Кърт Вонегът
Кланица пет (9) (или кръстоносният поход на децата)

ДЕВЕТ

Ето как Били Пилгрим загуби своята съпруга Валенция.

Той беше в безсъзнание в болницата във Вермонт, след като самолетът се разби на планината Шугърбуш, а Валенция, която бе чула за катастрофата, пътуваше от Илиум за болницата в семейния кадилак Елдорадо купе де вил. Валенция беше в истерия, защото й бяха казали откровено, че Били може да умре, а ако оживее, може да остане жив труп.

Валенция обожаваше Били. Тя така плачеше и скимтеше, докато караше колата, че пропусна отклонението, по което трябваше да се отбие от главното шосе. Удари спирачките и един мерцедес я блъсна отзад. Слава Богу, никой не бе засегнат, защото и дамата шофьори се бяха запасали с коланите. Слава Богу, слава Богу. Мерцедесът бе загубил само един фар. Задната част на кадилака не приличаше на нищо. Багажникът и калниците бяха смачкани. Зяпналият багажник изглеждаше като селски идиот, който обяснява, че нищо за нищо не знае. Калниците вдигаха рамене. Бронята стърчеше нагоре. Един етикет върху бронята гласеше: „Рейгън за президент“. Задното стъкло беше цялото напукано. Ауспухът допираше паважа.

Шофьорът на мерцедеса слезе от колата и отиде при Валенция да види дали й има нещо. Тя истерично бръщолевеше за Били и самолетната катастрофа, а след това включи на скорост и пресече осовата линия, изоставяйки зад себе си ауспуха. Когато пристигна в болницата, хората се втурнаха към прозорците да видят какъв е този шум. Кадилакът, който беше изгубил и гърнето, и ауспуха, бучеше безнадеждно като бомбардировач, загубил едното си крило. Валенция загаси мотора, после се строполи върху кормилото и клаксонът дрезгаво и продължително засвири. Лекар и една сестра изтичаха да видят какво става. Бедната Веленция беше в безсъзнание, отровена от въглероден едноокис. Бе небесно-лазурна.

Един час по-късно тя беше мъртва.

Така е то.

 

Били не знаеше нищо за това. Той продължаваше да сънува, да пътува във времето и тъй нататък. Болницата бе така претъпкана, че Били не можеше да има отделна стая. Беше в една стая с харвардския професор по история на име Бъртрам Коуплънд Ръмфурд. Ръмфурд не виждаше Били, защото Били бе заграден с платнени паравани на гумени колелца. Но Ръмфурд чуваше как от време на време Били си говори сам на себе си. Левият крак на Ръмфурд бе в тракция. Беше го счупил като карал ски. Беше седемдесетгодишен, но по дух и тяло бе на половината на тази възраст. Когато счупи крака си, той се намираше на меден месец с петата си жена. Тя се казваше Лили. Лили бе на двадесет и три години.

 

Точно когато установиха смъртта на бедната Валенция, Лили влезе в стаята на Били и Ръмфурд с цяла купчина книги. Ръмфурд я бе изпратил в Бостън, за да ги донесе. Той работеше върху еднотомна История на военновъздушните корпуси на Съединените щати през Втората световна война. Книгите бяха за бомбардировки и въздушни боеве, станали преди още Лили да се роди.

„Вървете без мене“ — каза Били Пилгрим в унес, когато хубавичката малка Лили влезе. Лили танцуваше в един нощен клуб, когато Ръмфурд я видя и реши тя да стане негова. Не бе успяла да завърши гимназия. Нейният коефициент за интелигентност беше много нисък.

— Той ме плаши — прошепна тя на съпруга си за Били Пилгрим.

— А на мене ужасно ми досажда — отвърна Ръмфурд гръмогласно. — Единственото нещо, което прави в сънищата си е, да се отказва, да се предава, да се извинява и да моли да го оставят намира.

Ръмфурд беше бригаден генерал о.з. от Военновъздушните резерви, официален историк на Военновъздушните сили, редовен професор, автор на двадесет и шест книги, мултимилионер от рождение, един от най-големите състезатели по воден спорт на всички времена. Неговата най-популярна книга разглеждаше въпроса за секса и усиленото атлетическо занимание за мъже над шестдесет и пет годишна възраст. Сега той цитира Теодор Рузвелт, на когото много приличаше:

„От един банан бих могъл да издялам по-добър човек от него.“

 

Едно от нещата, които Ръмфурд бе поръчал на Лили да му донесе от Бостън, бе копие от съобщението на Хари С. Труман пред света, че е пусната атомна бомба над Хирошима. Тя носеше ксерокопие от него и Ръмфурд я попита дали го е чела.

— Не.

Тя не четеше добре. Това бе една от причините, поради които не можа да завърши гимназия.

