Дийн Кунц
Тик-так (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Докато караха нататък, Томи разказа на Дел за куклата, която намери пред входа си — всичко до момента, когато тя даде на късо електричеството в кабинета му. Момичето не показа с нищо, че смята историята му за съмнителна, и я намери всъщност за много интригуваща. От време на време вмъкваше „аха“, „хм“ и „окей“, а на два-три пъти — „да, сигурно е така“, като че ли й разказваше някоя от онези странни и необясними историйки, които можеше да види по вечерната телевизия.

Той прекъсна разказа си, когато Дел спря пред един денонощен супермаркет. Тя настоя да вземе някои неща, с които да почисти пикапа и да закрие строшения прозорец, а по нейна молба Томи я придружи с количката.

В огромния магазин имаше толкова много хора, че двамата с Дел изглеждаха като герои от научнофантастичните филми от петдесетте години, в които остават шепа оцелели, след като някакъв загадъчен апокалипсис е унищожил цялото човечество, но е оставил невредими сградите и произведенията на изкуството. Залети от ярката светлина на неоновите лампи на тавана, дългите пътеки между рафтовете бяха обезпокоително пусти и тихи, като изключение правеше само тихото бучене на хладилниците.

Както крачеше решително с белите си обувки, бялата униформа и незакопчаното кожено яке, с влажната си руса коса, издърпана зад ушите, Дел Пейн приличаше на медицинска сестра, способна да се погрижи за някой болен, и да изрита навън здравия.

Избра пакет с големи пластмасови торби за смет, широка ролка изолирбанд, четири опаковки книжни салфетки, десет бръснарски ножчета, рулетка, шишенце с витамин С по един грам, шишенце с капсули витамин Е и две бутилчици портокалов сок по 330 милилитра. От рано изложената коледна колекция грабна конусовидна шапка на Дядо Коледа с бяла околожка от изкуствена кожа и бял пискюл.

Спря пред щанда за млечни произведения, посочи нещо в един от хладилниците и попита:

— Обичаш ли тофу?

Въпросът прозвуча така странно, че Томи успя само да повтори объркан:

— Дали обичам тофу^[1]?

— Аз попитах първа.

— Не. Не обичам тофу.

— А би трябвало.

— Защо? — засегнат попита той. — Освен това, въпреки че съм азиатец, не ям и с клечки.

— Защо си винаги толкова докачлив?

— Не съм.

— Дори не бях помислила, че си азиатец, докато ти самият не повдигна въпроса.

Странно, но той й повярва. Макар да я познаваше отскоро, Томи вече бе разбрал, че тя не прилича на останалите хора, а сега му се искаше да повярва и че просто не беше обърнала внимание на леко дръпнатите му очи и бронзовия оттенък на кожата.

Огорчен от себе си, той наведе глава.

— Извинявай.

— Попитах те дали ядеш тофу, защото, ако го консумираш пет пъти седмично или повече, никога няма да хванеш рак на простатната жлеза. Това е хомеопатично профилактично средство.

Томи никога не беше срещал човек, който може да прави такива резки завои в разговора като Дел.

— Изобщо не ми пука за рака на простатата.

— А би трябвало. Той е на трето място сред причинителите на смърт сред мъжете. Или на четвърто. Както и да е, за мъжете ракът на простатната жлеза се нарежда там заедно с инфаркта и мозъчните удари.

— Но аз съм само на трийсет години. Мъжете заболяват от рак на простатата чак към петдесет-шейсет.

— Значи като навършиш четиридесет и девет години, ще се събудиш сутринта с простатна жлеза, голяма колкото баскетболна топка, и ще разбереш, че си изключение от статистиката, но ще бъде твърде късно.

Тя взе една опаковка тофу от хладилника и я пусна в количката.

— Но аз не го искам — обади се Томи.

— Не ставай глупав. Никога не е късно да започнеш да се грижиш за себе си.

Тя грабна дръжката на количката и я подкара по пътеката между рафтовете, като го принуди да го гони, така че той не успя да върне тофуто в хладилника.

Забързан след нея, той подвикна:

— А тебе какво те интересува, че след двайсет години ще се събудя с простатна жлеза колкото баскетболна топка?

— И двамата сме хора, нали? Как може да не ме е грижа какво ще ти се случи?

— Но ти всъщност не ме познаваш — възрази той.

— Напротив. Ти си Туонг Томи.

— Томи Фан.

— Така де.

При касата Томи настоя той да уреди сметката.

— В края на краищата, нито прозорецът щеше да ти е счупен, нито пикапът да е в това състояние, ако не бях аз.

— Окей — съгласи се тя, когато Томи извади портфейла си, — но това, че ми плащаш за изолирбанда и за книжните салфетки не означава, че ще ти се отблагодаря в натура.

Могъщият мъж Чип Нгуейн би й отговорил без колебание с някоя духовита забележка, която би я очаровала, защото освен че беше изключителен частен детектив, беше и цар във флиртуването. Томи обаче примигна глупаво към Дел, напрегна ума си, но не можа да отвърне нищо.

Ако можеше да поседи пред компютъра си само няколко часа и да измисли няколко блестящи реплики, щеше да затвори устата на тази шегаджийка госпожица Деливъранс Пейн.

— Но ти май се изчерви — явно развеселена забеляза тя.

— Не съм.

— Изчерви се.

— Не, не е вярно.

Дел се обърна към касиерката, латиноамериканка на средна възраст с миниатюрно златно разпятие на верижка около врата, и я попита:

— Според вас изчерви ли се или не?

Касиерката прихна.

— Изчерви се.

— Разбира се — кима Дел.

— Хубав е, когато се изчервява — подхвърли развеселена касиерката.

— Сигурна съм, че и той го знае — дяволито се усмихна Дел, зарадвана от думите й. — Сигурно използва това като средство за ухажване — може да се усмихва по всяко време, както добрите актьори могат да се разплачат, когато си поискат.

Касиерката отново се изкиска.

Томи въздъхна дълбоко смутен и огледа почти безлюдния магазин доволен, че не са ги чули и други. Беше се изчервил толкова силно, че чак ушите му пламтяха.

Когато касиерката въведе кода за цената на тофуто в електронния си брояч, Дел й обясни:

— Безпокои се да не би да хване рак на простатата.

Томи веднага възнегодува.

— Ни най-малко.

— Така си е, признай го.

— Не.

— Обаче не ме слуша, не вярва, че тофуто действа профилактично — съобщи на касиерката Дел.

След като удари клавиша на апарата за цялата сметка, касиерката се намръщи на Томи и с наставнически глас, в който нямаше и следа от приятелското кикотене преди малко, го сгълча:

— Вижте какво, по-добре е да го правите, защото наистина помага. Японците ядат тофу всеки ден и почти не страдат от рак на простатата.

— Виждаш ли? — усмихна се самодоволно Дел.

Томи поклати глава.

— Ти с какво се занимаваш, когато не сервираш в заведението — ръководиш частна клиника ли?

— Но това е просто добре известно на всички.

— Тук обслужваме много японци — намеси се касиерката, след като постави покупките им в торбички и взе парите от Томи. — Идват и корейци. Вие сигурно не сте японец.

— Американец съм — отсече Томи.

— Виетнамски американец?

— Американец — упорито настоя той.

