Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (7)

6

Боядисаната в бяло стая на горния етаж беше оскъдно мебелирана, но чиста. Тръстикова рогозка покриваше неравния дървен под, избелели муселинени завеси се развяваха пред отворения прозорец, покривката на леглото беше от същата материя. Джудит отиде до прозореца. Усещайки, че ръцете й треперят, бавно свали ръкавиците си. Загледа се с невиждащ поглед към градинката зад къщата и полята, които се престараха зад нея. През това време Маркъс търпеливо слушаше многословните обяснения на мадам Бертолд, която не спираше да хвали удобствата на стаята и да се вайка за неясния изход на предстоящата битка.

Най-сетне мадам благоволи да излезе от стаята и Маркъс се облегна на затворената врата, загледан в гърба на Джудит. Трябваше да изчака, докато в стаята се възцари тишина и изпълненото с напрежение очакване отново се събуди. Хвърли камшика си на стола и бавно свали ръкавиците си. Джудит не помръдваше.

Маркъс застана зад нея. Вдигна леко медноцветните къдрици от раменете й и нежно притисна устни в топлия й тил. По тялото й пробяга тръпка и той отново усети потока от електрическа енергия, която се сля с неговата. Устните му се плъзнаха към мекото, чувствително място зад ухото, горещият му дъх помилва кожата й.

— Моя възхитителна невестулке, искам да те видя без дрехи. — Издърпа Джудит във вътрешността на стаята, обърна я към себе си и улови брадичката й между палеца и показалеца. Джудит видя чувствения блясък в очите му, изпълнени с желание като думите му, и усети как се пренесе в някакво невероятно състояние, чиято единствена реалност беше страстната буря на реакциите й. Потребностите и желанията й бяха свързани единствено с него. Затова му каза, че също иска да го види без дрехи, помилва бузата му и плъзна малкия си пръст по устата му. Той обхвана китката й, стисна ръката й и засмука жадно малкото пръстче, за да го опита със зъбите си.

Чувството беше невероятно. Нервите във върха на пръста й изпратиха сигнали към всички части на тялото й. Джудит прокара език по устните си и погледна мъжа пред себе си с парещи очи, в които течаха чувствени потоци, ясни и неотменими като неговите.

— Велики боже, искам те, Джудит! — Слабините му се присвиваха от желание. — Искам да те видя. — Прегърна я, за да усети отново лекото, гъвкаво тяло. Истинска златоока невестулка.

Отнесе я на леглото и я сложи да седне на ръба, после коленичи да й събуе ботушите. След това се изправи и я вдигна да стане.

— Ще те съблека по-лесно, ако си права — обясни с усмивка той и целуна ъгълчето на устните й.

— Не е ли по-добре да го направя сама? — предложи с готовност Джудит. Маркъс поклати глава, зарови ръце в косата й и обхвана с две ръце лицето й, за да я целуне по устата. Гърдите й се притиснаха към неговите и тя простена тихо под устните му. Той пое остро въздух и я пусна. Сръчните му, бързи пръсти разкопчаха копчетата на жакета и го свалиха почти грубо от раменете й. След това посвети вниманието си на копчетата на блузката.

Набъбналите й гърди с втвърдени от желание връхчета сами се пъхнаха в топлите му шепи. Джудит затвори очи, когато той започна да милва твърдите зърна и по тялото й се понесоха вълни на наслада. Маркъс спусна ръце към талията й, за да очертае формите й, наслади се на гладката кожа, обхвана стройната талия. Отстъпи крачка назад и погледна втренчено жената, разголена до кръста, безсрамно изложена на жадния му поглед. Контрастът между нежната бяла кожа и блестящата медноцветна коса беше поразителен, а тръпнещите млади гърди, полуприкрити от тежките къдрици, бяха направо подлудяващи.

Тя се усмихна с дълбока, отнесена усмивка и очите й се замъглиха. Ръцете й се плъзнаха в подканващ жест по голите й гърди.

— Свали полата си — помоли дрезгаво той.

Тя откопча кукичките и смъкна памучната пола по хълбоците си, докато се свлече до глезените. Прекрачи я и застана пред него само по тънка батистена фуста. Маркъс сложи ръце на хълбоците й и я обърна. Джудит се разтрепери под докосването му, под топлия натиск на ръцете му през тънката материя. Показалецът му се плъзна бавно по линията на гръбнака й и той усети как по кожата й премина тръпка. Хвана я здраво за раменете, наведе глава и езикът му мина по пътя на пръста в гореща, влажна милувка, която накара Джудит да простене от желание. Тя се опита да остане неподвижна, но стъпалата й се заровиха в тръстиковата рогозка на пода.

