Дийн Кунц
Тик-так (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Всички изчистиха кръвта от челата си с намокрени книжни салфетки.

Двете виетнамки седнаха край кухненската маса.

Майка Фан извади кутийка с мехлем от хладилника и превърза ухапаната ръка на фризьорката.

— Боли ли те?

— Добре съм, нищо ме няма — отвърна Ки Транг Дай. — Ще зарасне бързо, няма страшно.

Парцалената кукла лежеше кротко на масата.

Томи не можеше да откъсне очи от нея.

— Какво има в това проклето нещо?

— Сега ли? — попита госпожа Дай. — Повечето е пясък. Малко речна кал. Змийска кръв. И още някои неща, които е по-добре да не знаеш.

— Трябва да я унищожа.

— Тя вече не може да ти навреди. Аз сама ще я разваля — заяви госпожа Дай. — Ако не го направя по правилата магията ще остане.

— Тогава развалете я още сега, веднага!

— Трябва да почакам до обяд — слънцето да е високо, а в другата част на света да е нощ — тогава ще се развали магията.

— Това е логично — съгласи се с разбиране Дел.

Госпожа Дай се надигна от масата.

— Вече готови ли сте за чай?

— Искам да видя как това нещо става на парчета, а вътрешностите му се разпиляват на вятъра — настоя Томи.

— Не може да гледаш — възрази госпожа Дай, като вземаше чайник от бюфета. — Магията е работа на самата магьосница, никой друг не трябва да гледа.

— Кой го казва?

— Правилата са определени от древните магьосници от поречието на Ксан, не от мене.

— Сядай, Туонг, престани да се тревожиш, пий си спокойно чая — намеси се майка Фан. — Караш госпожа Дай да си мисли, че не й вярваш.

Дел хвана Томи за ръка.

— Може ли да поговорим?

Тя го изведе от кухнята в столовата, а Скути ги последва.

Там Дел му прошепна:

— Недей да пиеш от чая.

— Какво?

— Може би има и други, не толкова демонични начини да се накара блудния син да се върне в стадото.

— Какви начини?

— Някаква отвара например, комбинация от екзотични треви, наркотици, щипка речна кал — кой знае? — продължи да шепне Дел.

Томи се извърна към отворената врата на кухнята и погледна. Майка му изваждаше и нареждаше сладки и парчета кейк, а госпожа Дай запарваше чая.

— Възможно е — продължи да шепне Дел — госпожа Дай да си е наумила твърдо да те върне към добрите стари виетнамски традиции и към семейството ти. Може би е започнала драстично с куклата, докато в крайна сметка една солидна доза от специалния магически чай ще свърши по-добра работа.

В кухнята госпожа Дай вече нареждаше чашите и чинийките на масата. Дяволската кукла лежеше там и кротко наблюдаваше приготовленията с очи от кръстосани конци.

Томи влезе в кухнята и съобщи:

— Мамо, мисля вече да си тръгвам.

Майка Фан вдигна глава от кейка, който режеше.

— Изпий си чая и хапни нещо, после тръгвай.

— Не, искам да си тръгна веднага.

— Не бъди груб, Туонг. Ще позвъня на баща ти, той ще мине оттук и ще ни вземе, на път към пекарната.

— Дел и аз си тръгваме веднага — настоя Томи.

— Нямате кола — припомни му тя. — Колата на тая луда жена е само купчина желязо в гаража.

— Но камионът е още отвън. Дори моторът му работи на празни обороти.

— Камионът е краден — намръщи се майка Фан.

— Ще го върнем — обеща Томи.

— А какво ще правим със строшената кола в гаража? — обади се госпожа Дай.

— Мъмингфорд ще изпрати някой да я вземе — обеща Дел.

— Кой?

— Моят иконом. Утре.

Томи, Дел и Скути излязоха в дневната и под краката им заскърцаха стъкла от счупения прозорец.

Госпожа Дай и майка Фан ги последваха.

Докато Томи дърпаше резето на входната врата и я отключваше, майка му го попита:

— Кога ще те видя пак?

— Скоро — обеща той и последва Дел и Скути на верандата.

— Ела довечера на вечеря. Ще приготвя ком тай кам, любимото ти блюдо.

— Това звучи добре, мамо. С удоволствие ще дойда.

Госпожа Дай и майка Фан също излязоха на верандата и фризьорката попита:

— Госпожице Пейн, кога ви е рождения ден?

— На Коледа.

— Сериозно?