— Много от виетнамските американци също ядат тофу — подхвърли касиерката, докато броеше рестото — макар и не толкова, колкото са японските ни клиенти.

С шеговита усмивка Дел заяви:

— Накрая той ще се окаже с простата, голяма колкото баскетболна топка.

— Вие слушайте какво ви казва момичето и вземете мерки — посъветва го касиерката.

Томи прибра рестото в джоба на дънките си и грабна двете найлонови пликчета с покупките — най-много от всичко искаше час по-скоро да се махне от супермаркета.

Касиерката повтори съвета си:

— Слушайте какво ви казва момичето.

Отвън дъждът отново го разхлади, отми червенината от лицето му. Помисли си за дребосъка, който още не се беше появил, за това, че вече беше пораснал.

През тези няколко минути, прекарани в супермаркета, съвсем бе забравил за проклетото нещо.

От всички хора, които познаваше, единствено Дел беше в състояние да го накара да забрави, дори за кратко, че преди по-малко от час бе нападнат от нещо чудовищно и свръхестествено.

— Ама ти да не си откачила? — попита я той, като доближиха колата.

— Не, не мисля — отвърна тя с лъчезарен вид.

— Не ти ли е ясно, че онова нещо ни дебне някъде там?

— Искаш да кажеш дяволската кукла, онова пъргаво като плъх малко чудовище, нали?

— За какво друго бих могъл да говоря?

— Е, светът е пълен със странни неща. Ти не гледаш ли предаванията за разни необясними неща по телевизията?

— То е някъде там и ме търси…

— Тогава сигурно търси и мене — успокояващо махна с ръка тя. — Трябва да съм го ядосала.

— Така изглежда. Но как можеш да отделиш толкова много време на моята простата, за ползата от тофуто, след като си имаме работа с демон от ада, който се опитва да ни намери?

Тя се запъти към шофьорската врата, а Томи бързо заобиколи нашарения пикап отдясно. Момичето отговори на въпроса му едва когато и двамата се настаниха вътре.

— Независимо от проблемите, пред които сме изправени сега — тържествено започна тя, — те не могат да променят факта, че тофуто е полезно за мъжа.

— Ти наистина си откачила.

Тя запали мотора и отвърна:

— А ти пък си ужасно сериозен и скован. Не можах да се въздържа да не се пошегувам с теб.

— Какво има да се шегуваш?

— Ох, ти изобщо нямаш чувство за хумор — въздъхна тя, включи на скорост и потегли от паркинга на супермаркета.

Той мрачно погледна към двете найлонови торбички в краката си.

— Още не ми се вярва, че платих за проклетото тофу.

— Ще видиш, че ще ти хареса.

 

Дел паркира пикапа под един надлез на магистралата, който щеше да ги предпази от дъжда. Беше на няколко пресечки от супермаркета, в квартал, изпълнен със складове и промишлени сгради.

— Донеси от колата нещата, които взехме — подкани го тя.

— Но тук изглежда много пусто.

— Светът е пълен със самотни кътчета.

— Не мисля, че тук сме в безопасност.

— Човек никъде не е в безопасност, ако сам не иска да се чувства сигурен. — Тя отново бе започнала да говори с недомлъвки.

— И какво би трябвало да значи това?

— А какво не значи?

— Ти май отново се шегуваш с мен.

— Не знам какво искаш да кажеш — сви рамене тя.

Вече не се усмихваше. Оживлението, което озаряваше лицето й по време на инквизицията с тофуто, беше изчезнало.

Като остави мотора да работи, тя се измъкна от шофьорското място, заобиколи пикапа и отвори вратата на багажника. Взе от Томи торбичките от супермаркета и изсипа съдържанието им на пода.

Томи треперещ от студ, бе принуден да стои на едно място и да я гледа. Целият беше просмукан от влага, а температурата, с приближаването на полунощ, сигурно беше вече към нулата.

— Аз май ще измайсторя нещо да закрием счупения прозорец — обясни тя. — А докато се занимавам с това, ти гледай да попиеш водата от предните седалки и от пода, може да почистиш парченцата стъкло.

Наоколо нямаше нито къщи, нито магазини и улицата изглеждаше като още една картина от научнофантастичния филм за обезлюдения след апокалипсиса свят, за който Томи се беше сетил в супермаркета. Отгоре се носеше буботенето на забързаните по магистралата камиони, но тъй като оттук колите на се виждаха, човек лесно можеше да си представи, че източникът на звука е някаква огромна извънземна машина, заета с изпълнението на пъкления план за изтребление на човечеството.

Като се вземе предвид свръхдейното му въображение, Томи сигурно би могъл да пише по-оживена художествена проза от детективските романи, с които досега се занимаваше.

В багажното отделение имаше кашон, пълен с кутийки кучешки бисквити.

— Днес следобед пазарувах за Скути — махна към тях тя и започна да вади бисквитите.

— Това някакво куче ли е?

— Не е какво да е куче. То е Куче с главна буква. Въплъщението на всичко кучешко. Най-страхотния четириног индивид. Без съмнение, това е последното му превъплъщение, преди да постигне нирвана. Такъв е моят Скути.

С купената преди малко рулетка тя измери счупения прозорец, взе бръснарско ножче и изряза парче картон, който да пасне точно на мястото му. Сложи картона в една от найлоновите торби, мина по краищата с изолирбанд и така запълни отвора.

Докато Дел преграждаше прозореца, Томи се въртеше около нея и чистеше предната седалка от вода и парченца стъкло. Докато работеше, той й разказа за събитията от момента, когато дребосъкът даде на късо електричеството в кабинета му, до появата на съществото изпод горящия корвет.

— Станал е по-голям! — възкликна тя. — Колко по-голям?

— Почти двойно по-голям от онова, което беше в началото. И различен. Нещото, което ти видя да виси от прозореца на пикапа… то е много по-различно от съществото, което се измъкна от куклата.

Дотогава никакво превозно средство не мина под подлеза, докато двамата работеха, и Томи започна все повече да се тревожи от изолацията им. Неведнъж обърна глава към откритите страни на бетонното им укритие, където се спускаха завеси от лееща се вода и сякаш сухото им укритие бе напълно изолирано от околния свят. Очакваше всеки миг да види демона с лъчистите очи — още по-голям и необикновен — да се приближава злокобно през бурята.

— А какво според теб представлява това същество?

— Не знам.

— От къде идва?

— Не знам.

— И какво иска?

— Да ме убие.

— Защо?

— Нямам представа.

— Ти, изглежда не знаеш много неща.

— Аха!

— А с какво се занимаваш ти, Туонг Томи?

Той реши да не обръща внимание на изопачения вариант на името си и отвърна:

— Пиша детективски романи.

Тя се изсмя.

— Е, стига де, ти самият май не си много печен, тъй като не успяваш да откриеш собствения си задник.

— Това е истинският живот.

— Не, не е — тръсна глава тя.

— Какво?

Тя продължи със сериозно изражение:

— Такова нещо не съществува.

— Не съществува истински живот?

— Действителността е начин на възприемане. Възприятията се променят. Ако под действителност разбираме възможност да докоснем даден предмет, то тя не съществува.

Томи вече бе употребил две от опаковките книжни салфетки, за да почисти седалката и мястото за краката под нея и бе натрупал малка купчина от отпадъци до стената на подлеза. Вдигна глава.

