Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (14)

Глава 14

„Първо. Да се запечата биозаразеният район.“

Затвориха ли входния шлюз след себе си, когато се качиха на „Идрис“? Да. Някой отварял ли го е оттогава?

Майлс вдигна китката си към устните си и въведе кода за връзка с Вен в комуникатора си. Роик пристъпи по-близо до шушулката, но Майлс вдигна рязко ръка да го спре. Гвардеецът проточи врат напред, надзърна през рамото на Майлс и очите му станаха като паници.

Няколкото секунди закъснение, докато търсещата програма на комуникатора открие Вен, се проточиха като изстиваща лой. Най-накрая се чу настръхналият глас на началника:

— Тук Вен. Сега пък какво има, лорд Воркосиган?

— Намерихме пристанищен управител Торн. Затворен е в спасителна шушулка в инженерния отсек. Изглежда много болен. Според мен се касае за биозаразяване на района, тревога трета степен в най-добрия случай, а нищо чудно да се окаже и пета степен. — Пета степен беше най-високата и се обявяваше по време на биологична война. — Къде се намирате в момента?

— В товарен отсек номер две. Контрольорът и съдията са с мен.

— Никой не се е опитвал да слезе или да се качи на кораба след нас, нали? Самият вие не сте излизали по някаква причина?

— Не.

— Разбирате необходимостта никой да не напуска „Идрис“, докато не разберем с какво, по дяволите, си имаме работа, нали?

— Да не мислите, че съм достатъчно побъркан да пренеса дявол знае каква чума на собствената си станция?

„Шах.“

— Много добре, началник. Виждам, че сме на едно мнение по този въпрос. — „Второ. Да се предупредят медицинските власти в района.“ Всеки своите. — Смятам да уведомя адмирал Ворпатрил и да поискам медицинска помощ. Предполагам, че станция Граф си има свои процедури за спешни случаи.

— Които ще задействам веднага щом освободите канала ми за връзка.

— Добре. Аз пък възнамерявам в първия удобен момент да скъсам печатите, които задържат кораба, и да го изведа на известно разстояние от рамата, просто за всеки случай. Бихте ме улеснили значително, ако вие или контрольор Грийнлоу бъдете така добри да уведомите контролната кула и да осигурите разрешение за влизане в станцията на совалката, която ще изпрати Ворпатрил. Междувременно… настоятелно ви съветвам да запечатате шлюзовете между вашия товарен отсек и тази централна секция, докато… докато не разберем нещо повече. Открийте контролното табло за атмосферата в отсека и се опитайте да превключите на вътрешна циркулация. Аз не… не съм измислил още какво да правя с проклетата шушулка. Край.

Прекъсна връзката и впери безсилен поглед в тънката стена, която го делеше от Бел. Доколко надеждна бариера срещу биозаразяване беше материята на една запечатана спасителна шушулка? Доста надеждна вероятно, освен срещу агент, специално разработен за тази цел. Една нова и ужасяваща идея къде точно да потърси Солиан, или по-скоро каквото там органично петно беше останало понастоящем от него, се настани упорито във въображението му.

С този качествен дедуктивен скок се появи нова надежда. И нов ужас. Солиан бе разкаран от сцената, навярно на борда на същия този кораб и по време, когато пътниците и екипажът са се движели свободно между него и станцията. Без да избухне епидемия. Ако Солиан е бил разложен с помощта на същия кошмарен метод, който е причинил смъртта на приятелите на Гупта, и това е станало вътре в спасителна шушулка, която след това е била сгъната прилежно и прибрана да не се мотае в краката на хората… това най-вероятно означаваше, че може да елиминира опасността за всички останали, ако остави Бел в запечатаната му шушулка.

За всички с изключение на Бел, разбира се…

Не беше ясно дали инкубационният или латентният период на инфекцията може да се променя по желание, макар че, ако съдеше по ставащото, най-вероятно беше възможно. Шест дни за Гупта и приятелите му. Шест часа за Бел? Но болестта или отровата, или биомолекулярният процес, или каквото беше там, бе убило джаксънианците бързо, само за няколко часа, след като беше навлязло в активната си фаза. С колко време разполагаше Бел преди животоспасяващата медицинска намеса да стане безсмислена? Преди мозъкът му да започне да се превръща в бълбукаща сива каша заедно с тялото му?… Часове, минути, или вече е твърде късно? И каква намеса би могла да помогне?

„Гупта е оцелял. Следователно е възможно да се оцелее.“ Мозъкът му се заби в този факт като алпинистки клин в скална стена. „Закрепи се и давай нагоре, момче.“

Вдигна комуникатора към устните си и активира канала за спешна връзка с адмирал Ворпатрил. Ворпатрил се отзова незабавно:

— Лорд Воркосиган? Медицинският отряд, за който помолихте, пристигна на станцията преди минути. Би трябвало всеки момент да стигнат при вас, за да помогнат при прегледа на затворника ви. Или вече са там?

— Може и да са, но в момента аз съм на борда на „Идрис“ заедно с гвардеец Роик. И, за жалост, с контрольор Грийнлоу, съдия Лютвин и началник Вен. Наредихме корабът да бъде запечатан. Изглежда, имаме биологично заразяване на борда. — И повтори онова, което беше казал и на Вен, само с малко повече подробности.