Ръмфурд й нареди да седне и да прочете изявлението на Труман. Той не знаеше, че Лили не може да чете хубаво. Той почти нищо не знаеше за нея, освен това, че беше още едно обществено доказателство, че той е свръхчовек.

И така Лили седна и започна да се преструва, че чете писанието на Труман, което гласеше:

Преди шестнадесет часа един американски самолет пусна бомба над Хирошима, важна японска база. Тази бомба имаше повече от 20 000 тона експлозивна мощ. Тя беше две хиляди пъти по-мощна от английската „Голям шлем“, която е най-голямата бомба, използвана някога във военната история.

Японците започнаха войната с въздушно нападение над Пърл Харбър. Разплатихме им се многократно. Но това още не е краят. С тази бомба ние направихме ново и революционно увеличение на ударната ни сила, което се прибавя към растящата мощ на нашите военни сили. Сега тази бомба се произвежда в настоящата й фирма, но още по-мощни нейни разновидности се усъвършенстват.

Това е атомната бомба. Тя впряга основните сили на Вселената. Силата, от която слънцето черпи своята мощ, сега е пусната срещу онези, които доведоха войната до Далечния Изток.

Преди 1939 година учените вярваха, че теоретично е възможно да се освободи атомна енергия. Но никой не знаеше как да направи това на практика. Ние обаче знаехме, че към 1942 година германците трескаво работеха, за да намерят начин да прибавят атомната енергия към всички други военни машини, с чиято помощ те се надяваха да поробят света. Но не успяха. Ние можем да бъдем благодарни на привидението, че германците късно направиха Фау-1 и Фау-2, и то в ограничени бройки, и дори още по-благодарни, че те въобще не можаха да направят атомна бомба.

Битката на лабораториите бе съдбоносна за нас, така както съдбоносни бяха за нас битките по въздух, суша и море, и ние спечелихме битката на лабораториите, както печелим и другите битки.

Ние сме готови сега да унищожим по-бързо и по-пълно всяко производствено предприятие, което японците имат над земята, в който и да е град — казваше Хари Труман. — Ние ще разрушим техните докове, фабрики и съобщителни средства. Не трябва никой да се лъже; ние напълно ще унищожим японската военна сила. С цел да спасим…

И тъй нататък.

 

Една от книгите, които Лили бе донесла на Ръмфурд бе, „Унищожението на Дрезден“ от един англичанин на име Дейвид Ървинг. Това бе американско издание, отпечатано от Холт, Райнхард и Уинстън през 1964 година. Книгата трябваше на Ръмфурд заради част от уводите на неговите приятели Айра С. Ийкър, генерал-лейтенант о.з. от Военновъздушните сили на Съединените щати, и английския маршал от Кралските въздушни сили сър Робърт Сондби, кавалер на ордена на Британската империя, носител на кръст за храброст, носител на отличителния летящ кръст, носител на кръста на военновъздушните сили.

Трудно ми е да разбера онези англичани и американци, които плачат за убитите цивилни на врага, а не проливат сълза за нашите смели екипажи, загинали в битка с един жесток враг, пишеше между другото неговият приятел генерал Ийкър. Смятам, че добре щеше да бъде, ако господин Ървинг си спомнеше, описвайки страшната картина на убитите цивилни в Дрезден, че в същото това време над Англия падаха Фау-1 и Фау-2 и убиваха безразборно цивилни мъже, жени и деца, а те бяха проектирани и пуснати с тази цел. Добре щеше да бъде да си спомни и за Бухенвалд и Ковънтри.

Предговорът на Ийкър завършваше по следния начин:

Дълбоко съжалявам, че английските и американските бомбардировачи убиха 135 000 души в нападението си над Дрезден, но аз си спомням кой започна последната война и съжалявам повече за загубата на над 5 000 000 съюзнически войници в необходимото усилие да бъде напълно сразен и докрай унищожен нацизмът.

Така е то.

А маршалът от военновъздушните сили Сондби казваше между другото:

Никой не може да отрече, че бомбардировката над Дрезден бе голяма трагедия. След като прочетат тази книга, малцина ще повярват, че тя е била необходима от военна гледна точка. Това бе едно от онези ужасни неща, които понякога се случват по време на война, и които са резултат на нещастно стечение на обстоятелствата. Онези, които дадоха съгласието си за бомбардировката, не бяха нито зли, нито жестоки, макар че те може би бяха твърде далеч от суровата действителност на войната, за да разберат напълно ужасната разрушителна сила на една бомбардировка през пролетта на 1945 година.

Сторонниците на забраната на атомните оръжия, изглежда смятат, че ако успеят да постигнат своята цел, войната ще стане по-поносима и по-прилична. Добре би било те да прочетат тази книга и да се замислят за съдбата на Дрезден, където 135 000 души умряха в резултат на нападение с конвенционални оръжия. През нощта на 9 март 1945 година въздушно нападение над Токио от американски тежки бомбардировачи, които използваха високоексплозивни бомби, причини смъртта на 83 793 души. А атомната бомба, пусната над Хирошима, уби 71 379 души.