— Да не би да имаш нещо общо с движението „ню ейдж“ — ония, дето насочват движението на духовете и се лекуват с помощта на кристали.

— Не, казах просто, че истината е усещане.

— Звучи ми като „ню ейдж“ — настоя той и се приближи към нея да види как върви нейната работа.

— Е, не е, някой ден, когато имаме повече време, ще ти обясня.

— А междувременно — махна с ръка той — аз ще продължа да се скитам безцелно в пълно неведение, затънал в собственото си невежество.

— Сарказмът не ти отива.

— Няма ли да свършваш вече? Умирам от студ.

Тя отстъпи от отворената дясна врата с изолирбанда в едната ръка и бръснарско ножче в другата и огледа критично творението си.

— Не е първа хубост, нито пък последният крясък на модата в украсяването на автомобили, но поне няма да ни мокри дъждът.

В оскъдната светлина Томи не можеше да види художественото оформление на пикапа, макар да се досети, че голяма част от него бе изстъргана.

— Много съжалявам за картинките по стените. Бяха страхотни. Сигурно са ти стрували бая пари.

— Струваха ми само малко боя и много време. Не се тревожи за това. Аз и без това мислех да ги сменя.

Тя отново го беше изненадала.

— Значи сама си ги нарисувала?

— Художничка съм.

— А аз си мислех, че си сервитьорка.

— В ресторанта си вадя хляба. А изкуството е в кръвта ми.

— Аха, разбирам.

— Сигурен ли си?

— Ти сама го каза преди малко — аз съм чувствителен човек.

От магистралата над главата им изпищяха въздушните спирачки на голя камион, които прозвучаха като вик на люспесто праисторическо чудовище от тресавищата на „Джурасик парк“.

Това естествено наведе Томи на мисълта за демона. Огледа притеснено късия бетонен тунел от единия до другия край, но не видя никакво чудовище, голямо или малко, което да се приближава в дъжда.

От багажника на пикапа Дел извади двете шишенца портокалов сок, даде едното на Томи и отвори другото за себе си.

Зъбите му тракаха. Вместо глътка студен портокалов сок в момента имаше нужда от чаша горещо кафе.

— Нямаме кафе — съобщи тя и го стресна, защото му се стори, че е прочела мислите му.

— Добре де, но не искам сок.

— Напротив, искаш. — От двете шишенца, купени от магазина, тя изброи десет таблетки витамин С по един грам и четири желатинови капсули витамин Е, отдели си половината, а останалото подаде на Томи. — След целия страх и напрежението телата ни са опасно изпълнени с вредни свободни радикали. Непълните кислородни молекули, десетки хиляди от тях, се блъскат една в друга в кръвта ни и поразяват всяка жива клетка, която им се изпречи. Трябват антиоксиданти — минимумът са витамините С и Е, — за да се съединят със свободните радикали и да ги обезоръжат.

Макар да не го беше особено грижа за здравословната диета и лечението чрез витамини, Томи си спомни, че някъде беше чел за молекулите свободни радикали и антиоксиданти и тъй като теорията на Дел явно се подкрепяше от медицината, той покорно глътна хапчетата с портокаловия сок.

Освен това му беше студено и се чувстваше уморен, за да спори с Дел. Искаше да си пести силите. Тя беше неуморна, а той много уморен.

— Ще хапнеш ли от тофуто?

— Не сега.

— Може би по-късно с малко кълцан ананас, черешово желе и орехи — предложи тя.

— Звучи съблазнително.

— Или просто сок от настърган кокосов орех.

— Все едно.

Дел взе червената хавлиена шапка на Дядо Коледа с бяла околожка и белия пискюл, които бе открила сред коледните стоки в супермаркета.

— А това какво е?

— Но за какво смяташ да я използваш? — Попита, защото беше забелязал, че тя имаше някаква идея за приложението на всяко нещо, купено от супермаркета.

— За какво ще я използваме ли? За да покрия главата си. — Тя го изгледа, като че ли той беше малоумник. — А ти за какво използваш шапките?

Тя си я сложи. От тежестта на пискюла върхът на шапката се килна настрани.

— Изглеждаш смешно.

— И аз си мисля, че не е лошо. Така се чувствам по-добре. Обзема ме празнично коледно настроение. — Тя затвори задната врата на пикапа.

— Май е време да посетиш психотерапевта си.

— По едно време посещавах редовно зъболекаря, но никога не съм била при психотерапевт.

Тя се настани зад кормилото на пикапа, запали мотора и пусна отоплението.

Томи протегна премръзналите си длани към решетката на таблото и с удоволствие посрещна горещия въздух. След като счупеният прозорец бе закрит, той скоро щеше да се изсуши и да се стопли.

— Е, детектив Фан, искаш ли да започнеш това разследване, като се опиташ да го намериш?

— Какво да намеря?

— Задника си.

— Тъкмо преди да съсипя корвета, бях решил да отида при брат си Ги. Би ли могла да ме хвърлиш до там?

— Само това ли?

— Това ще е последната ми молба към тебе.

— Да те хвърля до там… и после какво? Просто да се прибера вкъщи и да чакам оная дяволска кукла, бързото като плъх малко чудовище да пристигне, да ми изтръгне черния дроб и да го изяде за десерт?

Томи започна:

— Аз мислех…

— Е, досега не е проличало.

— … и не знам дали ти изобщо си застрашена…

— Не мислиш, че ме заплашва.

— … защото според съобщението, което съществото въведе в компютъра ми, последният срок е призори.

— И защо мислиш, че това ме успокоява? — повдигна вежди тя.

— Срокът то да ми види сметката е утре сутринта… и аз разполагам с това време да намеря начин да оцелея. Тогава ще завърши играта.

— Играта?

— Играта, заплахата, каквото и да е. — Той погледна през предното стъкло към края на подлеза, където сребристия дъжд упорито продължаваше да вали. — Не е ли по-добре да потегляме? Като оставам по-дълго на едно място, започвам да се притеснявам.

Дел пусна ръчната спирачка и включи на скорост. Продължи обаче да държи крака си върху педала на спирачката и не потегли веднага.

— Кажи ми какво точно имаш предвид, като казваш игра?

— Онова, което е накарало куклата да играе по правилата. Или може би е длъжна да го прави; може би такива са били условията на магията.

— Магията?

Той натисна копчето за заключване на вратата.

— Магия, вълшебство, вуду, каквото и да е, така или иначе, ако преживея до сутринта, може би ще се окажа в безопасност. — Томи се пресегна през Дел да заключи и нейната врата. — Това същество… то няма да се захване с тебе, щом са го изпратили за мене при положение, че разполага с ограничено време да ми свети маслото. Часовникът сега цъка за мене, това си е така, но цъка и за убиеца.

Дел замислено наведе глава.

— В това, което казваш, има смисъл. — Гласът й звучеше спокойно, като че ли просто си бъбреха за обикновени неща на чаша кафе.

— Не, съвсем побъркано е — поправи я той. — Както и цялото ни положение. Но в тази щуротия има известна логика.

Тя потропа с пръсти по кормилото.

— Като че ли забравяш нещо.

— Какво? — намръщи се той.

Тя погледна часовника си.

— Вече е седем минути след полунощ.

— А аз се надявах да е по-късно… все още ми остава много време до финала. — Той обърна глава и огледа багажното отделение, както и задната врата на пикапа, която не беше заключена.

