Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (17)

Седемнадесета глава

Далечен звън се разнесе в смълчаната нощ и привлече вниманието на Алексей. Той вдигна глава и се заслуша в наближаващия тропот на колелета и чаткането на подкови, съпровождащи пристигането на една карета и голяма група ездачи. Чуха се отсечени команди, когато файтонът и многочислената му стража спряха пред квартирата на полковника. Миг по-късно Ладислас се провикна от коридора:

— Можете да слезете, Ваше Високоблагородно Светейшество. — Той не си направи труда да прикрие презрението си. — Хванахме англичанина!

Думите на гиганта смразиха сърцето на Зиновия и стопиха самоувереността й. Бе така уверена, че Тирон ще им се изплъзне, тъй като неговите способности й изглеждаха почти свръхчовешки, а ето сега трябваше да признае, че е хванат. Сети се отново за заплахите на Алексей. Можеше само да трепери от ужас при мисълта за онова, което му готвеха двамата с разбойника.

— Сега ще видиш! — тържествуващо се захили Алексей.

Като стисна жестоко ръката на Зиновия, той я помъкна със себе си и забързан слезе по стълбите. Наетата карета бе спряна пред входа и Ладислас ги чакаше там с Петров и многобройните си хора. Още двадесетина злодеи бяха останали по седлата на конете си зад файтона.

Като видя колко са многобройни, Зиновия внезапно разбра причината за провала на Тирон при опита му да избяга. Разбойниците бяха достатъчно на брой, за да се опънат мрежа от въоръжени постове на голямо пространство и да му отнемат всяка възможност да се измъкне успешно. Също толкова ясно й стана, че Алексей е обещал голяма сума на Ладислас и хората му, за да осигури изпълнението на заповедите си.

Дългите пръсти се впиха грубо в рамото на Зиновия и тя се смръщи от болка, когато Алексей я блъсна към каретата. Той се надвеси над нея и, доволно ухилен, стисна тънките кости на китката й, като я накара да започне да се гърчи безмълвно.

— Предупреждавам те, моето момиче. Ако се опиташ да направиш нещо, кълна се, че само ще утежниш положението на англичанина.

Ладислас, който наблюдаваше цялата сцена, пристъпи напред с ехиден блясък в бледите си очи и се загледа втренчено в болярина, докато той накрая не се обърна към него. Сетне, сякаш развеселен от объркания поглед на княза, разбойникът се усмихна широко и отвори вратата на каретата.

— Вашата плячка е вътре, велики княже Алексей — обяви той, посочвайки с палец вътре. — Овързан е като гъска, чакаща шиша, точно както го искахте. Вече не е опасен за вас.

— Прекрасно! — въодушевено възкликна Алексей.

Със смесица от ужас и отвращение Зиновия се изтръгна от хватката на Алексей и като опря ръцете си на неговите гърди, го блъсна с всичка сила, като успя да го свари неподготвен. Той се олюля и отстъпи под силата на нейната воля, а Зиновия се обърна бързо и без да губи и миг се покатери вътре в каретата. Алексей веднага си възвърна равновесието и като изръмжа на бандитите да подсигурят вратата от другата страна, се хвърли вътре и я сграбчи за ръката, за да й попречи да избяга, но скоро осъзна, че няма защо да прибягва до сила.

Видът на безпомощно отпуснатото тяло на Тирон изпълни Зиновия с безумен ужас. С безутешен вопъл тя падна на колене до седалката, където той лежеше неестествено прегънат и мъртвешки неподвижен. Ръцете и краката му бяха завързани здраво с дълго преплетено въже. Подобна предпазна мярка несъмнено целеше да го лиши от възможността да се движи свободно и да ги нападне, когато излезе от безсъзнание, което пък я успокои, че поне е жив.

Опасявайки се, че раните му могат да се окажат сериозни, Зиновия потърси следи от кръв под разкопчаната риза по стройната му гръд. Надеждата й се възвърна за миг, когато не намери нищо, но сетне страховете отново се събудиха, когато прокара пръсти по сплъстената му коса и докосна огромен оток, от който се процеждаше кръв. Като поднесе ръка до очите си, от устните й се изплъзна сподавен стон, тъй като зърна голямото тъмно петно, което отразяваше лунните лъчи в мократа си повърхност.

