Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (9)

Девета глава

На третата неделя след пристигането на Зиновия, прохладните ветрове най-сетне донесоха свеж въздух и облекчение от горещата задуха на лятото. Леки сиви облаци се плъзгаха по утринното небе и вдъхнаха известна надежда, че ще вали. Само след няколко седмици щеше да захладнее, а от непосилната жега щеше да остане само спомен.

Алексей се върна няколко дни по-рано, оправдавайки се неубедително, че си е счупил носа при падане от коня. За да запази красотата на профила си, той бе изтърпял болката при наместването на костта от лекар, но сега бе склонен да прибягва до щедри дози болкоуспокояващи с висок градус. Тъмночервеният оток около носа и под очите все още загрозяваха хубавото му лице, а още отсега можеше да се забележи, че фините контури на ноздрите му ще си останат леко по-разкривени, като спомен от ръката, която бе нанесла удара. Засега князът предпочиташе да не закача Зиновия. Вече не се съмняваше, че тя е способна да му причини болка и се боеше, че още един удар на същото място би го съсипал напълно, защото изпитваше ужас от мисълта отново да премине през същите изтезания. Само споменът за тях го караше да потръпва и той нямаше намерение да се доближава до девойката, докато носът не бъде излекуван напълно.

Тази неделя той бе обявил, че ще остане у дома. Суетата не му позволяваше да потърси утехата на друга любов, докато счупването не зарастеше напълно. Ана се беше уговорила да отиде с Иван в личния параклис на невероятно богатия велик княз Владимир Дмитриевич. Тъй като нито Иван, нито Ана желаеха старият вдовец, който се оглеждаше за нова съпруга, да бъде разсейван при разговора им от присъствието на една хубавичка девойка, то бе немислимо да вземат със себе си Зиновия. Но пък докато съпругът й пазеше леглото, Ана нямаше да бъде спокойна да остави момичето с него. Така че тя нямаше друг избор, освен да позволи на Зиновия да отиде в църквата, която си избере, стига само да беше далеч от двореца на Тарасови и от инвалида, княз Алексей.

Каквито и да бяха причините на Ана да я пусне, Зиновия беше въодушевена, когато чу, че е свободна за един ден. Дори суровите предупреждения и лютите закани на княгинята за това какво ще й се случи, ако не се прибере до надвечер, не можаха да охладят ентусиазма й. Радостта от свободата бе тъй голяма, че Зиновия почти хукна към каретата, когато Стенка я докара до входа на двореца. Тръпнеше от нетърпение да се порадва на света извън стените на своя затвор.

Зиновия се бе облякла в сарафан от небесносиньо кадифе, щедро украсен с тежка бяла дантела и осеян с бисери. Главата й бе увенчана от кокошник със същата украса, а в тежката й плитка бе вплетена тъмносиня лента, бродирана със ситни перлички. На седалката в каретата лежеше пелерина с подобна украса, но Зиновия предпочете да остави връхната дреха, когато се приготвяше да тръгне, защото все още бе прекалено горещо, а и слънцето бе взело да наднича между облаците, така че можеше с пълно основание да очаква, че времето ще се оправи.

Стенка спря каретата недалеч от църквата на Червения площад, близо до мястото, където болярката Наталия Андреевна Шейдякова се бе опряла на своята собствена каляска. Когато позна кочияша и каретата, тя се втурна да посрещне младата си приятелка. Зиновия я зърна и когато Йосиф отвори вратата, се затича весело към нея, а Наташа щастливо се разсмя и разтвори подканящо ръце. Миг по-късно младата болярка потъна в прегръдките й.

— Трябва да ти се скарам, че не дойде да ме видиш! — сгълча я Наташа и я отдръпна с насълзени очи. — Нима забрави, че не съм добре дошла у Тарасови?

— О, Наташа, знаеш, че не съм забравила — отвърна Зиновия, чийто поглед също се премрежваше. — Но до днес Ана не ми позволяваше да се подам навън от къщата. — Тя прегърна утешително през рамото Наташа. — Все пак се надявам, че скоро ще има промяна.

