Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (5)

Пета глава

В безопасност зад зарезената врата на своята спалня, Зиновия внимателно се приготви за първата вечер в двореца на Тарасови. Много й се щеше да се хвърли в краката на цар Михаил и да му се примоли да я освободи от този затвор, в който я бе вкарал без всякакъв умисъл, но нямаше да е разумно да постъпи така. Само щеше да се изложи на несправедливи обвинения, ако не от Негово Величество, то поне от страна на княгиня Ана и княз Алексей, които нямаше да погледнат с добро око на нейните оплаквания. Те щяха да се противопоставят на всяка дума, която ги представяше за недостойни за пълното доверие на царя и кой можеше да предположи какво щяха да измислят, за да спасят доброто си име? Щяха да изопачат молбата й както им хареса и навярно щяха да я очернят колкото могат. Можеха просто да я обвинят, че е неблагодарно девойче, което не подлежи на възпитание и не слуша никого. Затова беше жизненоважно да запази самообладание и да изтърпи всички затруднения, които биха могли да се появят, докато не си възвърнеше свободата.

Може да се каже, че е като на бойно поле, помисли си печално Зиновия, защото нямаше място, където би могла да отдъхне с леко сърце и да се наслади на спокойствие и сигурност. Може би някой ясновидец би могъл да прозре какво й готви съдбата, докато е под опеката на Тарасови, но тя можеше да съди единствено за настоящия момент. Знаеше само, че докато е в тяхната къща, ще трябва да се пази и от Ана, и от Алексей. Да се отпусне би било чиста лудост. И за секунда не можеше да се довери на никой от тях. За да оцелее, налагаше се да се въоръжи с хитрост и да се запаси със сдържаност, благоразумие и голямо търпение, като не престава да се моли те да се окажат достатъчна преграда срещу враговете й. Може би в такъв случай тя ще съумее да надделее и да доживее цяла и невредима до деня, когато щяха да я освободят от тяхната опека.

Твърдо решена да следва тази тактика, Зиновия се облече в традиционните дрехи на руска девойка, като се надяваше, че те ще я прикрият от похотливите погледи на Алексей, а може би ще й спестят и недоволството на Ана. Доколкото можеше по предубедените възгледи на Иван да съди за вкусовете на княгинята, по-добре за нея би било да облече традиционната носия на родината си.

Над извезаната на обръчи долна риза и блузата с бухнали ръкави тя сложи сарафан от искрящо кървавочервено кадифе, изящно бродирано с коприна, чийто оттенък подхождаше на сапфирените нюанси на блузата. Над фината бродерия падаше богато покривало от позлатени нишки, придаващо допълнителен разкош на дрехата с орнаментите си, които съответстваха на малките, позлатени цветя по блузата. Ниските сини чехли имаха същата везба и бяха допълнително украсени със златна нишка около тока. В дългата й блестяща коса бяха вплетени сапфиреносини нишки, след което бе сплетена в една тежка плитка, както подобаваше на руска девица. На главата й легна кокошник във формата на полумесец, на който сред пищните бродерии проблясваха малки скъпоценни камъни и сини и червени мъниста. Най-накрая тя постави филигранните златни обици, в които бяха инкрустирани малки съзвездия от миниатюрни рубини.

Когато последната панделка бе завързана и последното копче закопчано, Зиновия се обърна да види резултата във високото посребрено огледало — лукс, който притежаваше в собствения си дом и за който бе много благодарна тук. Като прецени, че вече е готова да се присъедини към тримата на долния етаж, тя не взе пред вид факта, че може би бе подценила своята хубост и е пренебрегнала факта, че пищните дрехи само я подчертават. Нямаше и най-малкото намерение да се обгръща в това бляскаво сияние, което провокира противоположни реакции сред събраните долу хора. Но като влезе в голямата зала, Зиновия осъзна грешката си и съжали, че не се е сетила да облече нещо като расото на монах-отшелник, преди да се реши да се присъедини към тримата.

