Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (9)

ГЛАВА ОСМА

— Господине, смея да твърдя, че все още съм в опасност. Сребърния меч! Каква глупост! Такива имена си избират децата при игрите си на войници. Но подобни безсмислици не ме интересуват. Кой всъщност сте вие? Или — за да подчертая още веднъж — за кого се мислите?

Въпреки враждебността й, тихият му смях докосна нещо, скрито дълбоко в душата й.

— О, госпожице, аз съм точно това, за което се мисля — развеселен я увери той.

— И какво е то?

— На този въпрос вече ви отговорих. Истинското ми име няма нужда да знаете.

— Както изглежда и лицето ви също — сухо забеляза Кет.

— Би трябвало да ви е достатъчно обяснението, че служа на краля.

— Тогава внимавайте, защото съвсем подробно ще му разкажа за случилото се тази нощ.

— Бихте могли да му кажете, че ми се е удало да ви спася, въпреки че ми създадохте известни неприятности. Наложи ми се да се сражавам не само с многобройни нападатели, но и с вас.

— А аз мисля, че станах „момиче в смъртна опасност“ едва след вашата поява. До тогава се оправях съвсем добре и сама.

— Дете, което си играеше с меч… — високомерно отвърна той.

— Вие сте невъзможен! — гневно извика тя. — Какво толкова сте сторил? В рова можех да скоча и без ваша помощ. Много благодаря!

— О, не! — невъзмутимо отвърна той. — Липсваше ви смелост да го направите.

— Достатъчно съм смела! — изфуча тя. — Но от височината понякога ми се завива свят. Не я обичам особено.

— Тинята също.

— С нея ще свикна, защото все още я нося по тялото си. Както и ледените висулки, образували се между пръстите ми. — Непознатият сякаш едва сега забеляза окаяното й състояние. С две крачки се оказа до нея и я взе на ръце. — Пуснете ме долу! — гневно се бранеше Кет. — И сама мога да ходя…

— Да — потвърди с уморен глас той, — из гората, докато ви държат краката.

— И какво ви интересува това? Вие свършихте доброто си дело и ме спасихте от хората на Дьо Ла Вил…

— Но все още не сте под покрива на своя годеник.

Ужасена, тя опита да си поеме и прекрати да се съпротивлява, когато мъжът се наведе, за да я внесе през ниската вратичка на колибата.

— Значи възнамерявате да ме държите като ваша пленница, докато ме предадете на Дамиан Монджой?

— Госпожице, не сте никаква затворничка, вече бяхте освободена.

Дори и на светлината на огъня, запален от него, тя не успя да види ясно очите на непознатия.

— Вие служите на Монджой! — обвинително извика Кет.

Краткото му колебание не й убягна.

— Служа единствено на себе си. Монджой е барон на краля, граф, чиито земи граничат с вашите, човек, който полага усилия да запази кралството цяло, докато Ричард участва в един кървав поход. Моля ви, госпожице, кажете ми какво имате против един подобен рицар?

— Ричард никога не би ми наложил подобна женитба, ако имах възможността да поговоря с него.

Мъжът не особено внимателно я постави да седне върху малко трикрако столче. В светлината на пламъците Кет видя, че се намира в един вид ловна хижа, каквито благородниците често използваха.

Едно бе сигурно — тази част на гората не влизаше във владенията й, тъй както изобщо не познаваше колибата. Най-вероятно принадлежеше на Монджой. Тръпки пробягаха по гърба й.

— Стойте тук! — нареди рицарят. Черната наметка се развя зад гърба му, докато потъваше в нощта навън. Вратата се захлопна след него.

Къде ли отива? Кет размишляваше напрегнато. Не можеше да избяга с коня му, но пеша… Сигурно ще открие пътя за в къщи. Междувременно хората на Дьо Ла Вил трябва да са си отишли, а съседните барони навярно са чули за нападението. Те ще се застъпят за нея. Всъщност нямаше нужда да се връща в замъка, а трябваше само да открие Робин, в случай че успееше да се изплъзне от своя „спасител“.

Тя се изправи в същия миг, в който мъжът отново влезе в малкото помещение. В ръцете си държеше пълно с вода кожено ведро.

— Казах ви да не мърдате!

Кет гневно отметна косата си на гърба.

— Аз пък ви казах, че съм графиня и нямате право да се отнасяте така с мен… Ох! — слисано извика, когато непознатият коленичи пред нея, повдигна единия й крак и започна да го търка с парцал, който бе натопил в бистрата студена вода. Малките драскотини по ходилото й започнаха да щипят. За да запази равновесие, младата жена постави ръце върху раменете на мъжа и прехапа долната си устна. Той мълчаливо изми и другия й крак.

Кет се удивляваше на нежните докосвания на силните ръце на мъжа, изглеждащи почти неестествено големи в ръкавиците, които непознатият все още не сваляше. Когато миенето приключи, тя усети изпитателния му поглед.

