Каси Едуардс
Диви мъгли (5)

ПЕТА ГЛАВА

Високо в небето грееше луната, а отдалеч се чуваше протяжен вълчи вой. Облечен в кожения си индиански костюм с ресни, Железния облак смело седеше на гърба на сивата апалуза, в края на гората. Очите му бяха вперени в къщата на Джонатан. Индианецът се усмихна, когато видя гаснещата светлина в дома. Можеше да почака малко, така че всички да заспят, а след това ще отиде и ще грабне бялата жена, братовчедката на проклетия агент. Не искаше да го прави, но това бе единствената за него възможност да изпрати мълчаливото си предупреждение до Джонатан Джейкъбс, който трябваше да промени поведението си.

Усмивката му се смени от гримаса, когато си помисли за агента. Независимо от удоволствието да опре ножа си в гърлото му, за да види уплахата в безцветните му, жестоки очи, Железния облак предпочиташе да си представя суматохата, която щеше да настъпи, когато откриеха, че красивата му братовчедка я няма!

Вождът отново се усмихна, защото знаеше, че той и момичето ще са твърде далеч, когато открият отсъствието й. Твърде много хора — страшно много индианци — ненавиждаха правителствения агент, за да може той да набеди един от тях!

Джонатан ще свикне да бъде предпазлив с всекиго — да се отнася с необходимия респект и уважение, които те заслужават.

Ще разбере, че и по-лоши неща от изчезването на братовчедката му могат да го сполетят, ако не го стори.

— Да, това е единственият начин — прошепна Железния облак. — Само да мога да свърша това! Ще се погрижа нищо лошо да не се случи на бялата жена. Добре е, че аз се заемам с това, тъй като някой друг би могъл да я убие, като си отмъсти за всички злини, които подлият агент е извършил през годините!

Като почувства, че е минало достатъчно време и вероятно всички в къщата са заспали, Железния облак слезе от коня си и го привърза към един нисък клон. Крадешком излезе от сянката на дърветата, като пантера пробяга побелялото от ярка лунна светлина поле и стигна до стената на къщата. Опря гърба си на две греди близо до прозореца, покрит единствено с бизонска кожа, като държеше ръката си върху кобура на заредения пистолет. Червенокожият допря ухото си до прозореца и се ослуша за шумове, които биха му подсказали, че там, вътре, някой все още бодърства. Усмихна се, когато чу само тихото ръмжене на хъркащите, което се носеше през кожената преграда.

Сега!

Сега бе моментът да направи своя ход! Ако някой се опиташе да го спре, вождът на омахите не би се поколебал да стреля. Надяваше се единствено жената да не се развика в стремежа си да се освободи. Тя беше последният човек, на когото би искал да причини зло. В нея бе прозрял благородство и загриженост. Без да разменят дума, те с поглед бяха споделили нещо съкровено.

Тръгна смело, приближи се до вратата и внимателно постави ръка на дръжката, като се опита да я отвори. Най-сетне успя да я открехне толкова, че да се промъкне в колибата, влезе леко и безшумно и се намери в помещение, огряно единствено от жарта в огнището. Но светлината му бе достатъчна, за да различи всеки и всичко в къщата, която се състоеше от една единствена стая…

Забеляза тавана и отново чу похъркването горе. Помисли си, че именно там е спалнята на Джонатан и жена му. Погледна надолу и видя момчето, което бе легнало върху сламеник на земята до огнището. Отново премести поглед и сърцето му странно се стопли при вида на момичето, което спеше на леглото до отсрещната стена.

В този момент се усъмни в правилността на взетото решение. Ако в следващия миг се случеше нещо непредвидено на момичето и то пострадаше заради него, щеше да съжалява за случилото се, докато е жив.

Сега, независимо от всичко вече твърдо реши! Намираше се на крачка от Дамита. Връщане назад нямаше.

Обут с мокасини, той леко се промъкна през стаята и се наведе над Дамита. Нещо го сграбчи за гърлото в момента, в който видя непорочната хубост на спящото момиче, златистите й къдрици, разпилени като слънчеви лъчи върху възглавницата. Погледът му се плъзна надолу, забеляза как красивият многоцветен юрган се беше отметнал, нощницата на момичето се бе вдигнала леко над коленете така, че откриваше дългите й красиво оформени крака. Девойката се обърна в съня си, а сърцето му силно заби в момента, в който едната й гръд леко се показа през разкопчаната отпред нощница. Железния облак трябваше да събере цялата си воля, за да преодолее желанието си да погали нежната й розова плът, открита пред прехласнатия му поглед.

