Дийн Кунц
Тик-так (7)

СЕДМА ГЛАВА.

Стотици къщи заобикаляха малките паркинги на остров Балбоа и тъй като местата в гаражите не достигаха, и двете страни на тесните улички бяха изпълнени с колите на местните жители и гостите. Дел имаше богат избор на коли за крадене. Вместо да се залови с някой буик или тойота обаче, тя избра червено като пожарна ферари.

Докато тя се любуваше на спортната кола, мъжът и кучето се бяха подслонили под големите клони на стар бор.

— Защо да не вземем този пикап? — Томи посочи колата, спряна пред ферарито.

— Пикапът не е лош, но не ми харесва. А ферарито е спортно.

— Но то струва колкото цяла къща — възрази Томи.

— Ни не го купуваме.

— Съвършено ясно ми е какво правим.

— Просто го вземаме назаем.

— Крадем го — поправи я той.

— Не. Само лошите хора крадат. Ние не сме лоши, ние сме от добрите. Значи, ние не крадем, а само го заемаме за временно ползване.

— Интересно дали такава защита ще мине пред някой калифорнийски съдебен състав — намръщи се той.

— Ти си отваряй очите, а аз ще проверя дали е отключено.

— Защо да не съсипем някоя по-евтина кола? — не се предаваше той.

— Кой е казал, че ще я съсипем?

— Ти никога не прощаваш на машинариите — напомни й той.

От далечния край на острова се чуха сирени от пожарна. Над силуетите на притиснатите една до друга къщи се извисяваше заревото на горящата яхта.

— Ти се оглеждай наоколо — повтори тя.

Улицата беше пуста.

Заедно със Скути тя слезе от тротоара и смело се приближи от лявата страна на ферарито. Опита вратата и тя се оказа незаключена.

— Какъв късмет — измърмори Томи.

Скути пръв влезе в колата.

Моторът на ферарито запали още преди Дел да се настани зад кормилото и да затвори вратата. Двигателят избуча мощно и сякаш колата бе готова да полети, ако Дел пожелае това.

— Справи се само за две секунди. Царица на престъпниците — промърмори на себе си Томи, докато отиваше към другата врата.

— Скути иска да седне отпред заедно с тебе.

— Голям сладур е.

Скути удобно се намести в скута на Томи, спусна задните си крака на седалката, а предните качи на таблото.

— Гушни го — заръча Дел, докато пускаше фаровете.

— Какво?

— Трябва да го държиш здраво, за да не изскочи през предното стъкло, ако се наложи да набия спирачките.

— А аз си мислех, че нямаш намерение да съсипваш колата — саркастично забеляза Томи.

— Човек никога не знае кога може да му се наложи да спре внезапно.

Томи хвана здраво лабрадора.

— Къде отиваме?

— В къщата на мама — отвърна Дел.

— Тя далече ли е?

— Най-много на петнайсет минути. А с тази хубавица може би ще стигнем за десет.

Скути обърна глава, срещна погледа на Томи, облиза го с влажен език от брадичката до челото, после отново и се обърна напред.

— И тия десет ще ми се сторят цяла вечност — изпъшка Томи.

— Скути ти показва, че му харесваш.

— Поласкан съм.

— Би трябвало. Той не облизва кого да е.

Скути изпуфтя, сякаш да потвърди думите й.

Дел изкара ферарито в средата на улицата и каза:

— Ще оставим колата у мама, а тя после ще уреди да я върнат на мястото й. А след това ще вземем на заем една от нейните коли.

— Майка ти изглежда много разбрана.

— Аха, голяма сладурана е.

— Как запали колата толкова бързо? — поинтересува се Томи.

— Ключовете бяха на таблото.

Едрото куче в скута му пречеше да вижда добре таблото, но едно беше ясно — в контакта нямаше никакви ключове.

— А къде са те сега?

— Кое къде е?

— Ключовете.

— Кои ключове?

— Ония, с които запали ферарито.

— Добре де, запалих го с кабелите.

— Но двигателят заработи още докато дърпаше вратата.

— Мога да работя с кабелите и с една ръка.

— За две секунди?

— Страхотна съм, нали?

Тя направи ляв завой по двупосочна улица, която водеше към Марин Авеню — главният път на острова.

— Целите сме мокри, ще съсипем тапицерията — тревожно се обади Томи.

— Ще изпратя чек на собственика.

— Не, говоря сериозно. Тая тапицерия е скъпа.

— И аз не се шегувам. Ще му изпратя чек. Ти си толкова свестен човек, Томи толкова праволинеен. Точно това ми харесва у тебе.

Една полицейска кола ги подмина със запалени аварийни светлини, без съмнение забързана към горящата яхта.

— Колко ли мислиш, че ще струва? — поинтересува се Томи.

— Хиляда долара ще стигнат.

— За цялата яхта?

— Помислих, че говориш за повредите по тапицерията. Цената на блууотъра е около седемстотин и петдесет хиляди.

— Горките хора.

— Какви хора?

— Горките хора, чиято яхта съсипа. И на тях ли ще им напишеш чек?

— Няма да се наложи. Яхтата е моя.

Той я погледна втрещен. Откакто беше срещнал Деливъранс Пейн, да стои зяпнал с увиснала от изумление челюст беше обичайното му състояние.

Дел намали на пресечката с Марин Авеню и му се усмихна.

— Яхтата е моя само от юли насам.

Томи успя да си върне нормалното състояние и попита:

— Но щом е твоя, защо не беше закотвена на пристанището до къщата ти?

— Толкова е голяма, че ми пречеше на изгледа. Така че наех друго място, където да я закотвя.

Скути започна да удря с едната си лапа по таблото, като че ли ги подканяше да потеглят час по-скоро.

Томи заключи:

— Значи си унищожила собствения си кораб.

Момичето зави наляво по Марин Авеню — търговският център на острова.

— Не съм го унищожила. Ти имаш склонност да преувеличаваш, Томи. Сигурно детективските ти романи са пълни с куп измислици.

— Добре де, подпали го.

— Разликата според мене е голяма. Да го унищожа и да го подпаля — има голяма разлика.

— При тези темпове дори голямото наследство няма да ти стигне за дълго.

— О, ти си такъв паникьор, Томи. Човек не пали яхти всеки ден, нали?

— Кой знае.

— Освен това парите никога не са ме тревожили.

— Да не си се научила да ги фалшифицираш?

— Не, глупчо. Татко ме научи да играя покер и вече съм дори по-добра от него.

— А мамиш ли в играта?

— Никога! Картите са свещени.

— Радвам се, че за тебе има поне едно свещено нещо.

— Напротив, мисля, че много неща са свещени — възрази тя.

— А истината?

С лукава усмивка тя отвърна:

— Понякога.

Наближаваха края на Марин Авеню. Мостът през канала към материка беше на по-малко от една пряка от тях.