— А утрото ще настъпи след… сигурно пет, пет и половина часа — пресметна Дел.

— Е, и?

— Томи, при скоростта, с която ти се движиш, тази гадина ще те хване до един час, ще ти откъсне главата… и пак ще й останат четири-пет часа свободно време. Ако има ръце, де. Тогава ще се насочи към мене.

— Аз не мисля така — поклати глава той.

— Но аз мисля така.

— То не знае коя си ти — търпеливо започна той. — Тогава как би могло да те намери?

— Няма да му се наложи да прибягва до услугите на твоя загубен детектив, за да ме открие — подхвърли тя.

Томи се намръщи, защото тя изведнъж заприлича на майка му, а той най-малко би желал точно това момиче да прилича на майка му.

— Недей да казваш, че е загубен.

— Проклетото нещо ще ме издири по същия начин, по който сега търси тебе.

— И как ще стане това?

Тя замислено наведе глава. Пухкавият бял пискюл се залюля.

— Ами… като проследява психическите ти еманации по телепатия. А може би душата на всеки от нас издава звук или пък… изпуска лъчи, които се виждат в спектъра недоловим от сетивата на обикновените хора, а тези лъчи са уникални като отпечатъците от пръсти… по тях това нещо те открива.

— Окей, добре, възможно е да прави подобни неща, като че ли е свръхестествено същество…

— Като че ли е свръхестествено? Като че ли? А какво според теб е то, Томи? Променящ формата си робот, който банката, издала кредитната ти карта, е изпратила, за да ти даде урок да не забравяш другия път вноските по задълженията си за месеца?

Томи въздъхна.

— Чувствам се като някакъв психар, за когото се грижат добре в някоя психиатрична клиника, а всичко, което се случва, е плодна фантазията ми.

Дел се накани да изтегли пикапа на заден ход и да излезе от подлеза. Включи чистачките, когато тежкият порой на дъжда затъмни предното стъкло.

— Ще те откарам до брат ти — съгласи се тя накрая, — но няма просто да те зарежа там, любителю на тофу. В тази работа сме се озовали заедно и ще останем заедно до края… или поне до сутринта.

 

Пекарната „Сайгон в Новия свят“ в Гардън Гроув се помещаваше в наклонена бетонена промишлена постройка в средата на асфалтиран паркинг. Сградата беше боядисана в бяло с името на фирмата, изписано със семпли жълти букви — здание, чийто строг вид се смекчаваше само от двата фикуса и двата храста азалии покрай входа. Ако не вдигнеше глава към надписа, минувачът би могъл да си помисли, че компанията произвежда спринцовки за еднократна употреба, сглобява компютърни платки, изобщо нещо от областта на леката промишленост.

Дел заобиколи сградата, както я бе насочил Томи. В този час на нощта предните врати бяха заключени и можеше да се влезе единствено през кухнята.

Паркингът отзад бе изпълнен с коли от различни фирми и повече от четиридесет камиона за доставка.

— Бях останала с впечатлението, че имате малка семейна пекарна — махна с ръка към колите Дел.

— Така беше преди двайсет години. Все още има две гишета за продажби на дребно, но основната дейност сега е доставката на хляб и сладкиши за супермаркети и хранителни заведения — и то не само за виетнамските ресторанти, а и за още много клиенти в окръга Ориндж и дори в Лос Анжелес.

— Направили сте малка империя — кимна тя, намести окончателно пикапа, изключи фаровете и изгаси мотора.

— Въпреки че работата нарасна толкова, семейството ми не е изоставило доброто качество — това беше и причината за увеличения оборот в началото.

— Ти, изглежда, се гордееш от работата им.

— Ами да, разбира се.

— Тогава защо и ти не участваш в семейния бизнес?

— Просто не можех да дишам свободно.

— От горещината на пещите, така ли?

— Не.

— Да не би да имаш алергия към пшеничното брашно?

— Де да беше така — въздъхна той. — Така бих се измъкнал по-лесно. Проблемът обаче беше… че нашите държат прекалено много на традицията.

— Значи си искал да изпробваш по-модерни методи на пекарството?

Той тихо се засмя.

— Харесваш ми, Дел.

— И ти на мене, любителю на тофу.

— Макар и да си малко шантава.

— Аз съм най-нормалната жена, която някога си виждал.

— Причината беше семейството ми. Виетнамските семейства понякога са много консервативни, ръководят се от ужасно строги правила. Традициите да досущ като… окови.

— Но на тебе всичко това много ти липсва.

— Не бих казал.

— Да, така е — настоя тя. — Вътре в себе си изпитваш дълбока мъка. Една част от тебе е загубена.

— Не, не е.

— Сигурна съм.

— Е, може би тъкмо в това се състои порастването — загубваш части от себе си, за да станеш нещо по-голямо, различно и по-добро.

— Но и онова дяволско нещо е станало по-голямо и различно — напомни му тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Различното не винаги е по-добро.

Томи срещна погледа й. В полумрака сините й очи бяха потъмнели, бяха станали почти черни; освен това бяха още по-неразгадаеми.

— Значи си постъпил както трябва.

— Не знам дали е така, но направеното е направено.

— Но разстоянието между тебе и тях е пролука, а не пропаст. Възможно е да го преодолееш.

— Не е съвсем така — поклати глава той.

— Всъщност това изобщо не е никакво разстояние в сравнение със светлинните години, изминали от първичната космическа експлозия, с милиардите километри, изминати от нас от времето, когато сме били само първична материя.

— Недей да ставаш отново странна, Дел.

— Защо странна?

— Тук аз съм азиатецът. Ако някой трябва да се прави на неразгадаем, не мислиш ли, че това съм аз?

— Понякога — намръщи се Дел — ти, изглежда, слушаш, но не чуваш.

— И затова съм си останал нормален.

— Тъкмо това ще ти донесе неприятности.

— Хайде, да вървим при брат ми.

Докато двамата си проправяха път през дъжда между камионите за доставки, Дел се обади:

— И какво очакваш да направи Ги, за да ти помогне?

— Ги си е имал работа с някоя от бандите, така че знае как да се оправя.

— С бандите?

— Евтините момчета. Момчетата Натома. С подобни типове.

Пекарната „Сайгон в Новия свят“ работеше на три осемчасови смени. От осем сутринта до четири следобед бащата на Томи изпълняваше длъжността началник смяна, като същевременно въртеше делата на фирмата от канцеларията. Най-големият от братята Фан, Тон Тат, беше главен пекар и началник смяна от четири до полунощ, а Ги поемаше смяната от полунощ до осем сутринта.

Организираните банди, които се занимаваха с рекет, действаха по всяко време на денонощието. Когато трябваше да прибягнат до саботаж обаче, предпочитаха да го правят под прикритието на нощта, в малките часове, което означаваше, че Ги — тъй като ръководеше нощната смяна — беше устоял на някои от най-неприятните сблъсъци.

