Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (10)

Десета глава

Княз Владимир Дмитриевич Шеин беше широкоплещест, побелял, мустакат болярин с цели седемдесет години зад гърба си. Два пъти се бе женил и овдовявал и бе заченал общо седем сина. Знаеше се, че очите му шарят и той се оглежда за трета лоза, от която да събере нов плод. Не един баща охотно би предложил дъщеря си за негова съпруга с надеждата да се добере до богатствата на стареца, но княз Владимир Дмитриевич беше предпазлив и подбираше като стара вдовица, трепереща да не би нейните титли и имоти да попаднат в ръцете на някой безскрупулен мошеник. Въпреки побелялата си коса Владимир беше поне толкова жизнен, колкото мнозина мъже на половина от неговата възраст и определено изпълнен с повече желание да докаже мъжкото си можене. Видимо се гордееше с ненакърнената си мъжественост и когато бъдеше поощрен, започваше да ръси неприлични шеги и едва завоалирани намеци за своите способности, особено ако наблизо се случеше някоя млада и привлекателна девойка и той не успееше да овладее самохвалството си.

Потомците на Владимир до един бяха набити млади мъже със слабост към продължителни гуляи, свършващи с побоища и скандали. Избухваха лесно, дори един срещу друг, като и най-дребният повод им бе достатъчен да се нахвърлят върху другарите си. Най-голямо удоволствие за тях бе да победят в подобни пиянски побоища цяла армия от врагове, приятели и роднини. Да се каже за тях, че са необуздана сган, би означавало да се смекчат фактите. Но все пак в много отношения те бяха симпатични. Само дето единствено човек с изключително остро зрение би могъл да забележи къде се крият положителните им черти.

Ана Тарасова знаеше, че изкушава съдбата, като кани княз Владимир Дмитриевич и седемте му сина на приема в чест на Иван Воронски. Необузданото семейство беше достатъчно войнствено, за да съсипе цялото празненство, ако бъдеше предизвикано с нещо, но тя не се сещаше за никакъв благовиден предлог, та да отдели зърното от плявата или в случая — бащата от синовете. Наистина щеше да е цяло чудо, ако скандалджийското семейство не се проявеше по някакъв начин тази вечер и не се стигнеше до размяна на юмруци, което май я притесняваше най-много. Единствената причина, заради която изобщо ги покани, беше да помогне на Иван в стремежа му да замести свещеника, който Владимир бе наел за частния си параклис и прогони два месеца по-късно. Иван прояви достатъчно хитрост да изслушва със съчувствие оплакванията на стареца срещу тесногръдието на калугера, който имал наглостта да го укорява за неговите уж неуместни наклонности, сред които не на последно място бе любовта му към водката. Предвид огромното богатство на Владимир, Иван с цялото си сърце поддържаше идеята на Ана да покани семейството в пълен състав, да не би старецът да се оскърби от пренебрежението към синовете му.

Колкото и да се притесняваше Ана от риска да покани дивия клан, още по-голяма й се струваше угрозата от присъствието на младата й повереница. Хубостта на Зиновия можеше да привлече не само мераците на Алексей, но и неувяхващия интерес на стария Владимир Дмитриевич.

Ана нямаше никакво намерение да позволи на девойката и най-малката свобода на действие и в двете посоки. Затова се постара да я намери в спалнята й, преди да са дошли гостите, за да й внуши необходимата доза благоприличие, която щеше да се изисква от нея през цялата вечер. Нямаше да се поколебае да отстрани повереницата от празненството, стига да можеше да го направи, без да предизвика любопитните въпроси на гостите, които или познаваха Зиновия лично, или бяха чували за нея при срещите си с нейния баща.

Но чак когато Ана видя повереницата си, облечена в скъпия й тоалет, всичките й мрачни предчувствия се надигнаха като ледена топка в гърдите. Нагиздена в снежнобяла рокля, Зиновия изглеждаше ослепителна като излязла от приказките снежна кралица и върху сърцето на Ана се стовари нов, още по-тежък камък. Тя беше нахълтала в стаята на девойката, без да чука и в първия момент се втрещи от хубостта на другата жена, но бързо се овладя и гордо прекоси стаята, за да я измери с поглед отблизо.

— Ако те видя да се мотаеш и хилиш сред гостите ми като лекомислена малка глупачка, или до мен стигне дори сянка от оплакване за поведението ти, кълна се, че няма да излезеш от тази къща, докато не бъдеш наказана както подобава за всяко прегрешение. Ясно ли ти е? Боляринът Зенков може да те е разпускал колкото си иска, но аз ще очаквам да се държиш с нужното смирение и да бъдеш скромна и благопристойна, както подобава на една руска девойка.

Зиновия едва ли се отнасяше към заплахите с нужното благоговение и отвърна с усмивка, замръзнала на лицето й:

— Да, княгиньо. Вие положихте големи старания да ми разясните желанията си.

В сивите очи проблесна гняв:

— Ирония ли откривам в думите ти?

Зиновия беше започнала да се дразни от непрестанните опити на тази жена да я унизи.

— Поведението ми обикновено е доста скромно, Ана, така че няма особен смисъл да ми обясняваш как трябва да се държи една дама. В крайна сметка все някак успявах да се представя на подобни приеми и преди, без да поставям никого в неудобно положение.

— Не говорим сега за твоето поведение във френския или английския двор, а за моя дом! — отвърна рязко Ана. — Няма да допусна подобно безсрамно държание докато си с гостите ми!

— Ако се боиш, че ще те поставя в неудобно положение, защо просто не заключиш вратата и не приключим с всичко това! — Зиновия се опита да потисне надигащата се вълна от гняв в себе си, докато княгинята я изпепеляваше с поглед. — Нямам нищо против да остана тук, ако това ще ти донесе някакво успокоение.