Така е то.

— Ако някога дойдете в Коуди, щата Уайоминг — каза Били Пилгрим иззад белия платнен параван, — просто попитайте за Дивия Боб.

Лили Ръмфурд потрепера и продължи да се преструва, че чете писанието на Хари Труман.

 

Късно същия ден пристигна дъщерята на Били — Барбара. Тя беше упоена и имаше същия изцъклен поглед като бедния стар Едгар Дърби точно преди да го разстрелят в Дрезден. Лекарите й бяха дали хапчета, така че тя да продължи да функционира, въпреки че баща й бе натрошен, а майка й мъртва.

Така е то.

Придружаваха я лекар и сестра. Брат й Робърт летеше към дома от едно бойно поле във Виетнам.

— Татко — каза Барбара нерешително. — Татко?

Но Били беше на десет години далеч, обратно в 1958 година. Той преглеждаше очите на млад монголски идиот, за да му предпише очила. Майката на идиота присъстваше и превеждаше.

— Колко точки виждате? — попита го Били Пилгрим.

 

А после Били пропътува и стигна до времето, когато бе на шестнадесет години и чакаше в чакалнята на един лекар. Палецът му беше възпален. Имаше още само един пациент, някакъв много, много стар човек. Старият човек се измъчваше от газове. Той пръдна шумно, а после се уригна.

— Извинете ме — каза той на Били. А после повтори същите неща отново. — О, господи — каза той, — знаех си, че е тежко да остарееш. — Той поклати глава. — Но не знаех, че било толкова тежко.

 

Били Пилгрим отвори очи в болницата във Вермонт. Не знаеше къде е. Синът му Робърт седеше до него. Робърт беше в униформата на прочутите Зелени барети. Косата на Робърт бе късо подстригана — четина с цвета на жито. Робърт бе чист и спретнат. Носеше медалите „Пурпурно слънце“, „Сребърна звезда“ и „Бронзова звезда“.

И това момче не успя да завърши гимназия, бе се пропило на шестнадесетгодишна възраст, ходеше с компанията на лоши момчета, веднъж бе арестуван, защото беше съборил стотици надгробни паметници в едно католическо гробище. А сега го бяха вкарали в правия път. Стойката му беше чудесна, обувките му лъснати, панталоните му бяха изгладени и той ръководеше хора.

— Татко?

Били Пилгрим отново затвори очи.

 

Били не можа да присъства на погребението на жена си, защото беше още тежко болен. И все пак той беше в съзнание, когато пуснаха Валенция в земята в Илиум. Били почти нищо не говореше, след като дойде в съзнание. Той не бе реагирал много ясно на новината за смъртта на Валенция, на връщането на Робърт от войната и така нататък. Ето защо общото мнение беше, че се е превърнал в жив труп. Говореше се, че ще му направят операция по-късно, за да подобрят циркулацията на кръвта в мозъка му.

Всъщност, външното безразличие на Били бе само прикритие. Неговото безразличие прикриваше едно съзнание, което възбудено щракаше и действаше. То подготвяше писма и лекции за летящите чинии, за незначителността на смъртта и за истинската същност на времето.

 

Професор Ръмфурд каза ужасни неща за Били, в присъствието на Били, смятайки че Били вече съвсем няма акъл.

— Защо не го оставят да умре? — попита той Лили.

— Не знам — каза тя.

— Това вече не е човек. Лекарите са за хората. Трябва да го предадат на някой ветеринарен доктор или на хирург за дървета. Те ще знаят какво да правят с него. Виж го! Според медиците, това е живот. Животът не е ли чудесно нещо?

— Не знам — каза Лили.

 

Веднъж Ръмфурд разправи на Лили за бомбардировката над Дрезден и Били чу всичко от край до край. Във връзка с Дрезден, Ръмфурд имаше един проблем. Неговата еднотомна История на военновъздушните сили през Втората световна война се предполагаше да бъде популярно съкратена версия на двадесет и седем-томната Официална история на военновъздушните сили през Втората световна война. Проблемът се състоеше в следното: в двадесет и седемте тома нямаше почти нищо за въздушното нападение над Дрезден, въпреки че то имаше такъв огромен успех. Размерът на този успех бе държан в тайна, в продължение на много години след войната — в тайна от американския народ. Но той, разбира се, не беше тайна за германците, нито за руснаците, които превзеха Дрезден след войната, и които са все още в Дрезден.

 

— Най-после американците научиха за Дрезден — каза Ръмфурд, двадесет и три години след нападението. — Мнозина от тях знаят, колко по-лошо е било от Хирошима. Ето защо аз трябва да кажа нещо за него в книгата си. От официална военновъздушна гледна точка това ще бъде нещо ново.

