Каси Едуардс
Диви мъгли (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нощта бе окъпана в лунна светлина, когато Железния облак и Черния койот стигнаха предградията на омахското селище, в което се намираше Палатката на войната. В нея омахите идваха от близо и далеч, за да принасят даровете и молитвите си пред Свещения стълб.

Железния облак водеше коня си нагоре към билото на високия хребет на няколко крачки от Черния койот, без да му дава възможност да избяга.

Изкачи се на върха, откъдето спокойно можеше да разгледа селото в подножието на стръмните, голи скали. Не искаше никой да се намеси, докато връщаше Свещения стълб на мястото му.

Ниско долу, като огромен килим, гората застилаше хълмовете и се спускаше към равнината, където бе разположено селището на омахите. Железния облак хвана дръжката на пистолета си, затъкнат в колана на украсените с ресни панталони, но не искаше да бъде принуден да го използва. Ако го направеше, все едно щеше да посегне на своите хора.

Хвърли гневен поглед към Черния койот, проклинайки го наум за трудностите, които му създаваше. Железния облак бе уважаван от всички, които го познаваха, но това можеше да се промени, ако бъдеше заподозрян в открадването на най-свещеното, което омахите имаха!

Железния облак не забеляза никакво движение в селото или околностите му.

— Слез от коня и ела тук! — заповяда той на Черния койот. — Ще развържа въжето от кръста ти, а ти ще свалиш Свещения стълб. Остави го загънат! Трябва да го предпазим от чужди погледи, преди да сме го върнали в Палатката на войната.

Черния койот присви сърдито очи, задържа за момент погледа си върху него и леко скочи от седлото. След като вече беше стъпил на земята, той изръмжа недоволно, доближи се до коня на Железния облак и му подаде завързаните си китки. Сърдито наблюдаваше как вождът прерязва въжетата, после, като почувства ръцете си освободени, Черния койот пристъпи до задницата на коня на Железния облак и развърза въжето, което придържаше Свещения стълб за седлото. Взе го леко в ръце и се обърна към вожда, който в момента слизаше от коня си. Притискаше увития в одеяло Сакрален стълб, сякаш държеше дете в ръцете си.

Железния облак кимна към тясната пътека, която водеше право надолу към селото.

— Върви пред мен — строго каза вождът на омахите. — Сега е най-подходящият момент да влезем в селото. По това време на нощта дори и кучетата спят непробудно.

Черния койот не реагира изобщо. Железния облак запази разстоянието помежду им. Двамата заслизаха внимателно по пътеката. Под мокасините им се плъзнаха камъни. Железния облак притаи дъх, когато няколко от тях шумно се претърколиха надолу по хълма. В безмълвната нощ те му се сториха като далечен тътен! И веднага след това отново се възцари дълбока тишина.

Железния облак огледа внимателно селото. Въздъхна с облекчение, като не забеляза никакво движение.

От това място той добре виждаше Палатката на войната, построена върху едно ниско възвишение, малко извън селото. Там също всичко бе спокойно.

Железния облак учудено вдигна вежди, като забеляза лек дим да се извива от комина. Смяташе, че Синия вятър, пазачът на Свещения стълб, е изгонен от племето си, защото не беше изпълнил задълженията си, като бе позволил да откраднат Стълба!

Но всичко изглеждаше спокойно и тихо около Палатката на войната и пазачът бе там.

Може би хората от селото се бяха примирили със загубата. Или, мислеше той, може би войните омахи претърсваха околността.

Вождът на омахите никога не бе вярвал много на Черния койот, въпреки че не бе го уличавал в истинско престъпление. Начинът, по който обичаше да създава неприятности, караше Железния облак да не му вярва. Той винаги предизвикваше някого за нещо и в крайна сметка винаги губеше! Както и сега.

„А този път може би сам се бе погубил“ — си каза индианецът със съжаление.

Той стисна сърдито зъби, като си помисли, че когато се върнат обратно, случаят с Черния койот ще стане за пример на всички от племето. Не знаеше какво ще бъде наказанието му, как Черния койот ще плати за престъплението си. Но бе сигурен, че възмездието трябва да е жестоко!

Никой не биваше повече да го злепоставя като водач на племето и да го въвлича в подобни ужасни престъпления!

Това бе за последен път!

Най-сетне слязоха в равнината и Железния облак застана редом с Черния койот:

— Върви зад мен! — просъска тихо той. — Ако се опиташ да избягаш от страх при срещата със Синия вятър, ще те застрелям без колебание.

