боя се, че по онова време мислите ми не течаха особено свързано.

— Може и така да е било — съгласи се тя. — Но пък бяха изключително трогателни.

— Отлагал съм го твърде дълго, предполагам. Вече можеш да ги изтриеш.

— За нищо на света — твърдо заяви тя.

— Но те звучат повече като бълнуване…

— Въпреки това смятам да ги запазя. — Погали го по косата и усмивката й се изкриви. — Някой ден може пак да влязат в обръщение. В края на краищата… следващия път може и да не ти остане време.

Вратата се плъзна встрани и две високи тънки жени влязоха в стаята. Майлс веднага позна по-старшата.

Висшата Пел Навар, консорт на Ета Сета, навярно беше втората по ранг жена в странната тайна йерархия на Звездните ясли, първа след императрицата, самата Райън Дегтиар. Не изглеждаше и ден по-стара, откакто Майлс я беше видял за пръв път преди десет години, само прическата й като че ли беше различна. Невероятно дългата й медноруса коса днес беше сплетена на десетина плитки, започващи на височината на ушите. Украсените им краища се полюляваха край глезените й на едно ниво с подгъва на драпираната й пола. Майлс се запита дали смущаващият ефект, напомнящ донякъде за косата от змии на Медуза, е търсен съзнателно. Кожата й беше все така бледа и съвършена, но дори и за миг на човек не би му хрумнало да определи Пел като млада жена. Твърде много спокойствие, твърде много контрол, твърде много хладна ирония…

Извън най-вътрешните светилища на Небесните градини високопоставените висши дами обикновено се движеха в уединението и защитата на лични силови мехури, скриващи ги от недостойни очи. Самият факт, че се бе появила тук неприкрита, означаваше, че Майлс се намира не другаде, а на територия, принадлежаща към Звездните ясли. Тъмнокосата жена с нея беше достатъчно възрастна, за да има сребърни кичури в косата, която се къдреше по гърба й сред диплите на дългата рокля, а кожата й, макар и без бръчка или петънце, носеше видимата мекота, която идва с годините. Хладна, почтителна и непозната.

— Лорд Воркосиган. — Хоут Пел го удостои със сравнително сърдечно кимване. — Радвам се, че ви заварвам буден. На себе си ли сте вече?

„Защо, какъв съм бил преди?“ Боеше се, че не му е трудно да се досети.

— Така мисля.

— За мен беше голяма изненада да се срещнем по този начин, макар и, предвид обстоятелствата, изненадата да не беше неприятна.

Майлс се изкашля.

— И за мен всичко беше изненада. Вашите бебета в репликаторите — прибрахте ли си ги? Добре ли са?

— Хората ми приключиха с изследванията им снощи. Изглежда, са в чудесно здраве, въпреки страховитите си приключения. Съжалявам, че нещата не са се развили така благоприятно и за вас.

Тя кимна на придружителката си. Жената се оказа лекарка и се зае бързо и делово да го прегледа. Не за пръв, но както изглеждаше, за последен път, предположи Майлс. Подканящите му въпроси за генетично създадените паразити бяха посрещнати любезно, но твърде сдържано откъм информативност на отговорите, което накара Майлс да се зачуди дали тъмнокосата наистина е лекар… или специалист по военен дизайн например. Или ветеринар. Само дето повечето ветеринари, които познаваше, даваха признаци, че харесват пациентите си.

Екатерин беше по-твърда от него.

— Можете ли да ми дадете някаква представа колко дългосрочни странични ефекти можем да очакваме от това злощастно заразяване, както при лорд ревизора, така и при пристанищен управител Торн?

Жената махна на Майлс да закопчае дрехата си и се обърна към Екатерин.

— Вашият съпруг — постара се „съпруг“ да прозвучи като дума от непознат език в устата й — наистина страда от известни мускулни и циркулаторни микротравми. Мускулният тонус би трябвало да се възстанови постепенно и след време да се върне към предишните си нива. Все пак, предвид по-раншната му криотравма, бих очаквала по-голяма вероятност от циркулаторни проблеми в по-напреднала възраст. Макар че като се има предвид колко кратко живеете вие, няколко десетилетия разлика в очакваната продължителност на живота може и да не изглежда от такова значение.

