Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Дамиан стоеше от външната страна на крепостния ров, в гората, и проучваше очертанията на крепостната стена. Твърдината не се отличаваше особено от замъка Клифърд, но имаше по-подходящо разположение и високи здрави стени. Крепостният ров представляваше превъзходна преграда за нежелани посетители. Това не бе някаква си мръсна локва, тъй като строителите се бяха постарали да го свържат чрез отводнителна система с Лейк Ур, красиво и чисто, подхранвано от много потоци езеро.

При вдигнат мост и рицари, разположени по бойниците и кулите, замъкът можеше да устои на каквото и да било нападение или обсада. Земите на селяните-арендатори лежаха извън крепостните стени, в очертанията на които се намираха занаятчийските работилници на ковачи, бъчвари, дърводелци, каменоделци и много други занаятчии. Дамиан отгатна по очертанията на замъка, че под помещенията за живеене се намират складовете за хранителни провизии, зърно и сеното за животните, а в една от кулите се съхраняваха оръжието и доспехите.

Скъпоценно притежание. Дамиан трябваше да е щастлив, че е спечелил всичко това. Заради него се бе отказал от битката за Ерусалим, но сега размяната не му изглеждаше съвсем неизгодна. Сега, когато освен замъка Клифърд притежаваше и крепостта Ур, Монджой се превръщаше в един от най-влиятелните английски барони, поне тук, на север. Разполагаше с необходимата власт, за да изпълни желанието на краля и да осуети намеренията на принц Джон и алчните му съучастници. Сега трябваше да обуздае само нея…

Тази мисъл отново събуди гнева му. Трябваше да укрепи току-що придобитата си собственост, на която досега се бе възхищавал. Горещи чувства нахлуха в сърцето му.

— Не искам да ти причинявам болка, момиче — прошепна той през зъби. Но истина ли бе това. Кет бе сторила всичко за да му се изплъзне, бе заложила дори добродетелността и честта си, отнемайки по този начин изконното право на бъдещия си съпруг. Ами ако Сребърния меч не бе самият Монджой…

Тя се бе решила на подобна постъпка не от любов към Сребърния меч, а от ненавист към Монджой. Един единствен път бе прочел в очите й по-нежни чувства — по време на трогателния разказ за голямата любов между родителите й.

Трябва да имаше и други емоции, които я движат. Очевидно обичаше Робин, страстно и енергично се застъпваше за селяните и със сигурност не й липсваше смелост.

Внимание, каза си Монджой, тя неусетно се промъква в сърцето ми… Да, Катрин бе храбра и дяволски красива, а и умееща да се бие като малка тигрица. Въпреки че Дамиан знаеше за подвизите й като госпожица Зелени ръкави, видяното надмина всичките му очаквания.

За съжаление граф Дьо Монтрен прекалено я бе разглезил и сега тя трябваше да научи някои неща. Съпругът й трябваше решително и хладнокръвно да я обуздае…

Хладнокръвно? Въпреки че кръвта във вените му кипваше, само щом си помислеше за нея? От една страна изпитваше желание да я сграбчи и избие от хубавата главица целия й глупав инат, а от друга безумно я желаеше, искаше отново да опита от сладостите, с които го бе дарила през изтеклата нощ, подобно на опияняващо вино, на което човек не може да се насити.

Сега, когато сватбата им бе толкова близо, как трябваше да се отнася с вироглавата си годеница? Впечатляващ въпрос… А как ще се държи тя? До сега не бе издала намеренията си пред Монджой, но и без това той скоро ще ги научи. Той се метна върху жребеца Луцифер, неизменният спътник и боен другар Луцифер, язден от Сребърния меч, и го подкара към замъка.

Дамиан присви очи, съзирайки своя управител, сър Джеймс Къртни, да препуска към него по подвижния мост.

Явно нещо не бе наред. Дамиан притисна с бедра хълбоците на коня и посрещна ездача на края на моста. Видимо обезпокоен, червенокосият луничав мъж дръпна юздите на коня си.

— За Бога, какво се е случило? — извика Дамиан.

— Тя… е изчезнала.

— Кой?

— Госпожица Катрин. Както наредихте, женитбата бе разгласена из всички села. Кухненският персонал се зае с приготвянето на празничните блюда. Отец Якоб пристигна навреме. И когато камериерката се качила, за да извика господарката си, госпожицата я нямало.

Обзет от сляп гняв, Дамиан сви юмруци. Дяволите да я вземат! Тя бе просто неизчерпаема!

