Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damsel in Distress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 89 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Графинята и Сребърния меч

ИК „Ирис“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lgoceva)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Това не бе нежната, целомъдрена целувка, подхождаща за една току-що омъжена девойка. Устните му толкова страстно се притиснаха към нейните, че дъхът й спря.

— Браво! — сякаш много от далеч дочу смеха на кралицата Кет. Целувката като че ли нямаше да има край и постепенно огънят, изгарящ Дамиан, обхвана кръвта във вените й.

Най-сетне свещеникът се покашля:

— Лорд Монджой…

На графа не му остана време да се тревожи за благоприличието. В параклиса на замъка се втурна един от стражите.

— Към замъка приближават конници, господине… госпожо!

Монджой веднага пусна жена си и се извърна към рицаря.

— Колко далече са?

— Все още доста далече, но вие искахте незабавно да ви уведомя, ако забележа нещо.

— Да, разбира се. Можахте ли да разпознаете цветовете им.

— Мисля, че е принц Джон със свитата си, но от кулата не можеше да се види ясно.

Монджой вече раздаваше заповедите си — бързо и съобразително.

— Мари, отведете господарката си горе. Сър Джеймс, трябвате ми веднага. Елеонор! Слава на небесата, че пристигнахте точно навреме!

— Колко е хубаво да си толкова високо ценен! — смеейки се отвърна кралицата.

Монджой се обърна към присъстващите, предимно хора от свитата му, но също някои от придворните дами на Елеонор и рицарите на Кет.

— Наслаждавайте се на празничната трапеза, скъпи гости! — той понечи да излезе, но съпругата му го спря, разгневена от надменното му държание.

— Ако не ви коства нищо, господине…

Той вдигна вежди изненадан.

— Казах да се качите горе.

— Това е моят дом!

— Все още ли сте решена да пренебрегвате опасността?

— Опасността е тук пред мен.

— Бъдете разумна и се качете с Мари в стаята си.

— Внимавайте, лорд Монджой! Иначе някой ден ще се събудите без арогантния си език.

Смеейки се, той пристъпи една крачка по-близо.

— Вие трябва да се пазите, госпожо. Рицарите ми винаги са готови за шеги. Една моя дума и те с радост ще устроят една традиционна брачна нощ, ще ни качат горе, съблекат и жадно ще наобиколят брачното ни ложе…

Страните на Кет пребледняха.

— Много скоро горчиво ще съжалявате за тази женитба, кълна ви се, Монджой.

За нейна изненада, Кет бе засегнала някоя кървяща рана и в сребристо сивите очи на мъжа можеше да се прочете болезнен гняв.

— Вече съжалявам, мадам, и за двама ни. А сега вървете!

Макар и ядосана, тя се подчини, взимайки по две стъпала наведнъж и стигна в стаята си много преди Мари. Вярната й приятелка и камериерка влезе, кършейки ръце, докато Кет безутешно кръстосваше стаята, подобно на пленена тигрица.

— Госпожо, виждате ли красивите цветя върху раклата до леглото! Благословена да е кралицата, че се е сетила… Какви изключителни червени рози и жълти нарциси!

Кет хвърли само бегъл поглед на цветята, разпилени върху раклата. При други обстоятелства щеше да се възхити на чудните цветчета и сладкия аромат, но сега бе изгубила сетивата си за подобни прелести.

Мари не се обезкуражаваше толкова лесно. Тя усърдно сочеше леглото.

— Вижте прекрасната нощница! Кралица Елеонор я изпрати по време на церемонията. Разказа ми, че преди известно време я е купила от Ориента. Такава нежна материя и колко приятно хладна! Нека ви помогна при преобличането…

— Няма да се глася за този отвратителен граф.

— Но… вие сте млада невеста…

— … която не обича съпруга си. — Бе омъжена, нещо което не можеше да се промени. От тази мисъл по гърба й полазиха тръпки. — О Боже, какво да правя!

През отворената врата влезе Елеонор. Последните думи бяха достигнали до нея и тя се усмихваше развеселена, но и с разбиране и съчувствие.

— Какво да правите? Ще ви подскажат младостта и красотата, а и съпругът ви със сигурност ще поеме инициативата в свои ръце. Горе главата, Катрин! Искам да ви помогна с подготовката за първата брачна нощ.