Ворпатрил изруга.

— Да пратя ли едноместна совалка да ви прибере оттам, милорд?

— В никакъв случай. Ако във въздуха тук има нещо заразно — което не можем да изключим, докато не се вземат проби, — то, ами… вече е твърде късно.

— Ще наредя на медицинския отряд веднага да тръгне към „Идрис“.

— Не всички, по дяволите. Нека част от хората ни останат при квадите и се занимаят с Гупта. Жизненоважно е да разберат защо е оцелял. Щем не щем ще останем затворени тук за известно време, така че нека не качваме на борда повече хора от необходимото. Погрижи се обаче да ми пратят най-умните. В биозащитни костюми пета степен. Можеш да пратиш с тях и каквато апаратура поискат, но никой и нищо няма да напуска кораба, докато нещата не се изяснят. — „Или докато чумата не натръшка всички ни…“ Майлс си представи как завличат „Идрис“ далеч от станцията и го изоставят в открития космос като последен пристан, или по-право гробница на всички, имали неблагоразумието да се озоват на борда му. Дяволски скъпа гробница, ако не друго. И преди се беше изправял лице в лице със смъртта, веднъж дори беше губил битката, но самотната грозота на тази смърт го разтърси до дъно. Този път май нямаше как да я преметне с разни криокамери. Поне за последните жертви със сигурност. — Само доброволци, разбрахте ли ме, адмирале?

— Разбирам — сериозно отвърна Ворпатрил. — Веднага ще се заема, милорд ревизор.

— Добре. Воркосиган, край.

Колко време му оставаше на Бел? Половин час? Два часа? Колко време щеше да е необходимо на Ворпатрил, за да организира групата доброволци и необходимото им оборудване? Повече от половин час със сигурност. И какво биха могли да направят, щом се озоват тук?

Като се изключеше промененият му генотип, с какво друго се различаваше Гупта от останалите?

Аквариумът му? Че е дишал с хриле… Бел нямаше хриле, така че от това нямаше да излезе нищо. Изстиваща вода, плискаща се над жабешкото му тяло, галеща ветрилообразните му ципи, навлизаща през кръвонапълнените, подредени като перушина на птица хриле, охлаждаща кръвта му… възможно ли бе някоя фаза от тази дяволска, разлагаща биоматерията зараза да е чувствителна към топлината и да се задейства от телесната температура?

„Леденостудена баня?“ Една картина изникна в главата му и той се ухили до уши. Медицински неиздържан, но затова пък доказано успешен метод за смъкване на телесната температура, нямаше две мнения по въпроса. Той лично можеше да гарантира за ефекта. „Благодаря ти, Иване.“

— Милорд? — повика го несмело Роик, явно притеснен от немигащия му поглед, вперен в нищото.

— Сега с теб ще тичаме така, сякаш триста дяволи ни гонят по петите момче. Ти бягай в камбуза да видиш за лед. Ако няма готов, включи каквато машина имат там на максимална мощност. Аз ще те чакам в лечебницата. — Трябваше да действа бързо. Без обаче да изглупява от паника. — Там може да има предпазни костюми.

Ако се съдеше по изражението на Роик, той определено срещаше затруднения да следи мисълта му, но поне последва Майлс, който изхвръкна от работилницата и хукна по коридора. Качиха се с асансьора две нива по-нагоре, при камбуза, лечебницата и залите за почивка. По-задъхан, отколкото му се искаше да признае, Майлс махна на Роик накъде да тича и сам хукна към лечебницата в другия край на централния цилиндър. Едва не обърка отключващия код от нерви и след няколко влудяващи секунди най-после се озова в малкия корабен лазарет.

Оборудването беше оскъдно — две малки отделения, макар и двете да осигуряваха най-малко трета степен биозащита, плюс стая за прегледи, оборудвана за по-леки хирургически операции, където се помещаваше и аптечката. Сериозните операции и тежките наранявания обикновено се прехвърляха към по-добре оборудваните лечебници на корабите от военния ескорт. Да, в банята на едното отделение имаше лечебна вана, която можеше да се стерилизира. Майлс си представи нещастните пътници с кожни инфекции, които киснат там с часове. Чекмеджета и шкафове, пълни с медицинска апаратура. Отвори ги всичките. Ето го кръвния синтезатор, после чекмедже с тайнствени и притеснителни на вид предмети, предназначени навярно за пациенти от нежния пол, после тесен подемник за транспортиране на пациенти, изправен в един висок шкаф, заедно с два предпазни костюма. Единият твърде голям за Майлс, другият твърде малък за Роик.

Той би могъл да облече твърде голям за размерите си костюм — нямаше да му е за пръв път. Обратното обаче щеше да е невъзможно. Не можеше да изложи Роик на опасност, независимо от обстоятелствата…

В този момент Роик дотича в лечебницата.

— Открих машината за лед, милорд. Изглежда, никой не се е сетил да я изключи, когато са евакуирали кораба. Пълна е догоре.

Майлс извади зашеметителя си, остави го на кушетката и се намъкна в по-малкия от двата костюма.

— Аа, тая няма да стане, милорд, какви ги вършите? — наежено попита Роик.

