Каси Едуардс
Диви мъгли (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

След няколко дни.

Беше рано привечер, времето на виолетовия залез. Дамита се чувстваше отново силна, петната отдавна бяха изчезнали от кожата й. Тя гордо яздеше своя кон редом с Железния облак. Момичето хвърли обезпокоен поглед към Тимоти, усещайки, че настроението му не е ведро както обикновено. Леко отпуснатите му рамене също го издаваха.

Тя изпитателно се вгледа в очите на брат си, когато той случайно я погледна, като бързо реши, че причината за неговата потиснатост е обикновена умора. Бяха пропътували деня почти без да спират. А през почивките Тимоти бе зает заедно с другите младежи да пои конете и да търси храна в гъсталаците.

Дамита не искаше да мисли за възможността брат й да заболее от морбили. Въпреки че знаеше, че той е бил достатъчно дълго с нея през първите часове на заболяването, за да се е заразил. Момичето вярваше от все сърце, че е изминало достатъчно време оттогава и че той ще остане незасегнат.

Тя погледна Железния облак. Дори само видът му я караше да изпитва чудесно чувство на топлота. Беше безнадеждно влюбена в красивия вожд на омахите, а и нямаше никакво съмнение в неговите чувства към нея.

Той се отнасяше с Дамита така нежно, така невероятно красиво!

С какво облекчение момичето разбра, че Железния облак вече е преболедувал от шарка и че не е необходимо да се страхува повече за него. Но ако това се бе случило, тя щеше да използва всичките си познания по медицина, да се грижи за него денонощно, доказвайки по този начин силната си обич.

Сега можеше да му го покаже по далеч по-приятен начин. Все още не вярваше, че скоро ще му стане съпруга. Сякаш живееше в приказен сън, от който никога не искаше да се събуди. Докато боледуваше от шарката, тя се страхуваше, че вече се е събудила и бъдещето й с Железния облак е нещо недостижимо.

Сега вече знаеше, че това не е така. И тя отново, и отново се вълнуваше, предчувстваше, че скоро ще стане негова жена!

Щастливо усмихната, Дамита гледаше встрани от Железния облак, като знаеше, че скоро ще спрат, за да направят лагер. Късното слънце пробиваше с блестящите си лъчи гъсталака на запад, а тъмнината бавно изпълваше гората. Комари кръжаха около главата й. Тя чуваше крякането на жабите от брега край реката, светулките напускаха скривалищата си изпод дърветата и мигаха с фенерчетата си в сгъстяващата се тъма.

Скоро спряха край реката и накладоха голям огън, върху който се печеше заешко месо. Апетитните сокове капеха върху пламъците и приятно дразнеха обонянието с миризмата си. Открая, върху жаравата, се печаха риби и диви картофи.

Мъжете и жените поред се къпеха в реката. В момента индианците от племето се бяха събрали заедно, като пушеха и разговаряха помежду си. Жените се бяха скупчили около огъня и работеха над ръкоделията си, докато храната се готвеше. Дамита седеше до Засмяното момиче и се забавляваше тихо, гледаше как Бейби, без каишка на шията, играе из лагера.

Но когато погледът на младата жена се спря върху Тимоти, усмивката угасна и тя отново се притесни. Брат й не се включваше в играта на останалите с Бейби. Той бе легнал по корем на едно одеяло, като подпираше главата си с ръце и наблюдаваше. Това бе необичайно за него. Момчето бързо бе се сприятелило със Стройния лос и бяха станали почти неразделни.

До този момент.

Стройния лос тичаше след Бейби, като я хващаше и я прегръщаше, докато Тимоти го наблюдаваше със слаба усмивка върху луничавото си лице. Като стана от земята, Дамита отиде при брат си и седна до него. Спомни си как скоро той бе се оплаквал от прекаленото внимание, което тя проявява към него. Не желаеше младежите да го виждат, че проявява слабост и да бъде глезен от сестра си, затова тя се поколеба дори да докосне челото му, за да провери има ли температура.

Преодоля мисълта си за това, как той ще възприеме поведението й, и решително сложи ръка на челото му. Направи се, че не забелязва гримасата, с която той реагира, като я погледна. Челото му бе студено и тя спокойно отдръпна ръката си. Чувстваше се глупаво за това, че толкова ненужно е загрижена за него. Децата също имаха право на своите настроения, това се отнасяше и за брат й. И все пак не можеше да си обясни защо?