— Защо е трябвало да го държат в тайна толкова дълго? — запита Лили.

— От страх някои милостиви сърца да не решат, че не е трябвало да го извършат.

Сега за пръв път Били каза нещо смислено.

— Аз бях там — каза той.

 

За Ръмфурд бе трудно да погледне на Били сериозно, защото той от дълго време гледаше на него като на отблъскващ античовек, който щеше да е по-добре да бъдеше мъртъв. Сега, когато Били проговори ясно и свързано, ушите на Ръмфурд приеха думите му като чужд език, който нямаше смисъл да се учи.

— Какво каза? — попита Ръмфурд.

Лили трябваше да поеме ролята на преводач.

— Каза, че е бил там — обясни тя.

— Къде там?

— Не знам — каза Лили. — Къде сте били? — попита тя Били.

— В Дрезден — каза Били.

— В Дрезден — каза Лили на Ръмфурд.

— Той просто повтаря като ехо нещата, които ние казваме — отбеляза Ръмфурд.

— Аха — каза Лили.

— Сега е развил ехолация.

— Аха.

 

Ехолацията е душевно заболяване, което кара хората веднага да повтарят неща, казани от здравите около тях. Всъщност Били не страдаше от ехолация. Ръмфурд просто твърдеше, че Били е болен от нея, за свое собствено удобство. Ръмфурд разсъждаваше по типично военен начин: че един неудобен човек, чиято смърт той много желаеше от практически съображения, страда от една противна болест.

 

В продължение на няколко часа Ръмфурд настояваше, че Били страда от ехолация. Той каза на сестрите и на един лекар, че сега Били има ехолация. Направиха няколко опита с Били. Лекари и сестри се опитаха да накарат Били да повтори нещо, но пред тях Били не издаде ни звук.

— Сега не го прави — каза Ръмфурд сърдито. — Но веднага, щом си отидете, ще започне.

Никой не взе на сериозно диагнозата на Ръмфурд. Гледаха на Ръмфурд като на омразен старец, самомнителен и жесток. По един или друг начин той често им казваше, че слабите хора трябва да умрат. А служещите в болницата, разбира се, бяха предани на идеята, че трябва да се помогне, доколкото е възможно, на слабите и че никой не трябва да умира.

 

Там, в болницата, Били преживя нещо много обикновено за хора без власт по време на война: той се опитваше да докаже на един умишлено глух и сляп враг, че си струва този враг да го види и чуе. Той мълча, докато вечерта светлините не угаснаха, и след дълга тишина, в която нямаше нищо за повтаряне, каза на Ръмфурд:

— Бях в Дрезден, когато го бомбардираха. Като военнопленник.

Ръмфурд въздъхна нетърпеливо.

— Честна дума — каза Били Пилгрим. — Не ми ли вярвате?

— Сега ли трябва да говорим за това? — попита Ръмфурд. Той бе чул думите и не им бе повярвал.

— Не смятам въобще да говоря за това — каза Били. — Просто искам да знаете, че аз бях там.

 

Нищо повече не бе казано за Дрезден тази вечер. Били затвори очи и предприе пътешествие във времето към един майски следобед, два дена преди края на Втората световна война в Европа. Били и петима други американски пленници пътуваха в зелена каруца, която имаше формата на ковчег, и която бяха намерили изоставена заедно с конете в едно от предградията на Дрезден. Сега, троп-троп-троп, конете ги теглеха по една тясна уличка, изчистена сред луноподобните развалини. Те се връщаха в кланицата за сувенири от войната. Били си спомни за тропота на конете на млекаря рано сутрин в Илиум, когато бе момче.

Били стоеше в задната част на дрънкащия ковчег. Главата му бе килната назад, ноздрите му бяха разширени. Той беше щастлив. Беше му топло. В каруцата имаше храна и вино, а също и фотоапарат, колекция от марки, препариран бухал и часовник за маса, който върви от промените в атмосферното налягане. Американците бяха влизали в празни къщи в предградието, в което бяха затворени, и оттам бяха взели тези и много други неща.

Научавайки, че идват руснаците, които убиват, крадат, изнасилват, техните собственици бяха избягали.

Но руските войници не дойдоха даже и два дена след края на войната. Всред развалините бе тихо. На път за кланицата Били видя само един-единствен човек. Това бе един старец, който буташе детска количка на две колела. Количката бе натоварена с тенджерки, чаени чаши, теловете на един чадър и други неща, които бе намерил.

Когато стигнаха до кланицата, Били остана в каруцата да се пече на слънце. Другите отидоха да потърсят сувенири. Години по-късно, тралфамадорците посъветваха Били да се съсредоточава върху щастливите мигове в живота си и да пренебрегва нещастните — да впери поглед само в красивите неща, тъй като вечността не минава край него. Ако Били имаше възможност, той щеше да избере за най-щастлив момента на обляната в слънце дрямка в задната част на каруцата.

