Кърт Вонегът
Кланица пет (5) (или кръстоносният поход на децата)

Били Пилгрим разправя, че за създанията на Тралфамадор Вселената не изглежда като множество малки точки. Тралфамадорците могат да видят къде е била всяка звезда и накъде отива, така че за тях небето е покрито с разредени светещи спагети. Тралфамадорците не виждат човешките същества като двукраки създания. Те ги виждат, разправя Били Пилгрим, като големи стоножки — „с бебешки крака в единия край и старчески крака в другия край.“

На път за Тралфамадор Били Пилгрим поиска да му дадат нещо за четене. Съществата, които го бяха пленили, имаха пет милиона земни книги на микрофилми, но нямаха възможност да ги прожектират в кабината на Били. Всъщност, те имаха само една книга на английски, която щяха да сложат в един тралфамадорски музей. Това бе „Долината на куклите“ от Жаклин Сюзън.

Били я прочете. Според него, беше доста добра на места. Животът на хората в нея бе пълен с превратности. Но на Били не му се четеше за едни и същи превратности.

Той попита дали, моля ви, има нещо друго за четене.

— Само тралфамадорски романи, но се страхувам, че няма да ги разберете — отговори гласът от стената.

— Нека все пак да ги видя.

Изпратиха му няколко. Те бяха мънички. Цяла дузина бяха колкото „Долината на куклите“ — с всичките й превратности.

 

Разбира се Били не можеше да чете тралфамадорски, но можеше поне да види как изглеждат книгите. Това бяха малки купчинки от символи, отделени със звездички. Били отбеляза, че купчинките приличат на телеграми.

— Точно така — потвърди гласът.

— Телеграми ли са?

— На Тралфамадор няма телеграми. Но вие сте прав: всяка купчинка от символи е кратко настойчиво съобщение, което описва дадена ситуация, дадена сцена. Ние, тралфамадорците, ги четем наведнъж, а не една след друга. Няма никаква специална връзка между отделните съобщения, но авторът така ги е подбрал, че видени всичките наведнъж, те представляват живота в образ, който е красив, няма напрежение, няма поука, няма причини, няма следствия. Онова, което четем в нашите книги, е дълбочината на много прекрасни моменти, видени едновременно.

 

Секунди по-късно чинията навлезе в деформация на времето и Били бе запратен в детството си. Той бе дванадесетгодишен и трепереше, застанал с майка си и баща си на ръба на Големия каньон при Брайт Ейнджъл Пойнт. Малкото човешко семейство бе вперило очи към дъното на Каньона, на една миля право надолу.

— Да… — рече Биливият баща, като мъжествено подритна едно камъче в пространството, — ето го и Каньонът.

Бяха дошли до това прочуто място с автомобил. По пътя седем пъти им се пука гума.

— Струваше си пътя — каза унесено майката на Били.

— Божичко, струваше ли си?

Били ненавиждаше Каньона. Беше убеден, че ще падне в него. Майка му го докосна и той се подмокри.

 

Имаше и други туристи, които гледаха надолу в Каньона, и един пазач, който отговаряше на въпросите. Някакъв французин, дошъл чак от Франция, попита пазача на развален английски дали много хора се самоубиват тук.

— Да — отговори пазачът. — Около трима на година.

Така е то.

 

И Били предприе едно много кратко пътуване във времето — направи съвсем мъничък скок, дълъг само десет дена — така че бе все още дванадесетгодишен и все още на обиколка в западната част на страната с родителите си. Сега бяха слезли в пещерите Карлсбад и Били се молеше на Бога да го поведе навън, преди да се е съборил таванът.

Пазачът обясняваше, че пещерите били открити от някакъв каубой, който видял голям облак прилепи да излитат от една дупка в земята. И после той каза, че щял да загаси електричеството и, че сигурно мнозина от присъстващите за първи път в живота си ще се намерят в пълна тъмнина.

Светлината угасна. Били дори не знаеше дали е още жив или не. После нещо призрачно се понесе из въздуха вляво от Били. По него имаше цифри. Баща му бе извадил джобния си часовник. Часовникът имаше фосфорен циферблат.

 

Били премина от пълна тъмнина към ослепителна светлина и се намери отново във войната, отново в станцията за обезвъшляване. Банята бе свършила. Невидима ръка бе спряла водата.

Когато Били получи дрехите си обратно, те не бяха по-чисти, но всички животинки в тях бяха мъртви.

Така е то.

Новото му палто сега се бе разтопило и се бе отпуснало. Беше му твърде малко. Имаше кожена яка и пурпурна подплата. Явно бе шито за някой импресарио, голям колкото маймунката на латернаджията. Беше надупчено от куршуми.

Били Пилгрим се облече. Сложи си и палтото. То се спука на гърба и на раменете, ръкавите му се откачиха и палтото се превърна в жилетка с кожена яка. Палтото трябваше да е клош от кръста надолу, но на Били то беше клош от подмишниците надолу. На немците той им се стори най-голямата смешка, която бяха видели през цялата Втора световна война, и те се смяха до спукване.

 

Немците заповядаха всички да се строят в редици по пет с Били начело. После парадът излезе навън и отново мина през поредица от порти. Пленниците видяха и други гладуващи руснаци с лица като фосфорни циферблати. Сега американците се бяха посъживили. Топлата вода ги беше размърдала. Те стигнаха до един навес, където някакъв ефрейтор, без ръка и без око, записваше името и номера на всеки пленник в голям червен тефтер. От правна гледна точка всеки един от тях сега вече беше жив. Преди да запишат имената и номерата им в тази книга, те фигурираха като изчезнали или вероятно загинали.

Така е то.

 

Докато американците чакаха да ги придвижат, в последните редици стана сблъскване. Някакъв американец беше казал нещо, което не се хареса на един от охраната. Немецът знаеше английски. Той издърпа американеца от редицата и го повали на земята. Американецът беше изумен. Той се изправи разтреперан, като плюеше кръв. Два от зъбите му бяха избити. Явно не беше искал да каже нищо обидно, а и не знаеше, че пазачът може да го чуе и разбере.

— Защо точно мене? — попита той пазача.

Пазачът го блъсна отново в редицата.

— Защо точно тебе ли? А защо пък не?

 

Когато записаха името на Били Пилгрим в тефтера на лагера, дадоха му номер и желязна плочка с този номер, отпечатан на нея. Работник, доведен насилствено от Полша, го беше отпечатал. Сега той бе мъртъв.

Така е то.

Били трябваше да окачи плочката на врата си, заедно с американските си плочки. Тя беше като бисквита, перфорирана по средата, така че един силен човек можеше да я счупи на две с ръцете си. В случай че Били умре, което той не направи, половината от плочката щеше да бъде поставена в ковчега, а другата — върху гроба му.

Когато бедният Едгар Дърби, гимназиалният учител, бе разстрелян в Дрезден по-късно, докторът го обяви за мъртъв и разчупи плочката на две.

Така е то.

 

След като ги записаха и снабдиха с плочки, поведоха американците отново през редицата порти. Два дни по-късно семействата им щяха да научат чрез Международния Червен кръст, че те са живи.

До Били бе мъничкият Пол Лазаро, който се бе зарекъл да отмъсти за Роланд Уиъри. Лазаро не мислеше за отмъщение. Той мислеше за ужасните болки в корема си. Стомахът му се бе свил и бе станал като орех. Тази суха, съсухрена кесийка бе възпалена като цирей.

До Лазаро бе бедният обречен Едгар Дърби със своите американски и немски плочки, окачени като огърлица над дрехите му. Той бе очаквал да стане капитан, командир на рота, заради мъдростта и възрастта си. А сега, в полунощ, се намираше на чехословашката граница.

— Стой! — извика един от стражата.

Американците спряха послушно на студа. Бараките, сред които се намираха, приличаха на хилядите други бараки, покрай които бяха минавали. И все пак бяха различни: имаше ламаринени комини и от комините хвърчаха съзвездия от искри.

Войник от стражата почука на една врата.

Някой отвътре отвори вратата широко. От нея изскочи светлина и избяга от затвора си със 186 000 мили в секунда. С маршова стъпка излязоха петдесет англичани на средна възраст. Те пееха „Добре дошли при нас, приятели“ от оперетата Пиратите на Пензас.

