Атанас Далчев
Хижи

Прихлупените вехти хижи

        из крайнините на града,

стени с опадала мазилка

        като че с белези от струпеи,

врата раззината и черна

        и чер прозорец изпочупен —

о, тези вехти ниски хижи

        на бедността и на глада!

 

Там слънцето е огнен костер

        на знойна мъка и печал,

там никога не разлюлява

        камбани шеметният празник;

трудът е вечен и безплоден

        и бляновете са напразни,

макар нощта да е без сън и

        денят в година натежал.

 

Там не живеят нито хора

        и нито божии чеда,

но вятърът развява сенки,

        които сведени се движат,

и съсухрени лица се мяркат,

        дълбани от неспирна грижа,

и сякаш не лица, а маски

        със вечний образ на глада.

 

Там радостта е непозната

        и там смехът е чужденец,

и щастието не изгрява

        над тези покриви разбити:

под тях е безпределната радост

        понякога да бъдат сити

и за щастлив се смята само

        студеният и блед мъртвец.

 

Там небосводът е от пепел,

        от жарки въглища, от плам

и често дъжд и зли вихрушки

        стени и покриви разкъртват,

а мръсната земя излъхва

        подобно чер и древен жъртвеник

зловоние към небесата

        като молитвен тимиам.

 

1923 г.