Проклятие! Значи се върти наоколо, без нито за миг да й хрумне мисълта, че Дьо Ла Вил може да я издебне някъде. Ако паднеше в ръцете му, преди да е венчана пред Бога и хората…

С голи ръце ще го убия, закани се Дамиан, но няма да му позволя да докосне това, което ми принадлежи.

— Значи сте сигурен, че е изчезнала?

— Да, господине. След като камериерката ни съобщи това, претърсихме всяко кътче от замъка.

— Може би просто се крие. Хората й биха могли да я скрият, смятайки че й оказват голяма услуга.

Сър Джеймс поклати глава.

— Съмнявам се. Камериерката й е пребледняла от притеснение. Разбира се бихме могли да ги попритиснем, но…

— Тогава няма да се различаваме от хората срещу които се борим. Как, по дяволите, е успяла да избяга?

— Залата бе строго охранявана, кълна се.

А аз сам държах моста под око, разсъждаваше Дамиан. Кой бе излязъл или влязъл в замъка? Няколко селяни на път за нивите си, няколко момчета с гъските си. Дали не се бе преоблякла?

— Господине, внимателно оглеждах лицата на хората, които влизаха в залата или напускаха замъка — уверяваше управителят. — Госпожица Катрин да не е вещица?

— О да, въпреки че не вярвам във вещици — беззвучно отвърна Дамиан. Или все пак има нещо подобно? Внезапно Монджой си спомни за Ари, тъмната нощ в пустинята сякаш отново усети пясъка и видя блестящите звезди. Арабинът бе предрекъл, че тази жена ще го измами. Така и бе станало. Същата, описана от Ари, красавица — момиче с морскосини очи, ясни и бистри като ромолящ поток, с коси като лееща се слънчева светлина…

— Липсва ли някой кон? Говорихте ли с конярите?

— Да, разбира се. Тя язди сива кобила на име Елиша, но не е взела нито нея, нито някой друг кон.

— Значи е избягала пеш и ще я открия.

— Ще дойда с вас. Позволете ми да извикам останалите…

— Не, ще я потърся сам. Върнете се в замъка и се погрижете за сватбените приготовления.

— А ако не я намерите…

— Правете каквото ви казах! — заповяда Дамиан. Гневът пълзеше по тялото му като треска. — Ще я намеря!

„Ще успея ли наистина да я открия?“ — питаше се той. Гората бе огромна, а тя би могла да се скрие навсякъде. Не. Ще отиде право при Робин.

Монджой дръпна юздите, Луцифер се изправи на задните си крака, изпръхтя възбудено и препусна като вятър.

 

 

Следобедните сенки вече се сгъстяваха, когато Кет напусна тунела. Въздухът в гората бе ясен и приятно хладен, а момичето имаше усещането, че е обгърнато от мека зелена завивка, която носи утеха и спокойствие.

Отлично познаваше тази част на гората. Тук, по брега на кристалночистия поток, бе избуяла особено сочна трева. Клоните се сключваха над главата й като балдахин, през който тук-там прозираше небето. Известно време бягаше с всички сили, за да се отдалечи възможно най-бързо от замъка, но въпреки че следваха позната пътека, краката й бързо се умориха. Дали вече са открили бягството й?

Може би разполагаше с още малко време. Трябваше да открие някой от съгледвачите на Робин и да се приюти при братовчед си, при когото нищо не можеше да й се случи. Навярно той нямаше да одобри постъпката й, но това нямаше никакво значение. Той щеше да й помогне, а тя няма да уронва авторитета му. Не след дълго ще се раздели с него и ще потърси закрила при приятели от Лондон, при които би могла да изчака завръщането на краля.

Най-добре би било, да се обърне към Елеонор Аквитанска. Възрастната вдовица на Хенри, все още влиятелна дама, обичаше по-малкия си син Джон, но познаваше слабостите му, вината за които прехвърляше върху покойния си съпруг, чийто любимец бе принцът.

По времето на Хенри тя бе лежала в затвора. Веднага след смъртта на баща си, Ричард бе заповядал да я освободят. Сега възрастната дама се наслаждаваше на свободата, властта и независимостта си. Съпруга на двама крале — Людовик Френски и Хенри Английски, тя доброволно се бе разделила с първия си мъж, а дъщерите й бяха сестри по бащина линия на крал Филип.

Надживяла и двамата си съпрузи, тя се придържаше към прагматичен светоглед, но притежаваше известен усет към романтиката и приключенията. Така че сигурно щеше да разбере, че Катрин не се противи на кралската воля, а само иска да говори с владетеля и да му изложи молбата си.