— Звучи, сякаш Ана те е затворила в твой собствен терем като велика царица — гневно отбеляза Наташа, гледайки въпросително красивите зелени очи. — Сигурно ти е ужасно трудно да живееш при подобни ограничения, когато си била възпитана в същата свобода, както жените в Англия и Франция. Майка ти подготви почвата, като предаде на Александър по-мекия дух на английските джентълмени, а за руснак, баща ти бе учудващо податлив на нейното влияние, но пък и Елинор умееше да убеждава по изключително ласкав начин. Но ти спомена, че има известна надежда нещата да се променят?

— Надявам се. — Зиновия леко кимна, после вдигна предупредително пръст. — Все пак имай предвид, че още няма признаци Ана да се готви да тръгва, нито пък е сигурно, че ще ме пусне, ако наистина посети болния си баща. Но съм склонна да подозирам, че тя няма да иска да ме остави сама с Алексей.

— Е, не мога да я виня за това — сухо отвърна Наташа и леко вдигна вежди, подсилвайки думите си. — Този мъж е развратник от най-висока класа. — Тя потупа тънката ръка на девойката. — Пази се, детето ми.

Веждите на Зиновия също леко се повдигнаха, когато отвърна:

— О, научих се да внимавам. Всъщност се боя да излизам от стаята си, докато лакомият лешояд чака да изкълве кокалите ми.

— Имаш ли представа кога може да потегли Ана?

— Ако изобщо тръгне, това няма да е по-рано от следващата събота. Тогава тя смята да даде голям прием в чест на Иван Воронски.

— Иван Воронски? — Наташа не можеше да повярва на ушите си, сетне погледна младата жена с нараснало съчувствие. — Ох, милата ми Зиновия, наистина ми е жал за теб. Ще ми се Негово Величество да те беше поставил под моя опека. Сигурна съм, че той няма представа колко близки приятелки сме всъщност, особено ако е обърнал внимание на клюките на Ана и е смятал, че се интересувам само от баща ти. Навярно е мислил, че ти прави добро, като те изпраща при Ана. В крайна сметка тя му е роднина и при нормални обстоятелства би могло да се приеме за чест да си под опеката на царска братовчедка. Цар Михаил уважаваше много баща ти и сега, когато Александър вече не е сред нас, Негово Величество е решил да се погрижи за теб, така че не го съди прекалено строго, скъпа.

— Разбира се, че няма. Той вече е доказал, че е наистина загрижен. Но кажи ми, Наташа, ако Ана отпътува да види баща си, ще ми позволиш ли да се пренеса при теб?

— О, детето ми, иска ли питане? — Наташа весело се засмя. — Разбира се, че може! Наистина! Не искам и да чувам, че ще отидеш при другиго!

Камбаните от звънарната над главите им започнаха да бият и когато се умълчаха, от църквата се разнесе протяжно пеене. Двете жени се вслушаха в топлите, мелодични гласове, които сякаш ги приканваха, и те влязоха под ръка в разкошно украсената църква и застанаха в отделението за жени и деца. През слюдените прозорци се процеждаше розов ореол, който ги обгръщаше, докато мълвяха молитвите си и се включваха в песнопенията, или слушаха напевите на свещеника и ангелските гласове на хора. Наоколо цареше мир и покой, както много други пъти, когато бяха седели в същата църква, но сега знаеха, че само двете ще се наредят да получат причастие. И двете си спомняха с топлота за Александър Зенков и всяка притискаше ръката на другата с мълчаливо разбиране всеки път, когато мислите й се насочеха към него, а очите й се изпълнеха със сълзи.

Около три часа по-късно те излязоха от църквата и видяха, че облаците са се сгъстили и небето е надвиснало смръщено над града. Свежи пръски се носеха във въздуха, донасяйки прохлада и отмора след жегата, но Зиновия замръзна в преддверието в безмълвно отчаяние. Още един тоалет щеше да бъде похабен. Прецени с поглед сякаш безкрайното разстояние, което я отделяше от каретата и което бързо се изпълни с тълпи хора, изливащи се от църквите наоколо, и с безпорядъчно спрели коли. Щеше да мине доста време, преди Стенка или кочияшът на Наташа да успееха да си пробият път до входа на църквата и да ги вземат.

— Стенка е по-близо — каза Зиновия. — Може да ни вземе и двете и да те закара до твоята къща.

