Каси Едуардс
Диви мъгли (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Без да знае накъде да тръгне, откъде да започне издирването на Тимоти, и нетърпелива да разбере къде е отишъл, Дамита скри в шепа риданията си. Дивите й очи бяха загледани в тъмните дебри на леса. Тя понечи да побегне в една посока, спря се и тръгна в противоположната. Тогава Железния облак се доближи до нея и здраво я хвана за раменете.

— Не се безпокой толкова — каза той. — Ще намеря брат ти. Познавам добре изкуството на преследването. Ела! Заедно ще го намерим.

— Но наоколо е толкова тъмно — проплака Дамита, бършейки сълзите, които капеха от очите й. — Никога няма да го намерим.

Железния облак се приближи и коленичи до огъня. Тя беше видяла факлите, лежащи наблизо, но не се бе замислила за тях до този момент. Със затаен дъх Дамита наблюдаваше как индианецът взе един светилник и запали върха му. След това тичешком го последва, когато той бързо се понесе през лагера, като държеше факела ниско, тъй че да има възможност да различи следите на Тимоти.

Когато намери по пътеката стъпкани листа и трева, следи, които не бяха от него и Дамита, след като се разделиха и се върнаха в лагера, той се усмихна.

— Независимо че е малко момче и е само на петнадесет зими, брат ти и дивата котка, която сигурно носи със себе си, са достатъчно тежки, за да оставят дирята, която ще следваме — каза той окуражително. — Следвай ме! Скоро ще намерим и ще върнем Тимоти в лагера.

Суматохата бе разбудила някои от хората и няколко войни последваха бързо Железния облак и Дамита. Вождът си даде сметка за опасността, надвиснала над тях, при отделянето на една толкова голяма група от стана. Той изгледа строго хората си.

— Добре е, че се притесняваше и искате да помогнете в издирването на бялото момче — извика той, като държеше високо факела, осветявайки енергичните лица на индианците. — Но не е разумно да напускате лагера по това време. Останете тук. Вие най-добре ще помогнете на вожда си, ако тази нощ останете с децата и жените си и ги пазите. Има хора, които са заплаха за отиването ни в Илинойс. Трябва да сме готови, ако ни открият.

— Ще сторим онова, което искаш от нас — каза един от мъжете, след което погледна Дамита. — Брат ти е прекрасно момче. Уакода ще те заведе при него.

— Благодаря ти! — бе единственото, което Дамита можеше да каже в този момент, преглъщайки задавящите я ридания.

Младата жена бе искрено трогната от индианците и отношението им към нея и брат й, докато в действителност бе очаквала тяхната омраза.

Тя бе роднина на този, когото всички ненавиждаха. Бе мислила, че всеки път, когато видеха цвета на косите, на кожата и очите й, те ще си припомнят за всичко, което бяха загубили с пристигането на белите войници и заселването им в прекрасната им земя.

Бялата жена бе очаквала сурово отношение към нея, а не такова всеотдайно и искрено благородство.

— Бяла върба, нека продължим нашето дирене — подкани я Железния облак, след като войните се обърнаха и тръгнаха към спящия лагер. — Не вярвам Тимоти да е отишъл много далеч. Гората е тъмна. Бухали се таят в клоните и са много страшни в мрака. Всичко, което можеш да видиш, са огромните, пронизващи очи на птицата. Ако не си индианец, израсъл с нощните птици, те могат здравата да те изплашат, особено ако си на годините на Тимоти.

Дамита повдигна роклята си, като стъпваше върху нападалите клони и преплетени диви лози.

— Защо е избягал? — раздразнено произнесе тя гласно. — Защо, Железен облак?

— Някаква глупава причина, мисля си — отвърна й той, като внимателно се вглеждаше напред. Очите му оглеждаха почвата под дърветата и около реката. — Не се тревожи толкова. Скоро ще го намерим. Тогава ще разбереш защо е напуснал лагера.

— Поне е взел одеялата със себе си — каза Дамита с дълбока въздишка. — И Бейби. Така не е съвсем сам, пък и няма да студува. Но нищо друго важно не е взел със себе си — изведнъж тя разтвори широко очи: — Пистолетът! — рече в скоропоговорка. — Дали е взел със себе си пистолета, който ти му даде.

— Той е умно момче — успокояваше я Железния облак. — Можеш да си сигурна, че е взел пистолета със себе си, за да се защити при нужда.

— Надявам се на това — каза Дамита, поспря се колебливо, когато през една пролука в дърветата, не много далеч, забеляза нещо увито край реката.

Тя се спусна бежешком, сълзите течаха от очите й. Когато видя Тимоти, увит в одеялото си, и Бейби, сгушила се до него в съня си, тя падна на колене, прегърна и двамата и остана така дълго, дълго.

Изведнъж Тимоти се разбуди. Въздъхна, след това погледна сестра си със сънените си очи:

— Сестричке! — каза той с треперещ глас. — Когато не ме намери в лагера, много ли се уплаши? Не бих искал. Наистина!