Кет с усилие потисна отчаянието си.

— Не, Ваше Величество. Не подобава една графиня да бъде обслужвана от кралицата.

— Аз съм просто вдовица на краля, а вие сте влиятелна, много заможна дама. — Елеонор знаеше, че Катрин не би могла да й се противи и затова направи знак на камериерката да напусне стаята.

Бързо свлече от Кет сватбената рокля и помогна на момичето при обличането на мраморно бялата нощница — импровизираният сватбен подарък. Ако бе в състояние да усеща, Кет би се насладила на нежното хладно докосване на плата по тялото й.

— Седнете, бих искала да разпусна косите ви — нареди кралицата.

Когато Кет се подчини, нощницата се свлече от раменете й.

— Чудесна дреха, много благодаря, Ваше Величество, но не стои така както би трябвало.

— И с това изпълнява предназначението си. Купена е в Персия. Каква фина материя! Ех, да бях няколко годинки по-млада… — Елеонор се усмихна. — Всъщност няколко десетилетия. — Тя се наведе и целуна Кет по бузата. — Със сигурност той ще ви обожава, така че без усилие бихте могла да го въртите на малкия си пръст.

„Монджой? Никога! Тази нощ навярно ще се опита да ме убие“, мислеше Кет.

— Когато принцът дойде, трябва да сме готови и да го посрещнем както подобава… — започна тя.

— Не се безпокойте за това, любов моя. Аз имам грижа за малкото чудовище. Въпреки всичко той е и си остава мой син. Ако се усъмня в това, по бих приличала на баща, а не на майка.

Когато кралицата тръгна към вратата, Кет скочи.

— Чакайте! Така не бива! Монджой и аз трябва заедно да посрещаме гостите си…

— Не и тази вечер, момичето ми. Утре сутринта ще имате възможност да поздравите сина ми. Това е достатъчно. — Елеонор добави смеейки се: — Ох, едва ще дочакам да видя лицето му, когато пристигне! — Въпреки настоятелната молба в очите на момичето, тя напусна стаята.

Едва сега Кет забеляза, че Мари също я няма. Чувстваше се изоставена от всички.

— След толкова години вярност и всеотдайност… — прошепна тя. — Този мъж трябваше само да стъпи в замъка и Мари вече сви знамената! — тя отново кръстосваше насам-натам из стаята. Не след дълго Монджой отново щеше да я потърси, а Кет вече не смееше да избяга, иначе би издала тайната на тунела.

Когато вратата се отвори, Кет уплашено се извърна. На прага стоеше Монджой и самоуверено наблюдаваше младата си съпруга с очите на лъв, сигурен, че плячката не може да му се изплъзне. Развеселен ли бе или гневен? Подигравателният смях и дръзкият му поглед не издаваха нищо. Кет сложи ръка на гърдите си, усещайки, че сърцето й се е качило в гърлото.

— Време е — гласът му звучеше учудващо благ. — Часът на истината.

Часът на истината? Възможно ли бе да подозира нещо. Само ако имаше малко повече време, за да го опознае по-добре, да свикне с настроенията му и да разбере как би трябвало да се държи…

Накрая реши, че разумът и достойнството ще са най-силните й оръжия.

— Господине, желанието ви е изпълнено. Женени сме, замъкът ви принадлежи…

— Вие също, госпожо.

Когато Монджой понечи да се приближи, Кет рязко отстъпи.

— Любовта не е подвластна на силата, господине!

— Много мъже и жени са женени без да се обичат.

— Господине! — Кет отстъпи още една крачка. — Убедена съм, че вие сте най-силният и верен рицар на крал Ричард — справедлив и милосърден. Принцът е на път към замъка. Ние с вас трябва да сме долу, хванати за ръка, и да изпреварим интригите му, каквото и да е намисли този път.

Монджой замислено погали брадичката й.

— Колко умно и добре казано! Ласкаете ме госпожо. Ако разполагах с време бих ви слушал още дълго.

— Времето лети. Трябва да слезем долу…

— Не! — гърбът й неочаквано бе опрял в студената каменна стена. Той опря ръце на стената, от двете страни на главата на момичето. — Принц Джон наистина приближава и аз не бих рискувал бракът ни да бъде анулиран. Между другото, неотдавна настоявахте да говорите с изповедник. Имате ли да ми признаете нещо?