Той отново подхвана:

— Кажи ми все пак — как запали колата?

— Не ти ли казах? Ключовете бяха в контакта.

— Това е едно от нещата, които каза. А как направи пожара на кораба?

— Не бях аз. Беше кравата на госпожа О’Лиъри — ритна един от фенерите.

От устата на Скути излезе свистене и пуфтене. Томи беше готов да се обзаложи, че това именно беше еквивалент на смеха при кучетата.

Още една полицейска кола се появи на извития мост откъм материка.

— А истината — от къде се взеха всички тия птици? — не спираше Томи.

— Е, нали това е вечният въпрос: кое е първото, кокошката или яйцето.

Пристигащата полицейска кола спря веднага след моста и присветна с фаровете си към тях.

— Онова ченге вътре си мисли, че ние сме лошите — кимна натам Дел.

— Престани, за Бога — намуси се Томи.

— Отпусни се, де.

Дел спря до полицейската кола при моста.

— За Бога, не го превръщай в котка, гъска или нещо подобно — помоли я Томи.

Електромоторчето на прозореца забръмча.

Полицаят вече бе смъкнал своя прозорец. В гласа му прозвуча приятна изненада, когато извика:

— Дел?

— Здрасти, Марти!

— Не видях, че си ти — усмихна й се ченгето иззад волана на лимузината. — Нова кола ли имаш?

— Харесва ли ти?

— Страхотна е. Твоя ли е или на майка ти?

— Нали я знаеш мама.

— Недей да караш с превишена скорост.

— Ако го направя, ти лично ще ме напляскаш, нали?

Ченгето се изсмя.

— С най-голямо удоволствие.

— Каква е цялата тая шумотевица? — невинно попита Дел.

— Няма да повярваш! Някакъв идиот тряснал цяла грамадна яхта с висока скорост във вълнолома.

— На борда сигурно е имало голямо парти. Защо ли никога не ме канят и мене на големи партита?

Като пренебрегна присъствието на томи, Марти подвикна на кучето:

— Здрасти, Скути.

Лабрадорът провря едрата си глава покрай Дел, ухили се и изплези език.

Марти продължи разговора си с Дел.

— Предупреди майка си, че ще я наблюдаваме как кара с тая кола.

— Може и да не успеете да я видите — захили се Дел. — Но със сигурност ще усетите звуковата вълна.

Марти усмихнат продължи пътя си, а Дел даде газ, премина моста и се насочи към материка.

Томи я погледна.

— А какво ще стане като разбере, че яхтата върху вълнолома е твоята?

— Няма да разбере. Тя не е на мое име. Води се на крайбрежната ни корпорация.

— Крайбрежна корпорация? Тя къде е? На Марс?

— В големите Кайманови острови. Карибско море.

— И какво ще стане, когато съобщят, че тая кола е открадната?

— Няма да съобщят. Мама ще я е върнала, преди да забележат липсата й.

— Скути вече понамирисва, не мислиш ли?

— Това е само мократа му козина.

— Дано — махна с ръка Томи. — Я ми кажи, ама честно, ти случайно ли мина покрай дерето, в което обърнах корвета, или знаеше, че ще ме намериш там?

— Не знаех, разбира се. Но нали ти казах — ние явно сме родени един за друг.

— Господи, вбесяваш ме — изръмжа той.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, съвсем сериозно го казах.

— Горкият объркан Томи.

— Вбесяваш ме — упорито повтори той.

— Искаш да кажеш, че съм интересна. Всъщност ти си очарован от мене.

Томи въздъхна.

— Не си ли очарован?

Той отново въздъхна.

— Не си ли? — настоя тя.

— Добре де, да кажем, че съм — капитулира Томи.

— Толкова си сладък — усмихна се тя нежно. — Такъв сладур си.

— Искаш да те застрелям ли?

— Още не. Почакай да легна на смъртно легло.

— Уви, това няма да стане скоро.

 

Майката на Дел живееше в охраняван частен комплекс върху живописен хълм с изглед към нюпортското крайбрежие. Къщата на пазача беше каменна, измазана с гипс в пастелни цветове, с украшения в ъглите и се намираше под огромни, театрално осветени палми.

Тъй като стъклото на ферарито нямаше стикер на местен жител, младият пазач трябваше да излезе през портата, да се приближи и да попита кого искат да посетят. Лицето му беше сънено и отпуснато, но веднага се стегна и оживи, когато позна шофьорката на ферарито.

— Госпожице Пейн!

— Здрасти, Мики.

— Нова кола ли имате?

— Може би — отвърна тя. — Взели сме я за проба.

Пазачът излезе от къщичката в дъжда и се наведе до отворения прозорец, за да бъде на една и съща височина с лицето на Дел.

— Страхотна кола.

— Ако майка ми я кара, може да стигне до и Луната с нея.

— Ако тази кола беше нейна — съгласи се пазачът, — щеше да се наложи общината да сложи ограничителни знаци за скоростта с размера на боклукчийски кофи, за да контролира движението й.

— Как е Еми?

Макар да не носеше шлифер, Мики изглежда не обръщаше внимание на поройния дъжд, сякаш Дел така беше обладала съзнанието му, че не му оставаше време да мисли за отвратителното време, пък и за каквото и да е друго. Томи знаеше точно как се чувстваше горкият човек.

— Еми е много добре — усмихна се Мики. — Напълно се поправя.

— Това е чудесно, Мики.

— Лекарите не могат да повярват на очите си.

— Бях ти казала да не се отчайваш, помниш ли?

— Ако лабораторните тестове излизат все така отрицателни, сигурно ще я изпишат от болницата след три дни. Моля се на Бога никога… никога да не й се налага да се връща… там.

— Ще се оправи, Мики.

— Много мило от ваша страна, че я посещавахте от време на време.

— Но аз я обожавам, Мики. Тя е истински ангел. Това въобще не ме затрудняваше.

— Тя също много ви цени, госпожице Пейн. А и много хареса книжката с разказите, която й подарихте. — Младият мъж погледна покрай Дел и поздрави: — Здрасти Скути.

Лабрадорът изпуфтя.

Дел кимна към Томи.

— Мики, това е моят приятел Томи Тофу.

Мики се наведе пак:

— Приятно ми е, Господин Тофу.

Томи успя да надникне между Дел и кучето.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. Целият сте мокър, Мики.

— Така ли?

— Ами да — намеси се Дел. — По-добре се върни на сухо, Мики. Кажи на Еми, че ще я посетя вдругиден. А след известно време, когато се пооправи, може да дойде в студиото ми на полуострова да й направя портрет. Бих искала да ми позира.

— О, на нея ще й е много приятно, госпожице Пейн. Да й направят портрет — ще се почувства като принцеса.

Целият мокър, Мики се върна в къщичката, а Дел вдигна страничното стъкло.

Масивната желязна порта с позлатени украшения се отвори пред тях и те влязоха в частния комплекс.