 

Тези яки, червендалести певци, бяха от първите английски говорещи пленници, заловени през Втората световна война. Сега те с песен посрещаха почти последните пленници. Не бяха виждали нито жени, нито деца в продължение на повече от четири години. Не бяха виждали дори и птички. Даже врабчета не идваха в лагера.

Англичаните бяха офицери. Всеки от тях се бе опитвал да избяга поне веднъж от някой друг лагер. Сега бяха тук — точно в центъра на море от умиращи руснаци.

Можеха да копаят тунели, колкото си искат. Неизбежно щяха да излязат на правоъгълна повърхност, оградена с бодлива тел, щяха да бъдат поздравени равнодушно от умиращи руснаци, които не говореха английски, нямаха храна, нито собствени планове за бягство, нито някакви интересни новини. Можеха колкото си щат да кроят планове, да се скрият в някакво превозно средство, или да го откраднат, но превозни средства не идваха в техния лагер. Ако искаха, можеха да се преструват на болни, но и това нямаше да им осигури пътуване до където и да било. Единствената болница в лагера имаше шест легла и се намираше в английската част.

 

Англичаните бяха чисти, въодушевени, прилични и здрави. Тяхното вокално изпълнение бе превъзходно. Те бяха пели заедно всяка вечер в продължение на години.

От години също се бяха упражнявали на лост и бяха вдигали тежести. Коремите им бяха като дъски за пране. Мускулите на прасците и на ръцете им бяха като гюллета. Те всички бяха майстори на дама, шах, бридж, домино, анаграми, шаради, пинг-понг, а също и на билярд.

По отношение на храната бяха най-богатите хора в Европа. Една чиновническа грешка в началото на войната, когато до пленниците все още достигаше храна, бе накарала Червения кръст да им изпраща всеки месец петстотин, вместо петдесет колета. Англичаните се бяха запасили така хитро, че сега, когато войната свършваше, те имаха три тона захар, кафе, половин тон шоколад, триста и петдесет килограма тютюн, осемдесет килограма чай, два тона брашно, един тон консерви говеждо месо, шестстотин килограма масло в консервени кутии, осемстотин килограма сирене в тенекии, четиристотин килограма мляко на прах и два тона портокалов мармалад.

Всичко това те държаха в една стая без прозорци. Бяха я облицовали със сплескани консервени кутии, за да я защитят от плъховете.

 

Германците, които смятаха, че те са точно такива, каквито англичаните трябва да бъдат, ги обожаваха. Те придаваха стил на войната, правеха я разумна и забавна. Затова немците им дадоха четири бараки, макар че една щеше да им е достатъчна. И срещу кафе, шоколад или цигари немците им дадоха боя, дървен материал, пирони и плат да се устроят.

От дванадесет часа англичаните знаеха, че им идват американски гости. Никога преди това не им бяха идвали гости и те се захванаха за работа като добри феи — метоха, бърсаха, готвиха, пекоха, направиха дюшеци от слама и чували, наредиха маси и поставиха на всяко място подарък.

И сега те с песен приветстваха гостите си в зимната нощ. Дрехите им ухаеха от пиршеството, което бяха подготвили. Половината бяха облечени като за сражение, а другата половина — като за тенис или за крикет. Бяха така въодушевени от собственото си гостоприемство и от лакомствата, които ги очакваха вътре, че не разглеждаха по-отблизо гостите си, докато пееха. Въобразяваха си, че пеят пред колеги офицери, които току-що идват от бойното поле.

С умиление те побутваха американците към вратата на бараката, като изпълваха нощта с мъжествени глупости и дружелюбно самохвалство. Наричаха ги „янки“, казваха им „браво на вас“, убеждаваха ги, че „дойчовците отстъпват“, и тъй нататък.

Били Пилгрим смътно се запита кои са тези дойчовци.

 

Сега той бе вътре, до една желязна готварска печка, зачервена като череша. Върху нея вряха десетки чайници. Някои от тях имаха свирки. Имаше и казан, пълен със златиста супа. Супата беше гъста. Докато Били Пилгрим я гледаше вторачено, по повърхността й клокочеха с летаргично величие праисторически мехури.

Имаше дълги маси, наредени за банкет. Пред всяко място имаше паница, направена от консервени кутии за мляко на прах. Една по-малка консервена кутия служеше за чаена чаша, друга по-висока — за вода. Всяка водна чаша бе пълна с топло мляко.

Пред всяко място имаше самобръсначка, кърпа, пакетче ножчета за бръснене, един шоколад, две пури, десет цигари, сапун, кибрит, молив и свещ.

Само свещите и сапунът бяха от германски произход. Помежду им съществуваше призрачно, дългоцветно сходство. Англичаните не знаеха и не можеха да знаят, че свещите и сапунът бяха направени от мазнините на стопени евреи, цигани, педерасти, комунисти и други врагове на държавата.

Така е то.

 

Банкетната зала бе осветена от свещи. По масите имаше купища пресен бял хляб, бучки масло, кутии с портокалов мармалад. Имаше чинии с консервирано говеждо месо, нарязано на филийки. Щяха да донесат и супа, бъркани яйца и топъл мармаладов пай.

А в другия край на бараката Били видя розови арки с лазурни драперии помежду им, един огромен стенен часовник, два златни трона, кофа и парцал. Това бе декорът за тазвечерното представление — музикален вариант на Пепеляшка, най-популярната приказка на всички времена.

 

Били Пилгрим гореше, бе застанал съвсем близо до бумтящата печка. Подгъвът на неговото палтенце се бе подпалил. Това бе тих и търпелив огън — нещо като горенето на прахан.

Били се питаше дали някъде наблизо има телефон. Искаше да се обади на майка си, да й каже, че е жив и здрав.

 

Настъпи тишина. Англичаните с почуда оглеждаха жалките същества, които бяха въвели вътре с такова въодушевление. Един от англичаните забеляза, че Били гори.

— Момче, гориш — каза той, издърпа Били настрана от печката и започна да тупа с ръце искрите.

Тъй като Били не каза нищо, англичанинът го попита:

— Можеш ли да говориш? Чуваш ли ме?

Били кимна с глава.

Англичанинът го пипна изпитателно тук-там, изпълнен със съжаление.

— Божичко! Какво са ти направили, момче. Това не е човек, а счупено хвърчило.

— Наистина ли си американец? — рече англичанинът.

— Да — отвърна Били.

— Какъв чин имаш?

— Редник.

— Какво е станало с ботушите ти, момче?

— Не помня.

— На това палто ли му казваш?

— Моля?

— Откъде го имаш?

Били трябваше да напрегне мисълта си.

— Дадоха ми го — каза той най-накрая.

— Дойчовците ли?

— Кои?

— Немците ли ти го дадоха?

— Да.

На Били не му харесваха въпросите. Те го уморяваха.

— О, янки, янки, янки… — каза англичанинът, — това палто е ужасна обида.

— Моля?

— Нарочно са го направили, да те унизят. Не трябва да позволяваш на дойчовците такива неща.

Били Пилгрим припадна.

Когато се свести седеше на един стол с лице към сцената. Беше някак си ял и сега гледаше Пепеляшка. Явно, че някаква част от него се бе забавлявала от представлението доста дълго време. Били се смееше високо.

Разбира се, женските роли в представлението се изпълняваха от мъже. Часовникът току-що бе ударил дванадесет часа и Пепеляшка ридаеше:

 

О, часовникът току-що би.

Уви, късмета мой ти заеби.

 

За Били куплетът бе толкова смешен, че той не само се смееше, а пищеше. Той продължи да пищи, докато не го изнесоха от бараката. Занесоха го в друга барака, където бе болницата. Това беше болница с шест легла. Там нямаше никакви други болни.

 

Поставиха Били на едно легло, завързаха го и му сложиха инжекция морфин. Един от американците предложи услугите си да бди над него. Това бе Едгар Дърби, гимназиалният учител, когото щяха да разстрелят в Дрезден.

Така е то.

