Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Колко неспокойно спеше годеницата му! Самият той, след дългото люшкане с кораба и уморителната езда из севера, изпитваше крещяща нужда от сън.

Точно тогава сър Джеймс Къртни, управител на замъка на Монджой, още почти от вратата му бе съобщил, че в негово отсъствие принц Джон и негодниците от свитата му се навъртали наоколо, а Раймон дьо Ла Вил навярно бил замислил нещо.

И наистина. Принцът и бандата му кръстосваха горите за да се забавляват с беззащитните селяни. По щастлива случайност Дамиан пристигна точно навреме, за да защити бедното момиче от Дьо Ла Вил, а по-късно и годеницата си, ако и тя да не изпитваше благодарност към него за това.

Кет безутешно се мяташе върху леглото, като че ли в борба с адски демони. Тя извика тихо, отхвърли завивката, оставайки почти гола. Въпреки тинята, напластена по косата и кожата й, младата жена изглеждаше удивително красива. Дамиан наблюдаваше възхитен как отблясъците от огъня играят по тялото й, а желанието му растеше. Разкъсаната нощница разкриваше повече, отколкото скриваше. След като се бе обърнала по гръб, заоблените й гърди напираха изпод ефирния ленен плат, под който ясно се очертаваха издатините на тъмните набъбнали зърна.

Дамиан с усилие преглътна. Изведнъж жената замахна срещу въображаем противник, хвърли се настрани, а разкъсаната дреха се уви около добре заобления хълбок и съвършените й бедра. Мъжът процеди през зъби тиха ругатня, забелязвайки, че е проговорил на родния си нормандски френски. Но Сребърния меч бе англосаксонски благородник и не биваше да пропусне да наругае досадното момиче и на английски.

Известно време се забавляваше с мисълта да каже истината на графинята, но след това се отказа. По-добре не. Тя се отвращаваше от нормандеца Монджой и мъжът не се реши да сподели, че освен спасител е и неин годеник. Възнамеряваше да премълчи и за приятелството си с Робин, защото щом е решена да предаде Сребърния меч…

За последиците, които би довлякло подобно действие от нейна страна, не му се мислеше. Наистина, на раменете си носеше глава на благородник, но не рядко и подобни глави падаха на дръвника. Така че яздейки из горите под името Сребърния меч, той рискуваше всичко. Да е проклет, ако позволи да умре заради своенравната си годеница. Ричард наистина бе научил и одобряваше защитата на короната в негово отсъствие, дори и да го дължеше на хора, поставени извън закона. Но в момента кралската власт бе в ръцете на Джон и ако узнаеше истината, принцът щеше да отнеме владенията на Дамиан и да нареди да бъде екзекутиран.

Благородникът с въздишка поклати глава. Подобни размисли не водеха до никъде. Едно бе сигурно — не биваше да разкрива пред годеницата си кой се крие зад маската на Сребърния меч. Затова се налагаше да седи облечен в неудобната си ризница със стоманения шлем на глава и докато момичето спеше, да не го изпуска от поглед.

Кет също бе изключително предпазлива. Знаеше легендарното му име и въпреки това не му призна, че е жената, известна като госпожица Зелени ръкави. Колко страстни бяха молбите й! Трябваше да й го признае. Но държанието й бе прекалено своенравно и лекомислено, въпреки че Дамиан се опитваше да разбере мотивите й, близки до неговите собствени.

Всичко бе започнало в деня, когато старият Дьо Ла Вил нападна саксонците. Тогава бащата на Дамиан бе още жив и двамата с него яздеха из земите на Дьо Ла Вил, когато откриха обесен мъж, висящ на един клон. Около врата му имаше месингова гривна с гравирани френски думи, свидетелстващи, че непознатият се казвал Катбърт и бил крепостен на не особено заможен благородник.

Дамиан бе виждал много подобни гривни, макар старият Монджой да не допускаше хората му да ги носят.

