Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Толкова странно бе! Тъкмо когато мислех, че трябва да предприема нещо, макар и да знаех, че не е по силите ми и се появи този конник. Не знаех дали възнамерява да убие Дьо Ла Вил. Изглежда ни най-малко не се боеше от принца или от хората, наобиколили Дьо Ла Вил. Той връхлетя върху им, вдигна момичето на седлото и изчезна.

Скривайки истинските си чувства, Кет със спокоен глас разказваше на братовчед си за случилото се. Както добре знаеше, Робин би отклонил всякаква помощ от нейна страна, в случай че забележеше и най-малкия признак на страх у братовчедка си. Ако не бяха израснали заедно и яздили всеки ден из гората, младият мъж никога не би й позволил да вземе участие в опасните му начинания.

Но те заедно бяха станали свидетели на случилото се с младия саксонец. Отначало просто се опитваха да предупреждават хората, когато този или онзи благородник се запътваше към гората. По-късно обаче Ричард бе провъзгласен за крал, напусна Англия и бароните от околността все повече ламтяха за власт, оставяха народа да гладува и му съдираха и кожата от гърба.

Един ден братовчедът на Катрин срещна в гората благородник, умъртвил един селянин. Робин го уби и окончателно се превърна в човек, поставен извън закона, когото единствено кралят можеше да помилва.

След като научи за случилото се, младият мъж загрижено се втренчи в братовчедка си. Кет предвидливо не бе споменала забележката на принц Джон за тазвечерната „плячка“, а само за пристигането му с неговите спътници, сцената в гората и появата на странния спасител.

Младата жена седеше на един пън, а Робин се разхождаше насам-натам с кръстосани на гърба ръце и сбърчено чело. Между дърветата, в кръг около мястото на срещата им — малка полянка с почти правилна форма, той бе разположил хората си, но наоколо бе учудващо тихо. Долавяха се единствено обикновените звуци на гората — шумолене на листа, чуруликането на птиците и изпукването на клонче, когато някое животно се стрелнеше наблизо. Рядко малки бели облачета се появяваха на небето. Въздухът миришеше на пръст и зелена растителност, избуяла под щедрите слънчеви лъчи.

„Чудесно място за живеене“ — мислеше си Катрин. „По-добро от някой мрачен, влажен замък или господарски дом, в който мирише лошо, а покривите текат. Покривът на Робин е небесната шир.“

Това не беше съвсем вярно. Робин и хората му си бяха построили малки, сливащи се с горската растителност колиби от дърво и мъх, покрити със слама. Разполагаха единствено с най-необходимото, тъй като знаеха, че скривалището им лесно би могло да бъде открито и разрушено. Така че притежаваха само толкова вещи, колкото биха могли да носят на гръб.

Известно време Робин се разхождаше мълчаливо насам-натам, след което неочаквано се обърна към Кет:

— Разкажи ми още веднъж за него.

— За принц Джон? Дьо Ла Вил? Морти…

Той въздъхна нетърпеливо и я прекъсна насред думата:

— Имам предвид конника.

— Повече от това не мога да ти кажа. Долетя като вятър, размаха меч, без да го използва, взе момичето и изчезна така, както се бе появил.

— На черен кон.

— Черен като катран.

— В сребърни доспехи?

— В плетена ризница. Сребърна или сива, струва ми се. Носеше странен шлем, а гърдите и раменете му бяха покрити с плетена стоманена ризница. Всичко стана толкова бързо, че едва го видях. Но доколкото си спомням, върху ризницата носеше туника, а на гърба му се ветрееше хубава черна наметка, подобна на тъмен облак.

— Той каза ли нещо?

— Нито дума. О, забравих нещо. Преди да се появи, дочух боен вик, който звучеше твърде застрашително.

За нейно учудване Робин се засмя, хвана я за ръцете, издърпвайки я да се изправи на крака, след което, хванати за ръце, се завъртяха в кръг.

— Той се е върнал.

— Ти си полудял! — извика тя, опитвайки да се освободи. — Кой?

Робин я сложи отново да седне на пъна и клекна край нея.

— Сребърния меч.

— Сребърния меч? — бавно повтори тя. Значи този мъж бе толкова реален, колкото Робин Худ и госпожица Зелени ръкави. Толкова фантастични истории се носеха за този рицар, кръстосващ цялата страна, за да се бори със жестоките потисници. Рицари и барони, които тормозеха бедните, бяха предизвиквани от него на дуел. Рояха се нови и нови слухове, след което изведнъж секнаха. Всички мислеха, че е загинал или умрял от старост. Едно бе сигурно, ако изобщо бе съществувал, той изчезна.

А сега Робин допускаше, че този човек се е върнал.

— Значи легендата е истина? — запита Кет.

— Днес си го видяла с очите си.

— Ако не е бил някой друг.

— Рицар в сребърна ризница… Скоро ще зная със сигурност. Когато науча…

— Какво?

Той поклати глава колебливо.

— Ами да, когато науча нови истории за него.