Дърби седна на трикрако столче. Дадоха му книга за четене. Книгата бе „Аленият знак на смелостта“ от Стивън Крейн. Той я беше чел. Сега я препрочиташе, докато Били се намираше в морфиновия рай.

 

Под въздействието на морфина Били заспа. В съня си той видя градина с жирафи. Жирафите се движеха по чакълести пътеки и спираха, за да хрупат захарни круши от върховете на дърветата. Били също беше жираф. Той изяде една круша. Крушата бе твърда. Тя се съпротивяваше срещу дъвчещите му зъби. Цепеше се в сочен протест.

Жирафите приеха Били, сякаш и той бе жираф — безвредно същество, също така, абсурдно специализирано като тях. Два жирафа се приближиха от противоположни страни и се сгушиха до него. Имаха дълги, мускулести горни устни, които можеха да приемат формата на фунията на военна тръба. Целунаха го с тях. Това бяха женски жирафи — кремави и лимоновожълти. Роговете им бяха като кръгли дръжки за врата. Дръжките бяха покрити с кадифе.

Защо ли?

 

Падна нощ в градината на жирафите и известно време Били Пилгрим спа, без да сънува, а после предприе пътуване във времето. Събуди се с глава, завита под одеялото, в отделението за тихи луди в болницата за ветерани от войната, близо до езерото Пласид, Ню Йорк. Бе пролетта на 1948 година, три години след края на войната.

Били откри главата си. Прозорците на стаята бяха отворени. Навън пееха птички.

— Пиюк, пиюк, пиюк? — го запита една от тях.

Слънцето бе високо в небето. В стаята имаше легла за още двадесет и девет болни, но сега те всички бяха навън и се радваха на хубавия ден. Можеха свободно да влизат и да излизат, да си ходят даже у дома, ако пожелаят. Същото можеше да направи и Били Пилгрим. Те бяха дошли тук по собствена воля, уплашени от света навън.

Били бе постъпил в болницата към средата на последната година в Илиумското училище по оптометрия. Никой друг не подозираше, че той полудява. Всички смятаха, че изглежда отлично, и че се държи съвсем нормално. Сега беше в болницата. Докторите бяха единодушни: той наистина полудяваше.

Не мислеха, че болестта му има нещо общо с войната. Смятаха, че Били е разстроен, защото баща му го бе хвърлил в дълбоката част на плувния басейн на Младежкото християнско дружество, когато бил малко момче, и защото го бе завел до ръба на Големия каньон.

Човекът, който лежеше на съседното легло до Били, бе бивш капитан от пехотата на име Елиът Роузуотър. На Роузуотър му бе писнало да бъде непрекъснато пиян. Именно Роузуотър запозна Били с научната фантастика и по-специално с романите на Килгор Траут. Под леглото си Роузуотър имаше огромна сбирка от научна фантастика, с меки корици. Беше донесъл книгите в болницата в голям пътнически сандък. Тези негови обични стари книги издаваха миризма на фланелена пижама, несменявана от цял месец, или на ирландска яхния.

Килгор Траут стана любимият съвременен писател на Били, а научната фантастика — единственият вид книги, които той можеше да чете.

Роузуотър бе два пъти по-умен от Били, но и той, и Били имаха сходни страдания, с които се справяха по един и същ начин. И двамата бяха дошли до заключението, че животът е безсмислен — отчасти поради онова, което бяха видели през войната. Роузуотър например беше застрелял един четиринадесетгодишен пожарникар, когото беше взел за немски войник.

Така е то.

А Били бе видял най-голямото клане в историята на Европа, каквото бе бомбардировката над Дрезден.

Така е то.

И двамата се опитваха да намерят отново себе си и своя свят. Научната фантастика им помагаше много в това.

 

Веднъж Роузуотър каза на Били нещо интересно за една книга, която не беше научна фантастика. Каза, че всичко, което човек може да научи за живота, се намира в „Братя Карамазови“ от Фьодор Достоевски.

— Но то вече не е достатъчно — каза Роузуотър.

 

Друг път чу Роузуотър да казва на един от психиатрите:

— Струва ми се, че вие, лекарите, ще трябва да измислите много чудесни нови лъжи, иначе на хората просто няма да им се иска повече да живеят.

 

На масичката до леглото на Били имаше натюрморт — две хапчета, пепелник с три цигари в него, и трите със следи от червило по тях, едната още гореше, и чаша вода. Водата не беше прясна. Мехурчета въздух се мъчеха да се измъкнат от водата. Мехурчетата бяха прилепнали по стената на чашата, твърде слаби, за да се изкатерят нагоре.

Угарките бяха оставени от майката на Били, която пушеше цигара от цигара. Тя бе отишла в тоалетната до отделението и бе за жени, доброволки във войската. Жени, доброволки във флота на САЩ, жени, доброволки във въздушните сили на САЩ, и жени, доброволки в крайбрежната охрана на САЩ, които бяха мръднали. Сега тя всеки момент щеше да се върне.

Били отново покри главата си с одеялото. Той винаги покриваше главата си, когато майка му идваше да го види в отделението за душевно болни — всеки път се чувстваше много зле, докато тя не си отидеше. Не че беше грозна или имаше лош дъх, или бе лоша като човек. Тя бе една съвсем приятна тъмнокоса, бяла, типична американка със средно образование. Но тя разстройстваше Били просто защото му беше майка. Караше го да се чувства неудобно, да се срамува и да смята, че е слабохарактерен, защото се беше мъчила толкова много, за да му даде живот, а всъщност Били никак не обичаше живота.

 

Били чу как Роузуотър влиза и си ляга. Пружините на леглото му говореха много за това. Роузуотър беше едър човек, но не много силен. Той изглеждаше направен от сопол.

После майката на Били се върна от тоалетната и седна на стола между леглата на Били и на Роузуотър. Роузуотър я поздрави със звънка сърдечност и я попита как се чувства днес. Той си даде вид, че е много доволен, когато чу, че тя се чувства добре. Правеше си експерименти — държеше се сърдечно с всеки, когото срещнеше. Смяташе, че по този начин светът можеше да стане малко по-приятно място за живеене. Той нарече майката на Били „драга“. Правеше си експерименти, като наричаше всеки друг „драги“.

— Някой ден — увери тя Роузуотър, — ще дойда, Били ще открие главата си и знаете ли какво ще каже?

— Какво ще каже, драга?

— Ще каже „Здравей, мамо“ и ще се усмихне. Ще каже: „Приятно ми е да те видя, мамо. Как се чувстваш?“

— Това може да стане и днес.

— Аз всяка вечер се моля.

— Хубаво правите.

— Много хора ще се изненадат, ако узнаят колко много в този свят се дължи на молитвите.

— Абсолютно права сте, драга.

— А вашата майка идва ли често да ви види?

— Майка ми не е жива — каза Роузуотър.

Така е то.

— Съжалявам.

— Но поне живя щастливо.

— Е, да, това е все пак утешение.

— Разбира се.

— Знаете ли, бащата на Били също не е жив — каза майката на Били.

Така е то.

— А всеки млад мъж има нужда от баща.

И така нататък, и така нататък — продължаваше дуетът между глуповатата, молеща се дама и големия кух мъж, пълен с доброжелателен въздух.

 

— Той беше първенец в курса, когато се случи това — каза майката на Били.

— Може би се е преуморил от учене — каза Роузуотър.

Той държеше книга, която искаше да чете, но беше твърде възпитан, за да чете по време на разговора, колкото и лесно да бе това, когато човек разговаряше с майката на Били. Книгата бе Маниаци в четвъртото измерение от Килгор Траут. В нея се разказваше за хора, чието душевно заболяване не можело да се лекува, защото причините се намирали в четвъртото измерение и земните доктори със своите три измерения не можели да видят тези причини, нито дори да си ги представят.

Едно от нещата, които Траут твърдеше и което много се харесваше на Роузуотър, бе, че наистина имало вампири, върколаци, таласъми, ангели и тъй нататък, но че те били в четвъртото измерение. Според Траут, такъв бил и Уилям Блейк, любимият поет на Роузуотър. А също и раят и адът.

 

— Сгоден е за много богато момиче — каза майката на Били.

— Чудесно — каза Роузуотър. — Понякога парите могат да бъдат голямо утешение.

