Аманда Куик
Любов по неволя (14)

13

Без съмнение Присила Уортхем беше необикновено красива млада дама. По мнението на Лавиния обаче тази вечер беше облечена прекалено крещящо и натруфено за случая. Модната й рокля беше от розов муселин.

Опитът, събран през последните дни в ателието на мадам Франческа, я бе научил на много неща. Шивачката имаше пределно ясни възгледи за модата и не се колебаеше да ги съобщава на всяка от клиентките си. След като подробно беше обсъдила с нея новите тоалети на Емелин, както и своята рокля, тази вечер Лавиния разбра още от пръв поглед, че полата на Присила е украсена с твърде много рюшове. Светлата й коса беше вдигната на темето и струпаните в привидна бъркотия къдрички бяха украсени с безброй копринени цветенца в цветя на роклята. Ръкавиците също бяха розови.

Като цяло Присила прилича на вкусна сметанова торта с розова глазура, каза си развеселено Лавиния. Емелин изглежда много по-добре. И е спокойна, сякаш цял живот е седяла в театъра.

По настояване на лейди Уортхем младата дама седеше до Присила и двете девойки образуваха красив контраст. Лавиния установи с облекчение, че тираничната мадам Франческа е била напълно права, като е настоявала да изберат скромната рокля от египетска коприна в необикновен зелен цвят. Тъмната коса на девойката беше вдигната в скромна, елегантна фризура, която подчертаваше красивите, интелигентни очи, ръкавиците бяха няколко тона по-тъмни от роклята.

Струваше си да жертваме Аполон, повтаряше си гордо Лавиния, когато запалваха светлините между отделните действия. Отначало се тревожеше, че лейди Уортхем ще възприеме Емелин като конкуренция, а не като красив фон, на който да изпъкнат предимствата на Присила. Ала страхът й се оказа необоснован. Величествената дама хвърли само един поглед към скромната, макар и изключително елегантна рокля на Емелин и изобщо не си направи труда да скрие облекчението си. Роклята на Присила беше ненадмината.

Двете млади жени в ложата привличаха десетки възхитени погледи и лейди Уортхем беше много доволна. Очевидно беше убедена, че всички се възхищават на Присила, но Лавиния знаеше, че немалко от погледите са били предназначени за Емелин.

— Отлично представление, не намирате ли и вие? — обърна се тя към лейди Уортхем.

— Поносимо. — Достойната дама понижи глас, за да не я чуват Емелин и Присила. — Не ми се сърдете, мадам, но роклята на племенницата ви е твърде сериозна за млада дама. Откъде взехте това особено зелено? Цветът е крайно неподходящ. Ще си помисля дали да не ви дам адреса на нашата шивачка.

— Много мило от ваша страна. — Лавиния умело изрази съжаление. — Но ние сме напълно доволни от шивачката, която ни препоръчаха.

— Колко жалко. — Неодобрителният поглед на лейди Уортхем спря за миг върху копринената рокля на Лавиния. — Винаги казвам, че добрата шивачка е злато.

— Права сте. — Лавиния отвори ветрилото си.

— Сигурна съм, че моята шивачка никога не би препоръчала за вас това особено червено. Не и при вашата червена коса.

Лавиния стисна зъби. Слава богу, необходимостта да отговори й бе спестена, защото тежките кадифени завеси на ложата се отвориха.

Появи се Антъни, облечен в ушит по мярка фрак и изкусно вързана вратовръзка. Изглеждаше много добре.

— Надявам се, че не преча. — Момъкът направи грациозен поклон и продължи: — Исках само да изкажа поздравленията си на прелестните дами в ложата.

— Антъни! Искам да кажа, мистър Синклер. — Емелин се усмихна сияещо. — Много се радвам да ви видя.

Лейди Уортхем кимна величествено. Очите й светнаха доволно.

— Заповядайте, седнете, мистър Синклер.

Антъни си придърпа стол и го намести точно между Емелин и Присила. Тримата веднага заговориха оживено за пиесата. Хората от съседната ложа се обърнаха любопитно към тях.

Лавиния хвърли бърз поглед към лейди Уортхем. Никога няма да станем приятелки, но поне по този въпрос сме единни, помисли си тя. И двете бяха наясно, че според неписаните правила на пазара за женитби нищо не привлича така силно вниманието към дебютантката, както присъствието в ложата на красив млад мъж, който я ухажва. Антъни бе дошъл точно навреме.