— Ще докараме Бел в лазарета. Или по-скоро аз ще го докарам. И без това на медиците ще им е по-удобно да го лекуват тук. — Ако имаше с какво и как да го лекуват въобще. — Хрумна ми един не много приятен метод за първа помощ. Мисля, че Гупи може да е оцелял, защото водата в аквариума е поддържала ниска телесната му температура. Голям умник съм. Опитай се да намериш костюм, който да ти стане. Ако… когато намериш, ми се обади и го облечи веднага. Аз ще те чакам долу, където оставихме Бел. Мърдай!

Роик се размърда, стиснал крайно неодобрително устни. Майлс използва ценните секунди да изтича до кухнята и да загребе лед в един пластмасов кош за отпадъци, качи го на подемника и го завлече обратно в лечебницата, където го изсипа във ваната. После още веднъж същия курс и още един кош, пълен догоре с лед. После комуникаторът на китката му избръмча.

— Намерих костюм, милорд. Мисля, че ще ми стане. — Гласът на Роик току затихваше, изглежда, заради движението на ръката му. Последва шумолене на изкуствена материя и доволно изсумтяване — знак, че пробата се е оказала успешна. — Като се намъкна вътре, няма да мога да използвам обезопасения комуникатор на китката си. Ще трябва да се свързвам с вас по някой обществен канал.

— Ще го преживеем. Свържи се с Ворпатрил по комуникатора на костюма веднага щом го запечаташ — напомни му, че медиците трябва да могат да поддържат връзка, когато пристигнат при някой от външните шлюзове. Погрижи се да не се опитат да минат през същия товарен отсек, където са квадите!

— Разбрано, милорд.

— Ще се срещнем в „Дребни ремонти“.

— Разбрано, милорд. Запечатвам костюма. — Връзката заглъхна.

Колкото и да не му се искаше, Майлс покри собствения си комуникатор с лявата ръкавица на биозащитния костюм. Натика зашеметителя си в един от запечатващите се външни джобове на бедрото, после нагласи притока на кислород с няколко натискания по бутоните на контролния панел, вграден в левия ръкав под лакътя. Светлинките на малкия лицев монитор в шлема го уверяваха, че вече е напълно изолиран от околната среда. Лекото налягане във възголемия костюм го издуваше, придавайки на скрития вътре Майлс приятно закръглен вид. Той закрачи към асансьора с огромните ботуши, в които стъпалата му плуваха — влачеше подемника на буксир. Роик се появи трополейки в коридора, докато Майлс се опитваше да вкара подемника през вратата на „Дребни ремонти“. Декомпресионният костюм на гвардееца, маркиран със серийните номера на инженерния отдел на „Идрис“, със сигурност му осигуряваше не по-малка защита от костюма на Майлс, макар че ръкавиците бяха по-големи и затрудняваха свободното движение на ръцете. Майлс му даде знак да се наведе и долепи шлема си до неговия.

— Ще намалим налягането в шушулката, докато я спаднем частично, ще търкулнем Бел на подемника и ще го качим горе. Ще разпечатам шушулката чак когато стигнем в отделението и активираме молекулярните бариери.

— Не трябва ли да изчакаме медиците от „Принц Ксав“, милорд? — неспокойно попита Роик. — Те трябва да пристигнат съвсем скоро.

— Не. Защото не знам дали тяхното „скоро“ няма да е късно за Бел. Не смея да изпусна въздуха от шушулката му в атмосферата на кораба, затова ще се опитам да я свържа някак с друга шушулка, която да го поеме. Помогни ми да намеря запечатваща лента и нещо, което да използвам за въздушна тръба.

Роик махна тромаво в знак, че е разбрал, и се зае да оглежда работните маси и чекмеджетата.

Майлс пак надникна през кръглото прозорче.

— Бел? Бел! — извика той през шлема и материята на шушулката. Гласът му щеше да се чуе приглушено, да, но все трябваше да се чуе, по дяволите. — Ще те местим. Дръж се.

Бел седеше без никаква видима промяна спрямо предния път, все така оцъклен и неконтактен. Може да не е инфекцията, опита се Майлс сам да си даде кураж. С колко ли наркотици го бе натъпкал онзи снощи, за да си осигури съдействието му? Първо Гупта го беше повалил в безсъзнание със спрея си, после сетаганданецът го беше свестил с нещо и го бе натъпкал с хипнотични вещества, иначе Бел едва ли би тръгнал доброволно към „Идрис“ да избудалка охраната при шлюза. Може би фаст-пента за десерт, плюс седативи, за да го държи в състояние на полусън, докато отровата подейства?

Майлс тръсна една от другите шушулки и я опъна на пода. Ако останките на Солиан бяха в нея, е, това нямаше да я направи по-заразна, нали? Дали и останките на Бел щяха да останат в неизвестност толкова дълго, колкото и тези на Солиан, ако Майлс не се беше появил — така ли го беше планирал сетаганданският ба? Да убиеш и да се отървеш от трупа с едно-единствено действие…

Коленичи до шушулката на Бел и отвори панела за достъп до контролното табло за херметизацията. Роик му подаде парче еластична тръба и залепваща лента. Майлс се зае да увива, да се моли и да развърта разни клапи. Въздушната помпа завибрира нежно. Кръглият силует на шушулката омекна и загуби формата си. Втората шушулка бавно се заиздува. Майлс затвори вентилите, прекъсна връзките, запечата и си пожела да имаше някой и друг литър дезинфектант, който да плисне наоколо. Отлепи и повдигна материята от буцата, която трябва да беше главата на Бел, докато Роик прехвърляше хермафродита върху подемника.