Докато Дел вкарваше колата, Томи се поинтересува:

— Коя е Еми?

— Дъщеричката му. Осемгодишна, сладка като кукличка.

— И от какво се поправя?

— От рак.

— Какъв живот — да си на осем години и да хванеш рак.

— Сега сигурно се е оправила напълно. Нали, Скути, палавнико?

Лабрадорът се приведе да я подуши и облиза шията й, а тя се изсмя щастливо.

Караха по извити улици, от двете страни на които — зад пищни големи дворове — бяха наредени внушителни къщи.

— Неудобно ми е, че трябва да будим майка ти в три и половина сутринта — измърмори Томи.

— Толкова си внимателен и учтив — похвали го Дел и се пресегна да го щипне по бузата. — Но недей да се тревожиш. Мама със сигурност е будна.

— Значи е нощна птица, а?

— Тя е човек на всички времена. Никога не спи.

— Никога ли?

— Не спи от Тонопа насам — допълни Дел.

— Тонопа, в Невада ли?

— Всъщност извън Тонопа, близо до Мъд Лейк.

— Мъд Лейк ли? За какво говориш изобщо?

— Това беше преди двайсет и осем години.

— Двайсет и осем години?

— Горе-долу. Аз съм на двайсет и седем.

— И майка ти не е спала още от преди да се родиш?

— Тогава тя е била на двайсет и три години.

— Сънят е нужен на всички.

— Не за всички. Ето, ти не си лягал цяла нощ. Спи ли ти се?

— Сега не, но по-рано…

— Виждаш ли? — щастливо възкликна тя, зави надясно и влезе в глуха уличка.

В края на уличката имаше палмова горичка, а зад нея каменна къща, осветена така дискретно отстрани, че Томи не можа да забележи къде е източникът на светлината.

В стената имаше висока бронзова порта с петсантиметрови колове. Върху половинметровата издадена част отгоре имаше завъртулки, подобни на йероглифи. Сравнен с този масивен портал, главният вход на жилищния комплекс изглеждаше като конструкция от проста ламарина.

Дел спря, смъкна стъклото си и натисна един бутон на вътрешния телефон, прикрепен за каменен стълб.

От високоговорителя се разнесе учтив мъжки глас с британски акцент.

— Кой звъни, моля?

— Аз сам, Мъмингфорд.

— Добро утро, госпожице Пейн — се чу по вътрешния телефон.

Голямата врата се отвори с тежко дрънчене.

— Кой е този Мъмингфорд? — вдигна вежди Томи.

Дел поясни:

— Това е икономът.

— И работи по това време?

— Винаги има дежурен. Мъмингфорд така или иначе предпочита нощната смяна, защото тогава тук става най-интересно — продължи Дел, докато вкарваше колата под арката на портала.

— Какво е написано с йероглифите над портата?

— „Тото, ние вече сме в Канзас.“

— Говоря ти сериозно.

— Аз също. Мама понякога е доста ексцентрична.

Томи обърна глава към портата на минаване покрай стената и попита:

— А на какъв език е написано?

— На Голямата купчина.

— Това език ли е?

— Не, това е името на къщата. Виж.

Просторното имение на семейство Пейн, заемащо поне дванайсет декара оградена площ, беше най-обширното наоколо. Къщата беше огромна, ниска и романтична средиземноморска вила, с дълбоки лоджии зад колоните, множество арки, замрежени прозорци, обсипани с цъфтящ нощен жасмин, преградени балкони с множество увивни растения, куполи и кули с камбани, толкова много отделни стръмни покривчета, че Томи доби по-скоро впечатлението за цяло италианско село, отколкото за отделна постройка. Сцената беше така умело и романтично осветена, че спокойно би могла да служи за екстравагантен декор на някоя бродуейска постановка.

Алеята с постепенен наклон се спусна към просторния павиран паркинг, в средата на който се издигаше фонтан на четири равнища с петнайсет женски статуи от мрамор в естествен ръст, изливащи вода от вазите си.

Докато заобикаляше с ферарито удивителния фонтан Дел обясни:

— Всъщност мама искаше да построи къщата в доста по-съвременен стил, но в архитектурния правилник на жилищния комплекс изрично пишеше „средиземноморски стил“, а комисията реши да се придържа към доста ограничено тълкуване на термина. Мама така се вбеси от цялата процедура по одобряването, че плати за проекта за най-чудовищно преувеличената средиземноморска къща в света с надеждата, че комисията ще размисли и ще се върне към първоначалния й вариант, но те пък много го харесаха. Мама прие всичко откъм забавната страна, така че даде ход на строежа и ето какво се получи.

— Значи е построила всичко това на шега?

— Мама е страшно готина. Пък и след като много от съседите бяха дали какви ли не префърцунени имена на къщите си, тя кръсти тази Голямата купчина.

Дел паркира колата пред покрит вход, опрян върху мраморни със скулптурни изображения на лози и гроздове.

Иззад полегатите матови прозорци на къщата изглежда струеше светлина в цвят на кехлибар и роза.

— Да не би тя да дава парти по това време?

— Парти ли? О, не. Тя просто обича къщата да е осветена „като кораб в тъмно море“ — по нейните думи.

— Защо?

— За да може това да й напомня, че всички сме пътници в едно и също безкрайно пътуване във вълшебството.

— Наистина ли го е казала?

— Както и да е, не е ли хубава мисъл?

— В нейния стил е.

Покрай варовиковата пътека имаше оградка от теракота и жълти керамични плочки. Скути тичаше пред двойката с размахана опашка.

Декорацията около четириметровата врата се състоеше от шестнайсет живописни сцени, умело гравирани във варовика. На всички тях бе изобразен монах с ореол в различни пози, но с едно и също блажено изражение на лицето, заобиколен от радостно множество весели подскачащи животни със собствени ореоли — кучета, котки, гълъби, крави, коне, прасета, камили, кокошки, патици, еноти, бухали, гъски, зайци.

— Свети Франциск Асизски в разговор с животните — съобщи Дел. — Това е древна резба от неизвестен скулптор от петнайсети век, изнесена от италиански манастир, почти напълно разрушен през Втората световна война.

— Дали това е същият монашески орден, който пусна на пазара картинка с Елвис, извезани върху кадифе?

— Със сигурност ще харесаш на мама — погледна го усмихната тя.

Масивната махагонова врата се отвори, когато я доближиха, и един среброкос човек с бяла риза, черна вратовръзка и излъскани до блясък черни обувки прекрачи прага. Върху лявата му ръка бе внимателно сгъната бяла плажна кърпа подобно на памучните салфетки, които сервитьорите носят, когато се канят да отворят бутилка шампанско.

Той ги поздрави с безупречен британски акцент:

— Добре дошли в Голямата купчина.

— Мама още ли те кара да го казваш, Мъмингфорд?

