Дамян Дамянов
Защо и днес…

Защо и днес те мисля пак с тъга?

Защо и днес те вадя пак от гроба

на своя дух и като зла шега

витае твоят образ с име Обич?

Защо въобще за теб се сещам пак?

За теб — едната сянка мигновена,

единият метеоритен знак,

светлинно врязал тъмната вселена

на моя черен, непрогледен свод?

И то — подир години, подир вечност,

и то — в един отдавнашен живот,

за който не съм сигурен сам вече,

че аз съм го живял, че мой е бил?…

… Тогава беше хубава и млада.

Сега си стара, грозна може би…

Каквато и да си, аз днес не страдам,

не плача, не будувам цяла нощ —

дори и от съня ми си излязла.

Обичаш? Мразиш? Все ми е едно!

И вече ни любов, нито омраза

към тебе във душата си тая.

И ако все пак помня твойто име,

и ако все пак помня как, коя

ми е дарила вместо рожби — рими,

то е защото точно зарад тях —

за думите ми, дадени от тебе,

за спомена, за живата мечта,

при теб дошъл бих със букет цветя.

За теб, умрял мой свят. Но — непогребан.

 

09.04.1991 г.