Ана надменно вирна мършавата си брадичка.

— За съжаление се наложи да поканя мнозина твои познати, които се ползват с уважение като приближени на царя. Затова от присъствието ти ще има нужда. — Ана изсумтя високомерно, сетне продължи. — Разбрах, че си близка приятелка с княгиня Зелда Павловна. Княгинята ще дойде, макар съпругът й да не може да се откъсне от задачите, които му е възложил главнокомандващият. Тя ще присъства на приема тази вечер със свои приятелки. Сигурна съм, че ги познаваш по-добре от мен.

Изправена пред възможността най-сетне да се види с приятелките си, гневът на Зиновия утихна и тя великодушно отстъпи пред заповедите на княгинята. В крайна сметка всъщност ставаше дума не за нейното поведение, а за надменността на Ана.

— Не се притеснявай, Ана. Ще положа старание да се съобразя с желанието ти.

— Добре! Радвам се, че за разнообразие си решила да проявиш разум.

Зиновия прехапа устната си и с усилие на волята се въздържа да не отвърне, че не тя е причина за затрудненията. Но пък всяко възражение можеше да прерасне в размяна на реплики, които вероятно щяха да й съсипят вечерта.

В настъпилото мълчание Ана дълбоко си пое дъх, сетне тежко въздъхна и направи признанието, което никак не й се щеше да излезе от нейната уста.

— Въпреки доводите на разума аз проявих достатъчно великодушие, за да включа сред поканените и болярката Наталия Шейдякова и тя прие.

Ана не обърна внимание на внезапно цъфналата радостна усмивка на повереницата си и умишлено пропусна да спомене мотивите си, които се крепяха главно на предположението, че Наташа ще запълни почти цялото време на Зиновия и следователно ще намали опасността девойката да се появи пред някои лица, които трябваше да бъдат манипулирани с изключителна деликатност.

Като се извърна рязко, Ана прекоси бързо стаята и чак на вратата се забави, за да хвърли последен поглед на Зиновия. Разкошните, обшити с бисери сарафан и кокошник бяха по-красиви от всичко, което Ана бе виждала някога и макар сама да бе изпразнила доста кесии, за да оформи своето творение в жълто и златисто, тя внезапно осъзна, че не е успяла дори да се доближи до ослепителната хубост на младата жена. Заболя я при мисълта, че пред лъчите на тази красотата всички нейни предпазни мерки щяха да се разтопят като сняг и тя щеше да види как съперницата й неволно излиза като победителка в битката за надмощие.

— Няма нужда да бързаш да слизаш, Зиновия. Гостите едва са започнали да идват и ще мине известно време, преди да се съберат всички. Пък и Наталия каза, че ще закъснее.

Ана си тръгна, преди тя да успее да отговори и забърза надолу по стълбите, за да се увери, че всичко е наред. Почти със страх очакваше момента, когато Наталия ще дойде и се чудеше дали ще бъде способна да забрави за гордостта си дотолкова, че да я посрещне по приемливо благовъзпитан начин. Малко беше да се каже, че ще е трудно.

Зиновия остана в покоите си още най-малко час, тъй като ясно беше разбрала, че такова е желанието на Ана. Не знаеше какво ще й донесе следващият ден. Ако Ана продължаваше да отлага посещението си при своя баща, не можеше да се каже кога ще има възможност да се пренесе при Наташа. Ако се съди по загрижеността, която княгинята проявяваше досега към баща си, човекът можеше тъй и да се спомине и да бъде погребан, преди тя да благоволи да промени светската си програма и ангажиментите с Иван.

Като излезе от стаята си, Зиновия прекоси залата и тръгна към стълбите. Тъкмо слагаше крак на стъпалото, когато беше пресрещната изненадващо от Алексей, който тичешком изкачи стълбата. Тя сериозно се усъмни, че князът я е дебнел наблизо и е тръгнал да се качва чак когато е чул вратата й да се затваря и стъпките й да отекват по коридора. Нямаше друг избор, освен да го изчака да стигне до нейната площадка. С непоклатимо самочувствие той спря пред нея и бавно прокара поглед по цялото й тяло, от украсените със скъпоценни камъни върхове на атлазените чехли до обшития с бисери кокошник. Червените му чувствени устни бавно се разтегнаха и той се усмихна безсрамно и сластно, а в тъмните му очи се разгаряше похотлив пламък.

— Смятах да поговоря с теб, Зиновия — промълви той, внимателно докосвайки все още наболяващия го нос, тъй като нейната близост му напомни за инцидента. — Други мъже биха се оскърбили от решимостта ти да запазиш своето целомъдрие, скъпа. Аз обаче реших да взема пред вид, че ти може би се различаваш от другите жени, а и се намираш в доста деликатна ситуация, така че има защо да се притесняваш. Ако ни бяха хванали, ти щеше да бъдеш изложена на презрението на приятелките си и на омразата на Ана. Трябва да се съглася, че перспективата е ужасяваща. И все пак заплахата от разкритие е доста по-несигурна, отколкото неприятностите, които със сигурност ще си навлечеш, ако продължиш да ми отказваш…

Зиновия беше решена да не обръща внимание на заплахите му. Достатъчно се беше наслушала на заканите на Ана, за да изтърпи и тези. С гневно мълчание тя се опита да го заобиколи, но ръката му бързо се плъзна около кръста й и я спря. За миг тя остана загледана в подигравателната му усмивка, после с чудовищен тласък, който почти откъсна главата от раменете й, тя бе запратена към стената и се свлече на пода след съкрушителния удар. Замаяна от падането, Зиновия се надигна с олюляване и се хвана с две ръце за главата, опитвайки се да задържи на място разпадащия се пред очите й свят. Алексей се надвеси над нея и със същата самодоволна усмивка я хвана почти нежно за гърлото и я долепи до стената.