— Човекът не е животно — винаги подчертаваше графът. — Затова не бива да му се слагат каишки за кучета. Можеш да налагаш някого, докато ти се подчини, но не й да го принудиш на вярност и обич. На справедливия господар хората служат по собствена воля и затова не е необходимо да им бъдат слагани месингови гривни около врата и да бъдат оковавани.

Който и да бе господарят на Катбърт, крепостният явно бе направил опит да избяга и за да не умре от глад, бе убил дивеч, което го отвело на бесилото. На един пергамент близо до тялото пишеше:

„Това очаква всеки, който бракониерства в тази гора.“

Каква трагична гледка — полюляващото се на вятъра тяло… На главата на мъртвия кацаха птици и кълвяха косата му. Докато Дамиан наблюдаваше страховитата гледка, в близост се разнесе смехът на група благородници — хората, които бяха сметнали за забавно да обесят клетото момче. Из тези земи те раздаваха справедливост по свои собствени закони.

Нямаше закон, който да брани слабите от богатите и притежаващите власт.

Възпитан като рицар, който да се бие на страната на краля, Дамиан никога не бе предполагал, че ще стане разбойник. Тогава, в същия ден, в който лорд Дьо Монтрен, Кет и Робин яздеха из гората, Дамиан бе излязъл на лов. Той чу виковете на графа, препусна към мястото, където се разиграваше ужасяващата сцена, изпрати стрелите си по Дьо Ла Вил и свитата му, които презираше заради отвратителните им дела, и ги обърна в бяг.

След това коварният ездач се бе върнал, за да убие Дьо Монтрен и Дамиан бе принуден да се разкрие. Графът запази в тайна самоличността на своя спасител и дори му предложи маскировка, която не след дълго стана повод за прякора Сребърния меч.

Дамиан винаги се бе удивлявал на Дьо Монтрен, с когото го свързваха роднински връзки. Лелята на Роб бе омъжена за Дьо Монтрен, а майката на Монджой бе нейна братовчедка. Роб се възползва от това и поиска от Дамиан да го вземе под крилото си и го посвети в рицарското изкуство. Младият Монджой не отказа, предвиждайки битките, които Роб щеше да се наложи да води.

Кет отново се обърна и този път разкъсаната й нощница напълно се свлече, разголвайки една от пищните й гърди. Дори засъхналата по косата й тиня не бе в състояние да помрачи блясъка на нейната красота. Огънят хвърляше червеникави и златни отблясъци върху мраморнобялата кожа. Внезапно топлината в колибата се превърна в непоносима горещина. Дамиан чувстваше как горят страните му под шлема, всичките му мускули се напрегнаха. Ругаейки, той се изправи, за да покрие полуголата Кет с една кожа, но се спря. Скоро тя щеше да бъде негова. Със сигурност му предстоеше бурен брак, но и твърде примамлив. Прекарвайки дните си в спорове, нощем тя щеше да го очаква, за да го дари с насладите на плътта. Тази жена му предлагаше всичко, от което имаше нужда — богатство и земя, а освен това и спираща дъха красота.

Само ако Ричард бе успял по-добре да възпита галеницата си!

Една вена започна да пулсира на шията му. Мъжът бързо хвърли завивката върху прекалено привлекателното тяло на Кет, извърна се и излезе в нощта навън. Сне шлема и дълбоко си пое дъх. Би могъл да се метне на коня, препускайки без досадните доспехи, а на сутринта да се върне за годеницата си като лорд Монджой. При тази мисъл на устните му се появи усмивка. По-добре не. Сребърния меч ще прекара още няколко дни с госпожицата. Би могъл да узнае още много, докато го смята за саксонец.

Предстоеше му забавен ден… или мъчителен. Внезапно си спомни за пророчеството на Ари сред пустинята.

