Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Робин отново се опита да ги вразуми.

— Простете, ако ви прекъсвам, но веднага трябва да се присъединим към хората си, иначе безценният товар ще ни се изплъзне.

— Да, наистина. — Сребърния меч се поклони пред Кет. — Препускайте към къщи, госпожо Зелени ръкави.

— Престанете да ми заповядвате — предупреди го тя.

— Кет, моля! — помоли Робин. — Както винаги безкрайно съм ти благодарен за новините, но сега трябва да отидеш на сигурно място.

Кет не мислеше да отстъпи ни най-малко. Обезоръжена, тя се взираше в очите на Сребърния меч. Цветовете на гората се отразяваха в сините очи, които сякаш пръскаха искри.

— Нищо няма да ми се случи — увери братовчед си тя.

— Какво би казал съпругът ти, ако знаеше къде си, Кет? — попита Сребърния меч. — Приеми желанието ми за негово!

Дали момичето за кратко не се поколеба? Както и да е, след това капризно вирна брадичка.

— Както много добре знаеш, не съм избирала съпруга си. И няма да позволя на никой мъж на тази земя да ме командва.

— Със сигурност той смята за свое право да те вразуми.

— Тогава ще трябва да го науча на нещо по-добро.

— Бихме ли могли да обсъдим това по-късно? — предложи Робин.

Не им оставаше нищо друго. Един разбойник тичаше насреща им, огромен като мечка, със сива брада и блестящи тъмни очи, носещ странното име Малкият Джон. Въпреки височкия ръст и набитата си фигура той тичаше бързо като елен. Умееше да върти меч и да изстрелва стрелите си право в целта, но любимото му оръжие бе тоягата, с която можеше да повали дузина мъже, смятащи, че той е недостатъчно въоръжен.

— Идват по северния път — трескаво съобщи той — и са извънредно предпазливи. Около петдесет войници, въоръжени до зъби. Ако не ги нападнем в теснината, може и да загазим.

— Естествено. — Робин се обърна към Сребърния меч. — Да тръгваме!

Дамиан невярващо гледаше как съпругата му възсяда коня си, за да ги последва. Малкият Джон вече се бе втурнал, подобно на старогръцки бегач. Конят на Робин препусна след него и Кет се готвеше да се присъедини към братовчед си, но Дамиан насочи коня си към нея и улови юздите на кобилата й. Момичето слисано се взря в рицаря.

— Ако веднага не ме пуснеш…

— Какво тогава?

Тя се наведе към него.

— Тогава ще те издам на мъжа си и ще гледам как те нанизва на меча си или увисваш на бесилото.

— Ще ме обеси ли, дори ако разбере, че ти си госпожица Зелени ръкави?

— Да!

— А ако аз го надвия?

Тя повдигна вежди и Дамиан се ядоса, защото не можеше да долови израза на очите й под тъмнозелените сенки. Щеше ли тя да съжалява за смъртта на Монджой?

— Пусни ме! — изфуча тя. — Или сама ще се погрижа за това, да увиснеш на въжето.

— Ако упорстваш, ще те завържа на онзи дъб.

— Няма да посмееш!

— О, напротив.

— Робин ще ти пререже гърлото.

— Едва ли.

Сега тя промени тактиката си.

— Няма да се включа в близкия бой, въпреки че отлично въртя меча, а ще заема позиция заедно със стрелците на Робин върху някое дърво…

— В отряда на принца също има стрелци. А ти ще приличаш на птица, кацнала на някой клон, която човек без усилия може да свали.

— Тогава ще се скрия зад някоя скала…

— Оставаш тук.

Кет светкавично го удари с камшика си през ръката и Дамиан слисан изпусна юздите на кобилата, която веднага препусна.

Ако рицарят не яздеше Луцифер, тя щеше да му се изплъзне, но опитния боен жребец настигна кобилата, препречвайки й пътя. Дамиан скочи на земята и смъкна Кет от седлото. Извън себе си от гняв, тя ругаеше и отново замахна с камшика си, но мъжът без да се колебае я завлече до един дъб. Въпреки крясъците и дивите й заплахи, той за завърза за стеблото с една ивица зелен плат, която откъсна от наметката й. След това се увери, че е добре вързана, но не прекалено стегнато, така че импровизираното въже да се врязва в китките й.