 

Били дремеше въоръжен. За пръв път от дните на първоначалното си военно обучение той бе въоръжен. Другарите му настояваха да се въоръжи, тъй като само Бог знае какви убийци може да се срещнат по дупките на лунната повърхност — диви кучета, угоени от човешки трупове плъхове, избягали луди и убийци, войници, които няма да спрат да убиват, докато самите те не бъдат убити.

На каиша си Били носеше огромен кавалерийски пистолет. Това бе реликва от Първата световна война. На дръжката имаше халка. Пистолетът бе зареден с куршуми, големи, колкото яйца на червеношийка. Били беше го намерил в нощното шкафче в една къща. Това е едно от характерните неща за края на войната. Абсолютно всеки, който иска, можеше да има оръжие. Можеше да вземеш оръжие, откъдето щеш. Били имаше и сабя. Това бе церемониална сабя от Луфтвафе. На дръжката й бе изобразен крещящ орел. Орелът носеше пречупен кръст и гледаше надолу. Били беше я намерил забита в един телефонен стълб. Беше я издърпал, когато каруцата минаваше покрай него.

 

А сега дрямката стана по-лека и той чу мъж и жена да говорят в жаловити немски тонове. Говорещите лирично изказваха някому своето съчувствие. Преди Били да отвори очи, стори му се, че гласовете може да бъдат на онези приятели на Исуса, които бяха свалили Неговото съсипано тяло от кръста.

Така е то.

Били отвори очи. Мъж и жена на средна възраст говореха оживено на конете. Те бяха забелязали това, което американците не бяха забелязали — че от устата на конете, разцепени от металната част на юздата, тече кръв, че копитата на конете са счупени, така че всяка стъпка означава агония, и че конете са обезумели от жажда. Американците се бяха отнесли към своето средство за транспорт, сякаш то бе толкова чувствително, колкото един шестцилиндров шевролет.

 

Двамата съжалители на коне се придвижиха към задната част на каруцата, така че да вперят покровителствено-укорителни погледи към Били — към Били Пилгрим, който бе толкова дълъг и слаб, толкова смешен в своята лазурна тога и сребърни обувки. Те не се страхуваха от него. Те от нищо не се страхуваха. И двамата бяха лекари акушери. Бяха израждали бебета до момента, в който всички болници бяха изгорени. Сега лагеруваха близо до мястото, където до скоро се намираше жилището им.

Жената притежаваше мека красота, Тя бе прозрачна, защото от дълго време ядеше само картофи. Мъжът бе облечен в костюм, с връзка и т.н. Картофите го бяха направили мършав. Той бе висок, колкото Били и носеше трифокални очила с телени рамки. Тази двойка, която имаше толкова работа с бебета, не бе произвела нито едно бебе, макар че можеха да го направят. Това бе интересен коментар върху целия проблем за възпроизводството.

Те знаеха общо взето девет езика. Най-напред се опитаха да говорят с Били на полски, тъй като той бе облечен така палячовски, а нещастните палячовци неволно бяха станали клоуните на Втората световна война.

Били попита на английски какво искат и те незабавно му се скараха на английски за състоянието на конете. Накараха Били да слезе от каруцата и да погледне конете. Когато Били видя състоянието на своето превозно средство, той избухна в плач. Не бе плакал за нищо друго през време на войната.

 

По-късно, като оптометрист на средна възраст, той щеше понякога да плаче тихичко и насаме, но никога нямаше да издава такива високи звуци, буху-буху-буху.

Ето защо епиграфът на настоящата книга е четиристишието от прочутата коледна песен. Били плачеше много рядко, макар че често виждаше неща, за които можеше да се плаче, и в това отношение поне той приличаше на Христос от коледната песен:

Песни се чуват,

добитък мучи,

но малкият Христос

тихо в яслата спи.

Били се върна във времето към болницата във Вермонт. Бяха свършили закуската и професор Ръмфурд започна с неохота да показва интерес към Били като човешко същество. Ръмфурд грубо заразпитва Били, за да се увери, че наистина е бил в Дрезден. Попита го как е било и Били му разказа за конете и за съпрузите, които лагеруваха върху Луната.

Историята завърши по следния начин: Били и лекарите разпрегнаха конете, но конете не се помръднаха. Боляха ги краката. А после дойдоха руснаци на мотоциклети. Те арестуваха всички, с изключение на конете.

Два дена по-късно Били бе предаден на американците, които го експедираха у дома му на много бавен товарен параход, наречен „Лукриша А. Мот“. Лукриша А. Мот бе прочута американска суфражетка. Тя бе мъртва.

Така е то.