— Това никога не й омръзва, госпожице Пейн.

— Мъмингфорд, това е приятелят ми Томи Фан.

Томи с изненада я чу да произнася името му правилно.

— За мене е чест да се срещна с вас, господин Фан — с достойнство се поклони Мъмингфорд, като отстъпи от входа.

— Приятно ми е — кимна Томи в отговор и едва се въздържа да не отвърне и той с английско произношение.

Скути тръгна първи през входа.

Мъмингфорд издърпа кучето страни, коленичи и започна да суши лапите му с плажната кърпа.

Докато Дел затваряше вратата, Томи се обърна към нея:

— За съжаление, и ние сме мокри като Скути. Ще изцапаме всичко вътре.

— Така е, уви — съгласи се сухо Мъмингфорд. — Госпожица Пейн и нейните приятели могат да влязат както желаят, но това не се отнася и за кучето.

— Къде е мама? — попита Дел.

— Чака ви в музикалния салон, госпожице Пейн. Ще изпратя и негово кучешко благородие при вас веднага щом го подсуша достатъчно.

Скути, доволен от търкането, се захили изпод бялата си памучна гугла.

— Няма да останем дълго — предупреди Дел иконома. — Преследва ни едно дяволско нещо, бързо като плъх чудовище. Но ще съм ти много благодарна, ако ни донесеш кафе и сладки за закуска.

— Ей сегичка, госпожице Пейн.

— Ти си цяло съкровище, Мъмингфорд.

— Удоволствие е да и служа — измърмори Мъмингфорд.

Подът на централния вътрешен коридор, дълъг поне трийсет метра, беше покрит с добре излъскан черен гранит, по който мокрите им гумени подметки скърцаха при всяка стъпка. По белите стени бяха окачени огромни платна без рамки — всичките абстрактно изкуство, изпълнено с движение цвят, а всяка картина беше добре осветена от прожектори в тавана, които създаваха илюзията, че рисунките са осветени отвътре. Таванът беше облицован с листове полирана стомана, които се редуваха с листове грапава стомана. Имаше и два източника на непряко осветление — двоен свод с лампички отгоре и наземна лъчиста светлина.

Като почувства удивлението на Томи, Дел му обясни:

— Мама построи къщата отвън така, както искаше комисията по проектите, за да си няма неприятности, но отвътре сградата е модерна като космически кораб и горе-долу толкова средиземноморска, колкото е и кока-колата.

Музикалният салон се намираше вляво, на две трети от дължината на централния коридор. Черната лакирана врата се отваряше към под от полиран бял варовик, изпъстрен с красиви мидени черупки. Таванът и стените бяха звуконепроницаеми, тапицирани със сив плат, като че ли това беше звукозаписно студио, а непрякото осветление идваше иззад преградите.

Салонът беше огромен, приблизително дванайсет на осемнайсет метра. В средата на пода бе проснат килим, изработен по поръчка, шест на девет метра, с фино преливащи отсенки на тъмносивото и златното. В центъра на килима бяха поставени черно кожено канапе и четири черни кожени фотьойла, подредени около солидна четириъгълна масичка за кафе с украшения от слонова кост.

Макар че помещението можеше да побере стотина любители на музиката за клавирен концерт, пиано нямаше. Музиката — „Мунлайт Серенейд“ на Глен Милър — не идваше и от висококачествената стереоуредба с отделни колони. Тя се разнасяше от малък, с модернистичен дизайн апарат, поставен в средата на масичката за кафе и осветен от насочения лъч на халогенна лампа. Тенекиеният звук, придружен от стържене и пукане, доказваше, че на него се върти касетка или компактдиск със запис от автентичен концерт от четиридесетте години.

Майката на Дел седеше на един от столовете със затворени очи и се усмихваше блажено като свети Франциск от гравюрите върху варовика при вратата, като поклащаше глава в такт и отмерваше ритъма върху облегалките за ръцете. Макар и петдесетгодишна, тя изглеждаше поне с десет години по-млада — забележителна жена, която не беше светла като Дел, а мургава и с тъмна коса, с изящни черти и лебедова шия. На Томи му заприлича на Одри Хепбърн.

Дел намали звука на радиото и госпожа Пейн отвори очи. Бяха сини като на Дел и още по-дълбоки. Усмивката й стана по-широка, когато ги видя.

— Господи, миличка, изглеждаш като мокра мишка. — Надигна се от стола и огледа Томи. — А също и вие, младежо.

Томи с учудване забеляза, че госпожа Пейн беше облечена с ао дай, свободно виетнамско костюмче от туника и панталони подобно на онези, които собствената му майка носеше понякога.

Дел се усмихна.

— Да изглеждаш като мокра мишка е последният вик на модата, мамо, много е шик.

— Не си прави шега с тия неща, скъпа. На света има достатъчно грозни неща и без това.

— Мамо, бих искала да ти представя Томи Фан.

— Приятно ми е, госпожо Пейн — леко се поклони той.

Като пое ръката му в двете си длани, майката на Дел предложи:

— Казвай ме Джулия.

— Благодаря, Джулия. Бях решил…

— Или Розалин.

— Моля?

— Или Уайнона?

— Уайнона?

— Пък може и Лилит. Харесвам всички тия имена.

Без да знае какво да отговори на предложението да използва четири имена, Томи смени темата:

— Облекли сте прекрасно ао дай.

— Благодаря, скъпи. Чудесно е, нали? И е толкова удобно. В Гардън Гроув има една симпатична госпожа, която ги тъче на ръка.

— Струва ми се, че майка ми купува своите от същата жена.

— Мамо, Томи е човекът — съобщи сериозно Дел.

Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн — или както там й беше името — повдигна вежди.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — кимна Дел.

Госпожа Пейн пусна ръката на Томи и като забрави за мокрите му дрехи, го прегърна, притисна го силно и го целуна по бузата.

— Това е чудесно, просто чудесно.

Томи не разбираше какво точно става.

Госпожа Пейн го пусна и се обърна към дъщеря си. Двете започнаха така да се прегръщат и да се кикотят, само дето не заподскачаха нагоре-надолу като развълнувани ученички.

— Изкарахме невероятна нощ — съобщи Дел.

Майка й я подкани:

— Хайде, детето ми, разказвай по-бързо.

— Подпалих яхтата и я разбих във вълнолома на острова.

Госпожа Пейн ахна и опря ръка в гърдите си сякаш да успокои сърцето си.

— Деливъранс, това е удивително! Трябва да ми разкажеш най-подробно.

— Ами Томи преобърна новия си корвет.

С широко отворени очи и явно очарована, госпожа Пейн го изгледа с нещо като уважение.

— Преобърнал си новичък корвет?

— Нямах намерение да го правя — увери я той.

— И колко пъти се обърна колата?

— Поне два пъти.

— И тогава — продължи Дел — се запали.

