Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ticktock, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Николаев, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza (2009)
Издание:
Дийн Кунц. Тик-так
ИК „Плеяда“, 1998
Художник: Димитър Стоянов
Редактор: Анели Векилска-Ръджева
История
- — Добавяне
ПЕТА ГЛАВА
Черният като моторно масло дъжд просветна в светлината на уличните лампи, сякаш беше разтопено злато, около гумите се образуваха тъмни локви.
— Къде е? — Томи примигна и се вгледа в мрака зад предното стъкло на пикапа, за да открие някакво доказателство за присъствието на дребосъка. — Не го виждам никакъв.
— Аз също — призна тя. — Обаче то е там, в пикапа, просто го усещам.
— Да не би да си станала изведнъж медиум, а?
— Не изведнъж — провлече глас момичето, като че ли внезапно я бе налегнала дрямка. — Винаги съм имала силна и много вярна интуиция.
На десетина метра от тях пикапът изглеждаше точно както си беше, когато го оставиха, за да влязат в пекарната. Томи не споделяше усещането на Дел. Не долавяше нищо зловещо около автомобила.
Погледна отново към момичето, което напрегнато наблюдаваше колата. Дъждът се стичаше по лицето й и капеше от носа и брадичката. Очите й не мигаха и изглеждаше като изпаднала в транс. Устните й започнаха да се движат, като че ли искаше да каже нещо, но не се чуваше нито звук.
— Дел?
След миг от беззвучно мърдащите устни се отрони мърморене, което после се превърна в шепот:
— Чака… студено като лед… на тъмно… тъмно студено нещо… тик-так… тик-так…
Той отново погледна съсредоточено пикапа и той като че ли започна да се превръща в зловеща катафалка. Страховете на Дел бяха заразили и него и сега сърцето му бясно препускаше, като че ли всеки миг щеше да се случи нещо ужасно.
Шепотът на момичето се загуби сред тропота на дъждовните капки, потъващи в локвите по настилката. Томи се наведе към нея. В гласа й имаше някаква хипнотична прокоба и той искаше да улови смисъла на думите й.
— … тик-так… вече е по-голямо… змийска кръв и речна кал… слепите очи виждат… мъртвото сърце тупти… нужда… нужда… нужда да яде…
В момента Томи не беше сигурен кое го плаши повече — пикапът и онова извънземно същество, което навярно се бе спотаило в него, или тази странна жена до него.
Тогава тя излезе рязко от хипнотичното си състояние.
— Трябва да се махнем оттук. Да вземем една от тия коли.
— Колата на някой от работниците ли?
Но тя вече се отдалечаваше от пикапа и вървеше сред колите на работниците от пекарната „Сайгон в Новия свят“.
Като огледа предпазливо пикапа, Томи побърза да я настигне.
— Не е редно да го правим.
— Защо не?
— Това си е кражба.
— Това е начин да оцелеем — възрази тя и опита вратата на един син шевролет. Беше заключена.
— Дай да се върнем при брат ми в пекарната.
— Последният срок е призори, забрави ли? — напомни му тя и се насочи към една бяла хонда. — То няма да ни чака вечно. Ще тръгне след нас.
Дел отвори лявата врата на хондата и светлината в купето се запали. После се намести зад кормилото. В контакта нямаше ключове, така че тя протегна ръка под седалката да провери дали собственикът не ги е оставил там.
Томи застана до отворената врата и подхвърли:
— Защо просто не се махнем оттук пеша?
— Пеша няма да отидем далече. Ще се наложи да запаля тази таратайка, като дам на късо. Умея ги тези неща.
Докато гледаше как Дел опипом търси кабелите под таблото, Томи отново възрази:
— Не бива да правиш това.
— Ти само наглеждай пикапа.
Той хвърли поглед през рамо.
— А за какво да гледам?
— За движение, за непознати сенки, за каквото и да е — припряно обясни тя. — Времето ни изтича, не усещаш ли?
Нощният мрак все още плътно ограждаше колата на Дел.
— Хайде, хайде — измърмори тя на себе си, докато изтегляше жиците. Двигателят на хондата припали и заработи равномерно.
Стомахът на Томи се преобърна, защото бе направил нова крачка по пътя на унищожението — ако не от ръцете на демона, то чрез собствените си действия.
— Побързай, качвай се — подкани го Дел и освободи ръчната спирачка.
— Но това си е чиста кражба — възрази той.
— Аз потеглям, а ти както искаш.
— Полицията може да ни хване.
Тя трясна лявата врата е го принуди да се махне от пътя.
Пикапът под високите флуоресцентни улични лампи изглеждаше празен. Всичките му врати бяха затворени. Особено впечатление правеше украсата му. Зловещото излъчване се бе измило от дъжда.
Томи бе допуснал да се зарази от истерията на Дел. Налагаше се да се овладее, да отиде до пикапа и да й докаже, че всичко е наред.
Дел включи хондата на скорост и потегли.
Томи се затича да й прегради пътя, удари с две ръце по предницата и я принуди да спре.
— Не. Чакай, чакай!
Дел включи на задна и започна да се изтегля от паркинга.
Томи заобиколи колата, напипа дръжката на дясната врата, отвори я и скочи вътре.
— Почакай една секунда, за Бога!
— Не — отсече тя и включи на скорост.
Дел натисна докрай газта и колата се стрелна през паркинга, а вратата на Томи се затвори с трясък.
Известно време от изливащите се потоци вода предното стъкло бе непроницаемо, после Дел откри бутона за чистачките и ги включи.
— Ти изобщо не мислиш какво правиш — обвини я той.
— Напротив, правя каквото трябва.
— А какво ще кажеш, ако ченгетата ни спрат? — продължаваше да се тревожи Томи.
— Няма да ни спрат.
— Ще ни спрат, ако продължаваш да караш като побъркана.
Без да откъсва поглед от огледалцето за обратно виждане, тя го подкани:
— Огледай се назад.
Томи се завъртя на седалката.
— Какво пък има сега?
— Пикапът е изчезнал.
Под високата улична лампа дъждът се изливаше върху празен участък от пътя.
За миг Томи реши, че не гледа където трябва. Имаше още три улични лампи зад пекарната. Но пикапът го нямаше под нито една от тях.
— Къде ли се е дянал? — зачуди се той.
— Може да е излязъл на алеята, а може и да е заобиколил оградата; не е изключено да е спрял зад ония камиони за доставка. Не разбирам защо не тръгна направо след нас.
Тя продължи напред, мина ъгъла, подкара покрай пекарната, после се насочи към главния вход.
Томи озадачено вдигна глава.
— Но кой кара пикапа?
— Не кой, а какво!
— Това е просто смешно.
— Не забравяй, че онова нещо е пораснало.
— Сигурно. И все пак…
— Променило се е.
— А има ли шофьорска книжка?
— Съвсем различно е от онова, което си видял преди.
— Така ли? И какво е сега?
— Не знам. Не успях да го видя.
— Отново твоята интуиция.
— Аха. Просто знам, че е… различно.
Томи се опита да си представи някакво чудовище като някой от древните богове във фантастичните филми на ужасите — с кръгла глава, зли червени очички на челото, смукало на мястото на носа и кръвожадна уста, заобиколена от трептящи пипалца — настанено удобно зад кормилото на пикапа да върти копчето за парното с непохватно пипало, да търси по радиото станция със стари рокове, да рови в жабката за ментолови бонбони…
— Това е просто смешно — повтори той.
— По-добре си закопчай колана — посъветва го тя. — Сега ще падне друсане.
Томи пристегна колана, а Дел бързо, но внимателно излезе от сянката на пекарната и се насочи към паркинга отпред. Тя всеки миг очакваше изрисуваният пикап да се стрелне от тъмнината и да се блъсне в тях.
При изхода от паркинга някакъв задръстен отводнителен канал бе станал причина да се образува малко езерце от дъждовна вода. Хартийки и листа се въртяха по накъдрената му повърхност.
Дел забави ход и зави през мръсната вода по уличката надясно. Освен тяхната кола наоколо нямаше друга кола.
— Къде ли е отишло? — зачуди се момичето. — Защо, по дяволите, не ни преследва?
Томи погледна светещите цифри на часовника си. Един часът и единайсет минути.
— Това никак не ми харесва — измърмори Дел.
Тик-так.
На около километър от пекарната „Сайгон в Новия свят“, в откраднатата кола, Томи наруши мълчанието продължило три преки.
— Откъде знаеш как се пали кола с кабелите за контакта?
— Майка ми ме научи.
— Майка ти?
— Тя е много оправна.
— Това е същата онази страхотна майка, която обича високите скорости и кара състезателни коли и мотоциклети?
