Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (32)

31

Джудит изтича в спалнята си, уви се с тъмна наметка, мушна в джоба си пистолета и кесия със злато и напусна къщата през верандата на кабинета.

Конярите тъкмо изкарваха двуколката на Маркъс от обора, когато Джудит прекоси настлания с калдъръм двор. Тя нахлупи качулката на главата си и излезе на улицата, където спря минаващ файтон.

— Завийте зад ъгъла, после тръгнете на известно разстояние след онази двуколка веднага щом потегли — заповяда тя на файтонджията и мушна в ръката му една златна монета. Той се поклони учтиво.

— Значи онзи тип не бива да забележи, че го преследваме, милейди?

— Да, ако можете да го предотвратите — кимна тя и се настани на седалката. Надникна навън и проследи как Маркъс излезе от къщата и се метна на колата си.

— Ще спечелите още две гвинеи, ако не го изгубите и ако не забележи, че го преследваме — обеща тя на кочияша.

— Тъй вярно, милейди! — Кочияшът изплющя с камшика и файтонът затрополи по калдъръма. Джудит се отпусна на седалката и се намръщи от застоялия въздух. Миришеше така, сякаш последният пътник беше ял чесън и беше пушил най-силния тютюн.

Маркъс не погледна нито веднъж назад. Караше бързо, прекоси центъра на града и пое по северното шосе в посока Хампстед Хет. Веднъж вече беше минал по този път със същата бързина, тласкан от същия отчаян гняв. Колко време беше прекарал Грейсмиър насаме с момичето? Дали Агнес Барет беше с тях? Вероятно тя беше завела Хариет при него… дали щеше да я държи, докато той я насилва? Картините, които рисуваше превъзбуденото му въображение, предизвикваха гадене.

Пощенската карета от Ридинг се зададе насреща му, пощальонът наду предупредително рога си. Когато двуколката продължи напред със същата зашеметяваща скорост, бедният човечец се хвана здраво за капрата и ужасено затвори очи. Двете превозни средства се разминаха само на сантиметри.

— Милостиви боже! — извика възхитено файтонджията. — Този човек кара като дявол! Обзалагам се, че даже не остърга лака на вратичката. Вашият джентълмен явно много бърза, мадам.

Джудит се залови по-здраво за кожената облегалка, докато файтонът се друсаше по неравния път, опитвайки се да не изостава от двуколката на Маркъс. С малко закъснение се сети, че всъщност няма представа накъде се е насочил съпругът й. Не беше ясно дали отиваше в Рединг или в Оксфорд. Скоро щяха да излязат от кварталите, до които обикновено пътуваха лондонските файтони. Откъде ли знаеше къде се е скрил Грейсмиър с плячката си?

Излязоха в полето и Джудит се подаде през прозорчето.

— Виждате ли го?

— Ама разбира се, тъкмо зави на кръстовището. Струва ми се, че отива в Грийн Мен — извика през рамо файтонджията. — Това е единственото селище наблизо. На местните не им е особено приятно да живеят толкова близо до бесилката, но няма как.

— Разбирам ги — промърмори Джудит, отпусна се отново на вехтата седалка и извърна поглед от разлагащия се труп, който висеше на бесилката. На кръстовището файтонът зави наляво.

Маркъс влезе в двора на мрачен стар хан, над чиято врата се въртеше очукана табела — „Грийн Мен“. Той скочи от капрата, хвърли юздите в ръцете на мършавото ратайче, което си бъркаше в носа, облегнато на стената, и се запъти към паянтовата сграда. На влизане трябваше да се наведе, за да не си удари главата в ниската рамка на вратата. Камшикът за езда остана в ръката му.

От кръчмата вляво от коридора долитаха гласове; от кухнята в задната част на къщата се носеше миризма на зелен фасул и се смесваше с киселата воня на престояла бира. Гостилничарят изскочи от кръчмата, триейки ръце в мазната си престилка. Като видя посетителя си, очите му внезапно се разшириха при спомена за събитие, станало преди много години.

— Добър ден, Уинклър, радвам се да видя, че все още сте на работа — поздрави любезно маркизът, макар че лицето му беше мрачно и затворено. — Учудвам се как пазителите на реда още не са ви хванали.

Гостилничарят пристъпваше неспокойно от крак на крак и наблюдаваше неочаквания гост с пресметлива скритост, премесена с известен страх.

— Какво мога да направя за вас, милорд?

