Каси Едуардс
Диви мъгли (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Усетила, че някой втренчено я гледа, Дамита се отскубна от обятията на Железния облак, извърна се и видя едно лице, което й се стори познато. После погледът й се плъзна по стичащата се от рамото на Брайън кръв. Докторът в нея взе връх и тя незабавно се наведе, за да прегледа раната. После рече намръщено:

— Трябва веднага да се превърже. Ела с мен.

Брайън неловко се усмихна, след това отправи поглед към Железния облак, като все още бе под впечатление на неочакваното си откритие.

Индианският вожд видя, че приятелят му е смутен, и отиде при него. Сложи окуражаващо ръка на кръста му и го поведе към селото.

— Имаш много въпроси, нали така? За жена ми, която очаква дете от мен, и за моя син Тимоти? — рече индианецът и с гордост погледна момчето, което подкрепяше Дамита.

— Твоята жена? — учудено промълви Брайън вдигна очи към Дамита, която стъпваше несигурно в дълбокия сняг и се облягаше на рамото на брат си. — Твоят син?

Той погледна индианеца.

— Железен облак, тази жена и момчето са причината Джонатан и войниците му да те търсят — каза той и лицето му се изкриви от болка. — Джонатан се върна във форта и разказа на всички как роднините му са станали твои пленници. Ето защо войниците тръгнаха насам, готови за бой.

Брайън млъкна, след това добави:

— Ти я наричаш Бяла върба, а името й е Дамита. Какво си сторил, Железен облак — покръстил си и двамата, нея и момчето, във вярата на омахите ли?

— Те и двамата са омаха в очите на моите хора и в моето сърце — с гордост заяви Железния облак и изправи рамене. После сурово изгледа Брайън: — Дамита е Бяла върба за мен и хората ми, а за белите хора тя е Дамита. Аз наистина я отвлякох, но Тимоти дойде с нас по собствено желание.

Брайън пребледня.

— Щом тя е била отвлечена, това означава, че си я изнасилил — каза той. — Тя е бременна — явно от теб, Железен облак — той сви вежди. — Приятелю, аз яздих редом с теб цяла година по време на Гражданската война и никога, нито веднъж, не забелязах да имаш влечение към жените. Никога не си спомням да си бил с жена, още по-малко да си се натрапвал на някоя, за да удовлетвориш глада си с тялото й. А сега си насилил тази жена? Това не ти е присъщо, Железен облак. Трудно ми е да повярвам.

Железния облак спря изведнъж и сложи ръка на здравото рамо на Брайън:

— Не видя ли любовта на жена ми към мен? — попита той. — Не видя ли предаността на брат й към мен? Това става ли с насилие? Как мислиш, приятелю? Как можа, след като бе свидетел на нежността помежду ни, да кажеш, че съм посегнал насила на тази жена?

— Но ти сам каза, че си я отвлякъл, Железен облак — измънка Брайън. — Какво друго ми оставаше да мисля?

— Да, отвлякох я, но скоро след това тя сама пожела да тръгне с мен — каза Железния облак и думите му се отронваха натъртено и тежко. — Тя ме помоли да се върна за брат й. Направих това, което тя поиска. Сега сме семейство. Тимоти е като мой син. Ако не ни се родят други момчета, той ще ме наследи като вожд на племето. Записано е вече в Закона, че така трябва да бъде! Все още ли се съмняваш в стария си приятел, а Брайън?

По лицето на Брайън заигра усмивка:

— Ти наистина не си се променил — радостно че лейтенантът. — Винаги си имал таланта да накараш всичко да заработи в твоя полза. Изглежда, така е и с жените. Казваш, че Тимоти е твой син? Това показва, че носиш в себе си огромно сърце, а Джонатан е един безсрамен лъжец. На всички във Форта той разправяше, че момчето е роб тук, а Дамита я прехвърлят от мъж на мъж. Разбираш ли сега защо войниците тръгнаха да мъстят? Някак си изведнъж забравиха всичките ти добрини и повярваха, че един индианец е способен единствено да бъде проклет дивак.

С преливащо от гняв сърце Железния облак се отдръпна от Брайън:

— Добре стана, че Тимоти го уби — промълви той. — Вече е сложен край на тези долни лъжи по адрес на сина ми Тимоти и сестра му, която е обичана съпруга, а и по адрес на племето ми. Благодарение на копието на моя син!

Брайън пребледня:

— Копие? — ахна той. — Тимоти е убил Джонатан с копието си?

— Стана бързо — отвърна Железния облак като сви рамене. — Светът се отърва от един злодей с безчувствено сърце — индианецът прихвана отново Брайън през кръста и го поведе към селището.

Дамита ги очакваше в края на лагера. Смъкна одеялото от раменете си и го предложи на Брайън.