— Докато пътят се очисти достатъчно, за да може да мине — отбеляза Наташа, след като прецени положението, — ще трябва или да чакаме тук, или да притичаме. Като гледам небето, се съмнявам дали и в двата случая ще успеем да избегнем пороя. — Тя вдигна пелерината си, приканвайки я също да се сгуши отдолу. — Хайде да се опитаме да стигнем до твоята карета, преди да е започнало да вали сериозно.

Зиновия прие поканата и двете се втурнаха напред. Дъждът сякаш само това чакаше и от небето внезапно се изля цял порой. Тълпата бързо се разпръсна пред тях и Зиновия зърна как Йосиф скача от поста си зад каляската, за да им отвори вратата, а Стенка се наведе от пейката на кочияша и ги посочи на един мъж, облегнал се на каретата. Мъжът беше загърнат в дълъг плащ и носеше шапка с широка периферия. Той се обърна да види къде му сочи слугата и Зиновия внезапно се закова на място, защото позна неустрашимия полковник Райкрофт. Той веднага я откри сред тълпата и се затича към нея.

Зиновия нямаше възможност да се измъкне или да реагира, защото без предупреждение някаква сила я подхвана отзад и я повали на четири крака. Виновникът, един едър простоват мужик, се беше паникьосал, когато се видя откъснат от довелите го хора и без малко щеше да я стъпка в стремежа си да открие познато лице. Зад него се блъскаха неколцина набити младежи, забързани да стигнат до конете си. Дъждът плющеше върху тях и ги заслепяваше, така че забелязаха болярката, чак когато връхлетяха отгоре й. Вече беше прекалено късно да я заобиколят. Като се опитваха да не я смачкат или да не паднат върху нея, те я прекрачваха, стъпваха до, около и накрая върху нея, тъй като един от тях не премери правилно крачката си и се стовари върху нейния крак, изтръгвайки от устните й болезнен вик. Зиновия нямаше достатъчно място, за да се изправи. Можеше само да стои и да тръпне в очакване на момента, когато неминуемо щеше да бъде смачкана, а пороят я заливаше, съсипвайки окончателно тоалета й.

Ужасена от участта, която можеше да сполети приятелката й, Наташа отблъскваше тези, които се доближаваха опасно, но силите й не можеха да се мерят с онези на тъпчещите се мъжаги.

— Махайте се! — крещеше им тя изпод пелерината си. — Не гледате ли къде стъпвате?

В следващия миг над нея надвисна тъмна сянка, карайки хората да се отдръпнат встрани, а Наташа да отстъпи със страхопочитание. Дълъг плащ обгърна Зиновия и тя бе вдигната на крака от умелите и силни ръце на полковник Райкрофт. Смътно усещаше как той я защитава с тялото си, докато се опитва сама да тръгне, олюлявайки се, и как преди да падне отново, той се навежда и я вдига в прегръдките си. Ръцете му бяха като излети от желязо и същевременно нежни, като в момински сън и макар Зиновия да не можеше да бъде спечелена лесно, обстоятелствата бяха такива, че тя не се съпротивляваше на Тирон, а обгърна врата му и го притисна с всичка сила. Шапката му я запазваше донякъде от стичащите се потоци дъжд и тя не се и сещаше за подобаващото на неомъжена девойка благоприличие, когато притисна чело до неговата буза. В отговор Тирон вдигна рамо, за да я опази по-добре и забърза с дълги, плавни крачки към каретата й, носейки я с такава лекота, сякаш бе малко дете.

Занемяла от изумление пред дързостта на подобен рицарски подвиг, Наташа Андреевна само ги проследи със смаян поглед, сетне и тя забърза към каретата, макар и доста по-бавно и с по-ситни крачки, както подобава на дама. Пелерината, напълно подгизнала, вече не й бе от особена полза, а чехлите й бяха пълни с вода и постоянно се изхлузваха от краката, което я забавяше допълнително.

— Добре ли сте? — попита загрижено Тирон, като остави Зиновия в каретата.

— Да, полковник Райкрофт, разбира се. Благодаря ви.