— Същото като някога — отговори Маркъс. — Знаете, че нямам намерение да ви създавам проблеми, Уинклър. Вашите… вашите гости са както обикновено в стаята над оборите, нали?

Гостилничарят облиза устните си и се огледа страхливо, сякаш очакваше да се появи някой пазител на реда.

— Щом вие казвате, милорд.

— Казвам го — отговори сухо Маркъс и се обърна рязко. — О, ако чуете необичайни шумове, ще се направите, че не сте чули нищо, нали? Знам, че можете да бъдете съвсем глух, Уинклър.

Гостилничарят изтри потта от челото си.

— Както желаете, милорд.

— Правилно. — Маркъс се усмихна подчертано любезно и излезе навън. Прекоси двора и мина от задната страна на къщата. Оборът беше масивна тухлена сграда в края на двора. Под наклонения му покрив се намираха две свързани една с друга стаи — в тях отсядаха само хора, които знаеха за съществуването им и бяха в състояние да платят за ползването им. Наемателите им никога не задаваха въпроси, защото повечето принадлежаха към престъпния свят. Какво се разиграваше между четирите им стени знаеха само онези, които в момента бях там. Засега Уинклър и клиентите му не бяха привлекли вниманието на полицията.

Маркъс вдигна глава към тесните прозорчета с железни решетки. Зад спуснатите завеси не се забелязваха никакви движения, не се чуваха и гласове. Той изкачи безшумно дървената стълба в края на слабо осветения коридор. Спря пред единствената врата на горния етаж и се ослуша. Сърцето му изведнъж заби силно и той разбра, че се вслушва в шумовете, които веднъж вече бе чул в тази стая. Шумове, които го бяха накарали да нахлуе в стаята с вдигнат камшик. Този следобед обаче отвътре не се чуваха плачове и хленчене. Само един стол изскърца по дървения под, после отново се възцари тишина.

Маркъс завъртя дръжката и блъсна вратата с върха на ботуша си.

Грейсмиър скочи на крака и изруга гневно. Столът му се преобърна.

— Вие?

— Вярвам, че сте ме очаквали, Грейсмиър — проговори ледено маркизът. — Би трябвало да знаете, че винаги изпълнявам обещанията си. — Огледа внимателно стаята и изпита известно облекчение. Завесите пред прозорците бяха спуснати и затваряха достъпа на следобедното слънце. Помещението бе осветено от дебели свещи и от ярките пламъци на огъня в камината.

Хариет седеше на ниска пейка до камината. Като чу гласа на Маркъс, тя изписка тихо и го погледна с трескаво святкащи очи, сякаш беше призрак. Очите й бяха подути от плач, косата разрошена, изражението отчаяно, но поне не се виждаха следи от брутално насилие.

Маркъс прекоси стаята с бързи стъпки.

— Добре ли сте, мила?

Тя изплака, опита се да кимне, но изведнъж се разрида и отново захълца истерично.

Маркъс не загуби време да я утешава. Обърна се отново към Грейсмиър, който стоеше като вцепенен.

— Много глупаво постъпихте, като се върнахте отново тук, Грейсмиър. Но плъхът обикновено се връща в старата си купчина тор, нали? — Той плесна с камшика по дъските на пода и отправи поглед към вратата, която свързваше това помещение със съседната стая. — Къде е лейди Барет? Искам да бъде тук през следващите няколко минути.

Лицето на Грейсмиър се обезкръви. Той се огледа отчаяно и грабна ножа за хляб от масата. Камшикът на Маркъс изплющя и коженият шнур улучи пръстите на врага му. Мъжът нададе вик, в който се смесваха гняв, страх и болка, и дръпна ръката си.

Маркъс направи няколко крачки към него, съвсем спокоен, сякаш имаше всичкото време на света, устремил поглед в лицето на Грейсмиър, без да изпуска камшика от десницата си. В следващия миг коженият камшик отново изплющя във въздуха и Грейсмиър се отдръпна ужасено. Маркъс продължи да плющи с камшика, докато врагът му опря гръб на тежкия шкаф.

— Хайде сега да говорим сериозно, сър — произнесе меко Маркъс.

— Много добре, милорд, ще говорим сериозно. — На свързващата врата между двете стаи застана лейди Агнес Барет. В ръката й имаше пистолет и дулото му сочеше право в главата на Маркъс. — Дайте камшика на Грейсмиър. Знам, че ще се радва да го използва.

Грейсмиър се ухили и протегна ръка.

