Кърт Вонегът
Кланица пет (10) (или кръстоносният поход на децата)

ДЕСЕТ

Преди две вечери стреляха по Робърт Кенеди, чиято лятна къща е на осем мили от дома, в който живя през цялата година. Снощи той почина.

Така е то.

Мартин Лутър Кинг бе също застрелян преди един месец.

Така е то.

И всеки ден моето правителство ми дава отчет за труповете, създадени с помощта на военната наука във Виетнам.

Така е то.

Баща ми умря преди много години — от естествена смърт. Така е то.

Той бе благ човек. Но беше луд по пушки. Той ми остави пушките си. Сега те ръждясват.

Били Пилгрим казва, че Тралфамадор няма голям интерес към Исус Христос. Той казва, че сред земните, най-привлекателна за тралфамадорското съзнание е личността на Чарлз Дарвин, който учи, че тези, които умират, трябва да умират, и че труповете са едно подобрение.

Така е то.

Същата тази идея се среща и в „Голямото табло“ от Килгор Траут. Създанията от летящата чиния, които отвлекли героя на Траут, го питали за Дарвин. Те го питали също и за играта голф.

Ако това, което Били Пилгрим научи от тралфамадорците е вярно — че ние всички ще живеем вечно, колкото и мъртви да изглеждаме понякога, — то аз не съм много очарован. И все пак, ако ще прекарам вечността, като посещавам ту един момент, ту друг, аз съм доволен, че толкова от моментите са приятни.

Един от най-приятните в последно време бе пътуването до Дрезден с моя стар боен другар О’Хеър.

Качихме са на унгарски самолет в Източен Берлин. Пилотът имаше тънки мустачки, приличаше на Адолф Менжу. Докато зареждаха самолета, той пушеше кубинска пура. Когато излетяхме, никой не каза да закачим предпазните колани.

Когато бяхме вече във въздуха, един млад стюард ни сервира ръжен хляб, салам, масло, сирене и бяло вино. Прибиращата се масичка пред мен не искаше да се отвори. Стюардът отиде в пилотската кабина за някакъв инструмент и се върна с отварачка за бирени шишета. С нейна помощ той отвори масичката.

На самолета имаше само шест пътника. Те говореха много езици. Те също се забавляваха. Там долу, под нас, бе Източна Германия и светлините бяха запалени. Аз си представих как пускам бомби над тези светлини, над тези села и градове.

Нито аз, нито О’Хеър очаквахме някога да спечелим пари. А ето ни и двамата много заможни сега.

— Ако някой от вас дойде в Коди, Уайоминг — казах му аз мързеливо, — потърсете Дивия Боб.

О’Хеър имаше малко тефтерче, на края на което бяха дадени сведения за пощенските тарифи, разстоянията по въздуха, височините на прочути планини и други важни факти за света. Той търсеше сведения за населението на Дрезден, които не се намираха в тефтерчето, когато се натъкна на нещо, което ми даде да прочета: Средно всеки ден на Земята се раждат 324 000 бебета. Същият този ден средно 10 000 други умират от глад или недояждане. Така е то. В допълнение 123 000 души умират по други причини. Така е то. Това означава общо увеличение на населението на Земята със 191 000 души на ден. Според предвижданията на статистическото бюро за прираста на населението, общият брой на хората ще се удвои преди 2000-а година и ще стане 7 000 000 000.

— Предполагам, че ще им липсва достойнство — казах аз.

— И аз така предполагам — каза О’Хеър.

Междувременно Били Пилгрим също пътуваше за Дрезден, но не в настоящето. Той се връщаше там в 1945 година, два дни след като градът бе разрушен. Сега Били и останалите маршируваха из развалините край своята охрана. Аз бях там. И О’Хеър беше там. Последните две нощи бяхме прекарали в конюшнята на слепия съдържател на странноприемницата. Властите ни бяха открили там. Те ни казаха какво да правим. Трябваше да вземем назаем от съседите кирки, лопати, лостове и колички. С тези инструменти трябваше да маршируваме до еди-кое си място сред развалините, готови да започнем работа.

По главните пътища, които водеха към развалините, имаше барикади. При тях спираха германците. На германците не разрешаваха да изследват Луната.

Тази сутрин военнопленници от много страни се събраха на еди-кое си място в Дрезден. Бе издадена заповед, оттук да започне разкопаването на труповете. И то започна. Били копаеше заедно с един маори, който бе хванат в плен при Тобрук. Той бе шоколаденокафяв. На челото и бузите му бяха татуирани водовъртежи. Били и пленникът маори започнаха да копаят инертния необещаващ чакъл на Луната. Почвата бе ронлива, затова непрекъснато се образуваха малки лавини.

Копаеха се едновременно много други. Никой не знаеше какво ще се открие. В повечето от дупките нямаше нищо — само паваж или камъни, толкова големи, че не можеха да ги помръднат. Нямаха никакви машини. Дори коне, мулета и волове на можеха да прекосят лунния пейзаж.

Били, пленникът маори и другите, които им помагаха в изкопаването на тяхната дупка, стигнаха до скелет от греди, преплели се над камъните, така че образуваха нещо като купол. Там долу имаше тъмнина и празно пространство.

Един немски войник влезе в фенерче в тъмнината. Той се забави дълго. Когато най-после се върна, каза на един свой началник, който стоеше до ръба на дупката, че там долу има десетки трупове. Те седяха по скамейки. По тях нямаше белези.

Така е то.

Началникът каза да разширят отвора и да пуснат стълба в дупката, за да могат да изнесат телата. Така бе открита първата мина за трупове в Дрезден.

Заработиха стотици мини за трупове. Отначало труповете не миришеха. Бяха като восъчни фигури от музеите. Но после телата загниха и се втечниха и завоня на рози и иперит.

Така е то.

Пленникът маори, с когото Били бе работил, умря от повръщане, след като му бе заповядано да слезе и работи сред тази воня. Той се разкъса от непрекъснато повръщане.

Така е то.

Затова изнамериха нова техника. Повече не изваждаха телата. Войници с огнехвъргачки ги изгаряха там, където си бяха. Войниците заставаха на входа на скривалището и просто впръскваха огън в тях.

Някъде там хванаха бедния стар гимназиален учител Едгар Дърби с един чайник, който бе взел от катакомбите. Арестуваха го за мародерство. Осъдиха го и го разстреляха.

Така е то.

А някъде там, бе пролет. Затвориха мините за трупове. Войниците отидоха да се бият срещу руснаците. В предградието жени и деца копаеха окопи. Били и останалите от групата бяха заключени в конюшнята в покрайнините на града. А после, една сутрин, те се събудиха и установиха, че вратата е отключена. Втората световна война в Европа бе свършила.

Били и другите излязоха на сенчестата улица. Дърветата се разлистваха. Там вън нямаше никакво движение. Виждаше се само една изоставена каруца, теглена от два коня. Каруцата бе зелена и имаше формата на ковчег.

Птичките говореха.

Една от птичките каза на Били Пилгрим: „Пиюк-пиюк-пиюк?“