— И всичко това за една нощ — възкликна госпожа Пейн. — Сядайте, сядайте, искам да науча всички подробности.

— Не можем да останем дълго — предупреди я Томи. — Трябва бързо да изчезваме, защото…

— Тук ще бъдем в безопасност за известно време — увери го Дел, като се отпусна на един от кожените фотьойли.

Госпожа Пейн се върна на стола си и гостоприемно предложи:

— Желаете ли кафе… или коняк, или нещо друго?

— Вече помолих Мъмингфорд да ни донесе кафе и сладки — отвърна Дел.

Скути изприпка в стаята и се хвърли право към госпожа Пейн. Тя беше дребничка, а столът беше така широк, че имаше място и за нея, и за лабрадора. Кучето се сви и сложи едрата си черна глава в скута й.

— Палавникът Скути също ли се забавлява? — попита госпожата, докато галеше козината му. После кимна към радиото: — Това е прекрасно парче. — Макар да беше пуснато тихо, тя позна мелодията. — Арти Шоу.

— И аз го харесвам — кимна Дел. — Между другото, мамо, това не са само истории с яхти и коли. Замесено е и едно необикновено същество.

— Същество ли? Става все по-интересно и по-интересно — плесна радостно с ръце госпожа Пейн. — Какво същество?

— Ами и аз не съм наясно още какво точно представлява — не ми остана време, с цялото тичане и преследване. — Дел се облегна на стола си. — Започна се обаче с една парцалена кукла и заплашителна бележка, прикрепена към ръката й.

Госпожа Пейн се обърна към Томи:

— На тебе ли ти доставиха тази кукла?

— Да. Тогава…

— Кой ти я донесе?

— Беше оставена пред входа на дома ми. Помислих си, че някакви виетнамски гангстери може би…

— Тогава си я взел и си я внесъл в дома си?

— Да. Помислих…

Госпожа Пейн изцъка и поклати укорително показалец към него.

— Мило момче, не е трябвало да я внасяш вкъщи. При тези обстоятелства предметите могат да оживеят и да ви навредят… освен ако не ги поканиш през прага си.

— Но това беше само малка парцалена кукла…

— Разбира се, малка парцалена кукла, но сега вече не е това, нали?

Томи възбудено се приведе в стола си и възкликна:

— Удивен съм, че възприемате всичко това така спокойно.

— Че защо не — маха с ръка госпожа Пейн, явно учудена от думите му. — Щом Дел твърди, че има някакво необикновено същество, значи е така. Дел никак не е глупава.

Достопочтеният Мъмингфорд се появи на вратата, като буташе пред себе си количка с порцеланови чаши, сребърен кафеник и поднос със сладки.

Дел обясни на майка си:

— Томи страда от прекален скептицизъм. Не вярва например в отвличания от извънземни.

— О, те съществуват — увери го госпожа Пейн с усмивка, като че ли потвърждението на странните идеи на Дел от нейна страна щеше да бъде съвсем достатъчно, за да превърне Томи в горещ техен поддръжник.

— Не вярва и призраци — продължи Дел.

— Те наистина съществуват — кимна госпожа Пейн.

— Нито във вампири.

— И те са истински.

— Не вярва, че може да се вижда от разстояние.

— И това го има.

На Томи започна да му се вие свят. Затвори очи.

— Но все пак вярва в Снежния човек — шеговито подхвърли Дел.

— Това е странно — учуди се госпожа Пейн.

— Не, не вярвам в Снежния човек — обади се Томи.

В гласа на Дел вече съвсем отчетливо пролича закачката.

— Е, поне преди малко твърдеше друго.

— Снежният човек — заяви Джулия-РозалинIУайнона-Лилит Пейн — не е нищо друго освен евтина сензация, родена от жълтите вестничета.

— Точно така — съгласи се Дел.

Томи трябваше за миг да отвори очи и да поеме чашата си кафе от невъзмутимия Мъмингфорд.

От странният на вид апарат върху масичката за кафе от слонова кост се разнесе гласът на говорител, който обяви, че предаването се излъчва на живо от прочутата бална зала на Емпайър Стейт Билдинг, откъдето „Глен Милър и неговият бигбенд свалят от небето звездите, които свирят“, а след това последва реклама за цигарите „Лъки Страйк“.

Дел се върна към разказа си.

— Ако Томи остане жив до сутринта, проклятието пада и всичко ще бъде наред. Поне ние мислим така.

— Остава малко повече от час и половина, до зазоряване — погледна часовника си госпожа Пейн. — Какви смяташ, че са шансовете му да успее?

— Шейсет на четирийсет — заяви Дел.

Объркан, Томи се намеси:

— Какво? Какво шейсет на четирийсет?

— Е — махна с ръка Дел, — това е честното ми мнение.

— Ама кое е шейсет? Шейсет процента възможност да бъда убит или шейсет процента възможност да оживея?

— Да оживееш — лъчезарно уточни Дел.

— Това не ме успокоява особено.

— И все пак ние от минута на минута увеличаваме шансовете ти, скъпи.

— И все пак не е никак успокоително — съгласи се и госпожа Пейн.

— Ужасно е! — разтревожен добави Томи.

— Това е само догадка — отстъпи Дел, — макар да не твърдя, че на Томи му е отредено да умре от преждевременна смърт. По-скоро чувствам, че съдбата му е да изживее целия си живот и да умре по естествен начин.

Томи нямаше никаква представа за какво говореше тя.

Госпожа Пейн се обърна към него окуражително:

— Ами Томи, скъпи, дори и да се стигне до най-лошото, смъртта не е краят. Тя е само преходна фаза.

— Вие сте твърдо убедена в това, нали?

— Разбира се. През повечето от нощите си говоря с Нед.

— Кой е Нед?

— Това е баща ми — поясни Дел.

— И винаги участва в някакво забавно шоу — допълни госпожа Пейн.

Мъмингфорд подаде сребърен поднос със сладки първо на Дел, която си избра голяма кифла с канела и орехи, а после на Томи. Отначало той скромно си избра половин виенска кифла, но после размисли и си поиска шоколадов кроасан. Щом му оставаше да живее само час и половина, би било съвсем безпредметно да се тревожи за холестерина си.

Докато Мъмингфорд прехвърляше с щипци кроасана в чинията му, Томи помоли майката на Дел да му обясни по-добре казаното.

— Значи сте виждали покойния си съпруг да участва в забавно шоу?

— Да, в една от нощните развлекателни беседи.

— Знам ги.

— Понякога водещият, Дейвид Летърман, обявява следващия гост, но вместо да се появи кинозвезда, певец или нещо подобно, идва моят Нед и сяда на стола на госта. Тогава цялата програма прекъсва, като че ли времето спира — Дейвид, цялата публика и оркестърът застиват — и Нед започва да си говори с мене.

Томи вкуси шоколадовия кроасан. Беше чудесен.

