Дийн Кунц
Тик-так (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Един безветрен ноемврийски ден по безоблачното небе изведнъж се появи сянка, която заслони морскосиния шевролет корвет. Огрян от топлите лъчи на есенното слънце Томи Фан стоеше до колата и тъкмо протягаше ръка да вземе ключовете от Джим Шайн, продавача на автомобили, когато движещата се сянка падна върху него. Дочу се слаб пърхащ звук, издаден сякаш от някакви невидими размахани криле. Вдигна глава, като очакваше да зърне чайка, но не видя никаква птица.

Неизвестно защо сянката му бе внушила чувството за студ, за мразовит вятър, но въздухът беше напълно застинал. Той потрепери и усети ледено острие върху дланта си. Рязко отдръпна ръка и твърде късно разбра, че това не беше лед, а просто ключовете от корвета. Погледна надолу навреме, за да ги види как тупват върху настилката.

— Извинявам се — смънка той и понечи да се наведе.

— Не, не, аз ще ги взема.

Объркан, Томи отново вдигна намръщеното си лице към небето. Синьо от край до край. Нищо не се мотаеше из въздуха.

Най-близките дървета, по протежение на отсрещната улица, бяха кичести палми с огромни корони и листа, без видими клани, на които би могла да кацне птица.

Нямаше птици и върху покрива на автосалона.

— Странна история — подхвърли Шайн.

Томи го изгледа все още объркан.

— Моля?

Шайн отново му подаваше ключовете. Приличаше на дундесто момченце от църковен хор с невинни сини очи. Опитваше се да изглежда любезен, но зад привидно приятната усмивка се усещаше добре прикрита завист.

— Да се сдобиеш с корвет за първи път е почти толкова хубаво, колкото е и когато правиш сефтето си с жена.

Томи трепереше и все още се измъчваше от необяснимия студ. Пое ключовете. Те поне не бяха като късове лед.

Синият корвет го чакаше — лъскав и хладен като високопланински поток, който устремено се плъзга по изгладените речни камъни. Дължината му беше 4 метра и 53 сантиметра. Междуосието — 2 и 43. Ширината — 1 и 80, височината — 1 и 16, а минималното разстояние между шасито и земята — 11 сантиметра.

Техническите спецификации на колата бяха известни на Томи по-добре, отколкото свещениците познаваха подробностите от Библията. Той беше американец от виетнамски произход и религията му беше Америка, а църквата му — автомагистралата, а пък корветът беше на път да стане неговият свещен потир, от който да приема причастието си.

Макар де не беше кой знае какъв пуританин, Томи донякъде се засегна от сравнението, което Шайн направи между съвършенството — а именно съвършенството беше да притежаваш корвет — и секса. Поне в момента корветът му се струваше по-добър от всяка любовна игра в леглото, по-вълнуващ и по-чист — върховно въплъщение на скорост, изящество и независимост.

Томи стисна меката и леко запотена длан на Джим Шайн и седна зад волана. 93 сантиметра разстояние до тавана. Метър и 7 сантиметра място за краката.

Сърцето му тупкаше неспокойно.

Вече не му беше студено. Дори се беше разгорещил от вълнение.

Успял беше да включи клетъчния си телефон за захранване към гнездото на запалката. Корветът беше негов.

Шайн се приведе към отворения прозорец и се захили:

— Вече не сте като останалите простосмъртни. Вече сте бог!

Томи усещаше в думите на Шайн известна добронамерена подигравка за култа към автомобила… но донякъде вярваше, че казаното отговаря на истината. Зад кормилото на корвета той чувстваше, че детската му мечта се е сбъднала; самият той се усещаше приповдигнат и изпълнен със силата на колата.

Преди да изкара корвета от паркинга, той даде малко повече газ и колата му отвърна с басово изръмжаване. Кубатура 5,8 литра с компресия 10:0.5, триста конски сили.

Шайн се изправи и му пожела:

— На добър час.

— Благодаря, Джим.

Томи Фан потегли от автосалона „Шевролет“ и тихия калифорнийски следобед, който беше така син, така прекрасен и многообещаващ, че му се искаше да мисли — предстои му вечен живот. С единствената цел да се порадва на новата си придобивка пое на запад към Нюпорт Бийч, после на юг по знаменитата автострада Пасифик Коуст, покрай огромното пристанище за яхти, през Корона дел Мар и новозастроените хълмове, наричани Нюпорт Коуст, като плажовете с леко разбиващи се вълни и искрящият на слънцето океан му оставаха вдясно. Бе настроил радиото на станция, по която пускаха само стари парчета, и в ушите му ехтяха шлагери на „Бийч бойс“, „Евърли брадърс“, Чък Бери, Литъл Ричард и Рой Орбисън.

При светофара на Лагуна Бийч се озова редом с един класически корвет — сребрист „Спринг рей“, модел 1963, със задница, оформена като лодка, и задно стъкло от две части. Шофьорът, застаряващ русокос „гларус“ с мустаци като на морж, огледа първо новичкия син корвет, после Томи. Томи направи кръгче с палеца и показалеца си, с което показа на непознатия, че намира и спринг рея за хубава кола. Непознатият му отвърна с усмивка и обърна нагоре палец, а това накара Томи да се почувства като член на някакво тайно общество.

Сега, когато наближаваше краят на века, мнозина твърдяха, че Америка вече не е страната на неограничените възможности, а Калифорния не е щатът на мечтите. Но през този прекрасен есенен следобед Томи Фан още вярваше в този мит.

Внезапно преминалата сянка и необяснимият хлад бяха напълно забравени.

 

Той премина през Лагуна Бийч и Дейна Пойнт, достигна Сан Клементе и тъй като се свечеряваше, накрая обърна и се отправи на север. Караше без точно определена посока. Започваше вече да свиква с управлението на корвета. Със солидното си тегло от тон и половина автомобилът сякаш прилепваше към асфалта, притежаваше стабилността и сигурността на спортните коли. Промъкна се през няколко улици с три платна, просто за да си докаже, че има възможност да прави завои на път с ширина дванайсет метра и половина, както обещаваха проспектите.

След като навлезе в в Дейна Пойнт, този път на юг, той спря радиото, взе клетъчния телефон и набра номера на майка си в Хънтингтън Бийч. Тя вдигна слушалката след втория сигнал — говореше на виетнамски, макар да беше имигрирала в САЩ още преди двайсет и две години малко след падането на Сайгон, когато Томи бе навършил осем години. И макар че понякога беше в състояние да го вбеси, той я обичаше.

— Здрасти, мамо.

— Туонг, ти ли си? — попита тя.

— Аз съм, Томи — напомни й той, защото от много години вече не използваше виетнамското си име. Фан Тран Туонг отдавна се бе превърнало в Томи Фан. За него това не беше неуважение към семейството, а просто звучеше много повече по американски.

Майка му въздъхна по обичайния се изстрадан начин, тъй като щеше да й се наложи отново да говори на английски. Година след като пристигнаха от Виетнам, Томи настоя да си служат само с чуждия език; беше решил още от малък да се натурализира бързо.

— Гласът ти звучи странно — забеляза тя с твърде лошо произношение.

— От клетъчния телефон е.

— Какъв телефон?

— Телефонът на колата.

— Защо ти е нужен телефон в колата, Туонг?

— Томи! Много е удобно. Човек просто не може да се оправи без това. Виж какво, мамо…

— Телефоните в колата са за големите клечки.

— Вече не е така. Сега всички си имат.

— Аз нямам. Да караш и да говориш по телефона е много опасно.

Томи въздъхна… и изпита известно смущение, че въздишката му прозвуча точно като въздишката на майка му.

— Никога не съм правил катастрофи, мамо.

— Няма да ти се размине — убедено заяви тя.

Дори с една ръка той с лекота се справяше с корвета по дългите прави участъци и по плавните завои на крайбрежната магистрала. Пневматично управление с турбоусилвател. Предно и задно предаване. Автоматика с четири скорости. Томи просто летеше.

Мака му смени темата.

— Туонг, не съм те виждала от седмици.

— Нали бяхме цялата неделя заедно, мамо. А днес е едва четвъртък.

В неделя двамата бяха ходили на черква. Баща му беше роден католик и майка му се бе покръстила още преди да се оженят във Виетнам, макар да продължаваше да се грижи и за будисткия си олтар в ъгъла на дневната. Върху червеното му платно обикновено поставяше пресни плодове, а пръчици тамян разнасяха аромата си от керамични поставки.

— Ще дойдеш ли на вечеря? — попита го тя.

— Тази вечер ли? Ох, не мога. Виж какво, току-що…

— Ще приготвя ком тай кам… или си забравил кухнята на майка си?

— Разбира се, че знам какво е, мамо. Пиле с ориз в глинено гърне. Голяма вкусотия!

