Каси Едуардс
Диви мъгли (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Брезовото кану на Железния облак тихо пореше водата, веслото му ту се потапяше, ту блесваше на слънчевата светлина. Въздухът бе свеж. Запознати с начина на живот на индианците, Дамита и Тимоти седяха един зад друг зад Железния облак и се радваха на ниско надвесените дървета, обграждащи тихата и спокойна река, която змиевидно лъкатушеше през гората.

Дърветата от едната й страна бяха без листа, залети дълбоко от водата. Изглеждаха като гротескни скелети, които им махаха с ръце. Дамита отвърна поглед от странните дървета — не искаше нищо да разстройва разходката й през този ден. Железния облак бе обещал да научи Тимоти на много неща и тя също бе поканена да присъства на урока.

Младата жена леко се усмихна. Мислеше, че добре разбира причината за сърдечната покана да се включи в излета.

Железния облак не можеше да се насити на присъствието й — нещо, което и тя самата изпитваше към него. И двамата ценяха всяка свободна минута, като че ли нямаше да има друга такава. Та нали животът е хазарт и човек трябва да се възползва от всеки удар на сърцето си!

Младата жена се загледа в гърба на индианеца. Възхищаваше се на стегнатите му мускули, докато той продължаваше да гребе. По гладката му медна кожа бяха се появили капчици пот, които лъщяха като лек пролетен дъждец.

Дамита се надяваше, че Тимоти не я следи с поглед. Страхуваше се, че може да открие дълбокото й чувство към Железния облак. Споменът за дългите часове, изпълнени с любов, караше бузите й да розовеят и горят. Буен огън гореше и дълбоко в нея.

Не бе предполагала, че любовта може така изцяло да я погълне.

Разбира се, тя отдавна бе осъзнала, че на земята няма друг мъж като Железния облак. След като го бе сътворил, Господ сигурно бе захвърлил калъпа!

Дамита се вкопчи в лодката, когато индианецът неочаквано смени курса и те се насочиха към брега. След като спряха в тясна песъчлива плитчина, той се приближи до Дамита, взе я на ръце и я отнесе на сушата.

Тимоти скочи от кануто, побърза да ги настигне и тръгна редом с тях. Изпъкналите му голи гърди издаваха чувството на гордост от факта, че Железния облак специално отделя от времето си, за да го посвети в начина на живот на неговото племе. Това, че Дамита бе с тях, не разваляше нещата.

Тимоти скришом погледна към сестра си. След като тя не се държеше с него като с бебе пред Железния облак, присъствието й с нищо не му пречеше. Подобно държание би било най-лошото за момчето, особено сега, когато то бе успяло да си възвърне любовта на индианския вожд, както и благоразположението на много от жителите на селото.

Новите му приятели го гледаха в очите, вслушваха се във всяка негова дума.

Разбира се, мислеше си той усмихнато, те не забелязваха, че и той прави същото. Всяка дума, всяко движение бяха нов урок за него. Всеки ден той се събуждаше с желанието да научи нещо повече за техния живот.

Не искаше никога да престава да се учи. В мечтите си момчето се виждаше като голям боец!

Един ден той щеше да стане омахски воин и щеше да заслужи тази почетна титла с постъпките и делата си!

Тези мисли така бяха го завладели, че момчето се препъна в една дупка и неочаквано зарови лице в земята. Железния облак веднага се притече на помощ — протегна нежно ръката си и му помогна да стане.

Унизен, Тимоти не можеше да скрие червенината, избила по бузите му, докато изтупваше пръстта и парченцата изсъхнали листа от гърдите и панталона си.

— Тимоти, трябва да бъдеш… — започна Дамита, но спря насред изречението, като видя мълниеносния поглед на брат си, който й показваше, че не иска да се отнасят с него като с дете.

Тя се усмихна от неудобство и се отдръпна от него. Обърна се и тръгна редом с Железния облак. Тимоти вървеше от другата страна на вожда и внимателно гледаше в краката си, за да не допусне нова подобна ситуация. Бейби бе оставена у дома при този излет, а Стройния лос проявяваше голямо желание да се грижи за котето.

Железния облак продължи още малко напред, докато намери подходящо място да поседнат и да поговорят — малко езерце с тихи води, където цъфтяха множество водни лилии, а водните паяци подскачаха над водата под слънчевите лъчи, случайно прокраднали се през пролуките в листака отгоре.

