Александър Блок
Нощната теменуга (Сън)

Отшумяха случайните дни

и равнодушните нощи,

но запомних завинаги аз

туй, което сега ще разкажа,

туй, което се случи насън.

 

Зад мене остана среднощният град.

Есенен дъжд заръмя.

Далеч, дето свършва градът,

и небето, безсилно да скрива

делата, словата на моите съграждани,

в блатото падна —

аленееше късче зора.

 

Напуснал града,

аз бавно вървях по наклона

на уличка с няколко къщи,

и сякаш с приятел вървях,

но дори и да крачеше с мене,

той мълчеше през целия път.

Аз ли поисках това,

или той беше тъжен самият —

не знам, но се чувствахме чужди

и гледахме в разни посоки:

той виждаше как във файтони

плешиви и млади контета

прегръщат жени разкрасени.

Той не бе равнодушен дори

към девойките зад стъклата,

зад саксиите с жълти цветя…

Но светът посивя и помръкна,

и взорът на спътника — също,

и може би други желания

го завладяха,

когато, с нахлупен каскет,

изчезна зад ъгъла той

и остави ме сам.

(Бях безкрайно доволен, защото

какво по-добро от това —

да загубиш приятел добър?)

 

Минувачите оредяха.

Само мършави кучета срещах по пътя

и се караха нейде пияни жени.

Сред дъждовната пустош стърчаха

кочани от зелки, брези и върби,

лъхтеше на блато.

 

Щом напуснаха моята памет

глухи стъпки, лица, гласове,

и мистични беседи за разни религии,

и грижи: по колко ще вземем за стих —

все по-ясно разбирах,

че всъщност аз виждам наяве

туй, което видял съм насън.

 

Пътят стръмно се спусна

и изчезнаха градските къщи.

Всред блато — от остров до остров —

над ръждивата, мъртва вода,

прехвърлени бяха мостове

и в лилаво-зеления здрач

криволичеше бяла пътека —

към бездействие, дрямка и сън.

Там и горе, и долу,

и над сухите блатни треви,

и над късчето ярка зора —

бе изпълнен с очакване въздухът,

сякаш стоеше на стража,

очаквайки да разцъфти

дъщерята на нежните струи —

въздушни и водни.

 

Неслучайно бе всичко спокойно,

пред тържествена среща смълчано:

никой никога не е и чул,

от родители смъртни,

от класни наставници,

нито пък в книги е чел,

че тук, недалеч от града,

в това пусто, затънтено блато,

в този час на фабрични тръби и журфикси,

в този час чужд на зло и добро,

в този час на любовни скандали

и развратно-безкрайни беседи

за стомаха, несмилащ добре,

и за новите царски министри,

в този час на надменност към тези,

които в падения явни живеят,

и без срам свойто тяло продават,

и сред глъчката на тротоара

с нагла скромност ви гледат в очите —

никой никога не е дочул,

че в такъв оскърбителен час

всеки може да има видения.

И че скитник дори, като мен,

или може би ти, който вникваш

в моите думи с любов или злоба —

могат също да видят

безметежното, чисто и крехко,

лилаво-зелено цветче,

наречено Нощна Теменуга.

И додето си мислех така,

и сред блатото бродех,

през дъждовната мрежа съзрях

една малка колиба.

Без да зная къде съм попаднал,

аз полека открехнах вратата

и смутено застанах на прага.

 

До стените, сред ниската стая,

груби пейки видях наредени.

Край една дълга маса седеше

мълчаливо, с къделя в ръка,

и навела коси над чекръка,

посърнала, бледа девойка

с невзрачно лице.

Аз не помня дори, дали млада

или стара бе тя,

и какъв бе цветът на косата,

и какво бе лицето, очите?

Само знам, че тя тихо предеше,

после бавно отпусна ръце,

дълго, дълго седя, без да гледа,

без да мисли и без да скърби.

Зная също, че някога аз

съм я виждал и тя е била

може би по-красива, по-мила,

може би и по-млада, по-стройна,

и навярно, от мъка обзети,

са стояли в нозете й с трепет

побелели и горди крале.

 

И запомних добре,

че в колибата ниска

упоителен лъх се разнесе —

от това, че зад моите плещи

все тъй блатната дрямка струеше,

от това, че във въздуха чувствах

как дъхти Теменугата Нощна,

от това, че на нощния празник

аз пристигнах не в брачна премяна.

Аз бях скитник нещастен,

посетител на нощни локали,

а в колибата виждах крале.

Ала ясно си спомних,

че някога бил съм сред тях

и от тяхната чаша съм пил

край далечни скали, сред фиорди,

дето няма море, ни земя

и единствено в снежния здрач

мержелеят се златни корони

на крале скандинавски.

Странно тежък за мен

бе суровият дълг — да се кланям

на корони, забравени вече,

ала те го очакваха.

И засмя се душата ми тъжно

на техния жест закъснял.

 

Обикалях навред,

на приятели стисках ръцете,

но ме бяха забравили те.