— Освен това ще поднеса супа от скариди с кресон. Помниш ли супата от скариди с кресон?

— Помня я, мамо.

Нощта се спускаше. Над възвишенията на изток небето вече беше тъмно и обсипано със звезди. Близо до брега океанът беше мастилено син, по гребените на вълните проблясваше сребриста пяна. Навътре водата добиваше цвета на индиго, кървавочервените лъчи на залязващото слънце озаряваха хоризонта.

Докато шофираше през спускащия се мрак, Томи наистина се чувстваше донякъде като бог, както Джим Шайн го бе уверявал. Но не можеше напълно да се наслади на удоволствието, защото се измъчваше прекалено много от чувството, че е безразсъден и неблагодарен син.

Майка му не спираше да нарежда:

— Ще има още и пържени целина, моркови, зеле, малко фъстъци — все хубави неща. Ще има и от моя специален сос нуок мам.

— Твоят нуок мам е най-хубавият на света, мамо, а също и ком тай кам-ът ти, но…

— А да не би в колата си заедно с клетъчния телефон да имаш и някоя джунджория, с която можеш едновременно да караш и да готвиш, а?

Той отчаяно смънка:

— Но мамо, купих си нов корвет.

— Купил си телефон и корвет.

— Не, телефона си го имам от години. А корветът…

— Какви са тези „корвет“?

— Е, знаеш ги, мамо. Това са спортни коли.

— Значи купуваш спортни коли!

— Припомни си — винаги съм ти казвал, че някой ден ще се замогна…

— Какъв спорт?

— Моля?

— Футбол ли?

Майка му беше страшно упорита, по-консервативна и от английската кралица и твърдо се придържаше към онова, което си е намислила, но не беше нито дебелоглава, нито неосведомена. Беше й съвършено ясно какво е спортна кола, а и знаеше какво е корвет, защото Томи окичваше стените със снимки на тия коли от съвсем малък. Известно й беше и какво значи корветът за Томи, на какво е символ тази кола; чувстваше обаче — с корвета си той се отдалечаваше още повече от народностните си корени, а това никак не й допадаше. Но не си падаше по скандалите и гълченето, така че най-добрият начин да изрази неодобрението си беше да се престори, че колата и качествата й са нещо, което тя в края на краищата изобщо не проумява.

— Бейзбол ли е? — продължи с въпросите си тя.

— Цветът се нарича „ярък морскосин металик“. Прекрасен е, мамо, прилича много на цвета на вазата от лавицата в твоята дневна. Има…

— А скъпа ли е?

— Какво? А ми да…, но е наистина хубава кола. Е, не е скъпа като мерцедес…

— Всички репортери ли карат корвети?

— Репортери? Не, но аз…

— Похарчил си всичките си спестявания за тази кола и сега си разорен, нали?

— Не, не. Никога не бих…

— Разорил си се и вече нямаш нищо.

— Не съм се разорил, мамо.

— Щом нямаш средства, ще дойдеш да живееш вкъщи.

— Няма да е необходимо, мамо.

— Семейството не бива да се разделя.

Томи се почувства като мръсник. Макар да не беше направил нищо лошо, обзе го безпокойство, като че фаровете на насрещните коли го изобличаваха, като че ли бяха насочени към лицето полицейски лампи в стая за разпит, а той самият се опитва да прикрие някакво престъпление.

Въздъхна, намали скоростта и премина в най-дясното платно. Не беше в състояние едновременно да управлява колата, да разговаря по клетъчния телефон и да се припира с неуморимата си майка.

— А какво стана с тойотата ти?

— Включих я в бартера за корвета.

— Приятелите ти репортери карат тойоти. Хонди. Фордове. Не съм виждала никого от тях с корвет.

— Нали преди малко каза, че не знаеш какво е това корвет?

— О, знам — възрази майка му. — Знам, знам — заяви тя, като направи един от ония завои на сто и осемдесет градуса, каквито единствено майките са в състояние да вземат, без при това достоверността на думите им да се изгуби. — Лекарите карат корвети. Ти винаги си бил от най-умните, Туонг, получаваше най-добрите оценки, можеше и ти да станеш лекар.

Като че ли повечето американци от виетнамски произход от поколението на Томи учеха медицина или вече бяха станали лекари. Висшето медицинско образование означаваше вече завършила асимилация и носеше престиж, а самите виетнамски родители поощряваха децата си да се захванат със здравното дело със същата настъпателна любов, с която в по-ранни времена родителите евреи бяха упражнявали натиск върху своите деца. Томи, с висшето си образование по журналистика, никога нямаше да бъде в състояние да отстрани апендикса на някого или проведе сърдечно-съдова операция — затова винаги щеше да бъде нещо като разочарование за родителите си.

— Както и да е, пък и аз вече не съм репортер, мамо. От вчера. Сега съм само автор на романи; вече не съм на временни договори.

— Не си на работа?

— На частна практика съм.

— Това е просто извъртян начин да кажеш, че не си на работа — настоя тя, макар и бащата на Томи да работеше частно в пекарната си, както и двамата братя на Томи — и те не бяха успели да станат лекари.

— Последният договор, който сключих…

— Но хората четат вестниците. Кой чете книги?

— Много хора четат книги.

— Кои са те?

— Ти четеш книги!

— Но не книги за глупави частни детективи с пищови във всеки джоб, които карат колите си като откачени маниаци, непрекъснато се бият, наливат се с уиски и задирят блондинките.

— Моят детектив не пие уиски.

— Но би трябвало да си купи къща, да се ожени за добро виетнамско момиче, което да му народи деца, да работи нещо по-сериозно, за да може да издържа семейството си.

— Но това е досадно, мамо. Никой не би прочел книга за такъв частен детектив.

— Детективът от твоите книги — той винаги се жени за блондинка и с това разбива сърцето на майка си.

— Но той е самотник и никога няма да се ожени.

— И с това ще разбие сърцето на майка си. А кой би чел книги за майка с разбито сърце? Това е много тъжно.

Отчаян от обрата на разговора, Томи повиши глас.

— Мамо, обадих се просто да ти кажа хубавата новина за корвета и…

— Ела на вечеря. По-добре е да хапнеш пиле с ориз от глинено гърне вместо онези глупави хамбургери.

— Вече почти никога не ям хамбургери с картофки, мамо. Грижа се за диетата си и…

— Утре вечер ще имаме препечени филийки със скариди. Пълнена свинска плешка. Печен в гърне ориз. Патица с нуок мам.

Устата на Томи се напълни със слюнка, макар че никога не би го признал, дори да го подложеха на инквизитори, въоръжени с най-хитроумни и безмилостни инструменти за мъчения.

— Добре, ще дойда утре вечер. И то след вечеря. Ще те изведа на разходка с корвета.

— Разходи баща си. Той може и да обича лъскавите спортни коли. Аз съм проста жена.

— Мамо…

— Но баща ти е добър човек. Не го качвай в луксозната спортна кола само за да го заведеш да пие уиски, да се бие и да преследва блондинки.

— Ще направя всичко възможно да не го развратя, мамо.

— Дочуване, Туонг.

— Томи — отново я поправи той, но тя вече бе затворила.

Господи, колко я обичаше.

Боже, как го влудяваше тя.

Премина през Лагуна Бийч и продължи на север.

Червената резка на залеза се бе загубила. Раната в западната част от небето беше заздравяла. Небе и море се бяха слели и цялата природа бе потънала в мрак. Единственото изключение от чернотата идваше от изкуственото осветление на къщите по източните хълмове и от колите и камионите, забързани по крайбрежието. Блясъкът на фаровете и стоповете изведнъж му се стори нереален и зловещ, като че ли шофьорите на всички возила се бяха устремили към среща с някакво проклятие.

По гърба на Томи премина лека тръпка, а после го обзе силен хлад, от който зъбите му затракаха.

Никога не бе описвал в романите си сцена, в която зъбите на героя му да тракат. Смяташе, че в това клише няма и капчица истина, че подобна ситуация е невъзможна. Героите в книгите обаче обикновено тракаха със зъби от страх, а Томи Фан знаеше що е страх. Като малко момче при бягството на цялото семейство от Виетнам с пропускаща вода лодка по Южнокитайското море и бяха нападнати от пирати тай, които щяха да изнасилят жените и да избият всички, ако ги бяха заловили, Томи беше ужасен, но дори тогава страхът не бе накарал зъбите му да затракат като кастанети.

А ето, че това сега се случваше. Стисна челюсти и за миг успя да се овладее.

Хладната ноемврийска вечер все още не бе проникнала в колата. Студът, който усещаше, идваше по необясним начин отвътре, но той все пак включи отоплението от таблото.