Като се спускаше по стъпалата, Дел подхвърли:

— На двайсет и първи октомври.

— Кое е вярното? — попита прекалено заинтересовано госпожа Дай.

— Четвърти юли — продължаваше Дел. А на Томи шепнешком обясни: — На тях винаги им трябва да знаят рождената дата, за да направят магията.

Като последва Дел към предната стълба, госпожа Дай отново подхвана:

— Имате прекрасна коса, госпожице Пейн. За мен е особено удоволствие да правя прически на жени с толкова хубави коси.

— Може би защото така си осигурявате по някой кичур за вашите магии — засмя се Дел и заобиколи камиона към шофьорската врата.

Томи отвори дясната врата на кабината и пусна кучето да влезе.

Майка му и госпожа Дай седяха една до друга на стъпалата на предната врата — едната с черни работни панталони и бяла блуза, другата с розов анцуг. Помаха им.

Томи вдигна ръка в отговор, метна се в кабината при кучето и затръшна вратата.

Дел вече беше зад волана и включи на скорост.

Когато Томи се обърна, двете жени продължаваха да махат. Той отново им отвърна.

Дел подкара голямата кола и Томи се оплака:

— Какво да правя сега? Наистина обичам майка си, но никога няма да стана пекар или лекар, изобщо някое от нещата, които тя би искала да стана, пък и не мога да прекарам остатъка от живота си, страхувайки се да изпия чаша чай или да отворя входната си врата при иззвъняване.

— Всичко ще се оправи, любителю на тофу.

— Няма — възрази той.

— Остави това всеобщо отрицание. Негативното мислене нарушава самата тъкан на космоса. Малкото насочена към тебе негативност може да изглежда съвсем невинно нещо, но тя като нищо може да предизвика ураган в Канзас или снежна виелица в Пенсилвания.

Скути започна да ближе лицето на Томи, и той не се възпротиви. Явно беше страшно паднал духом, щом приемаше подобна влажна утеха.

— Знам точно какво трябва да се направи — заяви решително Дел.

— Сериозно? И какво е то?

— И ти знаеш, откакто се целунахме на въртележката.

— Каква целувка беше само!

— Така че за начало бихме могли да вземем самолета за Лас Вегас и да се оженим… ако бъдеш така любезен да ми направиш предложение, разбира се.

Скути го изгледа с очакване.

Томи малко се учуди от нейното предложение, но ни най-малко от собствените си думи:

— Деливъранс Пейн, дъщеря на Нед и Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит, би ли се омъжила за мен?

— Ще е необходимо нещо много по-страшно от някаква дяволска кукла или бързо като плъх малко чудовище, за да ми попречи.

— Имаш прекрасна усмивка — забеляза той разнежено.

— Ти също.

Всъщност той не просто се усмихваше. Хилеше се глуповато като всеки влюбен.

 

Томи очакваше да вземат някой от редовните полети от летището „Джон Уейн“ до Лас Вегас, но майката на Дел имаше собствен лийрджет, който щеше да бъде готов за полет след петнайсет минути. Дел беше квалифициран летец.

— Освен това — подхвана тя, докато изминаваха последните метри до летището, след като бяха изоставили камиона — мисля, че колкото по-бързо свършим тая работа, толкова по-добре… по отношение на онова, което госпожа Дай може да е замислила. Когато се оженим, психическият ни капацитет нараства в геометрична прогресия. Увеличават се съпротивителните ни сили.

След няколко минути, докато се качваха на частния реактивен самолет, Дел продължи закачливо:

— А пък аз и без това искам да видя дали ще успея да счупя рекорда на мама. Тя се е оженила за татко деветнайсет часа след като са се запознали.

Томи погледна часовника си.

— Ти ми поднесе вечерята преди… около дванайсет часа.

— Ще успеем уморен ли си, скъпи?

— Чувствам се напълно отпочинал. А не съм мигнал през цялата нощ.

— Може пък и никога да не ти се наложи да спиш отново — окуражи го тя. — Спането е такава загуба на време.

Томи се настани на седалката за втория пилот, а Скути се разположи в помещението за пътници.

Полетяха на изток към утринното слънце, в небе, което вече не беше розово, а синьо като очите на Деливъранс Пейн.

