Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (2)

1

Какво, по дяволите, правеше тя? Маркъс Девлин, достопочтеният маркиз Карингтън, с отсъстващ вид замени празната си чаша шампанско с пълна, когато покрай него мина лакей с табла. Отблъсна се с рамене от стената и се изправи в целия си величествен ръст, за да вижда по-добре масата за макао през препълненото помещение. Тя замисляше нещо. Всяко настръхнало косъмче по тила му го потвърждаваше.

Тя стоеше зад стола на Чарли и размахваше ветрилото си с лениви движения. След малко се наведе да пошепне нещо в ухото на Чарли и деколтето на вечерната й рокля безсрамно разкри пищната закръгленост на гърдите й, дълбоката сянка на линията между тях. Чарли вдигна глава към нея и се усмихна с меката, обожаваща усмивка на влюбен мечтател. Маркизът не се изненада особено, че младият му братовчед се бе влюбил презглава в мис Джудит Дейвънпорт. Всички мъже в Брюксел бяха полудели по нея. Младата мис беше същество, съставено от противоположности — динамична, темпераментна, много интелигентна, накратко, жена, която предизвикваше всеки мъж. Маркизът не преставаше да се учудва на умението й да се превръща мигновено от строга, едва ли не студена млада дама в сладко мъркащо котенце, което събуждаше у мъжа дивото желание да я сложи в скута си и да я прегърне, за да я предпазва от жестокостта на света.

Стига с тези романтични глупости! — заповяда си строго той и се укори за неканените мисли. И той ли щеше да стане като зеления си братовчед и като младите войници, които гордо излагаха на показ униформите си в брюкселските салони, докато светът очакваше Наполеон да направи следващата си стъпка? От няколко седмици Карингтън наблюдаваше мис Джудит Дейвънпорт, която замайваше главите на младите военни. Бе убеден, че тя е рафинирана малка мръсница с ясни цели. Но колкото и да се стараеше, досега не бе разбрал какво точно е замислила.

Погледът му се прехвърли към младия мъж, който седеше срещу Чарли. Себастиян Дейвънпорт държеше банката. Красив като сестра си, но по свой начин, той седеше небрежно облегнат назад и както облеклото, така и позата му издаваха добре овладяна небрежност. Той се засмя на Джудит и леко смеси картите в ръцете си. Настроението на играчите беше весело и безгрижно. Настроение, което двамата Дейвънпорт умееха да създават. Сигурно точно заради това всички ги обичаха… Изведнъж маркизът разбра.

Движенията на ветрилото! В ленивите жестове се криеше определена система. Понякога размахът се ускоряваше, след минута спираше внезапно, веднъж или два пъти Джудит затвори ветрилото си, за да го отвори веднага и отново да го размаха енергично. След минута избухна смях и с лениво движение на греблото Себастиян Дейвънпорт събра купчинките жетони и разписки от средата на масата, за да ги прибере в банката.

Маркизът прекоси салона с големи крачки. Когато спря до масата, Чарли го погледна с виновна усмивка.

— Днес не ми е ден, Маркъс.

— Ти рядко имаш добри дни — отвърна Карингтън и си взе щипка емфие. — Внимавай само да не затънеш в дългове.

Чарли разбра предупреждението, макар че гласът на братовчед му прозвуча небрежно. Лека червенина обагри бузите на младежа, той сведе глава и се взря в картите си. Маркъс му беше настойник и не проявяваше особено съчувствие, когато дълговете на карти превишаваха издръжката му за тримесечието.

— Не искате ли да поиграете и вие, лорд Карингтън? — прозвуча зад маркиза мекият глас на Джудит Дейвънпорт и той се обърна към нея. Тя му се усмихна, златно-кафявите й очи засвяткаха изкусително, обкръжени от най-гъстите, най-извитите мигли, които беше виждал някога. Ала след като през последните десет години беше успял да се опази от безсрамните ласкателства на стотици момичета, тръгнали на лов за богат съпруг, той устоя и остана равнодушен към убедителността на тези прекрасни очи.

— Не. Боя се, че и на мен не ми е ден, мис Дейвънпорт. Ще позволите ли да ви отведа в трапезарията? Знам, че ви е скучно да гледате как братовчед ми непрекъснато губи. — Той направи лек поклон и я хвана за лакътя, без да чака отговор.