— Дължите ми един отговор, госпожице. Какво ви отблъсква у граф Клифърд?

Тя рязко дръпна ръцете си от раменете на мъжа и ги постави в скута си.

— Той е нормандец.

— Както и кралят — напомни й непознатият.

— Но Монджой не е крал. — Кет импулсивно добави: — Преди няколко години го срещнах. Той е безсрамен и арогантен…

Това твърдение не се дължеше на случката в гората, а на една друга.

— Когато бе годеник на госпожица Олбрайт, в дома му извън Лондон се състоя тържество с танци. Между Хенри и Ричард се бе разгорял ожесточен спор и клетата жена седеше съвсем сама, докато Монджой тичаше да посредничи помежду им. Той се пъчеше из залата, раздаваше заповеди, минавайки напълно безразличен покрай годеницата си, изчезвайки отново, въоръжен до зъби. От едната му страна висеше дълъг меч, а от другата друг, по-къс. Ако и заради древния си нормандски произход и приятелството с Ричард, да се мисли за превъзходен рицар, той е всъщност варварин и грубиян.

— И вие вадите заключенията си от една единствена среща с този човек? — непознатият очевидно отново се забавляваше. В гласа му обаче имаше странна нотка, сякаш искаше да я обвини в лъжа. — Той обичаше годеницата си, госпожице.

Кет с нежелание вдигна рамене и се запита, откъде накъде непознатият реши, че е виждала Монджой само веднъж. За втората си среща с благородника не желаеше да си спомня. Тя приглади разрошените си коси и се изправи толкова достолепно, колкото й позволяваше разкъсаната нощница. Вместо да отговори на въпроса, тя обясни:

— Не мога да се омъжа за този човек.

— Защото е нормандец и варварин?

— Затова, а и по хиляди други причини.

— Казват, че бил истински герой. По време на похода бил спасил живота на Ричард.

— Вярвайте ми, той е диво животно, което по случайност ходи на два крака.

— Не желаете да си имате нищо общо и с Раймон дьо Ла Вил. Ако ви бе отвлякъл и се бе оженил за вас, сега нямаше да се тревожите за подобни неща.

Тя въздъхна.

— Никой мъж не е толкова отвратителен колкото Дьо Ла Вил. Мисля, че дори Монджой трябва да бъде предпочетен пред него.

— Ако можеше да ви чуе, навярно би се почувствал поласкан.

— Това е без значение. Не мога да се омъжа за него.

— Но кралят е заповядал! — рязко отвърна той, но веднага се овладя и стана. — Простете острия ми тон, госпожице. Имам мехче с вино. Каквото и да ни донесе бъдещето, тази нощ глътка вино, сгряно на огъня, ще ни се отрази добре.

Междувременно тя бе престанала да трепери, а нозете вече почти не я боляха. Въпреки това се чувстваше окаяно в разкъсаната си нощница и поради ситуацията, в която се намираше. Кет замислено наблюдаваше снажния непознат мъж в сребърна ризница. Трябваше някак да му се изплъзне, преди да е успял да я предаде на Монджой. Трябваше да се добере до лагера на Робин в гората, където щеше да се скрие, докато Ричард се завърне. Братовчед й и приятелите му трябваше да й се реваншират за многобройните случаи, в които им бе помагала.

Но как да избяга от този човек? Той бе толкова голям, силен, притежаваше невероятно самообладание и бе неумолим в решимостта си…

— Пуснете ме да си вървя! — безизкусно помоли Кет, докато той топлеше виното на огъня.

Мъжът се извърна и тя отново почувства пронизващият му, изпитателен поглед.

— Искате от мен да ви пусна?

— Преди малко казахте, че уважавате Ричард — напомни му Кет, изправи се и пристъпи към него. Умолително постави длан върху ръката му. — Имам приятели, които също почитат краля и ще се погрижат за мен. Освен това и сама мога да се пазя и умея добре да въртя меч, както знаете…

— Да, вие притежавате известни способности. Но както си спомням, не ми бе трудно да ви надвия.

— Защото бях уморена. Вече имах зад гърба си една тежка битка. Но съм опасна с меч в ръка и мога… — внезапно тя замълча, за да не издаде прекалено много. Двамата разговаряха на английски, древният саксонски език. Но сред хората от майчиния й народ имаше много, които пълзяха пред нормандските аристократи, за да напълнят кесиите си с нормандски жълтици.

— Значи трябва да ви пусна полугола из гората, госпожице, така ли? Това наистина би бил един благороден жест.

— Повярвайте ми, мога да се грижа за себе си. Ще ви се отплатя пребогато.

— И какво би струвала наградата ви, когато Монджой ми вземе главата?

— Няма да го направи.

— Твърдяхте, че е варварин.

Кет се усмихна толкова прелъстително, колкото можеше.