 

Апартаментът им в хотел „Мираж“ включваше няколко просторни и пищно обзаведени стаи, които не се даваха на обикновени клиенти, а се пазеха за богатата клиентела, която редовно играеше хазарт в казиното на долния етаж. Макар че нито Дел, нито Томи възнамеряваха да заложат и един долар на масите, самото име Пейн предизвикваше такова внимание, каквото би получил и арабски принц с куфари, пълни с купища пари. Осемнайсет години след смъртта си Нед Пейн още се ползваше с репутацията на легендарен покерджия, а чувствата на хотелската управа към майката на Дел проличаха от многобройните въпроси за здравето й, за заниманията й в момента и за възможността да ги посети скоро.

Дори Скути бе посрещнат с внимание, милувки и почесвания, с гальовни думички, които се използват при разговор с малки деца. Като добавка към огромните вази пълни със свежи цветя, чието ухание се усещаше във всяка от седемте стаи на апартамента, на стратегически места бяха поставени сребърни подноси с кучешки бисквитки.

От магазина за конфекция в хотелския търговски център изпратиха двама продавачи с препълнени колички. Час и половина след пристигането си Томи и Дел вече се бяха изкъпали и бяха подбрали сватбеното си облекло.

Той носеше черни обувки с пискюли, черни чорапи, сиви панталони, син блейзър, бяла риза и синя вратовръзка на райета.

— Изглеждаш страхотно — одобрително кима Дел.

Самата тя носеше обувки на висок ток, очертаваща великолепната й фигура бяла копринена рокля с бяла дантела около шията и на китките и две бели орхидеи в косата.

— Прекрасна булка си — възхити се той.

— Нямам обаче воал.

— Е, няма нужда да прикриваме хубавото ти лице.

— Много си мил.

Те тъкмо се канеха да напуснат хотела и да се отправят към близката черква, когато кметът на Лас Вегас пристигна с плик, в който носеше непопълненото им брачно свидетелство. Беше висок, представителен човек със сребриста коса, облечен в скъп син костюм, с петкаратов диамантен пръстен на ръката.

— Мило момиче — поздрави кметът Дел и я целуна по челото, — ти си най-очарователното същество, което съм виждал. Как е Ингрид?

— Чувства се чудесно.

— Не ни посещава често. Ще й предадеш ли, че горещо желая да я видя?

— Ще й бъде много приятно, че хората все още си я спомнят.

— Не може да се каже, че само си я спомняме. Тя е незабравима.

— Е, може би издавам тайна — смънка Дел, — но съм сигурна, че ще имаш възможност да й го кажеш сам.

Кметът прегърна Томи, като че ли двамата бяха баща и син.

— Това е голям ден, голям ден, момчето ми.

— Благодаря, сър.

Кметът отново се обърна към Дел:

— Скъпа, предполагам, че си поръчала лимузина за случая.

— Да, чака ни отвън.

— Тогава останете още две минутки тук, за да мога да надникна долу и да се уверя, че полицейският ескорт също е на линия.

— Ти си истинско бижу — възкликна Дел и трогната го целуна по бузата.

Когато кметът се отдалечи, Томи попита:

— Коя е Ингрид?

Докато се оглеждаше в декоративното огледало с мраморна рамка, Дел обясни:

— Някои хора казват така на майка ми.

— Естествено. Тя много ли ще се притесни, че няма да присъства на сватбата?

— О, тя е вече тук — щастливо съобщи Дел.

Томи, изглежда, все още можеше да се учудва.

— И как стана това?

— Аз й позвъних веднага щом пристигнахме, още преди да се изкъпя, и тя е дошла с другия ни самолет.

Докато слизаха с асансьора, Томи възкликна:

— Как успяваш да уредиш всичко с такава скорост?

— Ти толкова дълго си избираше хавлията, че аз успях да телефонирам тук-там.

Огромната и необикновено дълга лимузина ги чакаше пред хотела, в сянката на покрития вход. Мъмингфорд стоеше до нея. Беше долетял от Нюпорт Бийч заедно с Ингрид.

— Госпожице Пейн — започна с подобаваща тържественост той, — позволете ми да ви изкажа най-добрите си пожелания за много щастие.

— Благодаря, Мъмингфорд.

— Господин Фан — продължи икономът. — Приемете моите искрени поздравления. Вие сте един щастлив млад човек.

— Благодаря, Мъмингфорд. Мисля, че съм повече от щастлив. Направо се чувствам като богоизбран. И не мога да престана да се удивлявам на всичко, което ми се случва.

— Самият аз — кимна сериозно Мъмингфорд, — се намирам в състояние на постоянно удивление, откакто започнах работа при госпожа Пейн. Не е ли прекрасно това?