Като усети натиска на ръката му върху голия си лакът, Джудит се скова. В очите му имаше твърдост, която отговаряше на здравата хватка, и косите на тила й настръхнаха.

— Напротив, милорд, намирам играта за извънредно интересна. — Тя направи внимателен опит да издърпа ръката си, ала пръстите му моментално затегнаха хватката.

— Настоявам, мис Дейвънпорт. Знам, че чаша шери ще ви се отрази добре.

Той имаше тъмни очи с твърд блясък. Тонът му издаваше, че няма да отстъпи. В личността му имаше нещо, което принуждаваше околните да му обръщат внимание дори против волята си. В момента Джудит не виждаше възможност да се измъкне, затова се изсмя звънко.

— Убедихте ме, сър. Но предпочитам чаша шампанско.

— Няма проблем. — Той пъхна ръката й по лакътя си и сложи свободната си ръка върху пръстите й, които почиваха върху черния ръкав на жакета му. Джудит се почувства като окована във вериги.

Двамата прекосиха игралния салон в мълчание, което бе колкото неловко, толкова и наситено със значение. Дали беше разбрал какво правеше тя? Дали бе видял нещо? Как ли се бе издала? А може би Себастиян беше казал или направил нещо? Дали бе уловил многозначителен поглед? В главата й се блъскаха въпроси и предположения. Тя почти не познаваше Маркъс Девлин. Той беше твърде изискан, твърде образован и разумен, за да се хване на уловките й, и тя не можеше да се отърве от плашещото предчувствие, че е застанала срещу противник, когото в никакъв случай не бива да подценява.

Трапезарията се намираше след балната зала, но вместо да заобиколи танцуващите двойки и да я преведе покрай редиците компаньонки, Маркъс се насочи към високите врати на верандата, които се отваряха към украсената със знамена тераса. Лек вятър движеше тежките кадифени завеси пред една от вратите.

— Бях останала с впечатлението, че ще вечеряме — отбеляза Джудит и рязко спря.

— Не, ще направим кратка разходка на чист въздух — осведоми я с нагла усмивка придружителят й. — Продължавайте, мадам, иначе ще изгубите ритъма. — Без да се церемони, той я потегли напред. За да не се спъне, Джудит прихвана полите си и направи усилие да се изравни с него. Не й беше трудно да се нагоди към умерените, но решителни крачки на маркиза.

— Нямам никакво желание да дишам студения нощен въздух — изсъска тя през здраво стиснати зъби, макар че на лицето й беше изписана усмивка. — Той е вреден за здравето и често причинява треска или ревматизъм.

— Не и при хора, отдавна оглупели от старост — отвърна маркизът и вдигна гъстите си черни вежди. — Готов съм да се закълна, че не сте нито ден по-възрастна от двайсет и две. Освен ако не сте много сръчна с пудрата и боите.

Бе отгатнал съвсем точно възрастта й и чувството на Джудит, че губи почва под краката си, се засили.

— Не съм толкова добра артистка, милорд — отвърна ледено тя.

— Така ли? — Той вдигна завесата и двамата се озоваха на терасата, осветена от десетки факли в железни скоби по ниския парапет. Терасата гледаше към просторна градина. — Готов съм да се закълна, че не отстъпвате на нито една от звездите на Дръри Лейн. — Твърдението беше придружено от пронизващ поглед.

Джудит събра цялото си гордост и отговори, сякаш беше получила шеговит комплимент.

— Много сте любезен, сър. Признавам, че дълго време завиждах на мисис Сидънс за таланта й.

— О, подценявате се — отвърна меко Маркъс. Стигнаха до перилата и той спря под светлината на една факла. — Вие сте много добра артистка, мис Дейвънпорт. Вие и брат ви.

Джудит се изправи в целия си ръст. Естествено това не беше особено впечатляващ жест, сравнен с височината и широките рамене на придружителя й, но поне й вдъхна илюзията за превъзходство.

— Наистина не разбирам за какво говорите, милорд. Имам чувството, че ме принудихте да ви придружа само за да ме обиждате с неясни намеци.

— О, не, обвиненията ми не са неясни — отговори все така меко той. — Колкото и обидно да ви прозвучи, предполагам, че по време на вашето отсъствие братовчед ми ще заиграе по-добре.