„Точно обратното, мадам.“ Мозъчен удар, тромбози, кръвни съсиреци, аневризми, сигурно до това се свеждаше в превод прогнозата й, предположи Майлс. Какво щастие. Просто ги добавете към списъка наред с иглените пушки, звуковите гранати, плазмените пушкала и невроразрушителните лъчи. Плюс горещите занитвачи и вакуума.

И пристъпите. Та какъв ли интересен кумулативен ефект можеше да се очаква, когато циркулаторните му микротравми пресекат пътищата си с пристъпното му разстройство? Майлс реши да запази този въпрос за собствените си лекари по-късно. Едно предизвикателство би им дошло добре. Щеше да се превърне в трижди проклет обект на изследване, за пореден път. Военно, както и медицинско, осъзна той и го полазиха тръпки.

Висшата продължи да обяснява на Екатерин:

— Бетанецът е получил значително по-големи вътрешни увреждания. Пълно възстановяване на мускулния тонус може и никога да не настъпи, трябва да се избягва и всякакво циркулаторно натоварване. Среда с ниска или нулева гравитация навярно би била най-щадяща по време на възстановяването. Доколкото разбрах от разговора си с партньорката му, жената квади, това би могло лесно да се уреди.

— Ще се уреди всичко, от което Бел има нужда — даде обет Майлс. При такава тежка травма, получена в служба на императора, ИмпСи би трябвало да остави Бел на мира дори и без застъпничеството на имперски ревизор, дори да му отпусне и малка инвалидна пенсия в добавка.

Висшата Пел помръдна леко брадичка. Лекарката удостои планетарния консорт с покорен поклон, извини се и излезе.

Пел се обърна към Майлс:

— Щом се почувствате достатъчно възстановен, лорд ревизор Воркосиган, гем-генерал Бенин би искал да разговаря с вас.

— А! Даг Бенин е тук? Добре! И аз искам да говоря с него. Прехвърлиха ли вече злосторника ба под негова юрисдикция? И стана ли кристално ясно за всички, че Бараяр няма никакво участие в незаконните пътешествия на вашия човек?

— Въпросният ба е бил от Звездните ясли и беше върнат в Звездните ясли — отговори Пел. — Това е вътрешен въпрос, макар ние, разбира се, да сме признателни на гем-генерал Бенин, задето се зае вместо нас с хората извън нашата сфера на действие, които може да са подпомогнали провинилия се ба в неговото… безумно бягство.

Така, значи висшите дами си бяха прибрали заблуденото агне. Майлс потисна лекия пристъп на жал към нещастния ба. Обезсърчителният тон на Пел не подканваше към нови въпроси от страна на чуждоземните варвари. Трудна работа. От всички планетарни консорти, Пел беше най-склонна да поема рискове, но вероятността оттук нататък Майлс да я хване сама, лице в лице, беше нищожна, а още по-нищожна беше вероятността тя да се впусне в откровена дискусия по въпроса пред някой друг.

Той изпробва късмета си:

— Накрая стигнах до заключението, че онзи ба трябва да е изменник, а не, както мислех в началото, агент на Звездните ясли. Любопитен съм какъв е бил механизмът на това странно отвличане. Гупи — джаксънианският контрабандист Русо Гупта — можа да ми даде само външен поглед към събитията, и то само от първия си контакт с вашия човек, когато той е разтоварил репликаторите от онзи кораб, който трябва да е бил годишният детекораб до Ро Сета, нали?

Пел си пое дълбоко дъх, но все пак потвърди, макар и неохотно:

— Да. По всичко личи, че престъплението е било планирано и подготвяно отдавна. Злосторникът е отровил консорта на Ро Сета, нейните придворни и екипажа на кораба веднага след последния скок. По време на срещата всички вече са били мъртви. Настроил е автонавигацията на кораба да го отведе право в слънцето на близката система. В негова полза може да се каже, че последното е било замислено като един вид подобаваща погребална клада — намусено призна тя.