Маркъс разкопча фустата и тънката материя се свлече по краката й. Ръцете му се плъзнаха в жадна милувка по извивката на хълбоците, по твърдото задниче и стройните, добре оформени бедра. Той я хвана отново за талията и я обърна към себе си.

Пак отстъпи крачка назад, за да се наслади на прекрасната гледка. От главата с разкошната медноцветна коса до стройните крака в копринени чорапи, стегнати с дантелени ластици малко над коленете. Най-добре да не й събува чорапите. В тях имаше нещо дръзко и порочно, нещо, което подхождаше на най-съкровената й същност. Въобразяваше ли си или наистина започваше да я опознава?

— Възхитително красива малка невестулка — прошепна дрезгаво той. — По-красива, отколкото в най-страстните ми сънища.

Джудит пристъпи към него, прегърна го и притисна голото си тяло към грапавата материя на жакета му, наслади се на допира на гладката кожа на брича до бедрата си. Отметна глава назад и му предложи порцелановата крехкост на шията си, тежките къдрици се разпиляха по раменете й и слабините й се притиснаха към неговите в жест, който беше много по-предизвикателен и еднозначен от всички думи, казани досега.

— Велики боже, Джудит — пошепна Маркъс и обхвана дупето й. — Какво правиш с мен, моя малка невестулке? — Направи крачка към леглото и я положи върху завивката. Остана известно време наведен над нея, после бързо се изправи, за да се освободи от дрехите си.

Джудит го наблюдаваше внимателно. Струваше й се прекрасно да гледа как Маркъс постепенно разголва силното си, атлетично тяло. Когато той свали ризата си, погледът й спря с наслада върху широката гръд, покрита с тъмни кичурчета, после слезе към тънката талия. Любопитството й се засили, когато той отвори колана си и свали панталона, за да разкрие плосък корем, стройни хълбоци, дълги, мускулести крака и коравото, изправено доказателство за възбудата си… Маркъс се обърна и хвърли панталона си на единствения стол. При това й показа здравия си, добре оформен задник и Джудит възбудено пое въздух.

Маркъс пристъпи към леглото, легна до нея и започна да целува пулсиращата вена в свивката на шията й, като едновременно с това милваше корема и вдишваше аромата на тялото й. Очерта формите й от свивката на шията до хълбоците, мина по всички изкусителни извивки и меки вдлъбнатини. Джудит въздишаше под милувките му и шепнеше името му. Той целуна гърдите й и нежно захапа втвърдените им връхчета. Връхлетя я нова вълна на желание и пулсирането между бедрата й се усили до почти непоносим напор за удовлетворение. Тя премести тежестта си, докато усети твърдата му мъжественост до бедрото си, и посегна да помилва нежната, възбудена плът. Усети пулсирането на кръвта в шепата си и потръпна. Възхитена от това ново, прекрасно усещане, тя сключи пръсти около пулсиращия член и започна да го масажира.

Маркъс простена сладостно, зарадван от опитните й милувки. Езикът му остави пареща следа по корема й. Джудит разтвори бедра в безмълвна покана, без да престава да милва възбудената му мъжественост.

— Не бъди толкова нетърпелива — пошепна Маркъс, мушна едната си ръка под дупето й и го обхвана здраво. — Потърпи още малко, любима. — Ощипа я, за да прекъсне транса на страстта й, и Джудит отвори широко очи, за да обхване с поглед лицето, надвесено над нейното. — Ако продължаваш така, ще свърша след минута — обясни с усмивка той. — А това би било много жалко и за двама ни.

Тя закима усърдно в знак, че е разбрала, и притисна дупето си към ръката му.

Маркъс я обърна по корем. С хладни устни и топъл език се постара да заличи следите, които пръстите му бяха оставили в нежната й плът. Ръката му се плъзна между бедрата й, помилва нежно най-интимното й място, разтвори леко подутите устни, усети топлата им готовност. Джудит се отвори за докосването му, притисна долната част на тялото си към ръката му и малкото помещение се изпълни с блажените й въздишки.

— Обърни се по гръб — пошепна той, изтегли ръката си и я целуна по тила. — Искам да те гледам в очите, когато ставам част от теб.

Джудит се обърна послушно и го погледна изпод полуспуснатите си мигли.

— Не мога да ти опиша как се чувствам. — Двамата останаха с чувството, че тя бе проговорила за пръв път от цяла вечност насам, и собственият й глас отекна в ушите й чужд и далечен.