Несъзнателно, почувствало в съня си неудобството на увитата си нощница, момичето посегна с една ръка и я измъкна изпод себе си. Той се изплаши, че е закъснял да осъществи намерението си. Всеки момент очакваше момичето да отвори очи и да го види, преди да е успял да запуши устата й.

Затаи дъх и замръзна на мястото си, докато момичето отново се успокои и клепките й се отпуснаха в спокоен сън. Той посегна към кърпата, затъкната в колана на панталоните му, но се спря, отново загледан в тънката й памучна нощница.

Смръщи вежди, защото знаеше, че това не е най-подходящото облекло за път. Огледа още веднъж внимателно стаята и забеляза роклята й, преметната върху един стол, шала, метнат на закачалката на стената и малките пантофки до леглото й. В тъмното очите му различиха куфара, пълен с красиво подредено бельо и четката за коса в края на леглото.

На пода, до куфарите на Дамита, забеляза един чувал, внимателно напъха дрехите вътре, сложи и четката за коса, след това се върна до леглото и остави чувала на пода. За секунда върза с кърпата устата на момичето. Изведнъж очите й широко се отвориха и се втренчиха в него.

Нямаше да се бори, за да се освободи, тъй като мъжът светкавично върза китките на ръцете й отпред.

Дамита безпомощно гледаше красивия индианец, който не напускаше мислите й от момента на пристигането им във форт Калхуун. А сега той я отвличаше! Гневът му щеше да се излее върху нея заради онова, което братовчед й бе сторил, независимо че тя нямаше никаква вина.

Опита се да скочи от леглото и да избяга от него, но Железния облак реагира мигновено, възпирайки я със здравата си, силна ръка.

Наведе се над нея.

— Върви тихо — прошепна той — или някой може да пострада.

Уплаха и разочарование се смесиха у Дамита, когато осъзна казаното. Гледаше скъпия Тимоти и си мислеше какво би могло да му се случи, ако се опита шумно да разбуди братовчед им Джонатан. Не искаше да повярва, че този достоен войн ще навреди на едно дете. Обидата и гневът му го бяха накарали да стори това, което до вчера тя не би могла да си представи, че може да се случи.

Заради брат си младата жена последва съвета на Железния облак. Боеше се да го остави под попечителството на Джонатан.

Опасяваше се, че без нея няма да се отнасят към Тимоти добре. Сега като че ли всички нейни планове да бди над единствения си брат се проваляха.

Тя отново погледна към Железния облак.

„Заради него“ — помисли си. Заради красивия войн намеренията за брат й няма да се осъществят.

Въпреки това мисълта, че истинският виновник за всичко лежи горе на тавана, смекчаваше донякъде гнева й.

Ако Джонатан се бе отнасял човешки с индианеца и неговите хора, то Железния облак не би бил тук сега и не би я разделил с любимия й брат!

Отдръпна се смутено, когато той я взе на ръце, след това с почуда го видя да вдига чувала и да го подава към ръката й. Какво друго бе откраднал тази нощ, освен нея самата?

Но момичето нямаше много време да мисли за това, защото се стараеше да излезе от къщата, без да разбуди братовчед си. Щеше да е най-лошата от всички възможности за Тимоти. Знаеше, че същото важи и за нея.

Джонатан бе тип, който няма да се поколебае да сграбчи пистолета и да започне стрелба, а един Господ знаеше кой ще оцелее и кой ще загине!

Беше наясно, че братовчед й няма достатъчно ум, за да се замисли, преди да предприеме нещо. Как бе станал правителствен агент във форт Калхуун, така и не можеше да си обясни. Имаше чувството, че Джонатан е близък с някого от влиятелните кръгове или пък знаеше кого точно да подкупи.

Тя здраво стисна торбата, докато Железния облак внимателно я пренесе през стаята, а после навън, под сенките на лунната светлина. Без да е в състояние да обгърне врата му с ръка, за да се закрепи, тя се чувстваше несигурно в обятията му, докато индианецът тичаше през поляната към гората. Сърцето й заби още по-силно, когато наблизо видя през пролуката между дърветата коня му, и реалността на това, което ставаше с нея, проникна в съзнанието й. Тя бе заложница на индианците! Може би никога повече нямаше да види брат си! Дали щеше да послужи като разменна монета или просто за отмъщение?

Когато Железния облак я пусна на земята, Дамита инстинктивно реши да побегне. Сигурно бе, че ако сега вдигне шум, това няма да навреди на брат й, нито ще разбуди Джонатан. Ако се освободи и успее навреме да влезе в къщата и да грабне оръжието преди него, тя би могла да му даде урок за това, как се отвличат хора! Ако трябва, ще го застреля!