— Къде е мистър Марч? — попита Емелин, когато изчерпаха темата за пиесата.

— Ей сега ще дойде. — Антъни хвърли бърз поглед към Лавиния. — Каза ми, че трябва да размени няколко думи с лорд Невил.

Забележката привлече вниманието на Лавиния. Клиентът на Тобиас събуждаше любопитството й.

— Значи и лорд Невил е тук тази вечер?

— В ложата точно насреща. — Антъни небрежно посочи с глава към ложите от другата страна на залата. — Със съпругата си. В момента Тобиас е при тях. Предполагам, че щом свърши, ще дойде тук.

Лавиния вдигна оперния бинокъл и го насочи в посоката, показана от Антъни. Откри Тобиас и дъхът й спря. Виждаше го за първи път след случката в каретата на мисис Доув и се уплаши от възбудата, която я обзе.

Той тъкмо бе влязъл в ложата на Невил и се наведе учтиво над ръката на жена в дълбоко изрязана синя рокля.

Лейди Невил изглеждаше на около четиридесет години. Лавиния я разгледа внимателно. Едра, представителна дама, но безлична. Сигурно е изглеждала така и в младостта си. Все пак възрастта й бе придала по-голяма представителност. Роклята й беше скромна, но с елегантна кройка и Лавиния предположи, че и тя е клиентка на мадам Франческа. Даже от това разстояние бисерите по шията и ушите й блестяха ярко като светлините на театъра.

Видът на тежкия, едър мъж, който седеше до нея, също се беше изменил с възрастта, но в негова вреда. Лавиния нито за миг не се усъмни, че в младостта си лорд Невил е бил силен и енергичен, с атлетична фигура. Красивото някога лице сега беше подуто и изглеждаше загрубяло — свидетелство за бурен живот и необуздани удоволствия.

— Познавате ли лорд и лейди Невил? — попита лейди Уортхем с неприкрит интерес.

— Не — отговори Лавиния. — Не съм имала удоволствието.

— Разбирам.

Лавиния разбра, че Емелин е изгубила в очите на домакинята, и се опита, доколкото беше възможно, да поправи вредата.

— Но пък познавам добре мистър Марч — рече тя и веднага се наруга на ум. Велики боже, явно не беше на себе си. Кой би помислил, че ще стигне дотам да направи опит да подобри позицията си в обществото с името на Тобиас?

— Хмм…

Лавиния неволно се запита какво ли ще си помисли лейди Уортхем, ако разбере какво е направил Тобиас снощи в чуждата карета.

— А вие познавате ли лорд и лейди Невил?

— От години съпругът ми и аз получаваме покани за същите балове и соарета като Невил и съпругата му — отговори хладно достойната дама, явно избягвайки прекия отговор. — Движим се в един и същи обществен кръг.

Глупости, помисли си Лавиния. Да получаваш покани за същите обществени събития не означава, че си бил официално представен на този или онзи. Отчаяните домакини изпращаха покани на всеки, който имаше някакво име в обществото, но това не означаваше, че всички се отзоваваха.

— Разбирам — промърмори Лавиния. — Това означава, че не се познавате отблизо с лорд и лейди Навил.

Сега вече лейди Уортхем се ядоса.

— Случайно Констанс и аз дебютирахме в един и същи сезон. Много добре я помня. Беше доста обикновена, ако трябва да бъда точна. Ако не беше огромното й наследство, щеше да си остане стара мома.

— Нима Невил се е оженил за нея заради парите й? — осведоми се любопитно Лавиния.

— Естествено. — Лейди Уортхем изхъмка изискано. — Всички го знаят. Констанс нямаше какво да покаже. Не беше красива и не разбираше нищо от мода.

— Оттогава очевидно се е научила да се облича — отбеляза Лавиния.

Лейди Уортхем вдигна оперния бинокъл към очите си и огледа театралната зала.

— Диамантите винаги действат. — Отпусна бинокъла и продължи: — Виждам, че мистър Марч вече е напуснал ложата. Като дойде при нас, ще се събере приятна малка компания, не намирате ли?

Лейди Уортхем потърка ръце и се засмя доволно. Прекрасно беше да има още един джентълмен в близост до Присила.