— Никога — гневно прошепна той на себе си. Кет не би го предала. Знаеше как да й попречи. Погледна ръцете си, които неволно бе свил длани в юмруци, сякаш за да стисне гърлото на годеницата си. Не, никакво насилие! Просто трябва да държи своенравното момиче под око. Врагът се надвива най-лесно, когато го наблюдаваш внимателно и предугаждаш намеренията му.

Врагът? Кет трябваше да стане негова жена. Но имаше ли по-опасна противница от нея?

„Глупости“ — още веднъж си помисли той, напълни дробовете си със свежия нощен въздух и се върна в колибата. Огънят бе изгаснал и стаята тънеше в мрак. Затвори вратата. В тъмнината Дамиан не виждаше момичето. Значи можеше да свали ризницата. Толкова бе уморен. Нетърпеливо смъкна наметката, туниката и тежката ризница. Облекчено си отдъхна, освобождавайки се от тежащата осемдесет фунта стоманена плетеница. Остана единствено по панталони и риза, изпитвайки желание да свали и тях, за да се почувства още по-лек и свободен.

Тъкмо възнамеряваше да легне на пода, когато чу пронизителен вик. Скочи изплашен. Междувременно очите му бяха свикнали с тъмнината и видя, че Кет е седнала в леглото. Дамиан се приближи, но тя не виждаше него, а някакъв непознат демон, нападнал я в среднощния й кошмар.

— Не! — изкрещя тя, а цялото й тяло се тресеше. — Не! — Младата жена вдигна ръка, сякаш за да се защити от невидима опасност. — Не, не, никога!

— Госпожице…

Чувайки гласа му, тя се обърна към Дамиан и започна да удря с юмруци по гърдите му. Мъжът здраво стисна китките й.

— Госпожице, събудете се! Сънувахте кошмар. Нищо не ви заплашва.

Тя отчаяно поклати глава.

— Той идва! Това е той! Изпратил е мъже, толкова много мъже. Но той ги следва пеш, сигурна съм. Не сте виждали лицето му, когато…

Неочаквано Кет се хвърли в обятията му. Въпреки банята в крепостния ров, косата й все още ухаеше на розова вода, а кожата — на лавандула. Колко нежна бе на допир и колко ранимо бе сгушеното на гърдите му полуголо момиче. Обзе го непознато желание. Тази девойка бе негова годеница, той можеше да сложи край на играта на криеница, да я избави от страха от Дьо Ла Вил и да избързат с първата брачна нощ.

„Не!“ — възпря се той, стискайки зъби, за да обуздае желанието си. Ако я вземеше сега, гола и трепереща, лежаща безпомощна в ръцете му, по нищо нямаше да се различава от мъжа, от когото я бе избавил.

Въздишайки, пое сладкия дъх на косата й и нежно я разтърси.

— Всичко свърши — внимателно се опитваше да я събуди. — Дьо Ла Вил никога няма да ви има. Сега сте в безопасност. Това бе само сън.

— Сън? — Дамиан усети как момичето в ръцете му се овладява. То се опитваше да види лицето му, но сега бяха изгаснали и последните въгленчета от жаравата в огнището.

Усети как страхът й отново расте и се опита да я успокои:

— Всичко е наред. Нищо няма да ви сторя. Не се страхувайте.

— От вас не се страхувам — излъга тя.

Все още здраво я държеше в ръцете си и мускулите му странно се отпускаха. Кет позволи на мъжа да притисне главата й към гърдите си.

— Спете — прошепна той, галейки косата й. — Нищо не може да ви се случи. — Брадичката му докосваше главата й и Дамиан продължи да я гали, докато треперенето й отшумя.

Няколко минути по-късно за негова най-голяма изненада тя заспа. Разбра го по дълбокото, равномерно дишане. А той? Тихо простена. Да, утрешният ден действително ще е интересен. И истинско мъчение…

 

 

Още преди напълно да се е събудила, Кет усети втвърдената кал, която лепнеше по нея, а обонянието й долавяше неприятната миризма на слузести водни растения.

