Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (1)

Първа глава

Русия, някъде на изток от Москва, 8 август 1620 г.

Лъчите на залязващото слънце пронизваха тежката прашна мараня, увиснала над неподвижните дървета и смесваха своите трепкащи кървавочервени отблясъци с прашинките, сякаш заливайки с пламъци въздуха. Това беше мрачна поличба, защото червеникавият ореол означаваше, че мъките на изгорялата от жажда земя щяха да продължат. Палещата жарава на лятото и дългата засуха бяха опърлили равнините и оголените степи и безкрайното море от трева беше попарено от тях чак до гъсто преплетените си корени. Но тук, в района на смесените гори, разпрострели се на изток и север до река Волга, а на юг до Ока, гъстият лес понасяше сравнително леко засухата, макар тя да продължаваше да измъчва групичката пътници, които бързаха през безкрайната пустош.

През своя двадесетгодишен живот болярката Зиновия Зенкова беше видяла немалко от безбройните лица на своята родина. Те бяха неповторими като сменящите се сезони. Дългите, тежки зими представляваха изпитание дори за най-издръжливите, но с пукването на пролетта сред топящите се ледове и снегове се появяваха коварни блата, които в миналото се бяха оказвали достатъчно сериозна преграда дори за татарските орди, тръгнали на грабеж, както и за другите нашественици. Лятото пък беше като опърничава кавгаджийка. Топлите, приспивни ветрове и нежният ромон на дъжда навяваха покой, но понякога жегите безмилостно попарваха всичко, сякаш лятото си отмъщаваше на онези, които бяха проявили неблагоразумието да пътуват под жарещото слънце. Болярката Зенкова добре знаеше това, когато потегли от дома си. Бе убедена, че най-голямата опасност за нея самата и малката групичка нейни слуги и спътници бяха огромните задушливи и прашни облаци, които се надигаха под колелата на голямата й черна карета и подковите на конете. Беше ужасно трудно, ако не и невъзможно да се поеме дори глътка чист въздух. Както и да го погледнеше човек, условията изобщо не бяха подходящи за едно продължително пътешествие през Русия, особено когато се беше наложило да тръгнат толкова набързо и с такава неохота.

Ако не беше заповедта на цар Михаил Фьодорович Романов тя да се яви в Москва до една седмица, с ескорт от дванадесет конници от неговата стрелецка стража под командата на капитан Николай Некрасов, Зиновия не би и помислила да предприеме такова мъчително пътешествие, преди жегата да е намаляла. Ако заповедта не идваше от толкова високо място, тя би помолила за отсрочка, за да остане още малко в Нижни Новгород, та да почете по подходящ начин паметта на наскоро починалия си баща.

Зиновия сподави стона на отчаяние, който почти се беше изплъзнал от устните й. Знаеше, че си е чисто пилеене на сили една обикновена болярка да оплаква безпомощността си пред заповедта на всеросийския самодържец. Вестта, че с пристигането си ще бъде поставена под опеката на своята братовчедка, княгиня Ана Тарасова, допълнително помрачи и без това потиснатото й настроение. Но тя не можеше да не се подчини, макар и неохотно. Незабавното подчинение беше единственият благоразумен избор за всеки верен поданик. В крайна сметка тя беше дъщеря на покойния велик болярин Александър Зенков, а и за това — за нейно голямо съжаление — Негово Царско Величество благоволяваше да се погрижи за нея.

Царят не беше дал никакви обяснения защо я поставя под чужда опека, но мотивите му не можеха да бъдат обсъждани. Като се има предвид колко щедро беше удостояван с почести покойният й баща през последните години и неговите изключителни заслуги като посланик, подобно внимание не беше изненадващо. Но макар и двамата й родители да бяха починали, Зиновия трудно можеше да се примири с положението на безпомощно сираче или дори на млада жена, която се нуждае от чужда опека и закрила, защото беше прехвърлила възрастта, на която повечето девойки се омъжват.