Когато се обърна назад, тя видя кулите на замъка да се издигат високо в небето между дърветата. Твърде лесно се предаде пред Дамиан Монджой. Напусна дома си, хората, чието добруване зависеше от нея.

Вярно, женитбата бе жребият на жената в този свят. Макар и жертва, бракът може би трябваше да бъде приет. В случай, че напусне Англия тя нямаше да е в състояние да помогне на Робин, а като съпруга на Монджой би могла да научава много, важни за братовчед й неща.

Зъзнейки тя продължи нататък. Не постъпваше ли като глупачка? Ако Монджой бе проявил малко повече разбиране… Но сега бе вече твърде късно за подобни мисли. Междувременно се бе спуснал мрак. Вече нямаше връщане назад. Кет бе съвсем близо до убежището на Робин.

Неочаквано стомахът й изкурка. Кога за последен път бе слагала нещо в устата си? Няколко залъка хляб и сирене в колибата и нищо друго. И вино! Онова вино, което бе замъглило мисълта й, бе я подтикнало към лекомислие и бе придало на ласките на един непознат магическа сила…

— О, по дяволите всички мъже! — изруга тя и виновно вдигна очи към небето. — Прости ми, Всемогъщи, но те наистина са негодници!

Не получи отговор от Всевишния, а от стомаха си, който отново се обади. Кет трябваше да потърпи, докато открие Робин. Тя се отправи към един поток, надявайки се, че глътка студена вода би заглушила за миг глада й.

Коленичи сред сенчестата зеленина покрай брега, утоли жаждата и изми лицето си. Преглъщайки студената вода, Кет притвори очи и потрепера. След това отново се наведе, за да отпие още глътка и замръзна от ужас. Във водите на потока се отразяваше фигурата на някакъв конник, която се очерта още по-ясно, когато вълничките утихнаха. Момичето се извърна невярващо.

Мъжът не носеше наметка, а и сякаш не чувстваше вечерния хлад и не изпитваше ни най-малко съчувствие към печалното положение на момичето. Молбите й би пропуснал край ушите си така, както шумоленето на вятъра. Носеше само риза от кафяв лен, тъмни панталони и туника с фамилния герб, а на краката си — високи ботуши. На кръста му висеше меч.

— Станете! — строго заповяда той. Тя го гледаше като замаяна, не можейки да осъзнае, че е заложила всичко на карта, за да извоюва свободата си, но отново е загубила. Дъхът й секна, когато мъжът извади меч, приближи се, все още без да слиза от седлото, и допря острието до гърлото й. — Станете! — гневно повтори ездачът.

Тя се подчини, изправи се и направи опит да заобиколи коня, но зорките очи на мъжа я следваха неотклонно като сребърни остриета. Как бе попаднал на следите й? Кет отлично познаваше тази част на гората, а той — не! Но момичето очевидно се лъжеше, иначе мъжът не би я открил толкова бързо.

— Що за страхливец сте вие, Монджой? — предизвикателно извика тя. — Да заплашвате една жена с меч…

— А каква страхливка сте вие, госпожице? Да избягате от мъж, който желае само да ви защити!

Дамиан сне меча. Очевидно нямаше сериозно намерение да я заплашва. Просто я бе принудил да се изправи, с присъщия маниер, с който командваше хората от обкръжението си.

Пред Кет лежеше полянка, граничеща с тъмен гъсталак, през който тежкият боен кон може би нямаше да успее да се провре. Тя се взря в очите на Монджой и се втурна покрай него, но само след миг чу зад себе си тропот на копита и конят препречи пътя й.

Отчаяно смени посоката, но отново безуспешно. Няколко пъти опита щастието си и винаги Монджой я настигаше. Най-сетне спря изнурена и сведе глава. Бе негова пленница, колкото и непоносима да бе тази мисъл.

— Откажете се, госпожице! — тихо я предупреди той. — Уморявате и двама ни.

— Очевидно не достатъчно.

Мечът отново докосна брадичката на Кет, принуждавайки я да отвърне на погледа на Монджой.

— Ако не друго, то никога няма да съм толкова уморен, че да се откажа от намерението си да ви укротя, госпожице. Но търпението ми не е безкрайно, така че престанете да се противите! Всичко свърши! — Той прибра меча в ножницата и подаде ръка на годеницата си.

— Не можете просто така да заграбите замъка ми! — извика тя.

Известно време Монджой я наблюдаваше мълчаливо, след което въздъхна.