— Не си въобразявайте, че няма да стрелям, Карингтън — предупреди го Агнес и направи грозна гримаса. — Естествено няма да ви убия. Последствията от смъртта ви ще бъдат твърде тежки за всички ни, затова реших просто да ви счупя краката. Докато дойдете отново в съзнание и съберете сили да се завлечете по стълбата, ние тримата ще сме изчезнали отдавна.

Хариет изпищя. Грейсмиър изтръгна камшика от ръката на Маркъс.

Долу в кръчмата собственикът отчаяно се мъчеше да поеме въздух, когато файтонджията със смях стегна карираната кърпа около шията му и за втори път попита:

— Къде ще намерим нашия джентълмен?

— Може би не може да говори — предположи Джудит, когато гостилничарят диво размаха ръце и лицето му посиня. — Не натискайте толкова силно.

Мъжът се изсмя и разхлаби хватката си. Уинклър изхърка и произнесе дрезгаво „оборите“. Това беше достатъчно. Изразът на лицето му ясно показа, че въобще не го интересува да опази нечия лична сфера, че е готов да разкрие всички тайни на заведението и гостите — дори такива, за които никой не питаше.

— Останете тук и го дръжте под око — нареди Джудит и извади пистолета от джоба си. — Ако имам нужда от вас, ще ви повикам.

— Разбира се, милейди — поклони се файтонджията. — Сигурна ли сте, че можете да се оправяте с това нещо в ръцете ви?

— Мисля, че съм достатъчно добра — отговори с усмивка тя. Джудит прибра полите си и хукна към оборите, без да има и най-малка представа какво ще завари там. Спря на прага на тъмната, миришеща на тор сграда и се огледа. В този миг прокънтя викът на Хариет, последван от ужасяващо съскане и плющене на камшик.

Джудит се втурна слепешком нагоре по стълбата, спъна се, но запази равновесие и блъсна вратата на горния етаж. Очите й, свикнали да обхванат с един поглед половин дузина карти и да ги оценят правилно, обхванаха сцената с един поглед: Агнес Барет, която стоеше с вдигнат пистолет и се целеше в главата на Маркъс, двамата мъже, вкопчени един в друг, които се бореха за камшика; и накрая Хариет, скована от страх, с широко отворена уста, от която не излизаше нито звук.

Джудит не спря нито за миг, за да помисли. Стреля и пистолетът изхвърча от ръката на Агнес. Жената погледна смаяно ръката, която беше държала оръжието. От разкъсаното месо бликаше кръв и капеше на пода.

— Велики боже на небето! — изпъшка Маркъс и с един замах издърпа камшика от внезапно отпусналия се юмрук на Грейсмиър.

Джудит прекоси помещението с два скока, вдигна пистолета на Агнес и се прицели в Грейсмиър. Едва тогава се обърна да види как е съпругът й.

— Интересна цел си си избрала — отбеляза спокойно той. — Не знам защо това би трябвало да ме изненадва.

Отговор не беше необходим и Джудит отиде до пейката пред камината, където седеше Хариет. Лицето на момичето изразяваше пълна обърканост.

— Хариет…

— Малката е много уплашена, но не са й сторили зло — обясни Маркъс. — Много повече ме интересува какво, по дяволите, търсиш тук. — Той извади кърпичката си и отиде при Агнес, която продължаваше да гледа невярващо кръвта, капеща от раната и.

— Радвай се, че дойдох навреме — отвърна остро Джудит. — Нима си очаквал, че ще те оставя да свършиш тази работа сам?

— Не ти ли заявих високо и ясно, че очаквам точно това? — Маркъс вдигна ръката на Агнес и я превърза с бялата кърпа.

— Но аз те обичам! — извика отчаяно Джудит. — Не можех да седя бездейна и да чакам да те наранят!

Маркъс вдигна глава. В очите му светна усмивка и бавно се разпространи по цялото му лице.

— Да, разбирам, че това е невъзможно за човек, който обича — промълви той. — А ти обичаш с цялото си сърце и завинаги, нали невестулке?

— Ами ти? — Въпросът бе зададен предпазливо, защото Джудит се разкъсваше между радостта и отчаянието.

— Никога преди това не съм обичал — отговори Маркъс, продължавайки да се усмихва. — Но намирам, че чувството наистина е много силно и трайно.

Отчаянието, страхът и напрежението я напуснаха бавно. Облекчението проникна чак до костите й и в сърцето й пламна топла, съкровена любов. Всичко щеше да се оправи. Тя не бе загубила Маркъс и любовта му.