Подемникът се движеше с темпото на бърз ход пеша. Майлс би дал всичко да се затича. Вкараха товара си в лечебницата, оттам — в малкото отделение. Колкото се може по-близо до тясната баня.

Майлс даде знак на Роик да се наведе към него.

— Така. Ти си дотук. Не е нужно да стоим и двамата. Искам да излезеш от стаята и да включиш молекулярните бариери. После ще чакаш да пристигнат медиците от „Принц Ксав“ и ще им съдействаш всячески.

— Милорд, сигурен ли сте, че не е по-добре да направим обратното?

— Сигурен съм. Върви!

Роик неохотно излезе. Майлс изчака, докато линиите синя светлина, показващи, че бариерите са активирани, грейнат сякаш от нищото в отвора на вратата, после се наведе да разтвори ципа на шушулката и да свали материята й от треперещото тяло на Бел. Дори през ръкавиците си усещаше колко гореща е голата му кожа.

Оказа се сложно да премести подемника в тясното помещение и не се мина без някой и друг дребен инцидент, но накрая успя да нагласи Бел успоредно с ваната, където го чакаше коктейл от вода и кубчета лед. Повдигане, плъзгане и „цоп“ в коктейла. Изруга подемника и се протегна през него да вдигне главата на Бел над водата. Тялото на хермафродита се сгърчи от рязката промяна в температурата и Майлс се зачуди дали бабешкият му цяр няма да докара на пациента сърдечен инфаркт, вместо да му помогне. Изтика с крак подемника да не му се пречка. Сега Бел се опитваше да се свие в ембрионална поза — много по-насърчителна реакция от досегашното му коматозно състояние с оцъклени очи. Майлс издърпа един по един свитите крайници и ги задържа под ледената вода.

Пръстите му изтръпнаха от студа, освен там, където се докосваха до кожата на Бел. Телесната температура на хермафродита като че ли почти не се повлия, въпреки драстичната процедура. Неестествена работа, наистина. Но поне спря да се сгорещява още повече. Ледът видимо се топеше.

Бяха минали няколко години, откакто Майлс не беше виждал Бел гол — докато си взима полеви душ или навлича космически боен костюм в съблекалнята на наемнически военен кораб. Бетанците на петдесетина години не се водеха стари, но гравитацията определено не беше простила на Бел. „На всички нас.“ По времето на Дендарии Бел беше давал израз на несподелената си страст към Майлс чрез поредица полушеговити аванси, които биваха полусъжалително отблъсквани. Сега Майлс съжаляваше за младежката си сексуална сдържаност. Съжаляваше дълбоко. „Трябвало е да се възползваме от всяка разкрила ни си възможност навремето, когато бяхме млади и красиви и дори не го съзнавахме.“ А Бел определено беше красив тогава, по своя си ироничен начин, наслаждаваше се на живота в своето атлетично, здраво и стройно тяло.

Кожата му сега беше на петна в червено и мъртвешки бяло, а плътта му, която се плъзгаше и обръщаше в ледената вана под тревожните ръце на Майлс, беше странна на пипане, като ту се издуваше, изпъвайки кожата докрай, ту изглеждаше натъртена като капал плод. Майлс го повика по име, изпробва и стария си глас а ла „Адмирал Нейсмит ти заповядва“, дори разказа тъп виц, но пак не успя да проникне през оцъкленото вцепенение на хермафродита. Не беше добра идея да се разревеш в биозащитен костюм, почти толкова лоша, колкото да повърнеш в скафандър. Нито можеш да си избършеш очите, нито да си издухаш носа.

А когато някой те докосне неочаквано по рамото, подскачаш все едно са те уболи с игла, а другите те гледат озадачено през двата пласта стъкло — на твоя и на техните шлемове.

— Лорд ревизор Воркосиган, добре ли сте? — попита облеченият в биозащитен костюм лекар от „Принц Ксав“, докато коленичеше до него край ваната.

Майлс преглътна в опит да се овладее.

— Добре съм, засега. Хермафродитът обаче е много зле. Не знам колко са ви казали за всичко това.

— Казаха ми, че може да си имам работа с биологично оръжие в активна фаза със сетагандански произход, което досега е убило трима, а един е оцелял. Фактът, че въобще има оцелял, ме накара да се съмнявам в първото твърдение, за произхода.