— Да, точно тя. Друга майка нямам.
— И каква е тя — шофьор на кола, с която бандитите си обират крушите след някой обир?
— Като млада е била балерина.
— Разбира се. Специалитетът на всички балерини е паленето на коли без контактен ключ.
— Не на всички — възрази тя.
— А след като е приключила с балета…
— … се е омъжила за баща ми.
— Той с какво се занимава?
След като отново погледна в огледалцето дали не ги преследват, Дел обясни:
— Сега татко учи ангелите да играят покер.
— Съжалявам, но отново не те разбирам.
— Той умря, когато бях на десет години.
Томи веднага съжали за насмешливия тон, с който беше задал въпроса. Почувства, че е бил груб и нетактичен. Веднага смекчи тона:
— Извинявам се. Било ти е тежко. Била си само на десет години.
— Мама го застреля.
Томи преглътна стреснато и смотолеви:
— Майка ти, балерината?
— Вече бивша балерина.
— И го е застреляла?
— Ами той я помоли.
Томи кимна, но се почувства ужасно глупаво от смяната на тона. Затова с удоволствие се върна към предишната насмешливост.
— Да бе, то се разбира от само себе си.
— Тя не можеше да му откаже.
— Това сигурно влиза в брачните задължения според вашата религия, нали? Да убиеш съпруга си, ако той самият те помоли?
— Той умираше от рак — безстрастно съобщи Дел.
Томи отново се стресна.
— Господи, ужасно съжалявам.
— Имаше рак на панкреаса в една от най-болезнените форми.
— Наистина много съжалявам.
Вече не се движеха в промишления район. Покрай широкия път бяха разположени търговски обекти: козметични салони, видеозали, магазини с намалени цени за електроника, мебели и стъклени изделия. С изключение на някои нощни заведения и кафенета, които работеха нонстоп, зад останалите витрини не се виждаха нито продавачи, нито клиенти.
Дел продължи да разказва.
— Когато болките му станаха тъй нетърпими, че вече не можеше да се съсредоточава в играта, татко реши, че му е време да си отиде от тоя свят. Обичаше картите и без тях не виждаше какъвто и да е смисъл в живота.
— Картите ли?
— Не ти ли казах — татко беше професионален покерджия.
— Не, каза ми само, че сега учел ангелите да играят покер.
— Е, защо би отишъл да играе с тях, ако не беше професионален покерджия?
— Ясно — съгласи се Томи, защото понякога проявяваше достатъчно разум, за да се признае за победен.
— Татко пътуваше из цялата страна, играеше с големи залози, в повечето случаи нелегално, макар че често му се случваше да играе и съвсем законно в Лас Вегас. Всъщност той на да пъти спечели Световното първенство по покер. Мама и аз го придружавахме навсякъде, така че на десетгодишна възраст вече бях разгледала повечето забележителности в Щатите поне по три пъти.
На Томи му се искаше да си държи устата затворена, но историята така го заинтригува, че не устоя на порива.
— Значи майка ти го застреля, а?
— Той беше в болница, при това доста зле, и знаеше, че няма да излезе оттам.
— И го е застреляла в самата болница, така ли?
— Поставила цевта на пистолета върху гърдите му, точно над сърцето, а татко й казал, че я обича повече, отколкото който и да било мъж някога е обичал жена си, тя му отвърнала, че също го обича и ще се видят отново на ония свят; дръпнала спусъка и той умрял мигновено.
Томи изпита известно отвращение от разказа й.
— Но ти самата не си била там, нали?
— Разбира се, че не, за Бога! Мама не е такъв човек. Тя никога не би ме подложила на такова ужасно изживяване.
— Извинявай. Не би трябвало…
— Тя ми разказа всичко, един час преди полицията да дойде вкъщи и да я арестува; тогава ми даде и пълнителя от пистолета, с който бе стреляла.
Дел бръкна в мократа си униформена блуза и измъкна златна верижка. Вместо украшение на нея беше закачена празна гилза.
— Когато държа това в ръка — обясни Дел, като стискаше гилзата, — усещам цялата любов — невероятната любов на двамата един към друг. Това не е ли най-романтичното нещо на света?
— Най-романтичното — примирено повтори Томи.
Дел въздъхна и скри отново украшението в блузата си.
— Ако не беше се разболял от рак, преди да навляза в пубертета, татко нямаше да умре.
Томи положи усилия да схване това, но накрая само смънка:
— Пубертетът ли?
— Но явно така ни било писано. Съдбата си е съдба, не можеш да я промениш — загадъчно приключи тя.
На половин пряка пред тях, в кроя на широката улица, една полицейска патрулна кола в момента излизаше от западното платно, за да спре на паркинга на денонощна закусвалня.
— Ченгета — кимна към колата Томи.
— Виждам ги.
— По-добре е да намалиш.
— Бързам да се прибера вкъщи.
— Караш с трийсет километра в час над разрешената скорост.
— Притеснявам се за Скути.
— Колата ни е крадена! — напомни й той.
Профучаха покрай патрулната кола, без да намалят скоростта.
Томи се обърна в седалката си и погледна назад.
— Не се тревожи за тях — тръсна глава Дел, — няма да ни последват.
Патрулната кола стоеше неподвижна, когато профучаха покрай нея.
— Кой е Скути? — попита Томи.
— Вече ти казах. Кучето ми. Ти май не слушаш какво ти говоря.
Полицаите от патрулката се поколебаха, после продължиха паркирането на колата си на паркинга на заведението. Притегателната сила на кафето и поничките явно беше по-силно от служебните задължения.
Когато Томи въздъхна облекчено и се обърна напред, Дел го попита:
— Ти би ли ме застрелял, ако те помоля?
— Разбира се.
— Толкова си сладък — мило се усмихна тя.
— Майка ти изпратиха ли я в затвора?
— Само докато траеше процесът.
— Значи са я оправдали.
— Да. Съдебните заседатели се съвещаваха само четиринайсет минути и когато председателят прочете присъдата, всички плачеха като бебета. Съдията и съдия-изпълнителят също плачеха. В съдебната зала не остана човек със сухи очи.
— Нищо чудно — поклати глава Томи. — В края на краищата това е много трогателна история. А ти защо се притесняваш за Скути?
— Ами нали някакво странно нещо се разхожда с пикапа ми, не е изключено да ми знае адреса и колко много обичам Скути.
— Ама ти наистина ли си мислиш, че се е отказало да ни преследва само за да убие кучето ти?
Тя се намръщи.
— А пък ти твърдиш, че това е невъзможно.
— Прокълнатият съм аз, изпратили са го да убие мене.
Тя го изгледа неодобрително.
— Я гледай, ама ти си бил ужасно самовлюбен. Бъди сигурен, че изобщо не си центърът на вселената.
— Напротив, аз съм този център, доколкото това има отношение към демона! Аз съм целият смисъл на съществуването му!
— Както и да е, нямам никакво намерение да излагам Скути на опасност — упорито заяви тя.
— За него е по-безопасно да си стои вкъщи, отколкото да бъде с нас.
— За него е най-безопасно да си е с мене.
Тя зави на юг по булевард Харбър. Дори в този късен час и в ужасния порой потокът от автомобили си беше същият.
— Както и да е — махна с ръка тя, — доколкото виждам ти също не разполагаш с някакъв умен план за оцеляването ни, който да можем да използваме в тази минута.
— Засега мисля, че е най-добре да продължаваме да се движим. Спрем ли, за нещото ще бъде по-лесно да ни намери.
— Не можем да сме сигурни в това.
— Е, аз също имам интуиция.
— Да, но тя май често ти изневерява.
— Не е вярно — възрази той. — Интуицията ми е много силна.
— Тогава защо внесе това дяволско нещо в къщата си?
— Не зная, още повече че появата му ме изпълни с мрачни предчувствия.
— А по-късно си мислеше, че си успял да се отървеш от него. Нямаше никаква представа, че съществото е решило да се повози в корвета.
— Никой не може напълно да се доверява на интуицията си.
— Хайде да не се лъжем, скъпи. Преди малко щеше спокойно да влезеш в пикапа при пекарната.
Томи предпочете да не отговаря. Ако имаше компютър — дори и само молив и хартия — и достатъчно време, щеше да измъдри някакъв отговор, който да покаже, че тя не е права, да я постави на място с логиката, прозренията и зашеметяващото си остроумие. Но той нямаше нито компютър, нито достатъчно време (от изток утрото неумолимо настъпваше), така че щеше да се наложи да й спести поражението пред зашеметяващото му словесно майсторство.
Дел предложи вече по-добронамерено:
— Нека сега спрем у нас, колкото да взема Скути, после ще излезем с колата отново и ще обикаляме наоколо, докато стане време да се обадиш на брат си и да разбереш дали е успял да преведе бележката.