Кет конвулсивно преглътна. Достойното държание нямаше да й помогне повече, това бе ясно.

— Какво искате да ви призная? — изфуча тя. — Не ви дължа нищо! — гневът й придаде неподозирани сили. Тя го отблъсна от себе си и мина покрай него. — Къщата е пълна с гости, а вие искате да пропилеем нощта!

— Нищо подобно.

— Всеки ще разбере…

— Точно това е целта ми, госпожо. И ако имаме късмет и сам принцът ще нахълта тук. Така че нека побързаме.

Възмутена, тя се извърна към него.

— Не…

— Сваляйте нощницата, госпожо, или искате да я разкъсам?

— Това е подарък от кралицата! Няма да посмеете…

— Напротив, дори с най-голямо удоволствие — смеейки се я увери той.

Тя го гледаше, обзета от безсилен гняв. Внезапно стомахът й изкурка, предоставяйки й нов аргумент.

— Това, което искате от мен, ми е невъзможно да сторя. Почти в безсъзнание съм от глад. Кой рицар би нападнал жена, напълно лишена от сили?

Той високо се засмя и направи поклон.

— Госпожо, съвсем по рицарски ще събудя у вас един друг вид глад.

— Навикът ви да се надценявате е поразителен, господине, и аз няма да го насърчавам още повече — хладно отвърна тя. — Вместо това искам да хапна нещо. — Тя се отправи към вратата, но само след няколко крачки мъжът я сграбчи за ръката и обърна към себе си. Изглежда ситуацията вече не го развеселяваше. Той дръпна нощницата й и красивата, елегантна дреха се свлече, подобно облак, в нозете й. Сега момичето стоеше чисто голо, заливано от горещи и ледени вълни. Боже мой, нямаше ли някаква възможност, този мъж да бъде поставен на мястото му? Очевидно не, тъй като той отстъпи и безцеремонно я огледа от главата до петите.

— Преди всичко желаехте да получите замъка — изфуча Кет. — Жена като мен не е ли прекалено тежко бреме?

Монджой невъзмутимо отвърна на погледа й.

— Зная, госпожо, че не се съмнявате в красотата си. И колкото и да ме гневят необуздаността и инатът ви, не мога да не призная, че сте наистина прекрасна. Една очарователна жена — моята жена!

В последните му думи прозвуча нотка, която още повече разпали страха й от евентуално ужасно отмъщение от негова страна. Кет инстинктивно се впусна към вратата, но ръцете на Монджой я прегърнаха неумолимо и още преди да успее да си поеме дъх, момичето бе хвърлено, не особено нежно, на леглото. Сърцето й биеше лудо. Полузамаяна, тя гледаше в тавана на стаята, след което забеляза, че мъжът се съблича. Ботушите изтрополяха върху каменния под, последвани от туниката с цветовете на рода Монджой. Страните на Кет пламнаха при вида на широките, мускулести гърди. Със Сребърния меч бяха лежали на тъмно и не бе видяла дори лицето му, какво остава за нещо друго.

Сега един гол мъж стоеше пред нея и Кет можеше съвсем ясно да го види на светлината на свещите. Бронзовите му рамене блещукаха. Когато пристъпи към леглото, под гладката кожа се долавяше играта на мускулите му. Бе толкова едър и силен, а също — решен незабавно да се възползва от правото на първа брачна нощ.

Тя скочи от другата страна на леглото и трепереща се изправи.

— За Бога, госпожо, никога ли не се предавате? — заповеднически рече той.

— Не! Едно анулиране на брака ни би било най-доброто, което може да ви се случи, господине! — Тя искаше да избяга, но Монджой се хвърли напреки на леглото и впи пръсти в косите й. Момичето тихо извика, приведе се назад и освободи златисторусите си къдрици. В очите й имаше сълзи. — Е, добре. Можете да бъдете жесток и подъл, колкото си искате! — Тя легна по гръб. — И още нещо. Дръжте се като Дьо Ла Вил! Насилвайте ме! — Със затворени очи и скръстени на гърдите ръце, тя лежеше като покойник, когото не след дълго ще спуснат в хладния гроб.

Това обаче ни най-малко не обезкуражи Монджой. Тя усети как мъжът се излегна до нея, лъчезарно се засмя и нави една от къдриците й около пръста си.

