Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Кланица пет
или кръстоносният поход на децата - Оригинално заглавие
- Slaughterhouse Five, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
КЛАНИЦА ПЕТ. 1994. Изд. Весела Люцканова, София. Роман. ІІ изд. Превод: от англ. Владимир Филипов [Slaughterhouse-five / Kurt VONNEGUT]. Художник: Росица КРАМЕН. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 84×108/32 (20 см.). Печатни коли: 12. Страници: 192. Цена: 55.00 лв.
Първото издание е от 1977 на Изд. Военно издателство.
История
- — Корекция
- — Добавяне
ЧЕТИРИ
Били Пилгрим не можа да спи през нощта след сватбата на дъщеря си. Той бе четиридесет и четири годишен. Сватбата се бе състояла след обяда в шатра на ярки ивици в градината на Били. Ивиците бяха оранжеви и черни.
Били и жена му Валенция се сгушиха като лъжици в голямото си двойно легло. Магическите пръсти ги подрусваха. Валенция нямаше нужда от подрусване, за да заспи. Валенция хъркаше като трион. Бедната жена си нямаше вече ни яйчници, ни матка. Те бяха махнати от един хирург — един от съдружниците на Били в новия Холидей Ин.
Имаше пълнолуние. Били стана от леглото си в лунната светлина. Чувстваше се сияещ, призрачен, чувстваше се така, сякаш бе обвит в студен наелектризиран кожух. Погледна босите си крака. Те бяха сини и с цвета на слонова кост.
Били затътри крака по коридора на горния етаж. Той знаеше, че ще бъде отвлечен от летяща чиния. Коридорът бе като зебра на черти от тъмнина и лунна светлина. Лунната светлина падаше върху коридора през вратите на празните стаи на Биливите две деца, които не бяха вече деца. Те си бяха отишли завинаги. Били бе воден от ужаса и от липсата на ужас. Ужасът му казваше кога да спре. Липсата на ужас — кога да започне отново да се движи. Той спря.
Влезе в стаята на дъщеря си. Всички чекмеджета бяха извадени. Гардеробът бе празен. В средата на стаята бяха натрупани онези вещи, които нямаше да й трябват през медения месец. Тя имаше собствен телефон на перваза на прозореца. Неговата малка нощна светлинка се вторачи в Били. В този миг телефонът иззвъня.
Били се обади. На телефона бе някакъв пиян. Били почти усещаше миризмата на дъха му — той вонеше на иперит и рози. Беше сбъркал номера. Били затвори телефона. На перваза имаше бутилка безалкохолно питие. Етикетът й се хвалеше, че не съдържа каквото и да е хранително вещество.
Били зашляпа надолу по стълбите със своите синьобелезникави крака. Отиде в кухнята, където лунната светлина привлече вниманието му върху половин бутилка шампанско на кухненската маса — единственото нещо, останало от приема в шатрата. Някой я беше запушил отново. Тя сякаш казваше: „изпий ме.“
Били отвори бутилката с палец. Тя не гръмна. Шампанското бе изветряло.
Били погледна часовника на газовата печка. Трябваше да убие още един час, преди да дойде чинията. Той отиде във всекидневната, размахвайки бутилката като звънец. Включи телевизора и леко се откачи от времето. Той видя късния филм отзад напред, а после отново отпред назад. Филмът бе за американски бомбардировачи през Втората световна война и за техните славни летци. Видяно отзад напред, съдържанието на филма бе следното:
Американски самолети, целите надупчени и пълни с ранени мъже и трупове, излитаха заднешком от едно летище в Англия. Над Франция няколко германски изтребители се приближаваха заднишком към тях, изсмуквайки куршуми и шрапнели от някои от самолетите и екипажите им. Същото направиха и с няколко разбити американски бомбардировача на земята, които излетяха назад, за да се присъединят към своята ескадрила.
Ескадрилата прелетя отзад напред над обхванати от пламъци германски градове. Бомбардировачите отвориха люковете си, които притежаваха някакъв чудноват механизъм, и огънят се сви, събра се в цилиндрични стоманени контейнери, които се прибраха в търбусите на самолетите. Контейнерите бяха наредени грижливо по поставки. Германците там долу имаха чудновати уреди, прилични на дълги тръби. С тях изсмукваха шрапнели от екипажа и самолетите. Все пак имаше няколко ранени американци и някои от бомбардировачите бяха повредени. Но над Франция германските изтребители се появиха отново, за да оправят нещата, така че всеки човек и всеки самолет отново станаха като нови.
