Хедър Греъм
Графинята и Сребърния меч (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Ари стоеше върху зъберите на замъка Клифърд, наблюдавайки как хората на Монджой се подготвяха за битка и яхваха конете. До слуха му съвсем приглушено достигаше звън на стомана, цвилене, тропот на ботуши. Тези мъже бяха устояли на изглеждащите безкрайни месеци на войната из Светите земи и бяха научени за кратко време да се въоръжават и подготвят за битка. Сега очакваха единствено знак от господаря си.

Хладен бриз обвяваше лицето на Ари, в чиято душа се надигна безпокойство. Тук се сблъскваше с война, много по-различна от онази по родните му места. Един християнски принц, движен от алчност, воюваше срещу брат си, също християнин. Всичко вещаеше беди.

Ари бе видял войната да приближава, но после всичко потъна в сиви облаци, подобни на онези, замъглили видението, в което за пръв път съзря Катрин. Напразно се опитваше да прозре забуленото в мрак бъдеще.

Ари едва се бе запознал със съпругата на господаря си, но вече знаеше, че тя е влюбена в лорд Монджой. Силата на страстите, изпълващи сърцето й, можеше да се сравни с нейната неподражаемата красота. Това бяха благородни страсти — стремеж към справедливост за всички хора и желание да помогне на бедните. Възможно ли бе подобна жена да измени на съпруга си?

И въпреки това, виденията му говореха недвусмислено. Трябва да се е заблудил. Всичко бе потънало в мъгла. Ари вдигна очи към небето, където се скупчваха сиви облаци. Разнесе се гръм, но светкавица така и не блесна.

Дали това не бе предупреждение? Ари притвори очи. Да, той бе видял госпожица Катрин в една колиба, заедно с мъж без лице. Сребърния меч. Това не бе истинска измяна, защото мъжът всъщност се казваше Монджой. Въпреки това откритие, безпокойството не се разнесе.

Заръмя студен дъжд. Арабинът погледна надолу към двора. Един рицар на висок глас раздаваше заповеди, друг вдигна щита си и даде знак на оръженосеца си да доведе някакъв кон. И тогава Ари видя, че сред множеството обикаляше някой, който не принадлежеше към рицарите. Аффа. Никой не й обръщаше и най-малко внимание. Ари не знаеше как е успяла да се промъкне сред рицарите, завръщащи се от Светите земи с трофеите на господаря си. Графът едва ли бе разпоредил момичето да съпроводи хората му, защото то не му принадлежеше. От друга страна, Аффа много нощи го бе дарявала с наслади и по тази причина молбата й да отпътува за Англия, не бе отхвърлена.

Ако Ари бе узнал за плановете й навреме, това нямаше да се случи. Тя излъчваше нещо зловещо, егоизъм, противоречащ на учението на Аллах. Не би се спряла пред нищо, за да постигне своето. Навярно се бе надявала, че съпругата на Монджой е някоя отвратителна вещица, която лесно може да бъде извадена от играта. Междувременно трябваше да се сблъска с реалността, с блестящата красота на госпожа Катрин, с прелестта на копринената й коса, приличаща на разтопено злато.

Сърцето й също бе златно. Ари я бе видял да се отдалечава, но не направи опит да я спре, защото знаеше, че тя ще занесе на приятелите си важна вест.

Учудване откъсна Ари от мислите му. Аффа, яхнала едно арабско пони, приближаваше портите на замъка. Стражите не се виждаха, но Ари предположи, че те само ще сбърчат чело, ще вдигнат рамене и безпрепятствено ще пропуснат момичето да мине.

Дали то възнамеряваше да си отиде завинаги? Това би било най-добре. Може би Аллах се бе показал милостив, давайки й да открие в някой друг барон онова, което напразно бе търсила в замъка Клифърд.