— Наистина могат.

— Разбира се, че могат.

— Не е много приятно да стискаш всеки цент, докато запищи.

— Хубаво е да можеш да се отпуснеш.

— Баща й е собственик на училището по оптометрия, в което учи Били. Притежава и шест кабинета в нашата част на щата, частен самолет и вила на езерото Джордж.

— Красиво езеро.

 

Били заспа под одеялото. Когато се събуди отново, той бе завързан за леглото в болницата на пленническия лагер. Отвори едното си око и видя бедния стар Едгар Дърби да чете на свещ Аленият знак на смелостта.

Били си затвори окото и видя в своите спомени от бъдещето бедния стар Едгар Дърби пред наказателния взвод в развалините на Дрезден. Взводът се състоеше само от четирима войника. Били бе чувал, че по правило, на един от войниците във всеки наказателен взвод дават пушка с халосни патрони. Помисли си, че няма да има халосни патрони в толкова малък взвод, в толкова стара война.

 

Главният англичанин влезе в болницата, за да провери как е Били. Беше полковник от пехотата, пленен при Дюнкерк. Именно той бе дал на Били морфин. В лагера нямаше истински лекар, затова лекуваше той.

— Как е пациентът? — запита той Дърби.

— Мъртъв за действителността.

— Но не действително мъртъв?

— Не.

— Колко е хубаво да не чувстваш нищо, а да те смятат за жив.

Едва сега Дърби застана мирно с мрачна физиономия.

— Недейте, недейте… седете си. Като се вземе предвид, че се падат само двама войници на офицер, и че всички войници са болни, смятам, че можем да минем без обикновения церемониал между офицери и войници.

Дърби остана прав.

— Вие изглеждате по-стар от другите — каза полковникът.

Дърби му каза, че е четиридесет и пет годишен, т.е. с две години по-стар от полковника. Полковникът каза, че всички други американци са се вече избръснали, че Били и Дърби са единствените двама с бради. И добави:

— Знаете ли, на нас тук ни се налагаше да виждаме войната само във въображението си и ние си въобразяваме, че я водят хора на нашата възраст. Бяхме забравили, че войните се водят от деца. Като видях всички тези току-що избръснати лица, получих шок. „Боже мой, боже мой — казах си, — та това е Кръстоносният поход на децата.“

Полковникът попита Дърби как са го пленили и Дърби му разказа, че се намирал в една горичка със стотина други изплашени войници. Битката се водела от пет дена. Стоте войници били натикани в горичката от танкове.

Дърби разказа за неописуемото изкуствено време, което земните понякога създават за други земни, когато не искат тези други земни да населяват повече Земята. Гранати избухвали по върховете на дърветата с ужасен трясък, каза той, и валял дъжд от ножове, игли и ножчета за бръснене. Малки топчета от олово и медни обвивки кръстосвали гората под гранатите, профучавайки по-бързо от звука.

Много хора били ранени или убити.

Така е то.

След това обстрелването спряло и един скрит германец, с високоговорител казал на американците да сложат оръжие и да излязат от гората, с ръце върху главите си, иначе пак щели да почнат да ги обстрелват. Нямало да спрат, докато не изтребят всички.

И така американците сложили оръжие и излезли от гората с ръце върху главите си, защото им се искало да продължат да живеят, ако това е възможно.

 

Били направи пътешествие във времето и се върна отново в болницата за ветерани от войната. Главата му бе завита с одеялото. Отвъд одеялото беше тихо.

— Отиде ли си майка ми? — каза Били.

— Да.

Били погледна изпод одеялото. Сега там, навън, бе годеницата му. Тя седеше на стола за посетители. Нейното име бе Валенция Мърбъл. Валенция бе дъщеря на собственика на илиумското училище по оптометрия. Тя беше богата. Беше голяма колкото къща, защото вечно ядеше. И сега ядеше. Ядеше голяма захарна пръчка. Носеше трифокални очила с големи рамки, украсени с кристалчета. Отблясъкът на кристалчетата отговаряше на отблясъка на диаманта на годежния й пръстен. Диамантът бе застрахован за хиляда и осемстотин долара. Били бе намерил диаманта в Германия. Военна плячка.

Били не искаше да се ожени за грозната Валенция. Тя бе един от симптомите на болестта му. Той разбра, че е мръднал, когато се чу да й прави предложение, когато я помоли да вземе диамантения пръстен и да му стане спътница в живота.

 

Били й каза: „Здравей.“ Тя го попита дали иска захарна пръчка. Той каза: „Не, благодаря.“

Тя го попита как е. Той каза: „Благодаря, много по-добре.“ Тя каза, че всички в училището по оптометрия много съжаляват, че е болен, и се надяват, че скоро ще се оправи. Били каза: „Поздрави ги, като ги видиш.“

Тя обеща да ги поздрави.

 

Тя го попита дали иска да му донесе нещо отвън и той каза:

— Не, имам си всичко.

— А книги? — каза Валенция.

— До мене се намира една от най-големите частни библиотеки в света — каза Били, имайки предвид колекцията от научна фантастика на Елиът Роузуотър.

Роузуотър лежеше на съседното легло и четеше. Били го въвлече в разговора, като го попита какво чете.

Роузуотър му каза. Книгата бе Евангелието от космоса от Килгор Траут. В нея се разказваше за един посетител от космоса, който между другото много приличаше на тралфамадорец. Посетителят от космоса проучил сериозно християнството, за да разбере, ако това е възможно, защо за християните е толкова лесно да бъдат жестоки. Той дошъл до заключението, че поне отчасти, това се дължи на небрежното изложение в Новия завет. Той предполагал, че намерението на евангелието е било да научи хората да бъдат между другото милосърдни, даже към най-низшите от низшите.

Но евангелието всъщност проповядвало следното:

Преди да убиеш някого, трябва да бъдеш абсолютно сигурен, че той няма връзки с големци.

Така е то.

 

Бедата на разказите за Христос, твърдял посетителят от космоса, се състои в това, че Христос, който на вид бил съвсем обикновен, бил в действителност Синът на Най-могъщото Същество във Вселената. Читателите разбрали това, ето защо когато стигали до разпятието, естествено, си помисляли… И тук Роузуотър отново прочете на глас следното:

— Ой, този път явно са сбъркали човека, дето са хванали да го линчуват!

А тази мисъл си има брат: „Има хора, които могат да бъдат линчувани.“ А кои са те? Хората, които нямат връзки с големци.

Така е то.

 

Посетителят от космоса подарил на земята ново евангелие. В него Христос бил наистина нищожество и напаст за много хора, които имали по-добри връзки от неговите. И все пак, той трябвало да разправя всичките тези хубави и озадачаващи неща, които разправял в другите евангелия.

Ето защо хората решили един ден да се позабавляват, приковали го на някакъв кръст и забили кръста в земята. Не може да има никакви последствия, мислели си тези, които го линчували. Читателят трябва да си е мислил същото, тъй като Новият завет му набивал в главата, че Исус е едно нищожество.

И после, тъкмо преди това нищожество да умре, небесата се разтворили с гръм и мълния. Гласът на Господа затрещял. Той казал на хората, че осиновява скитника, че му дава пълни пълномощия и привилегиите на Син на Създателя на света во век и веков. Ето какво казал Господ: „Отсега нататък Той ще налага страшни наказания на всеки, който измъчва скитници, които нямат връзки с големци.“

 

Годеницата на Били беше довършила дългата захарна пръчка. Сега ядеше един Милкиуей.

— Не обръщай внимание на книгите! — каза Роузуотър и захвърли книгата под леглото си. — Да вървят по дяволите.

— Тази изглеждаше интересна — каза Валенция.

— Ей, да можеше Килгор Траут и да пише! — възкликна Роузуотър.

Той беше прав: Килгор Тауът беше неизвестен и си го заслужаваше. Стилът му бе ужасен. Само идеите му бяха хубави.

 

— Струва ми се, че Траут никога не е излизал от страната — продължи Роузуотър. — Той през цялото време пише за земните същества и всички те са американци. А почти никой на земята не е американец.

— Къде живее той? — запита Валенция.