— Няма закъде да бързаш, бели мой лебеде — подигравателно каза той и надвеси лицето си над нейното, така че тя усети горещия му дъх. — Още дълго никой, скъпа, няма да усети липсата ти. Нали разбираш, Ана се е посветила изцяло на това да представя Иван на гостите си, така че можем да се радваме на нашето усамотение.

Зиновия задраска по дългите тънки пръсти, които постепенно затягаха хватката си около обсипаната със скъпоценности яка, спирайки притока на кръв и въздух. С нарастваща паника тя започна да се мята и гърчи, а пред очите й започна да причернява от засилващия се натиск върху гърлото. Сякаш от много далеч тя чу мекия подигравателен смях.

— Виждаш ли, Зиновия? Позволих си тази малка демонстрация, само за да ти покажа, колко безсмислено е да ми се съпротивляваш. Не можеш да ми попречиш да взема каквото искам. Бих предпочел това да стане с твое съгласие, но докато не се покориш, ще бъда принуден да ти давам уроци колко безсмислено е да се бориш.

Внезапно Алексей охлаби хватката и отстъпи, а Зиновия се строполи до стената с омекнали крака. Конвулсивно поемайки въздух, тя притисна трепереща ръка до насиненото си гърло и вдигна поглед към мъжа, който се подпря на стената и се надвеси над нея. Той се извисяваше над главата й и сякаш запълни цялото пространство наоколо със своето лице и яркосиния си копринен кафтан.

— В колибата на лесничея щях да бъда нежен с теб, Зиновия, но сега взех да ставам нетърпелив и смятам да реша въпроса с теб незабавно. — Той я изправи, сетне хвана двете й китки и ги притисна до стената от двете страни, като не откъсваше поглед от лицето й. — Около теб се носи сияние като от сребърна луна, Зиновия, но оставаш недосегаема като снежна кралица… като русалка, пленила сърцето ми. Така те наричат, нали? Болярката Зиновия Александровна Зенкова, снежната кралица! Кралицата от лед! Наистина ли си толкова хладна, колкото разправят хората, Зиновия? Или ще се разтопиш в ръцете ми и ще се превърнеш в Жар-птицата, в търсене на която обиколих цялата земя?

— Предупреждавам те, Алексей! — Тя се закашля болезнено. Изчака за секунда със затворени очи да утихнат спазмите в насиненото й гърло и да отшуми моментното замайване, после решително стисна зъби. Възвърнала част от силите си, тя се опълчи срещу неговите заплахи.

— Ще трябва да ме убиеш веднага, на това място, ако не престанеш с безумието си! Колкото и малко дъх да ми остави, ще се разпищя и ще докарам цялата къща на главата ти. Кълна се, че ще го направя!

— Ох, Зиновия, кога най-сетне ще разбереш? Нямаш друг избор, освен да ми дадеш каквото искам. — Алексей явно сметна за необходимо да демонстрира още веднъж силата си и като пъхна ръка зад врата й, я стисна безжалостно за тила, принуждавайки я да се изправи на пръсти, а тъмните му очи почти се долепиха до ужасените зелени ириси.

— Ако все още смяташ, скъпа, че не съм способен да ти причиня неприятности, запомни добре това. Ако продължаваш да ми отказваш, ще се постарая да те омъжа за първия грохнал старец, който е достатъчно стар, за да се почувствам отмъстен. Може би като попаднеш в такъв брачен хомот, ще замечтаеш за мъжествения напор на някой по-подходящ кавалер. — За да подсили думите си, той с един замах я залепи за стената и я притисна с цялата си тежест. Макар и да се сгърчи отново от болката, която й причиняваше, Зиновия не се огъна под заплахите му.

— Махай се! — задъхано каза тя и безуспешно се опита да отблъсне с две ръце неговите широки, мускулести гърди. — Просто се махни и ме остави на мира!

— Ще те оставя на мира! — изръмжа той и като отблъсна ръцете й, я притисна до себе си. Устата му се впи в нейната с необуздана сласт и той накара устните й да се разтворят пред безсрамното нахълтване на езика му. Ръцете му я притиснаха и я стегнаха като безмилостно менгеме, а дланта му се плъзна надолу, за да сграбчи задника й.

Зиновия се мяташе под него, самият Алексей и прегръдките му я изпълваха с погнуса и отвращение. Наглата атака я разтърси до дъното на душата й, но постепенно в нея се надигна мълчалив гняв и тя затърси пипнешком тежкия свещник, който знаеше, че трябва да виси на стената точно над главата й. Горещ восък и свещи се разлетяха встрани, когато тя яростно стовари масивното желязо върху дебелата му глава.

Алексей се олюля и отстъпи замаян, допрял ръка до челото си, а пред очите му запулсира червеникав облак. Зиновия се отскубна, хукна надолу по стълбите, прескачайки по няколко стъпала, като едва не събори Борис, който се спря на долния етаж и полуизвърнат я изпроводи с изненадан поглед.

Макар да бе потресена с цялото си същество от нападението, Зиновия се овладя донякъде и прикри паниката си. Принуди се да забави дишане и да си придаде някакво подобие на спокоен и ведър вид, въпреки че още потреперваше от време на време. Тръгна по-бавно надолу по стълбите, макар че сърцето й щеше да изскочи от гърдите, щом й се счуеше, че на стълбите зад нея се разнасят стъпките на Алексей.

