Каси Едуардс
Диви мъгли (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Селото кънтеше от веселието. Барабанът думкаше. Хората подсилваха ритъма на музиката с краката си, танцуваха и пееха около големия огън. Някои от бойците бяха украсили краката си с лисичи опашки, като ги бяха вързали под коленете си. Звънчетата, прикрепени около кръста на някои от танцуващите, весело звъняха и засилваха ритъма на танца. В жилищата се приготвяше храна за честването на живота — спасения живот на Стройния лос.

— В момента, когато Засмяното момиче трябва да е толкова щастлива и благодарна, сигурна съм, че сърцето й е натежало от болка по загубата на Брайън — каза Дамита и приседна до Железния облак край огъня в техния вигвам. Тя наниза още едно мънисто на иглата си. — Не мога да разбера чувствата на Стройния лос — младата жена повдигна бавно очи към съпруга си. — Баща му е загинал в престрелка с бял мъж по време ловна експедиция, нали?

Железния облак свъсено гледаше огъня допрял колене до гърдите си.

— По мене също стреляха в този ден — глухо промълви той. — Все си мисля, че беше работа на Джонатан. Но никога не може да се докаже. Тези, които стреляха, се скриха в гъсталака. Мой дълг беше да докарам Мъдрия лос в селото, за да получи помощ, а не да хукна след тези, които простреляха. Той замълча за момент, свел поглед, сетне вдигна очи към Дамита: — Не можа да доживее да се сбогува със сина и съпругата си!

— Каква трагедия — въздъхна Дамита. Нададе ухо към веселбата отвън: барабаните изпълваха въздуха с бесен ритъм и сякаш ускоряваха пулса. — Сигурна съм, че не й е било леко на Засмяното момиче да се влюби в бял мъж, след…

— Брайън е бял, но, както и при теб, сърцето и душата му са индиански — каза Железния облак, застанал на колене пред Дамита. Сложи ръка под брадичката й и я повдигна. Нежно я целуна по устните, след това скочи пъргаво на крака и надникна навън. — След време, когато Стройния лос види, че майка му страда за Брайън, той ще отвори сърцето си за белия мъж, защото е предан син. И би искал да вижда майка си щастлива, а не скръбна.

Дамита остави настрана бродерията си. Сложи ръка на врата си и тромаво размърда крака. Не разбираше как изведнъж е станала толкова огромна. Имаше чувството, че носи не едно, а цяла армия деца в корема си. Очите й се разшириха и тя зяпна от изненада при мисълта, че може да са близнаци. Затова ли беше непрекъснато гладна, след като поглъщаше двойно повече храна от обикновено? Затова ли усещаше такъв натиск ниско в корема си и ходеше в гората повече от два пъти всяка нощ, за да се облекчи? Железния облак я погледна през рамо.

— Бяла върба, каза ли нещо? — попита той и смръщи вежди, като не получи отговор веднага. Никога не бе я виждал толкова дяволита. Той знаеше, че по този начин младата жена се закача с него както само тя умееше.

Дамита улови погледа му и разбра, че той погрешно изтълкува усмивката й, но реши да не му доверява осенилата я догадка, че е на път да му роди две деца наведнъж. Можеше да види отсега реакцията му. Щеше да бъде най-щастливият и доволен мъж в света! Щеше да грабне по едно дете във всяка ръка и да тръгне да ги показва на хората си! В техните очи щеше да е двойно по-мъжествен. Сега повече от когато и да било трябваше да внимава да не се случи нещо с нейната бременност. А мисълта да кърми две деца едновременно я очарова.

— Не — отвърна Дамита, стигнала най-сетне до него. Пъхна ръката си в неговата и надникна навън. — Пъшках, докато се надигах от пода. Господи, коремът така ми тежи!

Железния облак я погали там, където коремът й бе най-изпъкнал под роклята от еленова кожа.

— Може би не съм прав, като нарекох това дете момиче — каза той и се засмя. — Може би са две момчета!

Дамита зяпна и го погледна с широко отворени очи.

— Две момчета…? — после също се засмя, като се чудеше как и двамата едновременно си помислиха едно и също нещо. Само миг преди това тя се бе вълнувала от мисълта за близнаци!

— Или две момичета — каза Железния облак, наведе се и я целуна по носа. — Скъпа Бяла върба, за мен е без значение какво ще бъде детето или децата. Трябва да си здрава, любов моя! Ти единствена имаш значение за мен.

— Нима има някой по-здрав от мен тук? — засмяно му отвърна Дамита, като леко го побутна с корема си. Индианецът я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Тя погледна встрани, очите й зашариха в тълпата.

— Виждаш ли някъде Тимоти?