 

— Трябваше да го направят — каза Ръмфурд на Били, говорейки за разрушаването на Дрезден.

— Знам — каза Били.

— Война е това.

— Знам. Не се оплаквам.

— Сигурно е бил жив ужас на земята.

— Беше — каза Били Пилгрим.

— Трябва да съжалявате хората, които са били принудени да го направят.

— Съжалявам ги.

— Сигурно вие там на земята сте изпитвали смесени чувства.

— Всичко бе наред — каза Били. — Всичко е винаги наред и всеки трябва да прави точно, каквото прави. Научих това на Тралфамадор.

 

По-късно през същия ден дъщерята на Били Пилгрим го заведе у дома му; накара го да си легне в собствената му къща и включи Магическите пръсти. Обслужваше го медицинска сестра. Били не трябваше да работи. Не му се позволяваше дори да излиза от къщи, поне за известно време. Той бе под наблюдение.

Но Били се измъкна, когато сестрата бе заета, и отиде с колата в Ню Йорк, където се надяваше да се покаже по телевизията. Щеше да разкаже на света какво е научил от тралфамадорците.

 

Били Пилгрим се настани в хотел Ройълтън, на 44-а улица в Ню Йорк. По една случайност му дадоха стаята, в която бе живял Джордж Джийн Нейтън, критик и издател. Според представите на земните за времето, Нейтън бе умрял през 1958 година. Разбира се, според представите на травфамадорците, Нейтън бе все още жив някъде и щеше винаги да бъде жив.

Стаята бе малка и семпла, но се намираше на последния етаж и имаше френски прозорец, през който се излизаше на тераса, голяма колкото самата стая. Отвъд парапета на терасата бе въздушното пространство на 44-а улица. Сега Били се облегна на парапета и се загледа в хората, които се движеха насам-натам долу по улицата. Те приличаха на скокливи ножички. Бяха много смешни.

Нощта бе хладна и след малко Били се прибра и затвори френския прозорец. Затварянето на френския прозорец му напомни за медения му месец. Любовното гнездо през неговия меден месец на Кейп Ан имаше френски прозорец, още го имаше, и винаги щеше да го има.

Били включи телевизора и защрака ключа за каналите. Търсеше програма, в която би могъл да се появи. Но още бе твърде рано за програми, в които да могат да говорят хора с особено мнение. Беше много след осем часа, затова всички програми бяха за глупости и убийства.

Така е то.

 

Били излезе от стаята си, слезе долу с асансьора, тръгна по Таймз Скуейър и се спря пред витрината на една евтина книжарница. На витрината имаше стотици книги за секс, хомосексуализъм и убийства, справочник за улиците на Ню Йорк и модел на Статуята на свободата с термометър на него. На витрината имаше също покрити със сажди и наплювани от мухи четири тома романи с меки корици от приятеля на Били Килгорд Траут.

Междувременно, последните новини на деня бяха съобщавани върху светлинна лента на сградата зад Били. Витрината отразяваше новините. Те разказваха за онези, които държат в ръце властта, за спортни събития, за гняв и за смърт.

Така е то.

Били влезе в книжарницата.

 

Вътре имаше надпис, че само на пълнолетни е позволено да влизат във вътрешната част. Там имаше кинетоскопи с филми за голи млади жени и мъже. За една минута се плащаше 25 цента. Там се продаваха и снимки на голи млади хора. Тях можеше да си занесеш у дома. Снимките бяха много по-тралфамадорски от филмите, защото можеше да си ги гледаш, когато пожелаеш, и те нямаше да се променят. След двайсет години тези момичета ще бъдат все още млади, все още ще се усмихват, ще гледат със затаен яд или просто ще изглеждат глупави с широко разтворени крака. Някои от тях щяха да ядат захарни петлета или банани. А членовете на младите мъже щяха да бъдат все още полувъзбудени и мускулите им щяха да се издуват като гюллета.

Но вътрешната част на магазина не примамваше Били. Той бе силно развълнуван от романите на Килгор Траут в предната част на магазина. Заглавията бяха нови за него, или той поне смяташе така. Отвори една книга. Струваше му се, че в това няма нищо нередно, тъй като всички в магазина прелистваха по нещо. Заглавието на книгата бе „Голямото табло“. Той прочете няколко абзаца и разбра, че я е чел — бе я чел преди години в болницата за ветерани. В нея се разказваше за мъж и жена от Земята, отвлечени от извънземни същества. Излагали ги на показ в зоологическата градина на планетата, наречена Циркон-212.

 

Тези измислени хора в зоологическата градина имали голямо табло, на което се появявали цените на акциите от борсата — таблото било на една от стените на жилището им, на която се намирали и телекс, и телефон, свързани с борсите на Земята. Създанията от Циркон-212 казали на своите пленници, че са направили на Земята инвестиции от тяхно име за един милион долара и зависело от пленниците да увеличат инвестициите си така, че когато се върнат на Земята, да имат баснословно богатство.