Маркъс я целуна отново и изрази с очи удоволствието, което му доставяше нейната наслада. Пошепна нещо неразбрано и се намести между бедрата й. Джудит усети натиска на мъжествеността му в утробата си, той си помогна с ръка и тялото и се устреми насреща му с дива страст. Тя вдигна крака, за да го посрещне, петите й се забиха в задника му. Маркъс осъзна твърде късно колко тясна беше утробата й, едва накрая усети тънката преграда, която затрудни за момент проникването му. Но само след миг се озова дълбоко в нея и очите й внезапно се напълниха със сълзи, но устните й издадоха сладостен вик. Без да се колебае, тя се задвижи в същия бърз, мощен ритъм като Маркъс.

В този момент дори Наполеон с цялата си императорска гвардия не би бил в състояние да ги прекъсне.

В очите на Джудит се появи учудване, главата й падна назад, тя уви крака около талията му, за да го подкани да се забие още по-дълбоко в нея. С крайно напрежение на волята Маркъс успя да спре за миг, когато усети как Джудит стигна до върха на насладата. Много искаше да остане завинаги в тази топла, кадифена дълбина, да се наслаждава на горещата плът, обгърнала мъжествеността му, да се отдаде изцяло на чувственото удоволствие, но вече не беше в състояние да овладява горещия напор на слабините си. Прониза го остра болка, диво усещане за загуба, когато си заповяда да се оттегли от утробата на Джудит. Прегърна я и я притисна силно към себе си, когато собственият му екстаз пулсираше и се изливаше от него в горещ поток.

— Велики боже! — изохка Джудит. — Какво прекрасно чувство!

Маркъс падна до нея на възглавницата, затвори очи и дълго остана неподвижен. Най-сетне попита с неочаквано безизразен глас:

— Защо не ми каза?

— Какво да ти кажа?

Той се обърна към нея и се подпря на лакът.

— Че си още девствена. — Устреми поглед към кръвта по бедрата й, учуден от естествеността, с която лежеше до него съвсем гола. — Защо, по дяволите, не ми каза? — изсъска той и очите му се присвиха, когато сладостният спомен за сливането им бе изместен от объркване и чувство за вина.

— Значи ти си мислел, че не съм девствена? — попита учудено тя.

— Как да помисля, че си, като се държа като жена с богат опит! Откъде би могло да ми хрумне, че си недокосната?

— Толкова ли е важно това? — Джудит седна в леглото. В блаженството й се примеси известна неловкост.

— Естествено, че е важно. — Маркъс зарови лице във възглавницата. — Нямам навика да дефлорирам девственици.

— Но ние направихме само онова, което искахме и двамата. — Джудит беше много объркана. — Не се е случило нищо, което не биваше да се случва.

Маркъс я погледна изпитателно.

— Може би си права — отговори бавно той. — Не се е случило нищо, което не биваше да се случва.

В гласа му звънна рязкост, която стъписа Джудит и още повече я обърка. Тя скочи от леглото и отиде до тоалетната масичка, за да налее вода в легена.

— Говориш, сякаш си ми сърдит. Не мога да разбера защо. — Натопи парче платно в топлата вода и изми бедрата си. — С какво те разгневих?

Маркъс вдигна поглед към ниския таван и се опита да подреди хаоса в главата си. Може би беше несправедлив към Джудит. Защо й е било да предизвика съзнателно такава случка? Освен това и най-талантливата артистка не би могла да изиграе страстта и пламенното желание, камо ли пък изгарящия оргазъм.

— Върни се в леглото — помоли меко той. — Вече е късно, трябва да поспим.

— Няма ли да ми обясниш какво ти е? — настоя тихо тя и застана пред него. Очите й, изпълнени с умора и тревога, изглеждаха огромни. Маркъс беше готов да се закълне, че мъката й беше истинска. Протегна разкаяно ръце и я привлече към себе си.

— Tristesse d’amour — обясни с усмивка той. — Прости ми. Понякога се случва, а ти наистина ме изненада. Чувствам се виновен, но се надявам, че след няколко часа сън това ще изчезне. А сега затвори очи и заспивай. — Той натисна ресниците й с върховете на пръстите си и продължи да я милва, докато усети как тя се отпусна доверчиво на гърдите му и страхът отстъпи място на изтощението.

Джудит вдишваше дълбоко соления аромат на кожата му и сладката миризма на любовната им игра и неусетно се плъзна в обятията на съня. Случилото се беше напълно ново за нея, нищо чудно, че я объркваше.

 

 

Джудит се събуди от глухо, далечно бучене, което непрестанно се засилваше. В първия момент остана неподвижна, опитвайки се да се ориентира, измери с учуден поглед чуждото легло, тънките завеси. После споменът се върна и тя скочи като ужилена.