Но… бе се случило още нещо. Без да отваря очи, тя прехвърли през ума си събитията от изтеклата нощ, знаейки че е наблюдавана.

О, тази нощ! Кошмарите бяха се смесили с действителността. Навярно сънищата бяха толкова ужасни, защото по време на нападението над нейния замък трябваше твърде ожесточено да се бори и не позволи на страха да изплува на повърхността на съзнанието й.

Сега Дьо Ла Вил се бе появил насън, за да я измъчва, както бе сторил с момичето в гората. Но тогава сънищата бяха избледнели и Кет внезапно се бе почувствала защитена и в безопасност. Защото там бе той! Скала в черния прибой, тайна, обгърната в метал. Не, някакъв мъж, приятел, човек от плът и кръв, силни ръце, които я обгръщаха.

И тя допусна това. Тя, Катрин дьо Монтрен с цялата си прословута храброст. Кошмарите я бяха изтерзали и тя се бе оставила в ръцете на един непознат, за да търси утеха.

А сега усещаше погледа му. Отвори очи. Наистина, той седеше срещу нея. Дори и да бе свалял ризницата си през изтеклата нощ, сега отново бе с нея. Шлемът скриваше лицето, а дългата, черна наметка отново висеше на раменете му. Седеше на един стол, на по-малко от пет крачки, поставил обутия си в ботуш крак върху едното коляно.

Както и предполагаше, непознатият я наблюдаваше, без да откъсва очи от нея. Едва сега забеляза, че е отхвърлила настрани всички завивки, изцапаната със засъхнала кал нощница бе в окаяно състояние — отчасти разкъсана, отчасти полепнала по тялото й, разголвайки краката и гърдите й. Стори й се, че рицарят я гледа развеселен и внезапно се разгневи. Е, добре, измъчвана от кошмари му бе позволила да я прегърне. Но вината бе негова! Той я бе довел и принудил да остане в тази колиба. И среднощната случка не му даваше право сега да я зяпа иронично. Кет тихо изруга и притегли една вълча кожа върху себе си. След това предизвикателно вирна брадичка.

— Какво правите там?

— Бдя над вашия сън, госпожице — отвърна той така, сякаш несправедливо го бе обвинила в престъпление. — Нощес нямахте нищо против. — Колко самодоволно говореше! Сякаш Бог знае какво се бе случило!

— Но тази нощ вие не ме зяпахте така.

— Не, госпожице, докосвах ви и беше така безкрайно сладко…

— Ах, престанете! Със сигурност не сте ме докосвали по този начин. А ако изобщо е имало нещо, господине, тогава аз съм ви…

— И аз се наслаждавах на всяка ваша милувка.

Той изглежда напълно съзнателно изопачаваше думите й и Кет гневно го прониза с поглед:

— Добре знаете какво имам предвид!

— Ах, естествено.

Кет знаеше, че не може да спечели тази словесна схватка. Ироничната нотка в гласа му и очевидното забавление, което му доставяше този разговор, изопваха нервите й. Тя въздъхна дълбоко. След това отвърна с острия, заповеднически тон на една графиня, който трябваше да му напомни, че в този свят всеки трябва да си знае мястото:

— Господине, липсват ви всякакви маниери, морал, рицарство…

— Госпожице! Все пак рискувах живота си заради вас.

— Не заради мен, а за награда — отвърна тя. — Вие служите на Монджой, не е ли така?

Той вдигна ръка, сякаш да се защити.

— Сега наистина сериозно ме засегнахте. Колко мъже биха се катерили по стената на замъка ви, за да се бият срещу хората на Дьо Ла Вил?

— И да спасят една дама, само за да я предадат на друг? След като сте се забавлявал за сметка на бедното момиче?

— Сънували сте, госпожице. Опитвах се само да ви утеша.

При тези думи в гласа му прозвуча предупредителна нотка, но Кет бе твърде гневна, за да обърне внимание.