— Значи така се отнасяш с мен! — фучеше тя. Качулката бе паднала от главата й, няколко къдрици от прибраната й коса се бяха измъкнали и обрамчваха красивото, поруменяло от гняв лице. — Когато не ти изпълняват заповедите и когато някой не пада на колене пред теб, в употреба влиза грубата сила. Чудесно! Няма ли да поискаш и още нещо сега, когато съм така безпомощна?

— Безпомощна като тигрица… — разбрал намека в думите й, той занемя, недоумяващ дали трябва да се смее или да я зашлеви. — Кет не си спомням да съм ти правил някакви предложения. Ти бе неотклонно решена да ме отклониш от пътя на добродетелта и честта.

— Чест! Ти жалък мерзавец! — изфуча тя и на Дамиан му се стори, че вижда сълзи в очите й. — Твърде охотно прие предложението ми, за да ме предадеш след това.

— Нищо не съм ти обещавал. — Дамиан не биваше да остава повече тук, тъй като Робин имаше нужда от помощта му, за да надвие силния отряд на Джон. Но рицарят коленичи и се взря в очите на момичето. — Какво толкова ужасно съм ти сторил, Катрин? Да не би мъжът ти да те насилва? Бие ли те? Толкова ли е ужасен? Да не би да живееш в земния ад, недокосната от радостите на небесния рай?

Тя сведе златисторусите си мигли.

— Нищо не разбираш от тези неща!

— Да не би да има отвратителни брадавици? Лош дъх? Или какво?

— Това, което намирам за най-ужасно е, че прекалено много си приличате. Един саксонски негодник и нормандската му версия.

Той се изправи, разгневен на Кет и на себе си. Трябваше да внимава, иначе Кет щеше да открие още много други общи черти между него и мъжа си, въпреки че говореха на различни езици.

— Какво очакваш от Монджой, когато жена му се навърта из гората с някакви си разбойници?

— Той не знае за двойния ми живот — без да се замисля го увери тя.

— Може би трябва да бъде осведомен.

Тя вдигна глава ужасена.

— Ти се шегуваш! Мъжът ми може и да е верен на Ричард, но ако узнае, че подкрепям прословутия Робин Худ… Тогава може би ще реши да прогони всички разбойници от тази гора.

Мускулите по лицето на Дамиан трепереха. Очевидно тя все още смяташе мъжа си за безмозъчен диктатор. И както преди бе решена да рискува живота си тук, насред гората. Но това бе последното й бягство, той бе решен да се погрижи за това. Дамиан се наведе.

— Сега нямам време. Скоро ще се върна и ще те развържа.

Когато той се отправи към коня си, тя извика:

— Ами ако те убият? Ако избият прословутия сребърен меч от ръката ти и прережат това гърло на негодник! Какво тогава? Трябва ли да си умра тук? Проклятие, веднага ме развържи!

Изпита известно удоволствие от това, да я остави тук. Усмихнат Дамиан се метна на седлото, притисна пети в хълбоците на коня и препусна след Робин и Малкия Джон. Този път много щеше да внимава, за да излезе жив от битката.

Кет слушаше тропота на копита и не можеше да схване, в какво опасно положение се намира. Не бе възнамерявала да участва в нападението, а само да стои наблизо, в случай че има нужда от помощта й. От срещата си с Монджой насам, тя избягваше да участва в сражения. Един единствен път бе хвърлила камък срещу един от хората на принца, за да го отклони и даде време на Малкия Джон отново да вземе тоягата си, която бе изпуснал.

Но днес, след завръщането на Сребърния меч, едва ли щеше да има нужда от помощта й. Тя с всички сили опитваше да се освободи, след това вдигна поглед към небето, шепнейки:

— Защо така съм наказана — с един властолюбив нормандец за съпруг и този саксонец, който отнема последните остатъци от свободата ми!