— Никой не знае — отговори Роузуотър. — Струва ми се, че аз съм единственият, който някога е чувал за него. Няма две негови книги, които да са издадени от едно и също издателство, и винаги когато му пиша чрез някой издател, писмото се връща, тъй като издателят е фалирал.

Сега той промени темата на разговор, като поздрави Валенция за годежния й пръстен.

— Благодаря — каза тя и протегна ръка, за да може Роузуотър да разгледа пръстена по-отблизо. — Били има този диамант от войната.

— Това й е хубавото на войната — каза Роузуотър. — Абсолютно всеки изкарва по нещичко от нея.

 

Що се отнася до местожителството на Килгор Таут, той всъщност живее в Илиум, родния град на Били, презиран и без приятели. Били скоро щеше да се срещне с него.

 

— Били — каза Валенция Мърбъл.

— Аа?

— Да поговорим за това, какви прибори ще си купим.

— Добре.

— Дойдох до заключението, че трябва да бъдат или Ройал Дейниш, или Ремблър Роуз.

— Ремблър Роуз.

— Няма защо да бързаме — каза тя. — Искам да кажа, че не бива да забравяме, че цял живот ще живеем с приборите, които решим да купим.

Били разгледа старателно снимките в каталога и най-накрая каза:

— Ройал Дейниш.

— Колониъл Мунлайт са също хубави.

— Да, хубави са — каза Били Пилгрим.

 

И Били предприе пътуване във времето до Зоологическата градина на Тралфамадор. Той бе четиридесет и четири годишен и бе изложен на показ под куполен похлупак. Беше се излегнал на креслото, което му бе служило като люлка по време на неговото пътешествие в космоса. Беше гол. Тралфамадорците се интересуваха от тялото му — с всички негови части. Навън имаше хиляди тралфамадорци с вдигнати ръце, така че да могат да го виждат с очите си. Били бе прекарал на Тралфамадор шест земни месеца. Той бе свикнал с тълпата.

Не можеше да става и дума за бягство. Атмосферата извън купола бе цианидна и Земята се намираше на 446 120 000 000 000 000 мили.

 

Били бе изложен в Зоологическата градина в изкуствено създадена земна среда. Повечето от мебелите бяха откраднати от склада на Сиърз Роубък в Айова сити, Айова. Имаше цветен телевизор и канапе, което ставаше на легло. От двете страни на канапето имаше масички с лампи и пепелници по тях. Имаше домашен бар с два високи стола. Имаше малък билярд. С изключение на кухнята, банята и железния похлупак на люка в средата, целият под бе покрит със златист мокет. На масичката пред канапето бяха наредени списания във формата на ветрило.

Имаше стереограмофон. Грамофонът работеше. Телевизорът не работеше. На екрана на телевизора беше залепена картина, на която един каубой убиваше друг каубой.

Така е то.Под купола нямаше стени и Били нямаше къде да се скрие. Мивката и клозетната чиния в банята, направени от ментовозелен порцелан, бяха на открито. Тълпата изпадна в див възторг.

 

Били изми зъбите си на Тралфамадор, сложи частичната си подвижна протеза и отиде в кухнята. Неговата газова печка с бутилка, неговият хладилник и машина за миене на чинии бяха също ментовозелени. На вратата на хладилника имаше нарисувана картина. Така беше произведен. Картината представляваше безгрижна двойка от деветдесетте години на миналия век на велосипед за двама.

Сега Били погледна картината и се опита да си представи нещо за двойката. Нищо не му дойде наум. Изглежда, човек не можеше да си представи нищо за тези двама души.

 

Били закуси с храна от консервени кутии. Изми и прибра чашата, чинията, ножа, вилицата, лъжицата и тенджерата. След това направи упражнения, които бе научил във войската — подскачане с разкрач, допиране на пръстите на краката, клякане, лицева опора. Повечето от тралфамадорците не можеха да знаят, че тялото и лицето на Били не бяха красиви. Те смятаха, че той е прекрасен екземпляр. На Били това му беше приятно и той бе започнал за пръв път в живота си да се радва на тялото си.

След упражненията той взе душ и изряза ноктите на краката си. После се избръсна и напръска мишниците си с дезодорант. В това време екскурзоводът в Зоологическата градина, който бе застанал на една платформа, обясняваше какво прави Били и защо го прави. Той изнасяше своята лекция по телепатия, като стоеше на платформата и изпращаше мисловни вълни към тълпата. До себе си той имаше пулт с клавиши. С негова помощ предпредаваше на Били въпросите, които задаваха от тълпата.

А сега дойде и първият въпрос на говорителя от телевизора:

— Щастлив ли сте тук?

— Почти толкова щастлив, колкото на Земята — каза Били, което бе вярно.

На Тралфамадор имаше пет пола, всеки от които извършваше едно от действията, необходими в създаването на новия индивид. Те изглеждаха еднакви на Били, тъй като техните полови различия се намираха н четвъртото измерение.

Между другото, за Били най-голямата морална „бомба“ на тралфамадорците бе във връзка с въпроса за пола на Земята. Те казаха, че екипажът на тяхната летяща чиния различил седем пола на Земята, всеки един от които е необходим за производството на вида. И в този случай Били не можеше да си представи какво общо имат пет от седемте пола при създаването на едно бебе, тъй като, според трамфамадорците, те действали полово само в четвъртото измерение.

Тралфамадорците се опитаха да помогнат на Били да си представи пола в невидимото измерение. Те му казаха, че не би могло да има земни бебета без мъже хомосексуалисти. Би могло да има бебета без жени хомосексуалисти. Не би могло да има бебета без жени над шейсет и пет годишна възраст. Би могло да има бебета без бебета, които са живели час или по-малко от час след своето раждане. И така нататък.

Всичко това бяха за Били безсмислени бръщолевения.

 

Но много от нещата, които Били разправи, звучаха на тралфамадорците също като безсмислени бръщолевения. Те не можеха де си представят как му изглежда на него времето. Били беше отказал да им обяснява това. Екскурзоводът навън трябваше да го обясни сам, доколкото му бе възможно.

Екскурзоводът покани тралфамадорците от тълпата да си представят, че в един блестящо светъл и ясен ден гледат над пустиня към планинска верига. Те биха могли да наблюдават връх или птица, или облак, или камък, който се намира точно пред тях или дори в каньон, разположен зад тях. Но всред тях е този беден земен, чиято глава е покрита със стоманено кълбо, което той никога не може да махне. В кълбото има само една дупчица, през която той може да гледа, и към тази дупчица е оксижинирана двуметрова тръба.

Според използваната метафора, това е само началото на мъченията на Били. Той е привързан също към стоманена решетка, закрепена с болтове към открит железопътен товарен вагон, и няма възможност нито да обърне глава, нито да достигне с ръка тръбата. Краят на тръбата е подпрян на двуножник, който също е прикрепен с болтове към вагона. Той не знае, че се намира на вагон, нито пък съзнава, че нещо не е в ред.

Вагонът понякога пълзи, понякога се движи извънредно бързо, често спира. Движи се по завои и направо, нагоре и надолу по склонове. Но бедният Били може да види само онова, което се вижда през тръбата, и няма друг избор, освен да си каже: „Такъв е животът.“

 

Били очакваше тралфамадорците да бъдат озадачени и уплашени от всички войни и други форми на убийство, които съществуват на Земята. Той очакваше да ги е страх от това, че земното съчетание на свирепост с внушителна военна мощ може евентуално да разруши част от, та дори цялата, невинна Вселена. Научната фантастика му беше подсказала това. Но въпросът за войната не се появи, докато Били сам не го повдигна. Някой от тълпата в Зоологическата градина го попита чрез лектора какво е най-ценното, което той е научил на Тралфамадор до този момент, и Били отвърна: „Как населението на една цяла планета може да живее в мир! Както ви е известно, аз идвам от планета, която от самото начало се е отдала на безсмислено клане. Аз самият видях как живите тела на ученички бяха сварени от моите собствени сънародници, които по това време се гордееха, че се борят със самото зло.“ Това бе вярно. Били бе видял сварените тела в Дрезден. „И съм осветявал пътя си в затвора нощем със свещи от мазнина на човешки същества, заклани от братята и бащите на сварените ученички. Земните сигурно са ужасът на Вселената! Ако другите планети сега не се намират в опасност от Земята, то скоро и това ще стане. Ето защо, разкрийте ми тайната, та да мога да се върна на Земята и да спася всички нас. Как може една планета да живее в мир?“

Били смяташе, че е изрекъл възвишени думи. Той бе озадачен, когато видя тралфамадорците да затварят очи в шепите си. От опит знаеше, че това означава колко е глупав.