Предвид опита си с мистериите на висшите погребални обичаи Майлс почти можеше да разбере подобно изказване в полза на затворника, без мозъкът му да се сгърчи от напъване. Почти. Но Пел говореше за намерението на провинилия се ба като за факт, а не като за предположение, което означаваше, че за една нощ виещите дами са имали по-голям късмет при разпита на изпадналия в делириум ба, отколкото специалистите на Майлс за цялото им пътуване дотук. „Подозирам, че късметът няма нищо общо с това.“

— Мислех, че би следвало да носи със себе си по-голямо разнообразие от биологични оръжия, ако му е останало време да оплячкоса детекораба преди да го изостави и унищожи.

Пел обикновено излъчваше жизненост и добро настроение, нещо типично за планетарните консорти, но последната му забележка докара на лицето й смразяваща гримаса.

— Тези въпроси не подлежат на дискутиране извън Звездните ясли.

— Принципно, не. Но за жалост вашите… частни неща успяха да изминат доста дълъг път извън Звездните ясли. Както самият аз мога да свидетелствам лично. И се превърнаха в източник на една съвсем нечастна тревога за нас покрай присъствието на вашия ба на станция Граф. Когато тръгнахме оттам, никой не беше сто процента сигурен, че сме идентифицирали и обезвредили всички възможни източници на зараза.

Пел неохотно призна:

— Планът му е бил да открадне целия набор. Но висшата дама, която отговаряла за… запасите на консорта, макар и умирайки, успяла да ги унищожи преди смъртта си. Както е повелявал дългът й. — Очите на Пел се присвиха. — Тя ще се помни сред нас.

Колежка на тъмнокосата жена може би? Дали хладната лекарка не охраняваше подобен арсенал от името на Пел, защо не и на борда на същия този кораб? „Пълният набор значи.“ Майлс архивира това мълчаливо признание засега, а по-късно щеше да го сподели с най-висшите ешелони в ИмпСи, и побърза да пренасочи разговора.

— Но какво всъщност се е опитвал да направи? Сам ли е действал? И ако е било така, как е надвил програмираната си лоялност?

— Това също е вътрешен въпрос — мрачно повтори тя.

— Е, нека изкажа своите предположения — разбърза се Майлс, преди да се е обърнала и да е сложила край на разговора. — Смятам, че този ба е бил от най-близкото обкръжение на император Флечър Гиайя и следователно на неговата покойна майка. Предполагам, че е бил един от най-доверените хора на старата вдовстваща императрица Лизбет по време на управлението й. Нейният биозаговор, планът й да раздели висшите на конкуриращи се подгрупи, беше потушен след смъртта й…

— Не беше заговор — неубедително възрази хоут Пел. — В буквалния смисъл на думата.

— Неоторизирана едностранна промяна тогава. По някаква причина този ба не е бил прочистен заедно с другите от вътрешния й кръг след смъртта й — а може и да е бил, не знам. Понижен, може би? Както и да е, предполагам, че цялата тази авантюра е била криворазбран опит да доведе докрай намеренията на мъртвата си господарка… или майка? Близо ли съм?

Хоут Пел го изгледа с крайна неприязън.

— Достатъчно близо. Във всеки случай сега с него вече е свършено. Императорът ще е доволен от вас — отново. Някакъв знак за благодарността му може да се очаква на утрешната церемония по кацането на детекораба, на която сте поканен заедно с мадам съпругата ви. Първите чужденци — съвсем първите, — удостоени с подобна чест.

Майлс махна, сякаш да отстрани това дребно отклонение от основната тема.

— Бих заменил всичката чест за малко информация.

Пел изсумтя.

— Не сте се променили, нали? Все така ненаситно любопитен. До степен на нахалство — натъртено добави тя.

Екатерин се усмихна малко пресилено.

Майлс не обърна внимание на думите й.