Години наред тримата мъже бяха работили без почивен ден, тоест петдесет и шест часа седмично, тъй като повечето от клиентите на фурната се нуждаеха от стока всекидневно. Когато на някого се налагаше да вземе почивка за уикенда, останалите двама разделяха смяната му помежду си и работеха по шейсет и четири часа седмично, без да се оплакват. Виетнамските американци, които се занимаваха с предприемачество, бяха сред най-дейните хора в страната и никой не би могъл да ги обвини, че някога не са изпълнили задълженията си. Понякога обаче Томи се чудеше колко ли момчета от поколението на Тон Тат и Ги — някогашни емигранти от лодките, тласкани към успеха от спомените за бедността и терора в Югоизточна Азия — ще доживеят да се оттеглят спокойно в пенсия и ще се радват на заслужена почивка и спокойствие.

Семейството накрая бе започнало обучение на своя братовчед — родения в Америка син на най-малката сестра на майката на Томи, — който щеше да работи като началник смяна в редуващи се дежурства, а това щеше да позволи на тримата останали да работят само по четиридесет и четири часа седмично и накрая да заживеят нормално. Бяха забавили назначението на братовчеда, защото упорито бяха изчаквали Томи да се завърне в семейството и сам да поеме работата.

Родителите му още хранеха надеждата, че накрая чувството за вина ще го накара да се върне при баща си и братята си, които се изтощаваха до смърт, за да запазят главните мениджърски длъжности в семейството. Всъщност Томи бе изпитвал такива угризения, че понякога в сънищата си се виждаше зад кормилото на кола, в която се возеха майка му и баща му и която безразсъдно преобръщаше с висока скала и убиваше всички, докато той самият като по чудо оживяваше. Сънища, в които управляваше самолет, в който пътуваше цялото му семейство — след катастрофата отново всички загиваха, а той оставаше единственият оцелял. Кошмари, в които водовъртеж потапяше малката им лодка в Южнокитайското море, всички потъваха освен най-малкия и най-безразсъдния от семейство Фан — освен него, сина, по-отровен от змийски зъби. Беше се научил да живее с вината си, да подтиска стремежа си да се откаже от мечтата да стане писател.

Сега, докато той и Дел прекрачваха прага на задния вход на фурната „Сайгон в Новия свят“, Томи изпитваше противоречиви чувства. Едновременно се усещаше и у дома и на опасна територия.

Въздухът ухаеше на печен хляб, кафява захар, канела, хлебарско сирене, чист шоколад и други апетитни миризми, по-трудно различими в разнообразието от аромати. Това беше уханието на детските му години и чрез тях в съзнанието му потече порой от прекрасни спомени, лавина от позабравени образи. Но това беше и мирисът на бъдещето, от което той се бе отрекъл; под пълнещото устата със слюнки ухание Томи откриваше и някаква пресилена сладост — след време щеше да унищожи апетита и да предизвиква гадене и горчилка в устата.

Около четиридесет работници в бели униформи и бели шапки работеха усърдно в цеха — сладкари, хлебари, помощник-хлебари — сред маси за оформяне, машини за месене, нагреватели и фурни. Шумът от въртенето на миксери, от тракането на лъжици и метални шпатули, стъргането на тигани и алуминиеви фолиа, които се плъзгаха из фурните, приглушеният рев на газовите горелки — всичко това, както и останалите принадлежности на пекарната, беше като музика за Томи, едновременно весела и плашеща.

Топлината в залата веднага прогони студа от нощта и дъжда, но беше прекалено горещо, за да диша спокойно.

— Кой от всичките е брат ти? — попита Дел.

— Той трябва да е в кабинета на началника. — Томи едва сега забеляза, че Дел е махнала шапката на Дядо Коледа. — И ти благодаря, че вече не носиш оная глупава шапка.

Тя я извади от джоба на коженото си яке.

— Свалих я за да не я съсипе дъждът.

— Моля ти се, не я носи, не ме поставяй в неудобно положение.

— Ти нямаш никакво чувство за стил.

— Много те моля. Искам брат ми да ме приеме на сериозно.

— Че брат ти не вярва ли в Дядо Коледа?

— Моля ти се. Хората от семейството ми са ужасно сериозни и нямат чувство за хумор.

— Моля ти се, моля ти се — присмехулно повтори тя, но в закачката й нямаше злоба. — Тогава сигурно е трябвало да станат погребални агенти, а не пекари.

Томи очакваше тя лекомислено да нахлупи червената фланелена капела с характерната за нея предизвикателност, но Дел я натъпка обратно в джоба.

— Благодаря ти — признателно въздъхна той.

— Заведи ме при сериозния Ги Мин Фан, който няма чувство за хумор и е отявлен активист на движението срещу Дядо Коледа.

Томи я преведе по едната страна на цеха — от изпълнената със съоръжения и врати от неръждаема стомана работна площ до складовете и колоните хладилници. Всички помещения бяха добре осветени от ненатрапчиво флуоресцентно осветление; цареше чистота и стерилност почти като в болница.

Не беше идвал в пекарната поне от четири години, а в това време бизнесът се бе разширил, така че сега Томи не познаваше много от работниците в нощната смяна. Изглежда всички бяха виетнамци и главно мъже. Повечето вършеха работата си така съсредоточено, че изобщо не забелязаха посетителите.

Малцината, които вдигнаха глави, обърнаха внимание повече на Дел Пейн, а към Томи погледнаха едва-едва. Макар още подгизнала от дъжда и опърпана, тя беше привлекателно момиче. Влажната и прилепнала към тялото бяла униформа загатваше за съблазнителни форми.

Томи беше доволен, че тя не си сложи шапката на Дядо Коледа. Шапката би представлявала прекалено необичайна гледка, която и усърдните виетнамци не биха могли да пренебрегнат. Всички биха се вторачили в нея.

Кабинетът на началника беше в десния преден ъгъл на цеха, четири стъпала по-горе от пода, на който се работеше. Две от стените му бяха стъклени, така че през тях шефът можеше да наблюдава работата в цялата пекарна без да става от бюрото си.

Най-често Ги прекарваше смяната в цеха — работеше рамо до рамо с пекарите и помощниците им. Сега обаче седеше в кабинета си зад компютъра, с гръб към стъклената стена.

След като хвърли поглед към таблиците на монитора, Томи реши, че брат му изготвя компютърен модел на всяка нова рецепта. Явно някоя от пастите не беше излязла от пещите в желания вид и острия пекарски нюх се бе оказал недостатъчен за откриване на проблема.

Ги не се обърна веднага, когато Томи и Дел влязоха и затвориха вратата.

— Една минутка — подвикна той през рамо, а пръстите му продължаваха да шарят по клавиатурата.

Дел побутна Томи с лакът и посочи с очи червената фланелена шапка, която стърчеше от джоба й.

Той се намръщи.

Дел се захили и натисна шапката по-навътре.

Когато престана да набира, Ги извъртя стола си и мисълта, че е влязъл някой от работниците, и зяпна, когато позна брат си.

— Томи!

За разлика от брат им Тон, Ги Мин нямаше нищо против американското име на Томи.

— Изненадах ли те? — попита Томи.

Ги се надигна от стола си с усмивка и тогава забеляза, че спътникът на Томи също не е от работниците му. Огледа добре Дел и усмивката му замръзна.

— Весела Коледа! — поздрави го тя весело.

На Томи му се искаше да й запуши устата не защото поздравът й беше неуместен — в края на краищата Коледа беше след седем седмици и в магазините вече продаваха коледна украса, — а защото думите й едва не го накараха да прихне, а смехът нямаше да му помогне да убеди Ги в сериозността на положението.