— Само защото очаквате богата награда от Монджой!

— Зависи от това на колко ще ви оцени.

— А вие какво мислите? Имахте достатъчно време, за да прецените стойността ми.

Последвалият смях накара кръвта във вените й да кипне. Как така винаги успяваше да я изкара от нерви?

— Я да видим… — провлачи той. — Естествено не съм ви докосвал, но по това, за което се досещам…

— Чудесен рицар сте вие, господине, няма що! — извика тя. — Трябвало е да ви нарекат Сребърната свиня, а не Сребърния меч! Е, кажете! Каква ще е наградата ви?

За нейна изненада мъжът се изправи. Високата фигура в стоманената ризница предизвикваше още по-внушително въздействие.

— Монджой е безукорен благородник, както добре знаете, госпожице.

— И жаден за власт — допълни тя, ядосана на самата себе си, тъй като дъхът й секна. Не, няма да отстъпи само защото се бои от опасната енергия и жизненост на този мъж. Имаше усещане, че чува дори силните удари на сърцето му.

Тя се отдръпна още по-навътре в ъгъла, притискайки кожата към гърдите си. Гордо вирна глава, макар и да изглеждаше абсурдно — мръсна, с разрошени коси, разкъсана нощница и една вълча кожа като щит пред тялото й.

Въпреки всичко той бе все още твърде близо.

— Сега, струва ми се, лорд Монджой ще спечели безценно съкровище, с изключително привлекателни… — той протегна ръка, сякаш искаше да погали жената по бузата. Тя отново усети усмивката му, въпреки че забралото почти скриваше устните му. — С изключително привлекателни имения — довърши изречението той.

— Ох, отвратителен сте!

— Защото се възхищавам на именията ви? — привидно огорчен отвърна той.

— Не се възхищавахте на именията ми.

— Госпожице, прекалено много сте свикнала с възхищението, което са ви засвидетелствали всички мъже в живота ви, които винаги са пълзели в нозете ви. Но тази сутрин излишно се ласкаете.

— Така ли? Тогава съжалявам, че нощес през цялото време сте се чувствал принуден да гледате тази неприятна гледка.

— Неприятна? О, не, тези часове ми доставиха истинско удоволствие и възхитен наблюдавах как се въртите в леглото, усещах го с всички пори на тялото си…

— Ох, ще изчезнете ли най-сетне? — ядосано го прекъсна тя. — Ако не внимавате, ще помоля Монджой да ви обеси.

— Но нали не искате да се омъжите за него?

— Отвратителна мисъл! Разбира се, че няма да се омъжа за него.

— И това няма да ви попречи да го помолите да ме обеси?

— Ни най-малко.

— Ако не се омъжите за него, как бихте могла да настоявате да изпълни такова ужасно желание?

Гневът на младата жена преля. Вече изобщо не се тревожеше за външния си вид. Какво значение имаше това, след дългата нощ, която са прекарали заедно? Кет с всичка сила хвърли вълчата кожа по рицаря, но не постигна целта си. Мъжът я улови, смеейки се, и я пусна на земята.

След миг обаче смехът му замлъкна. Тя отново бе почти гола — изящна, но с прелестно заоблени форми, хубава и пленителна. Дамиан рязко отстъпи.

— Госпожице, вземете наметката ми. — Той я свали от раменете си, подаде й я и се приближи към огнището, за да разрови с един клон почти изгасналата жарава. — Ако благоволите да се надигнете, ще ви покажа къде можете да се изкъпете.

— Да се изкъпя? — Тя скочи въодушевена, загърната в черната наметка. Сега се чувстваше много по-сигурна.

Все едно Сребърния меч или Сребърната свиня, на него му доставяше удоволствие да я дразни, а изобщо не бе някой богат и могъщ нормандски барон.