— Бедното, малко момиченце! — прошепна той й Кет усети устните му да докосват ухото й. — Наистина ли е толкова подло от моя страна, да заплашвам девствеността ви?

Обезпокоена, тя отвори очи. Какво знаеше той? Какво можеше да означава тази тънка ирония в гласа му? Трябваше ли да си признае? Не, невъзможно. Той ще убие Сребърния меч.

— Вярвайте ми, няма да ви причиня болка — увери я Монджой, галейки с върха на пръста си долната й устна.

— Най-добре би било, изобщо да не се опитвате — прошепна тя. Мълчанието на мъжа я изнервяше и Кет обърна лице към него. — Бихте могъл да се държите наистина рицарски, господине. А долу ще се закълна във всичко, което пожелаете. Тогава ще постъпите като истински рицар — достатъчно силен, че да може да прояви тактичност…

Усмихнат, Монджой докосна бузата й.

— О, ще бъда много тактичен.

— Бихте постъпил като благороден герой…

— Госпожо, в главата ви има прекалено много романтични идеи.

— Значи няма…

— Напротив.

Тя огорчена му обърна гръб, който за съжаление бе гол. Нещо погали кожата й, нежно като крило на пеперуда и до обонянието й достигна сладък аромат. Роза.

Монджой я галеше с тъмночервените листенца на една от розите. Бавно се плъзгаха по хълбоците, по бедрата й…

— Може би сте права — рече Монджой. — Любовта е неподвластна на силата. Тя прилича донякъде на розова пъпка. Затворена, а току-виж — разцъфтяла в цялата й красота.

Кет конвулсивно преглътна, объркана от чувствата, които тази милувка будеше у нея. Толкова нежна! Кожата й сякаш пламна от докосването. За да се изплъзне от объркващата нежност, тя се извърна по гръб, без да съобрази, че така предостави на Монджой предната част на тялото си.

Той небрежно лежеше до нея, облакътен на едната си ръка. За свое собствено учудване, Кет се бе опитала да докосне гъвкавото му, силно тяло. Сега, вместо гняв или насмешка, в очите му се четеше неприкрита страст — толкова настойчива, че дъхът на момичето секна. Кет нервно прокара език по устните си.

— Във всеки случай, моята любов никога не би разцъфнала!

Той се усмихваше, а розата падна между гърдите й. След това мъжът отново я взе и започна да описва кръгчета с листенцата на цветето около едно от зърната на гърдите на Кет. Прекалено замаяно, за да може да се изплъзне от ласките, момичето прехапа устни.

Розата бавно се спускаше надолу, галейки корема и достигайки златисторусите къдрици между бедрата на Кет.

— Розите имат нужда от време! — останала без дъх, прошепна Кет, опитвайки се да издърпа цветето от пръстите на мъжа. — Напъпили едва вчера, не могат още днес да разцъфтят.

Монджой й остави розата и Кет тихо извика, когато един от бодлите се заби в палеца й. Внезапно Монджой легна върху нея, взе цветето и го хвърли настрани.

— Добрият градинар може да се грижи за една роза, докато тя разцъфне.

Той започна усърдно и изкусително да смуче раничката в палеца на момичето.

Само след миг Кет почувства по цялото си тяло последиците от това на пръв поглед безобидно докосване. Бе като омагьосана от сребристосините очи на Монджой. Все по-ясно осъзнаваше близостта на неговото тяло. Силните, мускулести бедра около хълбоците й, широките му рамене върху нейните и… настойчивото пулсиране на горещата му мъжественост върху корема й.

— Не! Вие не сте градинар, а рицар! — Кет отчаяно опитваше да се извие под него. — Във всеки случай — не и някой добър градинар…

— Ах, госпожо, с това не мога да се съглася! Аз съм дори най-добрият градинар! — прошепна той, притиснал устни към нейните.

Момичето напразно се опитваше да отклони целувката. Мъжът хвана главата й с две ръце и вече нямаше спасение от горещите устни и настоятелния му език. Кет тихо простена, едва поемайки си дъх. Стаята се завъртя пред очите й.

Не разбра, кога е престанала да се брани. Във всеки случай, съпротивата й трябва да е била сломена. Ръцете на Дамиан милваха гърдите й, играеха си с розовите им връхчета, докато те набъбнаха, а по вените й сякаш потече живак. Също толкова усилено, мъжът изучаваше хълбоците на момичето, бедрата й. А през цялото време тя усещаше върху корема си пулсиращото оръдие на неговото желание. Чувствено и мамещо.