Дамита се възползва от момента, в който индианецът развързваше юздата на коня си, и побягна към дома на братовчед си. С превръзка на устата си тя трудно дишаше, а вързаните ръце й пречеха да балансира добре и сигурно би се строполила на земята, ако се опиташе да бяга по-бързо.

А след това вече нищо нямаше значение. Той я бе настигнал и с яката си, мускулеста ръка така здраво я прихвана през кръста, че направо й изкара въздуха. За момент момичето изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, се намери седнала на земята без превръзката на лицето си, а кръстът й беше свободен.

— Глупаво беше — изръмжа тихо Железния облак. — Мислиш ли, че ще рискувам живота си да взема заложник, за да го изпусна толкова лесно? Бяла жено, чиято хубост е сравнима с тази на бялата върба, не се опитвай повече! Следващият път ще съм принуден да бъда по-груб. Ти си моя пленница. Сега и завинаги! Никога не забравяй това!

Дамита потърка наранените си китки; при опита си да се отскубне от ръцете на Железния облак увитото въже се бе врязало в плътта й.

— Защо? — промърмори тя. — Защо ме открадна?

Младата жена се мъчеше да разгадае отговора по лицето му. Дълбоко в очите му откри само мъка, изписана върху медночервената кожа на красивото му лице. Спомни си колко бе развълнувана при първата им среща. И сега беше същото, само че изпитваше непреодолим страх от него.

Железния облак не отвърна на въпроса й. Той вдигна торбата и я пъхна в ръцете й.

— Дрехите ти са вътре — каза й с равен глас. — Облечи се. В гората е твърде хладно и влажно за нощницата, с която си облечена сега.

Изненадана от това, че се е погрижил за нейното удобство, Дамита отвори торбата, за да види какво е взел. Тя вадеше едно по едно нещата. Стигна до четката за коса и внимателно го погледна:

— Взел си дори четката ми? — каза, като хвана здраво дървената й дръжка.

— Грижата за косата е много важна за омахите. Вярвам, че е така и за бялата жена с коси с цвят на пшеница. Четката за коса. Вземи я със себе си, докато яздим през гората. А после ще ти направя една от суха трева.

Докато го наблюдаваше, без да вярва на очите си, Железния облак гледаше встрани. Красивите й очи му напомняха за всичко, поради което не би трябвало да я отвлича. Тя беше невинна и прекалено красива, за да бъде малтретирана по какъвто и да било начин. Беше привързана към брат си, когото бе принудена да изостави.

Мълчаливо се помоли на Уакода да не го принуждава да действа с момичето не според плана си.

Интересът на Дамита от проявеното внимание на Железния облак към нея бързо премина в гняв. Бе я похитил. Четката за коса не го оневиняваше! Тя се изправи, като държеше дрехите до гърдите си.

— Помня те от офиса на моя братовчед — каза момичето с твърд глас. — Мислех, че си му сърдит. Сега съм сигурна в това и зная колко силно си бил разгневен. Ти ме отвлече заради него! Това не е честно. Чуваш ли ме? Не е честно! Върни ме! Не можеш да ме отделяш от брат ми!

Железния облак бързо се обърна към нея. Сложи ръка на рамото й и впи пръсти в плътта й, когато тя се опита да се освободи от него.

— Да, бях ядосан! Братовчед ти е сторил толкова зло на моя народ, колкото всички бели хора, откакто свят светува. Вярата на моя баща бе сломена от Джонатан и хора като него! Баща ми е мъртъв. Сега аз съм вождът! Никой не може да прекърши мен или моите хора. Аз те плених не само за да отмъстя за лошото, което сме видели от братовчед ти. Моето племе напусна тази земя, за да търси щастието си другаде. Ще дойдеш с мен, ще свикнеш с живота на омахите така, както те са били принудени да се приспособят към начина на живот на белите хора!

Лицето на Дамита пребледня, тя промълви:

— Продължавам да си мисля, че не си прав. Аз съм само един човек. Мислиш ли, че като ме отвлечеш и накараш да живея с твоите хора, ще промениш нещо? Моля те, помисли отново!

— Това, че вече си с мен, донесе мир в сърцето ми — каза Железния облак и свали ръката си от рамото й. — Мисълта, че Джонатан ще се събуди утре и ще разбере, че те няма, ми действа достатъчно силно, като успокоително.

Дамита стоеше с широко отворени очи и разбираше, че думите й сякаш се разбиват в каменна стена! Нищо от онова, което му беше казала, нямаше значение за него. Той бе решил всичко това отдавна, най-вероятно в момента, в който я бе видял в офиса на братовчед й. Още тогава е знаел как да си отмъсти. Затова я гледаше така онзи ден. Нямало е нищо общо с моментното привличане между двамата. Тя не бе притегателна сила за него, а просто човек, когото може да използва.