— Седнете — каза Железния облак, подканвайки първо Тимоти, а след това и Дамита. Той взе ръката на младата жена и седна до нея върху покритата с мъх земя, която приличаше на огромна пружинираща възглавница.

Тимоти също приседна, предано загледан Железния облак. Момчето допря колене до голите си гърди, обгърна ги с ръце и кръстоса стъпалата на краката си.

— Тимоти, има много мъдрости, предавани от поколение на поколение в племето омаха, които бих искал да ти разкажа — пророни Железния облак. Той изпъна дългия си тънък крак и сви другия, като го обхвана с ръка. Така приличаше на човек, който се намира някъде далеч-далеч зареян във времето.

— Пътеката на мързеливеца води до позора — започна вождът. — Когато едно момче реже месото си с нож, старците винаги казват: „Ножът изяжда повече, трябва да гризеш пая си“ — той погледна Тимоти с очи, изпълнени с мъдрост. — Смисълът на тази поговорка е в това, че употребата на ножа прави човека по-мързелив. Човек трябва да използва собствените си възможности и онзи, който се тренира така, е готов за всякакви изненади.

Тимоти гледаше с широко отворени очи и очакваше да чуе повече.

Дамита поглеждаше ту Железния облак, ту Тимоти и имаше чувството, че до нея седят баща и син. Баща, който наставлява сина си! В известен смисъл тя бе майка на Тимоти и когато се омъжеше за Железния облак, той щеше да му стане баща, макар и не по кръвна линия.

Тя внимателно слушаше, изпълнена с гордост и особено чувство на меланхолично спокойствие.

Железния облак продължи:

— Ако момче вземе назаем котле за майка си, обичаят повелява никога да не го връща празно — оставя се последната порция от сготвеното в него. Ако младежът изяде оставеното в котлето, старците казват: „Ако изядеш донесеното вкъщи, стрелите ти ще бъдат омагьосани и когато стреляш, няма да попадат в целта.“

Железния облак замълча и се усмихна на Тимоти, като рошеше острата му коса под мънистената превръзка:

— Значението на тази поговорка е — меко каза той, — че младият човек, който егоистично мисли първо за себе си и забравя по-възрастните, никога няма да успее. Нищо няма да му се удава.

Железния облак смени позата си. Сгъна и двата крака под себе си, отскубна стръкче трева, сдъвка я между зъбите си за момент, след това я захвърли и продължи с думите:

— Младите хора не бива да пушат — той сурово погледна Тимоти. — Пушенето вреди на дишането на младежите и когато влязат в битка, те бързо ще бъдат победени. Трябва също така да се научиш да правиш стрели. Старците казват, че който не може да прави стрели, той ще взема назаем мокасини, гамаши, рокли и ще бъде пренебрегван от онези, от които е поискал заем. Поуката е, че трябва да бъдеш прилежен и изкусен, за да имаш собствени вещи. Ако едно момче не може само да си направи стрели, то ще се полакоми да открадне от онзи, който е по-сръчен и работлив от него.

— А какво ще кажеш за битките? — нетърпеливо попита Тимоти. — За това, как ще стана боец? — той се наведе напрегнато в очакване на отговора.

— Независимо от това, че битките са били необходими на племето ми, за да се защитава, и че наистина и аз яздех редом с войниците през войната, която белите наричат Гражданска война, сърцето ми е преизпълнено с мир. Искам никога да не вдигам оръжие срещу когото и да било, освен срещу онези, които са ми смъртни врагове или в защита на обичаните от мен хора — мъчеше се Железния облак да обясни. — Но аз ще те науча на някои от основните положения на боя, тъй като, мое дете, преди да умреш, ти също ще видиш много ненужни смърти. Така е създаден човекът — да търси причини за битки и омраза към себеподобните си.

Тимоти отиде при Железния облак и коленичи пред него. Индианецът протегна ръка и го хвана здраво за рамото.

— Има два вида битки, Тимоти — каза той. — Отбранителни и нападателни. „Ти-ади“ — отбранителната битка — е, когато се биеш, за да запазиш дома си, жените и децата. „Нуататишо“ — нападателната, агресивна битка означава бой между мъже, породен от свади и заговори на амбициозни хора, които вярват, че войната е свързана с космическите сили и им е подчинена. Бурята със своята поразяваща мощ и оглушителен грохот е била считана за проява на войнствените намерения на мистичния Уакода, Великият дух на нашия народ — след това Железния облак добави: — Младите бойци се възпитават, че Уакода, а не хората диктуват смъртта на бойното поле.