Всемогъщият не отвърна нищо и тя скръцна със зъби. Колкото по-дълго теглеше въжетата, толкова по-здраво те се впиваха в китките й. Най-сетне момичето овладя гнева си и си наложи да се успокои. Ако търкаше парчетата плат, с които бе завързана, в кората на дървото, може би щеше да ги протрие.

Кет се хвана на работа, но скоро загуби търпение и започна да проклина Сребърния меч.

Нито повей на вятъра не раздвижваше въздуха, нищо не шумолеше в листата. Наоколо цареше гробовна тишина, нарушавана от време на време единствено от цвърченето на птиците. Гората сякаш се бе притаила в очакване на нещо. Наистина, чудесна ситуация! Само ако приближеше някой див глиган или някоя змия пропълзеше към дървото… Или пък, ако мъжът й минеше наблизо със свитата си… Момичето не знаеше с каква цел бе напуснал сутринта замъка. Откак научи за пленяването на Ричард, Монджой изглеждаше подтиснат и затворен в себе си.

Възможно ли бе да се появи наоколо? Тя отново се зае да търка връзките в кората на дървото, пришпорена от мисълта, че Дамиан можеше да я открие тук.

„Естествено не се боя от него“ — говореше си тя. Какво още можеше да й стори, след като вече ръководеше живота й, раздаваше команди в собствения й дом и спеше в леглото й?

Ох, защо трябва постоянно да мисли за него? И щом се бе зарекла да го мрази, защо не бе по-последователна? Защото бе неуязвим за омразата й? Или защото бе започнала да го харесва? Умееше добре да се отнася с хората и рицарите го уважаваха. Занимаваше се с всеки един от тях, за да опознае силните страни и слабостите му. Бе отишъл и при селяните-арендатори и бе останал доволен, че покрай работата за господарите в замъка, намираха време и за собствените си ниви. Всички жени възхитени зяпаха подире му, което особено гневеше Кет, която не можеше да не признае, че съпругът й изглежда доста внушително, яхнал врания си жребец, с великолепната наметка, гъстите си черни коси и блестящи сребристи очи.

А може би наистина заслужаваше възхищение. Той бе толкова силен и надежден. Край него Кет се чувстваше защитена от принц Джон и Дьо Ла Вил. Ами прекрасните усещания, които будеха дланите и устните му по голата й кожа! Дамиан бе внимателен и нежен любовник, въпреки че Кет все още вярваше, че когато се любеха в мислите си той прегръща един дух — този на скъпата му Алиса.

Кет знаеше толкова малко за него. Но това, което междувременно бе научила, почти бе в състояние да я накара да го харесва. Момичето въздъхна дълбоко. Не, наистина не го намираше за толкова лош. И ако трябваше да е честна пред себе си, тя тръпнеше в очакване на всяка следваща нощ в брачното ложе, на лудешката страст и безметежния сън в обятията му. Да, след време можеше и да го обикне…

„Глупачка“ — сложи край на тези мисли Кет. — „Това копеле те напердаши тогава в гората…“ Само че тогава той не я познаваше и никога нямаше да опознае госпожица Зелени ръкави, ако не я намереше тук, вързана за едно дърво. Момичето решително започна да търка парчетата плат, с които бе завързана в кората на дървото и облекчено въздъхна, когато те най-сетне се разкъсаха. Момичето се изправи, изтръска мръсотията от зелената си наметка и туниката, след което се зае да разглежда наранените си китки. Но болката бе възнаградена.

Тя се впусна към кобилата си, метна се на седлото и в галоп препусна по тясната пътека. Когато наближи пътя, тя накара кобилката си да премине в по-бавен тръст.

До слуха й достигна грохотът на битката, звън на стомана, пронизително цвилене на коне, мъжки викове.

Сърцето на Кет заби лудо. Тя скочи от седлото и внимателно си проправи път през гъсталака към пътя, надничайки между клоните.

Робин бе разположил стрелците си по върховете на дърветата и те очевидно са били почти безпогрешни, защото по земята лежаха рицари със стърчащи от телата им стрели. Някои от попаденията бяха в гърлото или в окото.