— Какво има? — попита Дамита, проследявайки с поглед как Тимоти се измества и сяда до нея.

— Сестричке, нищо лошо не се е случило — каза момчето с раздразнение в гласа си. — Просто съм уморен. Сега, моля те, не се мотай около мен повече. Момчетата ни гледат.

Дамита също се ядоса и тежко въздъхна:

— Видях Засмяното момиче да се грижи за Стройния лос много пъти и той не възразява срещу това — меко му се скара тя.

— Тя му е майка — отвърна й сърдито Тимоти.

— А ти си ми сестра.

— Това няма значение — каза Дамита сърдито, като отметна дългите златисти коси от раменете си. — Аз те обичам така, както тя обича Стройния лос. А освен това, Тимоти, сега аз изцяло съм отговорна за теб, все едно че съм ти майка. Ще ми разрешиш да те поглезя малко поне, нали?

Тимоти сведе очи.

— Съжалявам — промърмори той. — Не исках да те обидя — след това отново я погледна с натежал поглед. — Това е, защото вече имам съвсем нов начин на живот. Трябва да се доказвам; на себе си, на теб и новите ми приятели — той хвърли поглед към Железния облак. — Имам много да доказвам и на него — отново се извърна към сестра си с думите: — Той бе разочарован от мен за това, че съм те оставил да напуснеш сама лагера. Не каза нищо, но аз знам, че дълбоко в себе си той смята, че е трябвало да бъда с теб. И е разочарован от мен, сестричке. И сигурно има право. Трябваше да дойда с теб. Да те пазя, докато ти се бори с болестта. Да те снабдявам с храна и вода.

Едва сега Дамита разбра причината за намусеното лице на брат си. Притесняваше се от Железния облак и чувствата му към него. Между двамата се бе създало истинско приятелство. И тя си даде сметка, че връзката между тях се бе разпаднала в последните два дни от пътуването им. До този момент момичето не бе се замисляло над това.

— Съжалявам, Тимоти, ако съм станала причина да се обтегнат отношенията между теб и Железния облак — каза тя и потупа ръката му. — Но ако това ще ти помогне, трябва да знаеш, че постъпи правилно, като не дойде с мен. Не след дълго Железния облак ще разбере това и отново ще се отнася с теб както преди. Ако тогава бе дошъл с мен, ти сигурно щеше да се разболееш и да се чувстваш зле като мен, а може би и още по-зле. Сега мисля, че мина достатъчно време, откакто си общувал с болни и възможността да се заразиш почти не съществува.

Дамита силно желаеше да го прегърне и да го успокои, тъй както бе правила доскоро, преди той да започне да показва своята независимост. Напоследък брат й бе станал болезнено чувствителен към това и тя се побоя от подобен израз на любов, за да му спести неудобството.

— А сега, Тимоти, ако бях на твое място, щях да вържа Бейби и да я разходя, а после ще се приготвя за вечеря и скоро след това ще си легна — каза Дамита. — Изглеждаш страшно уморен. И помни, утре е нов ден. Нещата винаги изглеждат по-добре в свежото утро, изпълнено с надежди и обещания.

Тимоти за момент се загледа в сестра си и се сгуши в прегръдката й.

— Щастлив съм, че си ми сестра — каза момчето с треперещ глас. — И съжалявам, че съм лош понякога с теб. Наистина, сестричке, съжалявам!

Дамита седеше, зашеметена от това, че брат й изведнъж отново се бе отворил към нея и с благодарност отвърна на порива му.

— Ти не си бил лош спрямо мен — прошепна тя, като гладеше гъстата му рижава коса. — Ти просто ставаш голям. Това рано или късно трябваше да стане. Просто не съм очаквала, че ще настъпи толкова скоро.

— Не желая никога да правя нещо, с което да ти причинявам болка — каза Тимоти, като се измъкна от прегръдката й с неудобство. — Моля те, кажи ми, ако някога го сторя.

— Добре — топло се усмихна младата жена насреща му.

— Обещаваш ли? — нетърпеливо попита Тимоти.

— Обещавам — отвърна сестра му и се прекръсти, както винаги бяха правили, когато искаха да запечатат обещанията си един към друг.