Тя не беше нито невръстно девойче, нито просякиня, но към нея се отнасяха, сякаш е такава, гневно си мислеше Зиновия. После сърцето й се сви от страх, когато се сети за една по-вероятна причина за загрижеността на цар Михаил. Може би решението му се дължеше до голяма степен на вече дълго продължилото й моминство, особено ако му беше хрумнало, че този въпрос е бил занемарен от баща й. Покойният болярин Зенков се беше надявал, че някой ден тя ще открие любов, подобна на тази, която го свързваше с нейната майка Елинор. Макар да не й беше оказвал натиск да се омъжва и дори сякаш не проявяваше особено старание да й намери съпруг, Александър Зенков се беше постарал да осигури достатъчно добре нейното благополучие. Земи и други имоти бяха приписани на нейно име, а царят беше обещал, че те няма да й бъдат отнети след смъртта на баща й. Беше й осигурено най-доброто образование, което един болярин би могъл да пожелае за сина си, а след като майка й почина преди пет години, Зиновия беше започнала да му помага при дипломатическите обиколки и срещите му с чужди владетели, така че има възможността да пътува много в чужбина. Майка й беше англичанка, затова Зиновия говореше този език със същата лекота, както руския, а без затруднения се справяше и с френския, така че можеше да води официална кореспонденция и на трите езика. Великият болярин Зенков беше поверил цялата си дипломатическа преписка единствено на нея.

Облегнала ръка на тапицираната рамка на малкото прозорче на каретата, Зиновия притисна овлажнена кърпичка до челото си. Главата й внезапно беше взела да се замайва, повдигаше й се. Каретата се беше превърнала в инструмент за изтезания, чийто лудешки клатушкания и конвулсии не преставаха ни за миг, а колелата все така продължаваха да трополят и подскачат по набраздения път. Тътенът на подковите беше донякъде смекчен от мелодичното подрънкване на конската сбруя и звънчетата по хамутите. Въпреки това слепоочията й пулсираха от болка и я караха да стиска още по-силно очи, а щом ги отвореше, лъчите на залязващото слънце се забиваха болезнено в тях. Дори когато минаваха през горичка и Зиновия се осмеляваше да отвори очи, виждаше всичко окъпано в мъгла, чийто наситеночервен цвят почти се доближаваше до пурпурната тапицерия на каретата.

— Май нещо ви е неудобно, болярке? — снизходително попита самодоволно усмихнатият Иван Воронски.

Зиновия премигна няколко пъти, преди да успее да съсредоточи погледа си върху мъжа, който по чужда воля й беше наложен като спътник и защитник. Цялото й възпитание и способности не успяваха да смекчат ужасно неприятната мисъл, че скоро ще бъде поставена под опеката на непознати и че по пътя към тях я съпровождаше човек, за когото беше все по-склонна да се съмнява, че е симпатизант на поляците и неизвестно как оцелял католически фанатик, рожба на йезуитите на Сигизмунд. Мрачният, облечен в черно дяк, който сам се обявяваше за учен, беше запазил за неприветливата си особа цялата отсрещна седалка и оттам извираше непрекъснат поток от високопарни и сурови критики към самата нея и към нейната прислужница — ирландка. Надутото му показно благочестие го обгръщаше като ореол на достойно заслужена слава и когато сведеше дългия си остър нос към нея, Зиновия определено чувстваше, че той вече си е създал твърдо мнение за своята спътница и то не е добро. Не се съмняваше, че ако този човек се сдобие с властта на испанските инквизитори, тя щеше скоро да се озове в някоя висока, мокра и добре заключена кула на края на света, където да изкупва ереста си — само защото не беше проявила безусловната почит и преклонение, дължими на подобен човек, който стоеше над останалите смъртни. Надменността и арогантните му забележки по време на принудителната им близост, с които той сякаш искаше да провери доколко искрена е нейната лоялност, я дразнеха все повече и повече. Нямаше нищо конкретно, за което тя да се захване, но въпреки това общият им тон я накара да се усъмни.

— Горещо ми е. Мръсна съм — оплака се Зиновия и покрусено въздъхна. — Повдига ми се от това непрестанно друсане. Цялата съм в синини и толкова се уморих, че дори не мога да си спомня как се чувства отпочиналият човек. На всяка пътна станция трябваше да сменяме конете, защото бяха грохнали от умора. Умолявам ви, господине, кажете ми защо и аз да не съм капнала, щом цели три дни на нас като на животните не ни е позволено да си починем?