— Премръзнал си достатъчно — каза тя и грижливо уви раменете му. — Ела сега. Влез в нашия дом. Ще прегледаме раната. Като си отдъхнеш и се стоплиш, ще можеш да опиташ задушения заек, който съм сготвила. Трябва вече да е готов.

— Благодаря ти — усмихнато се обърна Брайън към Дамита. През ума му пробягна спомена от първата им среща на последната станция на железопътната линия в Небраска. Никога не бе виждал толкова прекрасна млада жена, истинска лейди. И макар да не бе красавица, както някои изписани кукли, тя хващаше окото с дългата си руса коса и необичайно високия си ръст.

Макар да бе висока, походката й беше изпълнена с грация и самоувереност. А от засмените й очи лъхаше толкова доброжелателност! Бяха така пленителни!

Да, можеше да разбере защо Железния облак се е влюбил в нея от пръв поглед, когато я е видял на излизане от кабинета на Джонатан…

Понечи да ги последва в техния вигвам, но спря, поразен от гледката, разкрила се пред очите му: няколко войници лежаха мъртви на поляната, а между тях и Джонатан — в локва кръв, пронизан от копие и множество стрели.

Погледът му се насочи в далечината към оцелелите войници, ранени и здрави. Всички заедно, вкарани като стадо в ограждението за добитък, те бяха третирани не по-добре от конете си.

— Проследих погледа ти. И на мен гледката не ми харесва, повярвай ми — продума Железния облак. — Но трябва да се научат да не влизат в селото на Железния облак с войнствени намерения. Не понасям подобно отношение, дори от тези, с които яздех редом по време на войната.

Брайън се извърна към Железния облак и сложи ръка на рамото му:

— Приятелю, не е така — каза той. — Тези мъже, които сте вързали редом с конете си, са невинни. Джонатан разпространяваше лъжи, които до такава степен ги вбесиха, че те решиха да те нападнат. Нямаше ли да тръгнеш и ти с тях, ако бяха наговорили подобни небивалици за едно невинно дете и една млада девойка? Пусни ги. Те ще отнесат новината във форт Калхуун. Хората ще разберат, че всичко е било лъжа и ти си невинен. Съветвам те приятелски, Железен облак, това ще е от полза за бъдещите ти отношения с правителството. Освободи ги, нека си вървят.

Брайън отново погледна мъртвите войни, проснати в снега:

— Върни и тези на роднините им, за да бъдат прилично погребани — каза той, а гласът му се задави от вълнение. — Те бяха добри, честни мъже, но изпълняваха чужди заповеди. Нямаха друг избор, освен да се подчинят на заповедта и да вършат това, което началникът иска от тях.

Железния облак потърка брадата си, загледан в мъртвите мъже, и разпозна двама от тях. Бяха играли заедно покер по време на примирията през войната. Споменът за отминалите времена и за единия от мъртвите особено болезнено прободе сърцето му.

— Да, мъртвите могат да бъдат върнати — промълви след пауза той. — Както и ранените — добави бързо. Махна с ръка към един боец. — Освободете ги, но проверете внимателно дали оръжието им е иззето — той отново се вгледа в убитите. — Нека оцелелите вземат мъртвите със себе си.

— Благодаря ти, стари друже — каза Брайън и тежко въздъхна. Той тръгна редом с вожда на омахите. Рамото му бе натежало от болка, но той знаеше, че раната е проходна и е засегнала само мускула. Беше щастлив, че куршумът не е заседнал в тялото му. Тук, далеч от цивилизацията, гангрената може да се появи, преди да се е върнал във форта, където ще се погрижат за раната му както трябва.

Дамита побърза да влезе във вигвама и да се стопли за малко край огъня. Сега тя мислеше преди всичко за сигурността на бебето.

Като се посгря, тя разстла върху дебела камара кожи край огъня чисти одеяла за Брайън и се отмести настрана, докато Железния облак му помагаше да се настани удобно на така приготвеното легло.

Младата жена се надвеси над индианеца и прошепна:

— Скъпи, не е нужно шаманът Бизон да идва. Аз мога да се погрижа за раната. Виждала съм много подобни в кабинета на баща ми. Мъжете често се прострелваха по време на лов в гората — усмихна му се мило. — Те не бяха опитни ловци като теб и Тимоти.

Железния облак кимна, развеселен от сравнението й, после с гордост се отстрани, като наблюдаваше как тя коленичи до Брайън, разкъса ризата му и откри раната. Внимателно я почисти и наложи с треви, както я беше научило Засмяното момиче, а накрая я покри изцяло с бяло лепливо вещество.