— Облечи се! — меко каза Железния облак. — Предстои ни дълъг път. Моите хора ме чакат с нетърпение.

— Щом трябва, ще го направя — отвърна Дамита и постави ръка на кръста си. — Но няма да го сторя, докато стоиш и ме гледаш!

— Ще се обърна с гръб — каза индианецът. — Само не си въобразявай, че ще можеш да ми избягаш. Няма да ти позволя да отидеш далеч. Ако не искаш да вървиш с мен, ще съм принуден отново да те вържа. Това не е особено приятен начин да яздиш през гората.

— Не смятам да бягам — с горчивина промълви момичето и навлече роклята си през главата. — Поне не сега — прошепна на себе си тя и се подсмихна зад гърба му.

— Моите хора ще се отнасят с уважение към теб — каза Железния облак и нави юздата на коня около ръката си. — Те са добри и благородни. Грешка бе от страна на белите хора да ги третират като животни. Ще дойде време и те ще проумеят лошото, което са сторили на индианците — злините, сторени на вожда Железен облак и неговото гордо племе омаха.

— Кой е Железния облак? — попита Дамита, нахлузвайки обувката си.

Индианецът се обърна с лице към нея.

— Кой е Железния облак? — повтори той, развеселен от факта, че момичето не знае с кого разговаря. Нещо го жегна от това, че след неочакваната им среща, на която липсваше официално представяне, тя не бе попитала братовчед си за името му. Все още усещаше мигновеното, странно привличане помежду им, когато очите им се срещнаха. Дори и сега чувстваше това фатално привличане, като че съдбата ги бе събрала по някаква своя приумица, а не за да осъществи той плана си за отмъщение.

Напълно облечена, с шал, преметнат през раменете, и с четката за коса в ръка, Дамита се приближи до индианеца.

— Да, вождът Железен облак — каза тя със стиснати зъби и вдигна очи към него. — Кой е той? Най-добрият ти приятел?

— Най-верният — отвърна той през смях. — Виждаш ли, Бяла върба — аз съм Железния облак.

За момент момичето се смути, след това се почувства поласкано, че именно тя е избраницата за негов заложник. Със сигурност отношението му към нея бе по-особено от това към останалите.

За нея той също бе по-различен от останалите, въпреки че не й бе леко да си го признае!

— Помислих, че си вожд, още в деня, в който се срещнахме — каза Дамита, без да отделя очи от него. — Ти ме нарече…? Как ме нарече преди малко?

— Бяла върба — каза Железния облак усмихнато.

— Но защо? — попита тя. Намираше името красиво, но все още не можеше да възприеме, че този силен вожд я нарича не с нейното име. Младата жена се боеше, че така изцяло ще загуби самоличността си. Може би и това целеше той!

— Напомняш ми върба — каза той, без да й предлага някакво друго обяснение за момента. — Достатъчно поговорихме, а сега трябва да тръгваме. Ще поговорим повече за това, когато стигнем кервана с моите хора. Те ще се почувстват по-добре, когато видят, че водачът им е с тях.

Сълзи замъглиха очите на Дамита.

— Нима ще плачеш? — попита Железният облак и смръщи недоволно веждите си. — Толкова ли е непоносима компанията ми, че ти се иска да плачеш?

— Не ти си причината за моите сълзи — отвърна тя и сълзите се затъркаляха по бузите й. — Тревожа се за брат си! След смъртта на родителите ни той няма никого, освен мен. Моля те, пусни ме. Тимоти има нужда от помощта ми.

— Той ще се оправи — каза Железния облак, хвана я през кръста и я вдигна на гърба на коня. — Ще свикне, както ще свикнеш и ти. Никога повече няма да се върнеш при белите. Никога!

Дамита замълча, борбеността й се прекърши. Искаше да си представи какво ще прави Тимоти, когато нея вече я няма, а също и реакцията на братовчед им, когато се събуди сутринта. Чудеше се какво ще е отношението му към Тимоти, когато няма да има кой да го защити.

Мъчеше се да си представи живота си в индианското селище и как заедно с жените от племето щеше да върши ежедневната работа.

Когато Железния облак възседна коня, тя се сгуши, за да се настани по-удобно в седлото, и тежко въздъхна, когато едната от ръцете му я обгърна през кръста, преди да потеглят навътре в тъмната гора.

— Трябва да намеря начин да избягам — промърмори на себе си тя.

Длъжна бе, заради Тимоти!