Пристанището на Нюпорт, сигурен дом за една от най-големите армади от частни яхти в света, на север граничеше с овала на континенталното крайбрежие, а на юг — с петкилометров полуостров, който се простираше от запад на изток и разделяше стотиците единични защитени докове за лодки от вълните на Тихия океан.
Къщите по крайбрежието наоколо и по петте пристанищни острова бяха сред най-скъпите в Южна Калифорния. Дел живееше в елегантна триетажна модерна къща с изглед към океана.
Докато наближаваха дома й, Томи се преведе и с удивление занаднича през предното стъкло.
Тъй като бе оставила дистанционното си управление за отваряне на гаража в пикапа, Дел паркира откраднатата хонда на улицата. Полицията засега нямаше да я търси — докато не дойдеше време новата смяна работници да застъпи в пекарната.
Томи продължаваше да се взира през дъждовната пелена и след като Дел спря чистачките. Забеляза, че всички ъгли на къщата са приятно заоблени. Четириъгълният меден обков на прозорците завършваше в равномерни лъчи, а бялата хоросанова замазка бе нанесена така гладко, че изглеждаше като полиран мрамор. Постройката приличаше не толкова на къща, колкото на миниатюрен модел на изящно конструиран океански лайнер, попаднал случайно на сушата.
— Ама ти тук ли живееш? — с нескрито възхищение възкликна той.
— Аха. — Тя отвори вратата. — Влизай. Скути сигурно се чуди къде съм. Той много се тревожи за мене.
Томи излезе от хондата и последва Дел през дъжда до една от страничните порти. Тя набра поредица от цифри върху малката клавиатура и така изключи алармената инсталация.
— Не плащам нито наем, нито ипотека, къщата е моя — махна с ръка тя, после извади ключовете от чантичката си и отключи.
Докато затваряше тежката врата зад себе си, Томи забеляза, че е изработена от различни по големина, геометрично подредени медни плочки с различен релеф и в различни нюанси. Модернистичната шарка, която се бе получила, му напомни за украсата на пикапа й.
Томи я последва по застланата с бледо кварцово покритие пешеходна пътека, чиито слюдести частици проблясваха като диаманти.
— Това тук сигурно струва цяло състояние — [???] той.
— Естествено — развеселена отвърна тя.
Пътеката ги изведе в романтичен вътрешен двор със същата кварцова настилка, над който бяха надвесени пет подходящо осветени палми, посадени в лехи с папрат.
Томи удивен възкликна:
— Но аз останах с впечатлението, че си сервитьорка.
— Вече ти го казах — в ресторанта си вадя хляба. А всъщност съм човек на изкуството.
— Продаваш картините си?
— Не още.
— Но със сигурност не си купила къщата с парите от бакшишите.
— Е, това поне е сигурно — съгласи се тя, но не даде друго обяснение.
В една от долните стаи, обърната към вътрешния двор светеше. Докато двамата с Дел вървяха към входната врата, лампите там угаснаха.
— Почакай! — прошепна развълнуван той. — Светлината угасна!
— Няма нищо.
— Може би нещото е пристигнало тук преди нас.
— Не, просто Скути си играе с мен — увери го тя.
— Куче да гаси лампи?
— Почакай, сега ще го видиш — изкикоти се тя. Отключи входната врата, влезе във фоайето и изкомандва:
— Запали лампите!
В отговор на устната й заповед полилеят отгоре и двата аплика светнаха.
— Ако не си бях оставила клетъчния телефон в пикапа — обясни тя, — бих могла да позвъня, преди да дойдем, на домашния компютър и да му наредя да запали лампите, в каквато поискам комбинация, да подгрее вода за банята, да задейства стереото, телевизора. Всичко в къщата е автоматизирано. Освен това съм инсталирала специални програми, благодарение на които Скути може да пали лампите във всяка стая с едно излайване и да ги гаси с две.
— И си успяла да го обучиш да го прави? — възкликна удивено Томи, докато затваряше вратата и пускаше резето.
— Естествено. А иначе той изобщо не лае, така че няма опасност да обърка системата. Горкият, прекарва тук самичък цели вечери. Може да се радва на тъмнина, когато иска да подремне, и на светлина, ако се чувства самотен или изплашен.
Томи очакваше кучето да ги пресрещне на вратата, но там го нямаше.
— А къде е сега?
— Крие се — обясни тя и пусна чантичката си върху масичката с черен гранитен плот във фоайето. — Иска да го открия.
— Куче, което си играе на криеница?
Мокрите обувки на Томи джвакаха по гладкия блестящ под.
— Май изпоцапах всичко!
— Хайде, хайде, няма нищо. После ще почистя.
В единия край на обширното фоайе зееше отворена врата. Дел се запъти към нея, като оставяше мокри стъпки по мраморните плочи.
— Дали моята топчица от козина се е скрила в тоалетната? — попита тя с престорено гальовен глас. — Лошото ми момче се крие от мама? Лошото ми момче май се крие в тоалетната.
Дел отвори рязко вратата, протегна ръка и запали лампата, но там кучето го нямаше.
— Знаех си — измърмори тя и отведе Томи в дневната. — Това би било прекалено лесно. Макар че понякога той прибягва до лесни трикове, защото знае, че няма да ги очаквам. Запали лампите!
Голямата дневна беше обзаведена със старинни канапета със златиста тапицерия, масички в светло екзотично дърво и бронзови модернистични лампи, оформени като нимфи с кристални глобуси в ръка. Върху огромния персийски килим бяха изтъкани сложни фигури, а цветът му беше умишлено по-светъл, за да създава илюзията за нещо старинно.
Светлината беше достатъчна, за да може Томи да огледа вътрешния двор и пристана за лодки отвън. В далечината проблясваха забулените от дъжда пристанищни светлини.
Скути не беше в дневната. Нямаше го и в кабинета, и в трапезарията.
Томи последва Дел през една вътрешна врата и се озова в голяма, стилна кухня със семпли шкафове от яворово дърво и черни гранитни кухненски плотове.
— По дяволите, и тук го няма — въздъхна Дел нежно и забърбори, като че ли говореше на бебе:
— Къде ли се е дянал палавичкият ми Скути? Да не би да си изприпкал като зайче на горния етаж, за да се скриеш, мъничкият ми?
Вниманието на Томи бе приковано от стенен часовник със зелен неонов циферблат. Показваше 1.44 часа сутринта. Времето му изтичаше, така че демонът положително ги търсеше с удвоена стръв.
— Хайде по-бързо да намерим проклетото куче и да се махаме оттук — припряно я подкани той.
Като посочи шкафовете, до които Томи бе застанал, Дел го помили:
— Подай ми, моля те, една метла оттам.
— Метла ли?
— Това е килерът за метлите.
Томи отвори вратичката. Притиснато сред метлите вътре се гушеше огромно черно космато същество с оголени зъби и изплезен език. Томи смутено отстъпи, хлъзна се по собствените си мокри следи и падна по задник още преди да се усети, че това не е демонът. Беше куче — грамаден черен лабрадор.
Дел се засмя очарована и плесна с ръце.
— Знаех си, че си там, непослушна космата топчице!
Скути им се захили.
— И си знаех, че хубавичко ще уплашиш Томи — продължи тя разговора си с кучето.
— Аха, само това ме трябваше! — изръмжа Томи и с пъшкане се вдигна на крака.
Скути се измъкна от килера, като дишаше тежко. Пространството беше така малко, а кучето така едро, че все едно измъкваха тапа от бутилка вино — Томи почти очакваше да чуе едно пльок.
— И как ли е успял да се вмъкне там? — зачуди се той.
С енергично размахване на опашка Скути отиде право при Дел, която се смъкна на колене и започна да го гали и да го чеше зад ушите.
— Ох, на мама миличкото! Сигурно си бил много самотен, сладурчето ми.
— Невъзможно е да е влязъл там направо и да се е обърнал — разсъждаваше Томи. — Няма достатъчно място.
— Сигурно е влязъл заднишком — махна с ръка Дел и отново прегърна Скути.
— Кучетата не влизат никъде със задницата напред, както не го правят и мотоциклетите. Пък и как е затворил вратата след себе си, след като се е озовал там?
— Тя е на пружина и се затваря сама.
И наистина, вратата на килера за метли бавно се бе затворила, след като лабрадорът се измъкна от затвора си, за да влезе в кухнята.
— Добре де, но как е отворил вратата? — Упорстваше Томи.
— Хванал я е с лапи. Той е умен.
— Ти ли си го научила?
— На какво?
— Да играе на криеница.