— Това е само началото — увери я Алексей, който усети как се надига страхът й. Циничното му тържество разцъфтяваше с всяка секунда, щом си помислеше каква власт държи в ръцете си. Докато разполагаше с англичанина, можеше да накара девойката да моли за милост. Обеща си, че преди да го довърши, щеше да се постарае тя да пълзи в краката му. Капка по капка щеше да изцежда кървавото си отмъщение от Райкрофт, докато не го превърне в къс гърчещо се от болка месо. — Успокой се, скъпа. Възлюбеният ти полковник още е жив, но скоро ще съжали за това.

— Не можеш да го виниш за моите постъпки! — извика Зиновия и гневно изправи глава, за да го изгледа.

— О, как да не мога, Зиновия — увери я почти мило Алексей. Той нехайно сви широките си рамене, когато каретата потегли. Дори под бледото сребро на лунните лъчи той можеше да види как сълзите се стичат от очите й и се спускат като ручейчета по бузите. Повече от всичко го вбесяваше това, че тя проявяваше тъй дълбока загриженост за полковника, докато явно не изпитваше ни най-малки угризения за мъките, които му бе причинила. Носът му още бе крехък и чувствителен при докосване, да не говорим за малката подутина, която щеше да остане завинаги на мястото на счупването и да загрозява аристократичните му черти.

— Полковник Райкрофт ми отне едно много изискано удоволствие, което бях запазил за себе си, скъпа, и ще го накарам да си плати скъпо за това. — Алексей се надвеси над нея със самодоволна усмивка и обеща: — А ти ще наблюдаваш всичко, красавице моя, като част от наказанието си.

Омразата накара зелените очи да станат студени като лед.

— Запазено за теб ли, Алексей? Мислех си, че възнамеряваш да ме доставиш недокосната на княз Владимир.

Алексей прокара пръст по мустака си и изсумтя с цинично самодоволство.

— Можеше да позволя на съпруга ти да те опита пръв, а можеше и да не му позволя.

Зиновия преглътна думите, които бяха на върха на езика й, защото знаеше, че само ще го раздразни още повече, ако изригне всичките обидни прозвища, които напълно си беше заслужил. Погнусена от самата мисъл, че се намира в една карета с него, тя нежно повдигна главата на Тирон и като се плъзна на седалката, я настани в скута си, без да я е грижа дали кръвта ще изцапа тоалета й.

— О, колко си любяща и нежна към него — подигравателно каза Алексей. — Полковникът сигурно ще ти бъде много благодарен, щом му обясня, че е бил само пионка в хитрата ти игричка. Не се съмнявам, че от устата му ще се леят възхвали за твоята красота и доброта, докато аз режа от слабините му бисерите на неговото мъжество.

Зиновия разтреперана допря ръка до гърлото си и отвърна лице, мислейки с ужас за заплахата и за ролята, която бе изиграла Тирон да попадне в Алексеевите ръце. Знаеше, че никога няма да си прости, ако князът изпълнеше заканата си. Заради нейната собствена съвест щеше да е по-добре, ако пъклените му кроежи за мъст застигнеха само нея.

С иронично присвити хубави устни Алексей се наведе и продължи да я измъчва, намирайки в това удовлетворение за своята ярост и ревност.

— Нали знаеш какво означава това за един мъж, Зиновия?

Изразите му станаха откровено нецензурни и нейното ахване и ужасен поглед само поощриха вулгарността му. Може би червенината по бузите й само да му се беше привидяла, но все пак му бе приятно да си мисли, че циничните му обяснения може да са накарали бузите й да пламнат дотам, че да си проличи дори в полумрака.

— Вече не си девойка, Зиновия, така че разбираш, че не те лъжа. Той вече никога няма да бъде същият и ще трябва да виниш за това само себе си. Предупреждавах те, но ти не ме послуша. Когато приключа с него, той ще е само един никому ненужен евнух.

Ако Зиновия таеше макар и искрица надежда, че Алексей би могъл да бъде умилостивен от нейните молби, не би се поколебала да падне на колене пред него и да го помоли да пусне Тирон, но той очевидно беше полудял от ярост и нямаше да спре, докато не изпълни заплахите си. Тя знаеше, че те не са празни приказки и въпреки че отчаяно се мъчеше да се сети как би могла да помогне на Тирон да се измъкне от клопката, в която го бе вкарала, нищо не й идваше наум. С болезнена яснота съзнаваше, че с всяко завъртане на колелата на каретата тя и нейният безстрашен, но сразен рицар се доближават до страшен край.