— Ще ми простиш ли? — попита с треперещ глас тя. — Любовта включва ли прошката?

— Тя я изисква — отговори той и стегна здраво кърпата около раната. — Приятно ли ви е така, лейди Барет?

— Приятно не е точно думата, която бих избрала — изръмжа Агнес. Тя погледна Джудит и на устните й заигра странна усмивка. — Трябва да кажа, Шарлът, че от двете ревливи бебета, каквито бяхте ти и Питър, са израснали две учудващо силни същества. Питам се как ви е възпитавал Джордж, та сте станали толкова силни характери.

Грейсмиър падна на дървената пейка до вцепенената от ужас Хариет и избухна в луд смях. Това беше студен, грозен шум, без радост.

Джудит замръзна на мястото си.

— Какво говорите? — Но тя знаеше. Винаги го беше знаела, но знанието беше в кръвта, в костите, в дълбочината на природния инстинкт, не в точни думи, които изразяваха обективни истини.

— Не отгатваш ли, скъпо дете? — попита с лека подигравка Агнес. — О, да, виждам, че си отгатнала. Странно, но те смятам за достойна дъщеря. Не очаквах, че Джордж е създал деца с толкова гореща кръв.

— Мислех, че си мъртва — проговори Джудит и гласът й прозвуча глухо.

— Алис Девъроу е мъртва — потвърди Агнес. — Тя умря по целесъобразност в един далечен манастир и после стана от гроба, както виждаш. — Тя плъзна здравата си ръка по силното си, все още красиво тяло.

— Маркъс…? — промълви страхливо Джудит. Погледът й потърси очите му, свободната й ръка се протегна към него в страхлив, безпомощен жест.

— Тук съм — отговори нежно той, улови ръката й и я стисна здраво.

— Баща ти беше слепец. Никога не разбра… и дори не можеше да си представи, че с Грейсмиър сме любовници от ранната си младост. Тъй като нито аз, нито Бърнард имахме пари, един от двамата трябваше да се ожени за богаташ. За съжаление не стана така, както искахме. Накрая трябваше да се отървем от Джордж.

Агнес говореше спокойно, притискайки ранената си ръка с другата, и сякаш не осъзнаваше, че има слушатели.

— Той постоянно ни се пречкаше. Поставяше изисквания… искаше да ми доказва любовта си. Не ме оставяше на мира. Не можех да прекарвам повече време с Грейсмиър, а аз се нуждаех от него, както се нуждая и сега. Роди се Питър, после ти, само след десет месеца. Какъв ужас преживях, само аз си знам. Трябваше да се махна от Джордж.

Джудит усети как в гърлото й се надигна гадене, но не беше в състояние да се отдръпне или да заяви, че не желае да слуша повече. Чувстваше се като муха в паяжина. Погледът й не се откъсваше от лицето на Агнес, която продължаваше обяснението си, сякаш се надяваше дъщеря й да я разбере.

— Нали разбираш, не можех да напусна баща ти, защото щях отново да бъда бедна като преди женитбата ни. Какво можехме да направим? — Въпросът прозвуча искрено. — За да напусна баща ти, трябваше да взема парите му. Затова Грейсмиър започна да играе с него. Това беше необходимо.

— Себастиян и аз също ти пречехме, нали? — попита с чужд глас Джудит. — Ти не пожела да се натовариш с две малки деца, когато започна нов живот.

Агнес поклати глава.

— Аз не исках деца, но Джордж настояваше. Когато замина за чужбина, той настоя да вземе и вас и аз не възразих. Това не ме засягаше.

— Точно така, не те е засягало — повтори хладно Джудит. — Мисля, че те разбирам. — Тя разтърси глава, за да разкъса паяжината, в която се бе омотала. Изведнъж разбра, че тази история няма абсолютно нищо общо с нея, но не й стана ясно защо.

— Опитайте се да разберете, че историята е като бумеранг, мадам — намеси се Маркъс, който продължаваше да държи ръката на Джудит. — Децата ви разориха любовника ви, както той е разорил баща им. В историята има красива симетрия, признайте. — Сега и той беше убеден, че Джудит и Себастиян бяха направили единствено възможното. Докато слушаше тази зла жена, осъдила децата си да водят живот на прокудени, за да задоволи страстта си, той изпита дълбоко удовлетворение от онова, което бяха постигнали съпругата му и брат й. Отмъщението беше прастар и много могъщ човешки инстинкт.

