Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Virtue, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 89 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Фийдър. Неукротимо сърце
Издателство „Ирис“
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
16
— Не знам какво да правя сега. — Чарли се взираше смутено в картите, които държеше в ръката си.
Себастиян, който стоеше зад него, огледа картите на младежа и се ухили, усетил нарастващото нетърпение на сестра си. Джудит беше добра учителка, но й липсваше снизходителност. Тя вдигна глава, срещна погледа на брат си, пое дълбоко въздух и си заповяда да не повишава тон.
— Искаш ли още една карта, Чарли?
— Не знам точно. — Момъкът се намръщи. Джудит тъкмо се опитваше да му обясни как да намали елемента на случайността при игра на макао. — Имам осемнайсет точки — допълни Чарли.
— Тогава няма да искаш карта, която да е по-висока от три — обясни внимателно Джудит. — Това значи, че възможните карти са дванайсет.
— Десет — възрази Чарли. — Вече имам едно асо и една двойка.
— Започваш да схващаш — отбеляза с усмивка Себастиян, мушна ръце в джобовете на кожения си брич и проследи урока с нарастващо веселие.
— Това е добре — каза Джудит и посочи картите на масата. — Играли сме пет игри, две раздавания отпаднаха, остават три. Какво трябва да имаш предвид за Тях?
Чарли се замисли.
— Че са останали предимно ниски карти?
— Точно така — зарадва се Джудит. — Значи ти имаш шанс да изтеглиш една от десетте ниски карти, която ти липсва.
— И да не спечеля нищо — засмя се той. — Значи е по-добре да се откажа от допълнителна карта.
— Видя ли колко е просто!
— Предполагам, че да. Каква карта щях да получа, ако бях поискал?
Джудит вдигна най-горната карта и му я показа. Беше тройка.
— Никога не съм твърдяла, че играта на карти е точна наука. — Тя се засмя на разочарованата му физиономия.
— Винаги съм смятал, че удоволствието от играта се крие в риска.
— Точно така е, но не ти ли доставя удоволствие да надхитриш случайността?
Чарли я погледна объркано.
— Да, разбира се, но не е толкова вълнуващо, както когато щастието ми се усмихва и цяла вечер печеля.
Когато сестра му ужасено разпери ръце, Себастиян избухна в луд смях.
— Добре че Маркъс не те заточи в Беркшайър — промърмори тя и събра картите.
— Права си — съгласи се с готовност Чарли. — факт е, че той изведнъж стана мил и благосклонен. Когато му казах, че искам да отида на лов с Джил Фодърингтън, дори ми даде допълнителен кон. Лично ме придружи в Татърсел и ми помогна да избера най-доброто, което имаха. — Лицето му сияеше. — Естествено не пропусна да ми каже, че ако съм отишъл сам, щели да ми продадат някоя жалка стара кранта, но Маркъс си е такъв.
Джудит избухна в смях. Чарли умееше да имитира рязкото, откровено поведение на братовчед си. След това раздаде нови карти.
— За съжаление трябва да ви оставя — каза Себастиян и се наведе да целуне сестра си. — Ще отидеш ли довечера на бала в Хартли Хаус?
— Да, защото останалите ученици от школата смятат да изпробват какво са научили. Корнелия и Изабел ще играят макао, естествено на различни маси, а Сали настоява да се пробва на вист.
— Как се развиват?
Джудит се изкиска развеселено.
— Като цяло доста добре. Корнелия среща най-много трудности. Странно е, след като тя е най-умната от трите. Свири чудесно на пиано и дори композира, освен това чете на гръцки и латински.
— Много е учена — съгласи се с усмивка Себастиян. — Но е много несръчна.
— Не ставай груб. — Въпреки това Джудит се усмихна. — Знаеш ли, с нетърпение чакам да видя как ще се справят. Всички са решени да спечелят.
— Небето да пази лондонските съпрузи — ухили се Себастиян. — Как ще запазят лоялността на съпругите си, когато престанат да бъдат зависими от тях?
Джудит изкриви лице.
— Забележката ти е остроумна, Себастиян, и за съжаление съдържа зрънце истина. Ако можеше да чуеш как Изабел описва някои деликатни случки… — Припомнила си присъствието на Чарли, тя млъкна рязко. Подробностите не бяха за чувствителните уши на младежа.
Себастиян разбра веднага.
— Вземам си забележката обратно… но сега наистина трябва да вървя. Обещах на Хариет и майка й да ги придружа в ботаническата градина. — Той направи гримаса.
— Защо точно там? Хариет сигурно би предпочела да види лъвовете.
— Аз също, но майка й смята, че това не е прилично. Няма как, ще отидем в ботаническата градина.
— Имаш ли достатъчен запас от ароматни соли, в случай че лейди Мортън припадне от въодушевление пред орхидеите?
— Не се отнасяй с неуважение към слабостите на хората — укори я Себастиян.
— Правилно — прозвуча откъм вратата гласът на Маркъс. — Аз също съм установил, че на съпругата ми липсва уважение към почтените хора. Как си, Себастиян? — Той хвърли камшика си за езда на дивана и свали ръкавиците си.
— Добре съм, благодаря. — Себастиян се поклони леко и посегна към шапката си. — Надявах се ти да излекуваш сестра ми от острия й език, но уви.
— О, опитах се, драги. Наистина се опитах, но всички усилия бяха напразни.
— Да, разбирам. Въпреки това ти благодаря.
— Няма ли най-сетне да престанете да говорите за мен, сякаш ме няма? — извика Джудит полузасмяно, полувъзмутено.
— Вече ме няма. — Себастиян изпрати въздушна целувка на сестра си и забърза към вратата.