Разбира се, телефонът, телексът и таблото не бяха истински. Те бяха просто имитация и тяхната цел бе, да направят по-живо представлението на земните пред тълпите в зоологическата градина — да ги накарат да подскачат и аплодират, да злорадстват, да се чумерят, да скубят косите си, да се подмокрят от страх, или да изглеждат самодоволни като бебета в прегръдките на своите майки.

На книга земните преуспяваха. Това, разбира се, бе част от играта. В нея бе намесена и религията. По телекса се получи съобщение, че президентът на Съединените щати обявил Национална седмица за молитва, през която всеки трябва да се моли. В седмицата преди това, земните бяха претърпели неуспех на борсата. Те бяха загубили цяло състояние от акции на зехтин. Затова те с жар се отдадоха на молитви. И това подейства. Акциите на зехтина се покачиха.

 

Една от другите книги на Килгор Траут там, на витрината, разказваше за един човек, който строил машина за летене във времето, така че да може да се върне назад и види Исус. Машината се оказала успешна и той видял Исус, когато Исус бил още на дванадесет години. Исус учел дърводелство от баща си.

Двама римски войници влезли в работилницата с папирус. На него имало чертеж на уред, който те искали да се направи до преди изгрев на другия ден. Това било кръст, който щял да се използва за екзекуцията на човек, подстрекавал тълпите.

Исус и баща му го изработили. Те били доволни, че имат работа. И подстрекателят на тълпите бил екзекутиран на него.

Така е то.

 

Книжарницата се управляваше от петима души, които изглеждаха като близнаци. Бяха ниски, плешиви и дъвчеха пури, наквасени от слюнка. Те никога не се усмихваха и всеки от тях имаше висок стол, на който можеше да седне. Правеха пари от публичен дом, от хартия и целулоид. Те не бяха възбудени. И Били Пилгрим не беше. Но всички други бяха. Това бе смешен магазин за любов и бебета.

От време на време продавачите казваха на някого или да купува, или да си излиза, а не само да гледа и да прелиства. Някои от хората се гледаха един друг, вместо да гледат стоките.

Един от продавачите се приближи до Били и му каза, че хубавите неща са във вътрешната част на магазина, а книгите, които чете, са само за витрината.

— По дяволите, не тия неща ви трябват — каза той на Били. — Това, което ви трябва, се намира във вътрешната част.

Ето защо Били се придвижи малко навътре, но не стигна до отделението, което бе само за възрастни. Той се придвижи само от разсеяна учтивост, като взе със себе си от книгите на Траут — тази за Исус и машината за пътуване във времето.

Пътникът от книгата се върнал в библейските времена, за да установи специално едно нещо: дали Исус наистина е умрял на кръста, дали като са го свалили, е бил още жив и дали наистина е продължил да живее. Героят носел със себе си лекарска слушалка.

Били зачете края на книгата, където героят се смесва с хората, които свалят Исус от кръста. Пътешественикът във времето бил първият, който се качил по стълбата, облечен в дрехи от съответната епоха. Той се навел близо до Христос така, че хората да не виждат, че използва слушалка, и се заслушал.

От мъртвата гръдна кухина не се чувал никакъв звук. Синът Божи бил съвсем мъртъв.

Така е то.

Пътешественикът във времето, чието име било Ланс Коруин, премерил също колко е висок Исус, но не и колко тежи. Точно един метър и осемдесет и четири сантиметра.

 

Друг продавач се приближи до Били и го попита дали ще купи книгата и Били каза, че — моля ви се — ще я купи. Той бе с гръб към въртяща се метална подставка с книги с меки корици за минетите в Египет от древни времена до наши дни и тъй нататък и продавачът смяташе, че Били чете една от тях. Затова той бе изненадан, когато видя каква книга чете Били. Той каза „Исусе Христе, къде я намерихте?“ и тъй нататък. Той каза на другите продавачи за перверзника, който иска да купи книга от витрината. Останалите продавачи вече знаеха за Били. Те също го бяха наблюдавали.

Касата, пред която Били чакаше да му върнат рестото, бе близо до щанда за списания с разголени момичета. Били погледна към едно от тях и видя на корицата му следния надпис: „Какво всъщност се случи с Мантана Уайлдхек?“

 

Затова Били прочете списанието. Той, разбира се, знаеше къде наистина се намира Монтана Уайлдхек. Тя бе на Тралфамадор и гледаше бебето, но списанието, наречено „Среднощни котки“, твърдеше, че тя носи циментово връхно палто и се намира на петстотин метра под солените води на залива Сан Педро.

Така е то.