Ари все още следеше с поглед отдалечаващите се рицари, когато внезапно бе пронизан от леден полъх. Що за глупак бе той, що за сляп ясновидец! Измамата от видението все още не се бе случила, все още предстоеше. И не госпожа Катрин щеше да измени на съпруга си, а някой, който изобщо не знаеше що е вярност. Затова бе онзи мрак…

 

 

Въпреки почти осезаемото напрежение, изпълнило гората малко преди битката, въпреки всички опасности, Кет не желаеше да се връща обратно в замъка си, преоблечена като селянка. Така че тя препусна пред Дамиан и Малкия Джон към лагера на Робин и трескаво се зае да намери някоя празна колиба, в която да облече обичайните си дрехи.

Когато отново се появи навън, тя видя сър Джеймс Къртни да язди към нея. Очевидно Дамиан, междувременно също пристигнал в лагера, бе натоварил най-приближения си рицар да отведе съпругата му у дома. Кет с чувство за вина си спомни какви неприятности бе създала на младия рицар и обеща:

— Доброволно идвам с вас, господине. — След това тя размени със съпруга си само бегъл поглед, тъй като за по-дълго сбогуване нямаше време.

— Пази я добре, Джеймс! — тихо нареди Дамиан, преди да насочи коня си към Робин. Кет го проследи с поглед, молейки Всевишния да й го върне скоро. След това притисна с колене хълбоците на кобилата си, която препусна като вятър и конят на сър Джеймс с мъка успя да я догони.

Небето вече бе раздирано от светкавици и при един гръм конете се изправиха на задните си крака. Кет веднага овладя обърканата Елиша, успокоително я потупа по врата и се извърна към спътника си.

— Трябва да се приготвим за тежка нощ.

— Очевидно. Нека побързаме! Може би ще стигнем замъка преди бурята да се е развилняла истински.

Момичето не мислеше за собствената си безопасност, а единствено за тази на Дамиан, Робин и другарите им. Дали хората на Монджой бяха наистина на път? Дали войниците на Дьо Ла Вил и Джон щяха да се изпречат срещу им?

Силният вятър вдигаше листа и пръст, а въздухът бе влажен.

— По-бързо, госпожо! — подкани я сър Джеймс и Кет пришпори кобилата си.

След угасването на ослепителните светкавици се спусна непрогледен мрак, сякаш великанска черна ръка закри последните слънчеви лъчи. Кет накара кобилката си да забави ход и по-внимателно следваше губещите се в мрака очертания на водещата към замъка пътека.

— Пуснете ме да мина напред! — помоли сър Джеймс.

— Елиша и аз познаваме пътя по-добре! — извика през рамо Кет. Когато отново се обърна напред, нова светкавица освети лежащата пред нея пътека. Вик на ужас се откъсна от устните на момичето. Пред тях имаше около двадесет тежковъоръжени мъже, начело с Дьо Ла Вил. Шлемът му изобразяваше крила на гарван, а наличникът приличаше на човка.

— Ето я! — Шлемът заглушаваше гласа му. — Хванете я, бързо!

Кет отчаяно се опитваше да обърне кобилата си, за да избяга, но нищо неподозиращият сър Джеймс й препречваше тясната пътека. Изплашената Елиша отново се изправи на задните си крака и хвърли господарката си, миг преди самата тя да изгуби равновесие и падне на земята.

Само леко замаяна от падането, Кет скочи на крака, загрижена за вярната си малка кобилка. За щастие тя не си бе счупила нищо, сама се изправи на крака и направи няколко крачки в страни.

Изведнъж Кет усети как някой пристъпи плътно зад нея и дочу гласа на Дьо Ла Вил:

— Елате, госпожо, ще яздите с мен.

— По-скоро адът ще замръзне!

— Ще видим…

Нищо неподозиращият сър Джеймс бе съборен от седлото и лежеше в тревата с опрян на гърлото меч. Мъжът, който го бе повалил носеше туника с цветовете на Дьо Ла Вил — синьо и жълто, а също и три извезани черни гарвана.