 

— Бихте ли… бихте ли бил така добър да ми кажете — попита той екскурзовода със спаднало самочувствие, — какво глупаво казах?

— Ние знаем какъв ще бъде краят на Вселената — каза екскурзоводът. — И Земята няма нищо общо с него, освен това, че и тя ще бъде пометена.

— А какъв… какъв ще бъде краят на Вселената? — каза Били.

— Ние ще я взривим, като правим опити с нови горива за нашите летящи чинии. Един тралфамадорски летец изпитател натиска стартера и цялата Вселена изчезва.

Така е то.

 

— Ако това ви е известно — каза Били, — няма ли начин да го предотвратите? Не можете ли да възпрете пилота да не натисне стартера?

— Той винаги го е натискал и винаги ще го натиска. Ние винаги му позволяваме и винаги ще му позволяваме. Моментът е структуриран по такъв начин.

— В такъв случай… — каза Били несигурно, — предполагам, че идеята за предотвратяване на войните на Земята е също глупава.

— Разбира се.

— Но вашата планета живее в мир.

— Днес, да. Но в други дни ние имаме войни, толкова ужасни, колкото са ужасни войните, които сте виждал и за които сте чел. Ние нищо не можем да направим, затова просто си затваряме очите пред тях. Не им обръщаме внимание. Ние прекарваме вечността, наблюдавайки приятни моменти, като например днес в Зоологическата градина. Това нали е хубав момент?

— Да.

— Това е едно от нещата, които земните могат да се научат да правят, ако вложат достатъчно усилие: да съсредоточат вниманието си върху хубавите периоди от време и да не обръщат внимание на страшните.

— Хм — каза Били Пилгрим.

 

Тази нощ, скоро след като заспа, Били предприе пътуване във времето към друг момент, който беше доста хубав — към сватбената си нощ с покойната Валенция Мърбъл. Шест месеца преди това той бе излязъл от болницата за ветерани. Беше съвсем добре. Бе завършил училището по оптометрия в Илиум, трети по успех, в курс от четиридесет и седем души.

Сега той се намираше в леглото на Валенция, в приятен апартамент-студио, построен в края на кея на Кейп Ан, Масачусетс. От другата страна на водата бяха светлините на Глостър. Били бе върху Валенция и правеше любов с нея. Един от резултатите на този акт щеше да бъде раждането на Робърт Пилгрим, който щеше да им създаде тревоги в гимназията, но който после щеше да се оправи като член на прочутите Зелени барети.

Валенция не бе пътник във времето, но нейното въображение бе доста живо. Докато Били бе върху нея, тя си въобразяваше, че е прочута историческа личност. Тя беше кралица Елизабета Първа Английска, а Били се предполагаше да е Христофор Колумб.

 

Били издаде звук, приличен на звука на малка ръждясала панта. Той току-що бе изпразнил семенната си торбичка във Валенция и бе допринесъл своя дял към Зелените барети. Разбира се, според тралфамадорците, Зелените барети имат седем родители.

Той се отмести от огромната си съпруга, чието изражение на екстаз не се промени, след като той се отдели от нея. Били лежеше с ръце, свити под главата си. Прешлените на гръбнака му допираха ръба на матрака. Сега той бе богат. Бе възнаграден за това, че се беше оженил за момиче, за което никой, който е с всичкия си акъл, не би се оженил. Неговият тъст му бе подарил нов буик-роудмастър, дом с всички възможни електрически уреди и му бе предоставил най-богатия си кабинет, кабинет в Илиум, където Били можеше да печели поне трийсет хиляди долара на година. Не беше лошо. Баща му бе прост бръснар.

Както майка му казваше: „Пилгримовци се издигат.“

 

Меденият месец протече всред горчивите и сладки тайни на сиромашкото лято в Нова Англия. Апартаментът на младоженците имаше романтична стена, цялата покрита с френски прозорец. През него се излизаше на балкон, който гледаше към нефтеното пристанище. Зелено-оранжев траулер, който се чернееше в нощта, изръмжа и изтрополи покрай техния балкон, на по-малко от десет метра от брачното им ложе. Траулерът излизаше в открито море само със запалени по мачтите и палубата светлини. Празните му трюмове резонираха и караха песента на машините да звучи високо и плътно. Кеят запя същата песен, а после я запя и таблото на леглото на младоженците. То продължи да пее дълго, след като траулерът си беше отишъл.

— Благодаря — каза Валенция накрая.

Таблото на леглото пееше като комар.

— Няма защо.

— Хубаво беше.

После тя се разплака.

— Какво има?

— Толкова съм щастлива.

— Чудесно.

— Мислех, че никой няма да се ожени за мене.

— Хм — каза Били Пилгрим.

 

— Ще отслабна заради тебе — каза тя.

— Какво?

— Ще пазя диета. Заради тебе ще стана хубава.

— Харесвам те такава, каквато си.

— Наистина ли?

— Наистина — каза Били Пилгрим.

Благодарение на пътуванията си във времето, той вече бе видял голяма част от брачния си живот и знаеше, че ще бъде поносим.

 

Сега голяма моторна яхта, наречена „Шехеразада“, се плъзна край брачното им легло. Песента, която нейните машини пееха, бе в ниския регистър на орган. Всичките й светлини бяха запалени.

Двама красиви хора — млад мъж и млада жена — във вечерни облекла, стояха до парапета при кърмата, влюбени един в друг, в мечтите си и в залива. Те също бяха на меден месец. Това бяха Ланс Ръмфурд от Нюпорт, Роуд Айлънд, и неговата невеста, Синтия Лендри, която в детството си бе възлюбената на Джон Ф. Кенеди в Хайенис Порт, Масачусетс.

Това бе едно малко съвпадение. По-късно Били Пилгрим щеше да лежи в една и също болнична стая с чичото на Ръмфурд — професор Бъртрам Коупленд Ръмфурд от Харвард, официален историк на Въздушните сили на Съединените щати.

 

Когато красивите хора отминаха, Валенция запита своя смешен на вид съпруг за войната. Една от наивните прояви на земните жени бе да свързват половия живот с блясъка на войната.

— Мислиш ли си понякога за войната? — попита тя, като постави ръка на бедрото му.

— Понякога — каза Били Пилгрим.

 

— Гледам те понякога — каза Валенция, — и имам странното чувство, че си пълен с тайни.

— Не съм — каза Били.

Това, разбира се, беше лъжа. Той не бе разказвал никому за всички пътешествия във времето, които бе предприемал, за Тралфамадор и тъй нататък.

— Сигурно имаш тайни от войната. Или може би не тайни, а неща, за които не искаш да говориш.

— Няма такова нещо.

— Горда съм, че си бил войник. Известно ли ти е това?

— Чудесно.

— Ужасно ли беше?

— Понякога.

Сега Били бе обзет от една налудничава мисъл. Истината в нея го стресна. Тя щеше да бъде подходящ епитаф за Били Пилгрим. И за мене също.

ЕПИТАФ

Всичко

бе

красиво

и

нищо

не

причиняваше

болка

 

— Би ли разказал сега за войната, ако аз те помоля? — каза Валенция.

В малка кухина в голямото си тяло тя събираше материал за една зелена барета.

— Ще прозвучи като сън — каза Били. — Чуждите сънища обикновено не са много интересни.

— Чух те веднъж да разправяш на татко за един немски наказателен взвод.

Тя имаше пред вид разстрела на бедния Едгар Дърби.

— Е, и?

— И ти трябваше да го погребеш?

— Да.

— Той видя ли те с лопатите, преди да го разстрелят?

— Да.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Беше ли уплашен?

— Бяха го упоили. Очите му бяха като стъклени.

— И поставиха върху него мишена?

— Къс хартия — каза Били.