— Ги — започна Томи, — бих искал да ти представя една моя приятелка, госпожица Дел Пейн.

Ги учтиво обърна глава към нея, тя протегна ръка и той след известно колебание я пое.

— Приятно ми е.

— На мен също — отвърна тя.

— Мокра сте до кости — забеляза Ги.

— Да. Така ми харесва — кимна Дел.

— Моля?

— Действа ми ободряващо — продължи тя. — След като бурята бушува един час, дъждът отмива всички нечистотии от въздуха, а водата става съвсем чиста — здравословна и полезна за кожата.

— Аха — Ги беше леко смутен.

— Полезна е и за косата.

Томи си помисли: „Моля те, Боже, дано не започне пак лекцията за рака на простатата!“

Със своите метър и седемдесет Ги беше със седем сантиметра по-нисък от брат си и макар и двамата да си приличаха по добрата си физическа форма, лицето на Ги беше кръгло, съвсем различно от лицето на Томи. Когато се усмихваше, приличаше на Буда и като дете някои от роднините често му казваха „Малкия Буда“.

Усмивката, макар и хладна, остана на лицето му докато не пусна ръката на Дел и не погледна към локвичките дъждовна вода, които се бяха образували около краката на двамата неочаквани гости. Когато вдигна очи и срещна погледа на Томи, Ги вече не се усмихваше и изобщо не приличаше на Буда.

На Томи му се искаше да прегърне брат си. Смяташе че и Ги ще му отвърне след първоначалното вцепенение. И все пак никой не посмя пръв да даде воля на чувствата си — и двамата бяха прекалено предпазливи.

Преди Ги да успее да каже нещо, Томи припряно започна:

— Братко, имам нужда от съвета ти.

— От моя съвет? — Погледът на Ги беше обезпокоително прям. — Моят съвет от години не означава нищо за тебе.

— Имам големи неприятности.

Ги обърна глава към Дел.

— Не съм аз причината за това — смотолеви тя.

Ги не беше склонен да повярва.

— Всъщност — обади се Томи — тази вечер тя ми спаси живота.

По лицето на Ги премина сянка.

Томи се обезпокои, че не се е изразил достатъчно убедително и изрече на един дъх:

— Така е, наистина, тя ми спаси живота, изложи се на опасност заради мене, напълно непознатия. Смачка пикапа си пак заради мене; всъщност благодарение на нея сега стоя тук пред теб и ще ти бъда много задължен, ако ни поканиш да седнем и…

Томи се бе впуснал в обясненията така напористо, че не успя да схване реакцията на брат си.

— Моля?

— Напълно непознат ли? — повтори Ги.

— Е, да, до преди час и половина изобщо не знаехме нищо един за друг и въпреки това тя рискува живота си…

— Иска да каже — поясни Дел, — че ме мисли за твое гадже.

Томи се изчерви и лицето му пламна като фурна.

Навъсеното изражение на Ги малко се разведри от новината, че това не беше отдавна предсказаната блондинка, която щеше да разбие сърцето на майка им и завинаги да раздели семейството. Щом Дел не беше момичето на Томи, значи все още имаше възможност най-малкият и най-непокорният от братята Фан някой ден да тръгне по правия път и да вземе за жена някое благопристойно виетнамско момиче.

— Не съм му гадже — увери го Дел.

Ги изглеждаше склонен да се съгласи.

— Никога не сме излизали заедно — реши да затвърди впечатлението Дел. — Всъщност, като се има предвид, че мненията ни за дамските шапки коренно се различават, не виждам как изобщо бихме могли да излезем заедно. Не си определям срещи с мъж, който не одобрява вкуса ми към шапките. Едно момиче трябва да може в определен момент да тегли чертата.

— Шапки ли? — погледна объркано Ги.

— Хайде стига! — Томи говореше колкото на Дел, толкова и на Ги. — Не може ли просто да седнем и да поговорим за това?

— За кое? — вдигна вежди Ги.

— За това, че някой се опитва да ме убие — ето за кое!

Изумен, Ги Мин Фан седна с гръб към компютъра. Махна с ръка към останалите два стола от другата страна на бюрото.

Томи и Дел се възползваха от поканата и Томи започна:

— Мисля, че някаква виетнамска банда ми създава неприятности.

— Коя от всичките? — попита Ги.

— Не знам, все още не мога да разбера точно. Не можа да се сети и Сал Деларио, приятелят ми от редакцията, а той е специалист по бандите. Надявам се ти да разпознаеш метода им, като ти разкажа какво точно се случи.

Ги беше облечен в бяла риза. Разкопча маншета на левия си ръкав, запретна го нагоре и показа на Дел мускулестата си подмишница, където имаше дълъг и грозен червен белег.

— Двайсет и осем шева — поясни той.

— Ужасно — поклати глава тя. Насмешливото й настроение се беше стопила, сега бе истински загрижена.

— Тия боклуци се мотаят насам-натам и твърдят, че трябва да им платиш, за да продължиш работата си. Това било застраховка — ако не я изплатиш, ти и работниците ти можело да пострадат, да катастрофират, машините ти можело да излязат от строя или домът ти да се запали някоя нощ.

— Ами полицията…

— Полицията прави каквото може, а това най-често е нищо или почти нищо. И ако веднъж се поддадеш на рекета и си платиш, те ще си поискат още, и още, и още, също като политиците, докато един ден се окаже, че ти изкарваш от собствения си бизнес по-малко, отколкото изкарват те. Така че една вечер пристигнаха десетина от тях, наричали се Бързите момчета, и носеха ножове и лостове. Прерязаха телефонния кабел, за да не може да извикаме ченгетата и смятаха, че могат хей така да влязат в предприятието и да го разрушат, докато ние бягаме и се крием. Ние обаче ги изненадахме — дадохме няколко ранени, но момчетата от бандата бяха още по-зле. Мнозина от тях са родени тук, в Щатите, и се мислят за страшно печени, но не знаят какво е страдание. Не знаят значението на думата печен.

Дел не можа да се сдържи.

— Можеш сериозно да си изпатиш, ако се изправиш пред група ядосани пекари.

— Е, това го разбраха и Бързите момчета — съвършено сериозно кимна Ги.

Томи обясни на Дел:

— Ги беше четиринайсетгодишен, когато избягахме от Виетнам. След като Сайгон падна, комунистите смятаха, че ние, младежите, юношите, сме потенциални контрареволюционери, най-опасните граждани за новия режим. Арестуваха Ги и Тон — това е най-големият ми брат — и на няколко пъти ги държаха по една-две седмици, като ги разпитваха за предполагаемата им антикомунистическа дейност. Разпитите всъщност бяха мъчение.

— На четиринайсет години! — Дел беше отвратена.

Ги сви рамене.

— Мене ме измъчваха и на дванайсет години, а Тон Тат, брат ми, първият път беше четиринайсетгодишен.

— Полицията всеки път ги пускаше — подхвана Томи, — но един ден баща ни разбра от надежден източник, че Ги и Тон са предвидени за нов арест и този път ще ги изпратят в трудов лагер. Робски труд и пълно промиване на мозъците. Затова ние заедно с още трийсет души предприехме онова рисковано плаване по море. Това стана в нощта, преди да ги отведат.

— Някои от работниците са по-възрастни от мене — кимна към цеха Ги. — Те са преживели много по-лоши неща… у дома.