— Кажи ми още нещо — нетърпеливо помоли Тимоти. — Трябва да знам всичко за твоя народ. Искам един ден да стана достоен войн!

— Войн, да, когато му дойде времето, но аз се надявам, че никога не ще има нужда да участваш в битки — каза Железния облак, замислено загледан пред себе си.

Той погледна Дамита, след това Тимоти. Виждаше и се възхищаваше от желанието на момчето да узнае всичко за живота на индианците. Струваше му се, че то проявява много повече настойчивост да узнае всичко, отколкото някои омахски младежи.

Железния облак разбираше защо. Тимоти желаеше да бъде равен с останалите и да говори за тези неща с толкова познания, както говореха те самите.

— Сега ще ти кажа за конете и притежаването им — каза Железния облак. — Един войн не бива да е завистлив и да вреди на коня на друг човек. Ако не е прилежен и трудолюбив, той ще вземе назаем кон от друг човек, който може би не е с високо положение в племето, и може би ще се гордее, че язди кон, независимо че не е негов. Той ще вземе и юзда назаем и с това ще си навлече гнева на останалите мъже. Също така не бива да вземаш чужда дреха, одеяло или мокасини. Ще бъдеш принуден да го сториш, ако не си работлив и се поддадеш на изкушението, а всички ще те презрат. Никой не обича хората, които живеят със заеми. Запомни, че откраднатата храна не засища.

Железния облак замълча за момент, след това отново заговори, но от храсталака се чу звук, подобен на плач, и бързо ги вдигна на крака. Жлезния облак извади ножа си, докато крадешком се промъкваше към мястото, откъдето идваше плачът. Дамита и Тимоти го последваха пълзешком.

Индианецът разтвори храстите, погледна надолу, въздъхна и бързо върна ножа в канията му.

— Бейби! — Тимоти въздъхна, втурна се и коленичи до Железния облак и изцапаното, мокро диво коте, което бе легнало на една страна. Предната му дясна лапа бе подута и цялата в кръв.

Той взе Бейби на ръце и я притисна до гърдите си. Плачеше, като въпросително гледаше Дамита в очите, а след това се обърна към Железния облак:

— Как се е добрала дотук? — той плачеше, без да се интересува вече дали не прилича на дете. — И погледни лапата й! Тя е… ранена!

Железния облак взе Бейби от ръцете на Тимоти. Очите на котето бяха замъглени от болка. То умолително гледаше Железния облак, а мяукането му напомняше тихо бебешко хленчене.

— Както виждаш, въжето й е скъсано — каза той, като гладеше с ръка окървавената й козина и я раздели така, че по-добре да види раната. — Трябва да ни е следвала през цялото време. Дори и когато сме били в кануто, тя е плувала след нас.

— Мислех си, че всички котки се боят от водата — каза Дамита. Сърцето й бе свито от състрадание към раненото, измокрено котенце. Тя го докосна с ръка и поглади с любов мократа му козина. — Горката Бейби. Нещастното малко котенце.

— Явно тя обича Тимоти повече, отколкото мрази водата — каза Железния облак, като остави котето на земята и коленичи до него. — И докато е мъчило да настигне Тимоти, котето е било ухапано от змия.

— Змия?! — повтори Тимоти обезумял и падна на колене до индианеца. Сърцето му лудо биеше от страх за съдбата на любимото му животно. — Не! О, моля ви, не!

— Надявам се, че я намерихме навреме — каза Железния облак и извади ножа си от калъфа. — Кой от вас ще държи, докато направя разрез, за да изсмуча отровата?

Тимоти тежко преглътна и без колебание отново взе котето в ръце.

— Направи го, Железен облак! — смело каза той. — Държа я здраво.

— Може да те изподраска и да те ухапе — каза Дамита изплашено, като коленичи до брат си. Тя протегна ръце към момчето. — Нека аз да я подържа, Тимоти. Ще ти я дам веднага щом Железния облак свърши — младата жена се усмихна, когато той колебливо я погледна. — Спомни си, че съм практикуващ лекар. Помагала съм толкова пъти на татко, когато хората водеха болните си животни при него.