— Не съм го учила. Той винаги е обичал да го прави.
— Странно.
Дел сви устни и изпрати въздушна целувка. Кучето се зарадва и започна да й лиже лицето.
— Това е отвратително.
Дел се захили.
— Устата му е много по-чисто от твоята.
— Съмнявам се.
Тя се отдръпна от лабрадора и с престорена сериозност, сякаш цитираше текст от медицинско съчинение, продължи:
— Химическият състав на кучешката слюнка унищожава цял спектър бактерии, вредни за човека.
— Глупости.
— Но е вярно. — Тя се обърна към Скути. — Той просто ревнува от теб, мъничкият ми, защото на него самия му се иска да ме лизне по бузата.
По лицето на Томи плъзна гъста червенина и за да я скрие, той се обърна да погледне часовника.
— Добре. Вече намерихме кучето, можем да се махаме оттук.
Дел се отправи и тръгна към вратата на кухнята, сподирена от кучето.
— Сервитьорската униформа не е най-подходящото облекло за момиче, което се крие. Ще ми трябват пет минути да се преоблека — да си сложа нещо удобно, например пуловер и дънки, — после ще тръгваме.
— Виж, Дел, колкото повече се бавим на едно място, толкова по-бързо ще ни намери онова нещо.
Минаха през трапезарията и тя пак се обади:
— Успокой се, Томи. Време винаги ще се намери, ако мислиш, че го има.
— Какво значи това?
— Че винаги се случва онова, което очакваш.
— Отново не те разбирам.
— Някой ден ще разбереш — отвърна тя, вярна на своята загадъчност.
В дневната той спря.
— По дяволите, почакай малко!
Дел се извърна, за да го погледне.
Томи въздъхна и се предаде.
— Добре де, преоблечи се.
Дел заръча на кучето:
— А ти стой тук и се запознай с Туонг Томи. — После премина през фоайето и се изкачи по стълбите.
Скути изправи глава и огледа Томи, като че ли пред него стоеше съвършено непозната форма на живот.
— Устата ти не е по-чисто от моята! — заяви Томи.
Скути навири едното си ухо.
— Чу ме добре.
Томи пресече дневната и се приближи до големите остъклени плъзгащи се врати, откъдето се виждаше пристанището. Повечето къщи по крайбрежието тънеха в мрак. Светлините от доковете и уличните лампи, където ги имаше, обагряха в златно и червено черната морската вода.
След няколко секунди Томи усети, че някой го наблюдава, но не отвън, а отвътре.
Обърна се и видя кучето, скрито зад канапето и показало само глава, да го гледа съсредоточено.
— Видях те — съобщи му Томи.
Скути скри главата си.
Покрай едната стена имаше модерна стереоуредба и библиотечка, изработена от дърво, каквото Томи не беше виждал през живота си. Отиде да го разгледа по-отблизо и откри, че красивата зърнеста структура прилича на преплетени ленти, които, изглежда, се вълнуваха, ако човек ги погледнеше от единия край към другия.
Чу шум зад себе си и разбра, че Скути е тръгнал нанякъде, но не му обърна внимание, защото продължаваше да разглежда скъпата стереоуредба.
Отнякъде в стаята се разнесе неприличен звук.
— Лошо куче! — обади се Томи.
Звукът се повтори.
Накрая Томи се обърна.
Скути беше седнал върху задните си крака в един от фотьойлите и се взираше в мъжа с щръкнали уши, а с челюстите си бе захапал дълъг гумен кренвирш. Стисна играчката и звукът се повтори. Навярно гуменият кренвирш някога само бе скърцал или бе свирил, но сега от него излизаше някакъв противен звук като от изпуснати газове.
Томи погледна часовника си и се провикна:
— Побързай, Дел.
Отиде до фотьойла точно срещу заетия от кучето стол и помежду им остана само масичка за кафе. Седалката беше тапицирана добре, в десен на тюленова кожа, и той реши, че мокрите му дънки няма да я повредят.
Той и Скути впериха погледи един в друг. Очите на лабрадора бяха тъмни и живи.
— Ти си странно куче — оцени го Томи.
Кучето захапа играчката.
— Недей.
Пак същият звук.
— Предупреждавам те сериозно!
Но кучето захапа играчката и втори път, и трети път.
— Не ме карай да ти го взема! — повиши глас Томи.
Скути пусна кренвирша на пода и излая два пъти.
Стаята потъна в мрак и Томи уплашен скочи от стола, преди да се досети, че двойното излайване беше знак за компютъра да изключи светлината.
Томи още не беше се изправил съвсем, когато разбра, че Скути е използвал тъмнината, за да се качи на масичката. Кучето се нахвърли върху него и Томи полетя обратно към фотьойла.
Песът се оказа целият върху него и започна да му диша приятелски в лицето. Когато мъжът се опита да скрие лице в ръцете си, кучето започна да го ближе.
— Спри, по дяволите, спри, махай се от мене!
Скути се смъкна от коленете на Томи и слезе на пода, но се докопа до тока на обувката му и започна да го ръфа, да се опитва да го откъсне.
Тъй като не искаше да го ритне в муцуната, за да не го нарани, Томи се пресегна надолу и се опита да хване едрата му глава.
Маратонката изведнъж се смъкна от крака му.
— По дяволите! — изруга той.
Чу как Скути се измъкна в тъмнината с обувката му.
Томи се изправи и извика:
— Светлина! — Стаята остана тъмна и тогава той си спомни пълния текст: — Запали лампите!
Скути беше изчезнал.
От съседния на дневната кабинет се чу единично излайване и през отворената врата се видя, че светва.
— И двамата сме луди — измърмори Томи, докато заобикаляше масичката и вдигаше гумения кренвирш от пода около втория фотьойл.
Скути, без обувката, се появи на вратата на кабинета. Видя каквото го интересуваше и се оттегли.
Докато куцукаше на един бос крак към кабинета, Томи си помисли: „А може би кучето не е било винаги толкова шантаво. Може би тя го е побъркала, както рано или късно ще направи с мен.“
В кабинета Томи откри кучето върху червеникавото бюро. Муцуната му приличаше на някакво абсурдно уголемено украшение.
— Къде ми е обувката?
Скути вдигна глава с най-невинно изражение, като че искаше да каже: „Каква обувка?“
Като повдигна кренвирша в ръка, Томи го заплаши:
— Ще изнеса това и ще го хвърля във водите на пристанището.
С тъжен поглед, прикован върху играчката, Скути изскимтя.
— Късно е, уморен съм, новата ми кола изгоря, а и някакво проклето нещо ме преследва — нямам настроение за игри!
Скути изскимтя още веднъж.
Томи заобиколи бюрото, като се оглеждаше за обувката.
От плота на бюрото Скути следеше движенията му с интерес.
— Ще я намеря и без твоята помощ — предупреди го Томи, — но тогава няма да ти върна кренвирша.
— Какво търсиш? — попита го Дел от вратата.
Беше се преоблякла в сини дънки и тъмночервено поло, а във всяка ръка носеше по едно внушително оръжие.
— Това пък за какво ти е, по дяволите? — изуми се Томи.
Като повдигна оръжието в дясната си ръка, Дел обясни:
— Това е късоцевна, дванайсеткалиброва карабина „Мосберг“. Отлично оръжие за защита на къщата от крадци. — После погледна пистолета в лявата си ръка. — А този красавец е магнум „Пустинен гръм“, 44-и калибър, израелско производство. Няма врата, която да му устои. Само с няколко куршума може да спре разярен бик.
— Колко пъти те е нападал бик, а?
— Бик или нещо също толкова силно.
— Не, питам те сериозно. Защо държиш такава артилерия вкъщи?
— Нали ти казах — водя интересен и пълен с приключения живот.
Той си спомни колко лесно бе махнала с ръка на повредите по пикапа си тая вечер: Това е дреболия.
А когато той се бе разтревожил, че дъждът ще й съсипе седалките, просто беше свила рамене: Животът ми е богат на събития. Научила съм се да живея с тях.
В този миг Томи усети, че го обзема внезапно прозрение, „сатори“, което го заля като океанска вълна. Тази жена не беше онова, за което се представяше. Той я беше помислил за сервитьорка, но откри, че е човек на изкуството. Тогава реши, че като художничка е принудена да обслужва клиенти в заведението, за да си плаща наема, но се оказа, че живее в къща, която струва милиони. Ексцентричността и склонността й да вмъква в разговора загадъчни фрази и нелогични изрази го бяха убедили, че й хлопа дъската, но сега реши, че най-голямата му грешка ще бъде, ако я опише като безнадеждна чудачка. В мисленето й имаше дълбини, до които той едва бе започнал да се докосва, а в тези бездни се криеха странни неща, по-необикновени от всичко, което досега бе виждал в живота си.