Като стигна на долния етаж, тя изтича в кухнята под предлог, че иска да нагледа някои последни приготовления. Знаеше, че й трябва място, скрито от любопитните погледи на Ана и гостите, където няма да може да я застигне отмъщението на княз Алексей. И сега в готварницата, обърната с гръб към Елисавета, тя нервно избърса непокорните сълзи, които продължаваха да се стичат по миглите й и издуха носа си в кърпичката, която й подаде готвачката. Елисавета тактично не попита нищо младата болярка, а й подаде чаша вино, която Зиновия пое с трепереща ръка. С благодарност отпи от кървавочервеното вино, тъй като отчаяно се нуждаеше от нещо, което да спре конвулсиите, разтърсващи от време на време цялото й тяло.

Мина доста време, преди треперенето най-сетне да утихне. Зиновия се опита да оправи външния си вид. Това се оказа много по-лесно от премахването на пораженията, които бе нанесъл Алексей върху гърлото й, тъй като сега то бе пресипнало и я болеше при всяка дума.

Много по-късно отколкото бе планирала, Зиновия влезе в голямата зала, където накичилият се с копринен черен кафтан Иван се къпеше в потока от комплименти, с които го обсипваха Ана и някои от познатите й, които не се свеняха да демонстрират малко възторг и удивление, за да се понравят на царската братовчедка, какъвто и да бе конкретният обект на нейната възхита в момента. Други, проявяващи повече сдържаност и известна резервираност, наблюдаваха от удобно разстояние.

Зиновия се забави до входа на голямата зала и от най-външния ръб на кръга, оформен от гостите, затърси с поглед княгиня Зелда. Зърна я да стои с родителите си в другия край на залата. По подчертаната сдържаност, с която и тримата слушаха Иван, Зиновия разбра, че не са особено възхитени от чутото. Когато наближи групичката, Зиновия разбра и причините за тяхната резервираност, тъй като княз Бестужев-Рюмин беше един от царските посланици на преговорите между Русия и държавата, срещу която бе насочена тирадата на Иван.

— Казвам ви, приятели, че тази страна е в безизходица. Загубихме излаза си на Балтийско море с договора ни с Швеция, а сега те дори са на път да изместят от търговията нашия Новгород и други важни градове. Неизвестно защо им позволиха да ловят риба в Бяло море, а се кълна, че скоро безбожниците лутерани ще станат повече от нас в собствената ни страна. Ако не им се противопоставим в най-скоро време, в жилите на внуците ни ще тече шведска кръв! Помнете ми думите!

Сред гостите се разнесе неодобрително мърморене, но никой не се осмели да оспори на висок глас решенията на човека, който бе позволил на Швеция да се вмъкне така коварно в тяхната страна. Княз Бестужев-Рюмин не се поколеба да поеме неговата защита:

— С помощта на Швеция цар Михаил най-сетне успя да постигне мир с Полша след толкова години на война. Какво ще предложите да направим сега? — подозрително попита той. — Да грабнем оръжията срещу Швеция?

Иван предпазливо подготви отговора си, тъй като забеляза колко лоялен към царя е старият княз.

— Преди всичко трябва да се постараем никога да не настройваме хората срещу царя, защото верността към него е основата на нашия живот. — Той помълча няколко секунди, скръстил замислено ръце. — Може би ако потърсим съветите на някой друг мъдър стратег, който има опит в подобна дейност, ще получим безценни съвети за външната ни политика и за тактиката, която да използваме срещу Швеция.

— Имате предвид някой друг, освен патриарх Филарет? — студено запита княз Бестужев-Рюмин.

Иван беше самата невинност.

— Две глави не мислят ли по-добре от една?

Възрастният княз изсумтя високо, без да прикрива недоволството си. Миг по-късно той помоли княгиня Ана за извинение, задето му се налага да си тръгне със семейството си, тъй като трябвало да се яви рано сутринта на съвет при царя и се нуждаел от почивка.

Вървейки след родителите си към изхода, княгиня Зелда хвърли последен поглед наоколо, търсейки Зиновия и внезапно се усмихна от приятната изненада, когато я зърна да се измъква от тълпата.

— Надявах се, че ще имаме време да си поговорим — прошепна Зелда в ухото на приятелката си, докато се прегръщаха. — Съпругът ми разказа някои неща, които съм сигурна, че ще те заинтересуват, но нали виждаш, че трябва да си тръгваме. Татко е почти извън себе си. Който и да е този Иван Воронски, той не успя да стане любимец на татко!

— Ще ти се обадя при първа възможност — обеща Зиновия с приглушен глас. — Тогава ще можем да си поговорим. Сега не е безопасно.

— Пази се — помоли я Зелда, докато докосваше с устни бузата на приятелката си.

От прага Зиновия проследи с поглед как княз Бестужев-Рюмин съпроводи семейството си до каляската и потеглят, сетне се прибра и Борис затвори вратата зад нея. Позабави се на входа на голямата зала, заслушана в непрестанното жужене на гласа на Иван, но възгледите му я дразнеха все повече. Бавно се насочи към трапезарията, където скоро привлече вниманието на група боляри, които се струпаха плътно около нея. Те бяха седем на брой и силно си приличаха по ръст, телосложение и лице, като трима бяха светлокестеняви, а четиримата по-млади — чернокоси. Дори широките усмивки, които цъфнаха на лицата им, издаваха тяхното родство.

— Прекрасна! — ахна един от тях.

Той се усмихна на Зиновия, сетне се направи, че припада в ръцете на приятелите си, изпускайки шумна въздишка.

— Пленителна! Ослепителна и замайваща! — призна друг гръмогласно, изпивайки я с поглед.

