Атанас Далчев
Вратите

Вратите, пътните врати на старите изгнили къщи

вий ги познавате, нали, от толкоз минали години;

те с шум разкрехнати назад, когато вечер се завръщате,

ви сторват път и сякаш казват: Минете, моля господине!

 

Те имат странни гласове и в делник, и в неделя — всекога,

от сутрин чак до вечерта те пеят със уста раззината,

когато ги отваряте и ги затваряте полека;

о, тези гласове и песни, познати още от детинство!

 

Вратите, мокрени от дъжд, прогнили от вода и зима,

гризат ги червеи безброй и ги разръфват ветровете;

вратите с хиляди резби — цветя и знакове без име —

със гвоздеи, халки и скоби, с ръждата като кръв по тях.

 

А снощи с всичката си мощ развързаната буря в мрака

ги блъсна като стенолом и се разпериха вратите,

и цяла нощ до сутринта безспир се удряха и тракаха

като крила на черна птица, ранена смъртно в мрачините.

 

Вратите, вашите врати напразно вие ги заключвате,

вий няма никога, уви, да бъдете зад тях спокойни,

когато вслушва се нощта и вият сепнатите кучета,

не могат те да ви запазят от Нея — вечната разбойница.