Айзък Азимов
Голото слънце (9)

Един робот е отстранен

Бейли каза:

— Значи по-силният потенциал отново надделява, Данийл. Ще ме нараниш, за да ме запазиш жив.

— Не мисля, че ще се наложи да ви нараня, колега Елайджа. Известно ви е, че ви превъзхождам по сила и няма да окажете безполезна съпротива. Но ако все пак се наложи, ще бъда принуден да го направя.

— Мога да те унищожа с бластера си веднага — рече Бейли. — Още сега! В моите потенциали няма нищо, което да ме спре.

— Предполагах, че бихте могли да заемете такава позиция в определен момент от сегашните ни отношения, колега Елайджа. По-точно тази мисъл ми хрумна по време на пътуването ни насам, когато за момент станахте агресивен в колата. В сравнение с вашата безопасност моето унищожение е без значение, но това унищожение би могло да ви разстрои и да обърка плановете на господарите ми. Ето защо една от най-важните ми грижи по време на първия ви сън бе да освободя бластера ви от заряда.

Бейли стисна устни. Бяха го оставили с незареден бластер! Ръката му мигновено се плъзна към кобура. Извади оръжието и впи поглед в зарядния индикатор. Беше закован на нулата.

Залюля в ръка парчето ненужен метал, сякаш се канеше да го запрати право в лицето на Данийл. Каква полза? Роботът щеше да се изплъзне ловко.

Бейли върна бластера на мястото му. Можеше да го зареди, когато му дойде времето.

Бавно обмисляйки, той каза:

— Не ме прави на глупак, Данийл.

— Какво искате да кажете, колега Елайджа?

— Държиш се като господар. Прекалено много ме ограничаваш. Ти робот ли си?

— И преди се съмнявахте в мен — отвърна Данийл.

— Миналата година на Земята се усъмних дали Р. Данийл Оливо е наистина робот. Оказа се, че е робот. Надявам се, че все още е такъв. Въпросът ми все пак е: „Ти Р. Данийл Оливо ли си?“

— Да.

— Да? Данийл беше проектиран да наподобява съвсем точно космолит. Защо да не може един космолит да бъде предрешен така, че да наподобява съвсем точно Данийл?

— По каква причина?

— За да води разследването с повече инициатива и умение от който и да е робот. В същото време, приемайки ролята на Данийл, ти спокойно би могъл да ме държиш под контрол, като създаваш у мен фалшиво чувство за превъзходство. В края на краищата ти работиш чрез мен и трябва да бъда податлив.

— Всичко това не е вярно, колега Елайджа.

— Тогава защо всички солариани, които срещаме, те приемат за човек? Те са експерти по роботика. Толкова лесно ли могат да бъдат заблудени? Идва ми наум, че не може аз единствен да съм прав, а всички те да грешат. Много по-вероятно е аз единствен да греша, а всички те да са прави.

— Съвсем не, колега Елайджа.

— Докажи го — каза Бейли, като тръгна бавно към една крайна маса и вдигна анихилатора за отпадъци. — Можеш да го направиш съвсем лесно, ако си робот. Покажи метала под кожата си.

Данийл започна:

— Уверявам ви…

— Покажи метала — прекъсна го Бейли рязко. — Това е заповед! Или не се чувствуваш длъжен да се подчиняваш на заповеди?

Данийл разкопча ризата си. Гладката бронзова кожа на гърдите му беше покрита с редки светли косми. Данийл натисна силно с пръсти непосредствено под дясната си гръд, плът и кожа безкръвно се разтвориха по цялата дължина на гръдния кош и отдолу се показа блясък на метал.

Докато ставаше това, пръстите на Бейли, поставени върху крайната маса, се придвижиха половин инч вдясно и натиснаха сигналния бутон. Почти незабавно влезе робот.

— Не мърдай, Данийл — изкрещя Бейли. — Това е заповед! Остани на мястото си!

Данийл остана неподвижен, сякаш животът (или неговата имитация) го беше напуснал. Бейли извика към робота:

— Можеш ли да повикаш тук още двама, без да напускаш стаята? Ако можеш, направи го.

Роботът каза:

— Да, господарю.

В отговор на радиоповикването се появиха още два робота. Тримата се строиха в редица.

— Момчета! — каза Бейли. — Виждате ли това създание, което смятахте за господар?

Шест ръждивочервеникави очи се обърнаха тържествено към Данийл. Те отговориха в хор:

— Виждаме го, господарю.

— Виждате ли също, че този така наречен господар е всъщност робот като вас, защото отвътре целият е от метал? Само е направен да прилича на човек.

— Да, господарю.