— Позволете ми да ви се представя, болярке — помоли най-високият. — Аз съм княз Фьодор Владимирович, най-големият син на княз Владимир Дмитриевич, а тези — той направи широк жест, за да обхване околните — са моите братя, Иван, Пьотр, Степан, Василий, Никита и най-малкият, Сергей.

Всеки от представените правеше крачка напред и с широка усмивка тракваше с токове и се покланяше. Накрая Фьодор застана пред всички, явно като говорител на братята си, а те се струпаха около него и смълчани зачакаха отговора на неговия въпрос:

— А вашето име, болярке?

С мила усмивка Зиновия направи дълбок реверанс и се опита да смекчи дрезгавината в гласа си.

— Аз съм болярката Зиновия Александровна Зенкова, наскоро пристигнала от Нижни Новгород.

— Имате ли сестри? — побърза да попита Сергей, сетне се оплака. — Ние сме толкова много, а вие само една.

За пръв път тази вечер Зиновия се засмя искрено, а напрежението й взе да поспада. Свенливо сви рамене и отвърна:

— Боя се, че нямам, княже. Съдбата пожела да бъда единствено дете.

— А съпругът ви? — Той повдигна въпросително тъмната си вежда и попита със затаен дъх. — Къде е той?

Мек, леко дрезгав смях предшестваше нейния отговор.

— Простете ми, светлейши княже, но нямам такъв.

— Жалко! — оплака я княз Сергей със сподавен смях. Сетне оправи кафтана си със самоуверен жест, разблъска братята си и се изправи пред нея, за да се представи още веднъж. — Позволете ми, болярке, да изразя дълбокото си възхищение от вашата красота. През всичките двадесет години, които съм прекарал на тази земя, не съм виждал девойка с тъй дивна хубост. За мен ще бъде огромна чест, ако ми позволите да бъда ваш кавалер…

В същия момент той бе изблъскан от тъмноокия Степан, който й дари топла усмивка и зае мястото, заемано допреди миг от Сергей.

— Серьожа е още дете, болярке! Младеж без опит, а аз вече съм превалил тридесетте и макар да е истина, че все още не съм виждал дама с хубост като вашата, сигурно ще се съгласите, че съм по-красив от Сергей.

— Ха! — изсумтя върлинестият Игор и с един замах отхвърли Степан далеч встрани. Поглаждайки хубавата си брада, Игор се изпъчи пред нея с блеснал поглед. — Никой от братята ми не може да се мери с мен по опит… — И с предизвикателно свъсени вежди, той измери с поглед братята си и натърти: — Нито по добра външност.

Дружно дюдюкане изпроводи това изявление, издавайки скептицизма на братята, които започнаха да се карат помежду си. Виковете им бяха съпроводени от грубо блъскане и болезнено ръгане.

— Не е така! Аз изглеждам най-добре!

— Хайде де! Да не си мислиш, че болярката ще повярва на подобна лъжа, когато аз съм пред очите й?

— Засрами се, не си се поглеждал от сума ти време в огледалото. Честно ти казвам, мечешкият задник е по-симпатичен!

Зиновия започваше искрено да се забавлява, но усмивката й се стопи, когато обиденият сви юмрук и го стовари върху носа на оскърбителя. Братята охотно се заеха да разрешат с юмруци спора, когато зад гърба им се разнесе едно мощно „Хей!“. Неговият ефект се стори просто чудотворен на Зиновия, охлади ги бързо и ефикасно като ведро с ледена вода. Те незабавно се размърдаха и направиха път на един възрастен мъж, който мина между тях с клатушкащата се походка на човек, прекарал целия си живот на корабна палуба. Дори полковник Райкрофт и Ладислас не можеха да се мерят с него по ръст, тъй като той ги надвишаваше поне с половин глава. Зиновия едва прикри страхопочитанието си, когато побелелият мъж дойде до нея. Една грамадна ръка се отпусна на рамото на Сергей, когато старецът се спря до най-малкия от братята.

— За какво се заяждате сега? — избоботи той с дебел глас, вперил поглед в младата жена.

— Болярката Зенкова няма сестри, татко — отвърна Сергей. — Ние се опитвахме да се разберем кой от нас да бъде неин кавалер.

— Така ли?

Старецът вече изпитваше жив интерес към хубавата девойка, а сведението на Сергей го разпали допълнително. Макар и да беше малко слабовата за неговия вкус, тя бе приятно закръглена точно на необходимите места, а и ръстът й щеше да пасне добре на неговото гигантско телосложение. В предвкусване на този момент той прекара пръст по дебелия си мустак и засука края му, сетне я дари с най-пламенната си усмивка, разкривайки пълен комплект бели зъби.

— Ще ми позволите ли да ви се представя, болярке. Аз съм княз Владимир Дмитриевич Шеин, а това, както вече сте научили, са моите синове. Те представиха ли ви се?

— Много умело, светлейши княже — отвърна тя и отново направи реверанс. Като хвърли поглед през рамо, зърна княгиня Ана да си пробива път сред гостите, които се бяха струпали на вратата да наблюдават лудориите на младежите с княжеска кръв.

— Какво става тук? — попита княгинята, като се опита да прозвучи мило, но без особен успех. Каквато и неприятност да бе станала, тя вече си бе набелязала Зиновия като виновник за бъркотията. Един кос поглед на сивите очи разкри това на Зиновия, която се зачуди какво ли наказание щеше да й измисли Ана.

— Ние със синовете ми се опитвахме да се запознаем с тази хубавица — обясни Владимир. — Смея ли да ви запитам защо досега не бях уведомен за присъствието на болярката Зенкова?

Княгиня Ана си пое дъх да отговори, но се запъна внезапно. Няколко пъти отваря уста, но я затваряше, преди да подреди някакво, макар и неубедително, извинение:

— Нямах представа, че бихте искали да я видите.