Когато поредната серия ледени тръпки го разтресе, той си спомни за странната случка по-рано на паркинга на автокъщата — за прелетялата сянка, непричинена от облак или птица, за силния студ, усетен от Томи като вятър, който не засегна нищо друго освен самия него.

Отмести поглед от пътя и вдигна глава към тъмносиньото небе, като че ли би могъл да види някакви бледи очертания, реещи се през мрака.

Но какви бледи очертания, за Бога?

„Започнал си да вярваш в призраци, Томи, момчето ви, каза си той и се засмя невесело. А сега вече и си говориш сам.“

Разбира се, нищо злокобно не го следеше откъм тъмното небе.

Въображението му винаги бе работило отлично, затова и пишеше така леко и естествено. Може би си беше роден със силно изявена склонност да фантазира, а може би тази склонност се бе доразвила от бездънния запас народни приказки, с които майка му го развличаше и го приспиваше като малко момче по време на войната в дните, когато комунистите така яростно се биеха за управлението на Виетнам — приказната Страна на чайките и лисиците. Когато топлите и влажни нощи в Югоизточна Азия се разкъсваха от залпове и се тресяха от далечния тътен на минохвъргачки и бомби, той почти не се страхуваше, тъй като нежният майчин глас го караше да изпада във възторг от приказките за духове, богове и призраци.

Когато впери отново поглед в пътя, Томи Фан се сети за приказката за Ле Лой — рибаря, който хвърлил мрежата си в морето и я извадил с улов вълшебна сабя, подобна на блестящия ескалибур на крал Артур. Спомни си за „Вълшебният бисер на гарвана“, „В търсене на обетованата земя“, за „Магически арбалет“, където обеднялата принцеса Ми Чау изменя на добродетелния си баща заради любовта към съпруга си, за което плаща ужасна цена, за „Раците Да-Транг“, „Детето на смъртта“ и за още десетки приказки.

Когато нещо му напомняше за някоя от легендите, чути от майка му, Томи обикновено се усмихваше и се чувстваше щастлив и спокоен, като че ли тя самата току-що се беше появила и го бе прегърнала. Този път обаче споменът за приказките й не му подейства утешително. Той си беше все така дълбоко смутен и все още зъзнеше въпреки топлия въздух, струящ от отоплението на колата.

Странно.

 

Включи радиото в колата с надеждата, че някой от старите рокове ще подобри настроението му. Навярно бе изместил селектора встрани от станцията, която бе слушал преди, защото сега там не се чуваше нищо освен тих ромон — не бяха обичайните електронни смущения, а приличаше повече на далечното бучене на водопад.

Като отклони за миг поглед от пътя, Томи натисна бутона на селектора. Дигитално означените цифри веднага се промениха, но отново не последва музика — чуваха се пак звуците от спускащата се сякаш по отвесни скали вода, едновременно ревяща и шепнеща.

Натисна още един бутон. Цифрите се промениха, но шумът остана.

Пробва с трети бутон, отново без успех.

— О, това е чудесно. Страхотно.

Притежаваше колата само от няколко часа, а радиото вече се беше повредила.

Докато шофираше и ругаеше полугласно, той започна да върти копчето за станциите с надеждата да намери „Бийч Бойс“, Рой Орбисън, Сам Кук, „Айзли брадърс“ или някое от новите естрадни звездички. По дяволите, би се задоволил даже и с някоя жизнерадостна полка!

От единия край на скалата до другия, и на средни вълни, и на УКВ, звукът от падащата вода бе отмил цялата музика, като че ли радиопредавателите по цялото западно крайбрежие бяха станали жертва на някакво катастрофално наводнение.

Когато се опита да изключи радиото, звукът продължи да ехти по съвсем същия начин. Натисна бутона отново, но резултатът остана същият.

Постепенно обаче качеството на звука се беше променило. Плискащо-потракващо-бълбукащо-съскащият рев сега не приличаше толкова на падаща вода, колкото на звуци, издавани от далечна тълпа; гласовете на множеството се извисяваха в ликувания и възгласи, но биха могли да се схванат и като някакъв отдалечен израз на разгневено, способно да унищожава стълпотворение.

По причини, които не можеше да определи точно, Томи Фан се почувства разтревожен от промяната в тайнствената, безсмислена какафония. Започна отново да ръчка бутоните.

Гласове. Определено бяха гласове. Стотици, дори хиляди. Мъже и жени, на които пригласяха и нежни детски гласчета. Стори му се, че долавя отчаяни вопли, умолителни призиви за помощ, стонове, в които се долавяше агония — мощният и все пак приглушен звук като че ли прелиташе през обширен и дълбок залив или се надигаше от някаква черна бездна.

От гласовете го побиваха тръпки, но звукът също така му действаше по учудващо привлекателен начин и почти го хипнотизираше. Откри, че се заглежда в радиото прекалено дълго и може да катастрофира, но всеки път, когато вдигнеше глава, успяваше да задържи вниманието си върху пътя само няколко секунди, преди погледът му отново да се върне към слабата светлина на скалата.

Към приглушения рев на множеството се прибави басовият глас на… някой друг… на някой, чийто глас звучеше по безкрайно странен начин. Гласът ломотеше нещо неразбираемо. От стереоговорителите се чуваше пращене.

Въпреки студа, който продължаваше да го сковава, Томи изведнъж почувства, че от косата по челото му рукват капчици пот. Дланите му също бяха овлажнели.

Беше сигурен, че е опитал всички копчета по контролното табло на радиото. Въпреки това призрачният хор продължаваше да бучи.

— По дяволите.

Сви здраво дясната си длан и стовари юмрук върху таблото на радиото — не така силно, че да се нарани, но достатъчно рязко, за да натисне едновременно три-четири бутона.

С всяка секунда непонятните думи, произнасяни от странния глас, ставаха по-ясни, но Томи все още не беше в състояние да ги разбере.

Удари още веднъж радиото с юмрук и с изненада установи, че самият той издава полугласно отчаян вопъл. В края на краищата, колкото и да го дразнеше звукът, той не представляваше никаква опасност за него.

Така ли беше наистина?

Още докато си задаваше този въпрос, Томи бе обладан от глупавата мисъл, че не бива да слуша ромона, разнасящ се от високоговорителите, че трябва да си запуши ушите, защото се излагаше на смъртна опасност, ако разбереше и една дума от онова, което му се говореше. И все пак, подтикнат от някакво перверзно любопитство, той се напрягаше да чуе, да измъкне някакъв смисъл от обърканите звуци.

— … Фан…

Тази дума безспорно бе произнесена ясно.

— … Фан Тран…

Противният лигав глас явно владееше съвършено виетнамски език.

— … Фан Тран Туонг…

Това беше истинското име на Томи. Преди да го промени. Името му от Страната на чайките и лисиците.

— … Фан Тран Туонг…

Някой явно го викаше. В началото идваше отдалеч, но бързо приближаваше. Нужен му беше контакт. Връзка. Нещо в гласа подсказваше, че е… гладен.

Студът, подобно на пълзящи паяци, проникваше все по-навътре в него, плетеше ледени паяжини около костния му мозък.

Томи за трети път халоса радиото, сега по-силно от преди, и то отведнъж занемя. Останаха единствено звуците от боботенето на мотора, триенето на гумите, собственото му накъсано дишане и силното биене на сърцето му.

Лявата длан на Томи, хлъзгава от пот, се плъзна по кормилото и главата му рязко отскочи, когато корветът излезе от платното. Предното дясно, а след него и задното дясно колело заора в неравния банкет на магистралата. По шасито задрънчаха и затропаха камъчета. В обсега на фаровете попадна отводнителен канал, обрасъл с бурени, а дясната страна на колата се отри в сухия храсталак.

Томи сграбчи кормилото със запотените си длани и изтегли колата вляво. С друсане и подскоци корветът направи дъга обратно към пътя.

Зад гърба му изскърцаха спирачки и в огледалото за обратно виждане Томи зърна проблясващи фарове, които го заслепяваха. С надут клаксон един черен форд експлорър кривна покрай него, като избегна удара в задната му броня само със сантиметри; беше толкова близо, че Томи изтръпна от въображаемия шум от раздрана стомана. Ударът обаче се размина и той остана загледан в смаляващите се в далечината стопове.

Като овладя управлението на корвета, Томи примигна от потта в очите си и с усилие преглътна. Започна да вижда двойно. В устата си усети горчив вкус. Почувства се дезориентиран, като че ли се събуждаше след треска.