Когато бомбардировачите се върнаха в базата си, железните цилиндри бяха свалени от подставките им и върнати в Съединените щати, където фабриките работеха денем и нощем; демонтираха цилиндрите, отделяха опасното им съдържание и го превръщаха в минерали. Беше трогателно, че тази работа се вършеше главно от жени. После минералите бяха изпращани на специалисти в отдалечени краища на страната. Тяхната задача бе да ги върнат в земята, да ги скрият умело, така че никога вече да не навредят някому.
Американските летци върнаха униформите си и станаха гимназисти. Хитлер сигурно се е превърнал в бебе, предположи Били Пилгрим. Това не бе част от филма. Били фантазираше. Всички се превърнаха в бебета и цялото човечество, без изключение, взе участие в една биологическа конспирация, за да създаде двама идеални люде, наречени Адам и Ева.
Били изгледа военния филм отзад напред, после — отпред назад, и стана време да излезе на двора, за да посрещне летящата чиния. Излезе, а краката му — сини и с цвета на слонова кост — започнаха да мачкат мократа салата от трева. Той спря и надигна изветрялото шампанско. То имаше вкус на 7-Up. Били не вдигна очи към небето, макар да знаеше, че там горе има летяща чиния от Тралфамадор. Скоро щеше да я види и отвън, и отвътре. Скоро щеше също да види откъде идва, съвсем скоро.
Над главата си чу трясък, който можеше да бъде оприличен на крясъка на музикален бухал, но не беше музикален бухал. Това бе летяща чиния от Тралфамадор, направлявана и във времето, и в пространството, и затова на Били му се стори, че тя се появи сякаш изведнъж от нищото. Някъде излая голямо куче.
Чинията беше тридесет метра в диаметър, по ръба й имаше кръгли илюминатори. Светлината от илюминаторите бе пулсиращо-пурпурна. Единственият звук, който се чуваше, бе песента на бухала. Тя затрептя над Били и го обгърна с цилиндър пулсиращо-пурпурна светлина. После се чу звук като от целувка и една херметическа врата се отвори в долната част на чинията. Надолу се плъзна стълба, очертана от красиви светлини като виенско колело.
Волята на Били бе парализирана от космическа пушка, насочена към него през един от илюминаторите. Той трябваше да се хване за най-долното стъпало на люшкащата се стълба. И той направи това. Стъпалото бе наелектризирано, така че ръцете на Били се сключиха здраво около него. Издърпаха го в херметическата камера и механизми затвориха вратата отдолу. Едва тогава стълбата го пусна и се нави като на макара в камерата. И едва тогава мозъкът на Били започна отново да действа.
На стената в херметическата камера имаше две дупчици. Към тях се бяха прилепили жълти очи. На стената имаше високоговорител. Тралфамадорците нямаха гласни струни. Те разговаряха помежду си чрез телепатия. Но можеха да говорят на Били посредством компютър и нещо като електрически орган, който възпроизвеждаше всички звукове на земните.
— Добре дошли на борда, господин Пилгрим — каза високоговорителят. — Имате ли някакви въпроси?
Били облиза устни, помисли малко и накрая запита:
— Защо точно мене?
— Какъв въпрос, типичен за съществата от Земята, задавате, господин Пилгрим. Защо вас? А защо тогава ние? Защо, каквото и да е? Просто защото моментът е. Виждали ли сте някога буболечка, попаднала в кехлибар?
— Да.
Всъщност в кабинета си Били имаше преспапие, което представляваше гладка кехлибарена топка с три божи кравички в нея.
— И ето ни и нас, господин Пилгрим, хванати в кехлибара на момента. Тук думата „защо“ не съществува.
Те впръснаха упоително средство във въздуха, който Били дишаше, и той заспа. Пренесоха го в една кабина и го вързаха с каиши за жълто кресло, което се нагласяваше според положението на тялото. Бяха откраднали креслото от един склад на Сиърз сие Роубък. Трюмът на чинията беше натъпкан с други откраднати вещи, които щяха да използват, за да обзаведат изкуственото жилище на Били в една зоологическа градина на Тралфамадор.