Когато каретата влезе в двореца на Тарасови и спря, Зиновия разбра, че не е подготвена нито физически, нито психически за изтезанията, които Алексей им бе подготвил. Налегнаха я мъчителни угризения за дяволския кроеж, който ги бе довел дотук и си казваше, че ако сега й предложат да се омъжи за княз Владимир и обещаят срещу това да ги освободят, тя би се съгласила с радост и дори щеше да настоява да застане същата минута пред олтара.

Ладислас и хората му скочиха от конете и се струпаха около каретата, сякаш очакваха англичанинът да се е свестил и да започне да буйства. Вероятно доста им олекна, като го видяха да лежи в безсъзнание и все тъй неспособен да им окаже и най-малката съпротива.

Алексей нареди на четирима юначаги да отнесат пленника в конюшнята и да завържат ръцете му за гредите на тавана. Като допълнителна предпазна мярка Ладислас разпореди още неколцина да ги придружат с пистолети в ръка, в случай че полковникът се свестеше, преди да са го завързали добре.

Алексей вече не се притесняваше, че Зиновия би могла да избяга, защото тя изглеждаше като прикована към шествието, което той надуто поведе. Така високомерно раздаваше наляво-надясно заповеди на наетите си съучастници, че пропусна да забележи дребната фигурка, която бързо се сви зад един храст, когато хората на Ладислас преминаха с товара си. Не забеляза и как мъничкият силует се прокрадна до Зиновия и я притегли зад същия храст.

— Али! — възклицанието прозвуча като приглушен шепот, но на Зиновия й се щеше да извика от радост, толкова бе щастлива да види някой, който би могъл да й се притече на помощ. — Още ли си тук?

— Както можете сама да се досетите, господарке, Стенка не си дава много зор да бърза за мен. — Ирландката проследи с любопитен поглед отдалечаващите се хора. — Какво все пак прави тук този обесник Ладислас? И княз Алексей с него?

— Али, трябва да ми помогнеш! — Зиновия нямаше време да обяснява. — Полковник Райкрофт е в голяма опасност.

— Е, и сама се сетих за това, като гледам как са го овързали и го охраняват — сухо отбеляза прислужницата. Тя надникна иззад храста към четиримата, които влачеха пленника си към вратата на конюшнята. — Но не виждам с какво мога да му помогна срещу тези зверове.

— Ти си единствената ми надежда, Али, така че слушай внимателно — нареди Зиновия. — Трябва веднага да тръгнеш и да спреш каретата на улицата, преди тези хора да са те видели. Щом намериш Стенка, кажи му веднага да те откара в царския дворец и накарай някой от стражите да доведе майор Некрасов. Кажи на майора, че Ладислас е в града и че над полковник Райкрофт е надвиснала голяма опасност. Веднага трябва да вдигне войниците, за да го спасят. Разбра ли?

— Да, агънцето ми — прошепна Али, — но вече трябва да тръгвам! Чувам Стенка да идва! — И с крадливи прибежки тя хукна към улицата, откъдето се разнасяше тропотът на каретата.

Стоплена от искрицата надежда, че Тирон може да бъде спасен, Зиновия вдигна полите си и хукна след мъжете, които се бяха струпали в конюшнята, за да видят как англичанинът си плаща за престъпленията. Тук-таме бяха окачени мъждиви фенери с лоени свещи, за да осветят сцената. Зиновия се промъкна в процепа между широкоплещестите мъжаги и стигна до празното пространство в средата, където стоеше Алексей. Той й хвърли надменен поглед и за миг тя бе обзета от паника, като усети приповдигнатото му настроение. Той се захили с очевидно удоволствие и я помами с пръст да се приближи.

— Идваш тъкмо на време, Зиновия. — Той нехайно посочи стройното тяло, увиснало под гредата. — Тъкмо се готвехме да събудим хубавия ти любовник с една студена баня. Защо не му се полюбуваш за последен път, преди да бъде обезобразен и осакатен завинаги?

Краката на Зиновия се подкосиха, когато зърна Тирон. Главата му бе безпомощно отпусната между голите разперени ръце, а краката му бяха оковани за две тежки наковални, поставени от двете му страни. Беше останал само по дългите си долни гащи, които носеше под бричовете, но сега и те се свличаха надолу, едва прикривайки слабините му.