Зиновия се притесняваше, че изглежда раздърпана и избягваше погледа му. Тирон проследи с поглед как тя се отдръпва в дъното на каретата и леко се смръщва от болка, като се настаняваше на седалката. Той се пресегна и с любопитство дръпна подгизналия край на пелерината от крака й. Върху изящния глезен бързо се надигаше голям черен оток.

— Вие сте пострадала!

— О, наистина няма нищо! — ахна Зиновия. Тя се изчерви от неговата дързост, бързо издърпа крака си далеч от ръцете му и се сви в мокрите си дрехи в най-далечния ъгъл на каретата. Очите й отново избягваха неговите и тя се опитваше да овладее червенината, пламнала по бузите й. — Уверявам ви, полковник Райкрофт, че това е само синина. Бързо ще мине.

Тирон не можеше да разбере защо тя трябва да се смущава толкова от погледа му, след като той бе видял и пипнал доста повече от един изящен глезен, но тъй като Йосиф чакаше пред вратата, предпочете да премълчи и да не припомня на момичето за предишната им среща.

— Един студен компрес би ви помогнал — предложи Тирон. Той беше превързвал множество рани в качеството си на офицер, да не говорим за немалкото негови собствени. — Не стъпвайте на крака, ако можете.

— Изглежда отново съм ви задължена, полковник.

Зиновия се реши най-сетне да посрещне неговия поглед, неотклонно вперен в нея, сетне пообъркана премигна няколко пъти, за да отърси капките от миглите си. Искаше да отлепи сарафана от гърдите си, защото усещаше как водата се стича по долчинката между тях, но се боеше да помръдне, иначе той щеше да забележи как дрехата е прилепнала по нея. Вместо това очите му се впиваха в нейните, сякаш искаше да проникне в мислите й. Като не знаеше какво търси или какво очаква, Зиновия се почувства задължена да предложи:

— Можем ли да ви откараме някъде, полковник?

— Няма нужда — отклони поканата Тирон, още потънал в мислите си. — Конят ми е наблизо.

Въпреки това той не тръгна да си ходи, а продължи да я гледа с известно объркване. Не можеше да не се чуди колко ли още страни на нейния характер очакваха да бъдат разкрити и оценени като рой скъпоценни бисери на някой бряг. Първо бе видял разгневената болярка, сграбчена от бруталния похитител, сетне лекомислената кокетка, къпеща се в странноприемницата или кацнала на прозореца. Тя се бе явила пред него като съблазнителна фея в селска носия, а сега като крехка девойка, която се нуждае от защитник. Макар да изглеждаше притеснена и потисната в последното си амплоа, Тирон си спомняше, че като я видя да пада, в него се надигна като вълна инстинктът да я пази и защитава. Реакцията му надхвърляше рационалното обяснение, защото съвсем доскоро той бе абсолютно убеден, че всички нежни, раними чувства, които един мъж може да изпитва към жените, са били изпепелени в него от предателството и измамата. Макар силно да желаеше да направи младата болярка Зиновия своя любовница, изобщо не бе убеден, че му се иска да вложи цялото си сърце в преследването й, което до този момент той наричаше за себе си разгонване.

Тирон се отърси от мислите си и се засмя, като хвърли поглед към подгизналия тоалет.

— Боя се, милейди, че никой от нас не е в състояние да помогне кой знае колко на другия, поне не по благоприличен начин.

Ако не беше толкова сигурен, че тя ще го отреже веднага, той би я поканил още сега да дойде с него до квартирата му. Там би могъл да се възползва от предимствата, да я утешава, да превърже коляното, и й даде сухи дрехи. Но подобно предложение би означавало, че позволява на ниските си инстинкти да вземат надмощие там, където предпазливостта бе от жизнено значение. Трябваше да потисне желанието, за да не види как всичките надежди се сгромолясват в руини пред очите му. Тирон докосна капещата периферия на шапката си и срещна обърканите зелени очи. С едва доловима усмивка той нежно обеща:

— Друг път, Зиновия.

Обърна се рязко и се размина с Наташа точно когато тя стигна до каретата. Нахлупи по-здраво шапката си и като сви рамене под дъжда, се метна на черния си жребец и препусна в пороя, като хвърли само за миг поглед през рамо.