Томи си припомни и друг момент от разговора им, който сега придоби ново звучене: Действителността е начин на възприемане. Възприятията се променят. Ако под „действителност“ разбираме възможност да докоснем даден предмет, то тя не съществува. Някой ден, когато имаме повече време, ще ти обясня.
Сега реши, че смахнатите й изявления всъщност не бяха и наполовина толкова нелогични, колкото той си мислеше. Дори и в най-лековатите й твърдения имаше по нещо вярно. Ох, да можеше Томи просто да се отдалечи от нея, да изостави вече оформените си представи и да я види по изцяло различен начин! У Дел Пейн явно се криеше и друга личност — тайнствена и загадъчна.
Това „сатори“, приливното му прозрение, растеше все повече и повече, а после започна да изчезва, без нещата да са му станали много по-ясни. Беше се съсредоточил прекалено много. Понякога проникновението идваше само — без да го търси или съзнателно да го вика.
Дел стоеше на вратата между кабинета и дневната, с оръжие във всяка ръка, и го гледаше така втренчено, че той се усъмни да не би да е отгатнала отново мислите му. Намръщи се и попита:
— Коя всъщност си ти, Дел Пейн?
— Кои сме всички ние? — отвърна тя с въпрос.
— Не започвай пак с това.
— С кое да не започвам?
— С тези неразгадаеми щуротии.
— Не знам за какво говориш. Какво правиш с гумения кренвирш на Скути?
Томи изгледа мрачно лабрадора, който се изтягаше на бюрото.
— Той ми отмъкна обувката.
Тя с укор се обърна към кучето:
— Скути!
Песът я изгледа предизвикателно, но после наведе глава и изскимтя виновно.
— Лош Скути! — сгълча го тя. — Веднага да му върнеш обувката!
Скути огледа Томи, после изпуфтя презрително.
— Върни обувката на Томи! — твърдо настоя Дел.
Накрая кучето се предаде, скочи от бюрото, изпълзя до една палма, мушната в саксия в ъгъла, навря глава отзад и се върна с маратонката в уста. Примирено я пусна в краката на мъжа.
Томи се наведе да си я вземе, но кучето я натисна с лапа и се загледа в гумения кренвирш.
Томи остави кренвирша на пода.
Сега кучето погледна първо кренвирша, после ръката на Томи, която беше само на няколко сантиметра от него.
Томи отдръпна ръка.
Лабрадорът захапа кренвирша си и едва тогава махна лапа от обувката. Влезе с леки стъпки в дневната, като гризеше играчката и издаваше пърдящия звук.
Загледан замислено след Скути, Томи попита:
— От къде го изрови тоя пес?
— От приюта за безстопанствени кучета.
— Не може да бъде.
— Защо да не може?
От дневната долетя истинска симфония от изпуснати газове, чийто източник бе гуменият кренвирш.
— А аз си мислех, че си го взела от някой цирк.
— Да, доста е умен — съгласи се тя.
— От къде го взе наистина?
— От магазин за домашни любимци.
— И това не го вярвам.
— Обуй си обувката — подкани го тя — и да се махаме оттук.
Той се замъкна до един стол.
— В това куче има нещо странно.
— Щом толкова те интересува — шеговито обясни тя, — аз съм вещица, а той ми е чиракът. Двамата сме едно цяло, благодарение на което правя магиите си.
Томи й отговори, докато отвързваше възела на обувката си.
— Виж, на това бих повярвал повече, отколкото, че си го взела от приюта за безстопанствени кучата. В него има нещо дяволски особено.
— О, просто малко ревнува — махна с ръка Дел. — Когато те опознае по-добре, ще си допаднете. Двамата ще се погаждате страхотно.
Томи накрая пъхна крак в обувката.
— А какво ще кажеш за къщата? Как можеш да си позволиш такъв скъп дом?
— Получих го като наследство — призна тя.
Той завърза връзките и се изправи.
— Наследство ли? А аз останах с впечатлението, че баща ти е бил професионален покерджия.
— Наистина беше. И то отличен. Но умееше и да прави удачни капиталовложения. Когато умря, остави имот на стойност трийсет и четири милиона долара.
Той зяпна.
— Сериозно ли говориш?
— Кога не съм говорила сериозно?
— Това е въпросът, кога.
— Нали знаеш как се използва пушката-помпа?
— Разбира се. Но с пушки не можеш да спреш онова нещо.
Тя му подаде мосберга.
— Оръжията обаче могат да го забавят, както се е получило с тоя пистолет. А тези тук имат много по-голяма ударна сила. Хайде да тръгваме. Мисля, че си прав — в безопасност сме само когато се движим. Загаси осветлението!
Докато излизаше по петите й от тъмния кабинет, Томи попита:
— Но… за Бога, след като и без друго си мултимилионерка, защо работиш като сервитьорка?
— За да разбера.
— Какво да разбереш?
Вече почти във фоайето, Дел се разпореди:
— Загаси лампите! — В дневната падна мрак. — За да разбера какъв е животът на обикновения човек, да не летя в облаците.
— Това направо е смешно.
— В картините ми не би имало никаква душа, ако не прекарвах дните си така, както го правят повечето хора. — Тя отвори вратата към дрешника в коридора и свали от закачалката синьо найлоново яке. — Работата, тежкият труд са основното в живота на повечето хора.
— На повечето хора им се налага да работят. А на теб не. И накрая, след като нещата опират до избор от твоя страна, как би могла наистина да избереш нуждата, която повечето от нас чувстват.
— Не ставай лош.
— Не съм лош.
— Такъв си. Не е нужно да бъдеш заек и да оставя да ме разкъсана парчета, за да проумея как се чувства нещастното мъниче, когато гладната лисица го подгони из полето.
— Всъщност аз мисля, че трябва да бъдеш заек, за да разбереш истински точно тоя ужас.
Тя вече нахлузваше якето, когато отвърна:
— Е, не съм заек, никога не съм била и не смятам да бъда. Що за абсурдна мисъл!
— Какво?
— Щом толкова искаш да знаеш какво представлява ужасът, стани ти заек!
Объркан, Томи разпери ръце:
— Е, аз вече не знам за какво говорим — ти така извърташ нещата. Във всеки случай, не ставаше дума за зайци, за Бога!
— В едно нещо съм сигурна — не говорехме за катерички.
В опит да върне разговора им в някакви приемливи релси, Томи попита:
— Ти наистина ли си художничка?
Докато оглеждаше дрехите по останалите закачалки в дрешника, Дел му отговори с въпрос:
— Какви ли всъщност сме всички ние?
Смутен от склонността на Дел да говори със загадки, Томи си позволи и сам да формулира една.
— Ние сме нещо само доколкото сме всъщност всичко.
— Ето, накрая да кажеш нещо смислено!
— Така ли?
Зад гърба на Томи, като за коментар, Скути ръфна гумения кренвирш:
— Пърррт!
Дел накрая съобщи:
— За съжаление никое от якетата ми няма да ти стане.
— Нищо. И преди ми се е случвало да ми е студено и да съм мокър.
Върху гранитния плот на масичката във фоайето, до чантичката на Дел бяха, сложени и две кутийки с муниции — пълнители за магнума и патрони за карабината, която беше у Томи. Тя остави пистолета и започна да зарежда множеството джобове на спортното си яке с боеприпаси.
Томи огледа картината, закачена над масичката, която представляваше абстрактна рисунка в ярки цветове.
— Твоя ли е картината на стената?
— Би било проява на лош вкус, не намираш ли? Всичките си платна държа в студиото на горния етаж.
— Бих искал да ги разгледам.
— А аз си мислех, че ужасно бързаш.
Томи почувства, че в картините се крие ключът към загадките на тая странна жена…
— Пърррт!
… и странното й куче. Нещо в стила и композицията им щеше да му даде възможност да види Дел в нова светлина и след като разгледаше рисунките й, щеше да постигне отново „сатори“, което преди малко му се бе изплъзнало.
— Няма да ни отнеме повече от пет минути.
— Три тогава. Наистина искам да видя картините ти.
— Налага се да се махнем оттук колкото се може по-бързо.
— Защо стана толкова несговорчива?
Като дръпна ципа на препълнения с патрони за карабина джоб, тя отсече:
— Не съм.
— Такава си. Какво, по дяволите, рисуваш горе?
— Нищо.
— А защо изведнъж толкова се притесни?
— Не съм се притеснила.
— Държиш се странно. Погледни ме в очите, Дел.
— Котета — отвърна тя, като отбягна погледа му.
— Котета?