Очите на Алексей лукаво се присвиха и с възторжената усмивка на плътните си устни той заприлича на змия, хипнотизираща птичка с явното намерение да я погълне. Зиновия се обърна към Ана и я зърна, точно когато престорената й усмивка се бе пропукала и отдолу се бе появила гримаса на ревност. Тънките устни не се разтвориха, но князът се оказа по-красноречив.

— Скъпа ми болярке Зиновия — топло я приветства Алексей и пристъпи напред, за да поеме изящната й ръка и да я стисне между своите.

Облечен с червен копринен кафтан със златна бродерия, той приличаше на някой тъмнокож арабски шейх. В топлите му тъмни очи проблеснаха предизвикателни пламъчета, когато, втренчен в нея, задържа погледа й. Червените устни се разтвориха в сладострастна усмивка под грижливо подстриганите мустаци:

— Не съм забравил колко добре изглеждате, скъпа. Приличате на изящен лебед, който ни дарява с хубостта си.

Поток от обвинения бяха на върха на езика на Зиновия, но макар да го изгледа студено, за да му покаже недоволството си от безсрамното посегателство срещу нея, тя благоразумно предпочете да премълчи. Все пак можеше да си позволи някакво изтънчено отмъщение. Като използва уменията, придобити при общуване с чужди дипломати, когато се самозабравяха и ставаха твърде настойчиви и нахални, Зиновия деликатно измъкна ръката си от неговата и му попречи да целуне дългите бледи пръсти, като отвори ветрилото си, инкрустираното със скъпоценни камъни. Тя благоразумно отхвърли и комплиментите му, усещайки враждебния студен поглед на Ана. Той бе отправен най-вече към нея и в този миг Зиновия разбра какво е да си мразена от друга жена.

— Смущават ме вашите великодушни слова, княз Алексей. — Тя си придаде печален вид. — Макар те да са балсам за моите уши, боя се, че вашата любезност е предизвикана само от съжаление към мен.

Деликатният й укор накара княз Алексей да се усмихне добродушно. Макар да забеляза жилото в думите й, това само раздразни апетита му. Съпротивата й можеше само го разпали, защото често бе извличал върховна чувствена наслада от завоевания, при които жертвата в началото бе непокорна девица, а накрая се подчиняваше на всяка негова прищявка. Тъй като невероятната й хубост му беше подръка, специално към тази девойка ще може да посяга когато си поиска, за да задоволи страстите си. Със своя чар и миловидност тя несъмнено щеше да му достави по-голяма наслада от всяко друго парче, което му беше падало напоследък.

Алексей посрещна студения поглед на Зиновия с очи, обещаващи сладострастие и пламенна съблазън. Уверен бе, че ще постигне целта си. Коя жена би могла да устои дълго на неговото внимание и на завладяващата му хубост? Черната коса, примесена със сиви кичури по слепоочията и топлият тъмен тен подчертаваха приятните му черти и подсилваха неговата привлекателност, макар да имаше зад гърба си повече от четиридесет и три лета. Той се надвеси над Зиновия и с дрезгав шепот, в който се четеше непоклатима самоувереност, попита:

— Наистина ли не съзнавате сияйната си хубост и нейния ефект върху мъжете, Зиновия?

— Благородни господине, нали няма да завъртите главата на едно момиче с великодушието си! — помоли го Зиновия, усещайки предизвикателството в погледа му. Той сякаш само чакаше тя да се разкрие малко, за да нападне:

— Великодушие? — топло се засмя той. — Не, чисто и просто съм запленен.

Усещайки се застрашена от напористостта му, Зиновия вдигна по-високо ветрилото, за да прикрие пламналите си бузи. Сега разбираше по-добре защо славата му се носеше тъй надалеч. Използваше измамните си уловки с умението и опита на истински донжуан и дръзко следваше целта си с неизтощима енергия и неизчерпаемо усърдие. Присъствието на жена му явно изобщо не го смущаваше и без да се притеснява за чувствата й, преследваше плячката си, като същевременно принуждаваше гостенката да отклонява бомбастичните му комплименти по такъв начин, че гнева на Ана да се стовари върху нея.