Брайън потреперваше от болка, докато пръстите й нанасяха лекарството върху раната. Но беше непонятно как това странно, гумено вещество започна бързо да отнема болката му.

Дамита се изправи, застана до Железния облак и двамата наблюдаваха Брайън, който се отпусна и започна да диша значително по-леко.

— Жена ми е доста опитна лечителка — каза Железния облак, като се наведе и я целуна по устните.

Брайън ги изгледа и по лицето му се появи усмивка:

— Благодаря — тихо прошепна той. — Но желая да ви създавам грижи.

— Искам да останеш тук, докато заякнеш достатъчно, за да поемеш дългия път обратно към форт Калхуун — предложи Дамита, а Железния облак кимна в знак на съгласие. — Ще си преместим постелките при Тимоти, зад завесата, за да не те безпокоим.

— Това е твърде голяма жертва от ваша страна — запротестира Брайън. — Мога да отпътувам с войниците обратно към форта. Не съм толкова слаб.

— Аз настоявам — рязко отвърна Железния облак. — Утре, ако почувстваш, че можеш да пътуваш, ще преценим доколко можеш да се справяш. Тази вечер ще споделиш нашия дом — все едно че си член на нашето семейство.

Изведнъж навън се чу изстрел и за миг настъпи пълна тишина. Сърцето на Дамита заседна в гърлото й, когато с ужасени очи огледа жилището и откри, че Тимоти го няма.

Младата жена грабна едно одеяло, наметна се и първа изскочи от вигвама, но бързо се успокои, като видя Тимоти сред тълпата, която се събираше в центъра на селото около мъртвите войници.

— Тимоти! — извика Дамита и се спусна към брат си. Прегърна го и тихо се разрида. — Господи, като чух изстрела и видях, че те няма във вигвама, изплаших се да не си убит.

Тимоти се вкопчи в сестра си и се разрида, без да възпира сълзите си:

— Аз не съм убит — извика момчето. — но Стройния лос…

Дамита пребледня и почувства как коленете й се огъват. Погледна тълпата с невиждащи очи.

— Как? — ахна тя и здраво стисна ръката на Тимоти. — Кой го е убил? Оръжието на войниците беше иззето. Пуснаха ги на свобода!

— Не беше от онези, които ги освободиха от заграждението — изхлипа Тимоти. — Стреля един от тези, които считахме за мъртви. Той дойде на себе си само за да пусне един последен куршум от револвера си. И… уцели Стройния лос!

Скоро високо в небето се издигна сърцераздирателен плач и Дамита разбра, че Засмяното момиче нямаше повече причини да се смее. Тя бе намерила ранения си син.

— Трябва да отида при него! — извика Тимоти и закрачи несигурно по снега с премрежени от сълзи очи.

Дамита се опита да го спре и го придърпа към себе си. Тогава Железния облак разбута тълпата и съзря лежащия в снега Строен лос. Той бе притихнал, а човекът, който го бе прострелял, сега наистина бе вече умъртвен — право в сърцето му бе забит нож.

Железния облак коленичи до Стройния лос, ръцете му зашариха в гъстата коса на младежа, опипваха раната. Мъка сгърчи лицето му — знаеше, че раните по главата се лекуват най-трудно. Той отправи поглед, изпълнен със състрадание към Засмяното момиче. Коленичила до сина си тя неудържимо ридаеше.

Железния облак прегърна Засмяното момиче и за миг риданията й стихнаха. После се извърна и изгледа всички насъбрали се наоколо.

— Отстранете се! Сторете път на шамана Бизон!

Когато мнозинството се отдръпна, Дамита за първи път видя Стройния лос и раната му. Сподавен плач стегна гърлото й и тя се вкопчи Тимоти. Младежът изглеждаше толкова малък и безпомощен, проснат върху снега, а кръвта шуртеше от раната на тила му.

Скоро на пътеката сред тълпата тя видя висок човек, облечен в огромна бизонска кожа, който коленичи до момчето. Тя бе слушала толкова много за шамана на омахите, но никога не бе виждала как той лекува. На главата му бе надяната бизонска глава, като свободни бяха само отворите за очите и устата, а козината висеше свободно от двете страни — на гърба и на гърдите му. На кръста си имаше колан, върху който бяха закрепени бизонски опашки, носеше кошница върбови клонки с листа по тях.

Шаманът Бизон се наведе над Стройния лос, опипа пулса му, прислуша сърцето.

— Той е жив — обяви заклинателят и от устата му в мразовития въздух излизаше пара. — Бойци, елате. Вдигнете го на въжета и го занесете в дома на майка му. Отворете вигвама, за да влезе чист въздух и хората да могат да наблюдават операцията, която ще направя.