Макар да бе изпитал ужас от противния глас по радиото само преди секунди, вече не беше така убеден, че по говорителите наистина е проехтяло неговото име. Когато зрението му бързо се възстанови, той се зачуди дали и умът му не е бил временно замъглен. По-приемлива беше възможността да е преживял нещо като епилептичен припадък, отколкото някакво свръхестествено същество да е пожелало да влезе в контакт с него с помощта на радиото в колата. Не беше изключено дори да е преживял моментен исхемичен мозъчен спазъм — необясним, но за щастие краткотраен спад в мозъчното кръвообращение подобен на спазъм, от който бе се оплакал миналата пролет в Сал Деларио, негов приятел и колега репортер.

Сега пък го заболя глава — отдясно, близо до окото. Почувства, че и стомахът му не е съвсем наред.

 

Докато минаваше през Корона дел Мар, задържа скоростта си под допустимата граница, готов да се изтегли към бордюра и да спре, ако зрението му пак се влоши или… ако отново започне нещо странно.

Погледна притеснен към радиото. Не се чуваше нищо.

Малко по малко страхът го напусна, но беше заменен от депресия. Все още го болеше глава и стомахът го безпокоеше, но вече усещаше и празнота в себе си — сиво, студено и кухо усещане.

Ясно му беше на какво се дължи празнотата. На чувството му за вина.

Караше собствения си новичък корвет — колата на колите, върха, до който бе стигнала Америка в производството на автомобили, детската му мечта, — затова трябваше да се радва и да ликува, а вместо това той бавно потъваше в морето на отчаянието. Като че ли усещаше под себе си бездна от неопределени чувства. Чувстваше се виновен за начина, по който се държа с майка си, което беше просто смешно, защото той й бе засвидетелствал уважението си. Беше показал почитта си във всяко отношение. Наистина беше изпитал известна досада и сега му стана болно, като и помисли, че тя може да е усетила това в гласа му. Никак не му се искаше да я нарани. Никога. Но понякога тя изглеждаше толкова безнадеждно вкопчена в миналото, толкова упорито и глупаво държеше на навиците си, че Томи се притесняваше от неспособността й да се приспособи към американската култура така цялостно, както самият той го бе направил. Когато я посещаваше с приятелите си, американци по рождение, силният й виетнамски акцент го огорчаваше също като навика й да върви на една почтителна крачка след баща му. „Мамо, това са Съединените щати, веднъж я укори той. Тук всички са равни и никой не е по-добър от никого, жените са същите като мъжете. Тук не е нужно да вървиш в сянката на когото и да е.“ Тя му се усмихна като на любим, но слабоумен син и отвърна: „Аз не ходя в сянката, защото някой ме задължава, Туонг. Ходя в сянката, защото сама го искам.“ Томи раздразнен повиши глас: „Но така не бива.“ Като го удостои със същата вбесяваща кротка усмивка, тя попита: „В Съединените щати не бива ли да показваш, че уважаваш някого? Не бива ли да даваш израз на любовта си?“ Томи добре знаеше, че в тези спорове никога не можеше да излезе победител, но упорстваше: „Не, но може да се намери и по-добър начин те да се покажат.“ Тя го изгледа дяволито и приключи разговора с въпрос: „Кой е по-добрият начин — печат за редовна стока ли?“ Сега, докато караше дългоочаквания корвет с по-малко удоволствие, отколкото разнебитен пикап, купен на старо, Томи изпитваше студ и сивота в себе си, засрамен от неблагодарността си и неспособността да приеме майка си такава, каквато е.

Неблагодарното дете хапе по-лошо от змийски зъб.

Томи Фан, лошият син. Носещ се в калифорнийската нощ. Невъзпитан, гладен и нелюбящ.

Погледна се в огледалото за обратно виждане, като за момент очакваше да види чифт змийски очи на собственото си лице.

Знаеше, разбира се, че да се отдава така на чувството за вина е глупаво. Понякога онова, което очакваше от родителите си, беше просто нереално, но все пак той беше много по-разумен от майка си, когато носеше ао дайс, онези надиплени копринени костюми от туника и панталони, които изглеждаха толкова не на място в тази страна, колкото и шотландските фустанели, тя изглеждаше много мъничка, като момиченце в дрехите на майка си, макар че у нея нямаше нищо уязвимо. С острия си ум и желязната си воля, когато пожелаеше, тя можеше лесно да се превърне в тиранин, а и умееше да накара човек да изпита повече болка от неодобрителния й поглед, отколкото шибане с камшик.

Тези сурови мисли отвратиха Томи, макар че сам се бе насочил към тях, и лицето му се зачерви още повече от срам. Като поеха невероятно големи рискове и на невероятно висока цена, тя и бащата на Томи го бяха измъкнали — заедно с братята и сестрите му — от Страната на чайките и лисиците, изпод юмрука на комунистите и го бяха довели тук, в страната на неограничените възможности и затова той беше длъжен да ги почита и да се грижи за тях.

— Аз съм един себичен подлец — каза той на глас. — Истинско лайно — ето какво съм аз.

След като закова колата на кръстопътя между Корона дел Мар и Нюпорт Бийч, той затъна още по-дълбоко в морето на меланхолията и угризенията на съвестта.

Нищо нямаше да му стане, ако беше приел поканата й за вечеря? Тя бе приготвила супа от скариди с кресон, ком тай кам и пържени зеленчуци със сос нуок мам — трите ястия, които той обичаше най-много като дете. Явно беше поработила здравата в кухнята с надеждата да го примами вкъщи, а той я бе отблъснал, беше я разочаровал. Но не можеше да си намери никакво извинение за отказа му, особено след като не бе посещавал семейството си от седмици.

Не. Не беше така. Това беше нейната реплика: „Туонг, не съм те виждала от седмици.“ Той й бе напомнил по телефона, че днес е четвъртък, а бяха прекарали неделята заедно. Но ето какво се бе получило — само след няколко минути той се хващаше на нейните измислици за изоставената майка!

Изведнъж му се стори, че майка му представлява събирателен образ на стереотипните азиатски злодеи от старите филми и старите книги — със склонност към измислици като Минг Безмилостния, лукава като Фу Манчу.

Той примигна към червения светофар и се удиви, че е възможно главата му да роди такива долни мисли по отношение на майка му. Това съвсем ясно показваше, че е голям подлец.

На Томи му се искаше повече от всичко да бъде американец — не американец от виетнамски произход, а просто истински американец. Но стремежът от пълна американизация естествено не го принуждаваше да се откаже от семейството си, не го караше да бъде груб и зъл с любимата си майка.

Минг Безмилостния, Фу Манчу, Жълтият бисер. Мили Боже, той се беше превърнал в беснеещ фанатик. Изглежда се беше самозаблудил с внушението, че е цялостна личност.

Погледна към дланите си върху кормилото — бяха с цвета на излъскан бронз. В огледалото за обратно виждане огледа клепачите на тъмните си азиатски очи, като се зачуди дали не е на път да размени истинската си самоличност с друга, която е лъжлива.

Фу Манчу.

Щом може да си помисли такива оскърбителни неща за майка си, би могъл да стигне и по-далече и накрая да й ги каже в лицето. А това би я съсипало. Перспективата го остави без дъх от страх и лоши предчувствия, устата му изсъхна като стрити сухи листа, а гърлото му така се сви, че не беше в състояние да преглътне. Би проявил повече милосърдие към нея, ако просто вземеше пистолет и я застреляше. Ако направо я простреляше в сърцето.

Ето в какъв син се бе превърнал значи. Син, който би прострелял майка си в сърцето с думи.

Червената светлина светофара се смени със зелена, но той не съумя веднага да натисне газта. Беше се обездвижил от ужасната тежест на презрението към самия себе си.

Шофьорът на колата зад корвета наду клаксона си.

— Искам само да живея собствения си живот — промълви с нещастен глас Томи, когато накрая пресече кръстовището.

Напоследък все по-често му се случваше да си говори сам. Усилията, които полагаше да живее собствен живот, от една страна, и да остане добър син, от друга, го побъркваха.

Пресегна се към клетъчния телефон с намерение да се обади на майка си и да я попита още ли е в сила поканата й за вечеря.

Телефоните в колата са за големите клечки.

Вече не е така. Сега всички си имат.

Аз нямам. Да караш и да говориш по телефона е много опасно.

Никога не съм правил катастрофи, мамо.

Няма да ти се размине — убедено заяви тя.

Чуваше гласа й толкова ясно, че му се стори — тя произнася думите в момента, а той изобщо не ги възпроизвежда в съзнанието си. Отдръпна рязко ръка от телефона.

От западната страна на магистралата Пасифик Коуст имаше заведение в стила на крайпътните ресторанти от петдесетте години. Томи свърна в паркинга и спря под светлината на червените неонови лампи.

В салона апетитно ухаеше на лук и сосове, на скарата цвърчаха хамбургери. След като се разположи в сепаре, облицовано в червена пластмаса, Томи си поръча хамбургер, пържени картофки и млечен шейк с шоколад.