— Глупости! Кой мъж не би искал да види хубавица като нея! Тя поне нямаше да ме отегчи до смърт!

Забележката му прозвуча като епитафия за плановете на Иван, както и за опитите на княгиня Ана да промени мнението му за дяка. Някои хора можеха и да го мислят за стар, но той още бе с всичкия си.

Усещайки, че е загубила тази битка, Ана направи храбър опит да се усмихне и прошепна на Зиновия:

— Мисля, че зърнах каретата на болярката Наталия да спира пред къщата. Ще бъдеш ли така добра да я посрещнеш, скъпа?

— Да, разбира се — отвърна Зиновия и отново направи грациозен реверанс пред стария княз. — Ще ме извините ли, княз Владимир, приятелката ми току-що пристигна и горя от нетърпение да я видя.

Старецът леко кимна, освобождавайки я, и Зиновия се плъзна между гостите, като пътем поздравяваше приятели и познати. От голямата зала Зиновия зърна княз Алексей да слиза по стълбите. Макар да не личеше да има някаква рана, той стъпваше предпазливо, сякаш боейки се главата да не се откачи от раменете му. Той срещна плахия й поглед и тъмните му очи се впиха в нея с безмълвна закана, обещавайки да си разчисти сметките с нея по-късно, при това както той сметне за добре.

— Зиновия, скъпо мое дете! — провикна се Наташа от вратата, привличайки вниманието й. — Ела и ми дай да те видя.

Загърбвайки изпепеляващия поглед на Алексей, Зиновия се обърна към приятелката си и с нетърпеливо протегнати ръце хукна да я прегърне.

— Наташа, изглеждаш просто прекрасно.

Болярката се засмя и се завъртя, за да позволи на девойката да я огледа. Зиновия одобри видяното. Обшитият й със сребро черен сарафан беше подбран умело, подчертаваше нейните топли абаносовочерни очи и открояваше порцелановобялата й кожа. Когато я оставеше непокрита, тъмната й коса изглеждаше сякаш посипана със скреж, тъй много бяха белите кичури в нея, но сега тя бе обвита с тънък сребрист воал, който падаше на блещукащи прозирни гънки на гърба. Кокошник с филигранен сребърен обков увенчаваше главата.

Докато се възхищаваше на хубостта на Наташа, Зиновия внезапно осъзна, че каквито и измерения да бе взела омразата на Ана към болярката, то в корените й лежеше най-обикновена ревност. Очевидно бе, че бледата миловидност на княгинята се бе стопила далеч по-рано от хубостта на Наташа, макар Ана да беше с три години по-млада.

— Последната седмица бе просто очарователна — съобщи й Наташа със сподавен смях. — Имах щастието да чуя някои много любопитни клюки, които според мен силно ще те заинтересуват.

— Не съм сигурна, че искам да ги чуя, ако се отнасят до княз Алексей — лаконично отвърна Зиновия. — Започвам да намразвам този човек.

— О, не бих те отегчавала с подобни глупости, скъпа — обеща по-възрастната болярка. — Чух нещо много по-забавно.

Зиновия хвана под ръка болярката и я поведе към голямата зала, където седнаха на тапицираната пейка в едно ъгълче.

— Княгиня Зелда също искаше да ми каже нещо, но трябваше да си тръгва и не можа. А ето те сега и теб, Наташа, и сякаш гориш от нетърпение да споделиш новината си с мен. Да не би случайно цар Михаил да си е избрал жена?

— О, не скъпа. — Наташа се усмихна, предвкусвайки удоволствието, но се забави, докато Борис предложи поднос с не особено много напитки. Наташа му благодари и взе чаша с плодово вино, изчака той да отиде при другите гости и като се наведе към Зиновия, сподели: — Сигурна бях, че ще те заинтересува да научиш, че се носят много слухове за един англичанин…

Изящната нежна уста на Зиновия се разтвори от изненада и с известно опасение тя попита:

— Да не би случайно този англичанин да е полковник Райкрофт?

Развеселената Наташа надигна чашата, за да прикрие усмивката си. Почти невинно тя попита:

— Не беше ли той същият, който те спаси от полския дезертьор… Ох, как се казваше?

— Ладислас ли? — Грациозната вежда се надигна подозрително при следващия въпрос на Зиновия. — Откъде знаеш за Ладислас? Не си спомням да съм споменавала за неговото нападение срещу каретата ми.

Сребърният воал проблесна на светлината на свещите, когато Наташа отметна назад глава и си придаде укоризнен вид.

— Като си помисля само, че аз последна научих за това! Просто съм съкрушена! — въздъхна тежко тя. — Започвам да се питам дали изобщо те е грижа за мен.

— Говоря за този разбойник, само когато ми се налага! — изтъкна в своя защита Зиновия.

— О, но и до мен стигат някои слухове за него — отбеляза Наташа. — Говори се, че оттогава са го виждали един-два пъти в Москва, но той все успявал да се изплъзне от войниците на царя. Носят се някои страховити слухове, че иска да си отмъсти на полковника за загубите, които е нанесъл на него самия и хората му.

— Сигурна съм, че полковникът ще се зарадва на срещата, стига да може да си върне коня, който злодеят му открадна — отбеляза Зиновия. — Но се боя, че срещата им ще бъде сблъсък, който би накарал по-боязливите да изтръпнат.

— Не мисля, че сега полковникът се сеща често за Ладислас, скъпа — придаде си замислен вид Наташа. — Смятам, че умът му е завладян от по-важни неща.

Зиновия хвърли скришом поглед към Наташа, изгаряща от любопитство да чуе какво има да й каже тя.

— А какви слухове за полковник Райкрофт достигнаха до теб?