Зиновия прие предизвикателството да се противопостави на тези ходове, защото бе решена да не се поддава на похотливите му маневри, а също не искаше той и за момент да остава с впечатлението, че тя може да стане поредната му покорна жертва. Заобикаляйки клопките му, тя смело отвърна, като съзнателно включи в борбата и Ана:

— Няма нужда да разпростирате толкова далеч великодушието си, княже. Макар да съзнавам, че съм дарена с не малка хубост, знам, че ще трябва да се примиря да бъда засенчена, защото не бих могла да се меря с Ана, която би могла да засрами с блясъка си самото слънце.

Алексей се обърна, за да изгледа кисело гневната си съпруга и изстиска от себе си една по разкривена усмивка:

— А, да, разбира се — отвърна той без особен ентусиазъм, после си позволи повечко щедрост. — Предполагам, че става както със скъпоценностите, които са ти под ръка.

— Понякога — намеси се с леден тон Ана, почти без да отваря присвитите си устни, — понякога рядката скъпоценност бива пренебрегната, когато някоя по-пъстра, макар и не толкова ценна дрънкулка привлече погледа.

Иван се отдели от прозореца, където едва си личеше сред сенките и внимателно огледа Зиновия, с което явно не целеше да й направи комплимент.

— А, болярке, радвам се да видя, че сте сметнали носията на вашата родина за достойна да я облечете. Бях останал с впечатлението, че ви е противна.

— Напротив — предпазливо отвърна Зиновия, знаейки за слабостта му да унижава тези, които според него не бяха особено важни. — Просто не ми се щеше да съсипвам подобни съкровища при пътуването.

— Но навярно имахте и не толкова екстравагантни дрехи, които да облечете по пътя — възрази Иван, опивайки се от безнаказаността си, след като видя неприязънта на Ана към момичето. Явно нямаше да е трудно да се наслаждава на отмъщението си при всяка възможност, като същевременно остане светец в очите на княгинята.

Алексей се намеси да защити Зиновия, добре съзнавайки враждебността, която тя си бе навлякла. Не го интересуваше факта, че похотливите му аванси бяха основната причина за раздразнението на жена му. Обикновено той пропускаше гневните избухвания на Ана и посещаваше леглото й, когато нямаше никакви други развлечения под ръка. Както повечето жени, тя не съумяваше да устои на сладострастието му, но тъй като бе склонна постоянно да мърмори, той скоро пак хукваше в търсене на нови завоевания.

— Зиновия е имала щастието да пътува много. Сигурен съм, че ако носеше подобен костюм в Англия, би си навлякла множество завистливи или неодобрителни погледи. Както вече можахме да се убедим, тя дълбоко познава и двете култури и с еднаква лекота носи и нашите сарафани, и чудовищните колосани английски яки.

Той се извърна към Зиновия и продължи:

— Наистина се възхищавам от разностранността ви, скъпа. Явно сте достатъчно млада, за да се нагаждате лесно към всякакви промени.

Ана скръцна със зъби и едва успя да запази усмивката си, когато съпругът й вдигна лицемерно невинния си поглед към нея. Не по-малко я вбеси предизвикателното повдигане на тъмната му вежда. Тя си обеща, че ако не избягаше посред нощ от двореца, както обикновено правеше, щеше добре да го подреди, задето така нагло й натякваше младостта на това девойче.

Борис влезе в залата, за да обяви, че закуските в чест на гостенката са сервирани и се оттегли, а Ана се обърна към Иван и Зиновия:

— Сигурна съм, че и двамата сте прегладнели, а несъмнено сте изтощени и след неотдавнашния ви сблъсък с онези ужасни злосторници.

Без да обръща внимание на изненадата на Алексей, тя се постара да си придаде загрижен вид. Искаше по-скоро да се оттеглят със съпруга й в своите покои, където да може на четири очи да даде воля на гнева си.

— Ще се постарая да не забравям колко сте уморени и няма да ви задържам прекалено дълго със своето бъбрене.

След като ги подкани така да приключат по-бързо, Ана ги поведе към трапезарията, като не забрави да хвърли предупредителен поглед през рамо към Алексей, който побърза да се нареди зад Зиновия. От тази позиция той можеше да порадва похотливия си поглед, любувайки се на лекото полюшване на ханша й.