— А, значи още не сте видели Гупта. — Майлс си пое дъх и се зае да преразкаже за пореден път преживелиците на джаксънианеца, този път съвсем накратко и придържайки се основно към биологичните им аспекти. Докато говореше, ръцете му и за миг не спряха да натискат надолу краката и ръцете на Бел или да загребват топящи се ледени кубчета и да ги изсипват върху горещите глава, и врат на хермафродита. Накрая завърши: — Не знам дали земноводният генотип на Гупта му е помогнал да оцелее след срещата си с онази гадост, която е видяла сметката на приятелите му, или причината е в нещо, което е направил. Гупи каза, че от мъртвата им плът се вдигала пара. Не знам откъде идва цялата тази топлина, но не може да е обикновена треска. Не можех да повторя джаксънианското биоинженерство, но реших, че мога да повторя поне номера с аквариума. Пълна шарлатания, но ме беше страх, че няма време за друго.

Лекарят протегна покрай Майлс облечената си в ръкавица ръка, повдигна клепачите на Бел, докосна го тук-там, натисна и палпира.

— Разбирам.

— Наистина е важно… — Майлс си пое въздух, за да стабилизира гласа си, — наистина е важно този пациент да оцелее. Торн не е просто местен жител. Бел беше… — Даде си сметка, че не знае с какъв достъп до секретна информация се ползва лекарят. — Ако допуснем пристанищният управител да ни умре в ръцете, ще си навлечем дипломатически скандал. Още един, тоест. А и… хермафродитът ми спаси живота вчера. Дължа му… Бараяр му дължи…

— Милорд, ще направим абсолютно всичко по силите си. С мен са най-добрите ми хора. Ние ще поемем пациента сега. Моля ви, милорд Воркосиган, бъдете така добър да излезете от банята, за да може гвардеецът ви да ви обеззарази.

Още една фигура в предпазен костюм, лекар или медтехник, мина през вратата на банята и подаде на главния лекар табличка с инструменти. Майлс беше принуден да отстъпи встрани, когато първата спринцовка за взимане на проби се заби в безчувствената плът на Бел. Вече нямаше място дори и за дребосък като него. Така че се оттегли.

Допълнителната кушетка в отделението беше превърната в лабораторна маса. Трета фигура в предпазен костюм бързо преместваше обещаващ набор оборудване, като го вадеше от кутии и кошчета, натрупани на висок куп върху един подемник, и го подреждаше върху импровизираната работна повърхност. Вторият медик се върна от банята и се зае да зарежда с парченца от Бел различни химически, и молекулярни анализатори в единия край на кушетката, докато третият продължаваше да трупа оборудване в другия.

Роик стърчеше в очакване от другата страна на молекулярните бариери, пресичащи отворената врата на отделението. Държеше мощен лазерен обеззаразител, на въоръжение в бараярската армия и военни служби. Гвардеецът вдигна приканващо ръка и Майлс му кимна, че е разбрал.

Нищо повече не можеше да направи тук, освен да се пречка в краката на медицинския екип. Само щеше да им отвлича вниманието. Потисна за пореден път упоритото желание да им обясни, че Бел си е заслужил двойно и тройно правото да оцелее — с храбростта, старите подвизи и нежната си душа. Безсмислено. Със същия успех би могъл да го рецитира и на самите микроби. Дори и сетаганданците още не бяха измислили оръжие, което да сортира жертвите си според добродетелите им, преди да ги убие.

„Обещах да се обадя на Никол. Божке, защо го обещах това?“ Да научи за настоящото състояние на Бел със сигурност щеше да е по-ужасно за нея, отколкото да не знае нищо. Реши да изчака още малко, поне докато не получи първия доклад на главния лекар. Ако дотогава се появеше някаква надежда, щеше да уведоми Никол. Ако не…

Прекрачи бавно през жужащата молекулярна бариера, после вдигна ръце и се завъртя под дори по-силния лазерен лъч на обеззаразителя в ръцете на Роик. Накара Роик да обработи всяка част от тялото му, включително дланите, пръстите, подметките и, с леко притеснение, вътрешната страна на бедрата му. Костюмът поне му спести гадното опърляне, от което кожата се зачервяваше, а космите се изпаряваха в небитието. Даде знак на Роик да изключи устройството чак след като бяха обработили всеки квадратен сантиметър от повърхността на костюма. Два пъти.

Роик посочи монитора на Майлс и извика през прозорчето на скафандъра си:

— Пренастроих корабните комуникационни връзки, милорд. Би трябвало да ме чувате на дванайсети канал. Медиците използват тринайсети.

Майлс побърза да включи вградения в костюма комуникатор.

— Чуваш ли ме?

Сега гласът на Роик прозвуча някъде до ухото му:

— Да, милорд. Много по-добре.

— Скъсахме ли задържащите печати? Надявам се вече да не сме в стегите на рамата.

— Не, милорд. — И при въпросително вдигнатата брадичка на Майлс Роик добави: — Ъъ… вижте сега, аз бях сам тук. Никога не съм пилотирал скоков кораб.

— Освен по време на скок, той си е съвсем същият като обикновена совалка — увери го Майлс. — Само е по-голям.

— Аз и совалка не съм пилотирал.

— Ааа. Е, хайде тогава. Ще ти покажа как се прави.

Отидоха на мостика и Роик набра на контролното табло кода за достъп. Добре де, призна Майлс, оглеждайки множеството и най-различни командни кресла със съответните им контролни табла отпред, корабът наистина беше голям. Но пък полетът щеше да е само десет метра. Беше поотвикнал да управлява даже совалка, но какво пък, като знаеше какви бяха някои от пилотите, с които си беше имал работа през годините, едва ли беше кой знае колко трудно, нали?