Да, по някое време бе изоставила борбата. Това бе неизбежно. Дамиан вече не държеше главата й. Би могла да отклони целувките му, но не го правеше. Устните му отново и отново търсеха нейните, милваха клепачите, ушите и шията й. Кет не разбираше какво й шепне, а долавяше единствено нежността в гласа му.

Дамиан непрестанно разпалваше огъня, запален във вените й, който бушуваше все по-силно така, сякаш това бе съвсем естествено. Да, наистина бе превъзходен градинар. Странно защо, на Кет й се стори, че го познава и че някога вече е изпитвала подобни чувства. Дали всички мъже не си приличаха? Дали бе без значение от кого ще бъдеш целуван?

В този миг мислите й се оплетоха и тя затаи дъх, когато Дамиан разтвори краката й и тя усети дръзкото, интимно докосване на пръстите му. Усмихнат, той се взря в очите й.

— Добрият градинар се грижи за розовите листенца съвсем нежно и внимателно.

Отговорът заседна в гърлото й, тъй като Монджой неочаквано коленичи между бедрата й и разтвори с палеца и показалеца си розовите листчета, които искаше да накара да цъфнат. Усещайки изгарящите милувки на пръстите и още по-нежното докосване на езика му, Кет извика. Пищейки, тя се бранеше, обзета от страх пред сладката омая, която мъжът будеше в нея.

Дамиан продължаваше безмилостно. За миг Кет срещна погледа му, който сякаш я пробождаше, след това затвори очи. Когато мъжът проникна в нея, все по-дълбоко и по-дълбоко, тя тихо простена. Борейки се срещу болката, която можеше да развали вълшебството, тя впиваше пръсти в чаршафите, в раменете на Монджой.

Изобщо не усети болка. Удивена открехна клепачи и взирайки се в очите на мъжа си отново бе обзета от паника. Часът на истината… Сега той знаеше, че не е първият мъж в живота й. Докато погледът й бе спрял върху очите му, Монджой бавно започна да се движи. Кет искаше да се съпротивлява, но не можеше. В настойчивия ритъм нямаше и сянка от тактичност или загриженост за нежната роза. Страстта, която го раздираше, приличаше на ураган, опустошителен вятър, шибащ както камшик дъжд. Мускулите на бронзовите му рамене се напрягаха, докато мъжът, освободен от всякакви задръжки, се отдаде на желанието си.

Кет опитваше да му се противопостави, но усещаше как опиянението, до което преди беше толкова близо, расте. Тя спусна мигли, предаде се и се сля с бурята, отвръщайки с хълбоци на движенията на Дамиан. Дъхът й секна от целувката на мъжа, който след миг впи устни в едно от зърната на гърдите й, така че всяка милувка разливаше нов огън в тялото й. Нещо подобно вече бе изпитвала, но не й това разтърсващо чудо. Тя се изопна, желаейки да усети още повече от мъжа си, все повече. Най-сетне, достигайки жадувания връх, тя дочу вик и полузамаяна разбра, че идва от собственото й гърло. Цялата трепереше, без да разбира дали пожарът, който я изгаря, идва от Дамиан или от нея самата.

Съвсем бавно съзнанието й се проясняваше и тя отново усещаше леглото под гърба си, хладния вечерен въздух, долавяше сладкия аромат на рози.

Мъжът я освободи от тежестта си, но бедрата му останаха да обвиват хълбоците й. Тя хапеше устни и с удоволствие би отстранила пръстите му от тялото си, но не смееше. Въпреки, че избягваше да поглежда в сребристите очи, усещаше настойчивия му поглед, който сякаш пронизваше душата й.

— Бедно, сладко, невинно момиче, какво? Чистото й сърце се ужасяваше от тази среща…

— Ужасявах се от вас…

— Ах, но не й от предишния си любовник? Името му, госпожо?

— Трябва да сте побъркан…

— Името му?

Тя решително поклати глава.

— Всичко свърши. В същност никога не е започвало.

— Бих искал да зная…

— Той е мъртъв! — отчаяно го увери тя.

— Кой? — гласът му прозвуча доста по-сурово.