Наредиха се около малката странична масичка, където бяха наредени закуските — черен хайвер, шунка, сельодка, кървавицата, наречена балик и други мезета, които често се сервираха преди основното ядене. Като тръгна към масата, Алексей нарочно мина близо до момичето, за да вдъхне лекия, неуловим аромат на английски теменужки, който се носеше около нея, преди да се присъедини към жена си. Борис донесе дървена кошничка с прясно опечени хлебчета и наля ароматизирана с лимон водка за мъжете и по-леката вишновка за дамите. Като се забави за секунда, за да приеме къшей хляб, покрит от жена му с щедра порция хайвер, Алексей се дръпна назад с чашата си и се възползва от възможността да разпита гостенката:

— Каква е тази история за разбойниците, Зиновия? Наистина ли сте били нападнати от злодеи при пътуването ви?

Зиновия си пое дъх да отговори, но Ана побърза да я прекъсне със своята версия за събитията:

— Чудовищна история, пълна с убийства и престъпления. — Княгинята поклати глава почти печално и пусна дълга, покрусена въздишка. — Горкият Иван едва е спасил живота си. А що се отнася до скъпата Зиновия, просто е срамно да се каже какво й е сторил онзи отвратителен злодей, който я е метнал на коня си и отвел в гората…

Зиновия погледна изумено към нея, потресена от намека. Бледата усмивка върху устните на Ана можеше да мине за благожелателна, но студените, сиви като гранит очи я пронизваха предизвикателно, подчертавайки съзнателно направената инсинуация. Младата гостенка беше наясно за мотивите й. Освен простото желание да я притесни и опозори, целта на тази жена несъмнено бе да предотврати всеки опит на мъжа си да насочи ненаситната си похот към поредната девственица. Макар изобщо да не я бе грижа за нечистите намерения на Алексей, Зиновия определено не искаше името й да остане окаляно, поради злобата на княгинята.

Алексей се поколеба, видимо смутен от разкритието на жена си.

— Как така? Мило дете, наистина ли сте била оскърбена от тези бандити?

— Боя се, че историята е твърде доукрасена при преразказването, княже — отвърна Зиновия с твърдост, която сама не разбираше откъде намира. Прикрито хвърли изпепеляващ поглед към Иван, който според нея бе измислил последния детайл и старателно обясни: — Няма причина за безпокойство. Честта ми бе спасена, благодарение на навременната поява на командира на стрелците на Негово Величество. Сигурна съм, че ако полковник Райкрофт беше тук, щеше да потвърди думите ми, а не се съмнявам, че той вече е докладвал за случилото се на царя.

Алексей се отпусна в креслото си с явно облекчение. Макар да държеше на славата си на кавалер, той винаги се бе гордял, че грижливо отбягва неприятните болести, свързани с безразборните сексуални връзки. Баща му бе изстрадал много от тази болест и накрая, бълнувайки в мъчителна агония, бе сложил край на живота си. И до ден-днешен се обливаше със студена пот, като си спомнеше как обезумялото, оскотяло същество преряза гърлото си. Впечатлителен като всяко дете, той бе потресен от чудовищната гледка и си даде тържествена клетва, че няма да допусне да стане жертва на това мрачно, гибелно проклятие. Далеч по-приятно и успокояващо бе да разтваря нежните кадифени бедра на някоя девственица и за известно време да задоволява похотта си с нея, докато не му омръзнеше и не потърсеше друго забавление.

— Ами полковникът? — Алексей отново насочи вниманието си към тъмнокосата хубавица. — Навярно това беше офицерът, който ви съпроводи дотук.

— Тази задача бе поверена от Негово Царско Величество на капитан Некрасов — уведоми го Зиновия. — А на помощ ми се притече един англичанин на служба при царя. Той бе излязъл на полеви учения с хората си в този район, когато се натъкна на каретата ми и прогони разбойниците.

