Аманда Куик
Любов по неволя (29)

28

В късния следобед на следващия ден Тобиас влезе в кабинета на Лавиния, помъкнал голям куфар. Тя се изправи иззад писалището си и го погледна озадачено.

— Какво носиш?

— Малък спомен за времето, прекарано в Италия. — Тобиас остави куфара на килима и се зае да го отвори. — Отдавна имах намерение да ти го дам, но в последно време бяхме много заети. Снощи си спомних и бързам да ти го донеса.

Лавиния заобиколи писалището и се изправи пред куфара. Любопитството й бе събудено.

— Надявам се да си донесъл няколко хубави статуи, които бях принудена да оставя в Италия.

— Няма нито една статуя — отговори с усмивка Тобиас, вдигна капака на куфара и отстъпи настрани. — Това е нещо друго.

Лавиния надникна вътре и откри грижливо наредени книги с кожена подвързия. Обзе я бурна радост. Коленичи до куфара и посегна вътре.

— Книгите ми. Всички томчета с поезия… — Прокара пръст по гравираните букви върху подвързията на една малка книжка и въздъхна доволно.

— Помолих Уитби да отиде в жилището ти още на следващия ден и да прибере книгите. Щях да го направя лично, но заради проклетия крак… Той се справи много по-добре.

Притиснала до гърдите си луксозно издание на Байрон, Лавиния се изправи.

— Просто не знам как да ти благодаря, Тобиас.

— Като се имат предвид обстоятелствата, това беше най-малкото, което можех да направя, скъпа. Както си изтъквала при най-различни случаи, за всичко съм виновен аз.

Лавиния избухна в тих смях.

— Съвсем вярно. Въпреки това съм ти благодарна.

Той се приближи до нея и обхвана лицето й с две ръце.

— Не искам благодарността ти. Единственото, което искам, е да обсъдим продължаването на нашето партньорство. Обмисли ли вече предложението, което ти направих преди няколко дни?

— Да работим съвместно и при други разследвания? Да, разбира се. Помислих, и то много сериозно.

— И какво ще кажеш? — попита напрегнато той.

Лавиния притисна томчето до гърдите си.

— Аз съм на мнение, че всяка по-нататъшна връзка между нас двамата ще бъде съпътствана от разгорещени спорове и шумни караници, да не говорим за лошото настроение.

Той кимна. Очите му останаха сериозни.

— Съгласен съм с теб. Но трябва да призная, че аз намирам разгорещените спорове и шумните ни караници за безкрайно стимулиращи.

Лавиния се усмихна и остави книгата на писалището си. Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Тя направи крачка към него и го прегърна.

— И аз ги намирам стимулиращи — призна шепнешком тя. — Но какво ще кажеш за лошото настроение, което ни обзема?

— О, това ли? За щастие имам ефективно средство срещу него. — Тобиас очерта устните й с върха на палеца. — Признавам, че средството действа само временно, но пък мога да го използвам отново и отново. Всеки път, когато е нужно.

Лавиния избухна в смях.

Тобиас впи устни в нейните и я накара да престане. И после продължи да й доказва правотата си.