— Какъв е този шум?

— Оръдия. — Маркъс стоеше до прозореца. Вече беше облякъл панталона си и тъкмо закопчаваше ризата. — Битката започва.

— Колко е часът?

— Четири. — Той се обърна към леглото. Джудит представляваше невинна и същевременно възхитително похотлива гледка с разрошените коси, нападали по раменете й, и със завивката, която се беше смъкнала до бедрата и. Маркъс си припомни страстното й отдаване, дивата, пламенна искреност на желанието й. Искреност… ала не му беше казала нищо за невинността си, а предостави на него да разбере истината, когато беше твърде късно да спре и да се отдръпне. Но може би това беше част от искреността на реакцията й: в заслеплението на силната възбуда тя не мислеше за нищо друго. Все пак беше авантюристка. Маркъс прогони съмненията и опасенията си и се наслади на прекрасната гледка, която му се предлагаше. Джудит примигна и объркано поклати глава, опитвайки се да се върне в яркия свят на реалността.

— Спали сме почти цял ден — установи най-сетне тя.

— Така изглежда. — Маркъс прекоси стаята и се наведе да я целуне. — Как се чувстваш?

— Малко разранена — призна тихо тя. Той трепна и отвърна сухо:

— Да, това можеше да се очаква. В каната има топла вода. Но всъщност исках да попитам как се чувстваш душевно.

— Прекрасно — отговори веднага тя. — Девствеността е състояние, на което се придава твърде голямо значение. — Усмихна му се и попита: — Защо беше толкова разтревожен от случилото се? Нямаш причини да се чувстваш виновен. Ти не носиш отговорност.

Маркъс смръщи чело.

— Естествено, че нося отговорност. — Той посегна към един медноцветен кичур и го нави на пръстите си. — Всичко стана толкова бързо… може би прекалено бързо.

— Ох, не знам. — Джудит наклони глава и продължи дяволито: — Според мен вървеше твърде бавно.

Маркъс въздъхна. Каква полза да я убеждава, че трябва да се чувства зле заради нещо, за което тя очевидно не съжаляваше. Разкаянието, което го мъчеше, също щеше да изчезне. Случилото се — случило. Сега вече нищо не можеше да попречи на връзката им. Най-голямото му желание беше да се върне при нея в леглото, но стомахът му къркореше все по-шумно, а засилващият се тътен на оръдията не му даваше мира.

Той се засмя и издърпа завивката.

— Ставай, мързеланке! Докато се обличаш, аз ще сляза долу и ще помоля да ни поднесат закъснелия обяд.

— Много добре. Умирам от глад. След това отиваме в Катр Бра, нали?

Той имаше намерение да отиде точно там, но в никакъв случай нямаше да я вземе на бойното поле. Този дебат обаче щеше да почака, докато се нахранят.

— Колкото може по-скоро — отговори неопределено той. — Знам, че в главната квартира на Уелингтън ме чакат. Трябваше да съм там още снощи, но ще измисля някакво извинение. Естествено не мога да им кажа, че съм се отдал на плътски радости, нали? — Усмихна й се нежно и свали от пръста си тежък златен пръстен с печат. — Искам да го носиш, докато сме тук. За да запазим благоприличие, нали разбираш? Мадам Бертолд със сигурност ще забележи липсата му.

— Да, естествено, не помислих за това — отговори тя и сложи пръстена на безименния си пръст. — Голям ми е, но ще го държа. — Стана бързо от леглото и наля топла вода в легена.

Маркъс остана като хипнотизиран до вратата, смаян от трезвия, методичен начин, по който тя се сапунисваше. В слабините му отново пламна диво желание, той промърмори някакво проклятие и избяга от опасната паяжина на плътското привличане. Слезе по стълбата в кръчмата, която служеше и за трапезария, и бе посрещнат от възбудената гостилничарка.

— О, ето ви и вас, милорд! Тъкмо казвах на тези офицери, че ни гостуват един джентълмен и съпругата му. — Мадам Бертолд наля още едно канче с пенеста бира. Изглеждаше много уплашена. — Битката започна, милорд. Цял ден чакахме да загърмят оръдията, но те започнаха само преди два часа. Джентълмените казват, че Бони забавил атаката си.

— Велики боже, Карингтън, какво ви води насам?

Като позна драгунския офицер и двамата му другари, облегнати на тезгяха, Маркъс изруга на ум.

— На път съм към главната квартира на Уелингтън, Франсис. — Той влезе в кръчмата и кимна приветливо на двамата други мъже. — Уитби, Джордж. Добър ден.