— Англичанин ли? — възкликна Ана, ужасена от мисълта, че един чужденец би могъл да се издигне до подобен чин в Русия. — Къде е бил умът на моя братовчед, когато е канил англичанин в армията си? Или това може да е дело на баща му? Патриарх Филарет ще ни докара дотам, да ни прережат гърлата докато спим, като пълни града с чуждестранни наемници.

— Скъпа, как може да говориш така за добрия патриарх? — подигравателно попита Алексей.

— Нека Иван ти каже! Филарет си е присвоил царската власт с помощта на сина си. Амбициите му далеч надхвърлят патриаршеските задължения. Така е! Сега щеше да седи на трона вместо сина си, ако Борис Годунов не го бе принудил да се замонаши, за да спаси собствената си корона.

Алексей мрачно изгледа дяка, който побърза да забие нос в чинията си.

— Подобни приказки са опасни, Ана, и ти знаеш не по-зле от мен, че за Негово Величество няма никаква полза да не следва съветите на баща си. Преговорите с Полша се водеха не само за да прекрати войната, но и за да освободи Филарет. Наистина, мирът ни струваше множество руски градове и крепости, но според мен спечелихме нещо много по-ценно. Патриарх Филарет Никитич притежава достатъчно мъдрост, за да взема решенията, които са нужни на тази страна. Довел е тук чужденци да ни осигурят безопасност и да обучат нашите войски и не мога да го виня, задето се стреми да подсили армията и отбраната ни. Те трябва да бъдат подсилени!

— Но какво говориш, Алексей? Този полковник Райкрофт е англичанин!

Ана изглеждаше потресена, че съпругът й приема този факт така лекомислено.

Зиновия се притече на помощ на полковника, без да е съвсем сигурна защо трябва да се чувства тъй засегната от негово име.

— Онзи негодник Ладислас се подиграваше на царските хора, докато полковник Райкрофт не застана на пътя на неговата глутница и тогава разбойникът трябваше да оплаква себе си. Аз поне съм дълбоко благодарна на англичанина и неговите умения, защото ако не беше той, сега нямаше да съм на сигурно място във вашата къща.

Ана изсумтя наум при нейните думи, но на глас изрази само учтиво порицание:

— Разбира се, скъпа, че ще бъдете благодарна на подобен човек. В крайна сметка нали майка ви бе англичанка, но други болярки биха проявили достатъчно добър вкус да не се радват на присъствието на чужденци. — Тя присви дълбокомислено устни и предположи: — Вероятно сте го намерили за привлекателен?

— Не особено — студено отвърна Зиновия, донякъде объркана от предположението на Ана, че чувството й за благодарност би могло да бъде породено от нечия хубост. — Всъщност капитан Некрасов е с много по-приятна външност, макар да не се справя така добре със сабята. Ценя високо помощта на капитана, но не му се представи възможност да ме спаси.

— Подобна щастлива случайност би могла да бъде изтълкувана като пръст Божи, освен ако случайно не се е намесила някоя по-земна ръка, за да насочи събитията — жилна я Ана. — Цяло щастие е, че този англичанин се е оказал толкова наблизо, за да ви се притече на помощ. — Тук тя хитро се усмихна и добави: — И както вие твърдите, тъкмо в последния миг. Може би той просто е изчаквал, за да оцените после подвизите му по-високо.

Зиновия й възрази с неприкрит плам:

— Като се има предвид на каква опасност бе изложен този човек, не намирам никакви основания той да е уредил нападението, за да извлече някаква изгода. Той едва не заплати най-високата цена, която може да даде един човек, за да ме спаси. Аз поне съм безкрайно благодарна, че се отървах от разбойниците и също толкова радостна, че и полковник Райкрофт се измъкна жив.

Ана отклони взор към Иван, който тъкмо натъпкваше една палачинка с хайвер в устата си с такава лакомия, сякаш великите пости започваха на следващия ден.

— Вашата гледна точка съвпада ли с нейната, добри ми Воронски?

Хлътналите очички трепнаха изненадани и веднага се залепиха за княгинята. После, като усети, че очакват да отговори, той заработи енергично с мършавата си челюст, за да преглътне по-скоро огромната хапка. Преглъщайки с усилие, Иван прокара залъка с щедра глътка водка и хвърли поглед към Зиновия, но видя, че тя също го гледа очаквателно. Избърсвайки устни с опакото на ръката си, той се прокашля и за пръв път потвърди думите й, тъй като знаеше, че иначе тя веднага би го изобличила в лъжа.