В ума му пак отекна майчините думи: „По-добре е да хапнеш пиле с ориз от глинено гърне вместо онези глупави хамбургери.“

— Всъщност донесете ми два хамбургера — поправи поръчката си Томи, когато сервитьорката я записа и се приготви да си тръгне.

— Пропуснали сте обеда, а? — усмихна се мило тя.

Като прекаляваш с хамбургерите и пържените картофки, скоро и самият ти ще заприличаш на един голям дебел хамбургер.

— И една порция пържен лук — предизвикателно добави Томи, убеден, че там на север, в Хънтингтън Бийч, майка му сигурно е потреперила, защото по свръхестествен път е усетила предателството му.

— Обичам мъжете с добър апетит — одобри избора му сервитьорката.

Тя беше деликатна синеока блондинка с чип нос и розов цвят на кожата — точно типът жена, който навярно караше майка му да сънува кошмари.

Томи се зачуди дали сервитьорката не флиртуваше с него. Усмивката й можеше да се изтълкува като аванс, но пък приказките й за апетита му можеха да са съвсем невинни, колкото да каже нещо. В отношенията с жените на него не му достигаше лекотата, която би желал да има.

Ако тя наистина му даваше аванс, той нямаше как да се възползва. За тази вечер му стигаше и едно предизвикателство. Хамбургери — да, но не хамбургери плюс блондинка.

Успя да смотолеви само:

— Дайте ми, моля, допълнителна порция сирене и много-много лук.

След като намаза обилно хлебчетата си с горчица и кетчуп, той изяде всичко, което си беше поръчал. Пресуши шейка си така старателно, че неприличният звук от смукването на сламката накара възрастните наоколо да го изгледат недоброжелателно заради лошия пример, който даваше на децата им.

Остави щедър бакшиш и докато се отправяше към вратата, сервитьорката подхвърли:

— Изглеждате много по-щастлив на излизане, отколкото преди малко.

— Днес си купих нов корвет — съобщи той не на място.

— Страхотно — усмихна се тя.

— Мечтая за такава кола от съвсем малък.

— Какъв цвят е?

— Ярък морскосин металик.

— Сигурно е красива.

— Просто лети.

— Сто на сто.

— Като ракета — добави той и му се тори, че потъва в морските дълбини на очите й.

Детективът от твоите книги — той винаги се жени за блондинка и с това разбива сърцето на майка си.

— Е — накани се накрая той, — всичко хубаво.

— На вас също — любезно кимна сервитьорката.

Томи се приближи до входната врата. На прага, с ръка на дръжката, той се обърна назад, като се надяваше тя да гледа към него. Момичето обаче отиваше към сепарето, което той току-що бе освободил. Деликатните й глезени и добре оформените прасци бяха страхотни.

Беше излязъл ветрец, но нощта все още беше мека за ноември. В далечния край на магистралата Пасифик Коуст, при входа на търговския център Фашън Айланд, внушителните редици от огромни кичести палми бяха осветени от прожектори, прикрепени към стволовете им. Продълговатите зелени палмови листа се люлееха като полите на танцьорка от Хаваите. Ветрецът, който носеше и уханието на океана, не караше Томи да изпитва студ, напротив — приятно галеше тила му и игриво рошеше гъстата му черна коса. В резултат от малкия бунт срещу майка му и националните традиции светът изглеждаше много по-привлекателен.

Вече в колата, той отново пробва радиото. Работеше отлично. Рой Орбисън изпълняваше „Хубава жена“.

Томи се присъедини към пеенето. С пълен глас.

Спомни си за злокобния рев на статичното електричество и за странния лигав глас, който сякаш го викаше, но в момента му се струваше невероятно, че необичайното произшествие е било толкова свръхестествено, колкото му се бе сторило. Тогава беше смутен от разговора с майка си и се чувстваше едновременно затормозен и ядосан, сърдеше се на нея, но и на себе си, така че възприятията му явно не са били съвсем наред. Водопадният рев на статичното електричество го имаше, но обзет от чувството за вина, той явно си беше въобразил, че чува името си след безсмисленото клокочене и пращене на електронната бъркотия.

По целия път до вкъщи той слуша старовремски рокове; знаеше всяка песен наизуст.

Живееше в скромна, но удобна стандартна къщичка в гъсто застроения град Ървин. В архитектурно отношение домът му, а това често се случваше в окръг Ориндж, нямаше нищо общо със средиземноморската архитектура; всъщност другаде средиземноморският стил се бе наложил така, че понякога постоянството му действаше успокоително, но друг път човек се чувстваше притеснен и задушен от него, като че ли главният архитект на Тако Бел се бе превърнал във всесилен диктатор, който бе заповядал всички да живеят не в къщи, а в мексикански ресторанти. Покривът на къщичката на Томи беше покрит с овални оранжеви керемиди, мазилката по стените беше бледожълта, а от двете страни на бетонната алея отпред имаше тухлени заграждения.

За двайсет и седмия си рожден ден успя да си купи собствена къща. Напоследък книгите му вече излизаха първо с твърди корици и постъпленията от писателските му занимания нараснаха достатъчно, за да си позволи риска да напусне щатната си работа в „Реджистър“.

Обективно погледнато, той бе постигнал по-голям успех в живота от братята, и от сестра си. Но те тримата бяха запазили здравите си връзки с виетнамската общност, така че майка му и баща му се гордееха с тях. Никога не можеха да си позволят да изпитат същата гордост от Туонг, който бе променил името си веднага щом навърши изискваната от закона възраст и който с желание и възторг се бе отнасял към всичко американско още откакто имигрира тук със семейството си на осемгодишна възраст.

Знаеше, че дори да стане милиардер, дори да се нанесе в къща с хиляди стаи на най-високата скала с изглед към Пасифика, с тоалетни от чисто злато и полилеи, изработени не от обикновен кристал, а от огромни диаманти, майка му и баща му пак щяха да го смятат за „пропадналия“ син, който е забравил корените си и е обърнал гръб на произхода си.

Когато фаровете на колата осветиха алеята, близките лехи от бели кораловочервени нарциси заблестяха като фосфоресциращи. Сенките бързо пробягаха по белещата се кора на няколкото австралийски дръвчета и се отдръпнаха към по-високите им клани, където посребрените от луната листа трептяха от нощния ветрец.

След като голямата врата на гаража се затвори автоматично зад гърба му, той остана неподвижен в колата няколко минути — радваше се на мириса на кожената тапицерия, наслаждаваше се на новата си придобивка. Ако можеше да остане да спи седнал зад волана, би го направил с удоволствие.

Не му се искаше да остави корвета на тъмно. Тази страхотна кола трябваше да остане обляна от светлините на гаражните лампи, подчертаващи красотата й като произведение на изкуството в музей.

Докато оставяше ключовете на закачалката до хладилника в кухнята, на входната врата се звънна. Макар и познат, звънецът този път му прозвуча различно, заприлича му на някакво кухо и зловещо повикване от кошмар. Проклятието да си собственик на къща. Винаги нещо трябва да се поправя.

Не очакваше гости тази вечер. Всъщност възнамеряваше да прекара час-два в кабинета си и да редактира няколко страници от ръкописа, над който тия дни работеше. Измисленият от него частен детектив Чип Нгуейн се беше разприказвал твърде много в представеното в първо лице изложение и речта на нахаканото му, но понякога досадно многословно частно ченге трябваше да се прегледа пак.

Томи отвори вратата и леденостуденият вятър го прониза, остави го без дъх. Вихрушка сухи листа го връхлетя и в лицето му сякаш се забиха ножчета. Той направи две крачки назад и закри очите си с длан.

Едно сухо, подобно на хартия листо влезе в устата му. Твърдото връхче му убоде езика.

От изненада той схруска листото, което се оказа горчиво. Изплю го.

Също така неочаквано, както се бе устремила към вратата, вихрушката се смири и изчезна, като остави след себе си тишина и спокойствие. Въздухът вече не беше студен.

Томи изтърси листата от косата и раменете си, отскубна няколко от вълнения си пуловер и дънките. Дървеният под на фоайето беше обсипан със скършени почернели листа, снопчета трева и песъчинки.

— Какво ли беше това, по дяволите?

От другата страна на прага нямаше никой.

Томи излезе пред вратата и огледа навсякъде тъмния покрит преден вход. Беше малко по-голям от обикновените веранди, ширината му беше три метра, а дълбочината — два.

Нямаше никой нито на двете стъпала, нито по алеята, разделяща маломерната морава отпред — изобщо този, който беше звъннал не се виждаше никакъв. Под разкъсаните облаци, докоснати от бледата луна, улицата беше тиха и изоставена, толкова спокойна, че Томи си помисли на шега, че животът в космоса бе замрял по нечия прищявка.