Зиновия преглътна болезнения си стон, когато Ладислас се пресегна, дръпна един изрусял от слънцето кичур от кестенявата коса и вдигна главата на пленника. С презрително изсумтяване той я пусна да падне отново и в следващата секунда лиснаха кофа вода върху лицето на Тирон. Главата му се залюля замаяно между раменете, докато водата се стичаше по тялото и смъкна бельото му още по-надолу. Още веднъж ведрото бе напълнено от кладенеца и лиснато върху него. Този път това свести Тирон, той се отърси от замайването и възкликна изненадано. Капчици вода се пръснаха встрани, когато вдигна глава и се огледа. Погледът му се смекчи за миг, когато откри Зиновия, сетне отново стана студен, щом забеляза синината на бузата й и разцепената й и подпухнала долна устна.

Алексей тържествуващо пристъпи напред и доближи лоената свещ до лицето на англичанина, за да го разгледа по-добре.

— Е, полковник Райкрофт, най-сетне се срещнахме.

— Да не си губим времето с представяне — изръмжа Тирон и замижа от светлината, сетне впи поглед в него. — Знам кой си. Краставата жаба, която се опита да принуди болярката Зиновия да задоволи похотта му. Сигурно доста се разстройваш от мисълта, че тя ме предпочита пред теб.

Алексей се разсмя с презрение и омраза.

— Разстроен съм почти толкова, колкото ще си и ти, като научиш, че тя само те използваше за свои цели. Преди няколко дни повереницата ми беше официално сгодена за княз Владимир Дмитриевич. Тя си постави за цел да бъде опетнена от някой като теб, за да избегне този брак. Както виждаш, приятелю, ти бе така глупав да повярваш, че й харесваш, докато тя не дава и пукната пара за теб. Това бе обикновена хитрост, за да се спаси от брак, който я отвращава.

Тирон премести погледа си върху Зиновия и усети, че вестта за предателството й го пронизва като остро копие. Макар тя да пристъпи неуверено напред и да се опита да каже нещо, той внезапно разбра, че Алексей не го бе излъгал. Бяха го използвали! Бе измамен! Направен на глупак! И сега щеше и да си плати за това!

Сините очи студено се отместиха от нея и обходиха ухилените лица наоколо, които го наблюдаваха внимателно. Чу как те избухват в смях, когато някой им преведе казаното. Сред тях разпозна мнозина, които беше видял при първата си среща с глутницата на Ладислас. Личеше си, че те се радват на късмета си най-сетне да го хванат.

— Е, ето че ме пипна в капана си — обърна се той към Алексей. — Какво смяташ да правиш с мен?

— О, приготвил съм нещо специално, полковник. Сигурен съм, че ще страдаш до края на живота си, но това ще ти е за урок, задето се осмели да посегнеш на една руска болярка. Всъщност, приятелю, вече няма да си способен да се любиш с жена до края на живота си. След като те нашибат добре с камшик, ще бъдеш кастриран, а девойката ще гледа всичко.

Тирон скръцна със зъби и се опита да свие крака, за да го сграбчи между тях. Един от хората на Ладислас извика предупредително, но масивните железни наковални едва помръднаха, въпреки огромната сила на Тирон. Въпреки това Алексей се отдръпна на безопасно разстояние и погледна полковника с разширени очи, които издадоха неговия страх. Когато възвърна дързостта си, Алексей кимна отсечено на високия юначага, който се беше съблякъл до кръста и разкършваше могъщите си рамене, обрасли с гъсти черни косми. Това бе Голиатът, който бе избил шлема на полковника с копието си. По всичко личеше, че той с особено удоволствие щеше да се заеме с бичуването на техния враг.

Голиатът вдигна един бич с множество ремъци и застана отзад и леко вдясно от Тирон.

— Стегни се, англичанино — избоботи той. — Обикновено си имам работа с копия и мечове, но те уверявам, че скоро ще съжалиш, че си жив.

Алексей се усмихна, предвкусвайки удоволствието. Застанал с широко разтворени крака, той скръсти ръце като някой мургав султан и зачака първия удар. Гигантът вдигна ръка и завъртя бича във въздуха.

— Не-е-е! О, моля те! Недей! — Зиновия се хвърли в краката на Алексей и го замоли, раздирана от ридания. — Спечели, Алексей! Можеш да ме имаш! Моля те! Не прави това! Ще ти се отдам! Моля те само да не му причиняваш зло!

— Да не мислиш, че ще го пусна? — озъби се Алексей и й хвърли изпепеляващ поглед. — Ти беше само едно от мимолетните увлечения на полковника, скъпа! Нима не знаеш това? Да преспи с всяко моме, което му хване окото, е главното забавление на войника, когато не преследва враговете си. Не мога да се преброят всички, с които е преспал твоят скъпоценен полковник, преди да ти дойде редът! Но не! Трябваше да му се отдадеш! Добре тогава, вече не те искам! След като приключим с това тук, нямам нищо против да те дам на Ладислас да ти се порадва. Това ще е достойно наказание, задето пренебрегна предупрежденията ми. — Като отмести поглед към водача на разбойниците, Алексей го попита: — Какво ще кажеш, Ладислас? Тя достатъчна ли ти е за награда?