— О, скъпа, наистина съм смаяна, че досега не си научила сама за това. Полковник Райкрофт се обърнал към царя с молба да му разреши да те ухажва!

Зиновия се втрещи от новината и усети как бузите й пламват.

— Не би се осмелил на подобно нещо!

— О, но той го е направил! И доколкото чувам, е бил твърде убедителен! — увери я Наташа. — Обяснил е най-подробно, че е имал щастието да те срещне, спасявайки те от шайка разбойници и сетне попитал дали някакъв руски закон му забранява да посещава една млада болярка.

— Аз съм съсипана! — простена безутешно Зиновия.

— Напротив, скъпа. Цар Михаил казал на полковника, че ще обмисли сериозно молбата му, след като вземе предвид всички факти. Но разбира се, оттогава по нищо не си е проличало, че царят ще удовлетвори молбата на полковника. Май и майор Некрасов е помолил царя за същата милост, скоро след като полковник Райкрофт си тръгнал. Ако мога да си позволя едно предположение, струва ми се, че Николай е чул за молбата на англичанина и е решил да съобщи и за своите претенции.

— Как се осмеляват да изнасят името ми пред царя, без дори да са ме попитали! — От възмущение Зиновия едва се сдържаше да не скочи от пейката. Нима тя нямаше какво да каже по този въпрос?

Наташа изгледа младата си приятелка със смесица от съмнение и учудване.

— Нима си привикнала дотолкова с обичаите на чуждите страни, Зиновия, та си забравила как се решават подобни въпроси тук? Не може да не знаеш, че ухажването в Русия просто не започва с молба девойката да го позволи. Сигурна съм, че и двамата биха отишли при княз Алексей, ако бяха сигурни, че щеше да им разреши. Но Ана даде да се разбере, особено на полковник Райкрофт, че не е желан в къщата й, така че са се обърнали към по-висока инстанция. — Веждите й за миг се повдигнаха, сетне тя добави. — Не към кой да е, а към самия цар.

— Не съм насърчавала по никакъв начин полковник Райкрофт! — протестира Зиновия.

Наташа забеляза, че тя не спомена подобно нещо за майора, което можеше да бъде тълкувано по два различни начина. Или тя беше проявила благосклонност към Николай, но не желаеше да го разкрива, или изобщо не го вземаше на сериозно. Полковник Райкрофт несъмнено бе като принц сред мъжете и лесно можеше да накара една млада жена да забрави за другите си ухажори. И все пак Наташа искаше да разбере кой от двамата е избраникът на девойката.

— А насърчила ли си някак майор Некрасов?

Зиновия ахна, шокирана от самата мисъл. Как, та тя не бе насърчавала никой мъж досега!

— Да не си полудяла? Разбира се, че не!

Наташа се засмя, защото беше получила своя отговор.

— Мъж като полковник Райкрофт не се нуждае от насърчения, нали? Той просто ще се постарае да си вземе каквото иска. А по всичко си личи, че иска теб, скъпа.

— Дори не познавам този човек! — продължи да упорства Зиновия.

— Какво говориш, детето ми? Нали тъкмо той те спаси от Ладислас? Нали той те занесе до каретата преди няколко дни? — Устните на Наташа се разтеглиха в доволна усмивка, когато видя бузите на приятелката си да пламват.

— Да, така е.

— Значи явно сте се срещали — посочи болярката.

— Само за кратко! — Зиновия наблегна на думите си, държейки да бъде ясно разбрана. — Никога официално!

Наташа кимна бавно с безкрайна благост.

— Явно това е било достатъчно, за да запали интереса на полковника.

— Смятам да го разочаровам! — натърти девойката.

— Какъв срам! — Наташа се престори на отчаяна и за убедителност добави една дълга, изпълнена с копнеж въздишка. — Трябва да призная, че съм една от жените, които просто са си загубили ума по полковника. Май никой мъж не е предизвиквал такъв смут, откакто преди двадесетина години Лъжедимитрий обяви претенциите си за трона и останките му бяха завързани за дулото на топ. Трябва да ти кажа, Зиновия, че полковник Райкрофт ме вълнува силно. — Тя почти замечтано прокара тънки пръсти по ръката на приятелката си. — Виждала ли си го как язди, мила? — Тя вече знаеше отговора, но побърза да продължи с панегирика си. — Прав като топола, но толкова гъвкав, сякаш се е сраснал с коня. Представяш ли си подобен мъж в леглото си?

— Определено не!

Наташа не обърна внимание на беззвучния отговор на девойката. Макар Зиновия да отхвърляше мисълта, че подобно нещо би могло да се появи в главата й, Наташа знаеше истината. Можеше да я отгатне по засилващата се червенина, която вече достигаше до слепоочията на Зиновия. Усмихна се благодушно, когато девойката веднага скри пламналото си лице с ръце, сетне внезапно се изкикоти.

— Значи все пак си забелязала?

Обшитият с бисери кокошник едва-едва потрепна в знак на съгласие.

— За малко.

— О, Зиновия — въздъхна Наташа. — Ако бях двадесет години по-млада, определено щях да се постарая подобен мъж да забележи както трябва моето внимание.

Зиновия развълнувано сграбчи ръцете на приятелката си.

— Мила Наташа, не разбирам как си се оставила този мъж да те завладее така, но искрено се възхищавам на ентусиазма ти. Ако някога отстъпя и допусна до себе си полковника, ще се постарая незабавно да ви запозная.

— Няма нужда — засмя се Наташа. — Това събитие вече се състоя. Княз Жерков ни запозна оня ден, след като полковникът проведе един парад в Кремъл. Беше великолепно, мила! Трябваше да го видиш! Просто се захласнах, гледайки майсторската езда на полковника и полка му. Мисля, че и на царя му хареса! Поне така изглеждаше!