Полковник лорд Франсис Талент измери стария си приятел с любопитен поглед.

— Съпруга?

— Всички имаме своите малки тайни, Франсис — отвърна небрежно Маркъс. Приятелите му щяха да си извадят правилното заключение и дискретно да изоставят темата. Любовните приключения на мъжа бяха негова частна работа. Той се обърна към мадам Бертолд и попита любезно: — Бихте ли приготвили лек обяд, мадам? И ви моля да го занесете в стаята.

— Милейди ще желае ли чаша чай или може би шери? — Жената направи реверанс и се усмихна очаквателно.

— Не е нужно да ми носите нищо в стаята. Ще обядвам тук. Толкова съм огладняла, че мога да погълна цял кон.

В кръчмата влезе Джудит Дейвънпорт. Лицето й грееше в широка усмивка. Докато вървеше, тя прибра непокорните къдрици на тила си, нави ги на пръстите си и ги закрепи с няколко игли. Не носеше жакет, батистената блуза беше отворена на шията, гърдите й се очертаваха примамливо под тънката материя.

— Знаеш ли, Маркъс, казах си… — Гласът й пресекна, когато забеляза другите мъже в помещението. Изчерви се до корените на косата и безпомощно отпусна ръце. Джудит със сигурност е чула мъжките гласове в кръчмата, каза си ядно Маркъс. Не може да не ги е чула, докато е слизала по стълбата. Когато осъзна как се развиваха събитията и какви бяха неотменимите последствия, внезапно му се зави свят. Спомни си нещастния бракониер, когото беше заловил в железен капан. Ужасът, който го обзе при вида на заловения, беше нищо в сравнение с онова, което изпитваше сега по отношение на самия себе си. Бруталните железа на собствения му капан щракнаха над главата му. Нямаше избор… никакъв. Джудит беше авантюристка, но той й бе отнел девствеността и знаеше, че тя не е уличница… освен ако той не я направеше такава.

— Естествено вие познавате жена ми, Франсис — проговори сковано той. Отиде до вратата, улови ръката на Джудит и я въведе в кръчмата. — Скъпа, ти познаваш виконт Уитби и Джордж Банистър, нали?

— Мисля, че вече сме се срещали — отговори объркано Джудит. Мислите се надпреварваха в главата й. Бавно осъзна каква катастрофа беше предизвикала. Тези мъже принадлежаха към висшето лондонско общество. Много скоро историята за тази среща щеше да стигне до английската столица и всички врати щяха да се затворят пред нея… и пред Себастиян. Баща й щеше да остане неотмъстен. Лъжата на Маркъс беше единствената й защита и тя реши да играе играта му, докато намери време да обмисли нещата на спокойствие.

— По дяволите, Маркъс, ти си бил тиха вода! — извика Франсис. — Тайни, значи? Моите най-сърдечни благопожелания, лейди Карингтън!

— Да, и аз се присъединявам. Трябва да пием за това — изгърмя Банистър. — Донесете бутилка шампанско, добра жено!

— Ами, не знам дали имаме шампанско, сър — отвърна смутено гостилничарката. — Ще питам Бертолд. — Тя излезе забързано и в помещението се възцари мълчание. Смущението на мъжете беше очевидно, макар да се опитваха да го прикрият.

— Защо си повел лейди Карингтън със себе си към Катр Бра? — попита укорно Уитби и вдигна канчето с бира към устните си.

— За да компенсирам медения месец — отговори Маркъс, без да му мигне окото. — Знам, че изглежда необичайно, но времената са такива. — Усмивката му беше съвсем естествена.

— Прав си — въздъхна лорд Франсис.

— Има ли нещо ново за битката? — Маркъс побърза да смени темата.

— Както очаквахме, Бони нападна Блюхер при Лини и Уелингтън при Катр Бра.

— Защо се забави толкова? Остават му само пет часа до залез слънце.

— Според докладите на агентите ни тази сутрин не изпратил обичайните си разузнавателни отряди, защото бил сигурен, че при Лини насреща му бил само корпусът на Блюхер. Не разбрал, че са пристигнали подкрепления, затова не избързал — обясни Франсис.

— Въпреки закъснението французите нападат здравата и на двата фронта — добави мрачни Уитби. — Уелингтън търпи тежки загуби при Катр Бра и ни нареди да поискаме подкрепление от Нивел.

— Нося ви обяда, милорд, и една бутилка от най-доброто бордо на Бертолд. — Жената на гостилничаря влезе в кръчмата с тежка табла. — Надявам се, че отговаря на претенциите ви. Нямаме шампанско, сър.