Зиновия рязко се извърна и ужасена изгледа русия гигант, чийто леденосини очи проблеснаха развеселено към нея.

— О, велики и пресветлейши княже — подигравателно отвърна разбойникът, — след покаянието на полковника тя е повече, отколкото се надявах да получа. Но трябва да платиш на хората ми в злато, както обеща.

Зиновия хвърли унищожителен поглед към Алексей.

— Няма да се осмелиш на такова престъпление! Царят…

Князът грубо я прекъсна.

— Болярката Андреевна пое отговорността за теб в отсъствието на жена ми. Щом ти е позволила да скиташ с англичанина, след което сте изчезнали… тогава вината за липсата ви ще падне върху нея. Царят няма да научи нищо повече по този въпрос.

Без да й обръща повече внимание, Алексей кимна на голия до кръста исполин. Той отново завъртя бича и секунда по-късно го стовари, от което полковникът се смръщи от болка, а Зиновия нададе отчаян вопъл. Тя се хвърли между палача и жертвата и като сграбчи здраво Тирон през тънкия кръст, се приготви да поеме върху себе си удара, поглеждайки предизвикателно към мъжете наоколо. Но помощта й бе отхвърлена от този, когото искаше да защити.

Тирон почти ослепя от ярост; през червеникавата мъгла, която падна пред очите му, той видя как по лицата на враговете му цъфват иронични усмивки и нямаше нужда да чуе какво си казват, защото очевидно го смятаха за глупак, позволил на болярката да го води за носа. Пулсиращата болка на гърба му беше далеч по-поносима, отколкото тази, която разкъсваше сърцето и мозъка му. С гневно скърцане на зъби той я отхвърли с рамо.

— Коварна кучка! Махай се от мен! Дори тези обесници да ме одерат жив, не искам нищо от теб, най-малкото да ме съжаляваш или защитаваш! Ако зависи от мен, охотно те давам на Ладислас! Има искрената ми благословия!

Алексей гръмогласно се разсмя, като се наслаждаваше на смущението по хубавото лице на девойката.

— Май никой от нас вече не те иска, Зиновия. Трябва да е доста отрезвяващо да видиш, че не един, а двама мъже подред се отказват от твоите услуги.

Той вдигна едно гребло и с дръжката му я отдели от полковника, тъй като се боеше да се приближава повече.

— Сега се махай и го остави да си получи заслуженото. Вземи пример от него и скърцай със зъби, ако те боли, че си отхвърлена. Бъди доволна, че Ладислас още те иска.

С надменно кимване Алексей нареди на Голиата да продължи, като побърза да се отдръпне на безопасно разстояние, преди да се стовари вторият удар. Заслепена от сълзи, Зиновия се строполи в един тъмен ъгъл и избухна в ридания, потръпвайки от болка всеки път, когато кожените ремъци изплющяваха върху плътта.

Не чу дори и звук, камо ли сподавена молба за милост. Но всеки удар, който се стовареше върху мускулестия гръб на Тирон, сякаш се впиваше със същата жестокост и в Зиновия.

Тя стисна глава с ръце, но не можеше да удържи конвулсивните си тръпки, докато бичуването продължаваше. Макар да изгуби броя на ударите, в съзнанието й се впиваше всяко поредно стоварване на ужасния бич. Всеки път, когато той изплющеше, тя се смразяваше от ужас, сетне я побиваха студени тръпки и после чуваше как бичът отново изсвистява във въздуха. Душата й пищеше под безжалостното зверство на изтезанието, на което бе подложена.

Тирон беше увиснал безпомощно във веригите си и нямаше сила дори да повдигне глава, но достойнството и куражът му си оставаха несломими. Безспорното му мъжество му спечели постепенно уважението на хората, които се бяха събрали да го накажат по свой вкус. Ладислас и съратниците му бяха само шайка бандити, но живееха сред битки и усещаха дъха на смъртта всеки ден в продължение на дълги години. Те бяха пострадали от ръката на полковника много по-тежко от Алексей. Някои от другарите им бяха убити от него, но това бе почетна смърт, с меч в ръка. Струваше им се, че този достоен противник заслужаваше същата участ. Бичуването бе нещо, което се полагаше на скимтящите от страх кучета, а всички знаеха, че полковник Райкрофт беше умел и много храбър воин. Един по един разбойниците престанаха да се наслаждават на бичуването. Постепенно недоволното мърморене между тях се засили и те се размърдаха застрашително, когато Алексей настоя ударите да бъдат по-често. Пет пъти по десет удара се бяха стоварили върху гърба на Тирон, когато бичуването най-накрая спря, и то защото Голиатът погнусено хвърли камшика и отказа да го докосне повече.