Дьо Ла Вил самодоволно обяви:

— Ако докато преброя до три, тя не се е качила на коня ми, прережи гърлото на хлапака, Гилън. Госпожо? — Той й подаде ръка. — Едно…

Кет не се поколеба, защото Гилън вече бе изтеглил меча си и острието му докосваше гърлото на Джеймс.

— Най-сетне сте тук, където толкова копнеех да ви видя! — триумфиращо извика Дьо Ла Вил, когато Кет седна на седлото пред него. — Или почти… Но още тази нощ ще постигна целта си, когато замъкът ви стане мой!

— Никога няма да проникнете в него. Стражите са утроени. Само лукавството ви помогна през онази нощ.

Ръцете му я стиснаха още по-силно.

— Вие ще ни въведете в замъка, госпожо.

— Никога!

— Искате младият ви спътник да умре ли?

— По-скоро сам ще се обеся, госпожо Катрин, отколкото да стана причина да изгубите честта и замъка си! — извика сър Джеймс.

— Ах, мило момче, по-добре ще е да се откажете от подобни геройски постъпки — присмя се Дьо Ла Вил. — Мога да заплаша госпожата с нещо много по-страшно, отколкото вашата маловажна смърт.

— Моята собствена? — попита Кет, дълбоко погнусена от физическата близост на Дьо Ла Вил. — Веднъж вече бях изправена пред избора между вас и смъртта и избрах второто.

В смеха на Дьо Ла Вил бе примесена лудост, която вся у момичето вледеняващ страх.

— Къде остана разумът ви, господине? Аз съм омъжена за лорд Монджой и със сила няма да постигнете нищо. Дамиан ще ви победи на бойното поле със своите и с хората на Робин…

— Мислите ли? — ръцете му я притискаха като стоманени клещи. Когато изви глава назад, заради шлема тя успя да види единствено очите му, които сякаш горяха.

— Дьо Ла Вил… — В храсталака се чу шумолене и Кет занемя. От мрака наизскачаха конници. В светлината на една светкавица, последвана незабавно от оглушителна гръмотевица, клоните се разтвориха и Кет зяпна недоумяваща.

Начело на конниците яздеше жена, загърната в най-красивата наметка на госпожа Монджой, а по лицето й бе изписано задоволство. Аффа… Значи се бе съюзила с Дьо Ла Вил. Докато извеждаше коня си на пътеката, тя свали русата си перука.

— Какво за Бога…

— Ще заповядате на хората си да вдигнат подвижния мост, госпожо. А когато влезем в замъка ви, ще наредите на стражите да сложат оръжие. Иначе ще наредя да убият мъжа ви.

— Не можете да го направите…

— О, напротив…

— Преди това ще умрете от ръката му…

— Ще видим, госпожо.

 

 

„Не биваше да се подвеждам от коварствата на Дьо Ла Вил“ — упрекваше се Дамиан, докато яздеше по тъмната горска пътека. — „Нито на любовните обяснения на Кет…“. Мисълта за нея бе особено болезнена. Какъв глупак се бе оказал, при положение че Ари толкова настоятелно го бе предупреждавал!

Но как би могъл да подозира, че тя ще му изневери с Дьо Ла Вил? Никога не се бе съмнявал в омразата й към този мъж.

Малко след като Кет и сър Джеймс бяха напуснали лагера, един от хората на Робин донесе лоши вести.

— Робин! Лорд Монджой! Нещо не е наред. Видях госпожата да тича през гората по-бързо от вятъра и да вика за помощ. Опитах се да я последвам…

— Къде по дяволите се е дянал Джеймс Къртни? — прекъсна го Дамиан.

— Не зная, господине. Чух го само да я вика по име…

— Дамиан, почакай! — помоли Робин. — Ще събера хората си.