Роик го зяпаше с искрено възхищение, докато Майлс прикриваше пълното си неведение относно таблото, което командваше печатите на свързващата тръба… а, ето го. Чак на третия път успя да се свърже с контролната кула, а после и с пристанището — виж, ако Бел беше тук, моментално щеше да му прехвърли тази задача… Прехапа устни, потвърждавайки разрешението за отделяне от товарния док — щеше да е капак на многобройните издънки, придружаващи тази злополучна мисия, ако се отделеше от станцията, като изтръгне стегите на рамата, разхерметизира товарния док и убие неуточнен брой постови от охраната на квадите, които бяха на смяна в момента. Премести се от комуникационния контрол в пилотското кресло, бутна настрани скоковия шлем да не му се пречка и разкърши пръсти в ръкавиците си преди да активира ръчното управление. Малко налягане от страничните стабилизатори, малко търпение, после същото налягане от противоположната страна и ето че огромното туловище на „Идрис“ се отдели от рамата и застина в космическото пространство на хвърлей камък от станция Граф. Не че ако хвърлиш камък тук, той би направил друго, освен да продължи да се носи до безкрай…

„Никаква зараза не може да пресече тези десетина метра космос“, доволно си помисли той, после му хрумна да се запита какво ли могат да направят сетаганданците със спори. „Надявам се.“

Със закъснение се сети, че ако главният лекар на „Принц Ксав“ обяви кораба за чист от зарази, което би означавало и край на тревогата, ще се сблъска с далеч по-деликатната задача да върне „Идрис“ в рамата му. „Е, ако се стигне до това, ще поискаме да ни пратят пилот.“ Погледна към един дигитален часовник на стената. Беше минал само час, откакто намериха Бел. А сякаш беше минала вечност.

— Вие сте и пилот? — изненадано прозвуча глух женски глас.

Майлс се завъртя с креслото. Тримата квади се полюшваха върху плъзгачите си на прага на командната зала. Бяха навлекли биозащитни костюми в бледозелено с подходяща за физиката им кройка. Майлс ги различи без затруднение. Вен беше по-едър, Грийнлоу — малко по-дребна. Съдия Лютвин оформяше ариергарда.

— Само в спешни случаи — призна той. — Откъде взехте костюмите?

— Хората ми ги пратиха от станцията с безпилотна капсула — каза Вен. Той също беше преместил кобура със заглушителя си от външната страна на костюма.

Майлс би предпочел цивилните да си стоят на сигурно в товарния цилиндър долу, но на този етап очевидно нямаше какво да направи по въпроса.

— Която все още е свързана с шлюза, да — изпревари го Вен преди Майлс да е успял да отвори уста докрай.

— Благодаря — меко каза Майлс.

Отчаяно му се искаше да разтърка лице и да изтрие парещите си очи, но нямаше как. Какво следваше? Беше ли направил всичко възможно, за да ограничи заразата? Погледът му попадна върху обеззаразителя, преметнат на каишка през рамото на Роик. Може би щеше да е добре, ако го занесяха долу в инженерния отсек и стерилизираха всичко, до което са се докосвали.

— Милорд — притеснено го повика Роик.

— Да, гвардеец?

— Ами, чудех се… Нощният постови е видял пристанищния управител и сетаганданския ба да се качват на кораба, но никой не ги е видял да слизат. Торн го намерихме. Как сетаганданецът е слязъл от кораба?

— Благодаря ти, Роик, прав си. И преди колко време. Добър въпрос, с който да се занимаем.

— Винаги когато някой от шлюзовете на „Идрис“ се отвори, видкамерите му се включват автоматично. Би трябвало да има начин да получим достъп до записите и оттук, както от кабинета на Солиан, така си мисля де. — Роик обходи с известно отчаяние в погледа страховития набор от контролни табла. — От някое от тези.

— Би трябвало наистина. — Майлс стана от пилотското кресло и се премести пред инженерния контролен панел. След известно лутане с нужните команди и кратко забавяне, докато наборът на Роик от превъзхождащи кодове успокои параноята на централния компютър, Майлс най-после се добра до файл дубликат, подобен на онзи със записите от охранителните камери, който бяха открили в кабинета на Солиан, и зададе обратно на хронологичното време проследяване на информацията.

Най-скорошното използване се появи най-напред на видплочата — хубав кадър на автоматичната капсула, скачваща се с извънбордния шлюз, обслужващ товарен цилиндър номер две. После се видя как Вен бърза нетърпеливо към шлюза с плъзгача си. Влезе и излезе няколко пъти, като подаваше на останалите зелени костюми, опаковани в найлонови торби, както и разни други неща — голяма кутия с материали за бърза помощ, калъф с инструменти, обеззаразител, който приличаше донякъде на този у Роик, и накрая нещо, което приличаше на оръжия, при това доста по-авторитетни на вид от зашеметителите. Майлс спря кадъра и поднови търсещата програма.

Само минути преди това бе регистрирано пристигането на бараярския военен медпатрул с малка совалка от „Принц Ксав“, този път през един от служебните шлюзове на четвърти товарен цилиндър. Тримата медици и Роик се виждаха съвсем ясно — трескаво разтоварваха медицинска апаратура.