— Има нещо, което трябва да обсъдя с теб, Себастиян — каза Маркъс, — но виждам, че бързаш.
— Орхидеите го чакат — промърмори Джудит, когато вратата се затвори зад брат й.
— Какво?
— Орхидеите го чакат — повтори тя. — Отиде да обслужва лейди Мортън.
— Велики боже, защо?
— Защото я е избрал за своя бъдеща тъща.
— Я виж ти! — учуди се Маркъс. — Но естествено, малката Хариет ще наследи голямо състояние.
— Какво общо има това? — попита възмутено Джудит.
— Разбира се, че има общо. Всеки разумен млад мъж, който няма и едно пени в джоба си, търси богата наследница — обясни небрежно Маркъс. — Какво играеш, Чарли? — Той застана пред масичката за игра на карти.
Чарли не отговори веднага. Беше видял изражението на Джудит и се питаше защо Маркъс не забеляза реакцията, която предизвикаха думите му.
— Ти не знаеш нищо за живота на Себастиян — произнесе сковано Джудит.
— Не, но предполагам, че си изкарва издръжката на игралните маси. Съмнявам се, че семейство Мортън ще приеме предложението му за женитба.
— Уверявам те, че ще преживееш изненада.
— Много ми се иска да вярвам, но ти трябва да погледнеш фактите в очите, Джудит. — Маркъс си наля чаша шери, без да го е грижа как думите му въздействаха върху жена му. — Хора като Мортънови ще приемат беден кандидат за женитба само ако има висока титла.
— Разбирам — отвърна ледено Джудит, стисна устни и раздаде последните карти.
— Е, какво играете? — попита отново Маркъс, докато с наслада пиеше шерито си.
— Макао — отговори Чарли, който вече трепереше. Трябваше веднага да смени темата. Джудит изглеждаше дяволски опасно и той забеляза, че дългите й стройни пръсти леко трепереха. — Нали знаеш, че не съм добър на карти… — започна да обяснява той.
— Да, ти си жалък играч — отговори с безпощадна откровеност Маркъс. — И едно бебе би те победило… което е причината за постоянните ти парични проблеми — добави той. — Предлагам да си потърсиш друго занимание, за да се забавляваш.
— Но като се науча как да печеля, вече няма да имам дългове — отговори обидено Чарли. — Затова Джудит ми предава уроци.
— Какво прави Джудит? — изкрещя Маркъс и спокойствието му се изпари. Себастиян също беше в стаята до преди малко и в главата на лорда изникна споменът за друга маса за макао в Брюксел, който в миг заличи всички разумни доводи. Как бе повярвал, че може да погребе миналото? — И как по-точно те учи да печелиш?
За Джудит чашата преля. Не стига, че беше обидил Себастиян — обида, която изобщо не осъзнаваше, — а сега и тази забележка! Тя знаеше много добре какво намеква той и това беше достатъчно за избухливия й темперамент.
— Познавам няколко лесни трика — обясни остро тя и златно-кафявите очи засвяткаха гневно. — Например да смачкаш горния ляв ъгъл на четирите валета… никой не забелязва, ако си достатъчно сръчен. Или пък да…
Стрелата улучи целта. Маркъс също избухна.
— Млъкни!
Чарли промърмори нещо неразбрано, излезе бързо от салона и внимателно затвори вратата зад гърба си.
— Няма да допусна да се месиш в семейните ми работи — заговори решително Маркъс. — Вече ти казах, че аз нося отговорност за Чарли и ти няма да му влияеш с твоя съмнителен морал, с твоите възгледи и практики…
— Как смееш! — Джудит скочи вбесено. — Как можа дори за миг да допуснеш, че бих научила Чарли да мами на карти!
— След всичко, което знам за теб, не беше трудно да стигна до тази мисъл — изфуча в отговор Маркъс. — Забравяш, че съм много добре осведомен за твоите начини да печелиш.
Джудит, която допреди секунди пламтеше от гняв, побеля като смъртник.
— Това е несправедливо — изрече остро тя. — Първо вменяваш на брат ми, че е ловец на зестри, а после обвиняваш мен в безсъвестност от най-висока степен. Сега ми се иска никога да не се бяхме срещали. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да осъзнае какво казва, и сега увиснаха в тишината помежду им, тежки като олово.
Маркъс мълча дълго, загледан в догарящия огън в камината.
— Наистина ли искаш това? — попита най-сетне той, съвсем тихо, устремил изпитателен поглед в лицето й.
— А нима ти не го искаш? — Отговорът прозвуча безсилно. Огънят в очите на Джудит беше угаснал и тя имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Ала лицето й остана безизразно.
— Понякога, когато… понякога — отвърна колебливо той. Когато признаваше, че се е влюбил в нея и изведнъж си спомняше номерата й и студената пресметливост, с която се възползваше от красотата и страстта си — това бяха миговете, в които си пожелаваше да не са се срещали. Това съзнание дебнеше съвсем близо под повърхността, макар да се стараеше да го прогони.
Той излезе от стаята и тихо затвори вратата зад гърба си.
Джудит остана сама. Сълзите потекоха по бузите й в неспирен поток. Ако никога не се бяха срещнали, тази болка щеше да и бъде спестена. От друга страна обаче, ако никога не се бяха срещнали, тя нямаше да преживее…
Джудит извади кърпичката си и попи сълзите си. Не след дълго щяха да отмъстят на Грейсмиър и тя беше свободна да си отиде от Маркъс. Не след дълго той щеше да се отърве от измамната си съпруга. Защо, за бога, тази мисъл я правеше толкова нещастна?