 

Параклисът на всеобщото блаженство, едно от добре уредените места да сключване на брак в Лас Вегас, беше украсен с толкова много червени и бели рози, че Томи се уплаши да не получи пристъп на сенна хрема. Застана до перилата, като се опитваше да остане спокоен, и се заусмихва глупаво, тъй като помещението беше изпълнено с ухилени към него хора.

Предназначен първоначално за задоволяване на религиозните потребности на импулсивни, желаещи да се бракосъчетаят двойки, от други щати, които пристигат сами или с няколко души близки приятели, параклисът можеше да побере само шейсетина души. Макар да бяха научили за церемонията в последния момент, приятелите на семейство Пейн вече бяха заели всички места, а трийсетина души стояха прави в страничните зали на черквата.

Отдясно на Томи Роланд Айрънрайт, фокусникът, му прошепна:

— Отпусни се. Церемонията е ужасно лесна. Аз самият се ожених само педи осемнайсет часа в същата църква.

Заобиколен от оркестър от девет души, Фран Синатра запя „Светът за мен е като струна“, както само той можеше да го изпълни, а госпожа Пейн даваше на Дел последни указания в задния вестибюл на параклиса.

После оркестърът подхвана „Ето, пристига булката“.

Скути тържествено се показа откъм вестибюла с букетче в уста, който бе донесъл за Томи.

Зад Скути вървеше Май, сестрата на Томи, която сияеше както никога досега. Носеше бяла кошница, пълна с розови листенца, които започна да пръска наоколо.

Тогава се появи Дел и всички насядали в параклиса са надигнаха, за да й се усмихнат окуражително.

Франк успя някак да импровизира нови стихове, които вмъкна в „Ето, пристига булката“, без това да намали от красотата и тържествеността на песента. Всъщност неговото изпълнение обогати парчето и самият той звучеше не като певец към края на активния си изпълнителски живот, а като млад изпълнител на суинг от ранните години на джаза.

Когато Томи връчи букета на Дел и хвана ръката й, за да я поведе към олтара, сърцето му преливаше от любов.

Свещеникът за щастие изпълни без протакане религиозните си задължения и точно както трябваше. Раоланд Айрънрайт разряза един пресен портокал и извади отвътре брачните пръстени.

След като свещеникът ги провъзгласи за мъж и жена в 11.34 часа сутринта, по-малко от осемнайсет часа след като се бяха запознали, Томи и Деливъранс се целуна силно и продължително — беше втората целувка в живота им, а зрителите радостно изръкопляскаха.

От мястото си пред оркестъра Франк се провикна към майката на Дел:

— Хей Шийла, миличка, ела тук да изпеем това парче заедно!

Майката на Дел отиде до него и като използваха един и същи микрофон, двамата изпълниха един забързан вариант на „Ти ми влезе под кожата“, който послужи и като сигнал за края на церемонията.

Докато приемаше поздравленията отвън, Дел напомни на всички, че в голямата бална зала на хотел „Мираж“ в седем часа вечерта щеше да има прием. Имаше всички изгледи той да се превърне в партито на годината.

Когато двамата младоженци и Скути останаха отново сами на задната седалка на лимузината, Дел попита:

— Не си вече уморен?

— Не знам какво ми става, но се чувствам като току-що станал от най-дългия сън в живота си. Усещам толкова много енергия в себе си, че просто не ми се вярва.

— Чудесно — изчурулика тя и се притисна до него.

Той плъзна ръка около кръста й и изведнъж се развълнува от топлината и съвършените форми тялото до неговото.

— Не се връщаме в хотела — съобщи му тя.

— Какво? Защо?

— Заръчах на Мъмингфорд да ни откара право на летището. Връщаме се веднага в Ориндж.

— Но аз си мислех… искам да кажа… няма ли да… О, Дел, толкова искам да останем насаме с тебе.

— Няма да те карам да консумираш брака ни, преди да си научил всичките ми тайни.

— Но аз искам да го консумирам — отсече той. — Искам да го консумирам тая сутрин, колкото може по-бързо, още тук в лимузината!

— Да не би да си ял прекалено много тофу? — закачливо го попита тя.

— Освен това ако се върнем в Ориндж, ще изпуснеш собственото си парти довечера.

— Полетът в едната посока трае по-малко от час. А там имаме не повече от два часа работа. Ще се върнем навреме и дори ще си починем. — Тя сложи ръка в скута му. — Ще ни остане и време за най-хубавото.

 

В къщата си на полуостров Балбоа Дел отведе Томи на горния етаж в студиото, където създаваше картините си.