— Какво намеквате? — Изведнъж кръвта се отдръпна от лицето й, но в следващия миг страните й пламнаха от смущение и тя побърза да отвори ветрилото си в напразен опит да скрие вълнението си.

Маркизът я хвана за китката и издърпа ветрилото от ръката й.

— Наистина сте дяволски сръчна с ветрилото, мадам.

— Моля? Не разбирам за какво говорите. — Джудит се опита да си придаде изражение на обидена невинност, но й липсваше убедителност.

— Спрете този фарс, мис Дейвънпорт, няма полза от него. Нямам нищо против вие и брат ви да мамите жалките глупаци, които се поддават на чара ви, но ви съветвам да оставите братовчед ми на мира.

— Говорите със загадки — промълви несигурно тя. Беше изключено той да има доказателства, за да я обвини публично в измама. Но какво ще стане, ако той се върне в Лондон и разкаже на всички за нас? — запита се с внезапен ужас тя.

Трябваше й време да размисли. С равнодушно вдигане на раменете се отвърна от него, сякаш имаше намерение да се върне в балната зала.

— Тогава позволете да реша загадката вместо вас. — Маркизът я улови за лакътя. — Хайде да се отдалечим малко от светлината. Знам, че не искате другите да чуят какво имам да ви кажа.

— Нищо от онова, което имате да ми кажете, не ме интересува ни най-малко, лорд Карингтън. А сега, ако ме извините…

Подигравателният му смях отекна в меката юнска нощ.

— Съветвам ви да не кръстосвате оръжие с мен, Джудит Дейвънпорт. По всяко време съм готов да се справя с една ловка мръсница. Вие живеете от ума си, но и аз имам ум и ви уверявам, че съм се научил да го използвам много преди вас.

Джудит разбра, че беше безсмислено да се прави на невинна, и захвърли преструвките.

— Нищо не можете да докажете — отбеляза хладно тя.

— Нямам никакво намерение да търся доказателства — отвърна спокойно маркизът. — Казах ви, че нямам нищо против да продължите да мамите онези безмозъчни идиоти. Можете да правите, каквото искате, но ще оставите семейството ми на мира. — Той я хвана за лакътя и я поведе по стълбището към моравата. Два стари дъба хвърляха гигантски сенки върху тревата. Маркизът спря под едното дърво и се обърна отново към нея. — Чуйте, мис Дейвънпорт, искам думата ви, че ще сложите край на мечтанията на Чарли.

Джудит вдигна рамене.

— Не съм виновна. Той си е въобразил, че е влюбен в мен.

— О, естествено, че сте виновна. Да не мислите, че не съм ви наблюдавал? — Карингтън се облегна на стъблото, скръсти ръце под гърдите и устреми поглед към бледия овал на лицето й, огряно от златните очи. — Вие сте майсторка на флирта, мадам. Затова настоявам да обърнете красивите си очи към друг млад глупак и да му замаете главата с изкуството си.

— Мисля, че само братовчед ви има право да реши кого да обича — отбеляза язвително Джудит. — Съжалявам, но не разбирам какво общо има това с вас.

— Естествено, че има нещо общо. Няма да позволя момчето, на което съм настойник, да попадне в мрежата на една безскрупулна жена, тръгнала на лов за богат съпруг, на една…

Джудит замахна и го зашлеви с все сила по бузата. Възцари се зловеща тишина, в която далечните звуци на танцовата музика отекваха крайно неподходящо.

Джудит се обърна гърбом към маркиза, изхълца и притисна ръце към устните си, сякаш се бореше със сълзите, предизвикани от наранената, унизена невинност. Трябваше непременно да обезоръжи Маркъс Девлин и щом не бе в състояние да го стори с откровеност, трябваше да прибегне към други средства. Не можеше да рискува той да разпространи обвиненията си из лондонските клубове, защото братът и сестрата Дейвънпорт имаха намерение скоро да се появят в лондонското висше общество. В момента не й хрумна нищо друго, освен да му разиграе сцена на оскърбена невинност, движена от надеждата, че ще събуди в студеното му сърце ако не съчувствие, то поне готовност да запази мълчание.

— Вие не знаете нищо за мен — заговори тя с пресекващ глас. — Нямате представа какво сме принудени да търпим… как понасяме това положение… никога не съм наранявала някого, не желая да нараня и братовчед ви… — Гласът й заглъхна в сърцераздирателно хълцане.