— Мисля, че майка ми не е разорена. Вероятно ще предпочете да остане в Лондон със сегашния си съпруг — предложи Джудит с корав глас и язвителна усмивка. — Сигурна съм, че Себастиян — или Питър, както ти го наричаш, — и аз ще се радваме на възможността да я опознаем по-отблизо.

Агнес погледна дъщеря си с искрено уважение.

— Перспективата е съблазнителна, признавам. Но ти никога вече няма да ме видиш, скъпа моя. Предай на брат си най-добрите ми чувства. — Тя им обърна гръб и се запъти към съседната стая. Грейсмиър стана от пейката, поклони се подигравателно пред Джудит и последва метресата си.

— Не разбирам… — изплака Хариет.

— Естествено, че не разбираш — прекъсна я бързо Джудит. — Милата ми, какво ли си преживяла през тези часове! Долу чака файтон. Мъжът, който го кара, заслужава доверие. Веднага ще те откара на Брок Стрийт, а аз естествено ще те придружа…

— Никъде няма да ходиш — прекъсна я Маркъс. — Никога вече няма да те изпусна от очи. Елате, Хариет. — Той вдигна на ръце обърканото, изтощено от сълзи момиче, което доверчиво се сгуши на гърдите му. — Ще ви настаня в каретата и ще наредя на кочияша да ви откара при Себастиян. Уверен съм, че той ще съумее да ви утеши и ще ви помогне много повече от майка ви. Той е мъж и ще знае как да обясни случилото се пред родителите ви, за да не заподозрат нищо за отвличането ви. Дейвънпортови ги умеят тези неща. — Той хвърли заплашителен поглед към жена си, но дълбоко в очите му святкаше веселие. — Стой тук, докато се върна, Джудит.

— Няма да мръдна от мястото си — обеща тя. Щом остана сама, погледът й се устреми към затворената врата на съседната стая. Какво беше наследила от майка си? Дали носеше в себе си нейната злоба? Не, Джудит беше убедена, че не е така, онова, което беше тя днес, се дължеше много повече на обстоятелствата в детството й, отколкото на кръвта на Агнес Барет, която течеше във вените й. Изчезването на Агнес от живота й беше най-голямата услуга, която майката беше направила на децата си. Ако беше останала с тях, сигурно днес щяха да са зли и безскрупулни като нея.

Джудит отиде до прозореца и проследи как Маркъс изнесе Хариет на двора. Въпреки ужасяващите разкрития от последните минути в сърцето й цареше мир. Нещо беше завършено, окончателно приключено. Последната частица от мозайката на миналото й намери своето място. Тя познаваше майка си и бе отмъстила за баща си. Сега беше свободна да загърби завинаги миналото и да бъде самата тя.

— Не мога да си представя как Себастиян ще живее с жена, която припада насред голямото приключение — отбеляза сухо Маркъс, когато се върна. — След като толкова време е живял с теб, любов моя, сигурно ще му е много скучно.

— Напротив, ще го приеме като приятно разнообразие — отговори Джудит. — Откъде знаеше, че Грейсмиър се е скрил тук?

— Ще ти разкажа тази история по-късно… много по-късно. — Маркъс застана пред нея и взе ръцете й в своите. Черните му очи святкаха възбудено.

— Как се чувстваш след всичко, което преживяхме?

— Бях шокирана, но сега всичко ми изглежда маловажно. Миналото не означава нищо за мен. — Тя вдигна рамене. — Странно, но не чувствам никаква връзка с нея. Сега, когато знам коя е майка ми — и каква е, — от душата ми падна тежък товар. Още от първата ни среща тази жена ми въздействаше по странен начин. За мен е облекчение да знам защо.

Маркъс кимна замислено.

— Тя не означава нищо за теб. Сега можем да забравим миналото и да започнем отначало.

Джудит прехапа устни.

— Да, прав си, но има едно нещо…

— О, не — простена Маркъс и рязко пусна ръцете й. — Не искам да чувам нищо повече, Джудит, моля те!

— Не исках да ти кажа…

— Джудит, не ми причинявай това!

— Но аз трябва да ти кажа — изхленчи тя. — Ако не беше разкрил цялата тази бъркотия и плана ни да унищожим Грейсмиър, щях да си замълча. Себастиян твърдеше, че не е важно, защото ние сме си създали наша собствена истина, но то е важно и след като разбра кои са родителите ми, трябва да научиш и това. Вероятно много скоро щеше да го разбереш сам, ако имаше достатъчно време да помислиш.