Страхотното ускорение на чинията, когато тя напусна земята, сгърчи спящото тяло на Били, изкриви лицето му, откъсна го от времето и го върна към войната.
Когато отново дойде на себе си, той не бе вече в летящата чиния. Той отново се намираше в конския вагон, който прекосяваше Германия.
Някои хора ставаха от пода на вагона, а други лягаха. Били също възнамеряваше да легне. Щеше да е толкова приятно да заспи. Вътре беше тъмно, тъмно бе и извън вагона, който, като че ли се движеше с три километра в час. Влакът, изглежда, никога не се движеше по-бързо от това. Минаваше дълго време между едно тракване и друго, между връзките на релсите. Тракнеше, след това минаваше цяла година, преди да тракне отново.
Влакът често спираше, за да пропусне наистина важни влакове, които профучаваха с рев. Спираше в глухи линии близо до затвори, за да остави по няколко вагона. Пълзеше през цяла Германия и непрекъснато се скъсяваше.
Били се спусна бавно от диагоналната скоба, на която висеше, така че да изглежда почти безтегловно за тези, към които щеше да се присъедини на пода. Знаеше, че трябва да се превърне почти в дух, когато ляга. Беше забравил защо, но скоро му бе напомнено.
— Пилгрим — каза един от хората, до които щеше да се свие, — ти ли си?
Били отговори, сгуши се учтиво и затвори очи.
— По дяволите — рече човекът, — това си ти, нали? — Той стана и грубо опипа Били. — Ти си. Махай се оттук.
Били също седна, нещастен, готов да заплаче.
— Махай се оттук! Искам да спя!
— Затваряй си устата — каза някой.
— Ще си затворя устата, когато Пилгрим се махне оттук!
Били се изправи и се хвана за напречната скоба.
— А къде да спя? — попита той тихо.
— Само не до мене.
— Нито пък до мене, копеле такова — обади се някой друг. — Викаш и риташ.
— Така ли?
— Точно така. И скимтиш.
— Така ли?
— Махай се оттук, Пилгрим.
Последва ожесточен мадригал, който пееха от всички краища на вагона. Всеки, изглежда, можеше да разкаже някаква варварска история за нещата, вършени от Били Пилгрим на сън. Всеки казваше на Били Пилгрим да се маха.
Ето защо Били Пилгрим трябваше да спи прав, или да не спи въобще. През вентилаторите вече не идваше никаква храна, а дните и нощите ставаха все по-студени.
На осмия ден четиридесетгодишният скитник каза на Били:
— Не е толкова лошо. Аз се чувствам удобно навсякъде.
— Така ли? — каза Били.
На деветия ден скитникът умря.
Така е то.
Последните му думи бяха:
— Мислите ли, че това е лошо? Не е толкова лошо.
Деветият ден имаше нещо общо със смъртта. На деветия ден смъртта дойде и в съседния вагон. Умря Роланд Уиъри — от гангрена, която тръгна от разкъсаните му крака.
Така е то.
По време на непрекъснатия делириум Уиъри многократно разправи историята на тримата мускетари, разбра, че умира, и заръча да кажат много неща на семейството му в Питсбург. Преди всичко, той искаше да отмъстят за него. Затова непрекъснато повтаряше името на човека, който го бе убил. Всички във вагона научиха добре урока.
— Кой ме уби? — питаше той.
Всички знаеха отговора: „Били Пилгрим.“
Слушайте — на десетия ден отвориха вратата на Биливия вагон. Били Пилгрим лежеше под ъгъл на напречната скоба, саморазпнал се, с ръце сини, и с цвета на слонова кост, вкопчан за парапета на вентилатора. Когато отвориха вратата, Били кашляше и при всяко кашляне дрискаше. Според сър Исак Нютон, това бе в съгласие с Третия закон на динамиката. Според закона, всяко действие има свое притоводействие, равно по сила, и обратно по посока.
Това може да бъде полезно в ракетната техника.