На седалката до нея Али Макабе неспокойно се размърда, сякаш за да изтъкне мълчаливо колко й е неудобно и на нея. Прислужницата ирландка изглеждаше много по-стара и далеч по-крехка, отколкото беше нормално за нейните шестдесет и две години. Пътешествието й се беше отразило доста зле, като почти беше пресушило нейната иначе неудържима енергия.

Пренебрежително усмихнат, Иван Воронски пое въздух, за да й отговори, но забеляза някаква буболечка, кацнала на тъмния му ревер. Дякът изглеждаше смаян от наглостта на насекомото. С демонстративна гнусливост го хвана с късите си, възлести пръсти и с отвращение го изхвърли през прозореца. Чак след това благоволи отново да вдигне поглед към Зиновия и да отговори с цялото си величие:

— Скъпа ми болярке, княгиня Ана съвсем ясно изказа желанието си да се върна бързо, за да не бъдат осуетени всичките й планове. Уважението ми към нейната воля и към царската повеля не ми позволява да направя нищо друго, освен да се подчиня.

Обезкуражена от спартанската му логика, Зиновия перна с пръсти своя ревер и сбърчи изящния си, елегантен прав нос при вида на облачето прах, което се вдигна от коприната. Тя беше купила пътния костюм на зелени и черни райета за доста голяма сума във Франция, но се съмняваше дали след това пътешествие ще може да го почисти достатъчно, за да го облече отново, дори и ако по някакво чудо Ана Тарасова се окажеше по-толерантна от дяка към чуждестранните й тоалети.

Като вдигна поглед, Зиновия видя подигравателно повдигнатите вежди на Иван, който наблюдаваше загриженото й лице, и изобщо не се усъмни към кого е насочен сарказмът му. Гневът й отново беше разбуден и внезапно тя почувства, че предпочита да понася праха и неудобствата на пътуването, отколкото дразнещата особа на Иван в своята карета.

— Дали ще бъдете така добър, господине, да ни обясните защо настоявахте да пътуваме само посред бял ден. Бихме могли да избегнем най-голямата жега, дори част от прахоляка, ако бяхме последвали съвета на капитан Некрасов да пътуваме през нощта.

— Нощта е царство на дявола, болярке, а една невинна душа би трябвало с боязън да пресича пътищата на демоните.

Зиновия вдигна очи към небето, молейки се то да я дари с достатъчно търпение. Дякът явно не разбираше, че вече бяха подложени на множество адски мъки.

— Предполагам, че вие няма от какво да се оплаквате, щом сам определяте как да пътуваме.

Минаха няколко секунди, преди Иван да преглътне иронията в думите й. Сетне предложи друго обяснение, по-приемливо от това, което беше благоволил да даде преди малко.

— В Москва се носят слухове, че банда изменници броди в тази област. Подобни безбожници не биха се поколебали да връхлетят върху невинните хора под покривалото на нощта и аз сметнах за по-благоразумно да пътуваме денем, за да не се подлагаме на опасността да бъдем нападнати.

— Това звучи разумно — отвърна сухо Зиновия. — Ако, разбира се, по някакво чудо оцелеем на този пек.

Иван изглеждаше толкова недосегаем за хапливите й забележки, колкото за несгодите на пътя.

— Ще си позволя да отбележа, болярке, че ако изпитвате известно неудобство, то се дължи единствено на вашето екстравагантно облекло. Един скромен сарафан би ви бил по-полезен, като същевременно щеше да е белег на свян, подобаващ на една руска девица.