— Може би не е чак толкова лош и се отнася зле само с дамите. Моля ви, господине, пуснете ме да си вървя.

— Хм — замислено промърмори той.

— О, моля ви! — тихо повтори тя, повдигна се на пръсти и опита пленително да надникне в полускритите му очи. Робин неведнъж я бе уверявал, че била много красива. Можела да подмами в ада дори ангел. Наистина ли притежаваше подобна власт? — Моля ви — прошепна тя.

Той улови брадичката й с палеца и показалеца си, след което много нежно погали бузата й с облечената си в ръкавица ръка. Тя спусна мигли. Сърцето й биеше лудо, а по страните й изби руменина.

— Господине, проявете състрадание! — прошепна тя. Гласът й наистина звучеше убедително. Тя потрепери, нещо което съвсем не бе умишлено. Навярно защото той бе толкова близо до нея или затова, че я докосваше.

Трябва да успея да го подведа, гневно си мислеше тя. За тази цел обаче нямаше нужда от странните чувства, които неочаквано я бяха обзели.

— Моля, пуснете ме да си вървя — повтори тя и пръстите й погалиха ръката му. — Зная, че дълбоко в душата си сте добър човек. Обещавам ви…

Тя замълча слисана.

Мъжът отстрани ръката й, за да повдигне брадичката и надникне в очите й.

— Какво ми обещавате?

От дрезгавия въпрос по гърба й пробягаха тръпки.

— Вечната си благодарност.

— А ако желая повече от това?

Кет прокара език по устните си, опитвайки се да овладее ситуацията и да го подведе, но това не бе толкова просто.

— Вие сте Сребърния меч, един почтен мъж.

— Мъж от плът и кръв. Какво друго бихте ми предложили, за да спечелите свободата си? Целувка?

Объркана от горещите вълни, заливащи тялото й, Кет отвърна:

— Може би, когато пътя към свободата ми е открит…

— Целувка? Наистина ли?

След нейното кимване той попита:

— Трябва да измамя един мъж и може би да умра заради честта да получа една целувка? — при тези думи Кет вдигна глава, погледна го слисано в очите и на устните й заигра подигравателна усмивка. — Няма ли да легнете с мен, при положение, че съм готов да умра за вашата свобода?

— Ох! Пуснете ме да си вървя…

Смеейки се, той още по-силно стисна брадичката й, след което я отблъсна от себе си.

— Да ви пусна да си отидете, госпожице? Никога!

— Грубиян! — тросна му се тя и гневно заудря с юмручетата си ризницата на гърдите му, при което мъжът я сграбчи и притисна към себе си. Едва поемайки си дъх и почти неспособна да помръдне, тя все пак отчаяно се отбраняваше. Той съвсем бавно разхлаби прегръдката, улови я за китките и отново я постави да седне на столчето.

— Госпожице, постепенно започвам да губя търпение с вас. Не ставайте сега.

— Дано скоро да се печете в най-жестоки адски мъки!

Кикотът му отново я накара да изтръпне.

— Много бих бил доволен, госпожице. — Той посегна към виното, отпи и й предложи. — Но ако трябва да е още днес, ще ми правите компания, Кет дьо Монтрен. — Когато тя отблъсна предложеното й вино и ядосано обърна гръб на непознатия, смехът му стана още по-силен. — Мили Боже, постоянно се моля това да е последния път, когато се налага да спасявам някое момиче от смъртна опасност!

— За спасяване едва ли може да става дума.

— Щом така смятате. В ъгъла ще намерите легло с чиста, топла завивка. — Той пристъпи по-близо до нея, наведе се и топлият му дъх погали ухото й: — Ако това е вашият ад, госпожице, то тази нощ ще го споделим. Възползвайте се!

Тя не помръдна от мястото си и мъжът продължи шепнешком:

— Ако в тъмното не успеете да намерите ложето, ще ви помогна с удоволствие, по присъщия си вежлив и внимателен начин…

Още преди той да довърши, тя скочи на леглото.

— Моля, спестете ми вежливостите си! — трескаво се покри с една от кожите. — Боя се, че не бих го понесла.

— О, напротив, госпожице.

Тя му обърна гръб, без да отговори. За нейно учудване, леглото бе меко и удобно. А което бе още по-чудно — тя бързо заспа.

Докато пращящият огън бавно догаряше, мъжът се приближи на пръсти до ъгъла и се взря в нея. Петната от тиня не можеха да накърнят красотата на чертите й, а още по-малко завивката от дивечова кожа можеше да заличи спомена за съвършеното й тяло.

Колко нежна и мила изглеждаше насън. Но не биваше само заради това да забравя хапливия й език. В душата му се бореха противоречиви чувства.

— О, да, госпожице, ще го понесеш — прошепна той. — Още дори и не предполагаш какво ще ти се случи!

Колко непреодолимо бе желанието да я докосне, да я има за себе си и да я закриля…