— Той вероятно е при Стройния лос — каза Железния облак, като потропваше с крак в ритъма на барабаните. — Брат ти е предан приятел. Не би си позволил да излезе да пее и танцува, докато приятелят му не е в състояние да върши същото — няма значение, че празненството е в негова чест.

— Гордея се с това момче — каза Дамита. Мили боже, Железен облак, ако не му бях разрешила да излезе навън, за да види какво става, в деня, когато Джонатан нападна селото ни, ти щеше да си мъртъв.

— Трябва по-често да си спомняш това, а не факта, че братовчед ти е убит от копие — каза Железния облак. — Но истина е, че, през този ден героят беше Тимоти и моите хора никога не ще забравят това. Днес се чества и моето оцеляване, любов моя, както и животът на Стройния лос. И героизмът на Тимоти също!

— Къде отиваш? — попита младата жена. Острият вятър я прониза през дрехата.

— Скоро ще се върна! — извика Железния облак и хитро й се усмихна през рамо. — Загърни се добре, ако искаш да излизаш. Трябва нещо да свърша!

Недоумяваща, Дамита го изгледа продължително, сетне влезе вътре и се заметна с топло одеяло. След това излезе и бавно приближи до празнуващите омахи, като търсеше с очи Железния облак сред ликуващата тълпа. Никъде не го видя. После изведнъж го забеляза. Излизаше от жилището на Засмяното момиче с Тимоти на раменете си.

Дамита се хвана за главата:

— Какво, по дяволите, прави?

В следващия момент разбра. Омахите му сториха път. Като крепеше Тимоти на раменете си и го придържаше за краката, Железния облак се озова в средата на тълпата, до горящия огън.

— Днес празнуваме много неща! — провикна се вождът на омахите. — Не забравяйте нашия млад боец Тимоти! Той ви доказа много. Неговият подвиг не бива да бъде пропуснат! Сега виждаш ли, народе мой, че този млад човек, когото съм приел като свой собствен син, е достоен за учението на вожда? Че заслужава да върви в сянката ми и един ден да вземе моята титла? Искам да чуя вашето одобрение, хора мои! Да чуе и Тимоти!

Трогната от любовта на Железния облак към брат й, Дамита сподави сълзите си. Тя се огледа наоколо, преизпълнена с гордост и благодарност, като видя омахите да вдигат ръцете си към небето и да възхваляват Тимоти.

Някои от бойците поеха момчето от раменете на Железния облак и започнаха да го предават от човек на човек, като го носеха на рамене през селото. Дамита не се сдържаше вече и остави сълзите си да текат на воля.

Внезапно тържеството спря. Настъпи тишина. Дамита погледна в посоката, в която всички се взираха, и видя Брайън Дейвис да се връща към селото на коня си и с голям вързоп в скута.

Младата жена изтича до Железния облак и се притисна до него, докато Брайън бавно си проправяше път през тълпата, а очите му излъчваха странна тъга. Дамита притаи дъх, когато белият мъж спря коня си на няколко крачки от тях и скочи на земята. Вързопът в ръцете му изглеждаше много по-голям, отколкото в скута му.

— Какво носиш? — попита го Железния облак. — Защо го носиш при нас?

— Не бях стигнал много далеч, когато налетях на два риса, вкопчили се в смъртна схватка — каза Брайън, коленичи и остави вързопа на земята. — Не бях сигурен дали трябва да се намесвам, но реших да помогна на по-малкия. Но преди да скоча от коня и да насоча пушката, малкият бе станал вече победител, беше разпрал гърлото на другия. — Брайън разви вързопа. — Не ме разбирайте погрешно. Той е истински победител, но има няколко опасни рани. Въобще не се противи, докато го увивах в одеялото. Сякаш познаваше човешката миризма и доброта.

— Рис? — попита Дамита, а коленете й омекнаха. Надяваше се, че смелият рис е съвсем малък.

Тимоти приклекна до Брайън:

— Нека да го отвия — примоли се той. — Моля те!

— Давай — каза Брайън. Той погледна към Железния облак, който кимна в знак на съгласие, погледна към Дамита и видя разплаканите й очи. Реакцията им на това, че бе донесъл животното в лагера, още повече го обърка. Той обичаше всякакви животни и се надяваше, че те ще помогнат на риса и ще превържат раните му. Не бе очаквал да срещне толкова вълнение за едно животно. Внезапно го осени мисъл. Да! Животното се беше изгубило! Може би то е било домашен любимец, заблудил се някъде.

С треперещи пръсти Тимоти развиваше одеялото. Накрая наистина видя любимата си котка — тя спеше.

Чувствата на Тимоти бяха странна смесица от щастие и ужас, защото сега можеше да разгледа раните й. Да, това беше неговата Бейби! Едната й лапа я нямаше, беше останало кърваво парче месо. Липсваха парчета от красивата й козина по корема и по хълбока.