— Изтърпете ме, моля. Все още не го проумявам напълно, струва ми се. Подозирам, че хоут — и ба — още не са толкова „пост хомо сапиенс“, че да са неподатливи на самоизмама, толкова по-изтънчена, колкото изтънчени са самите те. Видях лицето на онзи ба, когато унищожих криокуфарчето с генетичните проби пред очите му. Нещо се пречупи. Нещо последно, отчаяно… нещо… — Беше убивал телата на хора, беше теглил последствията от това, познаваше го. Но никога дотогава не беше убивал душата на човек, а тялото му да продължи да диша, ограбено и обвиняващо. „Трябва да проумея това.“

На Пел очевидно не й беше приятно да продължава този разговор, но разбираше и дълбочината на един дълг, който не можеше да се изплати с тривиални неща като медали и церемонии.

— Изглежда, че въпросният ба е искал нещо повече от мечтата на Лизбет — бавно каза тя. — Планирал е нова империя, на която той да бъде едновременно император и императрица. Откраднал е висшите деца на Ро Сета не просто като ядрото на бъдещото население за своето ново общество, но и като… партньори. Консорти. Стремял се е към генетични висоти, по-висши дори от тези на Флечър Гиайя, който, макар и част от целта на хоут, не си въобразява, че е самата цел като такава. Какво високомерие — въздъхна тя. — Каква лудост.

— С други думи — прошепна Майлс, — той е искал деца. По единствения начин, по който е можел да… да ги зачене.

Ръката на Екатерин се стегна на рамото му.

— Лизбет… не е трябвало да му казва толкова много — продължи Пел. — Превърнала го е била в домашен любимец. Отнасяла се е с него по-скоро като с дете, отколкото като с прислужник. Беше силна личност, но не винаги постъпваше… мъдро. А може би е започнала и да си… угажда на стари години.

Да — заговорникът ба беше „брат“ на Флечър Гиайя, нещо като клонинг на сетаганданския император. По-голям „брат“. Проведен експеримент, оценен като успешен… после десетилетия на служба в Небесните градини и вечно висящият въпрос — защо не той, а брат му, е удостоен с всичката тази чест, власт, богатство, плодовитост?

— Един последен въпрос. Как се казваше този ба?

Устните на Пел се стиснаха упорито.

— Той вече няма име. И никога няма да има.

Заличен. „И нека наказанието е равно на престъплението.“

Майлс потръпна.

 

 

Луксозният подемник зави към двореца на императорския губернатор на Ро Сета, обширен комплекс, ярко осветен в нощта. Возилото се снижи към огромната тъмна градина — обточена с вени от светлини покрай улиците и пътеките, тя лежеше източно от сградите. Майлс зяпаше очарован през прозореца си, докато пикираха надолу, а после се изкачваха нагоре над малка верига хълмове, и се опитваше да отгатне дали пейзажът е естествен, или е бил изваян от човешка ръка в повърхността на Ро Сета. Поне отчасти изкуствен, във всеки случай, защото в склона от другата страна на възвишението се бе приютила тревистата купа на амфитеатър с изглед към едно лъскаво като черна коприна езеро, широко километър. От другата страна на езерото столичният град на Ро Сета хвърляше кехлибарени отблясъци по нощното небе.

Амфитеатърът беше осветен само от греещи с мътна светлина глобуси, пръснати щедро по цялата му ширина — силовите мехури на хиляда висши дами, настроени да излъчват в траурно бяло, приглушено до едва забележимо фосфоресциращо сияние. Бледи фигури се движеха между тях леко като привидения. Гледката се скри от погледа му, когато водачът на подемника го изви в дъга и го приземи леко на няколко метра от брега на езерото, в единия край на амфитеатъра.

Вътрешното осветление на подемника стана съвсем малко по-ярко, в червения спектър на светлината, предназначен да помогне на пътниците с адаптирането на зрението им към мрака навън. Гем-генерал Бенин, който седеше от другата страна на пътечката, се извърна от прозореца си. Трудно беше да се разчете изражението му под официалните спирали в черно и бяло на лицевата му окраска, които го маркираха като имперски гем-офицер, но Майлс реши, че е по-скоро замислено. В червената светлина униформата му грееше като прясна кръв.