Маркъс затвори за миг очи и изрече с примирена въздишка:

— Продължавай. За каква истина говориш? — Отдалечи се малко от нея и я погледна изпитателно.

— Ами… работата е там, че с теб не сме женени — изрече на един дъх Джудит.

— Какво?

— Джудит Дейвънпорт не съществува според закона, също както и Себастиян Дейвънпорт. В църквата не помислих за това, просто нямаше време, разбираш ли? Едва когато трябваше да се подпиша в брачния регистър, се сетих, че това не е истинското ми име. Ние сме от семейство Девъроу… макар да не си спомням откога не са ме наричали Шарлът, обаче… — Тя видя как в очите му светна разбиране и млъкна, надявайки се, че е казала достатъчно.

Маркъс прекоси помещението с два скока, дългите му пръсти сграбчиха китката й и се сключиха около крехките кости. Повлече я към вратата и не спря дори когато тя се спъна на прага и едва не падна. Слезе по паянтовата стълба, без да забави крачка, тя се препъваше след него, протегнала болезнено ръка, но не издаваше нито звук. Щом излязоха в заления от следобедното слънце двор, Джудит изохка тихо и сведе глава, заслепена от ярката светлина.

— Какво ти стана, Маркъс? Къде ме влачиш? — попита задъхано тя.

— Ще ти кажа, макар че не заслужаваш — отвърна рязко той. — Ще намеря духовник, който да ни издаде документ за името ти, и ще легализираме брака си, за да няма никакви съмнения. А след това ще упражня върху теб всички съпружески права — включително онези, за които е необходима дебела пръчка. Остава да реша само въпроса в какъв ред ще упражня правата си. — Той я хвана през кръста и я вдигна на двуколката си.

— Ще ми позволиш ли да кажа нещо? — попита Джудит и се настани удобно на седалката.

— Не, не ти позволявам! — Маркъс се метна на капрата до нея. — Ако имаш в главата си поне една искрица здрав разум, в което се съмнявам, ще седиш мирно и няма да си отваряш устата.

Джудит се облегна назад, приглади полите си и пое дълбоко въздух, когато камшикът изплющя върху гърбовете на конете. Двуколката полетя в зашеметяващо темпо по тесния път. Прекосиха полето за минути, завиха покрай бесилката и препуснаха по пустия пощенски път. Щом конете забавиха ход, Джудит огледа профила на спътника си с дяволити искри в очите.

— О, Маркъс, но ти се смееш! — извика възхитено тя.

— На какво, по дяволите, да се смея? — изръмжа той, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. — През последните седем месеца съм живял в грях с жена, участвала в незаконна брачна церемония, и ако обстоятелствата не я бяха принудили да признае истината, щеше да ме остави в неведение до края на живота ми!

— Нали казват, че незнанието е подарък от небето — отвърна Джудит, която нито за миг не допусна да бъде заблудена от резкия му тон. — Какво значение има едно име? — Маркъс извърна глава настрана и раменете му се затресоха. — веднъж ми каза, че не е добре да потискам смеха си… даже каза, че от това човек може да получи удар… сигурен съм, че го каза.

Маркъс спря конете и изведе колата от пътя. Щом спряха в храстите, той се обърна към Джудит и като видя дяволитите искри в очите й, не издържа и се засмя.

— Знаех си, че се смееш — кимна доволно тя.

Маркъс улови брадичката й с два пръста.

— Откакто те видях за пръв път, явно забравих за правилата на разума. Щях ли иначе да позволя на една страстна, измамна, безскрупулна дива котка да изпълни с мен най-безумния танц, в който някога се е впускал мъж?

— За мъж, който мрази да танцува, думите ти звучат малко противоречиво — призна засмяно Джудит. — Но моят опит показва, че човек не избира кого да обича. Щях ли иначе аз да принадлежа с душа и тяло, с цялото си същество на един тираничен и консервативен деспот, който се стреми да ме подчини на волята си и е щастлив само когато издава заповеди?

— Но ти въпреки това го обичаш, нали?

— О, да, и то как — отговори с усмивка тя и стисна ръката му. — Както той обича умелата интригантка.

— Повече от всичко на света — пошепна страстно Маркъс. — Обичам те повече от всичко на света, моя жълтоока невестулке.

Той завладя устните й и я прегърна нежно. Джудит се сгуши в него и позволи на езика му да изследва сладостта на устата й. Опиянена от мъжественото му излъчване, тя повярва в щастливото бъдеще, във верността и взаимното доверие.