Навсякъде имаше окачени платна, а някои бяха изправени на купчини до стените — имаше около стотина. Повечето представляваха изключително странни пейзажи от места, каквито никога не са съществували по света, и сцени с такава смайваща красота, че Томи, без да иска, се просълзи.

— Нарисувах ги чрез виждане от разстояние — обясни тя, — но някой ден се надявам да отида там лично.

— Къде?

— Ще ти обясня по-късно.

Осем картини се различаваха от всички останали. Бяха портрети на Томи, изработени с фотографския реализъм на пейзажите.

Той смутено примигна.

— Кога успя да ги нарисуваш?

— През последните две години. Оттогава започнах да те сънувам. Знаех си, че ти си човекът, предопределен за мен от съдбата, а после ти просто влезе в ресторанта и си поръча два хамбургера.

 

Дневната в къщата на семейство Фан на Хънтингтън Бийч беше досущ като дневната в къщата на госпожа Дай, макар че мебелите бяха може би по-скъпи. На едната стена висеше изображение на Иисус със свещеното му сърце, а в ъгъла се намираше будистки олтар.

Майка Фан седеше в любимия си фотьойл, пребледняла и с увиснала челюст, защото бе приела новината за сватбата като удар с тиган през лицето.

Скути утешително ближеше ръката й, но тя, изглежда, не го забелязваше.

Томи и Дел седяха на канапето и се държаха за ръце.

— Първо, госпожо Фан, искам да разберете, че семействата Пейн и Фан могат да станат най-добрата възможна комбинация, която човек може да си представи, мощен съюз на таланти и сили, а майка ми и аз сме готови да ви прегърнем като най-близки хора. Искам да ми дадете възможност да обичам вас и господин Фан, братята и сестрата на Томи, а освен това държа всички вие също да се научите да ме обичате.

— Ти ми открадна сина — изстена госпожа Фан.

— Не — тръсна глава Дел. — Откраднах една хонда и едно ферари, после взех назаем камиона, задигнат от демона, но не съм откраднала сина ви. Той ми даде сърцето си съвършено доброволно. А сега, преди да кажете още нещо, за което по-късно може и да съжалявате, нека да ви разкажа за мене и за майка ми.

— От тебе не може да се очаква нищо добро.

Без да обръща внимание на обидата, Дел подхвана:

— Преди двайсет и девет години, докато карали колата си по един от най-красивите пътища от Лас Вегас към турнир по покер в Рино, родителите ми били отвлечени от извънземни в самотен участък от пътя близо до Калното езеро в Невада.

Загледан в Дел, Томи си спомни за странния разговор, който му беше прозвучал като чиста лудост тогава, и я поправи:

— На юг от Тонопа.

— Точно така, скъпи — кимна Дел. А на майката на Томи обясни: — Били отнесени на кораб-майка, където ги изследвали. Позволили им да запомнят това, защото извънземните, които ги похитили, били с добри намерения. За нещастие в повечето отвличания се намесват и зли извънземни сили, чийто планове за планетата ни са крайно несправедливи и затова те блокират паметта на отвлечените за станалите събития.

Майка Фан се намръщи към Томи.

— А ти беше груб с госпожа Дай, дори не остана за чай, избяга и се ожени за тая луда жена. Тя забеляза, че Скути ближе ръката й, и го пропъди. — Прибери си езика, краставо псе!

— Както и да е, в кораба-майка, който висял над калното езеро — продължи Дел, — извънземните отделили яйцеклетка от майка ми, малко сперма от баща ми, добавили някои свои генетични вещества и имплантирали в майка ми готов ембрион — мене. Аз съм дете на звездите, госпожо Фан, и мисията ми тук е да премахна пораженията, нанесени от други извънземни — сред тях често са и хора като госпожа Дай, научени да вършат зли магии, — и да сложа ред в света. И затова моят живот е богат на събития, но и често е самотен. Но сега… сега вече не съм самотна, защото имам Томи.

— Светът е пълен с прекрасни виетнамски момичета — обърна се към Томи майка Фан, — но ти трябваше да избягаш с една шантава вманиачена блондинка.

— Когато стигнах пубертета — подхвана отново Дел, — започнах да добивам различни необикновени умения, което предполагам ще продължи и през следващите години.

Томи изведнъж се досети:

— Значи това искаше да кажеш, когато съжаляваше, че баща ти е хванал рак, преди да си достигнала пубертета, и ти не си могла да му помогнеш.