— Не, няма да успеем да достигнем рицарите ми навреме, а в такъв случай сме загубени. Щом Кет е в беда, аз съм този, който трябва да й се притече на помощ!

— Дамиан…

Робин напразно се опитваше да го разубеди. Бурята приближаваше и по небето все по-често проблясваха светкавици.

— Последвай ме! — заповяда Дамиан на мъжа, който бе открил Кет, пришпорвайки с пети жребеца си. От известно време животното неспокойно ровеше с копита пръстта, изплашено от бурята. Най-сетне господарят му отпусна юздите. Разбойникът галопираше редом с графа, за да му показва пътя.

Неочаквано Дамиан дочу името си — едва доловим вик, донесен от вятъра, тих шепот сред дърветата.

— Кет!

Светкавици отново осветиха гората и той съзря момичето. За да се пази от вятъра и дъжда, тя носеше наметка, една от любимите й дрехи, която съпругът й добре познаваше и която бе взела със себе си в замъка Клифърд.

— Катрин, почакай! — въпреки че инстинктът му подозираше клопката, Дамиан последва неясния силует.

— Дамиан! — вятърът заглушаваше гласа й.

— Ела при мен, Кет!

Сега гласът й идваше от един гъсталак, през който Луцифер не можеше да се провре. Дамиан скочи от коня и се втурна към мястото, от където идваха виковете.

— Господине! — извика след него разбойникът, но когато се извърна Дамиан не го видя повече. Вече знаеше. Кет го бе подмамила в клопка.

— Дамиан!

Докато тичаше в мрака, Дамиан напрегнато се ослушваше за ехото от нейното хлипане. Каквото и да му струваше това, той трябваше да я намери и да разбере какво става. Предвидливо извади меча си, за да се предпази от очакваното нападение.

— Сега вече го пипнахме! — прозвуча триумфиращ вик. Двадесет мъже наизскачаха иззад дърветата, с извадени мечове или опънати лъкове. Дамиан се нахвърли върху тях, поваляйки един противник, после втори.

— Трябва ни жив! — извика един от враговете му.

— А ако ни убие?

Из гората се разнесе оглушителен звън на стомана. Дамиан нанасяше удари във всички посоки. Петима мъже бяха вече повалени, шест. Седем. Но тогава върху му се посипаха удари, все по-чести и по-силни, така че той вече едва успяваше да им отвърне. Гневният му вик надви воя на бурята, когато за последен път вдигна меч, в напразен опит да разсече примката, оплела тялото му. Нещо твърдо го удари по главата, веднъж, втори път, трети… Черна бездна започна да го обгръща. Дамиан не познаваше поражение нито от воините на Саладин, нито в безброй други битки. Никой не бе побеждавал нито Дамиан Монджой, нито Сребърния меч. До този миг, когато една измамна руса красавица го бе тласнала към гибел. И колкото и отчаяно да се съпротивляваше, Монджой потъваше в бездънното нищо…

 

 

— Аха! — ликуваше Дьо Ла Вил. — Виж ти, ето го и прочутия лорд Монджой, най-сетне укротен!

Тринадесет мъже с изцапани с кръв лица се появиха на полянката. Двама от тях носеха дървена носилка, върху която безжизнен лежеше Дамиан.

— Значи го спипахте! — Дьо Ла Вил се ухили доволно.

— Само че той посече Иван и Лейф, а също и някои други — осведоми го един от рицарите, очевидно изтощен от битката.

— Това не ме притеснява, щом Монджой е в ръцете ми.

Кет отчаяно се опитваше да се отскубне от прегръдката на облечения в ризница Дьо Ла Вил, който здраво я държеше на седлото. Дамиан… Диша ли още? Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, лицето, мъртвешки бледо и отпуснато, се открояваше на фона на черната коса. От една малка раничка на челото му течеше кръв. Тялото му бе овързано с въжета.

— Пусни ме при него! — извика Кет. — Мили Боже, да не би да е…

— Мъртъв? — попита Дьо Ла Вил. — Още не, госпожо. Животът му е в нежните ви ръчички.