Следващият кадър беше от товарен шлюз при един от неклиновите двигателни цилиндри. Майлс затаи дъх. Фигура в огромен скафандър за извънбордни ремонти, означен със серийни номера от инженерния отсек на „Идрис“, мина тромаво покрай видкамерата и излетя във вакуума с кратко припламване на вградените двигатели. Квадите, надничащи през рамото на Майлс, се разприказваха и засочиха фигурата. Грийнлоу възкликна приглушено, а Вен само дето не се задави в стремежа си да не изпсува.

Следващият запис показваше самите тях — тримата квади, Майлс и Роик: как влизат в кораба от товарния док, за да инспектират живия товар на сетаганданеца. Майлс върна записа назад до мистериозната фигура в инженерния скафандър. По кое време…

Роик възкликна:

— Вижте, милорд! Той… то… се е измъкнало няма и двайсет минути преди с вас да намерим пристанищния управител! Трябва да е било още на борда, когато сме се качили! — Дори и през скафандъра се видя как лицето му придобива зеленикав оттенък.

Да не би главоблъсканицата със спасителната шушулка на Бел да е била някаква сатанинска тактика за забавяне? Майлс се зачуди дали възлите в стомаха и свитото му гърло не са първите симптоми на изкуствено създадена с биоинженерство зараза…

— Това ли е нашият заподозрян? — нетърпеливо попита Лютвин. — Къде е отишъл?

— Какъв пробег имат тези ваши скафандри, знаете ли, лорд ревизор? — тревожно попита Вен.

— Тези ли? Не съм сигурен. Конструирани са така, че човек да може да работи извън борда на кораба в продължение на часове. Ако трябва да гадая и ако запасите на костюма от кислород, гориво и мощност са били на максимум, бих казал, че… пробегът му би бил почти като на малка совалка. — Ремонтните скафандри приличаха на бойните, само дето в тях бяха вградени инструменти вместо оръжия. Осигуряваха пълна самостоятелност, макар да бяха толкова тежки, че дори и силен мъж трудно се придвижваше в условия на гравитация. С мощността на такъв костюм Дюбауер бе можел да се придвижи до всяка точка на станция Граф. По-лошо, можел бе да се придвижи и в обратна посока, към открития космос, където да бъде прибран от поддържащ сетагандански агент, а защо не от някой подкупен или просто заблуден местен помагач. Можеше вече да е на хиляди километри оттук и да увеличава разстоянието с всяка секунда. На път да влезе в друга община на квадите под прикритието на поредната си фалшива самоличност или дори към уговорена среща с някой скоков кораб, който да го изведе от Квадикосмоса.

— Службата за сигурност на станцията е в състояние на тревога най-висока степен — каза Вен. — Всичките ми полицаи и целият състав на милицията на контрольор Грийнлоу са по улиците да търсят този… тази особа. Няма начин да се е върнал на станцията, без да го забележат. — Неувереното потрепване на гласа му обаче подкопа твърдостта в думите му.

— Погрижих се на станцията да бъде обявена строга карантина поради опасност от биозаразяване — каза Грийнлоу. — На всички пристигащи кораби и други транспортни средства им се отказва достъп или ги препращаме към Съюзна, а тези, които вече са на док, бяха поставени под възбрана за отделяне. Ако беглецът все пак е успял да се върне на станцията… там ще си остане. — Ако се съдеше по смразеното изражение на контрольор Грийнлоу, тя определено не вярваше, че от това ще излезе нещо добро. Майлс я разбираше прекрасно. Петдесет хиляди потенциални заложници… — Ако е избягал някъде другаде… ако хората ни не успеят да го локализират в най-скоро време, ще се наложи да обявя под карантина целия Квадикосмос.

Каква би била най-важната задача на сетаганданеца сега, когато бе даден сигнал за начало на надбягването? Сигурно му бе ясно, че строгата секретност, на която беше разчитал досега, вече е пострадала непоправимо. Даваше ли си сметка, че хайката е по петите му и скъсява разстоянието? Дали все още искаше да убие Гупта, за да си осигури мълчанието му? Или би предпочел да го остави на мира, да ограничи щетите и да бяга? В каква посока щеше да се задейства — назад или навън?

Погледът на Майлс падна върху видобраза на работния костюм, застинал на стопкадър над плочата. Дали костюмът разполагаше с телеметрията, с която бяха оборудвани бойните скафандри? И по-точно — можеше ли управлението му да бъде поето от дистанционен контрол, с каквато възможност бяха снабдени някои бойни скафандри?

— Роик! Когато си търсеше костюм долу в инженерното, видя ли автоматична командно-контролна станция за тези ремонтни скафандри?

— Ааа… има контролна кабина долу, да, милорд. Само минах покрай нея. Не знам какво има вътре.

— Хрумна ми нещо. Ела с мен.

Скочи от креслото и изфуча от мостика в тромав тръс — ругаеше наум възголемия костюм, който му пречеше. Роик тръгна след него, а любопитните квади ги последваха с плъзгачите се.