Стана от леглото, каза „извинявай“, и влезе в тъмнината на тоалетната да пусне вода. Потърси ключа за лампата. Докато опипваше грапавата стена, той разбра, че се е върнал във времето на 1944 година отново в лагерната болница.

 

Свещта в болницата бе угаснала. Бедният стар Едгар Дърби бе заспал на съседния нар. Били бе станал от леглото си, опипваше стената и се мъчеше да излезе навън, тъй като ужасно му се ходеше по малка нужда.

Изведнъж откри една врата, която се отвори, и той се залюля навън, в лагерната нощ. Били бе замаян от пътуването във времето и от морфина. Той се отпусна върху ограда от бодлива тел, за която се закачи на десетина места. Опита да се отскубне от нея, но бодлите не го пускаха. Затова Били започна глупав малък танц с оградата, като правеше стъпки натук-натам, и обратно.

От другата страна на оградата един руснак, излязъл в нощта също да пусне вода, видя танца на Били. Той се приближи до странното плашило и му заговори благо. Питаше го откъде е. Плашилото не му обърна внимание, а продължи на танцува. Руснакът го освободи внимателно от бодлите и плашилото се отдалечи с танцова стъпка в нощта, без да благодари.

Руснакът махна с ръка и извика подире му на руски: „Довиждане.“

 

Били разкопча панталона си там, в лагерната нощ, и продължително пика на земята. После, малко или повече, успя да се закопчае и се съсредоточи върху нов проблем: откъде беше дошъл и къде трябваше да отиде сега?

Някъде в нощта се чуваха страдалчески викове. Като не знаеше накъде да тръгне, Били потътри крака в посоката, от която те идваха. Той се чудеше каква трагедия бе накарала толкова хора да ридаят на открито. Били не знаеше, че се приближава към задната врата на клозета. Той представляваше оградено място с дванайсет кофи в него. От три страни клозетът бе закрит с парчета дъски и сплескани консервени кутии. Отворената страна гледаше към черната мушамена стена на бараката, където се бе състоял банкетът.

Били се придвижи покрай задната страна на клозета и стигна до едно място, където можеше да се види пресен надпис със същата розова боя, с която бе боядисан декорът за „Пепеляшка“. Сетивата на Били бяха толкова несигурни, че той виждаше думите увиснали във въздуха, сякаш бяха нарисувани сребърни точки. Всъщност, това бяха главичките на пироните, които крепяха черната мушама върху стената на бараката. Били не можеше да си представи как завесата бе закрепена в нищото. Той предположи, че магическата завеса и театралното страдание бяха част от някаква религиозна церемония, за която той нищо не знаеше.

Ето какво гласеше надписът:

„Моля,

оставете клозета така чист,

както сте го намерили.“

Били погледна в клозета. Риданието идваше оттам. Клозетът бе пълен с американци със свалени гащи. Банкетът за добре дошли ги бе накарал да бълват като вулкани. Кофите бяха пълни или бяха съборени.

Един американец близо до Били ридаеше, че е изходил всичко, с изключение на мозъка си. Миг след това, той каза: „Ето го, отива, отива!“ Имаше предвид мозъка си.

Това бях аз. Това бе авторът на тази книга.

 

Олюлявайки се, Били се отдалечи от това видение на ада. Той мина край трима англичани, които наблюдаваха от разстояние този клозетен фестивал. Бяха парализирани от отвращение.

— Закопчай си панталона! — каза му един, когато Били мина край тях.

И Били си закопча панталона. Случайно, той се озова пред вратата на болницата. Мина през вратата и се намери отново в медения си месец. Връщаше се от тоалетната в леглото, в което лежеше невестата му, в Кейп Ан.

— Липсваше ми — каза Валенция.

— И ти ми липсваше — каза Били Пилгрим.

 

Били и Валенция заспаха сгушени като лъжици и Били се върна във времето до пътуването с влака през 1944 година — от маневрите в Южна Каролина за погребението на баща си в Илиум. Той още не бе виждал Европа, нито път военни действия. Това бе все още времето на парните локомотиви.

Били трябваше да сменя много влакове. Всички влакове бяха бавни. Вагоните миришеха на пушек от каменни въглища, на тютюн и пиячка, отпуснати с купони, и на пръдня от хора, които ядяха военновременна храна. Тапицерията върху железните седалки бодеше и Били можа да спи много малко. Той заспа дълбоко едва когато се намираше на три часа от Илиум, с крака, проснати към входа на вагон-ресторанта, където влизаха и излизаха много хора.

Кондукторът го събуди, когато стигнаха Илиум. Били излезе с раницата си, като се олюляваше. Той застана на перона до кондуктора. Опитваше се да се събуди.

— Хубаво си поспа, нали? — каза кондукторът.

— Да — каза Били.

— Бедният — каза кондукторът, — здравата си се измъчил.

 

В три часа сутринта, по време на морфиновата нощ на Били в лагера, двама яки англичани донесоха в болницата нов пациент. Той беше дребничък. Това бе Пол Лазаро, крадецът на коли от Сисеро, Илинойс, чието лице бе цялото покрито с белези от циреи. Бяха го хванали да краде цигари изпод възглавницата на един англичанин. Полузаспалият англичанин бе счупил дясната ръка на Лазаро и беше го нокаутирал.

Сега англичанинът, който бе направил това, помагаше да донесат Лазаро. Той имаше огненочервена коса и беше без вежди. Беше играл добрата кръстница на Пепеляшка в пиесата. Сега англичанинът подкрепяше с една ръка своята половина на Лазаро, а с другата ръка затвори вратата след себе си.

— Не тежи дори колкото пиле — каза той.

Англичанинът, който държеше Лазаро за краката, бе същият полковник, който бе направил на Били морфиновата инжекция.

Добрата кръстница се чувстваше неудобно и бе ядосана.

— Ако знаех, че се бия с пиле — каза той, — нямаше да удрям толкова силно.

— Хм.

Добрата кръстница говореше открито за това, колко отвратителни са всички американци.

— Слаби, миризливи, хленчещи, банда сополиви, мръсни, крадливи копелета — каза той. — По-лоши са от ония, ужасните руснаци.

— Наистина изглеждат мърляви — съгласи се полковникът.

Сега влезе един немски майор. Той гледаше на англичаните като на близки приятели. Посещаваше ги почти всеки ден, играеше с тях разни игри, изнасяше им лекции върху историята на Германия, свиреше на тяхното пиано и ги учеше на разговорен немски. Той често казваше, че ако не е тяхната цивилизована среда, щял да полудее. Английският му беше разкошен.

Той се извини за това, че англичаните трябва да понасят присъствието на американците. Обеща им, че те няма да им пречат дълго, че след ден-два американците ще бъдат изпратени в Дрезден като работници. Носеше със себе си монография, издадена от Германската асоциация на затворническата администрация, в която се разглеждаше държането на американските войници, военнопленници в Германия. Беше написана от бивш американец, който се бе издигнал високо в германското Министерство на пропагандата. Той се казваше Хауард У. Камбъл, младши. По-късно щеше да се обеси, докато очакваше да го съдят като военнопрестъпник.

Така е то.

Докато английският полковник наместваше счупената ръка на Лазаро и бъркаше гипса, немският майор превеждаше на глас пасажи от монографията на Хауард Камбъл, младши. На времето си Камбъл бил добре известен драматург. Монографията му започваше по следния начин:

Америка е най-богатата страна на земята, но нейният народ в по-голямата си част е беден и бедните американци се насърчават да се мразят едни други. Нека цитирам американския хуморист Кин Хъбърт: „Не е срамота да си беден, а би трябвало.“ Всъщност престъпление е да си беден в Америка, въпреки че Америка е страна на бедните. Всеки друг народ има своя национална култура и хора, които са бедни, но извънредно мъдри и добродетелни, затова те са по-ценни, отколкото онези, които имат власт и злато. Американските бедни не могат да разказват такива приказки. Те се подиграват едни на други и славословят богатите. Най-долнопробните заведения за ядене и пиене, притежание на хора, също бедни, имат често на стените си надпис, който задава следния жесток въпрос: „Ако си толкова умен, защо не си богат?“ Там ще намерите също американско знаме, не по-голямо от детска ръчичка, закрепено на пръчка от захарно петле, да се вее на касата.