Тази жена е съвършена артистка, каза си с неволно възхищение Маркъс, макар че не допусна да бъде заблуден от представлението. Поглади парещата си буза, напипа леката подутина, оставена от пръстите й. В удара й имаше убедителност, но бруталното излагане на показ на възмутената добродетел никак не подхождаше на образа на покварената жена, който беше изградил в съзнанието си. Пренебрегвайки смело потисканите хълцания, той изрече безстрастно:

— За крехко същество като вас имате силна ръка.

Това не беше реакцията, на която Джудит се беше надявала. Тя вдигна глава и изрече с гордо, недостъпно достойнство:

— Би трябвало да се извините, лорд Карингтън.

— Мисля, че по-скоро трябва да стане обратното. — Той потърка отново бузата си и я погледна с пронизващ, изпитателен поглед, който я направи още по-несигурна.

Най-разумно в тази ситуация беше да избяга от този крайно обезпокоителен сблъсък, който не преминаваше според очакванията й. Джудит вдигна леко рамене.

— Вие не сте джентълмен, милорд. — Тя се обърна рязко и понечи да тръгне към къщата.

— О, не, няма да ми избягате толкова лесно — каза маркизът. — Още не. Разговорът ни не е свършил, мис Дейвънпорт. — Улови ръката й и двамата останаха известно време неподвижни, Джудит все още обърната към къщата, маркизът облегнат на стъблото. — Реакцията ви беше един вид проява на насилие и аз…

— Вие ме обидихте, сър! — прекъсна го гневно тя, надявайки се да не забележи по гласа и, че се чувства притисната до стената.

— Може би това наистина беше обида, но тя има своите оправдания — установи безстрастно той. — Вие признахте, че заедно с брат си… как да го кажа… сте опитни играчи с малко необичайни методи.

— Искам да се върна в къщата. — Дори в ушите на Джудит тези думи прозвучаха като патетична молба вместо като енергично заявление за отстъпление.

— Само една минута. Вие сте талантлива кокетка, освен това играете убедително ролята на обидената добродетел, но аз имам желание да усетя още нещо от вас, не само дланта ви върху лицето си. — Той я дръпна към себе си, както въдичар дръпва въдицата, и тя се приближи неохотно като уловена рибка. — Струва ми се, че ще е справедливо да облекчите болката, която ми причинихте.

Със свободната си ръка той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. Черните му очи бяха загубили твърдостта си и Джудит видя в зениците им веселие… веселие и опасни искри, от които нервите й завибрираха. Отчаяна, тя затърси нещо, което да сложи край както на веселието, така и на зловещите искри в очите му.

— Искате да ви целуна за утеха ли, сър? Като дете, което си е одраскало коляното? — Джудит се усмихна снизходително и със задоволство установи, че го бе изненадала — а да изненадаш противника винаги е предимство. Тя се надигна на пръсти и бегло го целуна по бузата. — Ето, сега вече няма да ви боли. — Освободи се от внезапно разхлабената му хватка и избяга от сянката в относително светлата градина. — Желая ви приятна вечер, лорд Карингтън. — С тези думи тя се врътна и побягна с леки стъпки към стълбището. Тялото под гладката коприна на турскосинята рокля беше гъвкаво като лешникова вейка.

Маркъс се взираше замаяно в мрака. Как, по дяволите, проклетата малка женичка успя да спечели сблъсъка? Защо не бе съумял да запази превъзходството си над това крехко момиче? Беше ядосан и в същото време се забавляваше. Но повече от всичко друго се чувстваше предизвикан от Джудит. Ако тя не се откажеше от флирта с Чарли, трябваше да измисли друг начин да я спре.

Джудит се върна в игралния салон, за да се сбогува. За да извини внезапното си оттегляне, обяви, че има силно главоболие. Чарли моментално скочи и предложи да я придружи до вкъщи, но Себастиян не му позволи.

— Не е нужно, Фенуик. Аз ще отведа сестра си у дома. — Той се прозина. — Честно казано, не съжалявам, че тази нощ ще си легна по-рано. Седмицата беше напрегната. — Той се усмихна приветливо на приятелите си.

— Седмицата ви донесе дяволски късмет, Дейвънпорт — отговори с въздишка един от играчите и му подаде разписката за дълга си.