— Да не си полудял? — изкрещя вбесено Алексей. Той не страдаше от скрупули от рода на чест и уважение към чуждото достойнство. Искаше да се наслади в пълна мяра на отмъщението си. — Аз заповядвам тук! И аз ти казвам да продължиш с наказанието, докато не реша, че е достатъчно… или се кълна, че няма да получиш нищо!

— Свършихме ти работата! — изрева Ладислас и пристъпи напред. — Ще ни платиш или…

Петров се захили, измъкна един блестящ кинжал и опипа острието му с пръсти.

— Може би ще ни платиш с кожата си, както искаше да плати англичанина.

— Ще ви платя, след като бъде кастриран и нито минута по-рано — настоя Алексей, който бе прекалено възбуден, за да усети на каква опасност се излага.

— Тогава го направи сам — изсумтя презрително Ладислас. — Ние няма повече да вдигнем ръка срещу него заради човек като теб! На мен ми е достатъчно онова, което той получи дотук. Ние сме воини и го уважаваме като воин. Ако искаше да се изправим срещу него в честен бой, тогава щяхме да го пронижем, но няма да стане по начина, който ти искаш. — Разбойникът презрително посочи с брадичка окървавения, насечен гръб. — Ти искаш да умре като жалък страхливец. Имахме числено превъзходство и го хванахме жив, както нареди, но ето какво ще ти кажа, болярино: той е далеч повече мъж, отколкото ти изобщо би могъл някога да бъдеш!

За втори път тази вечер Алексей чуваше тази неприятна истина и това само го вбеси още повече. Червените му устни оголиха бели зъби и той с ръмжене ги изруга, задето отказваха да му помогнат, сетне измъкна един остър кинжал, хвърли се напред и посегна да смъкне бельото на Тирон. Пленникът се опита да се защити от осакатяването и се замята отчаяно, но беше толкова отслабнал, че не можеше да направи нищо.

Попречи Зиновия, която свирепо се нахвърли върху Алексей с отчаяна решимост. Бе готова дори да поеме удара с тялото си и да пожертва своя живот. Тя жестоко впи дългите си нокти в лицето му, като се опитваше да го отклони в друга посока. Когато той се опита да се отърси от нея, тя заби зъби в ръката, която стискаше ножа. Болезнен вой се разнесе от гърлото на Алексей, но Зиновия не обърна внимание на крясъците и само стисна по-здраво зъби, като разкървави ръката му и го принуди да отслаби хватката си, докато накрая не изпусна кинжала. Зиновия го блъсна и се опита да грабне оръжието, но тъмните очи на нейния противник проблеснаха яростно и като изруга, той я хвана за широкия плащ и я завъртя около себе си, сетне с всичка сила я запрати към един дебел кол. От внезапния, болезнен удар Зиновия почти загуби съзнание и замаяна отстъпи няколко крачки.

С доволно изсумтяване Алексей й обърна гръб и като вдигна ножа, се запъти към своята жертва, но внезапно цялата конюшня закънтя от яростен рев. Ладислас се хвърли на помощ на Тирон и изби оръжието от ръката на княза. Кинжалът остана да трепти забит в дъските на пода.

— Стига толкова! Няма да допусна такова нещо! Получи си своята кръв! Сега трябва да мирясаш, да не те кастрирам лично аз!

От възмущение Алексей загуби всякаква предпазливост и без да се замисля, заплаши на свой ред разбойника.

— Мръсен нехранимайко! Как се осмеляваш да ме заплашваш! Че аз съм карал да пребият с камшик и разчекнат на четири и къде по-добри от теб, задето са дръзвали да ми се противопоставят!

— Няма защо да ме плашиш, приятелю — подигравателно му се усмихна Ладислас и нехайно махна към мъжете, които се струпаха около тях. — Може би трябва да се замислиш дали не грешиш. Не обичаме боляри като теб.