— Аз съм горд омаха — отвърна му сърдито Черния койот. — Аз не бягам. Посрещам обвиненията за това престъпление с гордо вдигната глава! Спомни си, Железен облак, че аз откраднах Свещения стълб. Но дълбоко в сърцето си имах добри намерения, защото не исках на моите хора да им липсва свещеният предмет. Аз все още мисля, че е нечестно спрямо тях решението ти да ги лишаваш от бащината им земя, както и да ги отведеш далеч от Свещения стълб на племето!

— Преди да тръгнем на дългия си път към Илинойс, аз помолих онези, които не са съгласни с мен, да напуснат селото ни и повече да не обръщат поглед назад! — каза, скърцайки със зъби, Железния облак. — Тогава трябваше да си идеш! Сред моето племе няма място за недоволство! То е като зараза — разпространява се между хората, замъглява умовете и отнема щастието им! Ти се намеси прекалено много, Черен койот! И затова скъпо ще платиш!

Индианецът не отговори, само погледна Железния облак със сърдито присвити очи. За миг погледите им се срещнаха и задържаха.

Никога до този момент войн от племето не бе проявявал подобно неуважение към Железния облак, затова постъпката му го изненада неприятно, но той се извърна и кимна по посока към селото.

— Трябва да изпълня задачата си! — промърмори той. — Близо сме до Палатката на войната. Трябва да направим това, преди небето да се е озарило от утрото. Искам да се върна по-бързо при племето си, за да продължим пътя си за Илинойс.

Мислено Железния облак се пренесе в лагера, където го очакваха не само хората му, но и прекрасната Бяла върба! Тя сигурно се чувстваше самотна. Той не биваше да я оставя толкова дълго сама. Думата „бягство“ би могла да затъмни всички спомени — неговите обещания и чувството, споделено помежду им.

Ако я загуби, би загубил и голяма част от сърцето си!

Не трябваше повече да мисли за друго, освен за предстоящата задача. Дори и за жената, която обичаше! Железния облак тихо се промъкна в нощта и спря като вцепенен. Не знаеше какво може да го очаква, ако влезе вътре. Ако Синия вятър беше там, щеше да му обясни всичко, но ако насреща стоеше някой друг воин, съдбата му бе непредсказуема.

Железния облак никога не бягаше от опасностите и ги приемаше право в лицето. Той кимна отново на Черния койот и го накара да влезе пръв в обширната, пищно украсена палатка. Повдигна чергилото пред индианеца и го последва вътре.

Меката светлина на огъня в центъра на палатката мълчаливо разкри всичко пред Железния облак, докато той изпитателно се оглеждаше наоколо. Когато видя мястото, където спеше Синия Вятър, той леко си пое дъх, въпреки че знаеше, че това е най-опасната част от мисията им — да поставят на земята Свещения стълб и да избягат, надхитряйки Синия вятър!

Отново нареди безмълвно с очи на Черния койот да пристъпи напред и да остави увития в одеяло Свещен стълб. Точно когато Черния койот го поставяше на земята, откъм огнището се чу въздишка. Пазачът бързо се изправи и се приближи до Железния облак. Вождът на омахите се намери лице в лице със Синия вятър, който бавно се изправи в съня си и покри слабите си рамене с дреха от меча кожа. Когато Синият вятър пристъпи до огъня, погледна с невярващи очи надолу към вързопа, а след това към Железния облак. Вождът на омахите направи бърза крачка напред и постави ръка върху рамото на стареца.

— Дошъл съм тази нощ, за да въздам справедливост — твърдо каза Железния облак. — Това, което виждаш да лежи в краката ти, е Свещения стълб — погледна към Черния койот с присвити очи: — Той е виновен за изчезването му. Злоупотреби с доверието ни и стана предател — обърна топлите си очи към пазителя и каза: — Аз ти поднасям своите най-дълбоки извинения, преди да се разделя с теб. Приемаш ли ги?

Лицето на Синия вятър бе сбръчкано от годините, а очите му говореха за неговата мъдрост. Той остави връхната си дреха да падне, разкривайки изпитото му тяло. Бе облечен само с къс кожен панталон. Коленете му не го държаха от слабост, докато се навеждаше над Свещения стълб. Пръстите на ръцете му трепереха, докато разгъваше свещения предмет, а очите му се изпълниха със сълзи от нещо далеч по-силно от облекчение при вида на Стълба. Поглади го по цялата му дължина и след това обърна очи към Железния облак.