— Прав сте, имах безсрамен късмет — отвърна весело Себастиян и прибра разписката в джоба си. — Това е семейна черта, нали, Джудит?

Усмивката й беше някак отнесена.

— Така се говори.

Себастиян присви очи и отправи поглед към вратата, където стоеше маркиз Карингтън и тъкмо си вземаше щипка емфие.

— Изглеждаш изтощена, скъпа — промърмори съчувствено той и я хвана под ръка.

— Наистина се чувствам неразположена — призна тя. — О, много благодаря, Чарли. — Тя се усмихна топло, когато младият мъж грижливо загърна раменете й с шала.

— Може би утре няма да си се възстановила достатъчно, за да излезем на езда? — попита младежът, неспособен да скрие разочарованието в гласа си. — Искаш ли да те посетя…

— Не, моля те, недей. Леля ни мрази гости — прекъсна го тя и утешително помилва ръката му. — Сигурна съм, че утре ще съм съвсем добре. Ще се срещнем в парка, както се уговорихме.

Братът и сестрата се запътиха към изхода на игралния салон. Когато стигнаха до вратата, Маркъс се поклони.

— Лека нощ, мис Дейвънпорт.

— Лека нощ, милорд. — Джудит мина покрай него, но — сама не разбра защо — се извърна леко и проговори през рамо: — Утре ще изляза на езда с братовчед ви.

— О, напълно разбирам, че хвърляте ръкавицата, мадам — отвърна също така тихо той. — Но още не сте видели колко съм издръжлив. Внимавайте. — Отново се поклони учтиво и й обърна гръб, преди да е успяла да му отговори.

Джудит прехапа устни. В сърцето й се бореха тъмни предчувствия и пърхаща възбуда, различна от всичко, което бе изпитвала досега. Съзнаваше, че чувството е колкото опасно, толкова и потискащо, но не бе в състояние да го прогони.

— Какво става, Джу? — попита Себастиян веднага щом излязоха от вилата и се озоваха на калдъръмената улица.

— Ще ти кажа, като се приберем вкъщи. — Тя се качи във вехтата карета, която ги чакаше на ъгъла, и се облегна на съдраната кожена тапицерия. Красиво извитите й вежди се събраха над носа, пълните устни оформиха замислена гримаса.

Себастиян познаваше този израз. Обикновено той означаваше, че някой се е опитал да разклати ексцентричните принципи на скъпата му сестричка. Тя нямаше да каже нито дума, докато не беше готова за това, и той се задоволи да се облегне назад и да чака онова, което трябваше да чуе.

Каретата спря пред малка къща в една тъмна улица. Кварталът, в който се намираше, очевидно беше познат и по-добри дни. Братът и сестрата слязоха и Себастиян плати на кочияша. Джудит отключи входната врата и двамата влязоха в тесен коридор, осветен от една-единствена свещ на стената на стълбището.

— Няма да мине много време и някой ще забележи, че отказваме да съобщим къде живеем — отбеляза Себастиян, докато вървеше след сестра си по стълбата. — Не можем вечно да разказваме приказката за непоносимата леля.

— Надявам се, че няма да останем дълго в Брюксел — отговори сестра му. — Наполеон много скоро ще направи следващата си стъпка и армията ще трябва да се премести. Няма смисъл да останем в празния град, нали? — Тя блъсна една врата в горния край на стълбата и влезе в квадратна дневна.

Помещението беше тъмно и мръсно, мебелите вехти, килимът излинял, а мрачната светлина на евтините свещи с нищо не допринасяше да стане обстановката по-приятна. Джудит хвърли индийския си шал на скърцащия диван и се отпусна на най-близкия стол. Челото й беше все така намръщено.

— Колко спечелихме днес?

— Две хиляди — отговори Себастиян. — Можеха да станат и повече, но след като ти излезе с Карингтън, загубих следващата игра, защото не преброих правилно асата. — Възмутен от себе си, той поклати глава. — Винаги е така. Разчитам на теб и понякога ставам небрежен.

— Хмм… — Джудит захвърли обувките си и започна да разтрива подутите си стъпала. — Трябва да се упражняваме упорито, за да останем в играта. Смятам, че отново трябва да обмислим сигналите и жестовете, с които се разбираме, защото днес явно съм допуснала грешка, макар да не мога да разбера как почтеният маркиз Карингтън е забелязал какво вършим.