Били го хвана смях. Списанието, което се печаташе за онаниращи самотни мъже, разказваше историята по такъв начин, че да могат да бъдат поместени снимки от порнографските филми, в които Монтана бе играла, преди да навърши пълнолетие. Били не ги разгледа подробно. Това бяха еднозърнести снимки от сажди и тебешир. Можеше да бъде който и да е.

Отново подканиха Били да отиде във вътрешната част на магазина и този път той направи това. Уморен моряк се отмести от един прожекционен апарат, докато филмът още се въртеше. Били погледна и видя Монтана Уайлдхек, легнала сама на едно легло, да бели банан. Картината угасна с щракване. Били не искаше да види какво става по-нататък и един от продавачите го подкани настойчиво да се приближи и разгледа специалната стока, която държаха за любители под един тезгях.

Били бе леко заинтригуван: какво можеше да се крие на такова място. Продавачът се захили и му показа. Това бе снимката на жена и едно шотландско пони. Те се опитваха да правят полово сношение между две дорийски колони пред кадифени драперии с пискюли по ръбовете.

 

Тази нощ Били не се появи по телевизията в Ню Йорк, но взе участие в едно радиопредаване. Точно до хотела на Били се помещаваше радиостанция. Той видя надписа над входа на сградата и влезе вътре. Качи се на студиото с автоматичен асансьор и се намери всред хора, които очакваха да влязат. Това бяха литературни критици и взеха Били също за литературен критик. Щяха да разискват въпроса, дали романът е мъртъв, или не.

Така е то.

Били седна с другите около златиста дъбова маса. Пред него имаше микрофон. Водещият предаването го попита как се казва, и кой вестник представлява. Били каза, че е от „Илиум газет“. Той бе нервен и щастлив. „Ако някой от вас дойде в Коди, Уайоминг — каза той на себе си, — потърсете Дивия Боб.“

Били вдигна ръка още в началото на програмата, но не му дадоха думата веднага. Други го изпревариха. Един от тях каза, че подходящ момент е романът да бъде погребан сега, когато една жена от Вирджиния, сто години след Апоматокс1, е написала „Чичо Томовата колиба“. Друг един каза, че хората вече не могат да четат така, че напечатаните думи да се превърнат в мозъците им в живи, интересни ситуации, и авторът трябва да прави онова, което прави Норман Мейлър, а именно — публично да разиграва нещата, които е писал. Водещият предаването попита присъстващите каква, според тях, е функцията на романа в съвременното общество. Един от критиците каза: „Да дава цветни петна на стаи с напълно бели стени.“ Друг каза: „Да описва порнографски сцени артистично.“ А трети: „Да научава жените на нисши държавни служители какво да купуват и как да се държат, когато отидат в някой френски ресторант.“

После дадоха думата на Били. Със своя красив, обработен глас той започна да разказва за летящите чинии, за Монтана Уайлдхек и тъй нататък.

Изгониха го учтиво от студиото по време на едно от прекъсванията за предаване на реклами. Той се върна в стаята си в хотела, пусна 25 цента в машината „Магически пръсти“, свързана с леглото му, и заспа. Предприе пътешествие във времето към Тралфамадор.

— Отново ли пътешества във времето? — каза Монтана.

— А? — каза Били.

— Отново си пътувал във времето. Винаги те познавам.

— Аха.

— Къде беше този път? Не във войната. Това също мога да позная.

— Ню Йорк.

— Голямата ябълка.

— А?

— Тъй му викаха на Ню Йорк.

— А, така ли?

— Ходи ли на театър или на кино?

— Не. Обиколих Таймз Скуейър и купих една книга от Килгор Траут.

— Блазе ти! — Тя не споделяше неговия възторг от Килгор Траут.

Били спомена спокойно, че е видял част от един неин порнографски филм. Отговорът й бе не по-малко спокоен. Той бе тралфамадорски, без никакво чувство за вина:

— Да… — каза тя. — А аз съм чувала за участието ти във войната и колко смешен си бил. Чувала съм също за гимназиалния учител, който бил разстрелян. Снимали го и него в порнографски филм с команда за разстрелване.

Тя премести бебето от едната гърда на другата, защото моментът бе построен така, че трябваше да направи това.

Последва мълчание.

— Отново си играят с часовниците — каза Монтана и стана, за да сложи бебето в люлката му. Искаше да каже, че пазачите им караха часовниците в купола да се движат бързо, после бавно, после пак бързо, като наблюдаваха през шпионката малкото земно семейство.

Около врата на Монтана Уайлдхек имаше сребърна верижка. На нея висеше, между гърдите й, медальонче със снимка на майка й — алкохоличка, едрозърнеста снимка от сажди и тебешир. Можеше да бъде който и да е. На обратната страна на медальона бяха гравирани следните думи:

Господи, дари ме

със спокойствието да приема

нещата, които не мога да променя,

със смелостта

да променя нещата, които мога,

и с мъдростта винаги

да мога да разбера

разликата

между двете.