— Не заграбвам замъка ви, а само го укрепвам и увеличавам силата на защитниците му. Дайте ръка!

Тя преглътна конвулсивно, след което прие помощта на благородника, предложил да я качи на седлото. Така обаче нямаше как да избегне съприкосновението с мускулестите му ръце и бедро. Поне не яздиха дълго. Скоро достигнаха подвижния мост, където конят на Монджой премина в лек тръс.

— Имаме гости — топлият му дъх погали ухото на Кет.

Тя трепна. Дали принц Джон не се бе върнал, за да прогони годеника й и да я омъжи за Дьо Ла Вил?

Монджой трябва да бе усетил страха й, защото тихо се засмя.

— Спокойно, госпожице, не е принцът. Виждате ли флаговете, които се развяват на вятъра! Цветовете на Аквитания. Кралицата-майка ни е дошла на гости.

— Елеонор! — с облекчение въздъхна Кет. Не бе успяла да се добере до Лондон, но кралицата майка сама идваше при нея.

Те навлязоха в двора, където дузина прислужници се въртяха около конете и колите с багаж или бързаха нанякъде, нарамили сандъци, торби или бурета. Кет нетърпеливо се извърна, все още в прегръдката на Монджой.

— Пуснете ме да сляза! Елеонор е тук! Има толкова много работа…

— Няма да се отделяте от мен и веднага ще се оженим, госпожице!

— Но кралицата майка…

— … ще разбере. — Той скочи от седлото, пое я на ръце и я свали на земята.

— Не мога да се омъжа така!

— Мили Боже, искате още отлагате церемонията ли? Ще застанете мигновено пред олтара, пък ако трябва и гола, така както майка ви е родила!

— Наистина ли, това звучи забавно! — долетя благ, мелодичен глас. Двамата се извърнаха и видяха Елеонор да приближава към тях.

Катрин не знаеше възрастта на тази жена, но предполагаше, че е най-малко около шестдесетте. Въпреки това бе хубавица. Вървеше с леки стъпки, а тъмните й очи грееха. Заговорническата усмивка подхождаше на малките бръчици, които прорязваха лицето й. Не бе трудно да се забележи, че винаги е готова да се присмее на света и самата себе си. Умееше да пази достойнството си, а и животът все още й предлагаше многобройни приятели. Тя въодушевено разпери ръце.

— Катрин, сладка моя! И вие Дамиан, хубав дяволе! Просто е прекрасно да ви видя заедно.

Кет триумфално прегърна кралицата, мислейки:

„Сега ще те сложат на място, Монджой!“

Но той не изглеждаше ни най-малко разтревожен.

— Идвате точно навреме за сватбата ни, Ваше Величество.

— Ах, много се радвам! — Елеонор се усмихна на Кет. — Обичам сватбите. От мен става чудесна кума, не е ли така? — тя видя как Кет пребледня и учудено попита. — Какво има, дете мое? И защо не сте облечена за случая. Може и да е някоя сватба надве-натри, но все пак…

— Ох, аз…

— Катрин бе в гората, за да утоли жаждата си от един поток — смеейки се я прекъсна Дамиан. — Водата тук не й е вкусна.

— О! — Елеонор любопитно разглеждаше Кет. — Сега, Дамиан, ако ми дадете малко време, ще ви помогна при подготовката…

— Тя имаше достатъчно време на разположение, Ваше Величество.

— Но момичето има нужда от подходяща рокля.

— Тя се качи горе, за да се изкъпе и преоблече и внезапно изчезна в гората.

— Ах… — малко объркана сбърчи чело Елеонор, след което обви ръце около Кет. — Нашата домакиня няма да ме остави сама. Това би било неучтиво, не е ли така? — Очевидно Кет си бе глътнала езика и кралицата я притисна към себе си. — Нали не сте забравила маниерите си?

— О, не, Ваше Величество — отвърна Кет, забила поглед в прашната земя на двора.

— Тогава възможно най-бързо ще ви приведа в подходящ вид — все още с ръка върху рамото на Кет, Елеонор я въведе в замъка, който й бе добре познат, тъй като често го бе посещавала, откакто Ричард се възкачи на трона.

В залата за гости цареше оживление. Прислугата бе заета с приготвянето на голямата празнична трапеза. Очевидно никой не допускаше възможността церемонията да не се състои. Мари даваше наставления на Хауърд и когато съзря господарката си, поруменя притеснена. Прислужниците на кралицата все още тичаха насам-натам, заети с внасянето на багажа, който при всичките й пътувания бе огромен.