Всеки от тези мъже е имал избор. Кет знаеше, че Робин никога не напада, преди да е предложил на противниците си да свалят оръжие и да напуснат гората. Винаги постъпваше почтено, но… През този ден клането бе ужасно. Толкова много мъртви! А битката все още продължаваше. В средата на пътя бяха спрени две коли, натоварени с откраднатите от манастира скъпоценности. Хората на принц Джон, всичките на коне, бяха образували кръг наоколо и се отбраняваха. Сребърния меч, Робин, Малкия Джон и още много други бяха увлечени в отчаяната схватка. Толкова много мъже, биещи се и умиращи в гаснещата светлина на отиващия си ден, на фона на красивата гора. Кет ужасена затаи дъх, когато видя един от другарите на братовчед й да пада прободен от меч в гърба — дребничкият Нат от Хънтингтън. Той се строполи по лице с изцъклени очи. Рицарят, който го бе пробол, размахвайки меч приближи към Робин. Братовчед й, зает в битка с двама рицари, не забелязваше промъкващия се зад гърба му неприятел.

— Робин! — изкрещя тя, излизайки на пътя, без да мисли за собствената си сигурност.

Извади меча, който отново носеше със себе си, само за да се защитава, вмъквайки се между конника и Робин. Непознатият се извърна към нея и Кет умело отби удара на меча му. Ръката й потрепера от страховития сблъсък на остриетата. Използвайки предимството на коня си, рицарят можеше да вложи много повече сила в ударите си, отколкото Кет.

— За Бога, Катрин! — Робин прободе един от мъжете срещу себе си и се отправи към нея, но другият продължи да го преследва.

Качулката се свлече от главата на Кет и рицарят срещу нея свирна с уста, след което се разсмя.

— Една жена се бие на страната на разбойниците, приятели! Бързо насам!

Внезапно тя се оказа обкръжена. Никой не смееше пръв да я доближи, тъй като момичето учудващо добре въртеше лекия меч на баща си, порязвайки някои от ръцете, пресегнали се към нея. Конниците обаче я изтикаха встрани от пътя, далеч от Робин и хората му, които можеха да й помогнат. Скоро мечът изхвърча от ръката й, а Кет пронизително изпищя, когато първоначалният й противник я сграбчи и метна на седлото си.

— Това е госпожа Монджой! — извика някой. — Да я оставим жива и да я вземем за заложница! Какъв ли откуп ще плати за нея съпругът й?

— След като сме я хванали тук в гората? — усъмни се друг. — По-скоро ще съсече пратеника, носещ му такава лоша вест!

Кет отчаяно се съпротивляваше срещу облечените в ръкавици ръце, които я стискаха.

— Ако веднага не напуснем гората, няма да имаме възможност да поискаме никакъв откуп — обясни на мъчителя й един от хората на Джон.

— Да, тя ще осигури безпрепятственото ни оттегляне! — мъжът, който държеше Кет, обърна коня си. — Робин Худ! Тук имаме една пленница, която ви викаше по име! Пуснете ни да продължим пътя си, иначе ще й прережа гърлото!

Звънът на мечове незабавно стихна и над гората легна гробовна тишина.

— Хвърлете меча си, разбойнико! — заповяда конникът, измъкна един кинжал от ботуша си и опря острието до гърлото на Кет. Тя не смееше да диша.

Робин пристъпи, отчаяно вперил оглед в нея.

— Не! — донесе се до слуха му хрипкав звук. — Не хвърляй меча си, Робин! Няма да посмее да ме убие, иначе ще го настигне отмъщението на Монджой…

— Ако се наложи да ви убия, Монджой никога няма да научи! — осведоми я мъжът. — А ако и без това не се измъкна жив от тази гора, тогава нищо няма да е от значение за мен. Хвърлете меча си, Робин Худ, тогава ще я оставя жива и ще я взема със себе си.

Отново се възцари тишина, в която сякаш се долавяше жуженето на хладния нощен въздух. Внезапно се чу нечий глас.

— Стой! — Сребърния меч спря черния си жребец зад Робин с готов за стрелба лък. Стрелата бе насочена право към конника, вещаеща смъртна опасност. — Веднага пуснете дамата, или ще умрете!

— Ножът ми е опрян на гърлото й…

— А моята стрела сочи право в окото ви!

— Ще я убия!