Влакът бе на глуха линия близо до един затвор, първоначално строен като лагер на смъртта за руски военнопленници.
Пазачите надзърнаха с ококорени очи във вагона на Били и загукаха успокоително. Те никога преди не бяха имали работа с американци, но в общи линии разбираха характера на товара. Знаеха, че ще имат всъщност работа с течност, която трябва да накарат бавно да потече към светлината. Бе нощ.
Единствената светлина навън идваше от една-едничка крушка, закачена на дирек — далече и високо. Навън бе тихо. Само пазачите гукаха като гълъби. И течността почна да тече. Тя идваше до вратата и после пльосваше на земята като плюнка.
Били беше предпоследното човешко същество, което стигна до вратата. Последен беше скитникът. Скитникът не можеше да тече, не можеше да пльосне. Той вече не беше течност. Беше се втвърдил.
Така е то.
Били не искаше да скочи от вагона на земята. Той бе искрено убеден, че ще се пръсне като стъкло. Пазачите му помогнаха да слезе, като продължаваха да гукат. Поставиха го на земята с лице към влака. Влакът сега изглеждаше толкова хубавичък. Имаше си локомотив, тендер и три конски вагончета. Последният вагон бе раят на колела на охраната. В рая на колела масата бе сложена отново. Беше сервирана вечеря.
Под дирека, на който висеше електрическата крушка, имаше нещо като три купи сено. Американците бяха придумани да се приближат до трите купи, които всъщност не бяха от сено. Това бяха шинелите на мъртви пленници.
Така е то.
Охраната твърдо изяви желание, всеки американец без шинел, да си вземе по един от купа. Шинелите бяха замръзнали и се бяха слепили, затова пазачите използваха щиковете си като ледокопи, набождаха незалепналите яки, подгъви, ръкави и т.н., откъртваха шинели и ги раздаваха наслуки. Шинелите бяха вдървени и издути, защото бяха приели формата на купа. Били Пилгрим получи палто. То бе смачкано, така замръзнало и толкова малко, че приличаше на голяма черна триъгълна шапка. По палтото имаше някакви лепкави петна като от старо автомобилно масло или от ягодов конфитюр. Някакво мъртво космато животинче сякаш бе замръзнало върху него. Животинчето бе всъщност кожената яка на палтото.
Били хвърли безизразен поглед към палтата на съседите си. Те бяха с лъскави копчета, сърма или кантове, с номера или нашивки, с орли, луни или звезди. Това бяха шинели. Единствен Били получи палто от мъртъв цивилен.
Така е то.
После Били и останалите бяха подканени да се примъкнат и да заобиколят хубавичкия влак. Вкараха ги в лагера за военнопленници. В него нямаше нищо топло или живо, което да ги привлече — просто хиляди дълги, ниски, тесни навеси, без светлина в тях.
Някъде излая куче. В зимната тишина, засилен от страха и от ехото, гласът на кучето звучеше като голям бронзов гонг.
С придумки Били и останалите бяха прекарани през редица порти и Били за първи път видя руснак. Той бе сам в нощта — дрипав, с кръгло, плоско лице, което светеше като фосфорен циферблат.
Били мина на метър от него. Помежду им имаше бодлива тел. Руснакът не махна с ръка, нито проговори, но погледна направо в душата на Били със сладка надежда, сякаш Били можеше да му донесе добри новини — новини, които той може би нямаше да разбере, но все пак добри новини.
Били загуби съзнание, когато минаваше през редицата порти. Свести се в нещо, което можеше да бъде сграда на Тралфамадор. Беше ослепително осветена и облицована с бели плочки. Все пак беше на земята. Това бе станция за обезвъшляване, през която трябваше да минат всички нови пленници.
Били направи, каквото му казаха, съблече се. Това бе първото нещо, което му казаха на направи и на Тралфамадор.
Един германец премери горната част на дясната ръка на Били с палец и показалец и запита другаря си, коя армия би изпратила слабаци като този на фронта. После двамата разгледаха телата и на другите голи американци и решиха, че много от тях са почти толкова зле, колкото Били.
Една от най-хубавите фигури принадлежеше на най-стария американец, гимназиален учител от Индианополис. Той се казваше Едгар Дърби. Не беше от вагона на Били. Беше от вагона на Роланд Уиъри и бе държал главата на Уиъри, когато той умираше.