— Не мога да си обясня, как е попаднал в ръцете на хората ви…

— За това се погрижихте вие самата, госпожо.

— Аз? Никога… — отчаяно занемя Кет, когато дочу тихия смях на Аффа. Арабската красавица, все още в зелената наметка на госпожа Монджой, се бе появила на полянката след мъжете, носещи Дамиан.

— И вие твърдяхте, че го обичате! — изфуча Кет.

Аффа предизвикателно вирна брадичка.

— Лорд Монджой ще ми принадлежи, защото сключих споразумение с лорд Дьо Ла Вил, който ще го използва, за да превземе замъка ви. И ако му помогна, той ще ми предаде Дамиан.

— Наистина ли сте толкова глупава, Аффа? Как може да вярвате на обещанията на този негодник, който ме заплашва със смъртта на Монджой?

Аффа объркано смръщи чело и Дьо Ла Вил извика:

— Не се оставяйте да ви подведе, глупава езичнице! Госпожа Монджой никога няма да пожертва съпруга си! Дръжте си устата и ще получите това, което толкова желаете. Само че първо трябва да превземем замъка, след като госпожа Кет заповяда на стражите да спуснат подвижния мост. Хайде, да тръгваме…

— Чакайте! — заповяда Аффа. — Лорд Дьо Ла Вил, вие казахте…

— Не го слушайте, Аффа! — закле момичето Кет. — Той не може да ви даде Монджой! Какво ще правите с него? Къде ще живеете?

— Ще го отведе в замъка Клифърд! — гневно извика Дьо Ла Вил.

— Помислете за това! Той не може да си позволи да остави Монджой жив — трескаво обясняваше Катрин. — Мъжът ми ще слезе в ада ако трябва, но ще си върне замъка и съпругата.

Разколебана, Аффа се обърна към Дьо Ла Вил и му напомни:

— Ние се споразумяхме. Той изобщо жив ли е?

— Естествено — увери я Дьо Ла Вил.

— Аффа, вашият съучастник добре знае, че никога нямаше да го послушам и да заповядам на хората си да вдигнат моста, в случай, че Монджой бе мъртъв — вметна Кет.

Дьо Ла Вил стисна ръката й толкова силно, че момичето извика.

— Навярно ще успеем да се споразумеем, така че съпругът ви да остане жив още известно време.

— Предател! — внезапно изфуча Аффа. — Няма да ви помагам повече!

— Е, от тук нататък на драго сърце се отказвам от помощта ви.

— Измамник! — извика Аффа, опитвайки се да обърне коня си. — Проклет да сте, в името на Аллах! — Ослепителна светкавица освети жената в зелена наметка. Междувременно тя бе свалила русата перука. С дългата си черна коса, развяваща се на челото му, момичето впечатляваше с дивата си, екзотична красота.

Неочаквано Кет чу свистенето на стрела, която още в същия миг видя да се забива в гърба на Аффа. Момичето се преви на седлото, отметна глава назад, вперила поглед в размътеното от бурята небе, към нейния ислямски Бог. След това бавно се отпусна напред и се строполи на земята, а подплашеният й жребец изчезна между дърветата.

Светкавицата бе последвана от трясък на гръмотевица, който след миг заглъхна. Над полянката легна гробовна тишина, накарала Кет да потръпне.

— Боже мой! Вие хладнокръвно я убихте! Тя ви бе обърнала гръб, една беззащитна жена! И вие я пронизахте с коварната си стрела!

— Както ще сторя и с Монджой — хладнокръвно я осведоми Дьо Ла Вил. — А това момиче бе толкова беззащитно, колкото отровна змия. По това си приличате, красавице моя. Вие сте опасен противник, Катрин. Не си правя никакви илюзии. Можем ли най-сетне да се захванем за работа, госпожо? След това ще се отдадем на удоволствия.