— Не сте длъжни да изпълнявате заповедите му. Това ясно ли ви е?

— Да, господарю.

— Аз, от друга страна — каза Бейли, — съм истински човек.

За момент роботите се поколебаха. Бейли се запита дали след като им беше показал, че едно нещо може да прилича на човек и въпреки това да е робот, те биха приели каквото и да е в човешки образ за човек, каквото и да е.

В този момент един от роботите се обади: „Вие сте човек, господарю“ и Бейли отново си пое дъх.

Каза:

— Много добре. Данийл, свободен си.

Данийл зае по-естествено положение и каза спокойно:

— Значи съмнението, което изказахте относно моята самоличност, е било просто уловка, измислена, за да разкриете същността ми на тези другите тук, разбирам.

— Така е — каза Бейли и отвърна поглед. Помисли си: „Това нещо е машина, не човек. Не се мами машина.“

Но не можа да потисне напълно чувството на срам. Дори както си стоеше с разтворен гръден кош, у Данийл сякаш имаше нещо толкова човешко, нещо, което можеше да бъде измамено.

Бейли каза:

— Затвори си гръдния кош, Данийл, и чуй какво ще ти кажа. Физически не можеш да се мериш с три робота. Разбираш, нали?

— Това е ясно, колега Елайджа.

— Добре!… А сега, момчета — и той отново се обърна към другите роботи. — Не трябва да казвате на никого, бил той човек или господар, че това същество е робот. Докато не получите други инструкции от мен и само от мен.

— Благодаря ви — обади се тихо Данийл.

— Обаче — продължи Бейли — на този човекоподобен робот не бива да се позволява да ми пречи по какъвто и да е начин. Ако се опита, ще го спрете със сила, но внимавайте да не го повредите. Действувайте само ако това е абсолютно необходимо. Не му позволявайте да установява контакт с други хора освен мен, нито с други роботи освен вас, като се среща с тях или по видеофона. И не го оставяйте сам нито за минутка. Дръжте го в тази стая, стойте тук и вие. Другите ви задължения се отменят до следващо нареждане. Всичко това ясно ли е?

— Да, господарю — отвърнаха хорово.

Бейли отново се обърна към Данийл.

— Сега не можеш да направиш нищо, затова не се опитвай да ме спреш.

Данийл отпусна ръце. Той каза:

— Не мога с бездействието си да допусна да ви бъде причинена вреда, колега Елайджа. И все пак при тези обстоятелства е възможно само бездействие. Логиката е неумолима. Не мога да предприема нищо. Надявам се, че ще останете невредим и в добро здраве.

„Именно“, помисли си Бейли. Логиката си беше логика, а роботите нямаха нищо друго. Логиката подсказваше на Данийл, че ръцете му са вързани. Разумът би му подсказал, че рядко може да се предвиди всичко, че противникът може да сгреши. Но няма такова нещо. Роботът е логичен, но не разумен.

Бейли отново усети пристъп на срам и понечи да го утеши. Каза:

— Виж какво, Данийл, дори да се излагам на опасност, което не е вярно — последното добави забързано, като хвърли поглед към другите роботи, — това е част от задълженията ми. Затова ми плащат. Работата ми е да предпазвам човечеството от беди, твоята работа е да предпазиш отделния човек от беда. Разбираш ли?

— Не, колега Елайджа.

— Не разбираш, защото така си устроен. Сигурен съм, че ако беше човек, щеше да разбереш.

Данийл сведе глава примирено и остана прав и неподвижен, докато Бейли бавно се отправи към вратата на стаята. Трите робота се разделиха да му направят път, а фотоелектричните им очи не се отделяха от Данийл.

Бейли бе на път да получи известна свобода и сърцето му биеше лудо, предвкусвайки я, но изведнъж замря. Някакъв робот се приближаваше към вратата от другата страна.

Случило ли се бе нещо?

— Какво има, момче? — попита грубо.

— Пристигна писмо за вас, господарю, от шефа на Службата за сигурност Атълбиш.

Бейли взе персоналната капсула, която му подадоха, и тя се отвори веднага. Пред очите му се разви красиво изписана лента. (Соларианите навярно имаха в архивите си отпечатъците от пръстите му, а капсулата е била нагласена да се отваря само от докосването на неговите ръце.)

Прочете посланието и на продълговатото му лице се изписа задоволство. Това бе официалното му разрешение да провежда разговори „на живо“, съобразени с желанията на събеседниците, които въпреки това се приканваха да оказват на „инспекторите Бейли и Оливо“ всякакво възможно съдействие.