Той запали осветлението отвън и забеляза точно пред себе си на пода на покрития вход странен предмет. Беше кукла — парцалена кукла с височина не повече от двайсет и пет сантиметра и лежеше по гръб с широко разперени дебелички ръце.

Томи се намръщи, огледа се още веднъж в нощта, като се взря по-внимателно в храсталака, откъдето някой би могъл да го наблюдава клекнал. Нямаше никой.

Куклата в краката му беше недовършена — покрита изцяло с бял памучен плат, без дрехи, без черти на лицето и без коса. На местата, където трябваше да са очите й, върху белия плат бяха пришити с груб черен конец кръстове. Пет подобни кръстчета заемаха мястото на устата, а още две образуваха буквата Х над сърцето.

Томи прекрачи прага и излезе на верандата. Приклекна до куклата.

В устата му още горчеше от сухото есенно листо, но сега усети още нещо също толкова неприятно, макар и по-познато. Изплези езика си, докосна го, а после погледна пръста си — видя червено петънце. Върхът на листото му беше пуснал кръв.

Езикът обаче не го болеше. Раничката беше съвсем малка. Въпреки това, по причини, които и сам не би могъл да обясни напълно, Томи се разстрои от вида на кръвта.

В една от грубите си ръчички, подобни на ръкавици с един пръст, куклата държеше сгънато листче. То беше прикрепено здраво там с карфица с лъскава черна емайлирана главичка, голяма колкото грахово зърно.

Томи вдигна куклата. Беше твърда и неочаквано тежка за големината си, но крайниците й провиснаха немощно — като че ли трупът й беше натъпкан с пясък.

Когато извади карфицата от ръчичката на куклата, мъртвешката тишина на улицата за малко се наруши. През покрития вход премина леденостуден вятър. Храсталакът зашумя, а дърветата се разклатиха достатъчно силно, за да накарат сенките от лунната светлина да затреперят. После всичко отново се усмири и всяко движение престана.

Хартията беше жълта само тук-таме, като че ли беше къс от старинен документ, беше малко мазна и цепната в ъглите. Сгъната беше първо на две, после на още две. Разгъната имаше големина към осем квадратни сантиметра.

Съобщението беше на виетнамски — три колони красиво изписани с плътно черно мастило йероглифни знаци. Томи разпозна езика, но не можеше да прочете съдържанието.

Изправи се в цял ръст и се загледа замислено първо към улицата, после към куклата в ръката си.

След като сгъна отново бележката и я сложи в джоба на ризата си, той си влезе и затвори вратата. Пусна резето и сложи защитната верига.

В дневната Томи постави странната безлика кукла върху крайната масичка до канапето и я подпря на настолната лампа със зелен абажур с наклонена надясно кръгла бяла глава и спуснати надолу ръце. Подобните й на ръкавици с един плъст длани бяха разтворени, както стояха когато я видя за първи път на покрития вход, но сега изглеждаха като че ли търсят нещо.

Постави и карфицата на масичката до куклата. Черната й емайлирана главичка лъщеше като капка машинно масло, а острият й край проблясваше в сребристи оттенъци.

Спусна пердетата и на трите прозореца в дневната. Направи същото и в трапезарията и в хола. А в кухнята завърта дръжката на щорите, като затвори и тях.

И все пак чувстваше, че някой го наблюдава.

В спалнята на горния етаж си беше приспособил нещо като кабинет, където пишеше романите си. Сега седна зад бюрото, но не запали лампата. Единствената светлина идваше от отворената врата към коридора, вдигна слушалката на телефона, поколеба се, но все пак позвъни на Сал Деларио, репортер в „Реджистър“, вестника, в който Томи бе работил до вчера. Обади се телефонният секретар, но той не остави съобщение.

След това се свърза с редакцията. Даде номера на собствения си телефон и добави забележката „спешно“.

След по-малко от пет минути Сал му позвъни.

— Какво толкова спешно, сваляч такъв? — попита той. — Да не би да си забравил къде трябва да си слагаш оная работа?

— Къде си в момента? — попита Томи.

— В работилницата.

— В редакцията ли?

— Аха, прекроявам новините.

— Закъснял си с поредния краен срок — предположи Томи.

— Обаждам ти се просто да проверя професионалния си инстинкт. Ти излезе от вестникарския бизнес само от един ден; загуби ли вече всичките си колегиални чувства?

Томи се наклони в стола си и се приведе над бюрото.

— Слушай, Сал, трябват ми някои данни за бандите.

— За тлъстите котараци от Вашингтон, които въртят играта ли говориш, или за пънкарите, дето изнудват бизнесмените в Малкия Сайгон?

— За местните виетнамски банди. Момчетата от Санта Ана…

— … за евтините момчета, момчетата на Натома. Но ти сам ги знаеш.

— Но не колкото тебе — възрази Томи.

Сал беше криминален репортер, който доста добре познаваше дейността на виетнамските банди, действащи не само в окръга, но и в цялата страна. Докато беше на работа във вестника, Томи пишеше статии главно по въпроси, свързани с изкуството и развлекателните събития.

— Сал, чувал ли си Натома или евтините момчета, когато заплашват някого, да изпращат по пощата отпечатък от черна длан или — нали знаеш череп над две кръстосани кости, нещо такова?

— Или може би отрязана конска глава в леглото?

— Да, такова нещо.

— Ти нещо си се побъркал, старче. Тия момчета нямат възпитания навик дори да изпратят предупреждение. Пред тях мафията изглежда като благопристойно общество на любители на камерна музика.

— А бандите на по-възрастните, по-опитните, който не са просто малолетни улични гангстери — да кажем Черните орли или Орловата седморка?

— Черните орли вършат черната работа в Сан Франсиско, а Орловата седморка — в Чикаго. При нас са Водолазите.

Томи се облегна така силно на стола си, че дървото простена под тежестта му.

— Но при тях няма конски глави, така ли?

— Томи, момчето ми, ако Водолазите оставят отрязана глава в леглото ти, тя ще бъде твоята собствена.

— Звучи страхотно.

— Ама за какво става дума? Започвам вече да се тревожа.

Томи въздъхна и погледна през най-близкия прозорец. Сгъстяващите се облаци бяха започнали да закриват луната и чезнещата сребриста светлина сякаш назъбваше краищата им.

— Нали помниш статийката ми за рубриката „Шоу“ миналата седмица? Мисля си, че някой може да е решил да си отмъсти за нея.

— Материала ти за момиченцето, което стана шампион по фигурно пързаляне ли?

— Да.

— И за онова момченце с всички качества да стане голямо дарование като пианист? Че какво може да се отмъщава тук?

— Ами…

— Кого би могло да ядоса това — някой друг шестгодишен пианист да си помисли, че и за него би трябвало да напишеш някоя хвалебствена статия, и сега да е решило да те прегази с велосипедчето си?

— Ами — отново подхвана Томи, но този път се чувстваше малко глупаво — в материала се споменаваше, че повечето деца във виетнамската общност не са забъркани в бандите.

— Е, в полемичната журналистика се пише така.

— Но аз добавих и някои остри неща по повод на онези, които се присъединяват към бандите, особено към момчетата на Натома и момчетата на Санта Ана.

— Засегнал си бандите в един абзац от целия материал. Тия момчета не са толкова чувствителни, Томи. Няколко фрази не биха ги накарали да ти отмъщават.

— Чудя се…

— На тях така или иначе не им пука какво си мислиш за тях, защото те се смятат за виетнамското съответствие на Чичо Том. Освен това ти ги изкарваш прекалено начетени. Тия типове не четат вестници.

Гъстите облаци идваха откъм океана, въртяха се от запад на изток и ставаха все по-тъмни. Луната се стопи в тях и заприлича на удавник в студеното море. Лунното отражение върху стъклото на прозореца постепенно изчезна.

— А какво ще кажеш за момичешките банди? — настояваше Томи.

— Момичетата Уоли, момичетата Помона, Мръсниците пънкарки… не е тайна, че те могат да бъдат и по-жестоки от момчетата. Макар че не вярвам и те да са се заинтересували от тебе. По дяволите, ако се ядосваха така лесно, досега да са изкормили като риба най-напред мене! Хайде, старче, кажи ми какво се е случило. Какво те е изнервило така?

— Става дума за една кукла.

— Нещо като Барби ли? — Гласът на Сал прозвуча озадачено.

— Не, малко по-зловещо.

— Е, да, Барби вече не е толкова противна. Пък и кой ли се страхува от нея в наши дни?

Томи подробно разказа на Сал за странната фигурка, обвита в бял плат, с черните бодове от конци, която бе открил пред дома си.

— Звучи малко шантаво — подхвърли Сал.