Зиновия констатира, че склонността на Иван да намира грешки у другите продължава да я дразни точно толкова, колкото в началото на пътуването, когато той остро разкритикува европейската кройка на дрехите й. Плавно спускащият се по тялото традиционен сарафан щеше да прикрива по-добре формите й, но под и над него обикновено се носеха множество други дрехи, така че бе крайно съмнително дали щеше да я предпази по някакъв начин от жегата. Прилепналите дрехи, които носеше, явно дразнеха дяка и той не се и опита да скрие, че не може да понася стегнатите корсажи, подкрепяни от банели. Но пък от друга страна той също тъй малко харесваше и бухналите поли, чийто обръчи понякога достигаха наистина голяма ширина, както и разсипнически скъпите дантелени къдри и фльонги и високите твърди яки, чиято мода беше въвела покойната кралица Елизабет Английска. Дякът явно беше скандализиран от вкуса на Зиновия към луксозни и модни дрехи, които не отговаряха на непоклатимите му възгледи за прилично облекло. Може би ако тя облечеше някакво съответствие на мрачните му черни одежди, щеше да успее да смекчи донякъде сърцето му.

— Навярно сте прав — отвърна Зиновия, като не се поддаде на първия си порив да влезе в спор с изпълнения с предразсъдъци свой спътник. — Но съм пътувала толкова много в чужбина, че привикнах към модата на френския и английския двор и забравих, че тя би могла да се стори неприлична на някого.

— И там ви е грешката, болярке — побърза да отговори Иван Воронски. — Слава на Бога, че ме е дарил с волята и разума на светец, иначе щях да се отклоня от задълженията, които ми бяха поставени от княгиня Ана и щях да потърся друг начин за пътуване. Бог ми е свидетел, че не съм виждал друга руска девица, която толкова да е пристрастена към носенето на подобни вулгарни чуждоземни парцали.

— О, господине — гласът на Али беше изпълнен с едва овладян гняв, когато тя се осмели да се намеси. — Мога да разбера, че не си падате по това, което е прието в други земи, защото май не сте излизали извън това царство. Истина ви казвам, господине, там е съвсем друга работа, така си е. Ама хич не се съмнявам, че щяхте да ахнете, като видите с каква свобода благородни дами се разхождат и говорят съвсем открито с мъже, които нито са им роднини, нито свещеници. Кралица Елизабет беше една от тях. И в цяла Англия нямаше човек, който да очаква тя да бъде затворена в покоите си, нито пък да иска да я скрият от другите хора в някой палат, където да й прислужват само жени и някой и друг свещеник. Така си е, господине! Да можехте да си представите колко изискани важни лордове се трупаха около кралицата, а никой англичанин не си и помисляше, че това не е прилично!

Ъгълчетата на устните на Зиновия трепнаха и тя едва сдържа смеха си, докато дребничката прислужница разясняваше на дяка цялото му тесногръдие. Но усмивката й замръзна при последвалото гневно избухване на Иван.

— Отвратително поведение! Наистина, трябва да се замисля дали присъствието ми тук има смисъл след всички тези пътешествия, които е направила господарката ти. Боя се, че закрилата ми може да се окаже закъсняла.

Дребничката Али Макабе подскочи като ужилена. Тя не се беше отделяла от болярката от детските й години и завоалираното обвинение я разгневи.

— Да не би да казваш, че моето сладко агънце не е така невинно, както винаги е било! — Гневът на вече не младата прислужница се разпалваше с всяка минута и тя едва се сдържаше да не скочи от седалката. — Мога да ви уверя, сър, че в тази или в друга земя никой мъж не се е допирал с нечистите си ръце до моята господарка!

— Това трябва да се провери, нали? — възрази Иван. — В крайна сметка имаме само нейната дума за това.

Зиновия беше възмутена от гнусния намек на Иван и вече си беше поела дъх, за да му отвърне гневно, но размисли и реши да остави дребния дяк да си мисли каквото си иска, защото той явно нямаше да промени мнението си.

Али не споделяше нейната сдържаност.

— Като ви гледам как се возите в каретата на болярката, ядете от хляба й и я оставяте да ви плаща за стаите, в които спите, сър, не ви ли е минало през ума, че трябва да се отнасяте към нея с повечко уважение, просто да й покажете, че сте й благодарен.

Иван хвърли смразяващ поглед на непокорната дребничка прислужница и реши да я постави на мястото й.

— Зле са те възпитали, стара жено, и не знаеш как подобава да се държиш със светци. Иначе щеше да ти е известно, че благотворителността към тях е нещо, което им се дължи, особено от страна на хора, можещи да си го позволят. Явно отскоро си пристигнала в нашата страна, та не познаваш обичаите ни.