Като цяло, дори и с внезапното си и близко запознанство с биооръжията на Звездните ясли, Майлс не беше сигурен, че би разменил скорошните си кошмарни преживявания с тези на Бенин. Последните седмици явно бяха били изтощителни за старшия офицер от вътрешната сигурност на Небесните градини. Детекораб, превозващ членове на Звездните ясли, за който той е отговарял лично, изчезва без следа по маршрута си; неточни и оскъдни доклади за движението на Гупи, намекващи не само за спираща дъха кражба, но и за вероятно биозаразяване с продукти от най-тайните запаси на Яслите; следи, които се губят в сърцето на една вражеска империя.

Нищо чудно, че когато снощи най-после пристигна в орбита около Ро Сета, за да разпита Майлс лично — и крайно любезно, естествено, — беше изглеждал толкова уморен, дори под лицевата си боя, колкото се бе чувствал Майлс. Наддаването за правата над Русо Гупта не продължи дълго. Майлс определено симпатизираше на силното му желание да се сдобие с някой, на когото да си изкара гнева и объркването, особено след като от Звездните ясли му бяха измъкнали главния злодей в лицето на провинилия се ба, но, първо — Майлс беше дал думата си на вор, и второ — откри, че тази седмица му е позволено кажи-речи всичко на Ро Сета.

Майлс обаче още не беше решил какво да прави с Гупи, когато всичко приключи по реда си. Да го прибере в някой бараярски затвор би означавало безсмислени разходи за Империята. Да го върне на Джаксън Хол и да го пусне там на воля би било чиста проба покана към контрабандиста да се върне към старите си навици и препитание — щеше да е лоша услуга за съседите, а и изкушение за по-отмъстително настроените сетаганданци. Сещаше се за още едно достатъчно отдалечено място, където да остави особа с такова тъмно минало и разнородни таланти, но щеше ли да е честно спрямо адмирал Куин?… Бел се бе смял, продължително и доста злобно, на тази идея, смя се, докато едва не се задуши от липса на въздух.

Въпреки ключовото място на Ро Сета в бараярските стратегически и тактически разработки, Майлс никога не беше стъпвал на планетата. Не го направи и сега, поне не в началото. Кривейки лице, той прие помощта на Екатерин и гем-генерал Бенин, които с общи усилия го прехвърлиха от подемника върху един плъзгач. По време на предстоящата церемония възнамеряваше да си стои на краката, но един съвсем краткотраен експеримент в тази насока му беше дал да разбере, че се налага да пести максимално силите си. Поне не беше единственият, нуждаещ се от механична помощ. Никол бавно кръжеше около Бел Торн. Хермафродитът изправи гръб и пое контролните ръчки на плъзгача си; само тръбичката, подаваща кислород в ноздрите му, издаваше крайното му изтощение.

Гвардеец Роик, с идеално изгладена фамилна униформа и лъснати до блясък ботуши, зае позиция зад Майлс и Екатерин, надминавайки себе си по вдървеност и безмълвие. Стреснат кажи-речи до смърт, би казал Майлс, ако трябваше да гадае. Не можеше да вини момчето.

Понеже беше решил, че тази вечер представлява цялата Бараярска империя, а не само своя Дом, Майлс предпочете да се облече в един от семплите си сиви цивилни костюми. Екатерин изглеждаше висока и грациозна като висша дама в някаква ефирна одежда в сиво и черно — Майлс подозираше, че се е разиграла една от тайните женски шивашки конспирации с личното участие на Пел или на някоя от множеството й придворни дами. Когато гем-генерал Бенин поведе групичката им напред, Екатерин тръгна до плъзгача на Майлс, положила ръка на лакътя му. Леката й, тайнствена усмивка беше сдържана както винаги, но Майлс имаше усещането, че съпругата му се движи с някаква нова и твърда увереност, без следа от страх в сенките на мрака.