— Странно и необяснимо е — продължи Томи. — По-странно, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Нямаш ли представа за какво става дума в бележката? Изобщо ли не можеш да четеш на виетнамски, поне малко?

Томи извади листчето от джоба си и го разгърна. Поклати отрицателно глава.

— Нито дума.

— Какво става с тебе, момче? Изобщо ли не уважаваш предците си?

— Ти пък се претрепваш да поддържаш контакти с твоите, нали? — саркастично отвърна Томи.

— Естествено — и за да го докаже, Сал заговори бързо и музикално на италиански. После се върна към английския. — Освен това пиша на моята нона в Сицилия всеки месец. Прекарах при нея два месеца миналата година.

Томи по-силно от всякога се почувства като мръсник. Присви очи към трите колони знаци върху пожълтялата хартия.

— Това за мене е толкова неясно, колкото е и санскритът.

— А можеш ли да ми го изпратиш по факса до пет минути сигурно ще намеря някой, който да ни го преведе.

— Разбира се.

— А аз ще ти звънна пак веднага щом науча нещо.

— Благодаря, Сал. Хей, знаеш ли какво си купих днес?

— Дали знам какво си си купил? Откога мъжете взеха да си говорят за покупки?

— Купих си корвет.

— Сериозно?

— Да. Купе LTI. Ярък морскосин металик.

— Поздравявам те.

— Преди двайсет и две години — подхвана Томи, — когато преминах през имиграционната служба със семейството си и се озовах на първата улица в тая страна, видях един забързан корвет. Почувствах, че това е за мене. Фантастична кола, която се движеше толкова елегантно, ми каза всичко за Америка.

— Радвам се за тебе, Томи.

— Благодаря, Сал.

— Сега вече сигурно ще си намериш и някоя истинска мацка, няма да я караш все с Ронда Гумата, надуваемата кукличка.

— Я престани, глупчо такъв — с умиление промълви Томи.

— Изпрати ми бележката по факса.

— Веднага — увери го Томи.

Загледа се във валяците, които издърпваха листа в машината. В прозорчето за съобщения се появи телефаксният номер на Сал в редакцията и обяснението „Изходящо съобщение“. После страницата с виетнамските знаци се плъзна навън от факса и след малко думата в прозорчето светна „Получено“. После бученето на факса спря.

Телефонът иззвъня.

— Налага ли се самият аз да идвам с колата до вас, за да ти обясня как се прави?

— Искаш да кажеш, че отново си получил празен лист?

— Да, само номера на подателя.

— Този път съм съвсем сигурен, че го заредих както трябва.

— Значи факсът ти нещо се е скапал — реши Сал.

— Сигурно. — Томи го каза, макар че обяснението не го задоволяваше.

— Най-добре е лично да ми донесеш листа.

— Колко ще се задържиш в редакцията?

— Още няколко часа.

— Може да намина — смънка Томи.

— Е, все пак успя да ме заинтригуваш.

— Ако не стане тази вечер, ще се видим утре.

— А може да е било само някое момиченце — предположи Сал.

— Какво?

— Някое друго момиченце, което се занимава с фигурно пързаляне, и завижда на онова, за което ти си писал. Спомняш ли си олимпийската кънкьорка Тоня Хардинг? Пази се коленете, Томи, момчето ми. Някое момиченце може да те причака с бейзболна бухалка, за да ти ги строши.

— Слава Богу, вече не работя в оная сграда. Сега се чувствам някак по-чист.

— Целуни Ронда Гумата от мене.

— Ти си един превъртял глупак.

— Е, с Ронда поне ще си спокоен, че никога няма да пипнеш нещо.

— Хайде, ще се видим. — Томи остави слушалката и загаси лампата. Единствената светлина отново останаха бледите бисерни отблясъци откъм коридора на втория етаж.

Приближи се до най-близкия прозорец и огледа моравата и улицата. Жълтеникавата светлина на уличните лампи не бе достатъчна, за да бъде сигурен, че някой не се спотайва в нощта.

Томи слезе в дневната и видя, че куклата се е смъкнала на едната си страна върху масичката до канапето. Беше я оставил седнала, с гръб, подпрян на лампата със зеления абажур.

Намръщи се и я изгледа подозрително. Беше решил, че куклата е пълна с пясък, а и я беше закрепил добре — трябваше да си седи както я беше оставил.

С чувството, че е глупак, той се спусна по стълбите и провери бравите на всички врати. Всички бяха добре заключени и по нищо не личеше някой да е влизал.

Върна се в дневната. Куклата сега беше в предишното си подпряно положение; пясъкът би могъл и бавно да се пресипе към другата страна, но в този случай проклетото нещо би се преобърнало.

С необяснимо колебание Томи Фан вдигна куклата. Доближи я до лицето си и я огледа по-внимателно от преди.

Черните бодове, с които бяха означени очите и устата, бяха пришити с дебел конец, груб като хирургическа корда. Томи внимателно потри с палец два от кръстовете, поставени вместо едното око… после редичката, която заместваше устата.

Докато проследяваше черния конец, Томи бе стреснат от ужасната картина, която обсеби съзнанието му: конците рязко се разкъсват, една истинска уста се отваря в белия памучен плат; виждат си ситни, но остри като бръснач зъбки, а след още едно щракване палецът му е отхапан, а от наранената му плът блика кръв.

Тялото му потръпна и той за малко не изпусна куклата.

— Мили Боже.

Почувства се глупав и вдетинен. Бодовете си стояха кротко на мястото и, разбира се, никаква гладна уста нямаше някога да се отвори тук.

„Та това е само кукла, за Бога.“

Зачуди се какво ли би направил неговият детектив Чип Нгуейн в това положение. Чип беше твърд и непреклонен. Беше майстор по таекуондо, можеше да се налива здраво цяла нощ, без да се напива или на другата сутрин да го мъчи махмурлук; беше отличен шахматист и веднъж беше победил Боби Фишър, с когото се срещнали по време на ураган в малък барбадоски хотел; обичаше силните усещания като това да се влюби в прекрасната блондинка, която току-що бе убила от ревност заради него друга жена; събираше стари корвети и ги възстановяваше от купчина желязо; беше и вглъбен философ, който съзнаваше, че човечеството е обречено, но така или иначе, дръзко се бореше за справедливата кауза. На негово място Чип вече щеше да е получил превода на бележката, да е открил откъде са взети памучния плат и черния конец, да е пребил един-двама бандити просто за удоволствие и (като привърженик на тезата за равните възможности) щеше да е спал с някоя агресивна блондинка или да се е насладил на гъвкавото тяло на нежно виетнамско момиче — стеснително, но страстно.

Колко досадни са ограниченията на реалността! Томи въздъхна, защото му се прииска по вълшебен начин да прекрачи сред страниците на собствените си книги, да влезе в измислените от него самия обувки на Чип Нгуейн и да изпита върховното удоволствие, че може да разчита изцяло на себе си, да бъде господар на живота си.

Вечерта постепенно бе преминала в нощ и беше прекалено късно Томи да отива в редакцията, за да се види със Сал Денарио. Сега му се искаше просто да поработи малко и де си легне.

Парцалената кукла беше странна, но не чак толкова ужасяваща, както му се беше сторило. Развинтената му фантазия отново го бе завлякла в неочаквана посока.

Умираше си да драматизира нещата, а това — според големия му брат Тон — беше най-типично американската му черта. „Всички американци, каза веднъж Тон, си мислят, че светът се върти около тях и смятат отделния човек за по-важен от цялото общество, за по-важен и от семейството. Но как може всеки човек да бъде най-важният? Това е невъзможно — всички да са равни и същевременно да са най-важните. Напълно безсмислено е.“ Тогава Томи възрази, че той самият не се чувства по-важен от когото и да е, че Тон не взема предвид американския индивидуализъм, в който основно е правото да осъществиш мечтите си, а не да се наложиш над останалите. Тон махна с ръка: „Тогава, щом не се смяташ за по-добър от нас, ела в пекарната при баща си и братята си. Така ще се осъществи мечтата на нашето семейство.“

Тон беше наследил остротата при водене на спор — заедно с полезния инат — от майка им.

Томи започна да върти куклата и колкото повече се занимаваше с нея, толкова по-малко зловеща му се виждаше. Накрая — това беше сигурно — историята, свързана с нея, щеше да се окаже скучна и проза. Сигурно всичко щеше да излезе някаква нескопосна шега, измайсторена от съседските деца.

Карфицата с черната емайлирана главичка, с която бележката бе прикрепена към ръката на куклата, вече не беше върху крайната масичка, където Томи я бе оставил. Явно, когато куклата се е преобърнала, карфицата бе паднала на пода.