Внезапно вратата на конюшнята се отвори с трясък и вътре нахълта майор Некрасов, последван от една дузина въоръжени войници, зад чийто гръб се виждаха други. Ладислас веднага разпозна командира и разкошните униформи на новодошлите и разбра, че е крайно време да се оттегли с хората си. Едно бе да нападне малка група стрелци насред полето, а съвсем друго да приеме сражение срещу личната стража на царя в средата на Москва, където неограничен брой войници можеха да го чакат в засада. Явно моментът не бе удобен да грабне девойката, защото от опит знаеше, че така ще накара майора да го преследва, а тъкмо от това определено се пазеше. С огромни скокове той хукна през конюшнята, като крещеше предупредително към хората си. Те се разпръснаха и заизскачаха навън през всички възможни врати и прозорци. Веднъж излезли, те си пробиха с бой път до конете си и като се метнаха на седлата, се обърнаха чак когато подминаха градските порти, за да видят дали някой не ги преследва.

Алексей не бе толкова хитър. Той се изпъчи и се приготви да протестира срещу нахълтването в дома му, но внезапно се задави, когато разпозна човека, който идваше сред разтворилия се шпалир от стрелци. Загубил ума и дума, той падна на колене пред абсолютния монарх.

— Ваше Величество! — треперливо продума той, като гласът му премина във фалцет. — Какво ви води в моя дом в тъй късен час?

— Злодеяния! — мрачно продума цар Михаил и огледа бързо вътрешността на конюшнята. Кимна към приклекналата в реверанс Зиновия и си отбеляза наум насиненото й лице и омачканата рокля, сетне отиде до полковника. Тирон отново бе изпаднал в безсъзнание и висеше безпомощно отпуснат на въжетата, завързани за таванските греди. Той изобщо не забеляза царя, който се смръщи болезнено, като огледа окървавения му гръб.

— Веднага развържете полковник Райкрофт! — нареди цар Михаил и махна към майор Некрасов, който се спусна с няколко други мъже, за да освободят англичанина от оковите. — Отнесете го в моята каляска. Личният ми лекар ще се погрижи за него незабавно.

Николай погледна с копнеж Зиновия, когато хората му поеха товара, но тя не го забеляза, тъй като събираше дрехите на полковника и поплака малко над вързопчето, преди да го подаде на стражника.

— Моля ви, бъдете внимателни с него — през сълзи помоли тя, докато носеха Тирон към вратата.

Цар Михаил леко повдигна вежда, не пропускайки да забележи нейната загриженост, сетне се обърна гневно към Алексей.

— Имахте ли някаква причина да бичувате този човек?

— Простете ми, Велики Царю на цяла Русия — запелтечи Алексей и унизено се закланя отново. Той говореше тихо, за да не си навлече гнева на господаря. — Полковникът бе заловен в квартирата си с нашата повереница, болярката Зенкова, след като я беше обезчестил. Не можехме да допуснем подобно престъпление срещу една руска болярка да остане безнаказано и тъкмо му въздавахме справедливото наказание.

— И заради това влезе в заговор с разбойниците?

— Разбойници ли, Ваше Величество? Как така? — Алексей изглеждаше силно изненадан.

— Не знаеше ли с кого си имаше работа?

Алексей се опита да се престори на невинен.

— За пръв път ги виждам. Казаха ми, че си търсят работа и аз ги наех да дадат на полковника урок друг път да не посяга на руска девица.

Михаил се намръщи и се обърна, за да изгледа Зиновия, която отчасти бе успяла да си възвърне присъствието на духа.

— Имате ли да добавите нещо, болярке?

— Ваше Величество… — Тя се обърна умолително към него отдалеч, сякаш се боеше да не го омърси със своя грях. — Ще ми позволите ли да се доближа и да се застъпя за полковника?

Цар Михаил й кимна да се приближи.

— Ела, Зиновия. Любопитен сме да чуя какво имаш да кажеш.

Като пристъпи напред, тя смирено се поклони и не вдигна повече поглед, тъй като изгаряше от срам и я мъчеха угризения за това, което бе замислила и което наистина бе сторила.

— Най-смирено ви моля за прошка, Ваше Величество. Моя е вината за това, което стана тук. Не можах да намеря сили да се примиря с годежа ми за княз Владимир Дмитриевич и съзнателно съблазних полковник Райкрофт, за да ме пусне в леглото си. Предпочитах да се лиша от девството си, отколкото да приема брака, който ми бе уреден. Сторете с мен каквато е волята ви, Ваше Величество, защото аз съм виновна за злините, които се струпаха върху полковника.