— Бейби е мое коте — каза Тимоти с треперещ глас. — Аз ще я държа.

Дамита погледна пълните със сълзи очи на брат си и бавно кимна.

— Добре — съгласи се тя, стиснала зъби, и скръсти ръце в скута си, докато индианецът насочи ножа към окървавената котешка лапа. Телцето на котето се сгърчи, а после отново се отпусна, когато Железния облак захапа отворената рана и започна да смуче и плюе кръвта от нея.

Скоро изпитанието свърши. Железния облак изми внимателно устата си, а Дамита почисти раната и я превърза с парче от своята мека кожена рокля, което бе откъснала от подгъва. Тимоти прегърна и залюля котето, като тихо и монотонно му напяваше приспивна песен.

— Вече трябва да се връщаме в селото — каза Железния облак и прегърна през кръста Дамита, като продължително изгледа Тимоти — явно одобряваше привързаността му към малкото животинче.

— Тази нощ ще се реши дали за Бейби ще има утрешен ден, или няма да има.

Тимоти диво изгледа Железния облак, сълзи отново изпълниха очите му.

— Тя няма да умре — проплака той. — Тя… тя не може… Ако стане така, вината ще е моя. Не трябваше да я оставям. Трябваше да я взема със себе си. Тя разчиташе на мен за своето съществуване — той преглътна с мъка. — Аз замених родителите й — станах и майка, и баща за нея — момчето полегна до животното, бузата му докосваше изсъхналата козина на Бейби и очите му търсеха погледа й. — Аз я предадох. Аз… я изоставих!

Една тежка ръка, поставена на рамото му, го накара да повдигне глава и той отново срещна тъмните очи на индианския вожд:

— Напразно се обвиняваш — тихо каза Железния облак. — Ти не можеш да решаваш съдбата на Бейби. Това, кога ще умре, е заложено още при зараждането й в майчината утроба, както и нашите съдби са предрешени. Сега трябва да почакаме и да видим какво ще стане с Бейби. Самобичуването няма да промени нещата. Тъй че, хайде да тръгваме. Когато се върнем в селището, чувствата ти ще са по-трезви, след като създадеш повече удобства за животното.

Като че ли камък падна от сърцето на Тимоти и той отново осъзна мъдростта на вожда на омахите. Като се усмихваше и потискаше дълбоко в гърдите риданията си, той стана и прие подкрепата на сестра си, докато се движеха към кануто, а Железния облак носеше котето.

Тимоти се приближи до сестра си.

— Не исках да се държа като бебе — прошепна той така, че само тя да го чуе.

— Ти не си бебе — отговори тихо Дамита и му се усмихна. — Ти си човек, изпълнен със състрадание. Подобно отношение заслужава уважение, братленце. Наистина се възхищавам от теб.

Тимоти широко се усмихна. Стъпвайки напето и гордо, той продължи да върви през гората, докато и тримата видяха спряната на брега лодка.

Дамита погледна Железния облак. Погледите им говореха повече, отколкото биха могли да си кажат с думи.

 

 

Полуумиращ от глад, губещ разсъдъка си от високата температура, Джонатан се придвижваше пълзешком през гората. Той отчаяно търсеше някой, който да му помогне. Бе чул ударите на копита в далечината, но никой не се доближи толкова до него, че да чуе вика му.

Мислите му бяха помрачени и той не знаеше с кого, защо и как е попаднал тук. Но все още можеше да разбере, че се нуждае от бърза помощ и ако не я получи навреме, ще умре.

— Помощ! — извика той. Устата му изгаряха от жажда. Беше се движил в обратна на реката посока с надеждата да намери следи от хора. — Моля… помогнете ми!

Изтощен до краен предел, Джонатан легна по гръб и се загледа в небето. Денят преваляше. Далечните хълмове бяха оцветени в лилаво и сиво. Слънчевата светлина като течно злато се сипеше върху пейзажа в бронзово и зелено.

В тревата задуха студен вятър. Когато мъжът видя как хоризонтът угасва бавно в далечината, обзе го панически страх.

— О, Господи, дано някой ме намери… преди… да се е стъмнило — помоли се той, след това се отпусна, почти загубил съзнание.