Кърт Вонегът
Кланица пет (7) (или кръстоносният поход на децата)

СЕДЕМ

Двадесет и пет години по-късно Били се качи на чартърен самолет в Илиум. Той знаеше, че самолетът ще катастрофира, но не каза нищо, за да не му се смеят. Самолетът щеше да закара Били и двайсет и осем други оптометристи на конгрес в Монреал.

Жена му Валенция стоеше навън, а тъстът му, Лайънел Мърбъл, бе завързан с колан до него.

Лайънел Мърбъл бе машина. Тралфамадорците, разбира се, казват, че всяко животно и растение във Вселената е машина. Те се забавляват от факта, че много земни се обиждат от твърдението, че са машини.

Вън от самолета машината, наречена Валенция Мърбъл Пилгрим, ядеше голям сладолед и махаше с ръка за довиждане.

Самолетът излетя без инцидент. Структурата на момента бе такава. На борда имаше вокален мъжки квартет. Той се състоеше от оптометристи. Наричаха се ЧОК, което бе съкращение за Четириоките копелдаци.

Когато самолетът се издигна, машината, която бе тъст на Били, помоли квартета да изпее любимата му песен. Те знаеха коя песен има предвид и я изпяха. Тя бе следната:

Беда ме сполетя, беда.

Като насран в килията седя

и бия си главата, братя!

Разбрах веднага аз бедата,

когато тя ме клъвна във торбата.

Със полякиня нивга вече, бате.

Тъстът на Били се смя до насита и помоли квартета да изпее друга полска песен, която много обичаше. И те изпяха една песен от каменовъглените мини в Пенсилвания, която започваше така:

Със Майк във мината копаем,

шест дни работим и си траем.

Днес получихме заплата,

утре почва веселбата.

Като споменаваме поляците, нека да кажем, че Били Пилгрим случайно видя да бесят на публично място един поляк, около три дни след пристигането им в Дрезден. Били отиваше на работа заедно с други пленници, когато се натъкна на бесилка и малка тълпа хора пред един футболен стадион. Полякът бе земеделски работник, когото бесеха за това, че имал полови отношения с германка.

Така е то.

Знаейки, че самолетът скоро ще се разбие, Били затвори очи и се върна във времето на 1944 година. Намери се отново в гората в Люксембург с тримата мускетари. Роланд Уиъри го тръскаше и удряше главата му в едно дърво. „Вървете без мене“ — казваше Били Пилгрим.

Вокалният мъжки квартет на самолета пееше „Чакай да изгрее слънцето, Нели“, когато самолетът се блъсна във върха на планината Шугърбуш във Вермонт. Всички загинаха, освен Били и втория пилот.

Така е то.

Хората, които първи дойдоха на мястото на катастрофата, бяха млади австрийски инструктори по ски от прочутия зимен курорт там долу. Те говореха немски, докато обикаляха труповете. Носеха черни маски против вятър, с по две дупки за очите, и червени качулки. Приличаха на парцалени кукли, на хора, които се правят на негри, за да разсмиват околните.

Черепът на Били бе пукнат, но той бе все още в съзнание. Не знаеше къде са намира. Устните му се движеха и една от парцалените кукли допря ухо до тях, за да чуе какви са предсмъртните му думи.

Били помисли, че парцалената кукла има нещо общо с Втората световна война, и затова прошепна адреса си „Schlachthof fu:nf.“

Смъкнаха Били по склоновете на Щугърбуш на шейна. Парцалените кукли я направлява с въжета и искаха път с мелодични тиролски йодлери. Близо до долния край следата заобикаляше пилоните на един открит лифт. Били гледаше нагоре към младите хора, облечени в ярки еластични дрехи, с огромни обувки и скиорски очила, които се люлееха в небето върху жълти седалки. Той предположи, че те са част от изумителна нова фаза на Втората световна война. За него това нямаше значение. За Били нищо не бе от значение.

Закараха го в малка частна болница. От Бостън пристигна прочут специалист по мозъчна хирургия, който го оперира в продължение на три часа. След това два дни той бе в безсъзнание и в това време сънува милион неща, някои от които бяха действителни. Действителните неща се отнасяха до пътуване във времето.

Едно от действителните неща бе първата му вечер в кланицата. Той и бедният стар Едгар Дърби бутаха каруца с две колела по една кална уличка между празни обори. Отиваха в общата кухня да вземат вечеря за всички. Пазеше ги шестнадесет годишен германец на име Вернер Глук. Осите на колата бяха смазани с мазнина от мъртви животни.

Така е то.

Слънцето току-що бе залязло и неговото сияние бе оттатък града, който приличаше на ниски скали около пасторалната празнота на изоставената кланица. Градът бе затъмнен, тъй като можеха да дойдат бомбардировачи, затова Били не видя Дрезден да направи едно от най-приятните неща, които един град може да направи на залез — а то е, да започне да примигва със светлините си.