— Сигурен съм, че полковник Райкрофт трудно би могъл да ти устои, като виждам твоята хубост и знам колко желаеше да бъде твой кавалер, Зиновия.

Докато казваше това, цар Михаил бе вперил проницателен поглед в княза. Алексей не даде никакво обяснение за годежа й, макар Михаил да бе сигурен, че всички в двора знаеха, дето царят сериозно обмисля молбата на полковника да ухажва болярката Зенкова. Или братовчедката му и нейният съпруг не бяха обърнали внимание на тази възможност, или бяха невероятно глухи за клюките.

Цар Михаил сведе поглед към преклонената глава на своята поданица и благо поглади разбърканите къдри.

— Ще поговорим повече за това с теб и полковника, Зиновия. Можеш да се явиш на аудиенция при мен след два дни, но дотогава ще трябва да намериш безопасно убежище извън този дом. Имаш ли при кого да отидеш?

— Болярката Наталия Андреевна е моя добра приятелка, Ваше Величество. Каляската ми навярно ме чака отвън, за да ме закара в нейната къща.

— Добре! Тръгвай тогава! И имай предвид, че никому не трябва да казваш и дума за това. Няма да допусна срещу полковника да се надигне гняв, нито ще позволя ти да пострадаш от сплетниците. Разбра ли?

— Вашата милост няма равна на себе си, Ваше Величество.

След като Зиновия си тръгна, цар Михаил отново се обърна към Алексей със студена усмивка.

— Къде все пак е нашата братовчедка? Бихме искали да поговорим с нея.

— Княгиня Ана не е тук, Светлейши Царю. Баща й се разболя и я помоли да отиде при него за известно време.

— Трябва ли да сметнем, че само ти носиш отговорност за това дело?

Алексей преглътна, като се опита да запази самообладание и попита:

— Какво дело имате пред вид, господарю?

— Нима не си подготвял сватбата между княз Владимир Дмитриевич и болярката Зенкова, знаейки прекрасно, че полковникът желае да стане неин съпруг, или вината е изцяло на Ана?

Алексей безпомощно разпери ръце.

— Разбира се, чухме за интереса на полковника, но не знаехме, че трябва да се съобразим с него. Стори ни се разумно да уредим брак между княз Владимир Дмитриевич и момичето, като се има предвид богатството на стареца и това, че той щеше да се грижи за нея. Поне Ана реши така.

— Разбираме. — Цар Михаил замислено присви устни, преценявайки отговора на княза. — А нима Ана не бе чула, че Ние обмисляме молбата на полковника?

— Каква молба, Ваше Величество? — Тъмните вежди се смръщиха, когато Алексей си придаде невинен вид. — Нима сме съгрешили някак срещу Ваше Величество?

— Възможно е и да е така — тежко отвърна цар Михаил. Усещаше, че се опитват да го измамят под прикритието на абсолютната невинност, в която не бе особено убеден. — Може би Ние сгрешихме, като поставихме болярката Зенкова под ваша опека. Трябваше да вземем предвид, че тя е била възпитана далеч от обичайните ограничения, на които повечето болярки привикват от малки. Като се има пред вид възпитанието, което е получила, можем да разберем защо се е разбунтувала, когато сте й уредили подобен брак. Все едно, това в момента не е от значение. Трябва дискретно да уведомиш княз Владимир, че болярката Зенкова не може да се омъжи за него, тъй като Нашата повеля е друга. И знай, че не трябва да споменаваш за това никому другиму, освен на Владимир. Надяваме се, че той ще прояви достатъчно мъдрост, за да си държи езика зад зъбите. Що се отнася до твоя език, Ние лично ще наблюдаваме как го изтръгват, ако се разприказваш. Някакви въпроси?

— Никакви, Светлейши Повелителю на Цяла Русия. От мен няма да излезе и дума за случилото се. — Алексей, отново разтреперан, започна да удря чело в пода.

— Добре! Значи ни разбра!

— Напълно, Ваше Величество.

— Тогава ще ти пожелаем лека нощ и сбогом, княже Тарасов. Надяваме се, че никога няма да повториш глупостта си да насочиш своята злоба срещу някой, върху когото е легнала Нашата милост, нито да наемаш разбойници за злодеянията си. Още не сме приключил с това дело, но имаме достатъчно търпение, за да потърсим къде лежи истината, преди да въздадем справедливост. За твое добро се надяваме, че не си влязъл съзнателно в сговор с разбойниците.