— Това е напълно достатъчно — увери я Маркъс и измъкна един стол изпод масата. — Ела, Джудит, седни тук. Ще ни правите ли компания, джентълмени?

— Благодаря, Карингтън, но не сме гладни. — Уитби се поклони церемониално. — Извинете, мадам, но ние отдавна сме обядвали.

— Наистина е доста късно за обяд — произнесе с мъка Джудит. Седна на стола, който й бе предложил Маркъс, и го погледна въпросително. Изражението му беше непроницаемо като изразът на очите му.

— Искаш ли да ти нарежа малко шунка? — попита учтиво той.

— Благодаря. — Лека червенина обагри бузите й.

— И едно парченце пиле?

— Моля те. — Тя сведе поглед към покривката. Имаше чувството, че е извършила ужасно престъпление и сега предстои да бъде наказана.

Никога не се беше чувствала така зле. Нахрани се мълчаливо, предоставяйки разговора на мъжете. Гърмът на оръдията не преставаше, но накрая бе заглушен от засилващо се бучене, което идваше някъде отблизо. В шума се различаваха възбудени викове, крясъци и тропане на крака.

Лорд Франсис хукна към вратата, следван от другите. Истинска вълна от хора — някои на коне, други в двуколки и карети, но повечето пеша, — се изливаше по пътя за Брюксел. Жени с кърмачета на ръце и малки деца, заловени за полите им, вървяха, препъвайки се, по твърдата настилка, покрита с буци засъхнала кал. Мъжете бяха въоръжени с всичко, което бяха могли да намерят в бързината: тояги, ножове, дори гилзи от снаряди.

— Какво става, по дяволите? — извика смаяно Маркъс.

— Прилича ми на неуспех — въздъхна Уитби. — Уелингтън май е заповядал да отстъпят.

— Досега Наполеон никога не го е побеждавал — отговори твърдо Маркъс. — Не мога да повярвам, че този път е успял.

— Джентълмени, джентълмени, хората казват, че армията се оттегля! — Собственикът на хана Бертолд дотича при тях откъм пътя, където беше разпитвал минаващите за положението. — Уелингтън отстъпва към Брюксел, а прусаците — към Вавр.

— Проклятие! — Джордж Банистър грабна шапката си. — По-добре да изпълним поръчението на главнокомандващия, приятели.

— Бертолд! — изкрещя Маркъс, когато гостилничарят отново се втурна към вратата. — Веднага впрегнете коня. — Той изкачи стълбата към спалнята им, вземайки по две стъпала наведнъж. Джудит остана сама в празната кръчма, заслушана в шума от човешките маси навън, но след минута се овладя и хукна след Маркъс.

Той тъкмо бе закопчал жакета си и проверяваше съдържанието на джобовете си. При влизането на Джудит вдигна бързо глава и обясни сухо:

— Аз отивам в Катр Бра. Ти ще останеш тук. Ще платя сметката, като дойда да те взема.

— Ти май забравяш, че аз също отивам в Катр Бра — отговори с привидно спокойствие тя и преглътна бързо, за да се отърве от буцата, която беше заседнала в гърлото й. При всеобщата бъркотия естествено нямаше време да поговорят за личните си затруднения, но студенината в гласа на Маркъс беше повече от обидна и с нищо неоправдана. Освен това тя не можеше да повярва, че той беше в състояние просто да си отиде и да я остави сама в този жалък хан, където щеше да седи бездейна, без да знае какво се случва на бойното поле.

— Е, сега няма да отидеш — отговори той все така хладно. — Твърде опасно е да се движиш сред тези маси хора. Само ще се пречкаш.

Джудит загуби самообладание. Изпита огромно облекчение, че можеше да се отърве от усещането за безпомощност и поне за малко да прогони тъмното предчувствие, че във връзката й с Маркъс Девлин имаше нещо безкрайно нараняващо.

— Конят и колата са мои — изкрещя гневно тя. — И трябва да знаеш, че ще отида, където искам. Нямаш никакво право да ми предписваш как да живея. — Грабна жакета и ръкавиците си и се обърна към вратата. — Ако желаеш отново да пътуваш в колата ми, моля, ще те взема със себе си. В противен случай ти предлагам да се огледаш за собствено транспортно средство.

Преди Маркъс да е успял да отговори, тя стигна до вратата и изскочи от стаята. Като промърмори някакво проклятие, мъжът грабна камшика си и тръгна след нея. Настигна я в обора. Джудит скочи на капрата на каручката, която чакаше, както бе заповядано, и грабна юздите. Маркъс излезе пред нея и хвана коня за мундщука.