През него минаваше широка река, която можеше да отразява тези светлини. И тогава нощните примигвания щяха да бъдат наистина много хубави. Реката бе Елба.

Вернер Глук, младият пазач, бе момче от Дрезден. Той не бе ходил в кланицата никога преди това и не беше сигурен къде е кухнята. Беше висок и слаб като Били и можеше да бъде негов по-малък брат. Всъщност, те бяха далечни братовчеди, което никога не откриха. Глук бе въоръжен с невероятно тежка пушка мускет, музейна рядкост, с осмоъгълна цев и гладък отвор. Той бе сложил щика й. Щикът приличаше на дълга игла за плетене. По него нямаше улеи за кръв.

Глук ги заведе до една сграда, която смяташе, че е кухнята и отвори страничната плъзгаща се врата. Това обаче не бе кухнята. Беше съблекалнята за съседната обща баня. В съблекалнята имаше много пара. Всред парата се виждаха около тридесет голи момичета под двадесет години. Това бяха немски бегълци от Бреслау, който беше ужасно бомбардиран. Те също бяха току-що пристигнали в Дрезден. Дрезден беше претъпкан от бегълци.

Всички интимни части на момичетата се виждаха. А на вратата стояха Глук, Дърби и Пилгрим — детето войник, бедният стар гимназиален учител и клоунът в своята тога и сребърни обувки — и гледаха вторачено. Момичетата се разпищяха. Те се закриваха с ръце, обръщаха се с гръб и тъй нататък, и станаха безкрайно красиви.

Вернер Глук, който никога не бе виждал гола жена, затвори вратата. И Били не бе виждал гола жена. За Дърби това не беше нищо ново.

Когато тримата глупаци намериха общата кухня, чиято главна задача бе да приготвя ядене за работниците в кланицата, всички си бяха отишли у дома, с изключение на една жена, която ги очакваше нетърпеливо. Тя бе вдовица от войната.

Така е то.

Беше сложила шапката и палтото си. Тя също искаше да се прибере у дома, макар че там нямаше никой. Белите й ръкавици бяха оставени една до друга върху цинковата повърхност на тезгяха.

Беше приготвила две баки супа за американците. Супата клокочеше върху слабия огън на газовата печка. Беше приготвила също цял куп черни хлябове.

Тя попита Глук не е ли ужасно млад, за да бъде във войската. Той се съгласи с нея.

Тя попита Едгар Дърби, не е ли прекалено стар, за да бъде във войската. Той каза „да“.

Тя попита Били Пилгрим какъв е. Били каза, че не знае. Той просто искаше да му е топло.

— Всички истински войници са мъртви — каза тя. И беше вярно.

Така е то.

Друго действително нещо, което Били видя, докато беше в безсъзнание във Вермонт, бе работата, която той и другите трябваше да вършат през месеца, преди градът да бъде разрушен. Те миеха прозорци, метяха подове, чистеха клозети, нареждаха буркани в кутии, запечатваха картонени кутии в една фабрика, която произвеждаше малцов сироп. Сиропът бе обогатен с витамини и минерали. Беше предназначен за бременни жени.

Сиропът имаше вкус на рядък мед, смесен с пушек от хикора. Всеки, който работеше във фабриката, тайно си гребваше от него с лъжица през целия ден. Те не бяха бременни, но имаха нужда и от витамини, и от минерали. Били не си гребна от сиропа през първия ден на работата, но много други американци направиха това. Били започна да си гребва на втория ден. Имаше скрити лъжици из цялата фабрика — на полици, в чекмеджета, зад радиаторите, и тъй нататък. Бяха ги скрили набързо хора, които са си гребали сироп и са чули някой да се приближава. Гребането беше престъпление.

На втория ден Били чистеше един радиатор и намери лъжица. Зад гърба му имаше казан със сироп, който изстиваше. Единственият човек, който можеше да види Били и лъжицата му, бе бедният Едгар Дърби — той миеше един прозорец отвън. Лъжицата бе супена. Били я мушна в казана и я завъртя няколко пъти в лепкавата течност. После мушна лъжицата в устата си.

Един миг по-късно, всяка клетка в тялото на Били се разтърси от лакома благодарност и аплодисменти.

На прозореца на фабриката се чу плахо почукване. Навън бе Дърби. Той бе видял всичко и също искаше сироп.

И така Били загреба една лъжица и за него. Отвори прозореца и бутна лъжицата в отворената уста на бедния стар Дърби. Миг по-късно Дърби избухна в сълзи. Били затвори прозореца и скри лепкавата лъжица. Идваше някой.