Атълбиш бе капитулирал; дори бе сложил името на землянина на първо място. Като начало това бе отлично предзнаменование за едно разследване, което най-после щеше да се води така, както трябва.

 

 

Бейли отново се озова в летателен апарат, както в онова пътуване от Ню Йорк до Вашингтон. Този път обаче имаше разлика. Самолетът не бе изолиран. Прозорците бяха прозрачни.

Беше ясен слънчев ден и от мястото на Бейли прозорците приличаха на множество сини петна. Еднакви и безинтересни. Опитваше се да не се свива. Заравяше глава в коленете си само когато ставаше съвсем непоносимо.

Сам се бе подложил на изпитанието. Триумфът му, необикновеното усещане за свобода, породено от победата му първо над Атълбиш, а после и над Данийл, чувството, че е издигнал авторитета на Земята пред космолитите, почти го изискваха.

Бе започнал с това, че прекоси откритата площ до очакващия го самолет, изпитвайки почти приятно замайване, от което главата му олекна, а после, в изблик на маниакална самонадеяност, бе заповядал да оставят прозорците открити.

„Трябва да свикна с това“, помисли си той и впи поглед в синевата, докато сърцето му се разтуптя и буцата в гърлото му нарасна непоносимо.

Все по-често му се налагаше да затваря очи й да заравя глава в дланите си. Полека-лека самоувереността му се изпари и дори докосването до кобура на току-що заредения бластер не можеше да му я възвърне.

Опита се да се съсредоточи върху плана си за действие. Първо, да изучи нравите на планетата. Да скицира фона, върху който да постави фактите, и да отхвърли това, което нямаше значение.

Да се срещне със социолог!

Беше попитал един робот за името на най-известния социолог на Солария. Това им беше хубавото на роботите: не задаваха въпроси.

Роботът съобщи името и данните му, и спря, за да отбележи, че социологът най-вероятно обядва в момента и следователно е възможно да помоли за отлагане на връзката.

— Обядва! — каза Бейли остро. — Не ставай смешен. До обяд има два часа.

Роботът отговори:

— Имам предвид местното време, господарю.

Бейли го погледна озадачено, после разбра. На Земята, с нейните подземни градове, денят и нощта, събуждането и сънят бяха установени от хората периоди, пригодени да служат на нуждите на общността и планетата. На планета като тази, изложена непосредствено на слънчевите лъчи, денят и нощта изобщо не подлежаха на избор, а бяха наложени на човека веднъж завинаги.

Бейли се опита да си представи един свят като кълбо, което при въртенето си ту се осветява, ту потъва в мрак. Трудно му беше да си го представи и изпита презрение към високомерните космолити, които позволяваха едно така важно нещо като времето да им бъде диктувано от капризното движение на планетата.

Каза:

— Няма значение, свържете се с него.

Няколко робота бяха дошли да посрещнат самолета и Бейли, излизайки отново под открито небе, откри, че трепери неудържимо.

Той промълви на най-близкия робот:

— Дай да се хвана за ръката ти, момче.

Социологът го очакваше в дъното на една зала и се усмихваше напрегнато.

— Добър ден, господин Бейли.

Бейли кимна, останал без дъх.

— Добър вечер, сър. Бихте ли закрили прозорците?

Социологът каза:

— Вече са закрити. Зная нещичко за земните привички. Моля, последвайте ме.

Бейли се справи без помощта на робот, следвайки го на значително разстояние през лабиринт от коридори. Когато най-сетне се настани в една просторна и претрупана стая, беше щастлив, че можа да си почине.

Стените бяха украсени с извити плитки ниши. Скулптури в розово и златно изпълваха всяка от тях: абстрактни фигури, които радваха окото, без да издават конкретен замисъл. Нещо огромно, прилично на шкаф, с бели, висящи цилиндрични части и множество педали навеждаше на мисълта за музикален инструмент.

Бейли погледна социолога, който стоеше пред него. Космолитът изглеждаше точно така, както и по време на видеоконтакта.

Беше висок и слаб, с чисто бяла коса. Лицето му бе поразително клиновидно, носът му — голям, очите — хлътнали и живи.

Името му беше Анселмо Куемът.

Те се гледаха втренчено, докато Бейли почувствува, че ще може да говори спокойно. Първите му думи нямаха нищо общо със следствието. Всъщност това съвсем не влизаше в плана му.

Каза:

— Мога ли да пийна нещо?

— Да пийнете? — Гласът на социолога беше прекалено писклив, за да е приятен. Попита: — Вода ли искате?

— Бих предпочел нещо алкохолно.

Погледът на социолога изведнъж стана неспокоен, сякаш изискванията на гостоприемството бяха нещо неизвестно за него.