Кадифените завеси се отвориха отново, но не беше Тобиас.

— Мисис Лейк. — Ричард, лорд Помфри, я удостои със страстен поглед, леко помрачен от обичайното му пиянство. — Знаех си, че сте вие. Какъв късмет да ви видя отново. Откакто бяхме заедно в Италия, не ми излизате от главата. — Думите бяха произнесени завалено, стойката му беше несигурна.

Шокът да го види отново след толкова време я парализира, но само за секунди. Но Лавиния не беше единствената шокирана от влизането на Помфри. Лейди Уортхем замръзна на мястото си.

Домакинята със сигурност познава славата на Помфри като необуздан донжуан, размишляваше трескаво Лавиния. И с право не го смята за джентълмен, когото би допуснала да общува с невинната й дъщеря. Лавиния, естествено, не можеше да я обвинява за това. Тя също не искаше да вижда Помфри близо до Емелин.

Галантен както винаги, Антъни й се притече на помощ. След бърз поглед към лицето й младият джентълмен стана и препречи пътя на Помфри.

— Не мисля, че вече сме се срещали — заговори любезно той.

Помфри го измери от глава до пети и очевидно сметна, че не е нужно да го удостои с вниманието си.

— Помфри — представи се той. — Аз съм много добър приятел на мисис Лейк. — Обърна се отново към Лавиния и я дари с дръзка усмивка. — Би могло да се каже, интимен приятел. В Италия се познавахме много добре, нали, Лавиния?

Лейди Уортхем изпъшка ужасено.

Крайно време е да се намеся, разбра Лавиния.

— Лъжете се, сър — отговори твърдо тя. — Изобщо не се познаваме добре. Вие бяхте приятел на мисис Андърууд, не мой.

— Ами да, тя беше тази, която ни представи един на друг — съгласи се Помфри и гласът му беше пълен с чувствени намеци. — Затова съм й много задължен. Имате ли вест от нея, откакто офейка с графа?

— Не, нямам. — Лавиния се усмихна хладно. — Ако си спомням добре, вие сте женен, сър. Как е съпругата ви?

Помфри изобщо не се обезпокои от споменаването на страдащата си съпруга.

— Мисля, че е на парти в провинцията. — Обърна поглед към Емелин и Присила и очите му засвяткаха. — Няма ли да ме представите на красивите си придружителки?

— Не — отсече Лавиния.

— Не — повтори Антъни.

Лейди Уортхем смръщи вежди.

— Невъзможно.

Антъни направи крачка напред.

— Както виждате, ложата е пълна, сър. Бъдете така любезен да си отидете.

Помфри го погледна объркано.

— Не знам кой сте, но виждам, че стоите на пътя ми.

— И нямам намерение да отстъпя.

Още няколко глави се обърнаха към тях. Лавиния видя как множество оперни бинокли се насочиха към ложата им. Любопитните се увеличаваха с всяка минута. Съмняваше се, че някой може да чуе какво се говори, но сигурно всички бяха наясно, че в ложата на семейство Уортхем става нещо интересно.

Нарастващият ужас на лейди Уортхем беше недвусмислено доказателство. Лавиния усещаше физически как домакинята трепери от мисълта, че в ложата й се разиграва сцена, в която неволно е въвлечена и Присила.

— Отстранете се — заповяда Помфри с обичайното си небрежно високомерие.

— Не — отговори твърдо Антъни. Тихият му глас напомни на Лавиния за Тобиас. — Трябва веднага да си отидете, сър.

Помфри злобно присви очи.

Стомахът на Лавиния се сви. Антъни бе заел поза, която при най-лошия развой на нещата можеше да му донесе покана за дуел. Тя трябваше да сложи край.

— Вървете си, Помфри — заповяда енергично. — Веднага.

— Нямам никакво намерение да си отида, преди да сте ми оказали честта да ме поканите на гости в дома си — заяви мъжът. — Утре следобед ще ви посетя с удоволствие. Дайте ми адреса си, мадам.

— Утре следобед съм заета — отговори твърдо Лавиния.

— Е, добре, ще почакам още един ден, за да подновя интимната ни връзка. Вече съм чакал шест месеца, така че един ден не е от значение.

Лейди Уортхем направи неуспешен опит да поеме контрола.