— Ами това рисувам. Глупави и безвкусни сантименталности. Защото всъщност не съм особено талантлива. Рисувам котета с големи очи. Тъжни малки котенца с големи печални очи и щастливи малки котенца с големи засмени очи. А също и глупави сцени с кучета, които играят покер или крикет. Ето защо не искам да ти ги покажа, Томи. Ще ми стане неудобно.
— Лъжеш ме.
— Котета — настоя тя и дръпна ципа на поредния джоб.
— Не ти вярвам. — Той тръгна към стълбите. — Две минути ще ми стигнат.
Тя грабна магнума от масичката и го насочи към него.
— Остани на мястото си!
— За Бога, Дел, пистолетът е зареден.
— Знам.
— Не го насочвай към мене.
— Махни се от стълбите, Томи.
В държанието й вече нямаше нищо лекомислено. Беше съвършено хладна и делова.
— Аз никога не бих насочил това към тебе — кимна към карабината в дясната ръка той.
— Знам — процеди тя безстрастно, без да сваля оръжието.
Цевта на магнума, насочена към основата на носа на Томи, беше само на педя от лицето му.
Сега пред него стоеше една нова Деливъранс Пейн. Цялата от стомана.
Сърцето му биеше така силно, че цялото му тяло се тресеше.
— Знам, че няма да ме застреляш.
— Ще го направя — заяви тя с леденостудено лице, чието изражение не оставяше никакво място за съмнение.
— И си готова на всичко това само за да не видя картините ти?
— Още не си готов за тях.
— Тоест… някой ден ти ще поискаш да ми ги покажеш?
— Може пък и сега да моментът — размисли тя.
Устата на Томи беше така пресъхнала, че той трябваше да посъбере малко слюнка, за да я навлажни.
— Но аз никога няма да успея да ги видя, ако ти сега решиш да ми пръснеш главата.
— Това е вярно — съгласи се тя и свали пистолета. — Тогава ще те прострелям в крака.
Дулото сега бе насочено към дясното му коляно.
— Само с един изстрел от това чудовище ще отнесе целия ми крак.
— В наши дни вече изработват превъзходни протези.
— Но аз ще умра от кръвоизлива.
— Знам как да ти окажа първа помощ.
— Ти си абсолютно откачена, Дел.
Той говореше съвсем сериозно. В една или друга степен тя сигурно страдаше от някакво мозъчно разстройство, макар преди известно време да бе заявила, че по-нормален човек от нея няма да срещне. Нищо от онова, което би могла да му разкрие накрая, нямаше да я оневини достатъчно, за да излезе, че поведението й е било разумно и логично. И все пак, независимо от страха, който го бе накарала да изпита, тя упражняваше върху Томи и необичайна притегателна сила, което поставяше сериозно под въпрос и собствената му нормалност.
В този момент усети, че иска да я целуне.
Колкото и да беше невероятно, тя изрази почти същото с думи:
— Струва ми се, че започвам да се влюбвам в тебе, Туонг Томи. Затова не ме принуждавай да ти отнеса крака.
Учудването накара Томи да се изчерви, и да се обърка както никога досега. Той неохотно се отказа от стълбите, мина покрай Дел и се насочи към входната врата. Тя тръгна подире му с магнума в ръка.
— Добре, добре, ще те изчакам да ми ги покажеш, когато се почувстваш готова за това — обърна се към нея той.
Накрая тя прибра оръжието.
— Благодаря ти.
— Но — повиши глас Томи — когато накрая ги видя, дано да се окаже, че си е струвало да почакам.
— Само котета са — усмихна се тя.
Томи се учуди, че усмивката й все още е в състояние да стопли сърцето му. Само преди секунда тя заплашваше, че ще го простреля, а сега той изпитваше удоволствие само от това, че бе удостоен с усмивка.
— Но аз не съм по-малко луд от тебе — призна той.
— Тогава най-вероятно имаш онова, което ти е нужно, за да издържиш до сутринта. — Тя прехвърли чантичката си през рамо и го подкани: — Да вървим.
— Дали да не взема чадъри? — предложи той.
— Опитвал ли си някога да се оправяш едновременно с чадър и с пушка?
— Права си. А имаш ли друга кола освен пикапа?
— Не. Всички коли са на майка ми, доста внушителна колекция. Ако ми се налага да използвам нещо различно от пикапа, го заемам от нея. Така че сега ще се оправим отново с хондата.
— С откраднатата хонда — уточни той.
— Ние не сме престъпници. Взели сме я само назаем.
Когато отвори входната врата, Томи се провикна „Загаси лампите“ и в коридора се спусна мрак.
— А ако някое ченге ни спре с откраднатата хонда, ще го застреляш ли?
— Не, разбира се — тръсна глава Дел. — Това няма да е редно.
— Няма да е редно ли? — повтори Томи, когото тя все още можеше да изненадва. — А щеше ли да е редно да застреляш мене?
— Печално, но редно — съгласи се тя и заключи вратата.
— Изобщо не мога да те разбера.
— Не се и съмнявам — кимна тя и пусна ключовете в чантичката си.
Томи погледна светещите цифри на часовника си. Два часът и шест минути.
Тик-так.
Докато се намираха в къщата, вятърът бе затихнал почти напълно, но дъждовният порой бе запазил силата си. Макар от часове да нямаше светкавици и гръмотевици, проливният дъжд се изливаше все така от продънилото се небе.
Листата на палмите висяха безжизнено и водата се стичаше от заострените им части. Някои от тях лежаха почти хоризонтално, а капчиците по тях приличаха на блестящи ситни диаманти.
Скути вървеше първи, като смело цапаше през плитките локви във вътрешния двор. Късчетата слюда от кварцовата настилка блестяха около лапите на кучето и човек можеше да си помисли, че стъпките му оставят ярки следи след себе си. Огънят-фантом очертаваше пътя му покрай къщата.
Томи усети студа на модернистично гравираните медни плоскости, когато ги бутна, за да отвори портата към улицата. Пантите приглушено изскърцаха.
Скути спря рязко на тротоара пред къщата, вдигна глава и наостри уши. Пусна гумения кренвирш и тихо изръмжа.
Разтревожен от поведението на кучето, Томи сграбчи пушката си с две ръце.
— Какво има? — обади се Дел. Тя задържа портата зад тях, за да не се тресне, автоматичната ключалка щеше да щракне и те нямаше да успеят да се върнат в къщата, ако се наложеше.
Но като се изключи плискането на дъжда, по улицата нямаше други шумове. Нито един от прозорците наоколо не светеше. По улицата не се движеха коли — нито от изток, нито от запад. Нямаше никакво движение.
Бялата хонда беше паркирана на пет метра вдясно от Томи. Нещо можеше да клечи зад отдалечената й страна и да ги изчаква да се доближат.
Скути обаче не се интересуваше от хондата, а Томи беше склонен да вярва повече на кучето, отколкото на своя собствен инстинкт. Нещо от другата страна на улицата беше привлякло вниманието на животното.
В началото Томи не забеляза нищо обезпокоително, нито необикновено. Заспалите къщи се гушеха в бурята, а от черните правоъгълници на прозорците не надничаше нито едно лице на страдащ от безсъние съсед. Палми, фикуси и австралийски дръвчета стърчаха самотно под пороя, а дъждът от плитките локви се вливаше в уличния канал, който вече преливаше.
Изведнъж Скути се стегна, прилепи уши назад и отново изръмжа, а Томи едва сега забеляза мъж с качулка. Човекът стоеше до едно от по-големите австралийски дръвчета от другата страна на улицата, извън най-добре осветената от уличната лампа част от тротоара, но все пак донякъде се виждаше.
— Какво прави той? — попита Дел.
— Наблюдава ни — отвърна Томи, макар да не можеше да види лицето на човека в сянката.
— Гласът на Дел прозвуча сякаш нещо друго я беше стреснало.
— Томи…
Той обърна глава към нея.
Тя протегна ръка на изток.
На половината път до следващия ъгъл беше паркиран охлузения й пикап.
Във фигурата под австралийското дръвче имаше нещо старовремско — като че ли човекът бе пътувал във времето и бе попаднал от средните векове направо в двайсетия. Едва тогава Томи си даде сметка, че впечатлението се поражда от качулката — с нея той много приличаше на монах.
— Да отидем при хондата — подкани го Дел.
Още преди да тръгнат към колата обаче, наблюдателят се отлепи от дръвчето и попадна в лъча на уличната лампа. Лицето му остана скрито под качулката, като че ли беше самата смърт, дошла да прибере в тази нощ душите на умрелите.
И все пак, въпреки че не виждаше лицето, томи изпита натрапчивото усещане, че познава човека. Висок. С едро тяло. С тази походка.