— Ето я и Мари! — извика Елеонор. — Ела горе колкото е възможно по-бързо, за да направим прическата на господарката ти.

— Да, Ваше Величество! — Мари стори дълбок поклон.

Елеонор бързо поведе Кет нагоре по стълбите към спалнята и веднага след като вратата се затвори след тях, попита без увъртане:

— Какво става тук?

Това бе последният шанс на Кет и той трябваше да бъде използван. Тя се хвърли на колене пред Елеонор и улови ръката й.

— Ох, госпожо! Толкова съм благодарна, че пристигнахте! Моля ви, предотвратете тази женитба!

— Това пък защо? — недоумяващо попита Елеонор.

Кет вдигна глава и срещна погледа на кралицата.

— Защото не мога да се омъжа за този човек! Той е жесток и студен…

— Синът ми Джон би искал да ви ожени за Дьо Ла Вил и за целта има на своя страна не само меча му, неговия и този на рицарите си, но е получил и известна сума пари, от които очевидно постоянно се нуждае — хладно отбеляза Елеонор.

— Да, зная. Но само ако можех да поговоря с Ричард…

— Защо?

— За да му кажа, че би трябвало да има някой по-подходящ рицар, само не този!

Кралицата енергично издърпа ръката си.

— Но Ричард е заповядал да се омъжите за Монджой.

Надеждите на Кет се изпариха. Естествено, Ричард винаги е бил любимец на Елеонор. В нейните очи той бе безпогрешен.

— Но…

— Монджой е идеалният мъж за вас, Катрин. Земите му граничат с вашите. Заедно ще представлявате непобедим противник, достатъчно силен, за да възпрепятства алчните кроежи на Джон.

Все още на колене, Кет наблюдаваше как кралицата отваря различни сандъци, изваждайки от тях рокли, туники и була. Момичето се изправи и приближи, за да направи един последен опит.

— Елеонор, вие не разбирате! С този човек мога да изпадна в сериозни затруднения.

— Какво имате предвид?

Кет би желала да признае истината, но не смееше.

— Той… той вече е бил сгоден и…

— Със сигурност е имал метреси, любовници и обикновени леки жени с дузини — невъзмутимо отвърна Елеонор. — Такива са мъжете. — Тя вдигна една великолепна синя диадема. — Но поне не се е забавлявал с овце, подобно на скъпия Хенри — тя докосна бузата на Кет, усмихвайки се развеселена. — Трябва да сте благодарна.

Овце! Само защото Розмънд Клифърд бе дъщеря на овчар! От всички любовници на покойния Хенри, Елеонор се гневеше единствено на нея и се бе проявила като толкова ревнива, че много хора я обвиняваха за убийството на Розмънд. По това време кралицата бе в затвора, но очевидно дори Хенри бе убеден, че тя има вина за смъртта на любимата му.

Това са безполезни мисли, каза си Кет. Става дума за моето бъдеще. Признай какво си сторила, подканяше се тя. Все пак вината не бе само твоя. Сребърния меч те подведе… Но Кет не можеше да се реши да го издаде. Елеонор можеше да съобщи това на Монджой и той щеше да погуби Сребърния меч, което всъщност би било справедливо наказание. Въпреки това Кет не можеше да го допусне. Един ден тя сама щеше да си отмъсти на този презрян негодник… или не. Той защитаваше гората от влечуги като Дьо Ла Вил и Робин имаше нужда от него.

А тя самата? Кет за миг притвори очи.

Ако трябваше да се омъжи за Сребърния меч, не би се бояла толкова от първата брачна нощ. В обятията му би могла да се предаде на онази странна, омайваща магия…

Кралицата я наблюдаваше очаквателно.

— Имате ли да ми кажете още нещо?

Кет безмълвно поклати глава.

— Монджой със сигурност ще спечели любовта ви — смяташе Елеонор.

— Съмнявам се.

— А вие ще бъдете готова да минете през огън и вода заради него.

— Никога!

— Много по-скоро отколкото си мислите! Ах, тази синя рокля е съвсем подходяща. Свалете тези ужасни парцали и я облечете!

Мари влезе, носейки голяма чаша, поклони се на Елеонор и се обърна към господарката си.

— Мисля, че глътка вино ще ви се отрази добре.

— Да, определено! — весело извика Елеонор. Тя измъкна чашата от ръката на камериерката, отпи и я подаде на Кет.