— Очакваме още един гост, Помфри. Наистина няма достатъчно място. Не можете да останете. Сигурна съм, че разбирате.

Помфри огледа Присила и Емелин с неприкрито любопитство, после се обърна към лейди Уортхем и се поклони несигурно.

— Невъзможно ми е да ви напусна, без да изкажа почитанията си към очарователните млади дами. Настоявам да ми ги представите. Кой знае, може да се срещнем на бал или на соаре и да пожелая, да ги поканя на танц.

Идеята да представи дъщеря си на известния донжуан беше непоносима за лейди Уортхем. Лицето й пламна.

— Боя се, че е невъзможно — заяви тя.

Антъни стисна ръце в юмруци.

— Вървете си, сър. Веднага.

Очите на Помфри потъмняха от гняв. Обърна се бавно към Антъни и направи крачка към него.

— Знаете ли, вие сте ужасно досаден. Ако не се махнете от пътя ми, ще се принудя да ви дам урок по добри маниери.

Лавиния пребледня. Положението излизаше извън контрол.

— Истината е, че досадникът сте вие, Помфри — изсъска гневно тя. — Не разбирам защо непременно трябва да ни развалите настроението.

Веднага й стана ясно, че е отишла твърде далеч. Помфри беше известен с гневните си изблици. Когато беше пиян, ставаше непредвидим и склонен към насилие.

В очите на пияния блесна гняв, но още преди да е реагирал на обидата, завесите на ложата се отвориха. Влезе Тобиас.

— Мисис Лейк не е съвсем права, Помфри — заговори спокойно той. — Не сте досаден. Вече сте преминали този стадий и сега сте само скучен.

При това неочаквано нападение Помфри потрепери, но бързо се овладя. Гневът на лицето му отстъпи място на учудване.

— Марч? Какво, по дяволите правите тук? Това изобщо не ви засяга.

— О, разбира се, че ме засяга. — Тобиас го погледна право в очите и добави: — И съм сигурен, че разбирате за какво говоря.

Помфри побесня от гняв.

— Какво означава това? Вие и мисис Лейк? Никога не съм чувал, че имате връзка.

Тобиас го удостои с усмивка, толкова студена, че Лавиния очакваше Помфри да се вледени.

— Е, сега знаете за връзката ни, нали? — попита любезно Тобиас.

— Чуйте, аз познавах мисис Лейк в Италия — изфуча Помфри.

— Очевидно не толкова добре, иначе щяхте да знаете, че тя ви намира адски досаден. Ако не сте в състояние да напуснете ложата на собствените си крака, с удоволствие ще ви помогна да се оттеглите.

— Проклятие! Да не би да ме заплашвате?

Тобиас го погледна замислено, после леко наклони глава.

— Да, мисля, че отгатнахте.

Лицето на Помфри се разкриви от гняв.

— Как смеете, сър?

Тобиас вдигна рамене.

— Ще се учудите, ако разберете колко е просто да ви заплаши човек, Помфри. Наистина, никак не е трудно. Бих казал дори, че е съвсем естествено.

— Ще си платите за това, Марч.

Тобиас се усмихна.

— Мисля, че мога да си позволя цената.

Лицето на Помфри се наля с кръв. Ръцете му се свиха в юмруци. Внезапно Лавиния изпита сковаващ страх, че той ще изрече формалната покана за дуел.

— Не! — извика тя и скочи. — Не, почакайте, Помфри. Няма да направите това. Аз няма да го допусна.

Ала Помфри изобщо не я чу. Цялото му внимание беше съсредоточено върху Тобиас. Вместо да го предизвика на дуел с пистолети на разсъмване и така да сбъдне най-големите страхове на Лавиния, той изненада всичко, като замахна силно и се прицели в корема на Тобиас.

Нападнатият очевидно беше очаквал удара, защото отстъпи настрани и избягна грамадния юмрук. Ала рязкото движение го лиши от равновесие. Левият му крак поддаде и той се вкопчи в тежката кадифена завеса, за да не падне. За съжаление тя не можа да издържи тежестта му, откъсна се от скобите, които я захващаха за тавана, и падна.

Тобиас политна към стената.

Присила изпищя. Емелин скочи. Антъни изруга тихо и застана пред двете млади дами в напразен опит да ги предпази от мъжкото насилие.