— Как бих могъл аз, който съм изпълнен с такава благодарност, да не приема извиненията ти? — каза той с треперещ глас. — Не можех да чакам още един ден, за да разкрия на омахите липсата на Сакралния стълб. Не намерих сили да им призная, че съм се отнесъл безотговорно към задълженията си. Не желаех да им кажа, че вече не притежават свещения предмет, към който могат да отправят молитвите си. Но утре, да — утре — трябваше да го сторя, тъй като твърде дълго вече бях отклонявал омахите, които искаха да се помолят тук.

Железния облак изтръпна, когато чу, че пазителят още не е съобщил на никого за кражбата. Можеше да го разбере. Синия вятър единствен притежаваше правото да извършва ритуалите пред Свещения стълб, както и да приема или да връща хората, които идват тук.

— Бил си подложен на голямо изпитание заради моя войн — каза Железния облак и коленичи до пазителя. — Отново ти се извинявам.

Синия вятър се обърна, като постави ръка на рамото му:

— Благодарение на теб ще продължа да бъда пазител на Свещения стълб — едва произнесе той. — Няма да ме изгонят от племето заради позора ми. Винаги ще помня това, Железен облак. Винаги!

— Дълбоко съжалявам за станалото — каза Железния облак и се изправи. Синия вятър, подпирайки се на него, също стана. — А сега ще те оставя, за да се върна при хората си.

— Преди смъртта си ще трябва да назова своя заместник — каза Синия вятър, като се наведе да вземе наметката, с която внимателно зави старческото си тяло. — Ще назова някого от вашето село да стане пазител, тъй че Свещения стълб да е по-близо до хората ти по всяко време. Железен облак, никой не заслужава тази чест повече от теб.

Очите на вожда трепнаха, като осъзна, че пазителят не предполага за бягството на племето им от земите на техните деди. Скоро слухът щеше да се разнесе и Синия вятър щеше да разбере безсмислието Свещения стълб да остане в тяхното селище. Би било твърде неудобно за другите светинята да се пази на толкова далечно място.

— Не говори за смъртта си така, сякаш е нещо предстоящо — скара му се Железния облак, като се стараеше да не говори повече за Свещения стълб, заради който щяха да му завиждат всички останали. Желаеше свещения предмет не по-малко от който и да било, но знаеше, че ще трябва той и народът му да се научат да живеят без него!

— С всеки ден губя силите си — каза Синия вятър, като прокара ръка по челото си. — Няма да е задълго, Железен облак. Човек, стар като мен, предчувства тези неща. Като че е изписано върху звездите и облаците всеки път, когато ги погледна.

— Уакода ще те благослови с още много зими — успокои го Железния облак и нежно прегърна стария човек.

Когато се обърна към Черния койот, за да го накара да се извини на Синия вятър, разбра, че го няма! Докато бе разговарял с пазителя, Черния койот беше избягал, уплашен не само от упрека, изписан в очите на Синия вятър, но и от предстоящото наказание.

— Избягал е! — каза Железния облак и сви юмруци. — Той не само е крадец, но и страхливец! Трябва да го догоня!

Старецът излезе с индианския вожд навън:

— Бъди внимателен! — посъветва го той и потупа Железния облак по гърба. — Благодаря ти, Железен облак. Ти си състрадателен и честен човек и не само спаси живота, но и честта ми. Сега отново мога да се изправя пред своя народ.

— Остани завинаги в мир — каза Железния облак, като прегърна отново Синия вятър. После се обърна и побягна направо през ливадата, като се молеше на Уакода Черният койот да е запазил поне малко уважение към вожда си и да е оставил коня му, за да се върне при хората си.

Погледна напред и видя на хоризонта светлината на начеващото утро.

Като дишаше тежко, той тичаше бързо и безшумно нагоре по стръмния хълм. Когато стигна върха, индианецът замръзна на място — не очакваше да види и двата коня пред себе си! Черния койот не бе губил време да се връща за коня си, а бе тръгнал пеша или може би се бе скрил между вигвамите в селището на Синия вятър.

Стисна зъби и се загледа надолу към селището. Железния облак призна пред себе си: „Черния койот е наистина умен войн и знае какво бих сторил аз, когато открия отсъствието му — ще изтичам към конете, предполагайки, че е отвел и двете животни. И точно това направих!“

Затова Черния койот бе останал в селото. Знаеше, че с приближаването на утрото Железния облак няма да може да влезе в селището отново, понеже всеки щеше да го види. Вождът не желаеше излишно да привлича вниманието върху себе си, а и твърде много бързаше да се върне при своите хора.

— Независимо от всичко, той е хитър мъж — каза Железния облак и се метна на жребеца си. Хвана поводите на другия кон и го привърза към своя, като се готвеше да тръгне. За момент се обърна назад да погледне за последен път тази земя, която обичаше толкова силно и която започваше болезнено да му липсва!