— Копеле!

— Ще заповядате на хората си да вдигнат моста, да сложат оръжие и да се подчинят на заповедите ми. Иначе Монджой ще умре!

Тя погледна през рамо, взирайки се в очите зад шлема във форма на гарванова глава.

— Значи съм опасен противник. Мислите ли, че ще се успокоя и ще си отдъхна, докато не си върна замъка?

— Ако много ме ядосвате, имам достатъчно стрели, за да реша и този проблем. Но в случай че се държите добре, ще си поживеете още дълго.

— Отдавна съм избрала смъртта пред живота с вас.

— Така ли, вашата смърт… и неговата? — той посочи Дамиан, лежащ безжизнено на носилката. Сълзи замъглиха погледа на Кет, а сърцето й се качи в гърлото.

Дамиан винаги я бе смятал за измамница. Щеше ли някога да повярва на думите й? Ще чуе ли тя отново нежния му глас? Какво непреодолимо желание изпитваше да го докосне, да го увери в невинността си, стопляйки с целувка немите му устни… С всички сили тя се съпротивляваше срещу прегръдката на скритите в ризницата ръце на мъжа, но Дьо Ла Вил изглежда отгатна желанието й и неумолимо я стисна. — Когато стигнем замъка, ще можете да видите съпруга си съвсем отблизо.

Тя преглътна сълзите си.

— Да тръгваме. — Тя бе опитала да придаде безразличие на гласа си, но Дьо Ла Вил отгатна колко е нещастна и избухна в оглушителен смях.

 

 

Пращящите пламъци и топлината на огъня постепенно връщаха Дамиан към живот. Очите му оставаха затворени, тъй като нямаше сили да ги отвори. Стори му се, че бе изминала цяла вечност, когато я дочу да шепне името му.

Сякаш, клепачите му се бяха повдигнали, съвсем малко, и бе съзрял красивите й, пълни със сълзи, морскосини очи. Копринената й руса коса бе толкова близо, че можеше да я докосне с ръка.

След това Кет изчезна, а той се оказа отново в гората, пробождаше враговете си, един след друг, усети впиващите се в тялото му въжета, които го оплитаха и повличаха в черна бездна…

Сънища. Идваха и си отиваха. А той все още не можеше да отвори очи, защото нямаше сили да повдигне клепачи.

Нямаше и желание да види нищо повече, тъй като бе забелязал, че ръцете му са вързани на гърба. Бе пленник и най-напред трябваше да разбере къде се намира и как го охраняват, преди да реши да отвори очи.

Цяло чудо, че Дьо Ла Вил не го бе убил веднага.

Но защо още е жив? Той едва-едва открехна клепачи, правейки опит да се ориентира. Във въздуха висеше тягостна тишина, а наоколо бе влажно и студено. Дамиан напрегнато се ослуша. След известно време, някъде много отдалеч, долови свистенето на вятъра и шума на дъжда. Очевидно лежеше в подземието на някой замък. Замъка Монтрен?

Да, навярно. И бе пленник, защото Кет го бе подмамила в клопка и предала замъка си на Дьо Ла Вил.

Не, невъзможно… Сърцето или разумът му се противеше на тази мисъл? Катрин… Тъкмо в мига, когато бе осъзнал колко я обича и се нуждае от нея. Когато бе готов да се освободи от миналото, за да намери ново щастие.

Трябваше да приеме фактите. Лежеше в тъмна килия, под залата, в която Дьо Ла Вил навярно вече празнуваше победата си.

Докато се опитваше да събере сили и оцени ситуацията, дочу стъпки, след което прозвуча тихият глас на Дьо Ла Вил:

— Ще го видите, госпожо, той все още е жив. По изключение удържах на обещанието си.

Дочу се тихо шумолене на дрехи, някой се наведе над Дамиан и той усети ухание на роза.