Железния облак коленичи до момчето и Дамита. Заби факела в земята така, че ветрецът да разпалва пламъка му. После се наведе над Тимоти:

— Казваш, че не си искал да тревожиш с изчезването си Дамита? — дрезгаво каза той. — Тогава защо го направи, като знаеше, че ще я разгневиш?

— Направих го заради хората ти — отговори момчето развълнувано и извърна глава, за да се изкашля в шепата си, докато Бейби се прозяваше и почесваше с лапа ухото си, сякаш нищо не се е случило.

— Какво искаш да кажеш? — Дамита изчакваше брат й да спре да кашля. Тя хвана с две ръце лицето му, като се мъчеше с очи да прочете отговора. — Какво общо има племето на Железния облак с твоето бягство?

— Сестричке, не знаеш ли? — попита унесено Тимоти. — Та ти почти си доктор. Би трябвало да знаеш, че съм в началния стадий на болестта. Не видя ли колко отпаднал бях през целия ден? После, когато започна сухата кашлица тази вечер, аз вече знаех, че трябва да се изолирам от хората на Железния облак — като тебе, когато се разболя.

— Морбили? — Дамита пребледня. Тя докосна челото му и се отдръпна, след като осъзна, че има висока температура. Почувства как вълна от страх се надига в нея. — О, Господи! Надявах се ти да се предпазиш — тя го притисна до гърдите си и се обърна към индианеца:

— Какво ще правим сега? Той е болен! Ти не можеш повече да отлагаш пътуването си заради брат ми нито с ден повече! Много са опасностите, които те грозят! Какво ще правим?

Вождът постави свободната си ръка върху рамото на момчето:

— Първо, позволи ми да кажа, че брат ти е проявил смелост с постъпката си тази вечер — каза той и почувства, че Тимоти вече е заличил лошия спомен за това, че бе позволил на Бялата върба сама да напусне лагера.

Този млад човек, когото искаше да научи да бъде омаха, имаше високия дух на истинските войни. Той бе влязъл сам в гората. Бе рискувал живота си, за да спаси може би много от хората му. Да, реши вождът, всичко лошо бе поправено от смелото бягство на Тимоти в гората тази вечер.

— Що се отнася до плановете ни да продължим — Железния облак се отстрани от момчето и скръсти ръце на гърдите си, — ще бъде същото, както с теб. Той ще пътува на шейна на безопасно разстояние от останалите. Нямаме никаква причина да отлагаме повече.

Дамита остави брат си и се приближи до индианеца, като го хвана за ръката.

— Железен облак, независимо от това, че Тимоти ще пътува отделно от твоите хора утре, какво ще правим с деня, който е отминал? Той е бил с тях. Сигурно доста от тях са заразени.

— Ти също бе сред хората, преди да се разболееш — каза вождът и нежно улови ръката й в своята. — Но нито един от моите хора не пострада, нали?

— Не — тихо каза момичето. — Само Тимоти. Но може да не са толкова късметлии втория път.

— Ако това е така, ще бъде най-добре да се преборим с болестта — отсече Железния облак, без да се усмихва, тъй като дълбоко в себе си бе твърде загрижен за хората си.

Всеки ден бе изпитание за тях. Ако не попаднеха в клопката на белите хора, то грозеше ги разпространението на опасната болест, която можеше да ги покоси! Да. Като гледаше Тимоти с неговата невинност, той не би могъл да ги упреква — него и Бялата върба — заради новата пречка, пред която ги бяха изправили. Нямаше къде да се скрият от нея. Ако им беше писано да се случи, то така щеше да стане.

— Чувствам се така виновна — каза Дамита, загледана над рамото на болното момче. — С присъствието си брат ми и аз поставихме цялото ви племе на излишно изпитание.

Железния облак повдигна брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Забрави ли, че аз бях този, който доведе теб и брат ти сред моите хора? Ако някой заслужава обвинение, то това съм аз. Не мога никого да виня, освен съдбата. А сега, нека се върнем в лагера. Можем да отделим Тимоти от хората ни и да ги предупредим за болестта му. Рано утре сутринта ще го сложим на носилка. Ще пътува далеч от останалите, най-отзад. Ти ще яздиш редом с него и ще се грижиш за момчето. Аз ще съм с вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност.

Дамита го погледна за момент. Беше дълбоко трогната от непрестанното му внимание към нея и брат й. След това го прегърна и силно се притисна до него.

— Благодаря ти за всичко! — тихо каза младата жена. — Дали ще мога да ти се отблагодаря някога?

Железния облак погали косите й, които стигаха до тънкия й кръст, и се докосна до лицето й така, че да прошепне тихо в ухото й думи, предназначени единствено за нея:

— Аз те отвлякох и насила те накарах да яздиш върху коня ми, а сега ти ми благодариш? Бяла върба, ти промени значението на думата „пленник“. Аз би трябвало да те попитам как да ти се отплатя — той млъкна, а жената усещаше само топлия му дъх до ухото си. — Има много начини да изразим благодарността си — от моя и от твоя страна.