Тобиас падна на пода в същия миг, в който юмрукът на Помфри се удари с глух трясък в стената. Помфри изстена от болка и хвана ранената си ръка с другата.

Лавиния чу странно бучене и се огледа неразбиращо. Трябваше й известно време, за да проумее, че зрителите в театъра викат и ръкопляскат. Ако се съдеше по окуражаващите викове, господата смятаха това представление за по-добро от онова на сцената.

Лавиния чу потиснат стон, последван от глух удар. Обърна се рязко и установи, че лейди Уортхем е паднала от стола си и се е простряла на пода.

— Мамо! — Присила се втурна към нея. — За бога! Дано не си забравила шишенцето с амоняк.

— В чантата ми — изпъшка лейди Уортхем. — Бързо!

Тобиас се хвана за парапета и се изправи на крака.

— По-добре е да довършим спора на подходящо място, Помфри. Не искате ли да излезем на улицата?

Помфри примигна и се огледа. Очевидно едва сега забеляза ликуващото множество. Очите му се замъглиха още повече. Много мъже от партера му подвикваха и го окуражаваха да нанесе още един удар.

Истината проникна бавно в пиянското му съзнание и гневът отстъпи място на унижението. Защо се излагаше по такъв начин пред очите на толкова хора?

В крайна сметка унижението взе връх.

— Ще се разберем друг път, Марч — изрече с треперещ глас той, пое шумно въздух, обърна се и излезе, препъвайки се, от ложата.

Зрителите изразиха разочарованието си с хор от дюдюкания и подсвирквания.

Лейди Уортхем отново простена.

— Мамо? — Присила усърдно размахваше шишенцето с амоняк под носа й. — Добре ли си, мамо?

— През целия си живот не съм се чувствала толкова унизена — изстена лейди Уортхем. — Няма да се показваме пред очите на хората до края на сезона. Мисис Лейк разруши доброто ни име.

— Мили боже — промълви Лавиния.

 

 

За всичко съм виновен аз, мислеше си Тобиас. За пореден път.

В наемната карета цареше гробна тишина. Антъни и Емелин седяха срещу Лавиния и Тобиас. Откакто напуснаха театъра, никой не бе казал дума. От време на време всички поглеждаха към Лавиния, но бързо отвръщаха поглед, защото не намираха думи за утеха.

Лавиния седеше строго изправена, извърнала глава настрана, и се взираше в черната нощ. Тобиас знаеше, че тя отново го обвинява за случилото се в ложата. Затова се опита да постъпи като истински мъж.

— Извинявам се, че разруших плановете та за тази вечер, Лавиния.

Тя издаде някакъв неясен звук и измъкна от джоба си кърпичка. Когато попи очите си, Тобиас усети болезнено присвиване в стомаха.

— Проклятие, Лавиния, да не би да плачеш?

Тя издаде пак същия звук и зарови лице в кърпичката.

— Виждаш ли какво направи? — укори го Антъни и се наведе към Лавиния. — Мисис Лейк, Тобиас и аз нямаме думи да изразим съжалението си за случилото се в театъра. Кълна се, че не сме имали намерение да ви причиним такава мъка.

Лавиния сви рамене. По тялото й премина тръпка. Ала не откри лицето си.

— Помфри е ужасен човек, Лавиния — опита с мек глас Емелин. — И ти го знаеш по-добре от всички други. Наистина беше лош късмет, че се появи отново точно тази вечер, но с изключение на факта, че се прояви като глупак, не виждам какво повече можеха да направят мистър Марч и Антъни.

Лавиния поклати глава.

— Знам, че се надяваше да привлека вниманието на джентълмените — продължи Емелин.

— Ако не друго, мисля, че сме постигнали поне това. — В гласа на Тобиас звънна подигравка и Лавиния подсмръкна шумно в кърпичката си.

Антъни удостои Тобиас със зъл поглед.

— Моментът със сигурност не е подходящ да покажеш странното си чувство за хумор, Тобиас. Мисис Лейк вярва, че е станала гигантска катастрофа, и има всички основания за това. Мога да кажа, че тазвечерната сцена в ложата на лейди Уортхем ще бъде главната тема за разговор при утрешния чай. Да не говорим за клюките в клубовете.

