Атанас Далчев
Хижи

Прихлупените вехти хижи из крайнините на града:

стени с опадала мазилка като че с белези от струпеи,

врата раззината и черна и чер прозорец изпочупен

— о, тези вехти ниски хижи на бедността и на глада.

 

Там слънцето е огнен костер на знойна мъка и печал,

там никога не разлюлява камбани шеметния празник;

трудът е вечен и безплоден и бляновете са напразни,

макар нощта да е без сън и денят — в година натежал.

 

Там не живеят нито хора и нито божии чада,

но вятърът развява сенки, които сведени се движат,

и сухрени лица се мяркат, дълбани от неспирна грижа,

и сякаш не лица, а маски със вечний образ на глада.

 

Там радостта е непозната и там смехът е чужденец,

и щастието не изгрява над тези покриви разбити:

под тях е безпределна радост понякога да бъдат сити

и за щастлив се счита само бездушния студен мъртвец.

 

Там небосводът е от пепел, от жарки въглища, от плам

и често дъжд и зли вихрушки стени и покриви разкъртват,

а мръсната земя излъхва подобно стар и древен жъртвеник

зловоние към небесата като молитвен тимиам^[1].