— Държиш се като невъзпитано хлапе — изрече укорно той. — Бойното поле не е място за жена. Веднага слез от колата.

— Няма — отговори възбудено Джудит. — Ти си проклет, арогантен деспот! Казах ти, че ще ходя, където си искам. Нямаш никакво право да ме командваш.

— В момента упражнявам правата си на съпруг — обясни строго той. — Повтарям: бойното поле не е място за жена, най-малко за моята съпруга. Хайде, направи, каквото ти казах.

За момент Джудит загуби ума и дума.

— Аз не съм ти жена — произнесе задавено тя.

— Напротив, скъпа, фактически си, а щом намеря някой свещеник, ще станеш и пред бога.

Това вече беше прекалено!

— Няма да се омъжа за теб, даже да си последният мъж в света! — изкрещя вбесено тя.

— По отношение на теб аз съм точно това, скъпа Джудит — отговори поучително той, — първият и последният мъж, когото ще познаваш — в пълния смисъл на думата.

Бледа като платно, Джудит се изправи и шибна коня с юздите. Животното изпръхтя, хвърли се напред и удари Маркъс, който все още държеше мундщука. Той се спъна, но успя да се изправи навреме и пусна юздата, преди да бъде повлечен от диво галопиращия кон. Вбесен, мъжът скочи на капрата и изтръгна юздите от ръцете на Джудит. Конят препускаше, сякаш под опашката му се бе загнездил стършел.

— Мосю… мосю… — извика възмутено гостилничарката, която ги беше наблюдавала от прага. Джудит погледна през рамо. Мадам Бертолд тичаше след тях, размахвайки огромен тиган, а бялата й престилка се развяваше от вятъра. Бонето й отлетя в канавката, но тя упорито продължи преследването.

— Мисля, че си забравил да уредиш сметката — изрече с треперещ глас Джудит. Целият й гняв се изпари и тя избухна в истеричен смях.

— Проклятие! — Маркъс стегна юздите и стреснатият кон спря рязко. Мъжът се обърна към Джудит, която се тресеше от смях. Устните му затрепериха издайнически, когато му стана ясно колко абсурдна беше цялата сцена. Обърна се към мадам Бертолд, която тичаше, пъшкайки, към тях, и продължаваше да размахва големия тиган.

— Ще дойде ден, когато ще те просна на коленете си и ще те напляскам, както заслужаваш — каза той на Джудит, която бършеше сълзите от очите си, и извади портмонето си. — Заради теб едва не ме изкараха крадец. — Наведе се към зачервената, възмутена мадам Бертолд и я удостои с най-очарователната си усмивка, докато мълвеше несвързани извинения и приписваше вината за забравеното плащане на трудния исторически момент.

Мадам прие с достойнство шепата монети, които я обезщетиха повече от богато за гостоприемството й, и остана задъхана и изпотена от напрежение на края на пътя, когато той отново подкара коня си.

— Е, докъде бяхме стигнали? — попита той.

Джудит най-сетне беше престанала да се смее и се отпусна на грубо скованата дървена пейка.

— До пътя към Катр Бра. Двамата с теб плуваме срещу течението.

— Много правилно се изрази. Надявам се, че там ще намерим свещеник.

— Сигурно има и друга възможност — промълви тя и отчаяно прехапа устни. Но не й хрумна нито една, която не би разрушила всичко. Дали Себастиян щеше някога да й прости, че с дръзкия си стремеж към страст и чувственост беше разрушила много месеци търпение и планиране?

— Аз ти отнех девствеността, а приятелите ми ни хванаха в положение, което застрашава доброто ти име. При тези обстоятелства няма почтена алтернатива. — Маркъс представи ситуацията кратко и ясно и в гласа му нямаше никакво чувство.

— Ти май си забравил, че аз съм конекрадка и скандална авантюристка, която мами на карти и живее на ръба на почтеността под сянката на игралната маса! — Гласът й прозвуча задавено и тя преглътна мъчително.

— Не съм забравил, но ще се погрижа да забравиш завинаги тези неподходящи занимания.

— А ако не мога да отвикна?

Маркъс вдигна рамене.

— Това не е шега, Джудит. Като моя съпруга ти ще носиш пълната отговорност за моето добро име. Ще трябва да приемеш тази отговорност като част от сделката.