Тя небрежно махна с ръка във въздуха.

— Може би е била цяла армия. Всички тях ли ще съсечете?

За нейна най-голяма изненада, Монджой се разсмя и се наведе към нея.

— Никого от любовниците ви няма да убивам.

Дамиан внезапно скочи от леглото, приближи към дрехите си, пръснати по земята и започна да рови сред тях. Кет неловко го наблюдаваше, след това уви една ленена кърпа около тялото си, за да стане, но замръзна на място. В гърлото й заседна вик на ужас. Монджой бе извадил ножа от единия си ботуш. Нямаше да убива любовника й, а нея самата.

Той коленичи върху леглото с изваден нож и момичето измъчено затвори очи.

— О Боже! — прошепна тя.

Известно време нищо не се случи. Когато отново вдигна клепачи, Монджой втренчено я наблюдаваше, сякаш виждаше някоя луда. Бе използвал ножа, за да пореже китката си. Блестящи червени капчици кръв капеха върху чаршафите. Кет мигаше слисано.

— Какво…?

Той смръщи тъмните си вежди.

— Не чувате ли шума в залата, госпожо?

Заета с това, да следи заплашителните му действия, Кет не бе чула нищо, но сега до слуха й достигна музика, сватбена музика, смесена с оживена глъчка.

По стълбата изтрополиха бързи стъпки, дрънчеше метал. Ботуши и мечове! Тя обърна уплашен поглед към Монджой.

— Принцът! — опита да се изправи, но мъжът улови ръката й, така че момичето отново падна върху възглавниците. — Пуснете ме да стана! — заповяда тя. — Получихте това, което желаехте! Навън има хора. Трябва да се облека…

— Не, госпожо! — усмихнат я прегърна той. — На карта е заложено нещо повече от вашата чест. Само завивките и моето тяло ще скриват голотата ви. Ако желаете се мушнете под чаршафите.

— Но…

— Правете каквото ви казвам!

Стъпките се приближаваха към вратата. Дамиан светкавично се претърколи върху Кет и придърпа една ленена кърпа върху двете тела.

В следващия миг вратата се отвори с трясък и Джон връхлетя в стаята.

— Проклятие! — гневно изруга Монджой, сякаш едва сега забелязваше смутителя, извръщайки глава към вратата, а след това тихо въздъхна. — О, принцът! Какво ви води насам?

— Граф Клифърд! — изруга Джон, а Кет не смееше да надникне зад широките, кафяви рамене на съпруга си. — Идвам в този замък, за да омъжа госпожицата за Раймон дьо Ла Вил. И какво намирам — вас в леглото й! С какво право сте се вмъкнали тук? Брат ми е настойник на това момиче…

— О, зная това! — Монджой се престори на объркан. — Искали сте да я омъжите за Дьо Ла Вил? Но аз притежавам писмено разрешение от краля и църквата да я взема за жена. Церемонията вече бе извършена. Елеонор сигурно ви е казала…

— По думите на майка ми, можел съм да намеря госпожица Дьо Монтрен тук горе…

— Госпожа Монджой — Дамиан с благ глас поправи принца.

— Тепърва ще се установява дали този брак е валиден — изкрещя Джон.

— Валиден е — и юридически, и фактически — с хладен, но все още вежлив тон отвърна Монджой. За неизреченото Кет лесно се досети. Монджой не забравяше, че Джон е принц на Англия, но Дамиан служеше на краля с непоколебима вярност. Така че, ако Джон настояваше на своето, щеше да се изправи срещу опасен противник.

— Бракът наистина е валиден — потвърди влезлият междувременно отец Донован. — И очевидно лорд Монджой веднага се е възползвал от съпружеските си права — добави той, сочейки кървавите петна по чаршафите.

Кет усети как кръвта нахлува в главата й.

— Господа! Трябва ли всичко това да бъде разисквано в спалнята ми?

Без да й обърне внимание, Дамиан енергично обясни:

— Дамата е моя съпруга.

Кет с удоволствие би зашлевила и тримата. Но преди да успее да се противопостави, в стаята връхлетя Дьо Ла Вил, изтика свещеника настрани и невярващо се втренчи в Монджой и Катрин.

Очите му сякаш щяха да изхвърчат от орбитите си, на врата му диво пулсираше една вена.