— Наистина ли? — отвърна му, също шепнейки, Дамита и се изчерви, когато видя, че Тимоти ги гледа.

— Всяка нощ ще ти показвам това — продума Железния облак. — Както тази вечер. Нима не ти открих нови начини да се любим?

— Да! — съгласи се Дамита, а при мисълта за интимните им взаимоотношения й се зави свят.

— Утре вечер ще ти покажа нещо ново — дрезгаво добави той. — А сега, преди да сме изпитали желания, които не бихме могли да удовлетворим, трябва да се върнем в лагера. Полунощ минава. Утрото ще дойде скоро, а през деня дълго ще яздим — от момента, в който слънцето се появи на хоризонта, до изгрева на луната!

Железния облак я пусна, приближи се и застана над момчето. Погледна внимателно Тимоти, котето, след това Дамита и каза:

— Аз ще нося Тимоти. Ти можеш да носиш факела с една ръка, а с другата здраво да държиш каишката на котето, за да го доведеш до лагера.

— Дръж я внимателно, сестричке — каза Тимоти, като подаде Бейби на Дамита, когато тя се наведе, за да я вземе на ръце. — С всеки ден тя става все по-своенравна и бърза. С едно дръпване може да ти се отскубне — момчето преглътна с мъка. — Не я изпускай, сестричке. Моля те, не й позволявай да избяга!

— Обещавам ти! — каза Дамита и нежно прегърна котето, преди да го остави на земята. След това взе факела, който вождът й подаде, в другата си ръка. Почувства едно сладостно усещане, когато видя как Железния облак взе Тимоти, както беше увит с одеялото, и как брат й обви доверчиво ръката си около врата му.

— Наистина не съм желал да те разстройвам, сестричке — Тимоти я погледна през рамото на индианеца, щом тя ги последва, факелът осветяваше върховете на дърветата. — Не исках да предам болестта на омахите. Нямах друг избор.

Виждам, че не си имал друга възможност — намръщи се Дамита. — Но можеше да ми кажеш какво мислиш да правиш.

— Исках да се справя сам — смутено каза брат й. Той отново погледна към Железния облак, а след това към нея. — За мен беше важно да опитам. Моля те, сестричке, опитай се да ме разбереш.

Изведнъж младата жена осъзна истината. Брат й премълчаваше нещо. Тя разбра, че по този начин момчето искаше да направи впечатление на вожда след разочарованието му, когато Тимоти не бе я последвал извън лагера по време на болестта й. Брат й бе решил, че с тази постъпка ще промени отношението на Железния облак към него и доколкото Дамита можеше да прецени, планът му беше успял. Омахът отново го бе приел като близък човек — като, че ли момчето му бе син!

Когато доближиха лагера, индианецът зави надясно към една топола и остави Тимоти под нея. Дамита ги последва и постла бързо одеялата, след това остави дивото коте в ръцете му, когато той се намести върху постелята.

Железния облак събираше дърва, за да накладе огън, а Дамита приседна до брат си. Когато се опита да го погали, Бейби изсъска и удари с лапата си ръката й.

— Тя ме пази — засмя се Тимоти и прегърна котката. След това затвори очи и в момента, в който огънят се разгоря близо до него, момчето заспа.

Дамита видя, че лицето му е силно зачервено, и отново се опита да докосне челото му, но Бейби отново изсъска. Младата жена реши да не дава възможност на дивата котка да се разпорежда, защото знаеше колко опасно е това. Тя хвана лапата й и леко я удари, отмести я и отново сложи ръка върху челото на брат си.

Ужаси се, като почувства колко горещо е то, но в същото време усети облекчение. Ако шарката се развиваше толкова бързо, той нямаше да боледува така дълго, като нея, а едва ли и в толкова тежка форма. По всяка вероятност след два-три дни Тимоти отново щеше да е на крака, сред своите млади приятели омахи, и да отговаря на техните предизвикателства. Той се чувстваше така добре сред тях! Това улесняваше и нейното положение, тъй като бъдещето им зависеше от взаимното им разбирателство и приспособяване към новия начин на живот.

Когато почувства силната ръка, която обхвана пръста й, Дамита се обърна към индианеца:

— Той има висока температура — прошепна тя и откъсна част от фустата си. — Отивам на реката да намокря това парче и да го сложа на челото му. Железен облак, не е необходимо да стоиш с нас през цялата нощ. Ние ще се справим и сами.

— Ще отида при моите хора, за да им кажа къде и как сме намерили Тимоти и да обясня къде ще бъда, след което ще се върна при вас — каза той и се изправи. — Обещал съм да се грижа за теб и брат ти. Винаги изпълнявам дадените обети.

Дамита тръгна с него към реката, но дъхът й спря, когато той я придърпа към себе си. Очите му бяха черни като нощ, когато я гледаха.

— Моя Бяла върба — прошепна индианецът. — Как усложни живота ми!

— Съжалявам! — дяволито се усмихна тя. — Но би ли предпочел нещо друго?

Устните му, които страстно я целунаха, бяха единственият отговор, от който момичето се нуждаеше в този момент.