Прислужницата изгледа накриво мъжа и като си спомни за деня, когото дякът се появи на прага на болярката, я засърбя езика да бодне още веднъж самодоволната му гордост. Още с пристигането си, сякаш страхувайки се от самата мисъл да похарчи някоя и друга собствена пара, той обясни, че няма нито копейка и че единственото му богатство са дрехите на гърба и черния пътнически сандък. От този момент нейната господарка трябваше да се нагърби с издръжката му, сякаш той бе в правото си да изисква нейната щедрост. А не беше минал и ден от момента, в който Али го беше заварила да се опитва безуспешно да разубеди болярката, която се готвеше да даде една натъпкана кесия на млада майка, останала безпомощна с малката си дъщеря на пътната станция след внезапната смърт на съпруга си. И не стига опитът му да възпре благотворителността на болярката, а сякаш за да ядоса още повече Али, той се осмели да намекне, че дарението може да му бъде дадено на него, за да го предаде на Майката Църква. Али тогава едва успя да сдържи юздите на ирландския си темперамент. Неговото предложение я убеди, че той е далеч по-загрижен за собственото си преуспяване, отколкото за нуждите на бедните.

— Простете ми, Ваше Превъзходителство — обръщението беше доста пресилено, но Али не можеше вече да се сдържа да не прояви дълбокото си недоверие към този човек. Предишните му претенции за свято достойнство и възвишен дух винаги й звучаха като безсрамно самохвалство, а постоянните му оскърбления свидетелстваха за всичко, което не го касаеше пряко. — Но просто не ми се е случвало да видя истински светец от дълги години, макар че се намират някои и други, които се представят пред хората за такива. Вълци в овчи кожи, с други думи. Но не става реч за никой от присъстващите, като ви гледам какъв сте благ и милостив.

Тъмните вени по слепоочията на Иван се издуха под тънката му бледа кожа. Хлътналите му очички се впиха в прислужницата, сякаш само с усилие на волята си можеше да сътвори някое заклинание, което да унижи жената пред очите им. Провали се безславно, дори не успя да я стресне, защото сърцето на Али Макабе беше много по-голямо и храбро от това на която и да е прислужница, с която се беше сблъсквал по-рано. Фактът, че тя бе дошла преди повече от двадесет години от Англия с невестата на великия болярин Зенков и към нея се бяха отнасяли като към уважавана прислужница, я изпълваше с непоклатима лоялност и вяра в тези, на които служеше.

— Как се осмеляваш да се усъмняваш в авторитета ми! Аз съм представител на църквата!

— На църквата? — повтори със съмнение Али. — Има много такива, сър. В коя сте били ръкоположен вие?

Иван презрително изсумтя в отговор на недоверчивия й въпрос.

— Все едно, не знаеш името на манастира, старице. Той се намира далеч оттук.

Али почти очакваше да чуе подобен отговор, защото не за първи път Иван Воронски отбягваше разговорите за това къде и как е бил ръкоположен. Уклончивите му отговори само разпалваха любопитството й.

— А посоката, сър? Накъде се намира той? Нагоре или надолу?

За секунда изглеждаше, че Иван ще избухне, после тонът му стана оскърбителен.

— Ако притежаваше необходимите знания и разум, жено, щях да ти назова мястото, от което идвам, жено, но не виждам защо да си хабя дъха да обсъждам подобни въпроси с престаряла и оглупяла слугиня като теб.

Али гневно изсумтя и така се разтрепери от възмущение и ярост, че без малко да се изтърси от седалката. Зиновия нежно сложи ръка на рамото на възрастната жена, за да я усмири, и вдигна поглед към изпитото лице на Воронски. Тя не таеше особени илюзии, че ще успее да помири спътниците си, защото и двамата се гледаха с такава ярост, сякаш се готвеха да се бият до смърт. Все пак с надеждата, че ще може да предотврати още едно подобно сериозно избухване, тя съумя да си придаде умолителен вид и се обърна към мъжа:

— Караме се, защото сме твърде изнервени от несгодите на пътя, но ви умолявам и двамата да не продължавате с тези заяждания. Това само ще ни измъчи допълнително.