Тимоти извърна очи. Чувстваше, че ще припадне, но Железния облак го хвана за раменете и възвърна силите му.

Момчето пъхна ръце под кървящото тяло на Бейби, притисна я в обятията си и стана на крака. Тъжно погледна към сестра си и Железния облак и с прималяло сърце се отправи към вигвама им.

— Благодаря ти, че ни върна Бейби — каза Железния облак и стисна рамото на Брайън. Нямаш представа какво значи тя за Тимоти. Толкова дълго оплаква любимия си рис. Това, че си го получи обратно, е благоволение от Уакода. Благодаря ти, че откликна на тихата заповед на Уакода и ни го върна обратно.

— Нямах никаква представа — каза Брайън се загледа в отдалечаващия се Тимоти. — Но когато така безстрашно се е борил за живота си, заслужава да бъде лекуван — замислено добави той. — Като че котката е защитавала своите териториални права.

— Така изглежда — каза Железния облак и погледна към вигвама си. — Връщала се е при Тимоти. Когато е била толкова близо и другият рис я е нападнал, тя е разбрала, че няма друг избор освен да защитава онези, които обича.

— Тя е ранена, но мисля, че е още жива и ще оцелее — каза Брайън, наведе се и започна да сгъва одеялото си.

— Сигурно ще оцелее — каза Железния облак. — Прекарала е много месеци сама в търсене на пътя към дома. Сега, когато е тук, ще се бори по-упорито за оцеляването си!

— Най-добре е да поемам пътя си — каза Брайън, като за миг спря погледа си върху вигвама на Засмяното момиче. — Спечелих живота си, за да се върна навреме — той се обърна към Железния облак: — Имам някои идеи за бъдещето, които се отнасят и за теб, приятелю. Само времето ще реши дали ще се измъти нещо добро за нас — хвърли отново поглед към вигвама на своята любима с думите: — Както само времето може да реши какво ще стане с това прекрасно омахско момиче, което не ми излиза от ума.

Железния облак прегърна Брайън през раменете и го поведе към коня му:

— Приятелю, Илинойс сега е мой и на хората ми дом — каза той. — Ако желаеш да дойдеш при нас, ти си добре дошъл — в този момент видя Засмяното момиче да излиза от вигвама си и очите й се натъжиха, когато срещна погледа на Брайън. — След време, приятелю — рече Железния облак на Брайън, който поставяше крак в стремето на коня си, — Засмяното момиче ще те посрещне с „Добре дошъл!“.

— Ще я ухажвам до смърт, докато се съгласи — отвърна му Брайън с усмивка и отдаде чест с ръка до козирката: — До скоро, стари друже.

Железния облак се замисли какво ли си е наумил Брайън, но се сети за Бейби и побърза към своя вигвам. Като влезе вътре, видя жена си и брат й, заети с лечението на Бейби. Кръвта бе вече измита от лапите и козината й.

Тимоти пръв забеляза Железния облак.

— Дори някои от зъбите й липсват, Железен облак — каза той, готов да се разплаче. — Бедната Бейби, борила се е на живот и смърт.

Железния облак приклекна до него.

— Не толкова за своя, колкото за твоя живот — глухо каза той. — Тя е наближавала дома и когато е видяла другия рис толкова близо до твоя дом, разбрала е, че няма друг избор, освен да се бие, за да му попречи да влезе в селото и да ти причини зло. И така, млади боецо, героизмът на твоя рис отговаря на твоето геройство!

Дамита уви лапата на Бейби със стерилно парче плат, като едва сдържаше сълзите си. Гледката на раненото животно я изпълваше с мъка.

— Железен облак, дали ще се оправи?

Сърцето й силно заби, като усети топъл език да лизва ръката й. Погледна надолу и видя, че Бейби е отворила очи и бавно ближе ръката й Бейби слабо замърка, като гледаше доверчиво Дамита. Младата жена не издържа и избухна в силен смях през сълзи.

Тимоти коленичи до Бейби, нежно положи главата й в скута си и започна да я милва:

— Бейби, моя сладка Бейби. Ти ще оживееш. Няма да умреш!

Дамита се надигна бавно и посрещна утешителната ръка на съпруга си. Притисна се до него, щастлива от разнежващата обич на Тимоти към любимия му рис.

— Никога повече няма да бягаш, нали? — попита Тимоти и се взря в очите на Бейби. — Ти намери пътя обратно и никога вече няма да ме напускаш!

Като познаваха неспокойната природа на това животно, Железния облак и Дамита размениха съучастнически погледи, но и двамата си даваха сметка, че състоянието на Бейби е такова, че тя никога повече нямаше да ги напусне, защото нямаше да може вече сама да се защитава. Без една лапа и с липсващи зъби животното трябваше да разчита повече на помощта на хората, отколкото на собствените си сили.