Дел завъртя стола си и хвърли поглед към спокойно работещите мъже в пекарната — те всички изглеждаха така обикновени и безобидни с белите си шапки и белите престилки.

— Нищо не е такова каквото изглежда — промълви замислено тя.

Ги се обърна към Томи.

— А какво искат бандите от тебе?

— Може да съм ги разсърдил с някоя публикация, докато работех във вестника, знам ли?

— Те не четат нищо.

— Но само това би могло да бъде. Друго няма.

— Колкото по-лоши ги изкарваш в материалите си, толкова повече им се харесва… ако се случи да го прочетат — все така неубеден каза Ги. — На тях им е нужен образът на опасни типове. Той им дава сили. И какво точно направиха?

Томи погледна към Дел.

Тя му отвърна с несигурно изражение.

Макар че смяташе да разкаже на Ги всички невероятни подробности от странните събития през нощта, Томи изведнъж се почувства неуверен и вече не искаше да поеме риска брат му да не повярва.

Ги не беше краен традиционалист и проявяваше по-голямо разбиране от Тон и родителите им. Възможно беше дори някога да е завиждал на смелия начин, по който Томи бе прегърнал всичко американско, а преди години навярно беше мечтал и сам да тръгне в тази посока. От друга страна, той беше верен син в пълния виетнамски смисъл на думата и не одобряваше поетия от Томи път. Дори за Ги да избереш собствен път вместо пътя, определен от семейството, беше непростима слабост и в това отношение по-малкият му брат беше отишъл твърде далече в последните години.

Самият Томи беше учуден от силното си нежелание да падне още по-ниско в очите на Ги. Досега смяташе, че вече е привикнал да живее с неодобрението на семейството си, че близките му вече не могат да го наранят с напомняне на болката, която им е причинил; че тяхното мнение за бъдещето му е по-малко маловажно от собствената му преценка. Тук обаче грешеше. Всъщност все още се нуждаеше от одобрението им и сега перспективата Ги да отхвърли историята му за дяволската кукла като наркомански брътвеж го изпълваше с паника.

Семейството е източник за всяка благодат и… пристан за всяка скръб. А ако това не беше виетнамска поговорка, с право би трябвало да бъде.

И все пак би разказал на Ги за демона, ако беше дошъл сам при него. Но самото присъствие на Дел Пйн вече бе настроило Ги срещу достоверността на историята.

Затова Томи внимателно прецени какъв подход да избере и накрая започна отдалече:

— Ги, чувал ли си някога за Черната ръка?

Брат му сведе поглед към ръцете на Томи, като че ли очакваше да последва описание на опасна венерическа болест, поразяваща горните крайници и хваната ако не от тази почти непозната блондинка, то от някоя друга, по-близка на Томи.

— La Mano Nera — продължи Томи. — Черната ръка. Това е тайна мафиотска организация, която се занимава с убийства и изнудване. Ако те вземат на мушка, членовете й ти изпращат като предупреждение листче с отпечатък от ръка, направен с черно мастило. Правят го просто за да полудееш от страх и да се поизмъчиш, преди накрая да ти видят сметката.

— Това са смехории от детективските романи — с безразличие прецени Ги, смъкна ръкави и закопча маншетите им.

— Не, самата истина е.

— Бързите момчета, Евтините момчета, момчетата Натома, Водолазите и останалата паплач — те не изпращат първо съобщения с черна ръка — увери го Ги.

— Не изпращат, това го знам. Но чувал ли си за някоя банда, която да изпраща… нещо друго като предупреждение?

— Какво друго?

Томи се поколеба и неловко се размърда на стола.

— Ами… да кажем, кукла.

Ги се намръщи.

— Кукла?

— Парцалена кукла.

Ги се обърна към Дел за по-понятно обяснение.

— Малка противна кукла — допълни тя.

— Със съобщение на лист хартия, закопчан за дясната ръка — обясни Томи.

— И какво пишеше в съобщението?

— Не знам. Беше на виетнамски.

— Ти някога четеше добре на виетнамски — със съвсем явно неодобрение му припомни Ги.

— Когато бях малък — съгласи се Томи. — Но вече не мога.

— Дай ми да я видя тая кукла — протегна ръка Ги.

— Тя… хм, сега не е у мене. Ето обаче бележката.

За миг Томи не можа да се сети къде е сложил бележката и посегна към портфейла си. Накрая си спомни и плъзна да пръста в джоба на ризата си и измъкна мокрото листче, което беше размекнато от влагата.

За щастие хартията беше качествена и затова не се бе превърнала в каша. Томи внимателно я разгъна и видя, че трите колони със знаци все още можеха да се различат, макар да бяха силно избледнели и зацапани.

Ги пое бележката и много внимателно я изглади с дланта си.

— Мастилото се е размазало.

— Не можеш ли да я прочетеш?

— Няма да е лесно. Много от знаците се различават със съвсем дребни подробности. Не приличат на английските букви и думи. Всяко малко по-силно натискане на перото може да придаде изцяло ново значение. Ще се наложи да изсуша листчето, да го огледам с лупа и да го проуча.

Томи се приведе в стола си и попита:

— Колко време ще ти трябва, за да го разчетеш?

— Два-три часа… ако успея. — Ги вдигна глава от бележката. — Още не си ми казал какво ти направиха?

— Нахлуха в къщата ми, направиха големи поразии. По-късно… по-късно ме принудиха да изляза от пътя и катастрофирах. Колата се преобърна два пъти.

— Не се ли нарани?

— Утре сутринта всичко ще ме боли, но се отървах без нищо сериозно.

— Това момиче как ти спаси живота?

— Казвам се Дел.

— Извинявай. — Ги се обърна към Томи: — Та как казваш, че ти спаси живота?

— Успях да се измъкна от колата тъкмо преди да се подпали. По това време… те ме бяха подгонили и…

— Те? Кои те? Гангстерите ли?

— Да — излъга Томи, но му беше ясно, че трудно ще заблуди брат си. — Подгониха ме и аз побягнах. Тъкмо щяха да ме хванат, когато Дел спря с пикапа си и ме измъкна.

— Не се ли обади в полицията?

— Не. Полицията не може да ме защити.

Ги кимна, без изобщо да се учуди. Както повечето виетнамци от това поколение, той нямаше пълно доверие на полицията дори тук, в Америка. В родината им, преди Сайгон да падне в ръцете на червените, повечето полицаи бяха продажни, а след като комунистите дойдоха на власт, станаха още по-лоши — садистични инквизитори и убийци, на които режимът бе осигурил правото да вършат безнаказано всякакви жестокости.

— Поставиха ми краен срок — продължи Томи — и затова е много важно да разбереш какво пише в бележката час по-скоро.

— Краен срок ли?

— Онзи, който е изпратил куклата, ми предаде и съобщение по компютъра. Там пишеше: „Последният срок е призори. Тик-так.“

— Гангстери да използват компютри? — недоверчиво вдигна вежди Ги.

— В наши дни всички използват компютри — намеси се Дел.

— Искат да приключат с мене до изгрев слънце… и от опита си с тях до сега съдя, че няма да се спрат пред нищо, за да спазят срока.