Най-накрая, зад бъчва огромна

(пълна с пиво) на тясна скамейка

бяха седнали старец, старица.

Върху техните къдри зелени

забелязах старинни корони,

потъмнели в ръждивия въздух.

Те столетия тъй са седели

и очаквали ниски поклони,

с леко кимване срещайки госта.

Аз край всички насядали минах,

поклоних се на кралската двойка;

по дълбоките старчески бръчки

мина сянка на лека тъга;

и със жест ритуално-тържествен

повелиха ми те да остана.

И тогава, извръщайки поглед,

забелязах последната пейка

в най-тъмния ъгъл.

 

Там, на грубата, скърцаща пейка

неподвижно седеше човек,

своите лакти опрял на колене

и лицето си хванал с ръце.

И личеше, че той не старее,

не помръдва, вглъбен в една мисъл.

Векове той така е скърбял,

че снагата му се е вдървила,

и обречен е тук да седи,

да го мъчи все същата мисъл,

и да дреме на същата пейка,

край вечната чаша.

 

И когато пред него се спрях,

той не вдигна лице, не отвърна

на поклона ми даже с ръка.

Взрян в очите му мрачни, разбрах,

че и аз съм обречен — навеки

да седя с недопитата чаша

тук, в най-тъмния кът.

Като него глава да подпирам,

да ме мъчи все същата мисъл

и със същите мрачни очи

да се взирам в далечния ъгъл,

там където в светлика мъждукащ,

зад сънливите кралски особи,

зад дружината спяща,

зад чекръка безцелно преде

на забравено царство царкиня —

Теменугата Нощна е тя.

 

Аз на пейката сядам.

До мен — чашата с пиво

и печалният неин стопанин.

Постепенно ликът му се свежда,

още миг — ще допре коленете,

и ръцете му, вече безсилни,

само с кости ще тракнат,

ще увиснат, ще паднат.

Този просяк е бил като мене,

и от род благороден е бил —

строен юноша, храбър герой,

прелъстител на северни деви

и певец на старинни сказания.

По снагата му дрипи висят:

разноцветни парчета от тъкан,

шити с пурпур и злато,

потъмнели.

 

А зад него дружината дреме

на огромни скамейки:

един все още стиска

ръкохватка на меч;

друг, подпрян на щита,

дълга шпора под пейката

е изтървал;

трети шлем е изпуснал, до шлема

на изгнилия под

е покълнала бледа тревичка —

вместо пролет над нея ще лъха

бездиханната древност.

 

А край бъчвата с пиво съглеждам,

кротко седнали, двамата старци,

с догоряващи златни корони,

озарени от яркото късче

далечна зора.

И зелените къдри се спускат

край прорязани с бръчки лица,

и зад гъстите вежди очите

с блатно пламъче бляскат.

 

А царкинята в ъгъла тихо

все преде, и преде, и преде,

над вретеното свела коси.

Сладки сънища тя ни навява,

упоява ни с блатни треви,

с нощна приказка ни омагьосва.

 

И чекръкът без шум се върти,

и преде, и преде, и преде тя,

и с дъхтящи на блато цветчета

Теменугата Нощна цъфти.

 

Вцепенен съм и спя, и тъгувам,

и отдавнашна мисъл тая.

Гледам късчето ярка зора.

Може би миг след миг отминава,

може би — векове.

 

Чувам, чувам през сън

гръм гърми зад стените,

нейде плиска вода —

сякаш тътне прибой,

сякаш нова родина зове,

сякаш чайки крещят,

или стенат самотни сирени,

или буйният вятър довява

весел кораб от светла страна.

И нечакана Радост настъпва,

и бушува далечната пяна,

в далнината цъфтят светлинни.

 

А над чашата рухна съседът

и ръцете му тракнаха тихо,

върху пейката сложи глава.

Ето — мечът се пръсна със звън.

Щитът падна. Под шлема

дръзка мишка се стрелна.

А на пейката двамата старци

тихо сгушени в здрача седят,

над главите им старчески вече

няма кралски корони.

 

И сред блатото пак

гледам аз как цъфти,

без да знае измяна и старост,

мойто нежно, лилаво цветче —

Теменугата Нощна.

 

Моят град е далече оттук.

И здрачава, и пак зазорява.

И навярно приятелят мой

неведнъж у дома ме е търсил

и пиян, ме е клел и ругал,

и като мъртвец е заспивал.

Век след век покрай мен прошумя

и прозрях в мисълта на съдбата.

Тук, на края на тази земя,

сам и мъдър съм, като децата.

 

Над мен залезът тихо блести

и е тягостно пак битието.

Ала пак Теменугата Нощна цъфти

и е светлолилаво цветчето.

 

И в зелената, нежна тъма

чувам аз как вълните бушуват,

как големите кораби плуват —

сякаш вести от нова земя.

 

И чекръкът свещен се върти,

и изприда мечта мигновена,

че щом тук Радостта долети,

ще пребъде все тъй съвършена.

 

Теменугата Нощна цъфти.

 

1905—1906