— Естествено — продължи госпожа Пейн, — всичко това става само на личния ми телевизор, а не из цялата страна. Единствено аз виждам Нед.

Томи кимна с пълна уста.

Майката на Дел отново подхвана.

— Незд винаги се е държал стилно. Никога не би приел да осъществи контакта си с мене посредством фалшиви цигански медиуми или масичка за спиритически сеанси — не използва такива претенциозни, но банални средства.

Томи опита кафето. Към него беше добавена малко ванилия. Беше чудесно.

— О, Мъмингфорд — досети се Дел. — Щях да забравя — в алеята отпред има едно крадено ферари.

Добре обученият иконом бе невъзмутим.

— Какво бихте желали да направим с него, госпожице Пейн?

— Би ли могъл да го върнеш на остров Балбоа час по скоро? Ще ти обясня точно къде беше паркирано.

— Разбира се, госпожице Пейн. Ще ви долея кафето и ще се погрижа за това.

Майката на Дел започна да пъха парченца от бухтичката в устата на Скути и се обърна към Дел:

— Коя кола искаш да ти изкараме от гаража, Дел?

Дел махна с ръка.

— Както е тръгнала нощта, онова, на което ще се качим, най-вероятно ще отиде в гробището за автомобили. Затова не трябва да ни даваш от най-ценните ти коли.

— Глупости, скъпа. Най-важното е ти да се чувстваш удобно.

— Е, тогава предпочитам ягуара.

— Той е прекрасна кола — съгласи се госпожа Пейн.

— Мощен е и може да маневрира така, както бихме искали — допълни Дел.

— Ще ви го докарам веднага до външната врата — обади се почтително Мъминфорд.

— Преди да излезеш обаче, би ли ми донесъл някой телефонен апарат? — помоли го Дел.

— Веднага, госпожице Пейн — кимна икономът и излезе.

Тъй като бе привършил кроасана си, а бе още гладен, Томи се надигна от стола, отиде до количката и си избра масленка със сирене.

Беше решил да съсредоточи цялото си внимание върху яденето и дори да не се опитва да се включи в разговора. Вече и двете жени го вбесяваха, а може би му оставаше твърде малко живот, за да се остави те да го притеснят. Всъщност, ако се довереше на техните преценки, имаше цели четиридесет процента вероятност животът му да се окаже твърде кратък.

С усмивка и към Дел, и към майка й Томи се завърна на стола си с масленката.

От радиото, все така тихо, започна темата на Глен Милър „Стринг ъф пърлс“.

— Деца, трябваше да ви предложа хавлии още като дойдохте — започна майката на Дел. — Така щяхме да пуснем дрехите ви в центрофугата. Вече щяха да са изсъхнали.

— Но ние ще се намокрим пак веднага щом излезем — възрази Дел.

— О, не, скъпа. Дъждът ще спре точно след четири минути.

— Ще се оправим — сви рамене Дел.

Томи отхапа от масленката и погледна часовника си.

— Разкажи ми по-подробно за съществото — подхвана госпожа Пейн. — Как изглежда, какви възможности има?

— За съжаление, трябва да поотложим този разговор, мамо. Сега трябва да отида до тоалетната, а после ще е по-добре да тръгваме.

— Среши си косата, скъпа. Изглеждаш ужасно.

Дел излезе, а Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн и голямото черно куче се загледаха в Томи — сигурно продължи десет секунди, — докато той унищожаваше масленката.

Госпожа Пейн наруши мълчанието:

— Значи вие сте човекът.

Томи преглътна хапката си.

— Какво точно значи това — човекът?

— Значи точно онова, което чухте, мило момче. Вие сте човекът.

— Човекът ли?

— Да, точно определеният човек.

— Това ми звучи зловещо.

Тя доби истински смаяно изражение.

— Зловещо ли?

— Ами сигурно това казват на жертвата си изостаналите диваци от южните морета, преди да я опекат на бавен огън.

Госпожа Пейн с явно удоволствие се засмя.

— О, вие наистина сте прекрасен. По чувство за хумор така приличате на Нед.

— Не, говоря сериозно.

— Така сте ми още по-симпатичен.

— Кажете ми за… човека — настоя той.

— Деливъранс, разбира се, искаше да каже, че сте човекът, предопределен за нея. Човека, с когото ще трябва да прекара остатъка от живота си.

Томи почувства смутено как кръвта нахлува в лицето му — по-бързо, отколкото се качва в термометър, изложен на августовски пек.

Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн забеляза изчервяването, защото възкликна:

— Господи, вие сте толкова сладък.

Скути в съгласи с изпуфтя.

Силното смущение бе накарало Томи да се изпоти и той отчаяно се помъчи да промени темата.

— Значи вие не сте спали от Калното езеро.

— Да, на юг от Тонопа.

— Двайсет и седем години без сън.

— Почти двайсет и осем — от нощта, когато моята Деливърнс беше зачената.

— Сигурно сте ужасно уморена.

— Изобщо не съм уморена — махна с ръка тя. — Сънят вече не ми е нужен. Той е въпрос на избор и аз просто предпочетох да не си губя времето в сън, защото е толкова досадно.

— А какво се случи на Калното езеро?

— Дел не ви ли разказа?

— Не.

— Е — поклати глава госпожа Пейн, — тогава не е редно аз да го правя. Тя ще ви разкаже, когато реши, че му у дошло времето.

Мъмингфорд влезе в стаята с портативния телефон, за който Дел го бе помолила, и го постави върху масичката за кафе. После безмълвно се оттегли. Все пак трябваше да се погрижи и за откраднатото ферари.

Томи погледна часовника си.

— Лично аз, скъпи Томи, смятам, че шансът ви да доживеете до сутринта, е сто процента — успокои го жената.

— Е, ако не доживея, Розалин, ще ви посетя в забавното шоу на Дейвид Летърман.

— Това би било прекрасно! — плесна с ръце по детски, за да изрази удоволствието си тя.

От апарата на масичката ехтеше бигбендът на Глен Милър.

След като дояде масленката си с последната глътка кафе, Томи попита:

— Това любимата ви музика ли е?

— О, да. Тази музика може да спаси планетата ни… ако за спасението й е достатъчна музиката.

— Но вие сте рожба на петдесетте години!

— Рокендролът — кимна тя. — Обичам рокендрола. Но в този тип музика има призив към галактиката.

Направиха му впечатление последните й думи.

— Има призив към галактиката ли?

— Да. Както нищо друго.

— Толкова приличате на дъщеря си — възкликна той.

Госпожа Пейн засия.

— Страшно ми харесвате, Томи.

— Значи събирате записи на стари радиопрограми.

— Да събирам стари касетки? — объркано повтори тя.

Той протегна ръка към апарата на масичката.

— Това касетка ли е или вече са започнали да ги издават на компактдискове?

— Не, скъпи, слушаме оригиналната програма на живо.