Дел стисна ръката му.

— Няма нищо. Съдбата си е съдба. Смъртта е само етап, само преход между настоящето и едно по-висше съществувание.

— Шоуто на Дейвид Летърман, нали?

Дел се усмихна радостно.

— Обичам те, любителю на тофу.

Майка Фан седна неподвижна като статуя от Великденските острови.

— И Ейми, момиченцето… дъщерята на пазача на жилищния комплекс — спомни се Томи. — Ти сия излекувала.

— И ти направих нещо, когато се криехме на въртележката, което ще ти позволи вече да не се нуждаеш от сън.

Томи си припомни среднощния масаж и сърцето му започна да бие радостно, когато си спомни движенията на умелите й пръстчета, които ободряваха уморените му скули.

Тя му намигна закачливо.

— Пък и кой ли иска да спи, когато можем да разполагаме с цялото това време, за да консумираме брака си?

— Не те искам тук — отсече майка Фан.

Дел отново се обърна към свекърва си.

— Когато извънземните върнали мама и татко на шосето на юг от Тонопа, те изпратили и един от своите за пазач в облика на куче.

Томи си мислеше, че нищо на света не може да отклони вниманието му от Дел, но сега се обърна така рязко към Скути, че едва не си изкълчи врата.

Кучето му се ухили.

— Скути — продължи Дел — има много по-големи способности от мене…

— Ятото птици, което отвлече вниманието на демона — досети се Томи.

— … и с ваше разрешение, госпожо Фан, ще го помоля за малка демонстрация, с която да ви докаже възможностите си.

— Шантава блондинка, лунатичка, маниачка, побъркана американка — с тъпа упоритост изреждаше майка Фан.

Лабрадорът скочи върху масичката за кафе с щръкнали уши и размахана опашка и загледа така втренчено майката на Томи, че тя разтревожена се облегна във фотьойла.

Над главата на кучето се появи сфера от меко оранжево сияние и увисна във въздуха. Остана там за миг, после Скути помръдна едното си ухо и светлината започна да се върти из стаята. Когато премина през прага, вратата се затръшна. Всички прозорци се отвориха едновременно от невидима ръка и ароматният ноемврийски въздух нахлу в дневната. Стенният часовник спря да цъка, незапалените лампи светнаха и телевизорът се включи сам.

Блестящата сфера се върна при Скути, повися над главата му за миг и изчезна.

На Томи вече му беше ясно как Дел запали мотора на хондата без ключове и как задейства двигателя на ферарито с кабелите само за две секунди.

Черният лабрадор слезе от масичката, приближи се до стопанката си и положи глава в скута й.

Дел отново се обърна към майката на Томи.

— Много бихме искали вие, господин Фан, братята на Томи и жените ми и всичките му племенници да дойдете на сватбеното парти довечера в Лас Вегас и да отпразнувате сватбата ни. Не можем да ви настаним всички в реактивния самолет, но мама е наела един Боинг 737, който в момента чака на летището — ако побързате, всички ще се съберем довечера. За мене вече е време да напусна работата си като сервитьорка и да се захвана с истински дела. Животът ни с Томи ще бъде изпълнен с интересни събития, госпожо Фан, бихме искали и вие да станете част от него.

Томи не можа да разчете цялата гама от противоречиви чувства, която се отрази по лицето на майка му.

След като си каза всичко, Дел погали Скути, почеса го зад ушите и му прошепна:

— О, доброто ми момче, палавникът ми Скути.

След малко госпожа Фан стана от фотьойла. Отиде до телевизора и го изключи.

Тръгна към будисткия олтар в ъгъла, запали клечка кибрит и я поднесе към пръчиците тамян.

През следващите няколко минути преминалата през изпитанията на Сайгон и Южнокитайското море жена остана загледана в олтара, като с благоговение вдъхваше от лекия ароматен дим.

Дел погали с обич ръката на Томи.

Накрая майка му се извърна от олтара, приближи се до канапето и се надвеси намръщена над сина си.

— Туонг, ти не искаше да станеш лекар, когато семейството го искаше, не ставаш и пекар, пишеш своите романчета за някакъв впиянчен детектив, не се придържаш към традицията, дори не си спомняш езика от Страната на чайките и лисиците, обичаш хамбургери повече, отколкото моя ком тай кам, забравяш корените си, искаш да бъдеш нещо, което никога няма да станеш… Това е лошо, много лошо. Но сключваш най-успешния брак на света — а това все пак е нещо.