Ако Иван беше по-мекосърдечен или добродушен човек, може би щеше да откликне на молбата на Зиновия, защото изражението й беше наистина подкупващо. Може би дори щеше да се възхити от сиянието, излъчвано от нейните големи очи, обрамчени от гъсти мигли, които го гледаха умолително изпод извитите вежди. Те имаха рядко съчетание от разнообразни нюанси на зеления нефрит, които струяха като светлина от зениците и преминаваха в абаносово черно в края на ирисите. Би могъл също да оцени млечнобялата кожа, сега обагрена в нежнорозово по бузите, или поне да обхване с поглед крехката хубост на изваяните черти, а защо не и да забележи изящния нос, нежното очертание на устните или благородната извивка на нейната шия. И без съмнение ако беше човек с горещо сърце или дори ако в жилите му течеше кръв на истински мъж, той щеше да остане дълбоко впечатлен от безукорната й хубост. Но Иван Воронски не беше като другите мъже. Цялата си любов той запазваше за своята особа и беше по-склонен да повярва, че женската хубост е коварно оръжие, изковано от врага на човешкия род най-вече за да отклонява възвишени люде като него от пътя към небето.

— Заблуждавате се, болярке, ако смятате, че княгиня Ана няма да научи за това. Вие позволявате на вашата слугиня да ме оскърбява и аз ще й опиша това, без да спестя никоя подробност.

Съскащият глас на Иван, който изпълни всички ъгълчета на каретата, накара и Зиновия да се усъмни във връзките на Иван с подземния свят. Въпреки жегата навън тя усети, че потръпва, когато горящият му поглед се впи в нея. Отхвърляйки заплахата му, тя отговори със смразяваща искреност в гласа си:

— Кажете й каквото намерите за добре, господине. А може и на мен да ми хрумне, че е добре да предупредя Негово Величество за хората, които все още таят надежда, че някой полски претендент или поредния Лъжедимитрий могат да се настанят на трона. Сигурна съм, че патриарх Филарет няма да одобри симпатиите ви, като се има предвид колко наскоро беше пуснат от полския затвор.

Малките тъмни очи на Иван проблеснаха гневно, когато усети заплахата в думите й.

— За какви симпатии става дума? Никога не съм чувал нещо толкова необосновано! Откъде ви дойде наум това?

— Да не би да греша? — за своя изненада Зиновия, която вътрешно тръпнеше от безпокойство, успя да демонстрира увереност, каквато поне за момента не изпитваше. — Простете ми, господине, но всички ваши приказки, че е възможно някой пряк потомък на царя Иван Василиевич да е жив, не можеха да не ме върнат към спомена за двата предишни опита на поляците да качат свой човек на трона. Тогава те твърдяха, че са намерили възкръсналия син на цар Иван. Колко пъти Димитрий трябва да бъде извикван обратно към живота, за да поеме короната, след като беше убит като дете от Борис Годунов?

Иван мразеше да бъде предизвикван от жена, особено когато се случеше тя да знае и разбира достатъчно за събитията по света, за да стане опасна. Още по-вбесяващо беше да се окаже принуден да приспива подозренията й.

— Незаслужено се съмнявате в мен, болярке. Разказаното от мен бяха само откъслечни слухове, дочути преди месеци. Питая най-дълбоко уважение към царя, болярке. Наистина, нима бих бил тук, ако не се радвах на пълното доверие на княгиня Ана? — Той леко сведе глава, сякаш мълчаливо се кълнеше. — Въпреки вашите подозрения, болярке, аз ще ви докажа, че съм достоен придружител. Определено по-достоен от стрелците на Негово Величество, които в крайна сметка са само обикновени мъже, неспособни на по-възвишени чувства от егоистичната им похот.

— А какво бихте казали за вас, господине? — попита с нотка на скептицизъм Зиновия, като си помисли за храбрия капитан Некрасов, който с достойната си служба беше спечелил славата на безстрашен воин и галантен кавалер. — Нима вие достатъчно сте укрепили душата си със здрави стени срещу присъщите на смъртните изкушения и сте стъпили здраво на възвишените основания на светостта? Простете ми, господине, но си спомням как като дете чух един благ свещеник да ме предупреждава да не се смятам за някакъв дар свише на човешкия род, а със смирение да осъзная, че телесната ми обвивка е тленна и с горещо благочестие да потърся един по-възвишен източник на мъдрост и съвършенство, каквито на мен ми липсват.

