Атанас Далчев
Прозорец

Ето нашето зимно стъкло.

То не е, то не е сякаш същото:

няма вече ни пътя, ни къщите:

само бяла гора от сребро.

 

И през нея минават прегърнати

мойто братче и мойта сестра.

В посребрената бяла гора

накъде ли самички са тръгнали?

 

Те вървят върху сребърен път

и под мрежа от сребърни клони,

посребрени листа се отронват,

дъждове от листа ги валят.

 

Мойто братче и мойта сестра

преминават без страх под дърветата:

няма вълци, нито има ветър

в тази сребърна бяла гора.

 

Там е само вълшебната птица

с лъчезарните златни пера;

мойто братче и мойта сестра

нея търсят от цяла седмица.

 

Чак на седмия ден призори

ето тя като слънце изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

 

Дървесата възпламват, искрят

и на капки сребро се разтапят:

то без шум по стъклото покапва

разтопения сребърен скреж.