Бенин спря при малка група мъже, светлеещи на тъмния фон като привидения. Сложна мешавица от парфюми се носеше по влажния въздух откъм дрехите им, ясно доловима, но и някак хармонична. Гем-генералът добросъвестно представи всеки един от придружителите си на настоящия висш губернатор на Ро Сета, който беше от съзвездието Дегтиар и се явяваше далечен братовчед на сегашната императрица. Губернаторът, както и всички присъстващи хоут мъже, беше облечен в свободната бяла туника и панталони на пълния траур, с многопластов бял плащ, който се петлееше покрай глезените му.

Предишният губернатор, с когото Майлс се беше срещал само веднъж, беше дал ясно да се разбере, че чуждопланетните варвари не са добре дошли на неговия свят, но сегашният преви гръб в нисък и очевидно искрен поклон, с длани, притиснати официално пред гърдите. Майлс примигна стреснато, защото жестът приличаше повече на поклон на ба пред хоут, отколкото на кимването на хоут към чуждопланетянин.

— Лорд Воркосиган. Лейди Воркосиган. Пристанищен управител Торн. Никол от квадите, гвардеец Роик от Бараяр. Добре дошли на Ро Сета. Моят дом е на вашите услуги.

Всички отвърнаха с подходящи за случая благодарности. Майлс се замисли за словесния изказ — „моят дом“, не „моето правителство“ — и си напомни, че предстоящата тази вечер церемония е частна по характер. Висшият губернатор за миг отклони вниманието си към далечните светлини на някаква спускаща се от орбита совалка, устните му се разтвориха леко, докато се взираше в грейналото нощно небе, но, за негово разочарование, совалката се отдалечи към другия край на града. Губернаторът й обърна гръб и се понавъси.

Няколкото минути неангажиращ разговор между губернатора и Бенин — официални пожелания за крепкото здраве на сетаганданския император и неговата императрица и донякъде по-спонтанно звучащи запитвания за общи познати — беше прекъснат на свой ред от светлините на втора совалка, които се появиха в предутринния мрак. Губернаторът и този път вдигна глава и впи очи в небето. Майлс плъзна поглед по умълчаната тълпа от висши мъже и мехури на висши жени, пръснати като бели цветчета по вдлъбнатия склон. Те почти не помръдваха, но Майлс по-скоро усети, отколкото чу въздишката, разлюляла като вълна редиците им под напора на напрегнато очакване.

Този път совалката се приближи и светлините й грейнаха по-ярко, докато бучеше над езерото, чиито води се пенеха къдрави в следата й. Роик отстъпи нервно, после пристъпи отново напред, по-близо до Майлс и Екатерин, без да изпуска от поглед увисналото почти над главите им туловище. Страничните светлини осветяваха емблемата на фюзелажа — червен пискун, пламтящ като огън. Совалката се приземи на подпорите си леко като котка, потракването и припукването на изстиващия й горещ корпус прозвучаха гръмко в задъханата, притаена неподвижност.

— Време е да стана — прошепна Майлс на Екатерин и приземи плъзгача си. Двамата с Роик му помогнаха да се измъкне, да се изправи на собствените си крака, да направи крачка напред и да застане мирно. Ниско подрязаната трева под краката му бе мека като скъп килим и миришеше влажно на мъх.

Отвори се широк товарен люк, към земята се плъзна рампа, осветена от отдолу с бледа, разсеяна светлина. Най-напред по нея се плъзна мехур на висша дама — силовото му поле не беше плътно като на останалите, а прозрачно като воал. Плаващият стол вътре беше празен.

— Къде е Пел? — пошушна Майлс на Екатерин. — Мислех, че всичко това е нейно… дело.

— Този е за консорта на Ро Сета, която е загинала на детекораба — прошепна му тя на свой ред. — Сега ще слезе и висшата Пел, която отговаря за децата на мястото на мъртвия консорт.