— Записана на живо?

— Просто на живо.

— Глен Милър е загинал през Втората световна война.

— Да — кимна госпожа Пйн, — през хиляда деветстотин четирийсет и пета. Учудвам се, че човек на твоята възраст си го спомня… него и смъртта му.

— Стилът суинг е нещо толкова американско! — възторжено заяви Томи. — А аз обичам всичко американско, уверявам ви.

— Това е една от причините Дел така силно да те привлича — щастливо го погледна тя. — Деливъранс е стопроцентово американско момиче — готова е винаги да се възползва от случая.

— Да се върнем към Глен Милър, може ли? Той е умрял преди повече от петдесет години.

— Това е толкова тъжно — кимна госпожа Пейн и погали Скути.

— Е, какво?

Тя повдигна вежди:

— О, виждам, че си объркан.

— Объркан е меко казано. Точно сега съм тотално объркан и нищо, ама нищо не разбирам — твърдо заяви Томи.

— Сериозно? Тогава сигурно нещо куца в диетата ти. Може би не поемаш достатъчно витамин В-комплекс?

— Моля?

— В комбинация с витамин Е — обясни госпожа Пейн, — една силна добавка от витамин В-комплекс може да съдейства за изостряне на умствения процес.

— А аз допусках, че ще ме посъветвате да ям тофу.

— То е добро за простатата.

— Глен Милър — отново погледна към апарата върху масичката Томи, за да промени темата, — „Американ патрол“

— Нека малко осветля нещата — предложи тя. — Това предаване го слушаме на живо, защото радиото ми може да се настройва транстемпорално.

— Транстемпорално ли?

— През времето, да. Преди малко слушах Джак Бени на живо. Той е невероятно смешен човек. Днес никой не може да се мери с него.

— Кой продава радиоапарати с транстемпорално настройване? В кой магазин?

— Не ми се вярва да ги продават в магазините. Колкото до моето малко радио, трябва да оставя Дел да ти обясни. То е свързано с Калното езеро.

— Транстемпорално радио — зачуди се Томи. — Май е по-добре да вярвам в Снежния човек.

— Ти едва ли би могъл — неодобрително поклати глава госпожа Пейн.

— Защо пък не? Нали вече вярвам в дяволски кукли и демони?

— Да, но те са истински.

Томи отчаяно погледна часовника си.

— Все още вали.

Жената наклони глава и се заслуша в слабото потропване на дъждовните капки по добре изолирания покрив на Голямата купчина; Скути също наведе глава. След миг тя се съгласи.

— Да, вали. Такъв приятен звук.

— Но вие казахте на Дел, че дъждът ще спре след четири минути. Бяхте доста убедителна.

— Точно така.

— Но все още вали.

— Четирите минути още не са изтекли.

Томи почука по часовника си.

— Скъпи, часовникът ти не е наред. Сигурно си го удрял доста тая вечер.

Томи вдигна китката си към ухото, заслуша се и съобщи:

— Ето, работи си! Тик-так.

— Има още десет секунди — уточни тя.

Той ги изброи наум, после я погледна и се усмихна самодоволно.

Дъждът продължаваше да пада.

На петнайсетата секунда дъждът изведнъж спря.

Лицето на Томи се удължи от изумление. Беше ред на госпожа Пейн да се усмихне.

— Закъсняхте с пет секунди — промълви той.

— Никога не съм твърдяла, че съм Бог, скъпи.

— А какво твърдите, че сте, Лилит?

Тя сви устни, замисли се върху въпроса и отвърна:

— Само една бивша балерина със странни преживявания, които значително са ме обогатили.

Томи се отпусна във фотьойла си и заяви решително:

— Вече никога няма да се съмнявам в думите на жена от фамилията Пейн.

— Това е мъдро решение, скъпи.

— Кое е мъдро решение? — полюбопитства Дел, която тъкмо влизаше.

Майка й обясни:

— Твоят приятел е решил никога да не се съмнява в думите на жена от фамилията Пейн.

— Никога да не се съмняваш — потвърди Дел, — не е само мъдро. Това е най-важното условие, за да оцелееш.

— Макар да не преставам да си мисля и за женската богомолка — добави Томи.

— Какво искаш да кажеш?

— След като прекара известно време с партньора си и той й омръзне, тя му отхапва главата и го изяжда жив.

Като кимна към портативния телефон на масичката, Дел попита:

— Ти обади ли се, Томи?

— На кого да се обадя?

— На брат си.

Той беше забравил напълно Ги.

Дел му подаде телефона и той набра номера на брат си в пекарната „Сайгон в Новия свят“.

Госпожа Пейн се приведе в стола си, без да обезпокоява Скути, и изключи транстемпоралното радио, като прекъсна оркестъра на Глен Милър по средата на „Литъл браун джъг“.

Ги вдигна слушалката при второто позвъняване, а когато чу гласа на Томи, му каза с укор:

— Очаквах да ми се обадиш още преди час.

— Забави ме едно корабокрушение с яхта.

— Какво?

— Приведе ли ми бележката?

Ги се поколеба и после го попита:

— Ти още ли си с оная откачена блондинка?

— Да.

— Бих предпочел да си без нея.

Томи погледна към Дел и й се усмихна. А на Ги каза:

— Е, това е положението.

— Ще си изпатиш заради нея, Томи.

— Шегуваш се.

Ги мълчеше. Усещаше, че е объркан — нещо, което беше познато на Томи до болка.

Томи повтори:

— Успя ли да ми преведеш бележката?

— Не можа да изсъхне достатъчно. Не мога да ти предам целия текст… но и което разбрах, беше достатъчно, за да се побъркам от страх. Не те преследва никаква банда, Томи.

— А кой?

— Не съм сигурен. Но онова, което трябва да направиш, е да отидеш веднага да се видиш с мама.

Томи примигна и се надигна от фотьойла. Ръцете му изведнъж станаха лепкави от пот, като се сети колко е виновен пред майка си и семейството.

— При мама ли?

— Колкото повече вниквах в съдържанието на бележката, толкова повече се разтревожвах…

— А мама?

— … и накрая реших да й позвъня за съвет.

— По това време? — удивен възкликна Томи.

— Когато й разказах за бележката или поне за онова, което успях да разбера, и тя се разтревожи.

Като поглеждаше към Дел и майка й, Томи започна нервно да крачи със слушалката в ръка.

— Но аз наистина не исках мама да научи за всичко това, Ги.

— Тя разбира Стария свят, Томи, а онова същество принадлежи повече на Стария свят, отколкото на този.

— Но тя ще си помисли, че съм пиян…

— Тя те очаква, Томи.

— … като смахнатия ми детектив. — Устата му беше пресъхнала. — Значи ме чака?

— Не разполагаш с много време, Томи. Мисля, че най-добре ще е да отидеш там колкото можеш по-бързо. Не губи нито минута. Но не отивай там с блондинката.