— Съжалявам — прошепна Тобиас. Не му хрумваше нищо по-добро. Беше виждал Лавиния във всякакви настроения, но тя винаги се проявяваше като силна, волева жена и той бе свикнал да го смята за естествено. За първи път я виждаше да плаче. Никога не си беше представял, че тя може да избухне в сълзи само заради едно обществено фиаско. Той беше безнадежден случай. След днешното произшествие бе загубил всички шансове да продължи връзката с нея.

— Е, що се отнася до мен, аз съм доволна от катастрофата — обяви весело Емелин.

Лавиния промърмори нещо неразбрано. Емелин въздъхна.

— Знам, мила. Ти положи много усилия, за да накараш лейди Уортхем да ме покани тази вечер на театър и пожертва Аполон, за да ми купиш нови рокли. Съжалявам, че събитията не се развиха така, както очакваше. Но аз отдавна ти казах, че не ми е особено приятно да се излагам на показ.

— Ммм — проговори Лавиния в кърпичката си.

— Мистър Марч не е виновен, че Помфри се направи на маймуна — продължи Емелин. — Не е редно да обвиняваш него или Антъни за случилото се.

— Моля ви, мисис Лейк, не плачете — подкрепи я Антъни. — Сигурен съм, че клюките ще заглъхнат много скоро. Лейди Уортхем не заема особено високо място в обществото. Само след месец историята ще бъде забравена.

— Ние сме окончателно загубени, точно както каза лейди Уортхем — промърмори Лавиния в кърпичката си. — Това няма да се промени. Съмнявам се, че утре дори един-единствен почтен джентълмен ще пожелае да посети Емелин. Но станалото — станало.

— Няма полза от сълзи — опита се да я ободри Емелин.

— Моля те, Лавиния, не бива да плачеш за такава дреболия. Не ти прилича.

— През последните дни нервите й бяха много опънати — напомни на всички Антъни.

— Не плачи, Лавиния — проговори меко Тобиас. — Изнервяш всички ни.

— Боя се, че не мога другояче. — Лавиния бавно вдигна глава и показа мокрите си очи. — Само като си припомня израза на лицето на лейди Уортхем… Кълна се, никога в живота си не съм виждала нещо толкова смешно.

Тя се сви в ъгъла на каретата и раменете й се разтресоха от нов пристъп на смях.

Тримата я зяпнаха изумено.

Емелин се засмя тихичко. Антъни се ухили широко. В следващия миг каретата се тресеше от дружен смях.

Нещо дълбоко в гърдите на Тобиас се отпусна. Вече нямаше чувството, че отива на погребение.

 

 

— Ето ви и вас, Марч. — Крекбърн остави вестника и изгледа Тобиас над ръба на очилата си. — Чух, че сте отговорен за много забавно представление снощи в театъра.

Тобиас се настани в креслото до него.

— Слухове и клюки, нищо повече.

Крекбърн изпухтя презрително.

— Тази версия на историята няма да се задържи дълго, повярвайте ми. Всички присъствали в театралната зала са свидетели. Някои дори вярват, че Помфри ще ви предизвика на дуел.

— Защо му е да го прави? Той излезе от сблъсъка като победител.

— Точно така ми казаха. — Крекбърн го изгледа замислено. — Как се стигна дотам?

— Помфри е вземал уроци по бокс от великия Джаксън. Нямах никакъв шанс срещу такъв противник.

— Хмм… — Крекбърн събра рунтавите си вежди над впечатляващия орлов нос. — Е, добре, щом искате, забавлявайте се, но когато Помфри е наблизо, пазете гърба си. Той е известен със склонността си към насилие. Особено когато е пиян.

— Благодаря ви за загрижеността, но не вярвам, че има опасност Помфри да ме предизвика.

— По този пункт съм съгласен с вас. Не ме е страх, че ще ви покани на среща на разсъмване. Помфри може да предизвика някого само когато е пиян. Но щом действието на алкохола отслабне, ще побърза да оттегли поканата за дуел. В сърцето си той е не само глупак, но и страхливец.

Тобиас вдигна рамене и посегна към чашата си с кафе.

— Какво тогава ви тревожи?

— Убеден съм, че той иска да ви отмъсти и ще прибегне до някакво коварство. — Крекбърн отново разтвори вестника. — Съветвам ви за известно време да се откажете от дълги нощни разходки… или поне да се държите далеч от тъмни улички.