Без да се колебае Кет я изпи почти до дъно, след което изтръпна. Вино! То й бе докарало тази беля на главата! Но наистина й действаше успокояващо. Преди да разбере какво става, тя се оказа облечена в светлосиня рокля и туника в кралско синьо. Седеше пред тоалетната масичка, а Елеонор и Мари се занимаваха със златистите й къдрици.

Кралицата тъжно въздъхна.

— Ах, още помня сватбата си с Хенри. Притежавах областта Аквитания, която бе трън в окото му, но това не ми пречеше. Беше впечатляващ мъж. Какви бурни дни само! Целият ни, изпълнен със събития живот бе пред нас. Ох, как ви завиждам!

— На мен! — рече Кет.

— Разбира се. Спечелили сте за съпруг чудесен рицар. Очарователен и опасен. Ах, какви безценни приключения ви предстоят! Не след дълго ще го боготворите.

Да боготвори Монджой? Странен трепет обхвана Кет. Спомни си нежното докосване на ръката му, когато седеше във ваната, думите му.

„Държанието ми ще зависи единствено от вас.“ — После се досети за думите му в гората. Не искал да заграби замъка й, а само да увеличи силата на защитниците му.

Ще има ли край битката помежду им? Не, тя току-що започва… тази нощ, когато Монджой открие, че невестата му не е девствена. Тя срещна погледа на Елеонор в огледалото.

— Но по-късно ненавиждахте крал Хенри.

Елеонор прехапа долната си устна, взряна в нищото или в далечното минало.

— Не, никога не съм го мразила. Година след година се борех с него, молех се за смъртта му, за да си възвърна свободата, но когато умря, плаках. Никога не престанах да го обичам. Никой от двама ни не знаеше какво е истинска обич. Може би на вас, Катрин, ще се отдаде възможност да научите. Ако това стане, не пропускайте шанса си! В живота няма нищо по-хубаво. Нито земи, нито богатства или корони не могат да се мерят с любовта. Хенри и аз позволихме да бъдем заслепени от блясъка и забравихме човечността и любовта. Навярно вие ще сте по-умна, Кет. Монджой е великодушен човек, а и изглежда божествено, не е ли така, Мари?

— О да! — усърдно потвърди камериерката.

— И със сигурност е невероятен любовник! Един ден ще го обикнете, Катрин.

— Никога! — треперейки отвърна Кет.

Елеонор тихо се засмя.

— Той няма да ви остави друг избор.

„Да,“ — каза си на ум кралицата — „тя ще познае любовта.“ И страданието на ревността, както и много други мъки. А може би не. Малко мъже получават дар като Катрин дьо Монтрен. А никой рицар не е бил по-верен, отколкото Монджой на Алиса. Никой не е бил по-верен на Хенри и Ричард. И никой не умее така да омагьоса една жена… Тя се засмя, надявайки се, че ще им бъде дарен щастлив брак. А ако ли не? Тогава поне две големи имения ще се обединят и Монджой ще разполага с необходимата сила и власт да му върне тъпкано на Джон, това невъзможно момче.

— Е, вече приключихме. Катрин, готова ли сте да застанете пред олтара?

— Не!

Елеонор плесна с ръце, смеейки се.

— В залата за гости ви очаква един нетърпелив годеник. Мари, подай ни чашата още веднъж. Господарката ти трябва да я изпие до дъно. Повярвай ми, скъпа моя, тази последна глътка ще ти помогне да намериш верните думи.

Дали пък кралицата не бе права? Във всеки случай, когато, водена от двете жени, напусна стаята си, Кет не се чувстваше вече толкова нещастна. Не й бе непоносим и видът на Монджой в края на стълбището. Това й даде сила, докато мъжът не улови ръката й, не усети стисването на железните му пръсти и не прочете триумфа в сребристосивите очи.

Не виждаше нищо друго. Знаеше, че свещеникът стои пред тях и го чуваше да произнася своите думи. Тогава Монджой стисна пръстите й толкова силно, че момичето извика. Но очевидно бе изрекла това, което очакваха от нея, тъй като церемонията продължи.

Монджой изрече брачната клетва с ясен глас. Кет стисна зъби. Копеле! Значи вече бе негова жена и нищо не можеше да се направи. Но тя никога няма да му позволи да триумфира над нея. Не, не се боеше от него…

Свещеникът ги обяви пред Бог и пред присъстващите за мъж и жена. Монджой се обърна към невестата си. Сребристите му очи пръскаха искри, а чувствените му устни се разтеглиха в злобна усмивка. И тогава той я целуна.