Майлс се беше срещал с мъртвата жена, съвсем за кратко преди десет години. За свое съжаление, сега почти не си я спомняше, освен като бегъл образ с разкошна шоколадовокафява, много дълга коса и поразителна хубост, маскирана сред присъствието на други, също толкова великолепни висши дами, запомнил беше и решителната ожесточеност, с която се отнасяше към задълженията си. Въпреки смътния спомен плаващият стол внезапно му се стори още по-празен.

Появи се втори мехур, после и други, последваха ги гем-жени и прислужници ба. Вторият мехур спря при групичката на губернатора, стана прозрачен и угасна. Облечената в бяло Пел седеше като кралица на плаващото си кресло.

— Гем-генерал Бенин, моля предайте, както бяхте натоварен, благодарностите на императора хоут Флечър Гиайя към тези чуждопланетяни, които върнаха у дома надеждите на нашето Съзвездие.

Говореше с нормален глас, а и Майлс не видя къде са разположени гласовите приематели, но слабото ехо откъм тревистата купа му даде да разбере, че думите им се предават към всички присъстващи в амфитеатъра.

Бенин извика Бел напред и след няколко подходящи церемониални фрази връчи на бетанеца висша почетна грамота — вързано с панделка хартиено руло, написано лично от ръката на императора, което носеше странното име „Свидетелство от Небесния дом“. Майлс познаваше сетагандански гем-лордове, които биха дали собствените си майки, за да ги включат в годишния Свидетелски списък, само дето подобна жертва би била крайно недостатъчна, за да ги класира. Бел снижи плъзгача си, така че Бенин да връчи лично в ръцете му свитъка, и макар в очите му да грееше иронично пламъче, на свой ред чинно изрази благодарностите си към далечния Флечър Гиайя и за пръв път не отпусна и на милиметър юздите на хапливия си хумор. За това вероятно спомогна и крайното му изтощение — факт, който изпълни Майлс с краткотраен прилив на гузно облекчение.

Майлс примигна и с мъка възпря напиращата гигантска усмивка, когато гем-генералът призова Екатерин и й връчи подобна грамота с панделка. Очевидното й задоволство също не беше лишено от известна ирония, но тя изрази благодарността си с подобаващо изящество на изказа.

— Милорд Воркосиган — произнесе Бенин.

Майлс пристъпи напред не без известна бдителност.

— Негово императорско величество, император хоут Флечър Гиайя, ми напомня, че истинската деликатност в даряването винаги е съобразена с вкусовете на дарявания. Затова и той ме натовари само да ви предам личната му признателност със собствения му Дъх и Глас.

Първа награда — сетаганданският Орден за заслуги — какво неудобство се беше оказал онзи медал преди десет години. Втора награда — два сетагандански Ордена за заслуги? Явно не. Майлс въздъхна облекчено, само с тънка нишка на съжаление.

— Предайте на Негово императорско величество, че може да разчита на мен.

— Нейно императорско величество, императрица хоут Райън Дегтиар, придворна в Звездните ясли, също ме натовари да ви предам личната й признателност със собствения й Дъх и Глас.

Майлс се поклони забележимо по-ниско.

— Аз съм винаги на нейните услуги.

Бенин отстъпи крачка назад, а висшата Пел се придвижи на мястото му.

— Наистина. Лорд Майлс Нейсмит Воркосиган от Бараяр, Звездните ясли ви призовават.

Бяха го предупредили за това и той го беше обсъдил с Екатерин. От практическа гледна точка, нямаше смисъл да отказва тази чест — в Звездните ясли сигурно вече имаха поне килограм от плътта му някъде из архива си, събрана не само по време на лечението му тук, но и от онова незабравимо негово посещение на Ета Сета преди години. Така че, само със слабо стягане в областта на стомаха, той пристъпи напред и остави един прислужник ба да навие ръкава му и да връчи подноса с лъскавата игла за тъканни проби на висшата Пел.