Тимоти скочи и се затича към Бейби, върза я с въжето и отново приседна до Дамита. Когато тя постави храната в дървените чинии и седна, забеляза, че все пак нещо се бе променило у брат й. Той едва докосваше храната си. Когато Железния облак приседна до него, също с чиния в ръка, Тимоти го прие почти мълчаливо — нещо, което не бе типично за него.

Независимо от всичко обаче, тя искаше да вярва, че Тимоти все още се безпокои от неприятното чувство, което бе предизвикал с постъпката си у Железния облак, и че това е причината за неговото напрегнато мълчание.

След вечеря, когато Тимоти се сгуши в одеялата си, прегръщайки Бейби, Дамита приседна до любимия си. Помълча известно време, докато индианецът повдигна леко брадичката й и я попита какво е станало. Тя просто не знаеше какво да каже.

— Тимоти ме тревожи — прошепна Дамита. — Не мога да си обясня поведението му. Надявам се, че не е болен.

— Той е много добре — опита се да я успокои Железния облак. — Моите опасения са за теб. Възвърна ли силите си? Не се ли уморяваш прекалено много от дългото препускане?

Момичето леко се засмя, като отмахна една къдрица от челото си:

— Трябва да ти призная, че язденето на кон през целия ден не е моето любимо занимание — каза тя. — И наистина това ме уморява. Но сигурна съм, че не повече, отколкото ако не бях боледувала наскоро. Ако все още си спомняш това, аз съм от Бостън и единствените коне, които съм виждала там, са били впрегнати в карети и файтони. Изненадана съм, че мога да се държа върху седлото, още повече да яздя.

— Ти бързо свикваш с промените, както и брат ти — каза Железния облак, като й подаде ръка, за да стане. — Всичко, което сега го притеснява, ще отмине. Утре ще видиш, че момчето отново ще е възвърнало хлапашката си веселост и приключенски нрав.

Дамита искаше да му довери и обясни това, че брат й е загрижен за отношението на Железния облак към него, но почувства, че това е въпрос, който те трябва да решат помежду си, по мъжки.

Вместо това тя му позволи да я поведе през лагера, по-далеч от огъня, в спокойната, меланхолична застиналост на гората. Тръгнаха покрай тихите води на реката, дървета се преплитаха над тях като влюбени, а луната отразяваше сенките им във водата.

Спряха и Железния облак я прегърна. Беше като първия път, когато устните им се докоснаха. Дамита почувства несигурност под краката си. Дишането й се учести от породеното желание, тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката му. Сърцето й биеше силно, когато той я придърпа толкова близо до себе си, че дори през дрехата си момичето можеше да усети до тялото си силното му мъжко желание.

Младата жена простена от удоволствие в момента, в който ръката му влезе под полата на роклята й и потърси нежната кожа на бедрото й. Под нежната му галеща длан тя усети как я залива гореща вълна от страст. С всяко следващо негово движение тя изпитваше все по-силно, почти до припадък, желание да му се отдаде.

И когато я положи на земята, като я събличаше, дишането й секна. Нямаше вече сили в очакване и той да свали дрехите си, цялата пламтеше и изгаряше от желание, не по-малко от неговото.

С разтуптяно сърце тя проследи ръката му, обвила кадифената твърд на мъжкото му желание. Сякаш приела поканата му, тя измести пръстите на ръцете му, а самото докосване до него накара сърцето й да забие още по-силно.

Очите му бяха вперени в нейните, пълнолунието й даваше възможност да вижда красивото му лице, както и ръката си, галеща неговата напрегната плът. За момент Дамита забрави всичко друго, освен усещането за удоволствието, което му доставяше. Разбра го по начина, по който той задържаше дъха си всеки път, когато тя придвижваше нежните си пръсти нагоре-надолу. А по това, как тялото му се извиваше, тя усещаше, че за него това е върховен миг на щастие.

Не знаеше как да реагира, когато той коленичи над нея, прекалено близо до лицето й. Разбра какво би желал, но бе твърде срамежлива, за да откликне в момента.

Когато ръцете му нежно хванаха главата й и доближиха устните й, тя почувства, че той до болка я желае, и за да не го разочарова, направи първата крачка към онова, което смяташе за строго забранено.

Неговите ръце леко повдигаха главата й, тъй че не само устните, но и умът й навлизаха в този нов начин на любене, който я караше още повече да го желае.