Наташа определено се чувстваше като удавен плъх, когато се покатери в каретата и се настани до младата жена, но рицарските подвизи на непознатия я интересуваха далеч повече от подгизналите дрехи и неминуемата настинка. Обаче Зиновия внезапно придоби крайно загрижен вид и съсредоточи цялото си внимание върху пострадалия си крак. Като забеляза притеснението на девойката, Наталия Андреевна се въздържа от любопитни въпроси, макар да имаше твърдото намерение да проучи кой е героят. Поне засега тя щеше да зачете желанието на младата си приятелка да не споделя повече.

— Скъпа Зиновия, ще бъда много разочарована, ако не си предвидила време да ми дойдеш на гости този следобед — заяви тя. — Ти остави някои дрехи, когато за последен път ми гостува с баща си, а щом не трябва да се прибираш скоро, за мен ще е голямо удоволствие да си побъбрим колкото е възможно по-дълго. Не можеш ли да отделиш малко от времето си на една стара жена?

— Мога, но само за малко — увери я Зиновия. — Иначе Ана ще ми се разсърди. Определено не искам да се върна у Тарасови, преди да се е появила, за да държи Алексей изкъсо.

— Тогава значи е решено. — Наташа кимна към подгизналия лакей. — Можем да потегляме, Йосиф, ако искаме да се измъкнем от този потоп.

Смеейки се на себе си, кочияшът потрепери в просмуканите си с вода дрехи и затвори вратата. После се покатери на капрата и като нахлупи шапка, си придаде величествен вид, а Стенка подкара впряга.

Зиновия свали обезформения кокошник от главата си и въздъхна тежко и замислено:

— Той винаги ме среща, когато изглеждам най-зле.

Макар да бе прошепнато едва доловимо, оплакването стигна до ушите на Наташа през шумното трополене на капките по покрива на каретата. Опита се да не изглежда прекалено любопитна или недискретна, но интересът й бе разпален като горски пожар след последната забележка. Не можа да се въздържи да не попита:

— Кой, скъпа?

Като осъзна, че са я хванали да мисли на глас, Зиновия хвърли кос поглед към Наташа и като сви рамене, отговори уклончиво:

— Никой, Наташа. Никой.

— О! — обезсърчено промърмори жената и разочаровано се облегна назад. Знаеше, че девойката никога не би се изпуснала за нещо, на което държи, а очевидно непознатият бе една от темите, които Зиновия предпочиташе да запази в тайна, което само накара Наташа да се зачуди още повече. Доколкото можеше да се съди по реакциите на девойката, то имаше основания да се предположи, че този мъж, който и да е той, й бе направил сериозно впечатление.

Наташа въздъхна обезкуражено, но реши да я провокира:

— Предполагам, че не трябва да узная кой е храбрият кавалер, който те занесе до каретата, защото очевидно нямаш намерение да се довериш на някоя приятелка.

Все така неподвижна, Зиновия отклони въпроса.

— Това няма никакво значение, Наташа. Никакво!

По-възрастната жена отвърна с блага усмивка:

— Въпреки това мога да забележа, че този мъж сериозно те е смутил.

Бузите на Зиновия пламнаха и за да прикрие притеснението си, тя започна да оправя полата си и да се окайва за дрехите.

— Съсипан е! И то напълно съсипан! А това беше един от любимите ми тоалети!

— Наистина изглеждаше прекрасно в него — отзова се Наташа. — Но пък ти, скъпа, ти изглеждаш просто прекрасно във всичко, което облечеш. Разбира се, привлякла си мъжа първо с това. Изглежда здравата е хлътнал по теб.

Зиновия отчаяно затърси в мислите си някаква друга тема, и почти се зарадва, като се сети защо най-вече искаше да види приятелката си.

— О, мила Наташа, извини ме за дързостта, но готвачката на Ана има сестра, която сега е болна, а ще й трябва работа, щом оздравее. Има ли при теб нещо, която тя би могла да върши?

Наташа незабавно попита:

— Може ли да готви?

Зиновия сви рамене и отвърна неуверено:

— Боя се, че не знам за Даша почти нищо друго, освен че е в нужда, но винаги мога да попитам Елисавета какво може да прави.