— Кога стана това? — предпазливо попита Зиновия, чудейки се дали и тя не го е видяла същия ден, когато Али така я беше ядосала.

Устните на Наташа потрепнаха, но тя успя да се овладее.

— Е, не съм съвсем сигурна, скъпа, но май същия ден те видях и теб близо до Червения площад. Може би си пазарувала нещо в Китайгород? Не носеше ли случайно селска носия?

Гордостта на Зиновия бе уязвена от това, че приятелката й е присъствала на инцидента, който й бе навлякъл любопитните погледи на всички наоколо.

— Бях там, но не те забелязах.

— Е, това всъщност няма значение — увери я Наташа, забелязвайки смущението й. — По-важно е, че имах възможност да поканя полковника у дома следващата седмица заедно с няколко от офицерите му, княз Жерков и някои от най-близките ми приятели. И, разбира се, ти също си поканена, скъпа. Умолявам те да накараш Ана да те пусне да дойдеш. Подочух, че най-накрая е решила да отиде да види баща си, което може да ти осигури желаната свобода. Твоето присъствие на приема несъмнено ще накара да се стекат тълпи хубави мъже.

Зиновия погледна болярката с недоверчива усмивка.

— Моята компания ли търсиш, или тази на мъжете?

— И двете! — отвърна с неподправена жар Наташа и като постави ръка върху рамото на младата си приятелка, я сгълча с усмивка: — И те моля, сладко мое дете, този път да не бъдеш тъй студена и резервирана. Зарекла съм се, че ако още веднъж чуя да ти закачат прякора ледена кралица, ще се откажа от опитите си да ти търся подходящ съпруг. Говорехме си с баща ти. Александър, казвах му аз, това момиче трябва да се омъжи, преди да е станала прекалено стара за деца. А той ми отвръщаше, стига си мърморила, Наташа! Чакам я да се влюби! Ха! — Наташа вдигна отчаяно ръце, сетне се наведе към Зиновия. — Ти ще се влюбиш, скъпа, като почнеш да правиш деца с мъж като полковник Райкрофт. Обзалагам се, че няма да останеш така студена и резервирана, когато той е до теб в леглото.

Зиновия ахна при това предложение.

— Наташа! Ти просто нямаш срам!

Наташа мечтателно въздъхна.

— Същото казваше и последния ми съпруг, а с него бях омъжена най-дълго от трите пъти. — Очите й проблеснаха при спомена и тя сподели. — Но пък, доколкото знам, боляринът Емелян Степанович Зубов — езикът й с нежност произнесе името му — никога не е поглеждал на сериозно която и да е друга жена, докато бяхме женени.

Зиновия често бе усещала, че Наташа обичаше последния си съпруг повече от другите двама и сърцето й се стопли от мисълта за споделяната между съпрузите любов и нежност.

— Ако се омъжа, Наташа, ще дойда при теб за съвет. Сигурна съм, че знаеш всички тайни как да направя съпруга си доволен и щастлив.

Болярката Наташа се засмя при тази мисъл.

— Вероятно мога да ти кажа едно-две неща. — Тя се замисли за няколко секунди, сетне кимна с повече убеждение. — Всъщност, мога да ти кажа доста неща за това как да задържиш вниманието на съпруга си. И ако се омъжиш за човек, когато одобрявам, ще се постарая сериозно в обучението си.

В Зиновия се надигна известно подозрение.

— И, разбира се, ще се опиташ да ръководиш избора ми?

— Естествено, скъпа. — Веждите на Наташа потрепнаха и тя се усмихна иронично. — Бих искала да започна с това, че ще поканя полковник Райкрофт да поговори с теб, когато дойде. — Тя вдигна ръка, за да спре потока от думи, когато Зиновия отвори уста да запротестира. — Толкова много ли искам? В крайна сметка полковник Райкрофт все пак те спаси от разбойника, който те бе отвлякъл. — Веждата й потрепна, когато тя попита. — Как би могла да не проявиш великодушие към този мъж, като си помислиш от каква черна участ те е спасил?

Зиновия въздъхна тежко и отчаяно. Вече й беше писнало да й го напомнят.

— Ще ми го натякваш, докато не се съглася. Аз така и ще направя, но няма да бъде по моя воля. Предупреждавам те!

Наташа разпери ръце и се усмихна мило.

— Ще почакаме и ще видим колко непоколебима е омразата ти към този човек, скъпа.

— Макар да проявяваш склонност към сватовничество и в сърцето си да си истинска сваха, Наташа, няма никакъв смисъл да си градиш планове. Княгиня Ана никога няма да позволи на полковника да ме ухажва. Тя просто ненавижда чужденците.

Наташа вдигна глава и се усмихна доволно.

— Както вече ти споменах, този човек привлече вниманието на царя. Разправят, че Негово Величество бил дотолкова заинтригуван и впечатлен от учебните битки и нападения, които представяли полковникът и хората му, че през делничните дни всяка сутрин ходел на Кремълската стена, за да ги гледа. Как мислиш, дали цар Михаил дълго ще бъде тъй зле разположен към полковника, че да не му позволява това, което той иска най-много? Скъпа Зиновия, не бих разчитала на способността на княгиня Ана да разубеди цар Михаил, ако той веднъж реши да удовлетвори молбата на полковника.

— Ти наистина си си загубила ума по този мъж, нали? — заключи с известно удивление Зиновия.

Усмихната, Наташа се замисли за секунда върху думите на приятелката си, сетне ги промени леко.

— Завладяна от него би било по-добре казано, скъпа. Смятам, че мъже като полковник Райкрофт не се срещат често.