— Е — махна с ръка Ги, — можеш да останеш тук, докато аз се занимавам с бележката, а после да решим какво да правим — зависи от това, какво искат и защо те преследват. А междувременно тук си на сигурно място — всички мъже от цеха ще са готови да те защитят.

Томи тръсна глава и се надигна от стола.

— Не искам да насочвам тия… тия гангстери към теб. — Дел също се изправи и се приближи към него. — Не е честно да те забърквам, Ги.

— Но ние можем да се оправим с тях, както сме го правили и преди.

Томи беше убеден, че майсторите на пасти и хляб от пекарната „Сайгон в Новия свят“ бяха в състояние да дадат отпор на всяка група гангстери. Но в случая нямаха работа с обикновени човешки същества, а с някакъв дяволски дребосък, с когото пекарите не бяха в състояние да се борят. Щеше да се вреже в тях като електрически трион в сватбена торта — особено ако беше продължил да расте и да еволюира към все по-хищнически форми. А Томи не искаше никой да пострада заради него.

— Благодаря ти, Ги — отвърна той. — Мисля обаче, че е по-добре да съм в движение, така че да не могат да ме открият. Ще ти се обадя след час-два да видя успял ли си да преведеш бележката.

Ги се надигна от стола, но остана зад бюрото.

— Каза ми, че си дошъл да се посъветваш с мене, а не само за превода на бележката. Е, съветът ми е такъв; ще бъдеш по-голяма безопасност, ако се доверяваш на семейството си.

— Но аз ти вярвам, Ги.

— Повече вярваш обаче на непознати — заяви твърдо Ги. Не гледаше към Дел, но беше ясно, че има предвид нея.

— Обиждаш ме, като говориш така, Ги.

— А аз съжалявам, че се налага да ти го кажа — отвърна брат му.

Никой от двамата не помръдна и не направи крачка към другия, макар че Томи усети у брат си копнеж, равен на неговия собствен.

Лицето на Ги не беше нито сърдито, нито сурово. Беше спокойно, почти лъчезарно, като че и Томи, с добро или лошо, вече не можеше да докосне сърцето му.

— Ще ти се обадя след час-два — каза накрая Томи.

Той и Дел излязоха от кабинета и се спуснаха по стъпалата към огромната пекарна.

Томи се усещаше ужасно объркан и нещастен, неспособен да даде воля на напиращите в гърдите му братски чувства. Прехваленият му герой Чип Нгуейн никога не би могъл да изпита същото, ако изобщо бе способен на някакви емоции.

Уханието на шоколад, канела, кафява захар, индийско орехче, бухващ във фурните хляб и гореща лимонова глазура вече не го изкушаваше. Даже започна да му се гади от миризмите. Като че ли тази вечер в пекарната се носеше горчивият дъх на безсмислена гордост и неразбирателство.

Двамата с Дел се упътиха към вратата, през която бяха влезли. Докато минаваха покрай хладилниците и складовете, тя не се стърпя и се обади:

— Страшно съм ти благодарна, че ме предупреди.

— За кое?

— За бляскавото посрещане, което ни очакваше.

— Казах ти, че между мене и семейството ми има недоразумения.

— Тогава не ми се стори особено сериозно. А сега имам чувството, че семействата на Капулетите и Монтеките са се събрали на едно място под името Фан.

— Не е чак толкова драматично — махна с ръка той.

— А на мене ми изглежда сериозно, толкова драматично, като че ли у двата ви цъка адска машина, която всяка секунда ще избухне. — На половината път от кабинета на началник смяната томи се спря, обърна се и погледна назад.

Ги стоеше пред една от стъклените стени на кабинета си и ги наблюдаваше.

Томи се поколеба, но вдигна ръка и помаха. Ги не му отвърна и горчивият дъх на неразбирателството като че ли се усили; томи се извърна и закрачи по-бързо към изхода.

Дел Пейн също ускори крачка, за да не изостане, и подхвърли:

— Той ме мисли за вавилонска уличница.

— Не си права.

— Точно така си е. Не ме одобрява, макар че ти спасих живота. Смята ме за олицетворение на разврата, за злата изкусителка, която те е повела към бездните на пълното падение.

— Даже ми се струва, че ти извади голям късмет. Представи си само какво щеше да си помисли, ако те беше видял с шапката на Дядо Коледа.

— Радвам се, че още не си загубил чувството си за хумор по отношение на семейните дела — усмихна се момичето.

— Нямам никакво чувство за хумор — дрезгаво възрази той.

— И какво би станало, ако наистина съм такава? — вдигна вежди тя.

— Каква?

— Зла изкусителка.

— За какво говориш?

Стигнаха изхода, но тя сложи длан върху ръката на Томи и го спря, преди да отвори вратата.

— Мислиш ли, че мога да те съблазня?

— Ти си наистина откачена.

Дел се престори на обидена.

— Това не е най-ласкателният отговор, който очаквах да получа.

— Забрави ли, че всичко е поставено на карта?

— И кое по-точно?

— Да останем живи — отчаяно извика той.

— Е, да, да. Оная дяволска кукла, пъргавото като плъх малко чудовище. Ти си доста привлекателен мъж, колкото и да се мръщиш и да изпитваш угризения, колкото и да се правиш на загадъчен. Всяко момиче би те харесало и… ако това се случи, ще може ли да разчита на нещо?

— Едва ли… ако съм мъртъв.

Тя се усмихна.

— Това си е съвсем положителен отговор.

Вбесен, Томи затвори очи и започна да брои наум до десет.

Беше стигнал до четири, когато Дел се обади:

— Какво правиш?

— Броя до десет.

— Защо?

— За да се успокоя.

— И до коя цифра стигна?

— До шест.

— А сега коя идва?

— Седем.

— А сега?

— Осем.

Когато Томи отвори очи, тя все така се усмихваше.

— Ама аз наистина те интересувам, а?

— Ти направо ме плашиш.

— Защо да те плаша?

— Как ще отървем кожите от това дяволско нещо, ако продължаваш да се държиш така?

— Как?

Той пое дълбоко дъх и се накани да каже нещо. Сетне измърмори някаква ругатня на виетнамски — първите думи на тоя език, които бе произнасял от двайсет години насам, — и блъсна металната врата. Излезе под дъжда и веднага съжали, че го е направил. За първи път, откакто изпълзя от смачкания корвет, беше успял да се стопли в горещата пекарна и дрехите му бяха започнали да изсъхват. Сега отново измръзна до мозъка на костите.

Дел го последва в бурята, развеселена като дете.

— Хей, гледал ли си Джийн Кели в „Пея си в дъжда“?

— Недей да танцуваш сега, моля ти се — предупреди я той.

— Я малко се отпусни, Томи.

— Аз съм си съвсем наред — заяви той и наведе глава, за да не му влезе вода в очите. Насочи се към очукания, ярко боядисан пикап, паркиран под висока улична лампа.

— Да бе, спокоен си като сфинкс — продължи да го будалка тя.

Томи не си направи труда да й отговори.

— Томи, почакай — дръпна го за ръката тя.

Той се извърна към нея, премръзнал и изнервен. Попита я троснато:

— Какво има пък сега?

— То е там.

— Кое?

Дел престана да се държи лековато и закачливо, напрегна се като сърна, подушила вълк в храсталака, и се загледа покрай него.

— То!

Томи проследи погледа й.

— Къде е?

— В пикапа. Чака ни в пикапа.