 

Според някои, авторът на монографията, роден в Скънектъди, Ню Йорк, имал най-високият коефициент на интелигентност всред всички военнопрестъпници, които бяха осъдени на смърт чрез обесване.

Така е то.

Американците, като всички живи същества на Земята, вярват в много неща, които са явни лъжи, се казваше по-нататък в монографията. Тяхната най-вредна лъжа е, че за всеки американец е лесно да забогатее. Те не искат да признаят, колко е мъчно да забогатееш, и затова онези, които нямат пари, обвиняват себе си и само себе си. Тяхното вътрешно чувство на вина е богатство за богатите и силните, които правят все по-малко за бедните, лично или обществено, от коя да е друга управляваща класа, да кажем, от Наполеоново време насам.

От Америка са дошли много нови неща. Най-изумителното сред тях — нещо, което е безпрецедентно — са масата недостойни бедни. Те не обичат другите, защото не обичат себе си. Когато се разбере това, ще престане да бъде загадка неприятното държане на американските войници в пленническите лагери.

 

Хауард У. Камбъл, младши разглеждаше по-нататък униформата на американските войници във Втората световна война: Всяка друга армия в историята, богата или не, се е опитвала да облече и най-незначителните си войници така, че те да изглеждат внушителни пред себе си и пред другите, като елегантни експерти в пиенето, копулацията, грабежа и внезапната смърт. Американската армия обаче изпраща своите войници да се бият и да умират в нещо като цивилен костюм, който съвършено явно е направен от друг човек, стерилизиран, но неизгладен подарък от онези благодетели, които, запушили носа си, раздават стари дрехи на пияниците от бедните квартали.

Когато наконтен офицер се обръща към един такъв смешно облечен нещастник, той му се кара така, както всеки офицер от всяка друга армия. Но презрението на офицера не е както в другите армии доброжелателна театралност. То е истински израз на омразата към бедните, които няма на кого да се сърдят за своето нещастие, освен на самите себе си.

Всеки администратор от пленническите лагери, който за пръв път има работа с пленени американци, трябва да знае следното: Не очаквайте братска любов, даже между братя. Няма да намерите единство между индивидите. Всеки един от тях ще бъде като нацупено дете, на което няма да му се живее.

Камбъл разказва какви са били впечатленията на немците от пленените американски войници. Навсякъде те са били известни като най-жалките, най-недружелюбните, и най-мръсните сред всички военнопленници, казва Камбъл. Те са неспособни за единни действия в своя полза. Презират всеки лидер, който излиза от тяхната среда, отказват да го следват и дори да го слушат въз основа на това, че той не е по-добър от тях и да не си придава много важност.

И тъй нататък. Били Пилгрим заспа и се събуди като вдовец в празната си къща в Илиум. Дъщеря му Барбара го укоряваше, че пишел писма до вестниците, които го излагали.

 

— Чу ли какво ти казах? — запита Барбара. Отново бе 1968 година.

— Разбира се. — Той бе задрямал.

— Ако постъпваш като дете, може би ще трябва да се отнасяме към теб като към дете.

— Това няма да го бъде — каза Били.

— Ще видим кое ще го бъде.

Голямата Барбара сега зиморничаво се обгърна с ръце.

— Ужасно студено е тук. Работи ли отоплението?

— Отоплението?

— Пещта. Онова в мазето, което загрява въздуха, дето излиза от тези решетки. Изглежда, не работи.

— Изглежда.

— Не ти ли е студено?

— Не съм забелязал.

— Божичко, истинско дете си. Ако те оставим тук сам, ще умреш от студ и от глад.

И тъй нататък. На нея й се харесваше да отнема човешкото му достойнство в името на любовта.

 

Барбара извика човек да поправи отоплението и накара Били да си легне. Тя го накара също да обещае, че ще остане под електрическото одеяло, докато оправят отоплението. Завъртя ключа на одеялото на най-силно и скоро леглото на Били бе толкова топло, че в него можеше да се изпече хляб.

Когато Барбара си отиде, тръшвайки вратата след себе си, Били отново предприе пътуване във времето, отново до зоологическата градина на Тралфамадор. Бяха му докарали жена от Земята. Това бе кинозвездата Монтана Уайлдхек.

 

Монтана се намираше под тежка упойка. Тралфамадорци с газови маски я поставиха върху жълтия лежащ стол на Били, и след това се оттеглиха през люка. Огромната тълпа навън бе очарована. Всички рекорди на броя на посетителите в зоологическата градина бяха счупени. Всеки на планетата искаше да види как земните се чифтосват.

Монтана бе гола. Гол бе, разбира се, и Били. Между другото, той имаше голям член. Не можеш да знае на кого какъв е.

 

А сега клепачите й потрепнаха. Клепките й бяха като метли.

— Къде съм? — каза тя.

— Всичко е наред — каза Били нежно. — Моля ви, не се плашете.

По време на своето пътуване от Земята Монтана бе в безсъзнание. Тралфамадорците не бяха разговаряли с нея, нито й се бяха показали. Последното, което си спомняше бе, че се пече на слънце в един плувен басейн в Пам Спрингз, Калифорния. Монтана бе само на двадесет години. На шията си носеше сърцеобразен медальон, който висеше между гърдите й.

А сега тя обърна глава и видя милионите тралфамадорци отвън купола. Те я аплодираха, като бързо отваряха и затваряха малките си зелени ръце.

Монтана започна да крещи.

 

Всички малки зелени ръце се затвориха здраво, толкова бе неприятно да се гледа нейният ужас. Завеждащият зоологическата градина заповяда на един крановик, който седеше наблизо, да спусне тъмносин плащ над купола и по такъв начин да създаде илюзията за земна нощ. Истинската нощ падаше в зоологическата градина само в продължение на един час от всеки шестдесет и два земни часа.

Били запали настолната лампа. В светлината й остро изпъкна бароковият релеф на тялото на Монтана. Той напомни на Били за фантастичната архитектура на Дрезден, преди да бъде бомбардиран.

 

С времето Монтана заобича Били Пилгрим и започна да му има доверие. Той не я докосна, докато тя не показа, че желае това. След като бе прекарала на Тралфамадор една земна седмица, тя го попита срамежливо дали желае да спи с нея. И той го направи. Беше божествено.

 

И Били предприе пътуване във времето от това чудесно легло към едно легло на 1968 година. Това бе неговото легло в Илиум и електрическото одеяло бе включено на най-силно. Целият бе в пот. Спомни си като замаян, че дъщеря му го бе накарала да си легне и да не става, докато не дойде човек да оправи отоплението.

Някой чукаше на вратата на спалнята.

— Да? — каза Били.

— Техникът за отоплението.

— Да?

— Сега е в ред. Скоро ще стане топло.

— Добре.

— Мишка бе прогризала една жица на термостата.

— Виж ти!

Били подуши. Топлото му легло миришеше на мазе за гъби. Той бе сънувал Монтана Уайдхек и бе имал полюции.

 

Сутринта след този сън Били реши да отиде на работа в кабинета си в Търговския център. Както винаги, работата процъфтяваше. Асистентите му се справяха добре. Те се изненадаха, като го видяха. Дъщеря му им бе казала, че той може би никога повече няма да практикува.

Но Били влезе енергично в стаята за преглед и нареди да му изпратят първия пациент. Влезе дванайсетгодишно момче, придружено от овдовялата си майка. Не ги познаваше. Бяха се преселили в града отскоро. Били ги разпита малко за личния им живот и научи, че бащата на момчето е убит във Виетнам — в прочутата петдневна битка на кота 875, близо до Дакто.

Така е то.

Докато преглеждаше очите на момчето, Били му разказа простичко за приключението си на Тралфамадор. Той увери сирачето, че баща му е все още жив в дадени моменти, и че то ще го види много пъти отново.

— Нали това е голямо утешение? — попита Били.

По едно време майката на момчето излезе и каза на администраторката, че Били очевидно започва да губи ума си. Заведоха Били у дома му. Дъщеря му отново го попита: „Татко, татко, татко, какво ще правим с тебе?“