— Беше горе-долу така, както разказа болярката.

Тук забеляза гневната искрица в сребристите очи и побърза да умилостиви княгинята:

— Все пак никой от нас не би могъл да узнае какви мисли таи англичанинът. Той се нахвърли доста свирепо върху бандитите.

— Какво? — Зиновия не вярваше на ушите си. — Господине! Да не намеквате, че полковник Райкрофт трябваше да се отнася към тях като към заблудени деца и да ги плесне през ръцете, или да изчака, докато те наистина убият някой от нас, преди да ги нападне? Доколкото съм чувала, разбойнически банди като тази на Ладислас рядко проявяват милост към жертвите си. Те ги ограбват и убиват, независимо дали са благородници или простолюдие. Смятам, че имаме късмет, че се отървахме живи! Като стана дума за това, вие сигурно не сте забравили как Петров ви обещаваше да пострадате сериозно, ако не намерите още пари, за да укротите алчността му.

Иван потвърди думите й, виждайки благоприятна възможност да привлече вниманието на благодетелката си.

— Заплашваше ме, при това твърде свирепо. Нямаше и да му мигне окото да ми вземе живота.

Алексей язвително изгледа дяка с недоброжелателна усмивка:

— Не мога да видя белези, останали от тази среща, Иване. Определено изглеждаш пращящ от здраве и с великолепен апетит. Предполагам, че на още много яденета ще се радваме на твоята компания.

Белязаното от шарката лице на Иван пламна, когато усети иронията. На княза доставяше огромно удоволствие да трупа зли намеци и клевети върху крехкото му тяло, може би защото и двамата знаеха кой е неговият защитник. Определено си имаше предимства това да си покровителстван от Ана. В нейно присъствие никой не би се осмелил да му посегне физически, което му придаваше нагла смелост. Позволяваше си дори да навира в очите на княза своето положение или дори да го жегва от време на време. Всъщност това бе доста примамлива мисъл. Устните му се присвиха в надменна усмивка и Иван се поддаде на изкушението:

— По всичко изглежда, княже, че ще ме виждате дори по-често.

— О! — Алексей повдигна тъмните си вежди, очаквайки обяснение.

— Княгинята мъдро нареди болярката да взема всеки ден уроци.

— Какво? — Думата се изтръгна неволно от устните на Зиновия и тя смаяно изгледа княгинята. Бе потресена от съобщението на Иван. — Да нямате пред вид, че сте възложили на този… на този…

— Болярке Зиновия! — остро я сряза Ана, прекъсвайки потока от думи, който всеки миг щеше да се излее от устните на слисаното момиче. — Помнете си мястото!

Зиновия потъна в мълчание, не смеейки да продума повече, но вътрешно кипеше от гняв. Не би могла безропотно да издържи за дълго на подобни условия и умът й отчаяно затърси пролука, през която да се спаси. Не си правеше илюзии, че би могла да изтърпи ежедневното присъствие на Иван. Пътуването към Москва й го бе показало достатъчно ясно!

Ана изучаваше младата жена със студено неодобрение.

— Добре е, че ви пратиха при мен за обучение, Зиновия — снизходително отбеляза тя. — Очевидно сте била глезена прекалено много от вашия баща и някои доста неприятни черти у вас не са били пресечени отрано. На това ще бъде сложен край, разбира се. Няма да търпя липса на възпитание или… склонност към спорове. Ако сте разумна, скъпа, скоро ще се научите да обуздавате тези свои склонности. Разбрахте ли ме?

За Зиновия бе ясно, че всяко нейно възражение би било незабавно изтълкувано като признак за свадлив характер. След като бе предупредена по такъв начин да не изказва мнението си, тя не можеше да измисли какво да каже в своя защита, макар вътрешно да се задушаваше.