— Не вярвах в Сребърния меч, а единствено в Робин Худ, защото го познавам, а също и в госпожица Зелени ръкави, тъй като познавам и нея. Защо никой не познава този мъж?

— Очевидни защото не желае да бъде разпознат, Катрин.

— Добър човек ли е той в действителност?

— Видяла си със собствените си очи как е освободил момичето.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ако можех да бъда сигурна! Питам се…

— Не си блъскай главата — той неочаквано се разбърза. — А може и да не се е завърнал — има безброй други обяснения.

Робин отново се изправи и й подаде ръка.

— Както винаги, от все сърце ти благодаря за интересните новини, скъпа братовчедке. Нали си била предпазлива?

— Разбира се.

— А свещеникът, който е трябвало да те пази?

Тя с неудоволствие се подвоуми дали да разкрие пред Робин опасенията си, но реши, че братовчед й не бива да предприема риска да влезе в замъка.

— Е, Кет? — обезпокоен попита той.

— О, добрият отец Донован дори и не подозира, че съм напуснала Монтрен. Използувах тайната вратичка и тунела. Когато на излизане хвърлих поглед към замъка, всичко бе спокойно.

— Но ако сега, точно в този момент, той пожелае да види домакинята?

— Тогава Мари, Бог да я благослови, ще се справи някак си с него. Тя е много изобретателна.

— Да, наистина… — Доброто му настроение отдавна бе отлетяло и той отново намръщи чело. — Това положение твърде ме безпокои — пристигането на Джон, при това заедно с Дьо Ла Вил, отец Донован и Мортимър.

— Всъщност младият Мортимър не е толкова лош… — понечи да го успокои Кет.

— Нито пък особено мил и добър! — остро й припомни той.

— Все пак той е гледал безучастно как Дьо Ла Вил се нахвърля на онова момиче, не е ли така?

— Да — съгласи се Кет, — не й помогна.

— Принц Джон, двама влиятелни барони и един свещеник — Робин нямаше нужда от повече информация, за да си извади заключение. — Кет, трябва да се пазиш.

Тя кимна, опита се да скрие страха си и без много да му мисли отвърна:

— Да, изглежда имат нещо на ум.

— Вероятно принцът иска да сложи ръка на двореца и хората ти.

— Сред тях не са останали много мъже. Повечето от рицарите ми съпровождат крал Ричард из Светите земи — припомни на братовчед си момичето.

— Но притежаваш необикновено здрава крепост, която може да се опре дори на някой могъщ владетел. Точно от това има нужда Джон. Принцът иска да използва отсъствието на Ричард, за да заграби кралството за себе си. А разполагайки със замък като твоя, той ще има чудесно убежище и опора за водене на битки. Кет, той ще те принуди да се омъжиш.

— Може би — мимоходом отвърна тя, без да издава истинските си чувства.

— По-добре не се връщай.

— Нямам избор. Знаем го и двамата. Ако избягам, ще обърне цялата гора и ще ни открие, заедно с хората ти.

Тревогата, присъща на Робин винаги, когато влизаше в ролята на неин закрилник, се бе появила в очите му.

— Не мога да те пусна!

— Робин! Дьо Ла Вил няма полза просто да ме насили или нещо подобно. За да спечели земите и замъка ми, той трябва да се ожени за мен. Нищо не може да ми се случи. Ако принцът се опита да ме омъжи за този човек, ще настоявам за продължителен годеж. Тогава ще можем да контролираме Дьо Ла Вил много по-лесно, отколкото сега. Принц Джон трябва да бъде предпазлив, знаеш го по-добре от мен. Не би рискувал да предизвика недоволството на останалите барони.

На подобни доводи Робин не бе в състояние да възрази. Той й помогна да се изправи, прегърна я, след това стисна ръцете й и я целуна по бузата.

— Ще те отведа, докъдето мога.

Робин извика да доведат коня му, което бе сторено от Роджър Грей. Кет поздрави Роджър и веднага се сбогува, мятайки се на седлото пред Робин.

През цялото време яздеха мълчаливо. Кет знаеше, че Робин много се притеснява заради нея. Най-сетне той дръпна юздите на жребеца, за да може тя да слезе. Младата жена се извърна към братовчед си и успокоително го погали по косата.

— Убедена съм, че нищо няма да ми се случи. В никакъв случай не бива да идваш в замъка.

— Разбира се, че не.

— Преди време ти дадох дума да не вземам меча си в гората. Сега ти трябва да ми се закълнеш, че ще стоиш настрана от замъка. Враговете ни с радост биха те видели на бесилото!

— Без съмнение.

— Обещай ми!

— Не мога да го сторя, Кет.

— Но аз настоявам!

— Кет…

Младата жена енергично го прекъсна:

— Ако не ми дадеш дума, отказвам се от обещанието си и отново ще тръгна из гората с меча на баща ми.

— Добре тогава, няма да идвам в замъка. — Робин й помогна да слезе от коня и трескаво добави: — Лека нощ! През следващите часове няма да се появявам в замъка.