Така е то.
Дърби бе четиридесет и четири годишен. Беше толкова стар, че имаше син в морската пехота в Тихоокенаския театър на военни действия.
Дърби бе използвал политическите си връзки, за да влезе в армията на тази възраст. Предметът, който преподаваше в Индианопоис, бе „Съвременни проблеми на западната цивилизация“. Той бе и треньор на отбора по тенис и се грижеше много добре за фигурата си.
Синът на Дърби щеше да излезе жив от войната. Но не и Дърби. Неговото красиво тяло щеше да бъде надупчено в Дрезден след шестдесет и осем дена от наказателен взвод.
Така е то.
Най-лошото американско тяло не бе това на Били. Най-лошото тяло принадлежеше на един крадец на автомобили от Сисеро, Илинойс. Той се казваше Пол Лазаро. Лазаро беше дребен и не само костите и зъбите му бяха гнили, но и кожата му беше отвратителна. Лазаро бе целият покрит с белези, колкото десетцентова монета. Бе страдал много пъти от циреи.
Лазаро също беше от вагона на Роланд Уиъри и бе дал честна дума на Уиъри, че ще намери начин да накара Били Пилгрим да плати за смъртта на Уиъри. Сега той се оглеждаше, чудейки се кое от голите човешки същества е Били.
Голите американци се наредиха под душовете край стената, покрита с бели плочки. Нямаше кранове, които те да контролират. Единственото нещо, което можеха да правят, бе да чакат. Членовете им се бяха свили и топките им се бяха прибрали навътре. Възпроизводството на видовете не беше главната задача тази вечер.
Невидима ръка завъртя някакъв централен кран. От душовете шурна врял дъжд. Дъждът бе като горелка, която не топли. Той раздруса и раздрънка кожата на Били, без да размрази леда в мозъка на дългите му кости.
Междувременно дрехите на американците бяха прекарани през отровен газ. Умираха милиарди въшки, бактерии и бълхи.
Така е то.
И Били бързо се пренесе в своето детство. Беше бебе, което майка му току-що бе изкъпала. Сега майка му го уви в хавлиена кърпа и го занесе в розова стая, обляна в слънчева светлина. Тя го разви, постави го на гъделичкаща пелена, напудри го между крачетата, потупа го по дебелото коремче. Ръката й пляскаше по дебелото му коремче.
Били гукаше.
А после Били отново стана оптометрист на средна възраст. Играеше голф през една гореща лятна неделна утрин. Били вече не ходеше на черква. Той играеше на моравата и сега отново бе негов ред.
Били бе на два и половина метра от дупката и успя да вкара топката вътре. Наведе се да я извади. Слънцето се скри зад един облак. За момент на Били му се зави свят. Като се съвзе, той вече не беше на игрището за голф. Беше вързан с каиши върху едно жълто кресло в бяла стая на борда на летящата чиния, която се носеше към Тралфамадор.
— Къде съм? — запита Били Пилгрим.
— В друго парче кехлибар, господин Пилгрим. Ние сме там, където трябва да бъдем точно сега, на триста милиона мили от Земята, и ни предстои деформация във времето, която ще ни закара на Тралфамадор за часове, вместо за векове.
— Как… как попаднах тук?
— Само друг земен може да ви обясни това. Земните са много добри по обясненията. Те винаги обясняват каква е структурата на дадено събитие, разправят как други събития могат да се предизвикат или избягнат. Аз съм тралфамадорец и виждам цялото време, както вие можете да видите част от Скалистите планини. Цялото време си е цяло време. То не се променя. Не се поддава на предупреждения или обяснения. То просто е. Вземете отделните моменти един подир друг и вие ще установите, че ние всички сме, както казах по-рано, буболечки в кехлибар.
— Вие, струва ми се, не вярвате в свободната воля — каза Били Пилгрим.
— Ако не бях проучвал толкова дълго време земните — отвърна тралфамадорецът, — нямаше да имам представа, какво се има предвид под „свободна воля“. Посетил съм тридесет и една населени платени във Вселената и съм проучил доклади за положението на още други сто. Само на Земята говорят за свободна воля.