Себастиян подсвирна учудено.

— По дяволите! Какво ще правим сега?

— И аз не знам. — Джудит продължаваше да се взира замислено пред себе си, докато масажираше краката си. — Той обеща, че няма да ни изобличи, но недвусмислено ми заповяда да излекувам Чарли от влюбеността му.

— Е, това е лесно. Досега не си имала трудности да се изплъзнеш от ръчичките на свръхусърдните си обожатели.

— Прав си, но защо трябва да го направя? Нямам никакво желание да наранявам Чарли. Убедена съм, че малкият ни флирт ще му бъде само от полза, и няма нищо лошо, че при това ще загуби няколко хиляди в игра на карти, защото може да си го позволи. С изключение на няколкото минути тази вечер твоят вроден талант е единствената несправедливост, която малкият трябва да понесе. Той играе, защото му харесва, и аз не виждам защо Карингтън си позволява да се намесва.

Себастиян наблюдаваше сестра си с нарастващо подозрение. Със сигурност ставаше дума за наранени принципи.

— Той му е настойник — отговори той. — А ние с теб сме скандална двойка, Джу. Не бива да си го слагаш толкова на сърцето, скъпа сестричке, когато някой разкрива игричките ни и съответно реагира.

— Глупости! — изсъска ядно тя. — Ние не сме по-покварени от другите. Просто не сме лицемери, там е разликата. Принудени сме сами да се грижим да имаме покрив над главите си и хляб на масата и го правим по единствения начин, който познаваме.

Себастиян отиде до масичката и наля коняк в две чашки.

— Ти би могла да печелиш издръжката ни като гувернантка. — Подаде й едната чаша и се ухили на ужасения й израз. — Вече те виждам как стоиш в класната стая и разясняваш на мили момиченца с панделки тънкостите на акварелната живопис и основите на италианския език.

Джудит избухна в смях.

— Знаеш, че не мога! По-скоро ще ги науча да играят карти с високи залози, да пърхат кокетно с мигли и да разказват забавни истории на джентълмените, които са убедили да седнат на игралната маса. Ще ги науча кога е време да се преместят в следващия град, как да намират евтин подслон и слуги, как да изчезват тайно нощем, за да избягат от съдебния изпълнител, как да си шият рокли от парцалчета. Накратко, ще ги науча на всичко, което е необходимо за един успешен маскарад. Както и мен ме научиха.

Докато говореше, смехът в гласа й угасна и Себастиян взе ръката й.

— Ще си отмъстим, Джу.

— За татко. — Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Да, ние с теб ще отмъстим за неправдата, която му сториха.

Себастиян мълчаливо се присъедини към тоста й. Известно време двамата се взираха мълчаливо в празната камина, отдадени на спомените си… спомниха си и наново потвърдиха клетвата си. След малко Джудит остави чашата си на масичката и стана.

— Отивам да си легна. — Целуна брат си по бузата и жестът й напомни нещо, което извика в очите й внезапна решителност. — Мисля, че съм в настроение да си поиграя с огъня, Себастиян.

— За Карингтън ли говориш?

Тя кимна.

— Джентълменът трябва да бъде обезвреден. Той каза, че няма да ни изобличи, но да предположим, че реши да предупреди хората в Лондон да не играят с нас, какво ще правим тогава? Ако успея да го закова… да го забъркам в по-сериозен флирт… сигурно ще престане да се интересува от това, което правиш на игралната маса.

Себастиян огледа замислено сестра си.

— Смяташ ли, че ще се справиш с него?

Беше ли тя равностоен противник на маркиз Карингтън? За момент Джудит отново усети натиска на пръстите му върху ръката си, видя искрите в черните очи, непримиримата линия около устните, енергичната брадичка. Естествено, че можеше да се справи с този светски лъв! Тя знаеше много, беше преживяла много и бе правила неща, които бяха придали на ума й острота, която той не притежаваше.

— Естествено — заяви твърдо тя. — Можеш да ми вярваш, за мен ще е невероятно удовлетворение да го видя в краката си. Както братовчед му стана жертва на кокетството ми, така ще стане жертва и той и това ще го научи да не бъде толкова надменен.

Себастиян все още я гледаше със съмнение.

— Не ми харесва, когато смесваш мотивите. Ние сме по петите на Грейсмиър, Джудит, и не бива да рискуваме.