Със собствената си бяла, дългопръста ръка, Пел вкара иглата в месестата част под лакътя му. Беше толкова тънка, че той почти не усети убождането, а когато тя я извади, на кожата му се събра само малка капка кръв, която прислужникът попи с тампон. Пел положи иглата в собствения й миниатюрен замразител, вдигна го високо да я видят всички, затвори го и го прибра в едно отделение, вградено в облегалката на плаващото й кресло. Тихият шепот откъм хората в амфитеатъра не прозвуча гневно, макар и да се усети лека нишка на озадачение. Най-голямата чест, която можеше да бъде оказана на един сетаганданец, по-голяма дори от годежа с висша дама, беше официално да включат генома му в банките на Звездните ясли — оттам следваше разбиването му на отделни гени, подробното им изследване и евентуалното селективно включване на одобрените в следващото поколение на висшата раса.

Майлс се зае да смъкне ръкава си и прошепна на Пел:

— Моето май е повече втълпено, отколкото вродено, да знаеш.

Изящните й устни успяха да не се усмихнат и вместо това оформиха едно беззвучно „Шшш“.

Искрицата на черен хумор в очите й се скри отново сякаш зад воал от утринна мъгла, когато тя реактивира силовото си поле. Небето на изток, отвъд езерото и следващата верига хълмове, избледняваше. Мъгливи въртулки се къдреха над езерната вода, гладката й повърхност посивяваше стоманено, отразявайки предутринния лазур.

Още по-дълбока тишина обгърна сбраните висши, когато през вратата на совалката и надолу по рампата се плъзнаха ред след ред подемници с репликатори, водени от гем-жените и прислужниците ба. Съзвездие след Съзвездие, висшите бяха извиквани напред от изпълняващата длъжността консорт хоут Пел да си получат репликаторите. Губернаторът на Ро Сета остави малката група гостуващи знаменитости и герои и също се присъедини към своя клан, а Майлс осъзна, че дълбокият му поклон от преди половин час в крайна сметка не е бил израз на някаква прикрита ирония. Облеченото в бяло множество не беше цялата висша раса, обитаваща Ро Сета, а само една част, чиито генетични кръстоски, уредени от клановите предводители, даваха плод на този ден, тази година.

Мъжете и жените, чиито деца им биваха доставени тук, може и никога да не се бяха докосвали или дори виждали един друг до тази заран, но всяка група мъже получаваше от ръцете на Звездните ясли децата, които сами бяха заченали. На свой ред те водеха подемниците при очакващите ги бели мехури, в които се намираха генетичните им партньорки. Когато всяко съзвездие се пренареди около своя подемник с репликатори, мътното траурнобяло на силовите екрани грейна в ярките цветове на дъгата. Пъстрите мехури поеха към изходите на амфитеатъра, последвани от своите придружители мъже, хълмистият хоризонт отвъд езерото очерта силуета си на фона на зората, а високо горе звездите избледняха.

Когато висшите пристигнеха в своите домове-анклави, пръснати по цялата планета, бебетата отново щяха да бъдат предадени в ръцете на гем-бавачките и помощниците, които да ги извадят от репликаторите. Оттам новородените биваха препращани в яслите на различните съзвездия. Родител и дете можеше никога повече да не се срещнат. И все пак в тази церемония като че ли имаше нещо повече от обикновен висш протокол. „Нима всички ние рано или късно не биваме призовавани да върнем децата си обратно на света?“ Ворите го правеха, поне в идеалите си. „Бараяр изяжда децата си“, казала веднъж майка му, според твърдението на баща му. И погледнала към Майлс.

„И така — уморено си помисли Майлс. — Герои ли сме ние тук и днес, или най-големите необесени предатели?“ В какво щяха да се превърнат след време тези мъничета, побрали надеждите на висшата каста? Възможно ли е, без да подозира дори, да беше спасил от смърт някой бъдещ отмъстител, жадуващ гибелта на Бараяр — враг и убиец на собствените му още неродени деца?

И ако такова едно сурово предсказание му беше предречено навреме от някой жесток бог, би ли могъл той да постъпи различно?

Потърси ръката на Екатерин със своята студена ръка и пръстите й го обвиха с топлина. Вече беше достатъчно светло, за да види лицето му.

— Добре ли си, любов моя? — загрижено промълви тя.

— Не знам. Хайде да си вървим вкъщи.