— С кого съм седнал тук? Да не би с някой начетен учен? — разсмя се Иван, на пръв поглед с добродушен присмех, но зад думите му прозираше раздразнение. Той беше човек, отдал се по собствено решение на върховната задача да влияе на заблудените души, но никак не му бе лесно да запази добро възпитание при вида на някой, който отказваше да се преклони пред неговата значимост и се съмняваше във величието му. — Кой би могъл да предположи, че подобна мъдрост се крие в едно тъй крехко тяло. Ей богу! Какво ще стане тогава с отрудените дякони, които разлистват прашните ръкописи от отминали времена, за да се просветят?

Зиновия беше сигурна, че той й се подиграва заради нейната логика, която му се струваше безсмислена. Той си имаше своя схема на мирозданието и най-малко тя бе човекът, който би могъл да промени мнението му. Въпреки това не можа да се удържи да не отбележи:

— Когато някой тръгва с дълбоко вкоренена в разума му грешка, и да прехвърли трудовете на хиляди древни автори, той не става по-мъдър. Това трябва да отхвърли грешката си, а се придържа ревниво към нея.

— Вашата логика ме смайва, болярке.

Зиновия смело посрещна цинично усмихнатия му поглед и реши, че споровете с Иван Воронски са безсмислено начинание. По-благоразумно изглеждаше да се обвие в мълчание и да изтърпи по-нататъшните несгоди на пътуването, без да провокира нови бележки от негова страна.

Носена от четирите коня, каретата прелетя покрай една гъста елова горичка, а гъстите клони останаха да се поклащат след тях, докато потъналите в пяна, запотени жребци се напънаха да издърпат тежкия впряг на гребена на поредния хълм. Конете бяха на края на силите си заради тежкия път и непрекъснатото подканване, но кочияшът продължаваше да плющи с камшик над тях, изстисквайки последните им сили в стремежа си да стигне до най-близката пътна станция преди мръкване. Войниците от ескорта, чийто лица и дрехи бяха потъмнели от праха, мъжки се бореха да не изостанат от каретата, но си личеше, че дори тези обветрени ветерани започваха да се поддават на убийствената умора. Оставаше им още поне един изтощителен ден в път, преди да стигнат до Москва, и Зиновия беше уверена, че сред тях нямаше човек, който да не копнее като нея за почивката, която ги очакваше в близкото село през нощта. Всички бяха търпели несгоди достатъчно дълго, за да очакват с нетърпение края на пътуването. То сякаш нямаше свършване, а ужасните условия, безбройните часове, прекарани в лудешки клатушкащата се и подскачаща карета, се сливаха в едно пъклено изтезание, което бе сякаш нарочно създадено да отнеме последните остатъци от мъжество у всекиго.

Зиновия с гримаса се облегна на червените кадифени възглавници, стараейки се да не подскача на седалката, докато каретата вземаше поредния остър завой. Крайпътните ели шибаха тежко каляската, стряскайки пътниците вътре, но внезапно над пращенето от прекършени клони и тътена на копита се разнесе един по-оглушителен и страшен звук, който изтръгна уплашени възклицания и от тримата и ги накара да скочат стреснати от седалките си.

— Нападат ни! — извика внезапно паникьосаният Иван.

Сърцето на Зиновия замръзна от страх при пълната суматоха, която последва. Сякаш времето спря за миг, сетне един изстрел го задвижи отново. Още един мускет избумтя секунди след първия и екота му се разнесе в дълбините на гората. Отговори му гърмеж от пейката за лакеите от задната част на каретата, после петият изстрел накара сърцата им да се смразят от ужас, защото беше последван от болезнен писък, изтръгнал се от гърлото на слугата. Стоновете му още разкъсваха въздуха, когато кочияшът рязко спря каретата и тя застрашително се разклати. Не успяха да мигнат и вратата беше грубо отворена и тримата пътници се отзоваха пред зейналото дуло на голям кремъклия пищов.