— Ако умее да готви, прати ми я, когато се оправи — предложи Наташа. — Старата ми готвачка почина скоро, след като ми гостувахте за последен път и крайно се нуждая от нейна заместничка, преди да съм си загубила ума, докато се опитвам да науча миячката как се кипва вода. С всичките тези гости, които каня, приемите се превръщат в същинско бедствие, когато човек няма добра готвачка под ръка.

— Жената има малко дете — предупреди приятелката си Зиновия. — Тригодишна дъщеричка.

Наташа се усмихна.

— Би било хубаво в къщата да се носи детски смях. Понякога се чувствам много самотна в този голям дворец, въпреки всичките хора наоколо. На дома ми му трябва някоя малка искрица, за да прогони мрачното настроение. А щом теб те държат далеч от мен, Зиновия, трябва да намеря някое друго малко момиче, с което да се занимавам. — Този път Наташа не можа да потисне тъжната си, изпълнена с копнеж въздишка. — Ще ми се да можех да имам мои деца. Надживях трима съпрузи и никой от тях не ме дари с дете, колкото и да желаех.

Тънката ръка на младата болярка притисна раменете на по-възрастната с искрено съчувствие, а нежните й устни се усмихнаха топло.

— Наташа, винаги ще мисля за теб като за човек, който съм обичала почти колкото майка си.

Бисерни сълзи проблеснаха в тъмните очи на Наташа и тя погледна девойката с безкрайна обич:

— А ти, скъпа моя хубавице, Зиновия, си дъщерята, която никога не съм имала, но исках с цялото си сърце.

 

 

Доста дни изтекоха от първата среща на Зиновия с Наташа, преди да й позволят отново да излезе от къщата на Тарасови. Болката в глезена я държа в леглото само един ден и на следващия тя отново бе на крака. Къщата кипеше от приготовления за приема в чест на Иван и именно във връзка с това събитие Ана изпрати Зиновия да купи продукти от пазара в Китайгород. Бяха й дадени подробни разпореждания какво да купи, откъде и на каква цена. Всичко, което надвишаваше отпусната сума, щеше да се наложи да плати от своя джоб. Ана подчерта това и посъветва Зиновия да бъде благоразумна, за да не плаща сама. Освен това бе предупредена да не се бави, ако не иска, както й обеща Ана, да пострада сериозно.

Стенка закова каретата на Червения площад, близо до пазара на Китайгород и Зиновия мина останалия път пеша с Али и Йосиф, за да купи нужните продукти. Носеше селска носия, защото не искаше да оставя продавачите с впечатлението, че е богата, тъй като знаеше, че колкото повече се съмняват в благосъстоянието й, толкова по-склонни ще бъдат да отбият от цената.

Зиновия прие на сериозно заплахите на Ана и отбеляза времето, когато пристигнаха. Пазаруваше умело, приемайки съветите на Йосиф и Али. Всеки път, когато кошницата се напълваше до ръба си, слугата източваше до каретата, за да я изпразни, докато двете жени продължаваха да обикалят сергиите, подбирайки най-добрите зеленчуци и пилета. Сред кудкудякането и квакането на паникьосаните кокошки и патки, Зиновия и Али най-накрая се върнаха в каретата точно щом отдолу се зададе взвод конни стрелци с величествени мундири и излъскани оръжия. Сърцето на Зиновия се разтуптя от вълнение, когато позна полковник Райкрофт да язди начело на войниците на жребец, с какъвто не го бе виждала досега. Този беше тъмнокестеняв и толкова красив, колкото другия, на който го бе видяла за пръв път. Може би за тези животни той плащаше, за да му ги докарат чак от Англия. Зиновия би останала да го разгледа с безмълвна възхита, но в стремежа си да привлече вниманието на конника Али заподскача около каретата и се развика:

— Полковник Райкрофт! Ееехоо! Полковник Райкрофт!

— Али! Престани! — възкликна Зиновия, възмутена от непристойното поведение на прислужницата си.