Доволното изсумтяване на Иван показа, че той с удоволствие наблюдаваше съвсем заслуженото укротяване на опърничавата болярка. Дори охотно се притече, за да стовари и своите камъни върху гърба на беззащитната жертва:

— Можете да ми имате доверие, княгиньо, че обучението ще бъде възможно най-пълно. Ще посветя цялото си усърдие да оправя нейните маниери.

Подобна перспектива явно причиняваше дълбока мъка на Алексей:

— Това сигурно е някаква шега, Ана. На Зиновия не й е нужно допълнително обучение. Доколкото съм чул, с нея са се занимавали някои от най-добрите преподаватели в тази страна и в чужбина и тя е поне толкова образована, колкото съм аз. Не би могла да настояваш да продължи това мъчително изкачване към върховете на знанието.

— Девойчето трябва да научи да се справя с житейските несгоди и да се държи както подобава — непреклонно отсече Ана, готова да смаже всяко възражение.

— Проклет досадник, ако ме питаш мен! — озъби се съпругът й. Тръшна чашата си на масата и като се обърна намръщен, си тръгна, без да се извини или да даде някакво обяснение, затръшвайки вратите по пътя си.

— Къде отиваш? — извика след него княгиня Ана, усещайки, че ще бъде оставена сама и тази нощ.

— Навън! — Княз Алексей спря в залата и като постави ръце на кръста, изрева: — Борис!

В мълчанието, което настана за миг, се разнесе звукът на забързани стъпки. Побелелият слуга се появи задъхан.

— Ето ме, господарю.

Алексей се обърна към него и продължи със същия гръмотевичен глас:

— Размърдай се малко, бягай в конюшнята и кажи на Орлов да впрегне най-бързите коне в моите дрожки. Ще излизам тази вечер.

— Веднага ли, господарю?

— Щях ли да те карам да бързаш така, ако имах търпението да изчакам нашите гости да приключат с вечерята си — рязко го запита Алексей. — Разбира се, че веднага.

— Както желаете, господарю.

Зиновия вдигна поглед и видя, че Ана продължава да гледа втренчено към мястото, където допреди малко бе седял съпругът й. На обикновено бледите бузи се бе появила нездрава червена сянка. Иначе, като се изключи лекия тик на лявото й око, тя бе замръзнала като камък.

Дори Иван не се осмели да се обади повече и вечерята приключи бързо. Зиновия бе силно угнетена от мисълта, че Иван ще стане неин учител и макар при други обстоятелства би оценила високо блюдата, сега печената яребица със сос от червени боровинки й изглеждаше също толкова безвкусна, колкото хилядолистната баница с пълнеж от задушени аспержи и лек сос със сирене. Иван обсипваше с комплименти готвачката Елисавета и поглъщаше всяка хапка с еднакво удоволствие, предизвиквайки удивлението на Зиновия, която взе да го гледа със страхопочитание как яде. Деликатната му конструкция изглеждаше неспособна да побере количествата, които бе погълнал и тя се чудеше откъде взема сили за подобни подвизи.

Когато за общо облекчение вечерята приключи, двамата гости се оттеглиха в стаите си. Княгиня Ана бе оставена да се прибере сама в покоите, които делеше на твърде големи интервали с Алексей. Дори скандалите им бяха за предпочитане пред самотата, която я гризеше отвътре и мъчителните видения на мъжа й в прегръдките на друга жена.

Нощта се оказа също толкова тежка за Зиновия, колкото изминалия ден. Сред мрачните сенки на спалнята нямаше нищо, което би могло да успокои страховете й, а идните дни и седмици навярно щяха да й донесат само печал. Ако Иван изобщо бе способен на нещо, то бе да предизвика някое нейно избухване, а и как, за бога, би успяла да се държи любезно и мило при подобни непоносими условия? Щеше да претърпи поражение още преди да е започнала!

Зиновия се мяташе в безсъница, неспособна да мигне, докато в мислите й бушуваше подобна буря. Чак когато те неволно се насочиха към полковник Райкрофт, тя се почувства странно успокоена и задряма, а сънищата й я поведоха към момента, когато бе притисната плътно до неговото искрящо мокро тяло.