— Оставете ме! — настоя Кет. — Обещахте ми, че ще мога да го видя съвсем отблизо…

Дьо Ла Вил унило се усмихна.

— Ако ви пусна по-близо до него, може да си изпатите, след като толкова подло го предадохте.

— Това е долна лъжа!

— Вие го подмамихте към гибел, Катрин.

Когато дочу гневния й вик, Дамиан трябваше да положи големи усилия, за да се овладее и остане да лежи неподвижно. В душата му се зароди нова надежда и той искаше да узнае нещо повече. Каквото и да се бе случило, той ще се бори за Кет до последния си дъх.

В момента обаче бе неспособен да го стори, тъй като лежеше върху студения камък със завързани на гърба ръце. За да спаси съпругата си, най-напред трябваше да освободи сам себе си.

— Достатъчно, Кет — прозвуча гласът на Дьо Ла Вил. — Отново ще ви отведа горе и ако искате да поживее още малко, ще трябва да бъдете много по-мила с мен.

— Идиот! — извика тя.

По стона й, Дамиан отгатна, че мъжът й е причинил болка.

„За Бога, копеле, ще си платиш за това“ — мислеше той. Засега обаче не му оставаше нищо друго освен бездейно да слуша разговора им.

— Презирам ви! — изфуча срещу мъчителя си Кет. — Винаги съм ви мразила и съм се отвращавала от вас!

— Говори се, че някога сте мразила и съпруга си, госпожо. Може би ще изпитате други чувства в обятията ми.

— Никога! Как смеете да се сравнявате с Дамиан? Той никога не би се забавлявал, измъчвайки беззащитни жени, както и нямаше хладнокръвно да убие Аффа.

— Не си правете илюзии! Тя го предаде, така че Монджой с най-голямо удоволствие би я видял мъртва.

— Не, Дьо Ла Вил, душата ви е толкова черна, че изобщо не знаете какво означава добрина и милосърдие. Дамиан щеше да изпита съчувствие към Аффа и да разбере, по колко коварен начин е била заблудена и използвана. Той е много по-силен от вас, Дьо Ла Вил, но вътрешната му сила е човечността, от която вие и представа си нямате.

— Тогава ми станете учителка. А пък аз ще ви науча да ме обичате.

— Никога няма да ви се отдам! — изфуча Кет. — При първа възможност, ще ви убия.

Тя отново извика от болка, тъй като Дьо Ла Вил бе извил ръката й на гърба.

— Подла кучка! Напълно сте права, госпожо. Щом е така, от сега нататък не очаквайте милост от мен!

Болезненият вик на Кет отекна в сърцето на Дамиан.

— Чакайте! — внезапно извика тя, отскубвайки се от Дьо Ла Вил. — Един момент! Дайте ми само още малко време, след това ще дойда с вас.

— И няма да се съпротивлявате?

Дамиан добре знаеше, че тя по-скоро би умряла, отколкото да му обещае нещо подобно.

— Няма да се съпротивлявам повече! — прошепна тя. — Само ми позволете да го докосна.

— Ако се опитате да го освободите, ще умрете и двамата.

— Няма да го сторя.

Дьо Ла Вил трябва да я бе пуснал, защото Дамиан отново дочу шумолене на дрехи и усети близостта на Кет, която коленичи до него. И тогава топлите й ръце го обвиха, копринената й коса погали лицето му, а бузата й, мокра от сълзи, се допря до неговата.

— Там има врата — прошепна тя в ухото му — третият камък под стълбата. Тя води към тайния проход. Бягай в гората, скъпи мой! О, мили Боже, нека ме чуе! Някъде в душата си трябва да ме чува. Не съм те измамила, любими мой!

Горещите й сълзи капеха по лицето му, а целувката й стопли студените му устни.

— Катрин, ела! — повика я Дьо Ла Вил. Само още един кратък миг, след което тя отново изчезна. Над Дамиан отново се спусна ужасният студ.