Далече над сивата равнина слънцето разпръсваше червеното си медно сияние, докато бавно се издигаше в небето. Въздухът бе прозрачно чист, слаб ветрец се спускаше надолу върху покритите с борове хълмове. Сенките на белите облаци, летящи в небето, се отразяваха като малки вълни по върховете на дърветата долу в равнината. Понякога на човек му се струваше, че високият планински връх улавя плуващ облак, завърта пухкавата бяла маса около себе си и я запраща към падината. Той чуваше бухала в далечината, който се връщаше от лов, и чуруликането на разбуждащия се птичи свят в клоните на дърветата.

Тропотът на препускащия зад него кон накара Железния облак да се вцепени. Ръката му несъзнателно извади пистолета от кобура и го зареди. Но след като извъртя коня си, бързо прибра оръжието обратно в кобура.

— Железен облак? — каза Брайън Дейвис, като дръпна юздите на коня си до индианеца. — Господи, стари приятелю, къде ли не те търсих, за да те намеря тук? Защо се криеш? Отидох до селището ти и видях само оголените пръти от вигвамите ви. Къде са хората ти? Какво правиш тук?

Железния облак дълбоко въздъхна. Не искаше Брайън да знае за тайното им напускане, но нямаше друга възможност. Щеше да му каже само толкова, колкото да задоволи любопитството му. Брайън му бе приятел. Ако го помолеше да мълчи, той ще го стори. Освен ако вече не е разпространил новината.

— Казал ли си на някого за това? — напрегнато попита Железния облак.

— Никой не знае — отвърна Брайън, като му намигна съучастнически. — Реших, че имаш причина да не казваш, че си напуснал земите на дедите си. Аз уважавам решението ти. Всичко, което правиш, е за доброто на твоите хора!

Брайън погледна надолу към селото на Синия вятър, след това отново се вгледа в Железния облак:

— Защо си тук? — попита той, като вдигна учудено вежди. — Къде са хората ти?

— Каза ми, че уважаваш моите решения — отвърна Железния облак. — В такъв случай разчитай на мен. Не мога да ти разкрия решението си за съдбата на моето племе. А защо съм тук, не бих желал да споделя даже с теб.

Железния облак сложи ръка на рамото на Брайън.

— След време, приятелю, ще ти обясня всичко — меко каза той. — Но сега е още рано. Трябва да вървя. Хората ми ме чакат.

— Бих дал едната си ръка, за да узная какво си си наумил, но няма да те карам насила да го споделиш с мен — каза Брайън. — Върви, Железен облак. И ако някога ти дотрябвам, знаеш къде да ме намериш.

— Винаги ще помня това — каза Железния облак, като се усмихна на лейтенанта. Обърна се и погледна слънцето, което бързо изгряваше на хоризонта. — Трябва да се сбогуваме вече, приятелю.

— Бъди предпазлив — каза Брайън и на шега козирува на Железния облак, който в този момент подкара коня си. — Да, и още нещо, Железен облак, спомняш ли си красивата братовчедка на Джонатан Джейкъбс? Момичето, което доведох тогава от железницата? Името й беше Дамита.

Тръпки полазиха по гърба на вожда и студена вълна премина по тялото му. Дръпна юздите на коня и го накара да спре. После се обърна и погледна Брайън:

— Да, спомням си я — отвърна с безразличен, равен глас.

— Двамата с брат й са похитени или поне така изглежда. Между другото — ухили се Брайън, — братовчед им е извън кожата си от яд. Съжалявам човека, който го е сторил. Джонатан няма да си намери място, докато не види злосторника обесен.

— Да, жалко е наистина — каза Железния облак, след което отново подкара коня си. Той знаеше колко бе важно да бърза, за да се върне при хората си и при своята Бяла върба! Ако войниците на Джонатан претърсеха района и намереха Бялата върба при тях, омахите щяха да пострадат за това, което той бе извършил!

Вождът на индианците пришпори своя жребец, като се приведе ниско над развяната му грива. Внезапно обзелото го лошо предчувствие го принуди да подкара коня още по-бързо. Черния койот щеше да си отмъсти, като доведе Джонатан и войниците му в селото, където го очакваше строгата присъда за стореното. Щеше ли да се обърне Черния койот срещу хората си, за да спаси собствената си глава? Само мисълта за това караше сърцето на Железния облак силно да бие.

Неговата Бяла върба!

Трябваше да се върне при своята Бяла върба!