Макар и премръзнала и изнемощяла от преживяванията през този безкраен ден, Дамита отиде при Засмяното момиче, прегърна я нежно и я вдигна от земята, докато индианските войни отнасяха Стройния лос във вигвама й.

— Да ти помогна — каза Дамита, надвесена над прекрасното медночервено лице на Засмяното момиче, което сега бе подпухнало от сълзите. — Ела, ще те заведа при сина ти. Ще бъда с теб, ако желаеш.

Засмяното момиче страдалчески изгледа Дамита.

— Сама ще отида — през сълзи каза тя. — Ти трябва да се погрижиш за себе си и за неродената си рожба. Нищо не бива да му се случва на това дете, Бяла върба. Нищо!

— Ще те изпратя поне до вигвама — настоя Дамита.

Засмяното момиче кимна и двете жени тръгнаха нататък. Дамита я остави пред входа на жилището им и заобиколи отзад, където платнището беше повдигнато и отвътре излизаше пара. Железния облак се приближи до нея и я прегърна през кръста. Тимоти се притисна до индианския вожд, вперил поглед в Стройния лос — най-добрия си приятел; искаше му се да бъде на негово място сега, за да понесе страданието.

Шаманът Бизон приседна до леглото на Стройния лос с гръб към огъня, старите му очи бяха скрити в бръчките на лицето му. Той започна с тих глас да обяснява на Стройния лос как му се е явил духът на Бизона и му разкрил тайната на лечението, научил го и на песента, която трябва да пее по време на операцията.

Като запя, той извади от дрехата си кесийка и започна да смесва корени от див анасон с други треви, които бе събирал, преди да падне снегът. Един боец влезе във вигвама и застана до шамана, измъкна костена свирка и започна да свири, имитирайки писък на орел.

Когато воинът засвири, заклинателят постави парченцата корени и треви в устата си и започна да ги дъвче, като поемаше глътки вода от една кратунка, окачена над Стройния лос. Едновременно с това лечителят мучеше и риеше земята с крак като разгневен бизон, заел стойка за среща с преследвачите си. После бавно се надигна. Пое дълбоко дъх и с носово свистене изплю водата от устата си върху раната.

Стройния лос разпери ръце и трепна, като да бе ударен. Дамита се сепна. Тя отчаяно се вкопчи в Железния облак, като едва се сдържаше да не се наведе над момчето и да му окаже първа помощ. Но тя знаеше, че това е забранено, след като Главният лечител е започнал вече ритуала.

Шаманът Бизон нададе серия от къси възклицания:

— Хей! Хей! Хей!

Засмяното момиче разтвори ръце към лечителя в знак на признателност.

Ритуалът се повтори и потрети, а сетне заклинателят изпя песен, в която се описваше прерията, а сред нея ранен бизон, лекуван от другарите си.

Дамита бе чувала за вярата на племето омаха, че Великия бизон лекува всички рани със слюнката си, затова той приготвяше билките в устата си и ги изплюваше върху раните.

Железния облак побутна Дамита, за да привлече вниманието й.

— Тази церемония ще продължи толкова дни, колкото са необходими на Стройния лос, за да оздравее — тихо прошепна той. — Най — добре е да оставим лечението на шамана Бизон — той се обърна към хората си и с кротък жест на ръката им даде знак да се разпръснат.

Железния облак въведе Дамита във вигвама им, заповяда на Тимоти да стои при нея и Брайн, после излезе навън и се разпореди поляната да бъде разчистена от мъртвите, а останалите живи да си вървят у дома.

Тъжен и унил, Тимоти стоеше край огъня срещу Брайън, докато Дамита сипваше заешката яхния в панички. Когато индианецът влезе във вигвама, стиснал в ръка копието на Тимоти, момчето скочи на крака, за да си го вземе, но бързо спря, защото си спомни как го бе използвал преди малко. Извърна поглед и с мъка преглътна, когато Железния облак тикна копието в ръката му.

— То е твое — каза вождът на омахите. — Ти спечели честта да го задържиш завинаги. Доказа, че си смел мъж. Благодаря ти, сине, че спаси живота ми!

Трогнат дълбоко от непрестанното напомняне на Железния облак, че е негов син, и от одобрението на постъпката му, Тимоти с радост сграбчи копието.

— Благодаря ти, Железен облак — каза той и с гордост погледна черните, мистични очи на индианския вожд. — Ще го пазя. Горд съм, че ми принадлежи.

Тимоти се загледа в копието и не можа да възпре тръпката, полазила го при спомена за звука, който то издаде, когато прониза тялото на Джонатан, но остана доволен, че индианецът бе почистил всички кървави следи по него, преди да му го донесе. Очите му се замъглиха от сълзи, той стискаше копието пред себе си с чувството, че точно днес повече от всякога се бе превърнал от момче в мъж.