Сделка? Джудит му обърна гръб, опитвайки се да подреди хаотичните мисли в главата си. Женитбата с маркиз Карингтън щеше да бъде от голяма полза както за нея, така и за Себастиян. Като маркиза Карингтън тя щеше да получи незабавен и неограничен достъп до кръговете, в които се движеше Грейсмиър. Като роднина на маркиза Себастиян също щеше да бъде приет във висшето общество. Позицията й в обществото щеше да бъде подсигурена и средствата, които бяха събрали дотук, щяха да са напълно достатъчни на Себастиян да води в Лондон живот на безгрижен ерген. Вместо да търси къща, брат й щеше да наеме няколко елегантно мебелирани стаи и да си вземе един слуга вместо цяла дузина. Събраните пари щяха да им стигнат за много време напред. Това означаваше, че щяха да осъществят плана си за отмъщение много по-рано от предвиденото. И тогава Себастиян щеше да си върне името и имотите, които бяха негови по право. Съдбата бе поставила в ръцете й голямата карта — дори най-големият глупак на света не би се отказал да я използва, за да не наруши принципите си.

Ала Маркъс не биваше да знае нищо за това. Имаше още много тайни, които той не биваше да узнае. Как тогава би могла да спази своята част от сделката?

— Аз не знам нищо за теб — заговори предпазливо тя. — Защо не си се оженил досега?

Възцари се мълчание. Мислите на Маркъс се отнесоха в миналото и той се замисли за истината… по-скоро за полуистината, която стана истина. Чувството за чест все още го обвързваше с тази полуистина, макар че момичето, на което историята можеше да навреди най-много, отдавна почиваше в студения си гроб. Истината беше известна само на него и на още една личност. Но въпросът на Джудит заслужаваше отговор.

— Историята е проста и с нищо незабележителна, но гордостта е дяволско нещо, а аз имам от нея повече, отколкото е полезно. Преди десет години трябваше да се оженя. За момиче, което беше твоята пълна противоположност. Познавах я от детството си и изобщо не бях правил опити да я ухажвам. Тя беше кротка душица, безобидно агънце, от което можеше да се очаква, че ще се превърне в послушна, съзнателна съпруга. За съжаление тя се влюби безумно в един авантюрист, който играеше някаква своя игра, и развали годежа ни. — Гласът му звучеше овладяно, почти безизразно. — Ролята на отблъснатия годеник беше безкрайно унизителна за мен. Тогава бях твърде млад, за да понеса спокойно този публичен позор. Затова стигнах до заключението, че мога да живея спокойно само ако никога не се оженя.

— Тя омъжи ли се за авантюриста?

„Нима е имала избор? Бедната малка глупачка…“ Маркъс затвори очи, за да прогони спомена за отчаяното лице на Марта, запуши уши, за да не чува сърцераздирателните й хълцания. Неговата необуздана невестулка никога нямаше да попадне в такова положение. Безскрупулната авантюристка щеше да уреди нещата, както бе най-изгодно за нея. Дали Джудит беше чула гласовете на стълбата? Дали е знаела кой е бил в кръчмата, преди да влезе? Дрехите й бяха в ужасно безредие, всяка извивка на тялото й излъчваше задоволството на жена, която се е любила… Дали това беше грижливо обмислен ход? Но дори да беше така, той беше човек на честта и нямаше друг избор, освен да се ожени за нея.

— Да, омъжи се за него — отговори тихо той — и след девет месеца почина от родилна треска, като му предостави да харчи наследството й. — Той разтърси глава. — Не искам никога повече да говорим за Марта. Ти си толкова различна от нея, че понякога се питам дали не си от друга раса.

Джудит много искаше да го попита дали вярва, че двамата може да имат щастлив брак, но дълбоко в себе си вече знаеше отговора. Той не се женеше за нея по своя воля, а беше принуден да направи тази стъпка — тонът му и всяка отделна дума доказваха недвусмислено това.

Ако не беше планът им да отмъстят на Грейсмиър, Джудит щеше да каже не. Щеше да заяви на Маркъс, че в нейните кръгове доброто име на една жена няма значение и че тя ще се задоволи да му бъде любовница, докато и на двамата им харесва.

Но при тези обстоятелства щеше да премълчи. Тя беше авантюристка и съдбата беше сложила в ръцете й най-добрите карта. Джудит обърна глава и срещна хладния му поглед.

— Добре, да сключим сделка — каза просто тя. Маркъс кимна кратко в знак на потвърждение и отново посвети вниманието си на пътя.

Джудит затвори очи, вслуша се в тътена на оръдията, който идваше все по-близо. По пътя вървяха колони войници, коне и каруци, ругаещи цивилни се смесваха с остатъците от отстъпващата армия. Внезапно споменът за преживяната страст и планът за отмъщение станаха тривиални и незначителни пред лицето на голямото историческо събитие, което щеше да струва живота на хиляди хора и да определи бъдещето на света.