— Робин! — изплашена вдигна поглед към него Кет, но братовчед й вече бе обърнал жребеца.

— Отивай си в къщи, Кет! — предупреди я той. — Очаквам вести от хората си, които наблюдават принца и свитата му, докато ние разговаряме. Трябва да разбера какво друго са надробили тези негодници. Прибирай се и ще чакам колкото е възможно по-скоро да ми разкажеш за случилото се тази нощ.

Роб потъна сред дърветата, без да й даде никаква възможност за отговор.

Кет с въздишка се взря подире му, след това, загърната в зелената си наметка, потърси храсталака, закриващ входа на тунела. Преди да се вмъкне вътре, както обикновено огледа наоколо и напрегнато се ослуша. Свеж и хладен вятър люлееше стръкчетата на тревата и листата, шумолеше в клоните на дърветата. Младата жена се огледа, тръпнеща от студ. Спускаше се нощ.

Въпреки че не се боеше от мрака, Кет трепереше, защото й се струваше, че вятърът нашепва предупредителни слова. Тя чувстваше мощта на небето и дърветата. Клоните се протягаха към нея със сгърчени старчески пръсти, сякаш заклевайки я да не се завръща в замъка, а да остане в укритието на гората.

До слуха на Кет долетя странен шепот — навярно предзнаменование за надвисналата опасност? Сенките се сгъстяваха и мрак изпълваше не само нощта, но и душата на младата жена. Не! Не би трябвало да се бои от мъже като Дьо Ла Вил, макар и да се налагаше да бъде предпазлива.

Шумолящият вятър й заприлича на ехо от вътрешния глас, който я предупреждаваше да внимава. Стоеше неподвижна, усещайки ласките на хладния въздух по страните си. Очакваха я трудни времена и трябваше да даде всичко от себе си, за да устои.

Постоя още малко, за да се увери, че наоколо няма никого, след което приведена се вмъкна във входа на тунела. Слънцето бе залязло и Кет едва различаваше каменните стени. Нито за миг не се изплаши, достигайки тъмното стълбище на кулата, защото знаеше всяко стъпало. Едва в осветената стая душата й бе обзета от страх.

Мари кръстосваше насам-натам, кършейки ръце.

— Ох, слава на Бога! Вие се върнахте, господарке! Принцът дойде, заедно с проклетите си спътници и настояват веднага да се явите! — още докато говореше, тя грабна зелената наметка от ръцете на господарката си. — Ох, побързайте! Току-що взехте най-дългата баня в световната история, Кет! Отец Донован смята, че в тялото ви ще се вселят зли духове, ако седите толкова дълго във водата. Бързо! Не се мотайте!

Сърцето на Кет започна болезнено да блъска в гърдите й.

— Защо Джон е толкова нетърпелив?

В очите на камериерката се четеше неприкрит страх.

— Иска да обсъди с вас някакъв делови въпрос и то колкото е възможно по-скоро. Този път ви грози сериозна опасност — чувствам го. Какво ще облечете? Нещо старо и безлично. Трябва да забулим лицето ви.

Кет клатеше глава, изхлузвайки зелените дрехи.

— В никакъв случай! Искам да извоювам бляскава победа над принца и Дьо Ла Вил. Я да видим… Най-подходяща навярно би била роклята от светлосин лен и красивата везана туника с елегантните ръкави.

Въпреки неодобрителния поглед, който отправи към господарката си, Мари извади желаното облекло, заедно с чисто бельо и обувки от фина синя кожа. Кет трескаво се облече и прокара пръсти през разрешената си коса.

— Мили Боже! Прическата ви! Бързо, четка! Трябва да сплета косата ви, а това ще отнеме време…

— Не, ще я нося спусната.

— Но, Кет…

— Така ще създам непринудено впечатление. Дьо Ла Вил не бива да разбере, колко го презирам. Спокойно и достолепно ще сляза по стълбите — аз, графиня Катрин дьо Монтрен, господарка на този замък и тяхна домакиня. — Тя успокоително се усмихна на Мари и седна пред тоалетната си масичка. Едва посегнала за четката, за да среше разрошените си къдрици, се разнесе шум, подобен на трясък от гръмотевица.

— Отвори проклетата врата! Веднага! — заповяда един глас.

Устните на камериерката прошепнаха името:

— Донован!

— Веднага! — повтори свещеникът. — Иначе ще я разбием! За Бога, жено, какво става тук?

Кет невъзмутимо решеше косите си с четката.

— Ох, госпожице! — проплака Мари.

— Да върви по дяволите! — изфуча Кет.

— Принцът на няколко пъти изпраща отец Донован — възбудено прошепна камериерката. — Цяло чудо, че толкова дълго запази търпение. Ох, господарке…

— Отвори вратата. — Кет топло й се усмихна — Хайде де, върви! Изпълни желанието на знатния господин.

Мари се подчини, толкова бързо, колкото я носеха краката й.