Беше добрият самарянин от тази вечер — човекът, слязъл непохватно от насипа на булевард Макартър и пресякъл калното поле, в което се бе озовал корветът. Той вървеше към лумналата кола, когато Томи се обърна и избяга от пламтящия демон.
— Да видим какво иска — предложи Дел.
— Не.
Как съществото от куклата е могло да яхне самарянина, да се скрие в него или да приеме вида му — това беше загадка, която Томи нямаше как да разгадае. Но дебелакът от калното поле вече не съществуваше — беше или убит и изяден, или покорен и принуден да изпълнява чужда воля. Томи изобщо не се съмняваше в това.
— Това не е човек — заяви той.
Фигурата крачеше замислено под лампата.
Ръмженето на Скути премина в бесен лай.
Самарянинът слезе от бордюра и заджапа през дълбоката, бързо стичаща се в канала вода.
— Да се връщаме — настойчиво подкани Томи. — Обратно в къщата!
Макар че лаеше застрашително и изглеждаше готов за бой, Скути охотно прие отстъплението. Завъртя се, стрелна се покрай Томи и се промъкна през портата, която Дел придържаше отворена.
Дел последва кучето и Томи заотстъпва назад през портата, като държеше мосберга пред себе си. Медната врата вече се затваряше, когато Томи зърна самарянина в средата на улицата — вървеше все така към тях, но не се затича; сякаш беше сигурен, че те няма да му избягат.
Автоматичната ключалка на вратата щракна. Тя нямаше да им осигури повече от половин минута, защото самарянинът щеше без особени усилия да се прикачи през оградата.
Едрият мъж вече нямаше да изпитва затруднения от не особено атлетичната си физика. Притежаваше силата и подвижността на свръхестественото същество, което го беше обладало.
Когато Томи достигна вътрешния двор, Дел вече стоеше пред главния вход на къщата.
Томи се учуди, че е успяла така бързо да извади ключовете от чантичката си и да отвори вратата. Скути явно беше вече вътре.
Докато влизаше в къщата след Дел, Томи чу проскърцването на портата към улицата.
Затвори вратата, заопипва за секретния ключ и спусна резето.
— Остави светлините загасени!
— Това все пак е дом, а не крепост — напомни му Дел.
— Шшшт! — спря я Томи.
Единственият звук отвън беше от блъскането на дъжда в кварцовата настилка, от стичането му в улуците и по палмовите листа.
Дел продължи мисълта си:
— Виж какво, Томи, не сме в състояние да защитаваме къщата като крепост.
Мокър и още по-премръзнал и капнал от тичане, Томи беше донякъде окуражен от силата на мосберга иот разбиващия врати пистолет на Дел. Спомни си ужасните преживявания в една нощ преди много години в Южнокитайското море, когато бяха в пропускащата вода лодка и спасението беше дошло, когато спряха опитите си да избягат от пиратите тай и храбро им отвърнаха с бой.
Входната врата имаше стъклена рамка с ширина петнайсет сантиметра и височина метър и осемдесет. През стичащите се капки по повърхността й Томи успя да зърне малка част от вътрешния двор — влажно проблясваща светлина и тъмните остриета на палмовите листа.
Времето сякаш бе спряло хода си.
Нямаше тик.
Нямаше так.
Той стискаше карабината така силно, че дланите го заболяха, а мускулите на ръцете му започнаха да треперят.
Като си спомни за зелените змиевидни очи от раздраното парцаливо лице на куклата, Томи с ужас си представи, че би могъл да срещне съществото отново… и то не вече като двайсет и пет сантиметров дребосък.
Бърза сянка с преливащи и закръглени форми внезапно се спусна върху рамката.
Дебелият мъж нито почука, нито позвъни, нито зачака кротко да му отворят, защото вече не беше добър самарянин, той блъсна вратата, която яростно се разтресе, после я удари с такава сила, че пантите простенаха, а ключалката издрънча на счупено; удари я и трети път, но яката врата и сега не поддаде.
Томи, с бясно биещо сърце, пробяга през тъмния коридор и се спря в стената срещу вратата.
Макар стъклената рамка да беше прекалено тясна, за да пропусне дебелака, той разби част от нея с юмрук. По гладкия под се посипаха стъкла.
Томи дръпна спусъка. От дулото на мосберга блъвна огън, а оглушителният рев на изстрела отекна като експлозия в тясното помещение.
Изстрелът отхвърли съществото назад и го откъсна от вратата и макар че сигурно бе доста лошо наранено, то не изкрещя от болка. То вече не беше човек. Болката не означаваше нищо за него.
С променен до неузнаваемост глас Дел извика:
— Не, Томи, не! Тук сме направо в капан. Хайде!
Дебелакът отново блъсна вратата с огромна сила. Резето пак изскърца, а от измъчените панти долетя ужасно стържене на метал; дървото се разцепи със сухо пукане.
Томи трябваше неохотно да признае пред себе си, че това не беше Южнокитайското море, а свръхестественият им противник не беше уязвим като пиратите тай.
Дебелакът блъсна пак вратата. Тя нямаше да издържи още дълго на такъв напън.
Томи последва Дел в тъмната дневна, кота успяваше да различи само силуета й на фона на прозореца, обърнат към пристанищните светлини. Дори на тъмно, тя познаваше помещението така добре, че не закачи нито един от мебелите.
Голямата плъзгаща се врата вече бе отворена, когато стигнаха до нея. Това явно беше дело на Скути, защото той вече ги очакваше във вътрешния двор.
Томи се зачуди как е могло кучето, при все че бе доста интелигентно, да се справи с това. След миг входната врата от другата страна на къщата се разби с трясък и страховитият звук изтри всяко любопитство у него.
По необясними причини Томи бе решил, че Дел се кани да избяга по вода, през пристанището, до отсрещния бряг. Но отблясъците от пристанищния фар му стигнаха да види, че в собствения й док нямаше нито една лодка. В малкия крайбрежен участък се чернееше само вода, накъдрена от дъжда.
— Насам — подкани го тя и кривна наляво през покрития двор.
Той очакваше тя да завие още веднъж наляво към задния вход на съседната къща и отново да излезе на улицата, при хондата, за да се опитат да избягат, преди дебелакът да ги е намерил. Тя не предпочете този маршрут и той разбра защо го бе отхвърлила. Алеята беше твърде тясна, затисната от двете къщи, с изход в далечния ъгъл; ако съществото ги притиснеше там, шансовете им за спасение щяха застрашително да намалеят.
Домовете покрай пристанището бяха скупчени върху тесни пространства, тъй като стойността на земята тук беше изключително висока. За да се запази гледката, която струваше много милиони долари, съседските дворове не бяха разделени нито от високи стени, нито от пищни храсти или прегради с височина петдесет-шейсет сантиметра.
Скути прескочи една трийсетина сантиметра висока стеничка, обрасла със здравец. Дел и Томи го последваха в добре поддържания вътрешен двор на съседната къща.
Оставена да свети за през нощта лампа от близкия док осветяваше масивна скара за барбекю, покрита с предпазна материя.
Прескочиха ниската преграда, прегазиха кална цветна леха и попаднаха в двора на следващата къща, чийто жив плет издра глезените на Томи.
Докато се движеха към западната страна на полуострова и пробягаха покрай мрачна къща в испански колониален стил с дълбоки балкони на трите си етажа, едно голямо и опасно куче, залостено в тясната алея между сградите, бясно ги залая и започна да се хвърля върху ограничаващата движението му преграда. Изглеждаше готово да разкъсва и убива като някоя обучена да напада хора немска овчарка или доберман. По пътя, който им предстоеше да изминат, щяха да срещнат още много кучета-пазачи, чийто лай цепеше нощта.
Томи не смееше да погледне назад, да не би демонът да е по петите му. Представяше си дебелите му пръсти, бледи и студени като на труп, които се пресягат към него на сантиметри от врата му.
Иззад поредната триетажна свръхмодерна къща с фасада от стъкло и излъскан варовик светнаха ослепителни прожекторни лампи, по-агресивни от охранителните системи на останалите домове и явно задействани автоматично. Стреснат от неочаквания блясък, Томи се препъна, но успя да запази равновесие и не изпусна карабината. Запъхтян той се прехвърли заедно с Дел през каменната преграда около неосветения вътрешен двор на къща в средиземноморски стил, в чиято госта светеше телевизор, а от прозореца ги наблюдаваше уплашен от появата им старец.
Нощта ехтеше от бесния лай на разярени невидими кучета, които като че ли всеки миг щяха да се спуснат върху тях на глутници отвсякъде.