И така си беше. В свят, където видеоконтактът бе всичко, хората не бяха свикнали да делят храната и напитките.

Един робот му донесе малка, гладко емайлирана чаша. Питието имаше светлорозов цвят. Бейли го помириса предпазливо и още по-предпазливо го опита. Малката глътка течност се изпари топло в устата му и прати приятно послание надолу по хранопровода. Следващата му глътка беше по-голяма.

Куемът каза:

— Ако искате още…

— Не, благодаря, не сега. Беше любезно от ваша страна, сър, че приехте да ме видите.

Куемът се помъчи да се усмихне, но видимо не успя.

— Много време мина, откакто не съм правил подобно нещо. Да.

Едва ли не се гърчеше, докато говореше.

— Сигурно ви е доста трудно — подметна Бейли.

— Да. — Куемът се обърна рязко и се отдалечи към един стол в отсрещния край на стаята. Извъртя стола така, че да гледа повече встрани, отколкото към Бейли, и седна. Сключи облечените си в ръкавици ръце, а ноздрите му сякаш потръпнаха.

Бейли довърши питието, почувствува топлина в крайниците си и дори усети, че част от самочувствието му се възвръща.

Каза:

— Какво точно чувствувате, когато съм тук, доктор Куемът?

Социологът промърмори:

— Това си е чисто личен въпрос.

— Зная. Но май ви обясних по време на видеоконтакта, че се занимавам с разследване на убийство и че ще трябва да задавам извънредно много въпроси, някои от които ще бъдат лични.

— Ще помогна с каквото мога — каза Куемът. — Надявам се, че въпросите ще бъдат прилични. — Докато говореше, той гледаше встрани. Очите му, щом срещнеха лицето на Бейли, не се задържаха там, а се изплъзваха.

Бейли каза:

— Не питам за чувствата ви само от любопитство. Това е важно за следствието.

— Не виждам защо.

— Трябва да зная колкото може повече за вашия свят. Трябва да разбера как се отнасят соларианите към най-обикновени неща. Разбирате ли?

Сега Куемът изобщо не поглеждаше към Бейли. Той рече бавно:

— Преди десет години почина жена ми. Да се виждам с нея никога не е било лесно, но, разбира се, с времето човек свиква, а и тя не се натрапваше. Не ми беше определена друга жена, защото съм прехвърлил възрастта, в която мога да… да… — той погледна Бейли, сякаш го молеше да довърши, но тъй като Бейли не го направи, продължи с по-тих глас: — да създам потомство. Като останах и без жена, аз съвсем отвикнах от явлението, наречено виждане.

— Но как се чувствувате? — настояваше Бейли. — В паника ли изпадате? — Сети се как самият той се бе почувствувал в самолета.

— Не. Не може да се нарече паника. — Куемът хвърли поглед към Бейли и почти веднага пак се извърна. — Ще бъда откровен господин Бейли. Струва ми се, че усещам миризмата ви.

Бейли машинално се облегна назад, болезнено смутен.

— Усещате миризмата ми ли?

— Чисто въображение, разбира се — каза Куемът. — Не мога да кажа дали наистина имате някаква миризма, или колко силна е тя, но дори да беше така, филтрите в носа ми щяха да ме предпазят от нея. Въпреки това въображението… — Той сви рамене.

— Разбирам.

— Нещо повече. Простете ми, господин Бейли, но в присъствието на друг човек имам силното усещане, че нещо лигаво всеки момент ще се допре до мен. Не искам да ме докосне. Това е много неприятно.

Бейли потри ухо замислено и се помъчи да потисне раздразнението си. В края на краищата това бе невротична реакция на нещо съвсем обикновено.

Каза:

— Щом е така, аз съм изненадан, че с такава готовност се съгласихте да ме приемете. Сигурно сте знаели, че ви очакват неприятни усещания.

— Така е. Но бях любопитен. Вие сте човек от Земята.

Бейли си помисли язвително, че това би трябвало да е още един аргумент против срещата, но каза само:

— Какво значение има?

В гласа на Куемът прозвуча внезапен ентусиазъм.

— Не мога да го обясня лесно. Дори и на себе си. Вече десет години се занимавам със социология. Наистина съм работил. Моите постановки са съвсем нови и поразителни, но в основата си са верни. Именно една от тези разработки, е причината за изключителния ми интерес към Земята и земляните. Виждате ли, ако се вгледате по-внимателно в соларианското обществено устройство и начин на живот, ще ви стане ясно, че това обществено устройство и начин на живот са създадени непосредствено и точно по земен образец.