— Монджой! — извика той, а на устата му изби пяна. — Вие! Ще ви убия, кълна се!

Обзет от сляпа ярост, той извади меча си и Дамиан, както си беше гол, скочи от леглото за да вдигне от земята собственото си оръжие.

— Само опитайте, Дьо Ла Вил! Ако някога отново се приближите до съпругата ми, както сега, ще отрежа всичките ви крайници!

Дьо Ла Вил нападна ругаейки, остриетата се кръстосаха и оглушително издрънчаха. В следващия миг оръжието на Дьо Ла Вил бе на земята, а принц Джон застана между двамата мъже.

— Господа, заповядвам ви веднага да престанете с глупостите…

— Какво става тук? — намеси се още един глас. Женски глас. Елеонор любопитно надникна в стаята. — Моля ви, Джон! Отец Донован, господа! Какво означава всичко това? Съмнявали сте се във валидността на този брак? Казвах ти, Джон, че всичко си има обяснение.

— Майко, не се бъркай! Това тук е моя и само моя работа.

— Твоя работа? — остро попита тя. — От последното писмо на брат ти разбрах, че той бил жив и здрав като камък. Така че единствен той има право да избира съпруг за настойницата си.

Принцът дълбоко се поклони. Възпитаното у него чувство за политика и дипломатичност, присъщо на рода Плантагенет, взе връх.

— Проблемът и без това бе решен. Това веднага ще дам на тези двама господа, които изглежда искат да се изядат един друг, да разберат.

След един последен унищожителен поглед към Дьо Ла Вил, Дамиан се обърна към Елеонор:

— Ваша милост, аз съм гол…

— Да наистина, майко, проявете малко срам! — упрекна Джон кралицата.

— И това от твоята уста… — Елеонор присви очи. — За една жена на моята възраст не са останали много радости, скъпо момче. Така че не ми отнемайте възможността да съзра мъжкото съвършенство. Както виждам, на никого от вас не му е неудобно да зяпа съпругата на Монджой. Но сега всички ние най-сетне ще оставим двамата младоженци на мира, нали така?

Дьо Ла Вил решително пристъпи към леглото и кралицата му извика:

— Вън!

Лицето му се разкриви от гняв, така че Кет изпита известно задоволство. Много добре помнеше изплашеното момиче в гората.

— Дьо Ла Вил — прогърмя гласът на принц Джон. — Какъв глупак сте! Ако не бях възпрял Монджой, вече да сте мъртъв!

Без да промълви нито дума повече, унизеният мъж излетя от стаята, а принцът се обърна към новия господар на замъка:

— Бракът ви е редовен, Монджой, но не забравяйте кой съм! — той последва Дьо Ла Вил, а след него стаята напусна и свещеникът.

Елеонор прати към младата двойка въздушна целувка.

— Лека нощ, деца мои!

Кет объркано гледаше вратата, затворила се зад кралицата, след това, спомняйки си за изражението на Дьо Ла Вил, се засмя.

— Да го бяхте пробол! — прошепна тя и срещна погледа на мъжа си, който все още стискаше меча си в ръка. Кет предизвикателно вирна глава. — Но ако искате вместо това да убиете мен, хайде. Уморих се да бъда заплашвана от такива като вас.

— Такива като мен?

— От мъже!

— Кой друг ви е заплашвал?

Той пристъпи към леглото и момичето едва не се задуши от думите, напиращи в гърлото й.

— Разбира се принцът, Дьо Ла Вил.

Мъжът усмихнато наблюдаваше меча си.

— Ах, госпожо, никога не бих използвал подобно оръжие срещу вас. За целта разполагам с едно съвсем различно…

Страните й пламнаха, а погледът й спря върху кървавите петна.

— Защо го направихте? — прошепна тя. — Ако зачена дете… Всички ще твърдят, че е ваше.

Дамиан съвсем кратко се поколеба, преди да повдигне рамене.

— Ако забременеете, ще призная детето за свое.

— Но…

— Да не говорим повече за това. Нощта току-що започна.

— Но нали вече…

Той се хвърли засмян на леглото, въпреки съпротивата й я взе в обятията си, целуна я и зарови пръсти в разрошената й коса. Шепотът му докосна устните на момичето.

— Казах, госпожо, че нощта току-що е започнала. И розата е едва наполовина разцъфнала.