Три къщи по-нататък от свръхмодерната грамадна сграда с прожекторите изведнъж светна голямо аварийно електрическо фенерче и лъчът му се закова върху Дел.
Човекът зад светлината извика:
— Стой!
Неочаквано още някой излезе отстрани на Томи и му прегради пътя, като че ли бяха професионални играчи на ръгби и играеха важен мач. И двамата се хлъзнаха по мокрия бетон; Томи се удари при падането така силно, че остана без дъх. Блъсна се в някакви градински столове, които се прекатуриха с дрънчене. Той удари левия си лакът толкова болезнено, че пред очите му заплуваха звезди.
Дел Пейн извика на човека с фенерчето:
— Махай се от пътя, кретен такъв, имам пистолет, дръпни се, дръпни се!
Томи едва сега усети, че е изпуснал карабината. Трябваше веднага да намери оръжието и въпреки болката в лявата ръка, като се опитваше да си оправи дишането, той се изправи на лакти и колене.
Човекът, който го бе нападнал, лежеше проснат по очи и явно беше по-зле от Томи. Заслужаваше да си е счупил краката, а може би за урок да си пукне главата. В началото Томи реши, че нападателите са ченгета, но сега му стана ясно, че са от живеещите в околните къщи и се мислеха за филмови герои, за които най-лесното нещо беше да заловят двама измъкващи се крадци.
Томи пропълзя покрай стенещия си нападател и чу Дел да повишава глас:
— Веднага махни тая светлина от очите ми или ще стрелям!
Смелостта на кандидат-героя се изпари и той отклони лъча на фенерчето.
По щастливо стечение на обстоятелствата колебливата светлина се залута из вътрешния двор и освети карабината.
Томи пропълзя до мосберга.
Нападателят беше успял вече да се надигне. Сега плюеше нещо — навярно зъби — и ругаеше зверски.
Като се подпря на друга градинска масичка, Томи успя да се изправи на крака тъкмо когато Скути започна да лае яростно, разтревожен от появата на нещо ново.
Томи погледна на изток и забеляза отдалеч дебелия мъж — силуетът му се открояваше на фона на прожекторите около свръхмодерната къща. Докато прескачаше ниската ограда към съседния двор, дебелакът вече не беше тромав, а грациозен като пантера.
Скути изръмжа и се спусна срещу него.
— Скути, не! — спря го Дел.
Като зае поза за стрелба с лекотата на опитен стрелец, тя откри огън с пистолета, когато самарянинът прескочи поредния храст и пльосна във вътрешния двор — тяхната последна отбранителна позиция. Дел спокойно и точно изстреля три последователни куршума. Равномерните изстрели прозвучаха като експлозия и Томи се уплаши, че откатът ще я повали, но тя почти не трепна.
Дел беше превъзходен стрелец — изглежда и трите й изстрела попаднаха в целта. При първия самарянинът спря, като че ли се беше блъснал в стена, вторият го повдигна във въздуха и го отхвърли назад, а при третия той се извъртя, залитна и едва не падна.
„Героят“ с електрическото фенерче го беше запратил встрани и се бе пльоснал на земята, за да не се окаже под линията на огъня.
Другият юнак, който плюеше зъби, все още седеше сред локвите на бетона с разкрачени по детски крака и скръстени върху главата си ръце. Явно беше парализиран от страх.
Докато се отдръпваше от градинската маса, за да тръгне към Дел и Скути, Томи не откъсваше поглед от ранения самарянин. Той седеше полуизвърнат към тях, беше уцелен от три куршума 44-калибров пистолет, беше залитнал, но не беше паднал.
Не. Беше паднал. Беше на земята.
Качулката се бе смъкнала от главата на дебелака, но лицето му все още оставаше в сянка. Тогава той бавно се извъртя към Томи и Дел и макар чертите му да оставаха неясни, необикновените му очи се вторачиха в тях и в ръмжащия лабрадор. Бяха блестящи, зелени, нечовешки очи.
Ръмженето на Скути премина в скимтене и Томи съвсем ясно си представи какво изпитва кучето.
С удивително спокойствие, което показваше, че е по-силна и от Томи, и от Скути, Дел отправяше изстрел след изстрел от магнума. Гърмежите се отразяваха в пристанището и отекваха в далечния бряг; продължиха да кънтят и след като тя изпразни пълнителя.
Изглежда всеки изстрел попадаше в целта, тъй като тялото на съществото отскачаше, разтърсваше се и се превиваше, но после рязко се изправяше като ударено от нов куршум. Преди да се стовари на земята, демонът се въртя като размахваща крайниците си марионетка. Падна на едната си страна с вдигнати нагоре колене като зародиш, а фенерчето на неосъществения герой освети дебелите пръсти на едната му ръка. Външно изглеждаше мъртъв, но в действителност не беше.
— Да се махаме оттук! — извика Дел.
Скути вече прескачаше някакъв жив плет към следващата къща на запад.
Гърмежите на 44-калибровия магнум бяха проехтели толкова оглушително, че повечето кучета от къщите по протежение на пристанището бяха спрели да лаят и вече не искаха да излязат от колибите си.
Осветена от фенерчето, пухкавата бледа длан на съществото лежеше свита и обърната нагоре и се пълнеше с дъждовна вода. После изведнъж потрепна, а безкръвната плът потъмня и стана на петна.
— По дяволите! — изруга Томи.
Колкото и да изглеждаше невъзможно, пръстите се превърнаха в широки заоблени пипала, а после в заострени крайници на насекомо с хитинови куки на всяко от кокалчетата си.
Лежащото тяло се движеше и пулсираше. Променяше се.
— Видяхме достатъчно, да се махаме — отсече Дел и се затича подир Скути.
Томи се опита да събере достатъчно смелост, за да се приближи към съществото и да го застреля от упор в главата с карабината. Докато стигнеше до него обаче, той можеше да се е променил дотолкова, че да не му е останало нищо, което да прилича на глава. Освен това Томи по интуиция разбираше, че няма на света куршуми, които да го унищожат.
— Томи! — като луда изкрещя Дел от вътрешния двор на съседната къща.
— Бягай, махай се оттук. — Томи се обърна към проснатия на бетона среднощен „герой“.
Човекът изглеждаше замаян и объркан от цялата тая пукотевица наоколо. Опита да се изправи на колене, но сигурно забеляза карабината, защото изстена умолително:
— Не, за Бога, недейте — и отново се просна на бетона.
— Бягай, за Бога, изчезвай, преди онова чудовище да се съвземе от изстрелите! — подкани Томи оня с избитите зъби, който също седеше замаян.
Томи последва собствения си съвет и затича след Дел, благодарен, че не си беше счупил крак при падането.
В далечината зави сирена.
Когато Томи, Дел и кучето вече се бяха отдалечили през два двора от сблъсъка, единия от кандидат-героите изпищя.
Томи се подхлъзна и се спря на плочките на вътрешния двор на къща в тюдорски стил. Обърна се назад да погледне какво става.
В тъмнината не се виждаше почти нищо. Под светлината на прожекторите, монтирани на фасадата на свръхмодерната къща, играеха сенки — огромни и назъбени, — но макар томи да беше нащрек, не виждаше чудовището.
Сега и двамата мъже надаваха ужасни писъци. Смразяващи кръвта. Пищяха като че ли ги разчекваха и разкъсваха на късчета.
Демонът не оставяше свидетели.
До слуха на Томи достигна звук, възприет може би само подсъзнателно — на лакомо джавкане, а може би на нещо във вледеняващите душата писъци събуждаше у него атавистични спомени от времето, когато хората са били лесна плячка за по-големи и силни зверове. Усещаше някак, че онези двамата не ги убиват, а ги изяждат.
Когато полицията пристигнеше, едва ли щеше да открие много от жертвите във вътрешния двор. Навярно само няколко капки кръв… а можеше да няма и кръв след този проливен дъжд. Двамата просто щяха да са изчезнали безследно.
Томи усети, че му прилошава.
Ако лакътят не го болеше толкова силно от удара, ако мускулите и ставите му не бяха изтръпнали от падането и от умора и ако не трепереше от студ, Томи би могъл да си представи, че сънува кошмар. Но в момента неудобствата и болките му бяха съвсем реални, не беше нужно да се щипе, за да се увери, че е буден.
Звукът на сирените в нощта се усили; всички те бързо се приближаваха.
Скути и Дел тичаха и Томи ги догонваше, а в това време единият от мъжете престана да крещи, вече не можеше да крещи, а после и виковете на втория заглъхнаха; нито едно куче не лаеше, всичко бе стихнало в предчувствие за нещо свръхестествено. В това време пристанището постепенно се изпълваше от прииждащия прилив, а скорошната зора неумолимо приближаваше.