Контролната кабина беше доста тясна, но разполагаше с телеметрична станция за извънбордна поддръжка и ремонт. Майлс се тръшна в стола пред нея и прокле дългуча, който го беше нагласил на такава височина, че ботушите му увиснаха над пода. Дисплеят показваше няколко стопкадъра в реално време на критични участъци от външната анатомия на кораба, включително системата от насочващи се антени, генератора на защитно поле и главните тласкачи за нормално пространство. Майлс се гмурна в неизбродната информация, подавана от сензорите за безопасност, пръснати из целия кораб. Най-накрая откри и извика програмата за контрол на работните скафандри.

Шест скафандъра. Майлс поиска визуална телеметрия от видкамерите, вградени в шлемовете им. Пет от шестте се отзоваха с изглед към голи стени — вътрешността на шкафчетата, в които ги държаха. При шестия образът беше по-светъл, но и по-озадачаващ и представляваше извита стена. И тук образът остана статичен като при другите пет.

Майлс поиска пълна телеметрия на костюма. Скафандърът беше включен, но не беше активен в момента. Медицинските сензори бяха само основните — пулс и дишане — и бяха изключени. Животоподдържащите показатели твърдяха, че системата за рециклиране на подавания въздух е напълно функционална, вътрешната влажност и температура са в норма, но по нищо не личеше в скафандъра да има човек.

— Не може да е много далеч — каза през рамо Майлс на притихналата си публика. — Няма никакво забавяне при осъществяването на връзката с костюма.

— Това е добре — облекчено въздъхна Грийнлоу.

— Така ли? — промърмори Лютвин. — За кого?

Майлс разкърши рамене — бяха се схванали болезнено от напрежението — и отново се наведе към дисплеите. Някъде трябваше да има джаджа за дистанционен контрол над тези скафандри — обичайна предпазна мярка при цивилните модели, в случай че човекът вътре внезапно се нарани, призлее му или нещо подобно… а, ето го.

— Какво правите, милорд? — неспокойно попита Роик.

— Смятам, че мога да поема контрола над скафандъра чрез системата за спешни случаи и да го върна на „Идрис“.

— Със сетаганданеца в него? Дали е разумно?

— Скоро ще разберем.

Стисна по-силно джойстиковете, които се плъзгаха под дебелите му ръкавици, пое контрола над вградените в скафандъра двигатели и пробва да им зададе съвсем лек тласък. Костюмът се задвижи бавно покрай стената, после се обърна настрани. Озадачаващата гледка отпреди малко намери обяснението си — пред очите им се разкри външната стена на самия „Идрис“. Скафандърът бе скрит, набутан в ъгъла, образуван от два съседни цилиндъра. Никой в костюма не се противопостави на това отвличане. Една нова и дълбоко притеснителна мисъл пропълзя в главата на Майлс.

Той внимателно придвижи скафандъра към най-близкия до инженерния отсек шлюз, при извънбордната страна на един от цилиндрите с неклинови тръби — същия шлюз, през който Дюбауер беше излязъл в открития космос. Отвори шлюза и вкара скафандъра вътре. Спомагателните двигатели го държаха в изправено положение. Светлината се отразяваше в лицевото прозорче, скривайки каквото имаше в шлема. Майлс не отвори вътрешната врата на шлюза.

— Сега какво? — обърна се той към присъстващите като цяло.

Вен погледна към Роик.

— Аз и гвардеецът ви имаме зашеметители. А щом контролирате костюма, значи контролирате и движенията на човека в него. Вкарайте го вътре и ще го арестуваме.

— Скафандърът има възможност и за ръчно управление. Ако вътре имаше човек, жив и в съзнание, би трябвало вече да ми се е противопоставил. — Майлс се изкашля да прочисти пресъхналото си от тревога гърло. — Просто се чудех дали хората на Брюн са проверили вътре в скафандрите, когато са претърсвали за Солиан през онзи първи ден след изчезването му. И, хм… в какъв вид… в какво състояние може да е тялото му в момента.

Роик издаде някакъв неопределен гърлен звук, придружен с приглушено и жално: „Милорд!“. Майлс не беше съвсем сигурен как да интерпретира последното, но сметна, че вероятно има нещо общо с нежеланието на Роик да се раздели със съдържанието на стомаха си, особено при невъзможността да го направи другаде освен в собствения си шлем.

След кратка напрегната пауза Вен каза:

— В такъв случай по-добре да идем да хвърлим един поглед. Контрольор Грийнлоу, съдия Лютвин, изчакайте тук.

Двамата висши служители не тръгнаха да спорят.

— Не бихте ли искали да останете с тях, милорд? — предпазливо предложи Роик.

— От седмици търсим бедния човечец — твърдо отвърна Майлс. — Ако той е вътре, искам пръв да го разбера. — Все пак позволи на Роик и Вен да минат напред по пътя от инженерния отсек, през шлюзовете, до цилиндъра с генератора на неклиново поле.

Когато приближиха, Вен извади зашеметителя си и зае позиция. Роик надникна през илюминатора на вътрешната врата към шлюза. После ръката му бързо се спусна към контролното табло, вратата се отвори и той влезе вътре. След миг се появи отново — влачеше тежкия работен костюм. Остави го с лицето нагоре на пода в коридора.

Майлс се приближи и погледна.

Костюмът беше празен.