— Това е последният ви шанс!

Сребърния меч имаше право. Кет усети треперещите пръсти на мъжа, острието, пробождащо кожата й, капещата кръв… Тогава до слуха на момичето достигна свистене, усети ужасно разтърсване. Тя извика, когато усети ножа да се отделя от гърлото й. Хватката на пръстите, които я държаха се разхлаби и рицарят се свлече от коня, повличайки я със себе си. Строполила се по лице на земята, тя с растящ ужас видя стрелата, стърчаща от окото на мъжа.

В гърлото й се надигна нов вик и момичето вече не можеше да престане да крещи, без да възприема грохота на битката, който отново бе взривил горската тишина. Обзета от дива паника тя направи опит да се изправи, но наметката й бе здраво затисната под мъртвия.

Силни ръце я сграбчиха, разкъсвайки дрехата под тежките доспехи. Останала без дъх, тя съзря сребристосивите очи иззад шлема на Сребърния меч.

— О Боже… — прошепна тя.

— Много рядко смъртта предлага хубава гледка — приглушено обясни той и свирна на жребеца си. Животното послушно приближи, забавяйки ход, Сребърния меч вдигна Кет на седлото и се метна зад нея.

Битката почти замираше. Две трети от хората на принца безжизнено лежаха на земята, а останалите бяха свалили оръжие и молеха за милост.

„Робин сигурно ще ги пощади“ — помисли Кет и изтръпна. Когато тези мъже напуснеха гората, щяха да разкажат за случилото се. Всичко това щеше да достигне до принц Джон. И до мъжа й.

Този проблем изглежда не интересуваше никой друг, освен нея. Бандитите завързаха на гърба ръцете на пленниците и наредиха мъжете в редица. След това Робин, подпомогнат от няколко свои другари разтовари плячката на крадците.

— Ах, погледнете този кръст! — извика той. — Виждали ли сте някога по-блестящо злато? Няма да има крал Джон, докато добрият Ричард е жив, пък било то и в някоя тъмница. С парите от този кръст бихме могли да откупим освобождаването на Лъвското сърце, приятели.

Внезапно от дъното на една от колите се разнесе вик на ужас.

— Що за плячка е това? — попита Робин.

Малкия Джон дърпаше изящна, облечена в син лен ръка и една жена падна от колата право в обятията му. Чернокоса и приказно красива, с големи тъмни очи. Възмутена тя се изплю в лицето на великана и по посока на Робин, който стоеше на покрива на втората кола. Кет слисана наблюдаваше как братовчед й пребледня.

— Как смее да плюе по теб, Роб? — извика тя, но нито Робин, нито жената й обърнаха внимание.

— Наистина — съгласи се Сребърния меч. — Колко странно, че една жена се отнася толкова непочтително с братовчед ви!

Кет заби лакът в ризницата на гърдите му, след което наостри слух, защото Робин разговаряше с тъмнокосата красавица.

— Радвам се да те видя отново.

— Значи си станал разбойник! — отвърна тя.

— Да, такъв съм — с дълбок поклон потвърди той.

— И тези улични псета са твои съучастници?

— Много моля! — възпротиви се Малкия Джон.

— Всички те са от моите хората, а ти, Мариан, си колкото моя, толкова и тяхна пленница — забеляза Робин. — Тези „улични псета“ са мои приятели.

Един тих глас му напомни:

— Имаме още много работа.

— Да, разбира се, простете, че за малко се отклоних, скъпи приятели. Мога ли да ви представя госпожица Мариан? Неин баща е сър Матю Уилър от Уилтшър, а преди да научи, че не съм особено обичан в двора на принц Джон, тя бе моя годеница.

Дъхът на Кет секна. Не бе и подозирала за подобен годеж. От друга страна, вече дълги години Робин бе разбойнически главатар. Значи тази връзка трябва да бе разтрогната преди доста време. Но изглежда нито Робин, нито Мариан бяха забравили случилото се между тях. Те се гледаха очи в очи, а помежду им лежеше някакво странно, взривоопасно напрежение.