Може би тайно копнееше за неща, които не може да получи. Но този човек я бе спасил от лапите на Дьо Ла Вил и през нощта я бе утешил. Независимо от това, че постоянно я вбесяваше, Кет неочаквано изпита известна благодарност. Макар и да я дразнеше, все пак бе човек на честта и през изтеклата нощ определено не бе злоупотребил със слабостта й. Може би Монджой щедро ще го възнагради за вярната служба. Но рицарят бе рискувал живота си и за селското момиче, без да очаква злато…

В момента добродетелите или пороците му бяха абсолютно без значение. Той й предлагаше баня, а тази сутрин нищо не можеше да й достави по-голяма радост.

— Госпожице, не е трудно човек да ви направи щастлива — рече той, докато изпитателно я наблюдаваше.

— Господине, имам чувството, че по тялото ми е останала половината тиня от крепостния ров.

— Тази нощ споделих леглото ви. Аз съм Сребърната свиня, помните ли? Навярно бих могъл да споделя и банята ви.

— Когато се къпя, не сънувам кошмари, така че нямам нужда от утехата ви.

— Но забравяте нещо — по моето тяло е останалата част от тинята.

— Щом не желаете да ми позволите това незначително удоволствие… — тя внезапно замлъкна и направи крачка към него, загърната в черната наметка. Стоманената ризница и туниката скриваха тялото му и Кет не можеше да си обясни защо, но бе сигурна, че останалата част от тинята не е по него. — Вие сте се къпал! — обвинително рече тя. Обзе я ирационален гняв затова, че вече се бе отървал от мръсотията и калта, а тя все още не е.

— Тази сутрин бих предпочел да ми направите компания, но вие спяхте като умряла. За съжаление не мога да ви предоставя вана, нито сапун от френските провинции. Но точно до вратата ще намерите бистър поток. Водата наистина е студена, но слънцето успява да се провре между клоните…

— Безразлично ми е каква е водата и дали искате да ме мъчите! Водете ме!

— Не се ли безпокоите, че може да ми се сторите неотразима и да пожелая да се изкъпя още веднъж, но този път с вас?

Кет изпитателно го гледаше, поставила ръце на кръста.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защото Монджой е прочут със строгостта си. Няма да трябва дълго да го моля, за да ви качи на бесилото.

— Изглежда много добре го познавате.

Тя с безразличие повдигна рамене.

— Срещали сме се. И ви уверявам, господине, че държанието му въобще не ме впечатли. Той е безогледен грубиянин, лишен от финеса на предците си, завладели тези земи. Ако се приближите прекалено близо, животът ви е в опасност!

— Трябва ли още да се боя, след като съм се изкатерил по стената на вашия замък и върху ми са се изсипали безброй удари от меч?

— Но вие ме спасихте заради Монджой, не е ли така?

— Може би заради Робин.

Кет затаи дъх, наблюдавайки го напрегнато. Но какви мисли може да отгатне човек по лице, скрито зад стоманен шлем?

— Така ли? — тихо попита тя.

Мина известно време, докато той отговори.

— Не, направих го заради Монджой — той се извърна. — Ако ме последвате, госпожице, ще ви покажа потока. Сам аз наистина вече се изкъпах, но ще остана наблизо…

— За да бдите над мен? — с тих глас го прекъсна тя.

— За да бдя над вас — потвърди той. — Но ви уверявам, че ще можете на спокойствие да се насладите на банята си. Освен в случай, че Монджой не се навърта наоколо.

— Какво?

— Все пак сме на негова територия. Така че не се безпокойте от нежелани натрапници, госпожице, но що се отнася до него, не мога да ви гарантирам, че няма да е така невъзпитан да изникне най-неочаквано.

Той напусна колибата и Кет го последва с разтуптяно сърце.

— Чакайте! Действително ли ще дойде? — Сребърния меч продължи мълчаливо. — По-добре да не идва! — гневно прошепна тя.

Пръстите й обаче трепереха и тя ги стисна в юмрук. Моля те, мили Боже, спести ми това.