— Аз няма да рискувам, обещавам ти. Просто искам да покажа на маркиза, че не търпя обиди.

— Но ако събудиш любопитството му, той ще поиска да узнае кон сме и откъде идваме.

Тя вдигна рамене.

— Е, и? Обичайната ни история напълно ще задоволи любопитството му. Ние сме децата на наскоро починал ексцентричен английски джентълмен от уважавано, макар и обедняло семейство, който след трагичната ранна смърт на съпругата си е решил да пътува из континента заедно с отрочетата си.

— А истината е — усмихна се тъжно Себастиян, — че сме деца на разорен земевладелец от Йоркшир, обезнаследен от семейството си, прогонен от Англия поради скандал, завършил със самоубийството на съпругата му, принуден да промени името си и да печели хляба си по игралните маси на континента. — Себастиян говореше равнодушно, но Джудит познаваше брат си и усети болката, която беше и нейна.

— Този нещастник научи децата си на всичко, което знаеше, и те станаха негови помощници и пълномощници от ужасяващо ранна възраст — допълни тихо тя.

Себастиян поклати глава.

— Тази истина е твърде брутална за чувствителните уши на господата от аристокрацията, сестричке, те не знаят как да реагират.

— Точно така — кимна Джудит. — Не се притеснявай, Себастиян, Карингтън няма да научи истинската ни история. Ще измисля някакво безобидно обяснение за съмнителните ни прояви тази вечер. Ще се постараем да играем по-добре, за да не забелязва измамата, а ако успея да го омагьосам, ще престане да ни следи, сигурна съм.

— Още не съм срещал мъж, който да не се хване в мрежите ти, когато си решила да го завладееш — кимна с усмивка Себастиян. — За мен е удоволствие да наблюдавам игричките ти.

— Почакай, докато стигнем до Грейсмиър, да видиш как ще разгърна чара си — отвърна сестра му и му прати въздушна целувка. — Това ще бъде върховно удоволствие, гарантирам ти.

Тя влезе в спалнята си, също така вехта и мръсна като дневната. Слугинчето на хазаина изпълняваше задълженията си немарливо, но братът и сестрата живееха в такива помещения, откак се помнеха, и бяха свикнали да виждат само онова, което искаха.

Джудит се съблече, пъхна се в леглото и вдигна замислен поглед към избледнелия балдахин. Грейсмиър беше в Лондон. Трябваха им поне двайсет хиляди фунта, за да си наемат квартира в някой от почтените квартали на столицата. Трябваше да плащат на слуги, да купят карета и коне. И двамата имаха нужда от нови, елегантни тоалети и от достатъчно джобни пари, за да създадат илюзията за добър доход. Играта на карти щеше да покрива всекидневните им разходи, но трябваше да се движат в изисканите среди. Хазартните игри с високи залози бяха обичайно занимание в обществото, играеха и мъжете, и жените, но никой не биваше да създава впечатлението, че печалбата е основната цел в живота му.

Когато дойдеше времето да нанесат последния удар, щяха да приложат отдавна замисления двоен номер. Той беше опасен и много мощен инструмент, затова бяха решили да прибягнат до него в последния стадий на плана.

Джордж Дейвънпорт нямаше представа от измамни трикове. Той беше научил децата си да разчитат на разума и сръчността си на игралната маса, но имаше време, когато нямаха пари дори за хляб… дни, понякога и седмици, когато баща им се оттегляше в тъмния свят на душата си и парите за храна и отопление, дори за подслон бързо свършваха. Тогава Джудит и брат й се бяха научили да се оправят сами.

Тази вечер приложиха изпитания стар метод, но Джудит очевидно бе допуснала някаква грешка, щом маркизът я бе забелязал. Маркъс Девлин, маркиз Карингтън. Бърнард Мелвил, трети граф Грейсмиър. Военната й хитрост спрямо единия трябваше да послужи на плановете й за другия. Себастиян беше прав, тя не биваше да смесва мотивите. Сега трябваше да съсредоточи всичките си сили в омагьосването на маркиза, за да си осигури мълчанието му. Удовлетворението, което щеше да изпита от подчиняването му, беше чисто лично и второстепенно удоволствие. Нищо и никой не биваше да застраши големия им план… движещата сила на живота, който водеха Джудит и Себастиян Дейвънпорт.