Сребърния меч уви ръка около кръста на Кет, вдигна я от коня и я свали на земята. Когато момичето слисано сбърчи чело, той обясни:

— Смятам, че трябва да се намеся. — След това подкара жребеца си към колите. — Робин! — викът му прекъсна някаква невидима мрежа, която изглежда бе оплела повечето от присъстващите. — Аз ще отведа госпожица Мариан в лагера, докато ти тук наглеждаш работата. Госпожице Мариан, бихте ли ме съпроводили, моля… Като гостенка, а не като пленница?

За най-голямо учудване на Кет, тя пое ръката, която мъжът й бе подал.

Той я вдигна на седлото, метна се зад нея и махна с ръка по посока на Робин. Преди да препусне, Сребърния меч обеща на Кет:

— Ще си поговорим по-късно.

Мариан любопитно я наблюдаваше, а след миг двамата изчезнаха между дърветата. Кет ги проследи с поглед, раздирана от противоречиви чувства — гняв, възмущение, ревност? О, не! Тя дълбоко пое въздух. Още веднъж Сребърния меч я бе спасил, за да я свали после от коня и да качи друга жена, очевидно обичана от Робин.

Кет замислено наблюдаваше братовчед си, чийто замечтан поглед издаваше повече, отколкото сам Роб подозираше.

— Погрижи се за плячката! — заръча той на Малкия Джон и скочи от колата. След това нареди на слабичкото хубаво момче на име Уил да охранява пленниците и се отправи надолу по пътя.

Кет го последва и трябваше да мине известно време, докато той я забележи. Изненадан, Робин се извърна към нея.

— Мили Боже, момиче трябва да яздиш към къщи! — той я взе в обятията си. — Разбра ли изобщо, че се отърва на косъм от смъртта? Що за мъж съм аз! Да не мога да укротя собствената си братовчедка. Колко пъти съм те молил…

— Робин, това копеле щеше да те промуши, ако не бях ти се притекла на помощ.

— Да, така е — съгласи се той и дълбоко въздъхна. — Но никога не бих разменил живота си за твоя, Кет.

— Твоят е скъпоценен — с болка в гласа отвърна тя.

— О, не. Вече си омъжена и най-сетне трябва да престанеш с безобразията. Представи си, какво би станало, ако този негодник те бе убил! — той докосна гърлото на момичето и показа пръстите си, с полепнали по тях капчици кръв, потекла от малката раничка.

Тръпка на ужас премина по тялото й.

— Е, все още съм жива.

— А нашите пленници? Трябва ли да съсека всички тях? Ако ги пусна, ще раздрънкат навсякъде за това, което са видели. А те разпознаха жената в зелена туника.

— Може би трябва да поговоря с тях. Възможно е да се присъединят към хората ти. Принц Джон няма особено да се зарадва, когато ги види да се връщат без скъпоценния си товар.

— Може и да си права — Робин се бе опитал да я слуша внимателно, но мислите му бяха другаде.

— Защо не си ми разказвал за нея? — тихо попита тя.

— Няма нищо за разказване. Ричард тъкмо се бе възкачил на трона, когато Мариан и аз се влюбихме. Тогава кралят поде кръстоносния си поход. Веднъж бях свидетел, как един от приближените на Джон едва не обезглави някакъв селянин, който бе убил елен. За да спася бедния човечец, трябваше да убия негодника и тогава се роди легендата. Много хора ме смятаха за разбойнически главатар, а влиянието на Джон растеше… — той сви рамене. — Може би съдя Мариан не съвсем справедливо. Баща й бе дребен саксонски земевладелец. Малко преди смъртта си той я повери под опеката на Джон Плантагенет. Навярно е считал това за разумна постъпка или тя сама го е пожелала, не зная. Във всеки случай тя развали годежа.

— А преди малко те заплю — гневно подхвърли Кет.

— Винаги съм презирал законите, както и ти. Защо още не си се отправила към къщи?

Тя не отговори. Конски копита изтрополиха по каменния път и двамата се обърнаха. Сребърния меч се връщаше без хубавата Мариан.

— Не се безпокой, Робин, оставих момичето при твоя приятел, добрия монах. И мисля, че тя междувременно свикна с мисълта, че ще трябва да прекара известно време в гората. А сега ще откарам госпожица Зелени ръкави у дома.