Али веднага се подчини, но за свое огромно удоволствие видя, че вече е привлякла вниманието на офицера. Тирон се усмихна развеселено на прислужницата и небрежно й отдаде чест, сетне очите му затърсиха тази, чието лице изпълваше дните му и всичките му сладострастни сънища. Под сянката на лъснатия шлем сините му очи проблеснаха със собствена светлина, когато откри сред купчината кафези с патици и пилета пламналото лице на примрялата от срам болярка, която в момента си пожелаваше земята да се разтвори под нозете й и да я погълне цялата. Но тъй като това не стана, Зиновия беше принудена да остане на мястото си и да издържи бързия оглед на полковника, който премина покрай тях. Тя отвърна със студено кимване на неговия поздрав, тъй като не можеше да не забележи, че ироничната му усмивка ставаше все по-широка и че хората около нея започнаха да се извръщат. Ако не беше високото кудкудякане и съскане от кафезите, тя би могла да долови сходни звуци да се разнасят откъм госпожите, чийто глави се скупчиха като дини, търкалящи се по стръмен хълм.

Несъзряна от Зиновия, на другия край на развълнуваната тълпа стоеше ведро усмихващата се болярка Наталия Андреевна, която се наслаждаваше искрено на случилото се и с не по-малка наслада слушаше княжеските коментари на нейния придружител. Той, в качеството си на чиновник в царския двор, бе добре запознат с последните дворцови събития.

Зиновия простена от отчаяние, когато усети, че са събудили любопитството на почти всички наоколо.

— Али Макабе! Караш ме да съжалявам за деня, когато майка ми те нае!

Стенка и Йосиф прикриха усмивките си и се наведоха над пакетите, които трябваше да пренесат в каретата, а ирландката сподави кикота си, притискайки опакото на ръката си до устата. Сетне Али с невинен вид посрещна укоризнения поглед на господарката си.

— Какво съм направила?

— Всичко, което е достойно за порицание! — простена Зиновия и умолително вдигна ръце. — О, няма ли някъде проста и честна слугиня, която да умее да мълчи!

Хвърляйки страховит поглед към жената, Зиновия отново гневно размаха пръст.

— Ти, Али Макабе, ми докара днес чудовищни неприятности! Нима не знаеш, че се опитвам да избягвам ухажването на полковник Райкрофт? А ти напук се провикваш отдалеч с цяло гърло към него като момичетата от странноприемниците! За радост на всеки бъбрив сплетник, който не го мързи да слуша! Не разбираш ли какво ми причини? Това сигурно ще стигне до ушите на Ана още преди да сме се прибрали!

— Хмм! — Али умолително сви ръце. — Сякаш тези мои ръце не са те повивали от деня, в който се роди! Сякаш в тази стара глава няма достатъчно ум, за да разбере какво е добре за теб! Намираш кусури на маниерите ми, когато сама трябва да се видиш отстрани! Тирон е джентълмен на място, дори ако трябва аз да ти кажа това! И ако имаш очи на хубавата си глава, сама трябваше да го видиш отдавна!

— Тирон, така ли? И кой ти е позволил да му викаш с малкото му име? — изимитира акцента й Зиновия. — Да не си се съюзила с този човек и сега да сте приятелчета? Тирон, значи!

— Това си е хубаво ирландско име, тъкмо на място! — възрази Али. — Гордо име, кое си е право!

— Полковник Райкрофт е англичанин! — упорито държеше на своето Зиновия. — Въздигнат в рицарски сан на английска земя! Той не е ирландец!

— О, но той си остава сър Тирон, нали? Е, готова съм да си заложа полата, че майка му е била момиче, което е знаело как да спечели сърцето на мъжа! — Али се усмихна на господарката си, която внезапно махна с отвращение.

— Нямам нито време, нито търпение да се карам с жена, с нахалство като твоето, Али Макабе — изсумтя Зиновия. Трябва да се връщам, преди княгиня Ана да е изпратила спасителен отряд да ни връща обратно.

— Не ти ли е поне мъничко любопитно къде е повел полковникът хората си, облечени така лъскаво? — попита Али, надявайки се да събуди някаква искрица интерес. — Не можем ли да ги проследим мъничко, за да видим?

— Не! — Зиновия безмилостно погреба предложението. Нямаше намерение да достави на наглия полковник удоволствието да си мисли, че тя го преследва. Та нима самата мисъл, че може да го насърчи, не я караше да потръпне. Можеше само да се удивлява на каква настойчивост бе способен той, само след мъничко окуражаване.