— Не мога да не я взема.

— Ще си изпатиш заради нея, Томи — отново го предупреди брат му.

Томи погледна към Дел. Тя никак не изглеждаше като човек, заради когото той може да си изпати. Беше сресала прилежно косата си. Усмивката й беше толкова миловидна. И сега му намигна.

— Ще си изпатиш — повтори Ги.

— Вече говорихме за това. — Томи започна да губи търпение.

Брат му въздъхна.

— Добре, но поне се опитай да не притесняваш мама. Днес беше ужасен ден за нея.

— И моят не беше кой знае колко щастлив.

— Май е избягала от къщи.

Май беше по-малката им сестра.

— Избягала? — поразен възкликна Томи. — С кого е избягала?

— С един фокусник.

— Какъв фокусник?

— Никой от нас нямаше представа, че се среща с него — въздъхна Ги.

— За първи път чувам, че сестра ми се е срещала с фокусник — натърти Томи, защото не искаше в никакъв случай да бъде обвинен, че е бил съучастник в тази осъдителна проява на независимост от страна на сестра му.

Бившата балерина, немигнала от Калното езеро насам, се обади от фотьойла си:

— Фокусник — колко романтично!

Ги продължи:

— Казва се Роланд Айрънрайт.

— Името му не звучи като на виетнамец.

— Не е такъв.

— О, Господи. — Томи лесно можеше да си представи настроението, в което щеше да е майка му, когато се появеше на прага с Дел Пейн.

Ги поясни:

— Той има доста спектакли в Лас Вегас. Двамата с Май наели самолет до там и се оженили, а мама разбрала тази вечер и не беше казала на никого, докато аз не й се обадих преди малко и не я разговорих.

Томи бе обзет от чувство на вина.

— По дяволите, трябваше да отида на вечеря при нея, на ком таай кам.

— Иди сега, Томи — подкани го брат му. — Тя може би ще намери начин да ти помогне. Каза да побързаш.

— Обичам те, Ги.

— Е, да… и аз те обичам, Томи.

— Обичам Тон и Май, мама и татко, така си е, обичам толкова много всички ви… но искам да бъда независим.

— Знам, братко. Знам. Виж какво, сега ще се обадя на мама и ще й кажа, че вече си тръгнал. Побързай, времето ти почти е изтекло!

Когато остави слушалката, Томи забеляза, че майката на Дел попива сълзите в крайчетата на очите си с кърпичка.

С треперещ глас тя проговори:

— Това е толкова трогателно. Не съм се вълнувала така от погребението на Нед, когато Франк Синатра прочете прощална слово.

Дел се приближи до фотьойла на майка си и сложи ръка върху рамото й.

— Недей, мамо. Всичко е наред.

Госпожа Пейн се обърна към Томи.

— Франк беше толкова красноречив. Нали беше красноречив, Дел?

— Беше първокласен, както винаги — съгласи се Дел.

— Дори охраната ми се просълзи от словото — продължи госпожа Пейн. — Наложи се, разбира се, да отида на погребението между двама здравеняци полицаи, защото ме бяха арестували за убийство.

— Ясно — убедително кимна Томи.

— Е, нямах нищо против тях — продължи госпожа Пейн. — Знаеха, че бях застреляла Нед в сърцето и не можеха да видят в това нищо освен убийство, бяха толкова слепи за истината, но накрая всичко се оправи. Както и да е, двамата мили полицаи толкова се развълнуваха от прекрасните неща, които Франк каза за Нед, че когато той започна да пее „Беше много хубава година“, просто не можаха да се сдържат и се разплакаха като бебета. Оставих ги да си разделят пакетчето ми с тоалетни кърпички.

Тъй като не можа да му хрумне нищо по-утешително, Томи промърмори:

— Такава трагедия — да умре толкова млад.

— О — спря го с ръка майката на Дел, — Нед не беше чак толкова млад. Беше навършил шейсет и три години, когато го застрелях.

Очарован от това необичайно семейство, Томи забрави за миг, че персоналният му часовник на съдбата бързо отмерваше времето до фаталния час и набързо пресметна някои неща наум.

— Ако е умрял преди осемнайсет години, когато Дел е била десетгодишна… вие трябва да сте били на трийсет и две тогава. А той на шейсет и три, нали?

Като изпрати Скути на пода, а самата тя се надигна от фотьойла, Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит съобщи:

— Беше любов, която се разгоря от май до декември. Бях двайсетгодишна, когато се запознахме, а той минаваше петдесетте, но от момента, когато го видях, разбрах — той беше човекът. Не че тогава бях някакво обикновено младо момиче, скъпи Томи. О, аз жадувах за приключения, за познания. Искаше ми се просто да погълна живота. Трябваше ми по-възрастен мъж с опит, който да е видял всичко и да е склонен да ме учи. А Нед беше разкошен. С Елвис, който ни пееше „Блу Хавай“ — горкичкият, тогава беше настинал лошо, но все пак дойде да пее, — ние се оженихме в ласвегаска черква деветнайсет часа след като се бяхме запознали и нито за миг след това не съжалихме. Медения си месец започнахме, като скочихме с парашут в най-дивата част на мексиканската джунгла Кампече на полуостров Юкатан. Целият ни багаж бяха два остри ножа, руло с дълго въже, карта, компас и бутилка добро червено вино. Успяхме да се доберем благополучно до цивилизацията само за петнайсет дни — бяхме по-влюбени от всякога.

— Имаше право — обърна се Томи към Дел. — Майка ти наистина е страхотна.

Госпожа Пейн се усмихна лъчезарно на дъщеря си и така заличи беглата прилика с майката на Томи, макар да носеше същото ао дай и попита:

— Деливъранс, скъпа, ти наистина ли си казала това за мене?

Двете жени се прегърнаха. После и Томи прегърна майката на Дел.

— Надявам се да ни поканите някоя вечер да гледаме шоуто на Дейвид Летърман.

— Разбира се, скъпо момче. А се надявам и ти да живееш достатъчно дълго, за да имаш възможността да го видиш.

— А сега — обърна се Дел към Томи — е мой ред да видя твоята майка.

Госпожа Пейн ги придружи през музикалния салон, по дългия коридор и до входната врата.

Ягуарът с двата диференциала ги чакаше пред изхода. Вече не валеше.

Томи отвори дясната врата и издърпа седалката напред, а Скути с готовност скочи отзад.

Докато Дел заобикаляше торпедото, госпожа Пейн подвикна на дъщеря си от входната врата на Голямата купчина:

— А когато като богомолките му отхапеш главата и започнеш да го ядеш жив, опитай се да го направиш бързо и безболезнено. Той е толкова мило момче.

Томи срещна погледа на Дел над покрива на колата и тя му се усмихна.

— Ще видиш, всичко ще свърши, преди да разбереш какво става. Уверявам те.