— Не! — възпротиви се Кет. — Не мога да се върна в къщи, Робин. Не и сега. Когато тези мъже проговорят…

— Те няма да проговорят — прекъсна я Сребърния меч насред думата.

— Но…

— Нашите пленници няма да напуснат гората. Тези дванадесет рицари искат да поживеят още известно време и затова ще се присъединя към хората ти, Робин. Ако предадат нея, загубен си и ти, това им е добре известно. Ела сега, Кет. Нека ти помогна да се качиш.

Отчаяна тя се обърна към братовчед си.

— Робин, аз…

— Трябва да направиш каквото ти казва, Кет.

Тя се приближи към черния като катран жребец.

„Значи едно предателство спрямо мен, би било и предателство спрямо Робин? Знае ли той всъщност, че най-добрият му приятел, благородният Сребърен меч, безскрупулно ме предаде?“

Сребърния меч безмълвно обви ръка около кръста й и я вдигна на седлото.

„Навярно Робин ще се възпротиви“ — мислеше си тя, но братовчед й гледаше по посока на лагера и дори не се сбогува с тях. Той сякаш дори не забеляза, че жребецът сви от пътя по една тясна горска пътечка.

— Разполагам със собствена кобила — хладно обясни тя.

— Тя е избягала — отвърна Сребърния меч. — Навярно скоро ще я намерим.

— Мога да се прибера и пеш.

— Възможно е, но не бива да рискуваме.

— Да бе останал при чаровната госпожица Мариан! — изфуча тя.

Внезапно враният жребец се закова на място.

— Струва ми се, че ревнуваш.

— А на мен ми се струва, че непрестанно се възползваш от изкуството си да прелъстяваш.

Усмихнат, той скочи от седлото и я придърпа в обятията си. Кет се ужаси от самата себе си, тъй като разбра, че наистина е ревнувала от момичето.

— Само ако знаеше, как ме омагьосваш… — тихо призна той. — От първата ни среща насам, ден и нощ мисля за теб.

Тя гневно се опита да го отблъсне.

— Защо тогава ме изпрати да стана пленница на Монджой?

— Исках да знам, че си в безопасност.

— И да получиш възнаграждението си от Монджой? — саркастично попита тя. — Възнаградени ли бяха поне малко усилията ти? — близостта му я безпокоеше. Колко много приличаше на Дамиан. Не само на ръст, а и по заповедническото, предизвикателно държание…

— Възнаграждението си получих през онази нощ — дрезгаво отвърна той.

— Пусни ме! — прошепна тя.

Мъжът обаче не обърна внимание на молбата й.

— Защо толкова се противиш да се върнеш в къщи? При един нормандски граф? А какво смяташ за мъжа Монджой?

— Не зная какво имате предвид. — Или може би все пак знаеше, но не намираше думи. Как можеше да му обясни, че от ден на ден все по-малко мрази съпруга си и дори се радва на нощите, на безметежното спокойствие в обятията му? Че е възхитена от ума и обаянието му и че би могла да се влюби в него? Не. Всичко това не можеше да му признае. А освен това бе глупост. Никога не би се влюбила в един нормандски барон, въпреки цялата страст, която той буди у нея. — Той е мой… — колебливо замълча тя.

— Какво? — за нейна изненада Сребърния меч разтърси раменете й почти нежно. С усилие си пое дъх, объркана и относно чувствата, които будеше у нея рицаря.

— Той е мой враг.

— Най-верният служител на Ричард, кълна се.

— И нормандски барон.

Нямаше ли известно разочарование в погледа му? В гласа му прозвуча по-строга нотка.

— Във всеки случай, аз не съм твой враг, Катрин. И вярвай ми, мислите ми се въртят постоянно около теб. — Настойчивият му глас звучеше искрено. Тъй като не знаеше какво трябва да каже, Кет само поклати глава. Той я накара да се обърне и момичето видя кобилата си да пасе само на няколко стъпки от тях, в сенките на високи дървета.

— Прибирай се в къщи! И остани там! Защото следващия път ще те вържа с дебело въже, което няма да можеш да разкъсаш.