Не я забеляза на кремавия мокет, макар че лъскавата черна главичка не би трябвало да убегне от погледа му. Прахосмукачката щеше да я глътне, когато се наканеше да почисти следващия път.

Взе си една бира от хладилника. „Квурс“. Приготвена нависоко в Скалистите планини на Колорадо.

С бирата в едната ръка и куклата в другата той се качи на втория етаж. Запали настолната лампа и подпря куклата на нея.

Седна в удобния си шоколадовокафяв, облечен с кожа работен стол, включи компютъра и направи разпечатка на последната си завършена глава от новия си роман за Чип Нгуейн. Беше излязла двайсет страници.

Докато отпиваше бира направо от бутилката, започна с червен молив да нанася редакторски поправки в текста.

Отначало в къщата беше мъртвешки тихо. После вятърът зафуча в стрехите. Някакъв дълъг клон започна да се блъска във външната стена. От дневната на долния етаж слабо, но отчетливо се чу скърцането на вратичката на камината.

От време на време Томи хвърляше поглед към куклата, тя седеше огряна от кехлибарената светлина на настолната лампа, която я подпираше, и държеше подобните си на ръкавици с един пръст длани като за молитва.

Когато нанесе редакциите си към главата, се оказа, че е изпил и бирата. Преди да набере на клавиатурата нанесените с червено поправки, той се отби до тоалетната за гости встрани от главния коридор.

Върна се в кабинета след няколко минути и почти очакваше да намери куклата отново полегнала настрани. Но тя си седеше изправена, както я беше оставил.

Той поклати глава и смутено се усмихна на собствената си развинтена фантазия.

После, когато се приближи към стола си, забеляза няколко думи, набрани на празния преди това екран на монитора: ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ.

— Какво, по дяволите…

Когато се отпусна на седалката, остра и пареща болка прониза десния му хълбок. Стреснат, той скочи на крака и блъсна работния си стол, който се плъзна назад на колелцата си.

Бързо се хвана за хълбока и откри малкото острие пробило дънките му; измъкна го от синия плат, и от плътта си. Оказа се, че това е карфицата с черна емайлирана главичка като грахово зърно.

Учуден, Томи повъртя карфицата между палеца и показалеца си, без да откъсва поглед от върха й.

Покрай фученето на вятъра в корнизите и мъркането на лазерния принтер, готов за работа, той дочу и нов звук — едно тихо храс… после пак. Звучеше като късащи се конци.

Хвърли поглед към куклата, осветена от настолната лампа. Седеше си по същия начин, но чифт от кръстосаните бодове на мястото, където трябваше да бъде сърцето, ако беше жив човек, се бяха скъсали и сега се люшкаха пред бялата й гръд.

Томи Фан не усети, че е изпуснал карфицата, докато не я чу да тупва — тинк, тинк — по твърдата пластмасова подложка на работния му стол.

Скован от ужас, той се загледа в куклата — стори му се, че я бе изучавал часове наред, макар че едва ли бе минало повече от минута. Накрая успя да раздвижи крайниците си и проумя, че се пресяга към проклетото нещо; успя да се спре навреме, преди ръката му да я докосне.

Устата му беше така пресъхнала, че езикът му бе залепнал за небцето. Насъбра малко слюнка, но езикът му все пак се отдели неохотно, като че беше залепен със скоч.

Обезумялото му сърце блъскаше така силно в гърдите, че периферното му зрение се замъгляваше с всеки негов удар — отражение а шуртящата като водопад по вените кръв. Стори му се, че ще получи инфаркт.

В по-хубавия и по-жизнен свой свят Чип Нгуейн без всякакво колебание щеше да сграбчи куклата и да я проучи, за да установи има ли нещо, монтирано в нея. Навярно миниатюрна бомба? А може би някой дяволски хитър часовников механизъм, който ще го простреля с отровна стреличка?

Томи не беше и наполовина мъж като Чип Нгуейн, но не беше и чак такъв страхливец, по дяволите. Все пак не му се щеше да рови в куклата, затова внимателно протегна предпазливо показалец и натисна двата скъсани бода върху бялата памучна гръд.

В ужасната човекоподобна фигурка, точно под пръста на Томи, нещо помръдна, изтупка… изтупка отново. Но не приличаше на часовников механизъм, а по-скоро на нещо живо!

Томи рязко отдръпна ръката си.

В началото онова, което усети, го наведе на мисълта за гърчещо се насекомо — някой неприлично дебел паяк или пощуряла хлебарка. А може би път миниатюрен гризач — някаква гнусна и обезкосмена розова мишка, каквато жив човек не е виждал досега.

Изведнъж разнищените черни конци се върнаха в дупките, през които са били зашити, и потънаха в гръдта на куклата, като че ли нещо ги бе придърпало отвътре.

— Господи!

Томи залитна и отстъпи една крачка, като за малко не се строполи в работния си стол. Сграбчи облегалката му и така запази равновесие.

Храс-храс-храс.

Шевовете над дясното око на нещото се скъсаха, когато платът под тях се изду от сила, която го натискаше отвътре. След това и те потънаха в куклата като спагети, засмукани от малко дете.

Томи невярващо тръсна глава. Сигурно сънуваше.

Платът на мястото, където шевовете изчезваха, се разцепи с характерен звук.

Сигурно сънуваше!

Пролуката на малкото, чисто бяло лице се отвори към сантиметър и половина — като зееща рана.

Определено сънувам. След солидната вечеря — два хамбургера, пържени картофки и порция лук: холестерин, достатъчен, за да убие кон, — а сега и бутилка бира. Заспал съм на бюрото си. Сънувам.

Изпод раздрания плат просветна някакъв цвят. Зелен. Ярък, лъчист зелен цвят.

Памучният плат около цепката се набръчка и се отдръпна, в меката кръгла глава се появи оченце. Не беше лъскавото стъклено око на кукла, нито пък намацано с боя пластмасово кръгче, а око, истинско като очите на Томи (макар и безкрайно необичайно), озарено от призрачна светлина, невиждащо и с елипсовидна черна зеница като око на усойница.

Томи се прекръсти. Беше израснал като католик и сега — макар да ходеше рядко на черква — изведнъж се почувства отново набожен.

— Пресвета Дево, Божия майко, чуй молитвата ми…

Томи бе готов с радост да прекара остатъка от живота си в бродене между изповедалнята и олтара, без да се осланя на друго освен на причастието и вярата, без друго развлечение освен органа и благотворителната църковна лотария.

— … сега, когато имам нужда от милостта ти…

Куклата трепна. Бавно извърна глава към Томи. Зеленото й оченце се закова върху лицето му.

У Томи се надигна отвращение, в гърлото му загорча от насъбралата се жлъчка; насили се, с усилие преглътна и вече беше съвсем сигурен — не сънуваше! Никога не е бил толкова близо до повръщане насън. И сънищата му не бяха така напрегнати.

На монитора четирите думи започнаха да мигат: ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ.

Шевовете над второто око на куклата се разпориха и пак потънаха навътре в главата й. Платът отново се изду и започна да се цепи.

Тантурестите ръце на създанието трепнаха. Малките му, подобни на ръкавица с един пръст длани се огънаха. То се отблъсна от настолната лампа и сковано се изправи на крака — беше само двайсет и няколко сантиметра високо, но дребният му ръст не го правеше по-малко ужасно.

Томи Фан направи същото, което и Чип Нгуейн — най-жилавият от всички частни детективи, майсторът на таекуондо, безстрашният борец за истина и правосъдие щеше да направи — побягна. Нито писателят, нито героят му бяха пълни идиоти.

Като си даваше сметка, че всяка секунда забавяне в случай като този би му коствала живота, Томи се откъсна рязко от чудовището, което излизаше от парцалената кукла. Бутна стола, но се блъсна в ъгъла на бюрото, застъпи собствения си крак, успя да запази равновесие и със залитане излезе от кабинета.

Така силно трясна вратата зад гърба си, че къщата се разтресе от удара. Вратата нямаше ключалка. Томи отчаяно се замисли дали да не вземе подходящ стол от голямата спалня и да подпре с него бравата, но се досети, че вратата се отваря навътре и явно не би могла да бъде заклещена откъм коридора.

Понесе се към стълбите, но размисли и се стрелна в спалнята си, като палеше всички лампи по пътя си.

Леглото му беше отлично оправено. Бялата кадифена покривка беше идеално опъната, като кожата на барабан.

В дома му винаги беше подредено и мисълта, че може да се оплиска с кръв го натъжи, особено ако кръвта се окажеше неговата собствена.

Какво беше това проклето нещо? И какво искаше от него?

Нощното шкафче от палисандрово дърво лъщеше лакирано и добре излъскано, а горното му чекмедже, до кутията със салфетки, Томи поддържаше оръжието си в същото отлично състояние.