В този момент той се изви и тя усети как устните му я докосват по същия начин, по който до този момент тя бе му доставяла наслада. Трябваше да затисне устата си с ръка, за да потисне вика от неочакваната тръпка, която изпита, когато почувства езика му вътре в себе си и осъзна, че се намира на прага на пълното блаженство.

С радост прие, когато той отново смени позата си и този път я облада по познатия й вече начин. Тя повдигна бедра, за да го приеме, цялата тръпнеща, усещайки го да влиза в нея. Повдигна се леко и като се движеше заедно с любимия си, телата им жадно се сляха.

Чувството бе изгарящо, устните му я даряваха с пламенни до жестокост целувки. Когато разкопча роклята и сложи ръка на гърдите й, от устните й се откъсна тих вик на щастие. Ръката му докосваше тялото й с невероятна нежност. Притисна се до него, като се остави да изпадне в пълен екстаз.

Той още по-силно я притисна към себе си. Тялото му ставаше все по-жилаво и напрегнато, докато и двамата споделиха мига на върховното единение, телата им бяха като едно цяло, а сърцата им литнаха заедно в безкрая…

Железния облак легна до нея, като я хвана здраво в прегръдките си.

— Обичам те толкова много! — прошепна Дамита, галейки с ръка дългите му прави коси. — За мен ти си всичко! Всичко!

— Ще ти изпея песен — песента на влюбения омахски войн! — каза Железния облак, като продължаваше да гали нежната й плът тъй, че тя отново почувства нахлуващото желание в тялото си. — Това е една красива песен.

Дамита притвори очи, докато ръцете му на магьосник разливаха вълни на удоволствие по тялото й. Слушаше песента му, така тиха, че дори птиците в гнездата си над тях не биха могли да я чуят. Тя тръпнеше от вълнение, от думите, от близостта му и възможността й да я изпрати в рая с едно докосване на ръцете и гласа си.

— Даду, аз те познах, теб!

Даду, познах себе си, да!

Миналата нощ, когато ти пееше, аз

произнасях твоето име, да!

Даду-на, аз познах себе си, да!

Хей!

Кой е певецът? Да!

Те казаха и аз оставам там, да!

Уагу-та минавам, аз казах, да!

Твоето име произнасях, да! Хей!

— Прекрасно — каза Дамита, като тръпнеше отново от усещането, че го желае. Дъхът й спря в момента, в който, допирайки се плътно до него, тя усети и неговата възбуда. Този път те се любиха бавно и на воля, като се отдадоха на страстта си.

После облечени легнаха един до друг и започнаха дълъг разговор, в който Дамита най-сетне научи защо Свещения стълб събужда подобни чувства у омахите.

— Отдавна — тихо започна Железния облак — синът на омахски вожд сам ловувал в гората по време, когато възрастните от племето се били събрали да открият начин да запазят племето от изчезване. Той попаднал на дърво, което светело, но светлината му не подпалвала предметите наоколо. Отсекли дървото, огладили го, украсили го със скали и го нарекли „жив човек“. Поставили го на чаталеста пръчка. Когато народът се насъбрал наоколо, вождовете казали:

— Пред себе си вие виждате едно тайнство. Винаги, когато срещнем трудности, ние ще ги споделяме с него. Ще му разкриваме сърцата си и ще му поставяме въпроси. Всички наши молитви трябва да бъдат придружени от дарове. Стълбът се нарича уъкстхи-ксе и е символ на управляващата власт сред омахите.

Дамита бе твърде смутена от това поверие, но направи всичко, което можеше, за да се престори, че разбира съдържанието на обичая.

— Това е един красив разказ — каза момичето, вплитайки пръсти в пръстите на Железния облак, докато той я изправи на крака.

Те се прегърнаха и отново се целунаха. Очите на Дамита сияеха под лунната светлина.

След това ръка за ръка те тръгнаха към лагера. Младата жена се огледа наоколо за Тимоти и неочакван страх скова сърцето й, след като никъде не го видя сред спящите. Уплашена до смърт, тя остави Железния облак и затича от одеяло на одеяло, за да търси брат си.

Когато Железния облак се доближи до нея, тя го погледна пребледняла, измъчена от страх.

— Няма го! — проплака момичето. — Брат ми, Железен облак, не е тук!