Атанас Далчев
Нощ

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,

неспирен дъжд бразди студените стъкла.

Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам

        през себе си нощта.

 

На срещната врата се спира да отвори

един развратник стар с едно полудете;

изгрял, угасва с тях и сетният прозорец

        на стария хотел.

 

Разбит и уморен, нападнат от съня,

стражарят най-подир прибира се самотен;

остава в мрака зъл едно да бди окото

        на пътния фенер.

 

Като река лъщи асфалтът под дъжда.

Дърветата трептят измръзнали и мокри.

Зловещо някъде под някой нисък покрив

        барабани чадър.

 

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,

уплашена сама от свойта пустота,

и три пъти по-чер, по-тежък става мракът

        и мойта самота.

 

1928 г.